Херман Хесе
Клайн и Вагнер (5)

5

Лятото бе започнало изведнъж, в течение на два горещи дни то бе променило света, горите бяха станали по-дълбоки, нощите омагьосани. Горещината се засилваше час след час, слънцето бързо тичаше по своя горещ полукръг, бързо и неспокойно го следваха звездите, напрежението на живота се повишаваше, светът бе подгонен от някаква беззвучна жадна стремглавост.

Настъпи една вечер, когато танцът на Терезина в курортното казино бе прекъснат от връхлетяла бясна вихрушка, лампите угаснаха, смутени лица се ухилваха в бялото проблясване на мълниите, жени крещяха, келнери мърмореха, прозорци дрънчаха от бурята.

Клайн веднага привлече Терезина до себе си на масата, където седеше заедно със стария комик.

— Чудесно! — каза той. — Да си тръгваме. Теб нали не те е страх?

— Не, никак. Но днес ти не бива да идваш с мен. Три нощи не си спал и изглеждаш ужасно. Заведи ме само до вкъщи и после иди да се наспиш в хотела. Вземи веронал, ако е необходимо. Ти живееш като самоубиец.

Тръгнаха — Терезина с палто, дадено й от един келнер — посред бурята и светкавиците и свистящите вихрушки от прах по обезлюдените улици, през разтърсващата нощ светли и ликуващи ехтяха силните удари на гръмотевиците, изведнъж зашумя дъжд — капките се пръскаха по паважа — все по-силно и по-силно с облекчително хълцане на диви порои в гъстата лятна зеленина на дърветата.

Мокри и пронизвани от тръпки, те стигнаха в жилището на танцьорката, Клайн не си отиде в хотела, за това вече не стана дума. Като си поемаха дъх, те влязоха в спалнята, усмихнати, свалиха напоените с вода дрехи, а пред прозореца светна ярка мълния, бурята и дъждът ровеха до изнемога в акациите.

— Не сме били отново в Кастилионе — пошегува се Клайн. — Кога ще идем?

Той я притисна до себе си, и двамата бяха възбудени. Отражението на бурята пламна и в техните ласки. На тласъци откъм прозореца влиташе прохладен въздух с горчивия дъх на зеленина и притъпения на пръст. След любовната борба и двамата бързо се унесоха в дрямка. На възглавницата хлътналото му лице лежеше до нейното свежо, рядката му суха коса — до нейната пищна и цъфтяща. Пред прозореца вечерната буря догаряше в последните си пламъци, уморена гаснеше, бурята заспиваше, успокоен, тих, дъждът се стичаше по дърветата.

Малко след един часа Клайн, който вече не знаеше какво е да спиш продължително, се събуди от тежък, душен хаос от сънища, с празна глава и болки в очите. Лежа известно време неподвижен, с широко отворени очи, като се опомняше къде е. Нощ, някой дишаше до него, той беше при Терезина.

Бавно се изправи и мъките се върнаха, сега отново му беше отредено часове наред да лежи с болка и страх в сърцето, сам, да страда ненужни страдания, да мисли ненужни мисли, да бъде угрижен от ненужни грижи. От кошмара, който го бе събудил, към него запълзяха тежки, мазни усещания, отвращение и ужас, преситеност и самопрезрение.

Пипнешком Клайн намери ключа и го превъртя. Хладната светлина обля белите възглавници и столовете, отрупани с дрехи, а прозорецът приличаше на черна дупка в тясната стена. Върху обърнатото на другата страна лице на Терезина падаше сянка, шията и косата й блестяха светли.

Така някога, от време на време, бе виждал да лежи и жена си и до нея му се случваше да прекара в безсъние, да й завижда за сънната унесеност, и сякаш спокойното й мирно дишане бе присмех за него. Нивга, никога човек не е така напълно изоставен от своите ближни, освен когато спи! И отново, както често бе ставало, се сети за изображението на страдащия Христос в Гетсиманската градина, където смъртният страх едва не го задушава, а неговите ученици спят, спят.

Тихичко Клайн притегли възглавницата по-близо до себе си заедно със спящата глава на Терезина. Сега виждаше лицето й, в съня толкова чуждо, така затворено в себе си, така отвърнато от него. Едното рамо и гръдта й бяха оголени, под ленената завивка при всяко вдишване тялото й се извиваше кротко, смешно, дойде му наум как във всички любовни слова, в стихотворения и любовни писма винаги и винаги се говори за сладки устни и бузи, но никога за корем и крака! Притворство! Притворство! Дълго наблюдаваше Терезина — с това красиво тяло, с тази гръд и с тези бели, здрави, силни, добре поддържани ръце и крака тя още често ще го изкушава и прегръща и ще взима от него наслада, а после утолена, ще отдъхва и спи дълбоко, без болки, без страх, без предчувствия, красива и морна, като здраво, унесено в сън животно. А той ще лежи до нея, без сън, с тръпнещи нерви, със сърце, пълно с мъка. Още често ли? Още често ли? А, не, вече не толкова често, вече не много пъти, може би никога вече. Клайн потръпна. Не, знаеше го — никога вече!

Със стенание той заби палци върху очните си кухини, защото тези дяволски болки бяха заседнали между очите и челото. Положително и Вагнер е имал същите болки, учителят Вагнер. Изпитвал е тези обезумяващи болки, положително години наред, и ги е влачил, и е страдал, и при това е мислел, че съзрява и стига по-близо до Бога в тези свои безполезни мъки. Докато един ден не е можел да понася, да търпи повече, така както той, Клайн, не можеше да ги понася. И все пак болките бяха най-малкото, а мислите, сънищата, кошмарите! Тогава една нощ Вагнер станал и разбрал, че няма никакъв смисъл повече да се редят още много такива нощи, пълни с мъка, че чрез това не се стига до Бога, и извадил ножа. Може би е било без полза, може би е било глупаво и жалко от страна на Вагнер да убива. Но който не познава неговите мъки, който не е изстрадал неговото тегло, едва ли ще го разбере.

Самият Клайн неотдавна насън прободе една жена с нож, защото обезобразеното й лице му се струваше непоносимо. Но, естествено, всяко лице, което обичаш, се обезформя, обезобразено и ужасно привлекателно, когато вече не лъже, когато мълчи, когато спи. Тогава погледът прониква до дъно и там не открива ни следа от любов, както и ако проникнеше до дъно и в собственото сърце, погледът не намираше никаква любов. Тогава виждаше само жажда за живот и страх, и от страх, от глупав детински страх пред студовете, пред самотността, пред смъртта хората тичат един към друг, целуват се, прегръщат се, докосват буза о буза, слагат крак до крак, създават нови твари на света. Така беше. Така някога той отиде при своята жена. Така някога, в началото на сегашния му път, в едно село, в гола каменна стаичка, жената на кръчмаря дойде при него, боса и мълчалива, тласкана от страх, от жажда за живот, от потребността да намери утеха. Така и той се приближи до Терезина, и тя до него. Винаги все същият подтик, същата жажда, същото недоразумение. Винаги същото разочарование, същото мрачно страдание. Човек вярва, че е по-близо до Бог, и държи жена в прегръдката си. Вярва, че постига съзвучие, а само е отместил и прехвърлил своята вина и своята неволя върху едно далечно бъдещо същество! Държи жена в прегръдките си, целува нейната уста, гали гръдта й и създават едно дете, а някога детето, сполетяно от същата съдба, в някоя нощ също ще лежи до жена и също тъй ще се събужда от опиянението, от унеса, и с болки в очите ще гледа към бездната и ще проклина всичко. Непоносимо е да премислиш това до края!

Много внимателно Клайн наблюдаваше лицето на спящата, раменете и гръдта, светлите коси. Всичко това го бе очаровало и разочаровало, всичко това го бе примамило и измамило с обещание за наслада и щастие. Сега бе свършило, равносметката бе направена. Той бе влязъл в театъра „Вагнер“, бе открил защо всяко лице, след като излезе от сянката на измамата, е толкова обезобразено и нетърпимо.

Клайн стана от леглото и тръгна да търси нож. Като се промъкваше покрай стола, докосна дългите бежови чорапи на Терезина, при това светкавично му мина през ума как я бе видял за първи път в парка и как от нейната походка, от обувките и опънатите чорапи бе облъхнат от първия й чар. Засмя се тихо, сякаш злорадо, и взе дрехите на Терезина една по една, опипа ги и ги пусна да паднат на земята. После продължи да търси, междувременно за момент забравяше всичко. Шапката му беше върху масата, машинално я вдигна, повъртя я в ръце, усети, че беше влажна, сложи я на главата си. До прозореца се спря, вгледа се в чернотата навън, чу песента на дъжда, звучеше му като от изчезналите други времена. Какво искаха всички те от него — прозорецът, нощта, дъждът, какво го интересуваше старата книга с картини от годините на детството.

Изведнъж се спря. В ръката му бе попаднала една вещ, която лежеше на масата, и той я погледна. Беше овално ръчно, сребърно огледало — появи се неговото лице, лицето на Вагнер, блуждаещо, разкривено лице, с дълбоки сенки под очите, с черти, които сякаш са се пропукали и разрушили. Сега толкова странно често му се случваше неволно да попадне в някое огледало, струваше му се, че по-рано десетилетия никога не се бе оглеждал. И това като че ли спадаше към театъра на Вагнер.

Продължаваше да стои и дълго гледаше в огледалото. Лицето на някогашния Фридрих Клайн беше изтощено, свършено, то беше изхабено, от всяка бръчка крещеше наближаващият край. Това лице трябваше да изчезне, да бъде заличено. Беше толкова старо това лице, в него се бе отразило много, твърде много, много лъжа и измама, бе посипвано и обливано от много прах и дъжд. Някога беше гладко и хубаво, някога той го бе обичал, бе му се радвал и се бе грижил за него. Но често го бе и мразил. Защо? Нито едното, нито другото вече не се разбираше.

И защо стоеше сега тук, посред нощ, в тази малка чужда стая, с огледало в ръка и с мокра шапка на главата, странен палячо, какво ставаше с него? Какво искаше той? Седна на ръба на масата. Какво бе искал? Какво търсеше? Все пак бе търсил нещо, нали бе търсил нещо много важно?

Да, нож.

Изведнъж ужасно потресен, Клайн скочи и се втурна към леглото. Наведе се над възглавниците, видя лицето на спящото момиче сред русите коси. То беше още живо. Той още не бе го сторил! Ужас го обля с лед! Боже мой, вече надвисваше. Стигна се дотам, виждаше това, от което винаги се бе страхувал в своите най-страшни часове, да се приближава. Сега беше тука! Той, Вагнер, стоеше край леглото на унесената в сън и търсеше ножа. Не, той не искаше! Не, не беше обезумял! Слава Богу! Не беше полудял! Вече беше добре.

У него се разля спокойствие. Бавно навлече дрехите си: панталоните, палтото, обувките. Сега беше добре.

Когато поиска още веднъж да пристъпи към леглото, усети нещо меко под краката си. Дрехите на Терезина лежаха на пода; чорапите, светлосивата рокля. Той ги вдигна грижливо и ги метна на стола.

Угаси лампата и излезе от стаята. Пред къщата дъждът ръмеше, тих и хладен, никъде светлина, никъде жива душа, никъде звук, само дъжд, вдигна лицето си нагоре и остави дъждовните капки да се стичат по челото и бузите му. Не се откриваше ни къс небе. Колко тъмно беше! На драго сърце, на драго сърце той би гледал към една звезда.

Спокойно вървеше по улиците, целият вир-вода. Не срещна ни човек, ни куче, светът беше измрял. При езерния бряг тръгна от лодка към лодка, всички бяха изтеглени навътре в сушата и стегнато закрепени с вериги. Едва отвъд, чак в самото предградие, намери една, която беше по-хубаво вързана с въже и можеше да се отвърже. Отвърза я и сложи веслата. Брегът бързо се отдалечи, оставаше назад и се разтапяше в сиво, както никога преди. Само сиво и черно, и дъжд имаше още на света, сиво езеро, дъждовно езеро, сиво езеро, дъждовно небе, и всичко без край.

Навътре, в откритото езеро, Клайн изтегли греблата. Беше стигнал дотук и бе доволен. По-рано, в миговете, когато смъртта му изглеждаше неизбежна, той винаги на драго сърце искаше тя още малко да се позабави, да се отложи делото й за утре, още веднъж да опита да живее по-нататък. Сега нямаше нищо такова. Малката лодка, това беше той, беше неговият малък, ограничен, изкуствено осигурен живот — наоколо обаче ширинето на сивотата беше светът, тя беше вселена и Бог, и да се оставиш да паднеш във всичко това, не беше тежко, а лесно, радостно.

Той седна на ръба на лодката навън, краката му висяха над водата. Бавно се приведе напред, приведе се още по-напред, докато зад него лодката пъргаво се изплъзваше. Той беше във вселена.

В малкото число на миговете, които още просъществува, се бе струпало много повече преживяно, отколкото във всичките четиридесет години отпреди, когато беше на път към тази цел.

Започна се с това: в момента, в който падаше, докато за време колкото трепва една мълния висеше между ръба на лодката и водата, си представи, че извършва самоубийство, детинщина, нещо наистина не лошо, но смешно и твърде глупаво. Патосът на желанието да умреш, патосът на самото умиране рухна от само себе си, от това не излизаше нищо. Смъртта му вече не бе необходима, сега вече не. Тя беше желана, бе хубава и добре дошла, но вече не бе необходима. От момента, откакто в проблесналите частици от секундата с цялото си желание, с целия си отказ от всяко желание, с цялата си всеотдайност се оставяше да се свлече от ръба на лодката в лоното на майката, в ръката на Бога — от този един миг умирането вече бе загубило значение. Нали всичко бе толкова просто, нали всичко беше толкова удивително лесно, вече нямаше бездни, нямаше трудности. Голямото изкуство беше в това. Да се оставиш да паднеш! И то ясно озари като резултат от неговия живот цялата му същност: да се оставиш да паднеш! Ако веднъж си го направил, ако веднъж си се пожертвал, ако веднъж си отстъпил на това желание и си се примирил, ако веднъж си се отказал от всички опори и от всяка земна твърд под себе си, вслушай се само и напълно във водителя от собственото си сърце, тогава всичко ще е спечелено, тогава всичко ще е добро, вече няма страх, няма опасност.

Това беше постигнато, това велико, единствено: Той се бе оставил да пада! Да се остави да падне във водата и в смъртта, не беше необходимо. Също така добре би могъл да се остави да падне в живота. Но на това не отдаваше голямо значение, то не беше важно. Той ще живее, ще се върне отново. Тогава няма да му е нужно самоубийство и никой от всички тия странни завои, никоя от всички тия мъчителни и болезнени глупости, защото вече ще е преодолял страха.

Чудна мисъл — живот без страх! Страхът преодолян — ето блаженството, ето избавлението. Как през целия си живот бе измъчван от страх, сега, когато смъртта едва ли не задушаваше гърлото му, вече не чувстваше нищо, никакъв страх, никакъв ужас, само усмивка, само избавление, само разбирателство. Сега изведнъж знаеше какво е страх и че това чувство може да бъде преодоляно само от този, който го е познал. А човек изпитва страх от хиляди неща: от болки, от съдии, от собственото си сърце, изпитва страх от съня, страх от събуждането, от самотността, от студенината, от безумието, от смъртта, най-вече от нея, от смъртта. Но всички страхове бяха само маски и предрешвания. В действителност имаше един-единствен страх — от това да се оставиш да паднеш, от крачката към неизвестното, малката крачка отвъд всяко осигуряване, което съществува. И който веднъж, един-единствен път, се подведе, веднъж прояви голямото доверие и повери себе си на съдбата, той е освободен. Вече не е подвластен на земните закони, паднал е във вселената и кръжи по орбитите на съзвездията. Така беше. А бе и толкова просто, всяко дете би могло да го разбере, да го знае.

Той не разсъждаваше върху това с вече родени мисли, а го живееше, чувстваше, докосваше, вдъхваше аромата, усещаше вкуса му. Вкусваше, вдъхваше, гледаше и разбираше какво бе животът. Виждаше сътворението на света, виждаше гибелта на света и двете като противостоящи армии, които, непрестанно в поход една срещу друга, не свършваха никога, вечно бяха на път. Светът непрестанно се раждаше и непрестанно умираше. Всеки живот беше дихание, изтръгнало се от Бога. Всяко умиране беше дихание, вдъхнато от Бога. Който се бе научил да не се противи, да се остави да падне, той умираше лесно и лесно биваше роден. Който се съпротивляваше, се измъчваше от страх, умираше тежко и биваше раждан неохотно.

В сивия дъждовен мрак над нощното езеро падащият видя играта на света, отразена и изобразена: слънце и звезди се издигаха и падаха, хорове, човеци и животни, призраци и ангели се възправяха едни срещу други, пееха, мълчаха, крещяха, върволици от същества, устремени едно към друго, всяко недооценяваше себе си и във всяко друго същество мразеше и преследваше себе си. Целият им копнеж беше по смъртта, по покоя, целта им бе Бог, завръщането към Бога, оставането в Бог. Тази цел пораждаше боязън, защото беше измамна. Нямаше оставане в Бога! Нямаше покой! Съществуваше само извечното, вечното, прекрасно, свято вдишване и издишване, сътворяване и разпадане, раждане и смърт, потегляне и завръщане, без отдих, без край. И затова имаше само едно изкуство, само едно учение, само една тайна: да се оставиш да паднеш, да не се съпротивяваш срещу Божията воля, да не се вкопчваш в нищо, нито в добро, нито в лошо. Тогава ще си избавен, тогава ще си свободен от страдания, свободен от страх, единствено тогава.

Животът му лежеше пред него като местност, с гори, долини и села, която човек обзира от билото на висока планина. Всичко беше добро, просто и добро, чрез неговия страх, чрез неговото настръхване срещу болката всичко беше се превърнало в мъка и отлитане в чудовищни кълба и конвулсии на жал и мъка. Нямаше жена, без която да не можеш да живееш — нямаше и жена, с която да не би могъл да живееш. На света нямаше същество, което да не бе толкова хубаво, толкова желано, толкова ощастливяващо, както и противоположно нему. Беше блаженство да се живее, беше блаженство да се умре, докато сам висиш в световното пространство. Нямаше спокойствие отвън, нямаше спокойствие в гробището, спокойствие в Бог, никакво вълшебство никога не прекъсваше веригата на ражданията, безкрайната верига от вдъхванията на Бога. Но имаше друго спокойствие, което трябваше да се намери в собствената душа. То се наричаше: остави се да паднеш! Не се защитавай! Умри на драго сърце! Живей на драго сърце!

Всички ликове на живота му бяха при него, всички образи на любовта, всички разновидности на страданието му. Неговата жена беше чиста и невинна, както и той самият, Терезина му се усмихваше детински. Убиецът Вагнер, чиято сянка толкова широко бе легнала над живота на Клайн, сериозно се усмихваше в лицето му и тази усмивка разказваше, че и деянието на Вагнер е било път към избавление, и то е било едно дихание, а също и символ, и още, че убийство и кръв, и отвращение не са неща, които реално съществуват, а са само стойности на нашата собствена, себеизмъчваща се душа. С убийството на Вагнер той, Клайн, бе прекарал години от своя живот в отхвърляне и одобряване, осъждане и удивление, отвращение и подражание, от това убийство си бе изковал дълга верига мъки, страхове, неволи. Обхванат от страх, стотици пъти бе преживял собствената си смърт, бе се виждал да умира на ешафода, бе усещал острието на бръснача на шията си и куршума в слепоочието си — сега, когато наистина умираше със смъртта, от която се бе страхувал, беше толкова лесно, толкова просто, радост и триумф. В света нямаше нищо, от което да се страхуваш, нищо не беше ужасно — единствено покорени от безумие, си създаваме целия страх, цялата мъка, само в нашата собствена наплашена душа възникват добро и зло, ценно и безценно, жажда и страх.

Фигурата на Вагнер се изгуби в далечината. Не беше Вагнер, вече не, нямаше никакъв Вагнер, всичко това бе измама. Е, нека Вагнер умре! Той, Клайн, ще живее!

В устата му се вля вода и той пи. От всички страни, през всичките му сетива проникваше вода, всичко се разтваряше. Той беше всмукан, беше вдишан, редом притиснати до него плътно, както капки във вода, плуваха други хора, плуваше Терезина, плуваше старият певец, плуваше някогашната му жена, баща му, майка му, сестра му и стотици, стотици, стотици други хора, а също картини и къщи, и Тициановата Венера, и катедралата на Страсбург, всичко плуваше близо едно до друго в огромен поток, тласкан от необходимостта, бързо, по-бързо, бясно, и срещу този чудовищен, неудържимо буен огромен поток от фигури, идваше друг, чудовищен, неудържимо буен поток от лица, крака, стомаси, от животни, цветя, мисли, убийства, самоубийства, написани книги, изплакани сълзи, необятен, необятен, придошъл, придошъл, детски очи и черни къдри и глави на риби, една жена със забит в окървавеното тяло дълъг нож, млад човек, сходен с него, с лице, което преливаше от своята страст, това беше той самият, двадесетгодишен, нявгашният изчезнал Клайн! Колко хубаво, че сега и това познание стигна до него: не съществуваше време. Единственото, което стоеше между старост и младост, между Вавилон и Берлин, между добро и зло, между даване и вземане, единственото, което изпълваше света с различия, ценности, мъки, спорове, войни, беше човешкият дух, невръстният, необуздан и жесток човешки дух, в състояние на повилняла младост, още далеч от познанието, още далеч от Бог. Той откриваше противоречия, измисляше имена. Някои неща наричаше красиви, други грозни, едно добро, второ лошо. Един откъс от живота беше назован любов, друг — убийство. Такъв бе този дух — млад, глупав, смешен. Едно от откритията му беше времето. Фино откритие, тънък инструмент, за да се измъчваш още по-дълбоко и да направиш света многостранен и по-тежък! Винаги и единствено чрез времето човек бива разделен от всичко, за което жадува, само чрез времето, само чрез това страхотно откритие! То беше една от опорите, една от патериците, които първи трябва да захвърлиш, ако искаш да бъдеш свободен.

Световният поток на образите продължи да приижда, поетият от Бога, и другият, насрещният, издишаният. Клайн видя същества, които се обръщаха срещу течението, възправяха се със страшни спазми и сами си причиняваха ужасни мъки: герои, престъпници, безумци, мислители, влюбени, религиозни. Видя и други, подобно на него самия, тласнати бързо и леко, с дълбоката вътрешна наслада на отдаването, на саморазбирането, блажени като него. От напева на блажените и от безкрайния мъчителен вик на неблажените над двата световни потока се издигаше прозрачна сфера или купол от звуци, храм на музиката, в чиято среда седеше божеството, седеше светла и невидима в светлината блестяща звезда, олицетворение на светлината. А около нея като вечен прибой ехтеше музиката на световните хорове.

От световния поток излизаха герои и мислители, пророци и вестители на зло. „Вижте, това е Всевишният и неговият път води към мира“ — викаше един и мнозина го следваха. Друг обявяваше, че божият друм водел към борби и войни. Един наричаше Бог светлина, друг — нощ, някой — баща, втори — майка. Един го възхваляваше като покой, друг като движение, като огън, студ, като съдник, утешител, създател и унищожител, като всеопрощаващ, като отмъщаващ. Бог самият не си даваше име, искаше да бъде обичан, да бъде възхваляван, проклинан, мразен, обожаван, защото музиката на световните хорове беше неговият храм и неговият живот — нему беше все едно с какво име ще бъде наречен, все едно дали го обичат и мразят, дали търсят при него спокойствие и сън или танц и бесен вихър. Всеки можеше да търси. Всеки можеше да намери.

Едва сега Клайн долови собствения си глас. Пееше. С нов, могъщ, ясен, ехтящ глас той пееше високо, пееше високо възхвала на Бога, признание на Бога. Той пееше, докато неудържимо отплуваше нататък сред милионите същества, един проповедник и прорицател. Високо звучеше неговата песен, сводът от тонове се вдигаше нагоре, в средата му сияеше Бог. Огромни, потоците отшумяваха.