Херман Хесе
Последното лято на Клингзор (2)

Клингзор

Бе настанало страстно и бързолетно лято. Горещите дни, колкото и дълги да бяха, изгаряха като лумнали знамена и кратките душни, лунни нощи следваха кратки душни, дъждовни нощи, вихром като сънища, пренаситени с образи, трескаво възбудени и блестящи, отминаваха седмиците.

След полунощ, завърнал се у дома от вечерна обиколка, Клингзор стоеше на тесния каменен балкон на работната си стая. Под него шеметно се спускаше вдън терасите на старата градина един дълбоко засенчен гъсталак от плътни корони на дървета, палми, кедри, кестени, мимози, червени буки, евкалипти, по които пълзяха увивни растения, лиани, глицинии. Над чернотата на дърветата проблясваха с огледален зрак едрите, сякаш метални листа на летните магнолии, чиито огромни снежнобели цветове, с големината на човешка глава, сега полузатворени, бледи като луна и слонова кост, излъчваха зноен аромат на лимон, който лъхаше и проникваше чак дотук. От неопределима далечина с уморени криле долиташе музика, може би някаква китара, може би пиано, не се различаваше. В птичарниците внезапно изкрещяваше паун, два-три пъти, и разкъсваше горската нощ с краткия, зъл и дървен тон на своя измъчен глас, който проехтяваше откъм глъбината като болката на целия животински свят, груб и пронизителен. Звездна светлина течеше през гористата долина, висока и изоставена, над безкрайния лес се виждаше една бяла църквица, омагьосана и стара. В далнината езеро, планини и небе преливаха едно в друго.

Клингзор стоеше на балкона по риза, опрял голи ръце на железния парапет, и с пламнали очи четеше писмената на звездите по бледото небе и кротките светлини по черните скълбени облаци на дърветата. Паунът напомняше на него. Да, отново беше нощ, късна, и човек би трябвало сега да спи, непременно и на всяка цена. Навярно, ако в поредица от нощи действително би спал по шест или осем часа здрав сън, би могъл да се съвземе и тогава очите отново биха били послушни и търпеливи, сърцето — спокойно — по-спокойно, и слепоочията без болки. Но тогава това лято щеше да е отминало, този неудържим, искрящ летен сън, а с него щяха да се разлетят хиляди неизпити чаши, щяха да са сломени хиляди невидени любовни погледи, щяха да угаснат невидени хиляди невъзвратими картини.

Той положи челото си и болящите го очи върху хладния железен парапет, което го освежаваше за миг. Може би след година или по-рано тези очи ще бъдат слепи и огънят в сърцето му угаснал. Не, никой човек не може да понесе дълго този разжарен живот, не и той, не и Клингзор, който имаше десет живота. Никой не би могъл да издържи дълго време, ден и нощ, да горят всички негови светлини, всички негови вулкани. Никой не може повече от едно кратко време, ден и нощ, да стои сред пламъци, всеки ден много часове на жарка работа, всяка нощ много часове на жарки мисли, все да се наслаждава, все да твори и винаги всичките му сетива и нерви да са бистри и пребудни, както в някакъв замък, зад чиито стени от всички прозорци ден след ден звучи музика и нощ след нощ искрят стотици свещи. Ще се стигне до края, вече е пропиляна много сила, изгорена е много от светлината на очите, обезкръвен е много живот.

Изведнъж той се засмя и се протегна. Хрумна му: често се чувстваше така, често мислеше така и се страхуваше така. Във всичките добри, плодотворни, цъфтящи времена на своя живот, и в младостта, той бе живял така, палеше свещта си от двата края с едно ту ликуващо, ту ридаещо чувство за бясно пилеене, за изгаряне, с отчаяна жажда да изпразни чашата до капка и с дълбок, спотаяван страх от края. Често беше живял така, често вече бе изпразвал чашата, често вече бе горял ярко. Понякога краят биваше кротък като дълбок зимен сън. Понякога биваше ужасен, безсмислено опустошение, непоносими болки, лекари, тъжен отказ, триумф на слабостта. Наистина всеки път краят на едно знойно време ставаше по-лош, по-тъжен, по-унищожителен. Но винаги и това се надживяваше и след седмици или месеци, след мъка или притъпеност идваше възкресението, новият пожар, новото изригване на подземния огън, нови пламенни произведения, нова блестяща омая от живота. Така беше и времената на мъка, на несполука, жалките междинни времена биваха забравяни и потъваха. Добре беше така. Би продължавало да върви, както често е вървяло.

С усмивка Клингзор мислеше за Джина, която бе видял тази вечер и около която през цялото нощно завръщане към къщи кръжаха нежните му мисли. Колко хубаво и топло беше това момиче в своята още неопитна и плаха страст. Като на игра той си каза тихо и гальовно, сякаш отново й шептеше в ухото: „Джина, Джина!“

Cara Джина! Carina Джина! Bella Джина!^[1]

Клингзор се върна в стаята и отново запали светлината. От малка, разбъркана купчина книги изтегли червено томче със стихове; сети се за един стих, откъс от стихотворение, което му изглеждаше неизразимо красиво и приятно. Търси дълго, докато го намери.

Не ме оставяй на нощта и на тъгата,

най-скъпо мое, лунно трепкащо лице!

О, фосфор мой и моя свещ сред тъмнината,

ти, мое слънце светло в моето лице!^[2]

С дълбока наслада той пиеше тъмното вино на тези слова. Колко красиви, колко задушевни и омайни бяха! „О, фосфор мой! Ох, мое лунно лице!“

Усмихнат, той се разхождаше пред високите прозорци насам и натам, изричаше стихове, виком ги отправяше към далечната Джина. „Ох, мое лунно лице!“ И от нежност гласът му ставаше по-дълбок.

После отвори папката, която след дългия работен ден през цялата вечер бе носил със себе си. Отвори скицника, малкия, най-обичания, и потърси последните листа, тези от вчера и днес. На тях беше планинският купен с дълбоките скални сенки; бе го нарисувал почти като някакво гротескно лице, изглеждаше, че вика, тя, планината, разтваряше уста от болка. Там беше и малкият каменен кладенец, полукръгъл на планинския склон, иззиданата дъга черна, пълна със сенки, над нея цъфтящ нар гореше кървав. Всичко четливо само за него, тайнствени писмена, единствено за него самия, бърза жадна скица на момента, стремително извлечен спомен за всеки миг, в който природата и сърцето са били в ново и високо съзвучие. А ето и по-големите цветни скици, бели листа с блестящи цветни повърхнини, с водни бои: червената вила сред зеленината, която пламти като рубин върху зелено кадифе, и железният мост при Кастилия, червен на фона на синьозелената планина, до виолетовата дига и червеникавия път. И по-нататък: комина на тухларната фабрика, червена ракета пред хладното яснозелено на дърветата, син пътепоказател, светловиолетови небеса с плътни, сякаш валцовани облаци. Този лист беше добър, можеше да стане. Жалко бе за входа към обора, червенокафявото пред стоманеното небе беше истинско, то говореше и звучеше; но картината беше полуготова, от слънцето, огряло листа му, той изпита обезумяващи болки в очите. После дълго си плиска лицето в един поток. Е, но кафявочервеното пред злото металносиньо бе останало, това беше добре, с ни един най-слаб оттенък, с ни едно най-слабо трептене то не беше преиначено или несполучливо. Без caput mortuum^[3] това не би се постигнало. Тук, в тази област, лежаха тайните. Формите на природата, тяхното горе и долу, тяхното дебело и тънко можеха да бъдат разместени, човек можеше да се откаже от всички почтени средства, с които бива уподобявана природата. И боите можеха да бъдат подправени, разбира се, да се наситят, приглушат, предадат по стотици начини. Но когато някой иска да опоетизира един къс от природата с багри, винаги стига до това, че поне няколко цвята точно, до косъм точно, трябва да се запазят в същото отношение един към друг, при същото напрежение, както и в природата. Тук оставаш зависим, тук оставаш натуралист, поне засега, дори ако вместо сиво вземаш оранжево и вместо черно — боя от бреш.

И така, отново беше пропилян един ден, а печалбата — оскъдна. Листът с фабричния комин и червено-синият тон на другата рисунка, а може би скицата с кладенеца. А сега в леглото! Отново минаваше един часът.

В спалнята той свали ризата, обля раменете си с вода, така че се чу плисък върху червения каменен под, скочи във високото легло и угаси светлината. През прозореца надничаше бледният Monte Salute, хиляди пъти от леглото Клингзор бе отличавал неговите форми. Откъм гористата клисура вик на сова, дълбок и празен, като сън, като забрава.

Притвори очи и се замисли за Джина и за картините от този ден. Господи, толкова много хиляди неща чакаха, толкова много хиляди чаши стояха налети! На земята нямаше нищо, което не би заслужавало да бъде нарисувано! На света нямаше жена, която не би заслужавала да бъде обичана! Защо съществуваше време? Защо винаги само това идиотско едно след друго и никакво кипящо, засищащо едновременно? Защо сега лежеше отново сам в леглото като вдовец, като старец? През целия кратък живот човек би могъл да се наслаждава, да твори, но винаги се пее само песен след песен, никога не звучи цялата пълна симфония, с всичките стотици гласове и инструменти едновременно.

Много отдавна, на дванадесет години, той, Клингзор, имаше десет живота. Тогава момчетата играеха една игра на разбойници и всеки имаше десет живота, от които губеше винаги по един, ако преследвачът го докоснеше с ръка или с копие. С шест, с три, един-единствен живот още можеше да се измъкнеш и да се освободиш, едва с десетия губеше всичко. Той, Клингзор, бе вложил гордостта си в това да удържи победа с всичките, с всичките си десет живота и бе обявил, че ще е позор, ако остане с девет или седем. Такъв беше той като момче в онова невероятно време, когато всичко на света бе възможно, нищо на света не бе трудно, когато всички обичаха Клингзор, когато Клингзор повеляваше на всички, когато всичко принадлежеше на Клингзор. И така той продължаваше и всякога бе живял с десет живота. Но макар никога да не бе постигната утоленост, никога пълната кипяща симфония, неговата песен не бе звучала едногласно и бедно, при своето свирене той все пак винаги бе имал няколко струни в повече от другите, няколко цепеници повече в огъня, няколко талера повече в кесията, няколко бели коня повече във впряга! Слава Богу!

Как звучеше тъмната градинска тишина, пълна и трепетно пулсираща като дихание на спяща жена! Как крещеше паунът! Как гореше огънят в гърдите, как биеше сърцето и викаше, и страдаше, и ликуваше, и кървеше! Въпреки всичко тук, горе, в Кастанета, имаше едно добро лято, чудесно си живееше той в своята стара, красива руина, чудесно бе да гледа надолу към гъсеничните гърбове на стоте кестенови гори, хубаво беше от време на време жадно да слиза от този благороден, стар свят на гората и замъка, да съзерцава цветната весела играчка в ниското и да я рисува в нейната хубава, ведра яркост: фабриката, железницата, сините трамваи, колоните с плакати край кея, горделивите пауни, жени, пастори, автомобили. И колко красиво, мъчително и непонятно беше това чувство в гърдите му, тази любов и палещата жажда по всяка пъстра панделка и дрипа на живота, този сладък, див порив да гледаш и да рисуваш, и едновременно тайно, под тънки покривала с интимното познание за това колко детински и напразни са всички твои дела!

Трескава, кратката лятна нощ се стапяше, от зелената, дълбока долина се вдигаше омара, в стотици хиляди дървета кипваше сок, стотици хиляди сънища бухваха в леката дрямка на Клингзор, душата му крачеше през огледалната зала на неговия живот, където всички картини, умножени многократно и всеки път с нов облик и ново значение, се срещаха и встъпваха в нови връзки, като че ли звездно небе бе разтърсено в чаша за зарове.

Сред многото едно съновидение го очарова и разтърси: той лежеше в някаква гора, на коленете му седеше жена с червени коси, а друга чернокоса се облягаше на рамото му, трета коленичеше редом, държеше ръката и целуваше пръстите му, и бе наобиколен от жени и момичета, някои още деца, с тънки, дълги крака, други в пищен цъфтеж, някои зрели и със знака на познанието и умората по тръпнещите лица, и всички го обичаха, всички искаха да бъдат обичани от него. Тогава сред жените избухна война и огън, тогава червенокосата с гневна ръка посегна към косите на черната и я събори на земята и тя самата беше повалена, и всички се втурнаха една към друга, всяка крещеше, всяка късаше, всяка хапеше, всяка причиняваше болка, всяка търпеше болка, кикот, гневни викове и горестен рев звучеше едно през друго объркано и на възел вързано, навред течеше кръв, нокти се забиваха в тлъста плът.

С чувство за болка и притеснение Клингзор се събуди за минути, широко отворени, очите му бяха втренчени в светлия отвор в стената. Лицата на разгневените жени още бяха пред погледа му, много от тях той познаваше и наричаше по име: Нина, Хермине, Елизабет, Джина, Едит, Берта, и с пресипнал глас, още в просъница, сам каза: „Деца, престанете! Вие се лъжете, да, вие ми приписвате нещо лъжливо; не бива да се разкъсвате, а мен, мен да разкъсвате!“