Херман Хесе
Последното лято на Клингзор (3)

Луис

Луис Жестокия беше паднал от небето, изведнъж се появи тук, старият приятел на Клингзор, странникът, непредвидимият, който живееше по влаковете и чието ателие беше в раницата му. Хубави часове се ронеха от небето в тези дни, добри ветрове вееха. Те рисуваха заедно на Олберг и в Картаго.

— Дали цялото това рисуване всъщност има стойност? — каза Луис на Олберг, като лежеше гол в тревата, със зачервен от слънцето гръб. — Човек просто рисува faute de mieux^[1], драги мой. Ако ти винаги би имал на коленете си момичето, което в момента харесваш, и в чинията супата, която днес желаеш, не би се мъчил с тази умопомрачителна детска игра. Във владение на природата са десет хиляди цвята, а ние сме си втълпили в главите да смалим скалата им до двадесет. Това е живописта. Никога не си доволен, и трябва да помагаш и на критиците да се изхранват. Но, напротив, една добра марсилска рибена супа, caro mio^[2], чаша охладено бургундско към нея, а после милански шницел и за десерт круши и пълномаслено сирене от Гордонцола, и накрая едно турско кафе — това са реалности, драги господине, това са стойности! Колко лошо се хранят хората във вашата Палестрина тук! Ах, Господи, иска ми се да съм се качил на някое черешово дърво, клоните да протягат черешите до устата ми, а точно над мен на стълбата да стои мургавото, пламенно момиче, което срещнахме рано тази сутрин. Клингзор, престани да рисуваш! Каня те на един добър обяд в Лагуно, скоро ще стане време.

— Така ли? — попита Клингзор, присвивайки очи.

— Така е. Само че преди това набързо трябва да мина край гарата. Защото, да си призная честно, телеграфирах на една приятелка, че съм на умиране, тя може да дойде в единадесет часа.

Усмихнат, Клингзор откъсна започнатия етюд от дъската.

— Имаш право, момче. Да отидем в Лагуно! Облечи си ризата, Луиджи. Нравите тук са много естествени, но за съжаление гол не можеш да се появиш в града.

Слязоха в градчето, отидоха на гарата, срещу тях се зададе красива жена; нахраниха се приятно и добре в един ресторант и Клингзор, който в своите месеци на село съвсем беше забравил това, бе учуден, че всички тези неща още съществуват, тези приятни, весели неща: пъстърви, филе от моруна, аспержи, вино шабли, валиско и бенедиктинско.

След като се нахраниха, те и тримата пътуваха с въжената железница надолу през разположения на стръмнината град, по диагонал над къщите, край прозорци и висящи градини, беше много хубаво, останаха във вагончето и отново потеглиха нагоре, после слязоха и още веднъж нагоре и пак надолу. Странно красив и чуден беше светът, много пъстър, малко съмнителен, малко невероятен и все пак удивително красив. Клингзор само беше малко притеснен. Показваше се хладнокръвен, не искаше да се влюби в красивата приятелка на Луиджи. Още веднъж се отбиха в едно кафене, после отидоха в пустеещия следобеден парк, легнаха край водата под огромните дървета. Видяха много, което би трябвало да нарисуват, къщи от червени благородни камъни, потънали в зеленина, зърнастец и смрадлика, сини и като опалени в кафяво.

— Ти си нарисувал много приятни и весели неща, Луиджи — каза Клингзор. — Страшно ги обичам всичките: пилони на знамена, клоуни, циркове. Но най-мило от всички ми е едно петно на твоята картина с нощни панаирни люлки. Знаеш ли, там над виолетовия купол и далеч от всички светлини, високо горе в нощта се вее едно малко хладно знамение, светлорозово, толкова красиво, толкова хладно, толкова самотно, толкова ужасно самотно! То е като някакво стихотворение от Ли Тайбо или от Пол Верлен. В малкото глупаво, розово знаменце е цялата болка и цялото отчаяние на света, а и целият добър смях над болката и отчаянието. С това, че си нарисувал знаменцето, животът ти е оправдан, аз ти го зачитам като заслуга, знаменцето.

— Да, зная, че го обичаш.

— И ти самият си го обичаш. Виж, ако не беше нарисувал няколко такива неща, тогава с нищо нямаше да ти помогнат всичките добри ястия, всичките вина, жени и кафета, ти би бил един беден клетник. Така обаче ти си богат клетник, момък, когото обичат. Знаеш ли, Луиджи, често мисля за теб: цялото наше изкуство е просто заместител, мъчителен и десет пъти по-скъпо плащан заместител на пропуснатия живот, на пропуснатото животинство, на пропуснатата любов. Но не е точно така. Съвсем другояче е. Хората надценяват сетивното, когато разглеждат духовното само като един необходим заместител на липсващата сетивност. Сетивното нито на косъм не струва повече от духовното, както и обратното. Всичко е единно, всичко е еднакво добро. Все едно и също е дали прегръщаш някоя жена, или създаваш стихотворение. Стига само да съществува главното — любовта, горенето, увлечеността, тогава е без значение дали си монах в планината Атон или бонвиван в Париж.

Луис бавно го изгледа с присмех в очите.

— Момче, я не се изхвърляй толкова.

С красивата жена те пребродиха околността. И двамата умееха да наблюдават, в това бяха силни. В околните няколко градчета и села те виждаха Рим, виждаха Япония, Южното море и отново разрушаваха илюзиите с играещи пръсти; фантазията им запалваше звезди на небето и отново ги угасваше. През пищните нощи те изстрелваха светлинни сигнални ракети; светът беше сапунен мехур, беше опера, беше радостно безсмислие.

Луис, птичката, се носеше на своето колело през хълмистата местност, отиваше ту тук, ту там, докато Клингзор рисуваше. Няколко дни Клингзор пожертва, после отново седеше упорито навън и работеше. Луис не искаше да работи. Ненадейно отпътува с приятелката си и изпрати картичка от много далеч. После отново ненадейно пристигна, когато Клингзор го смяташе вече за изчезнал, стоеше пред вратата със сламена шапка и отворена риза, като че ли никога не бе заминавал. Още веднъж Клингзор вкуси от най-сладката чаша на младостта си — напитката на приятелството. Много приятели имаше той, мнозина го обичаха, на мнозина беше дал, на мнозина беше отворил своето живо сърце, но само двама от приятелите му в това лято още долавяха стария зов на сърцето от неговите устни: художникът Луис и поетът Херман, наречен Тху Фу.

В някои дни Луис седеше сред полето на художническото си столче, в сянката на крушово дърво, в сянката на слива и не рисуваше.

Седеше и мислеше, беше прикрепил хартия на триножника и пишеше, пишеше много, пишеше много писма. Щастливи ли са хората, които пишат толкова писма? Той пишеше напрегнато, Луис, безгрижният, погледът му по цял час мъчително бе прикован в хартията. Многото премълчано го вълнуваше. Клингзор го обичаше за това.

Другояче постъпваше Клингзор. Той не можеше да мълчи. Не можеше да скрива сърцето си. Тайните страдания на неговия живот, за които малцина знаеха, той все пак откриваше на най-близките си. Често го измъчваха страх, меланхолия, често лежеше, пленен, в бездната на мрака, от време на време сенки от неговия предишен живот падаха преголеми над дните му и ги почерняха. Тогава му се отразяваше благотворно да вижда лицето на Луис. Понякога в такива дни му се оплакваше.

Но Луис не гледаше с добро око на тези слабости. Те го мъчеха, изискваха състрадание, Клингзор привикна да открива на приятеля си своето сърце и твърде късно разбра, че с това го губи.

Луис отново почна да говори за отпътуване. Клингзор знаеше: сега би могъл да го задържи само за дни, за три, за пет; неочаквано той ще му покаже стегнатия си куфар и ще отпътува, за да не се завърне дълго време. Колко кратък беше животът, колко невъзвратимо всичко! Единственият свой приятел, който напълно разбираше изкуството му, чието собствено изкуство беше близко и равностойно на неговото, този единствен сега сам бе наплашил и отегчил, настроил зле и охладил просто от глупавата слабост и удобството, просто от детинската и неприлична потребност да не се старае по отношение на приятеля си, да не пази тайните и самообладанието си пред него. Колко глупаво, колко момчешко беше това! Така се укоряваше Клингзор, твърде късно.

Последния ден те се разхождаха заедно по златните долини, Луис беше в много добро настроение, отпътуването бе необикновено удоволствие за птичето му сърце. И Клингзор се настрои така, те отново намериха стария лек игрив и присмехулен тон и нито за момент не го изоставиха. Вечерта седяха в градината на гостилницата. Поръчаха да им опекат риба, да им сварят ориз с гъби и пиха мараскино след прасковите.

— Закъде ще тръгнеш утре? — попита Клингзор.

— Не зная.

— При красивата жена ли ще отидеш?

— Да, може би. Кой знае. Не питай толкова. Нека сега, накрая, да пием от някое хубаво бяло вино. Аз съм за нойенбургерското.

Пиха. Изведнъж Луис извика:

— Много е добре, че заминавам, стари ми тюлене. Понякога, когато седя редом с теб, както сега например, внезапно ми хрумва нещо глупаво. Хрумва ми, ето че тук седят заедно двамата художници на нашето добро отечество, а после имам някакво ужасно усещане в коленете, сякаш и двамата сме от бронз и трябва да стоим на пиедестал, уловени ръка за ръка, знаеш ли, така както Гьоте и Шилер. В края на краищата те не са виновни, че стоят там вечно един до друг, уловени за бронзовите си ръце, и че постепенно са ни станали толкова фатални и омразни. Навярно са били чудесни хора, привлекателни момчета, преди време прочетох една пиеса от Шилер, беше наистина хубава. И все пак това, в което се е превърнал сега, в прочута птица, а до него трябва да стои сиамският му близнак, излети глава до глава, пък и че техните събрани съчинения се виждат навсякъде и се обясняват в училищата — то е ужасно. Помисли си как след сто години някакъв преподавател ще проповядва на гимназистите: Клингзор, роден в 1877-а, и неговият съвременник Луис, наречен Лакомника, новатор в живописта, освободил се от натурализма на багрите, при по-внимателно разглеждане тази двойка от художници се разпада на три ясно различими периода! По-добре още днес да се хвърля под някой локомотив.

Вече се появиха звезди. Изведнъж Луис чукна чашата си в чашата на своя приятел.

— Така, да се чукнем и да пием до дъно. После аз ще седна на колелото си и сбогом. Никакво дълго сбогуване. На гостилничаря е платено. Наздраве, Клингзор!

Чукнаха се, пиха, в градината Луис се качи на колелото си, размаха шапка и изчезна. Нощ, звезди. Луис беше в Китай. Луис беше една легенда.

Клингзор се усмихна тъжно. Как обичаше тая прелетна птица! Дълго стоя на покритата със ситен чакъл алея в градината на гостилницата, загледан надолу към пустата улица.