Херман Хесе
Клайн и Вагнер (4)

4

Клайн се мяташе и отчайваше в борба със своя демон. Каквото неговите съдбовни дни бяха донесли като новост, познание и избавление в пияния, шеметен вихър на мислите и прозорливостта на миналия ден, бе придошло до вълна, чиято висота му бе изглеждала непоклатима, докато той вече взе да се свлича от нея. Сега отново лежеше в долина и сянка, още продължаваше да се бори, още тайно се надяваше, но дълбоко наранен. В течение на един ден, на един кратък блестящ ден, му се бе удало простото изкуство, познато на всяко стръкче трева. В един беден ден той бе обичал себе си, бе се чувствал единен и цялостен, неразделен на враждебни дялове, бе обичал себе си и в себе си света и Бога и нищо освен любов, утвърждаване и радост не се стичаше към него отвред. Ако вчера го бе нападнал разбойник, ако го бе арестувал полицай, това би било утвърждение, усмивка, хармония! И сега, посред щастието, отново бе рухнал, отново се бе смалил. Той сякаш отиваше на съд със себе си, докато душата му знаеше, че всеки съд е измамен и глупав. Светът, който в продължение на един чудесен ден беше проницаем и целият изпълнен от Бог, лежеше отново суров и тежък и всяко нещо имаше свой собствен смисъл и всеки смисъл отричаше всеки друг. Въодушевлението на този ден можеше отново да се отдръпне, да умре! То, святото, бе просто каприз и случаят с Терезина — въображаем, и приключението в кръчмата съмнителна, порочна история.

Вече знаеше, че задушаващото чувство на страх преминаваше единствено тогава, когато той не се самопоучаваше и критикуваше, не човъркаше раните, старите рани. Знаеше — всичко болезнено, всичко глупаво, всичко лошо се превръщаше в своята противоположност, когато можеше да се познае като Бог, когато се тръгнеше по следата на дълбоките му корени, които стигат далеч отвъд болката и блаженството, доброто и злото. Знаеше го, но не можеше да направи нищо срещу това, злият дух беше в него, а Бог отново — само една дума, красива и далечна. Той се мразеше и презираше и тази омраза го обземаше, когато й настанеше часът, също нежелан и неотменен, както в други времена ставаше с любовта и доверието. И все така щеше да продължава! Отново и отново той ще преживява милосърдие и блаженство и отново проклетата им противоположност и никога животът му няма да тръгне по път, предписан от собствената воля. Топка за игра и плаващ корк — той вечно ще бъде блъскан насам и натам, докато стигне до края, докато някога една вълна го залее и го грабне смъртта или безумието.

Ох, дано бъде по-скоро!

Неизбежни се върнаха мислите, които отдавна му бяха толкова горчиво познати: безполезните грижи, безполезните страхове, безполезните самообвинения, а да се схваща тяхното безсмислие беше само още една мъка в повече. Възвърна се и представата, която той отдавна (струваше му се, че междувременно са изминали месеци) бе имал по време на пътуването: колко хубаво би било да се хвърли с главата напред на релсите под някой влак! Жадно се отдаде на тази представа и я вдишваше като етер: с глава напред; всичко на трески и парцали, струпано и премазано, всичко навито по колелата, смляно по релсите! Мъката му се вкопчи дълбоко в тази представа, с одобрение и наслада той слушаше, виждаше и преживяваше основното разбиране на Фридрих Клайн, усещаше сърцето и мозъка си разкъсани, стъпкани и изпръскани, главата, която го болеше, да се пръска, очите, които го боляха, да изскачат от орбитите си, черния дроб смазан, бъбреците — смлени, косата — отскубната, кости, колена и брада — превърнати в пепел. Тъкмо това той, убиецът Вагнер, е искал да почувства, когато е удавял в кръв жена си, децата си и себе си самия. Тъкмо това. Ох, той го разбираше толкова добре! Самият беше Вагнер, човек с добри заложби, способен да почувства божественото, способен да обича, но прекалено обременен, прекалено размишляващ, прекалено леко завладяван от умора, прекалено добре запознат със своите слабости и болести. Какво ли имаше да прави на този свят такъв човек, такъв един Вагнер, такъв един Клайн? Винаги пред очите му да зее пропастта, която го делеше от Бога, винаги да усеща, че пукнатината на света минава през собственото му сърце, уморен, съсипан от вечното възземане към Бога, което всякога завършваше с поврат, с падение, какво друго да направи един такъв Вагнер, един такъв Клайн, освен да се унищожи, да изличи себе си и всичко, което би могло да напомня за него, да се хвърли назад, в тъмното лоно, от което невъобразимото винаги отново и вечно изтласква образите в тленния свят? Не, нищо друго не беше възможно. Вагнер трябваше да си отиде, Вагнер трябваше да умре, Вагнер трябваше да се изтрие от книгата на живота. Може би беше напусто да се самопогубва, може би беше смешно. Навярно беше съвсем правилно всичко, което бюргерите оттатък, в оня, другия свят, казват за самоубийството. Но имаше ли нещо за хората в това състояние, което да не беше напусто, да не бе смешно? Не, нищо. Все още бе по-добре да сложи глава под колелата на влака, да усеща, че пращи, по своя воля да се потопи в бездната.

Едва се държеше на краката си, но час след час без отдих креташе по пътя. Върху коловоза на железопътна линия, до който го бе отвел пътят, той лежа известно време, дори задряма с глава върху желязото. Събуди се отново и беше забравил какво искаше, стана, продължи да се влачи и олюлява, болки в стъпалата, непоносима болка в главата, понякога падаше, убол се на трън, понякога вървеше лек и сякаш понесен, понякога крачка по крачка, овладени мъчително.

„Дяволът ме е обсебил — запя си той тихо с хриплив глас, — та да стана по-зрял.“ Да бъдеш зрял. В мъки ще бъда довършен, изгорен докрай. Кафяв като костилка в праскова, за да узрее и за да може да умре.

В неговия мрак прелетя искра, на която той веднага отдаде цялата пламенност на разкъсаната си душа. Една мисъл: безполезно бе да се убие, да се убие сега, нямаше никаква стойност, парче по парче да се разкъса и смаже безполезно, но беше добро и избавящо да страда, с мъки и сълзи да съзрява, под удари и болки да бъде изкован докрай. Едва тогава можеше да си позволи да умре и тогава смъртта ще бъде добра, хубава и смислена, най-блаженото на света, по-блажено от всяка любовна нощ: разжарен и напълно отдаден да се върнеш назад в лоното, към угасване, към избавление, към ново раждане. Единствено такава смърт, такава зряла и добра, благородна смърт, имаше смисъл, само тя беше избавление, само тя — завръщане у дома. В сърцето му зарида копнеж. О, къде бе тесният тежък път, къде беше портата? Той беше готов, копнееше с всяка тръпка на своето разтреперано от умора тяло, на своята разтърсена от смъртна мъка душа.

Когато зората се пукна и оловното езеро се събуди с първата хладна сребриста мълния, прогоненият стоеше в малка кестенова горичка, високо над езерото и града, сред папрати и избуяли цъфтящи скоруши, мокър от роса. С угаснали очи, но все пак усмихнат, той гледаше втренчено чудния свят. Беше достигнал целта на своето инстинктивно блуждаене, бе така смъртно уморен, че изтръпналата от страх душа мълчеше. И преди всичко нощта бе отминала! Борбата беше изведена докрай, една опасност — преодоляна. Повален от изтощение, той рухна като мъртъв сред папрати и корени, на горската земя, с глава върху черните боровинки, за притъпилите се сетива светът се стопи. Свил ръце в юмруци, сред растенията, с гърди и лице върху земята, жадно се отдаде на съня, като че ли това беше последното, за което бе копнял.

В сън, от който по-късно можеше да си спомни само няколко малки откъслека, той видя следното: до някаква врата — изглеждаше като вход към театър — висеше голяма табела с огромен надпис, който гласеше (това не беше сигурно) или „Лоенгрин“, или „Вагнер“. Влезе в тази врата. Вътре имаше някаква жена, приличаше на кръчмарката от тази нощ, но също и на собствената му жена. Главата й беше преобразена, бе твърде голяма, лицето изменено в муцунеста маска. Обхвана го отвращение към жената, толкова силно, че заби нож в тялото й. Но друга жена, като огледален образ на първата, се приближи зад него и за отмъщение се впи с острите си силни нокти в шията му и искаше да го удуши.

Когато се събуди от този дълбок сън, той учудено видя гората край себе си, беше схванат от лежането на коравата земя, но освежен. С някаква тиха плахост сънят още звучеше в него. Каква странна, наивна и първична игра на фантазията — мислеше той, като в един момент се усмихваше, когато отново се сети за вратата с поканата за влизане в театър „Вагнер“. Каква идея, така да се изобрази неговото отношение към Вагнер! Този дух на съня беше суров, но гениален. Той улучваше главичката на гвоздея. И, изглежда, знаеше всичко! Театърът с надпис „Вагнер“ не беше ли той самият, не беше ли предложението да влезе в себе си, в непознатата земя на своята истинска същност? Защото Вагнер беше той самият, Вагнер беше убиецът и гоненият в него, но Вагнер беше и композиторът, човекът на изкуството, геният, изкусителят, той беше и склонността към наслада от живота, към еротика, към лукс — Вагнер беше събирателно за всичко потиснато, потънало, ощетено у някогашния чиновник Фридрих Клайн. А Лоенгрин, не беше ли той самият и Лоенгрин, странстващият рицар с тайнствената цел, когото не бива да питат за името му? Останалото беше неясно, жената със страшното лице-маска и другата с ноктите, ударът с нож в корема й му напомняше за още нещо, надяваше се да открие какво — настроението за убийство и смъртна опасност беше чудно и ярко примесено с това за театър, маски и игра.

При мисълта за жената и ножа в един миг Клайн ясно видя пред себе си своята брачна спалня. Веднага помисли за децата, как бе могъл да ги забрави! Представяше си как сутрин в своите нощнички се измъкват от малките легла. Мислеше за имената им, особено за Ели. Ох, децата! От очите му бавно се застичаха сълзи по съненото му лице. Той разтърси глава, вдигна се с немалко усилие и започна да събира по измачканите си дрехи листа и бучици пръст. Едва сега си спомни ясно отминалата нощ, голата стая с каменните стени в селската кръчма, чуждата жена на неговите гърди, бягството, своето лудешко странстване. Видя този малък, изопачен откъс от живота, както някой болен се вглежда в отслабналата си ръка или в обрива по своя крак.

С овладяна мъка, още със сълзи в очите, си каза тихо: „Господи, какво ли мислиш още да ми сториш?“ От мислите на нощта у него продължаваше да звучи само един глас, още пълен с копнеж по съзряване, по завръщане у дома, по дръзновение за смърт. Дали пътят му щеше да бъде още дълъг? Беше ли родината още далеч? Имаше ли още много, много трудности, още немислими неща, които да изстрада? Той беше готов за това, подчиняваше се, сърцето му бе открито, отворено, орис, удряй!

Бавно вървеше Клайн през планинските ливади и лозята надолу към града. Отби се в своята стая, изми се и се среса, смени дрехите си. Отиде да се нахрани, изпи малко хубаво вино и усети как в скованите му ръце и крака умората взе да се топи и да се разлива приятно усещане. Осведоми се кога се танцува в курортното казино и в часа, в който сервираха чай, отиде там.

При влизането му Терезина тъкмо танцуваше. Той отново видя странната блестяща танцьорска усмивка на лицето й. Поздрави я, когато тя се върна на неговата маса и седна там.

— Бих искал да ви поканя тази вечер да дойдете с мен до Кастилионе — каза той тихо.

Жълтокосата се замисли.

— Веднага, днес? — попита тя. — Толкова ли е бързо?

— Мога и да потърпя. Но би било чудесно. Къде да ви чакам?

Тя не устоя на поканата, а най-вече на детинската усмивка, която за мигове, странно хубава, се задържа на набразденото му лице на самотник, както на последната стена на изгоряла и срутена къща още виси весел пъстър тапет.

— Къде бяхте? — попита тя любопитно. — Вчера така неочаквано изчезнахте. И всеки път лицето ви е съвсем различно, и днес също. Нали не сте морфинист?

Той само се усмихна със странно хубава и някак особена усмивка, при което устата и брадичката му изглеждаха съвсем момчешки, докато над челото и очите неизменно стоеше тръненият венец.

— Моля, елате да ме вземете около девет часа в ресторанта на хотел „Еспланаде“. Смятам, че към девет часа тръгва една моторница. Но кажете ми какво правихте от вчера насам?

— Мисля, че се разхождах през целия ден, а и през цялата нощ. В някакво село трябваше да утешавам една жена, защото мъжът й беше избягал. А после си дадох много труд за италианската песен, която исках да науча, защото се отнасяше за някаква Терезина.

— Каква е тази песен?

Той започна: Su in cima di quell boscheto^[1].

— За бога! Вие вече знаете и този просташки шлагер! Да, той сега е на мода сред продавачките.

— О, но аз намирам песента за хубава.

— И утешавахте жена?

— Да, тя беше тъжна, мъжът й бе избягал и й бе изневерил.

— Така ли? И как я утешихте?

— Тя дойде в стаичката ми, за да не бъде сама. Аз я целунах и тя лежа до мен.

— Хубава ли беше?

— Не зная, не я разгледах добре. Не, не се смейте на това! То бе толкова тъжно.

Терезина все пак се усмихна.

— Колко сте смешен! И, и вие изобщо ли не сте спали? Видът ви е такъв.

— Въпреки всичко спах няколко часа в една гора там горе.

Тя проследи с поглед пръстите му, които сочеха към тавана на залата, и се засмя високо.

— В една странноприемница?

— Не, в гората, сред черните боровинки. Те вече са почти узрели.

— Вие сте фантазьор! Но аз трябва да танцувам, директорът вече чука. Къде сте, Клаудио?

Красивият, мургав танцьор вече беше изправен зад нейния стол. Музиката започна. Към края на танца Клайн се отдалечи.

Вечерта той взе Терезина точно навреме и се зарадва, че си бе сложил смокинг, защото тя беше необикновено празнично облечена, във виолетово, с много дантели, и изглеждаше като княгиня.

На брега не я заведе до рейсовия кораб, а на една хубава моторница, която бе наел за вечерта. Качиха се, в полуотворената каюта имаше приготвени одеяла за Терезина и цветя. С остър завой бързата моторница излезе от пристанището в открито езеро.

Навън в нощта и тишината Клайн каза:

— Терезина, всъщност не е ли жалко сега да отиваме там отвъд, сред многото хора? Ако имате желание, да продължим да пътуваме, без цел, докато ни харесва, или да спрем в някое хубаво тихо село, да пийнем селско вино и да послушаме как пеят момичетата. Какво мислите?

Тя замълча и той веднага забеляза разочарованието по лицето й. Усмихна се.

— Е, това беше само едно мое хрумване, извинявайте. Вие трябва да бъдете доволна и да преживеете това, което ви прави удоволствие, друга програма нямаме. За десет минути ще сме на отсрещната страна.

— Съвсем ли не ви интересува играта? — попита тя.

— Аз ще погледам, отначало трябва да опитам. Смисълът на това все още ми е неясен. Човек може да спечели и да загуби пари. Смятам, че има по-силни сензации.

— Парите, за които се играе, не е необходимо да бъдат просто пари. За всеки залогът е символ, всеки печели или губи не пари, а всички желания и мечти, които те означават за него. За мен парите означават свобода. Ако имам пари, никой вече няма да ми заповядва. Ще живея, както си искам. Ще танцувам, когато, където и за когото желая. Ще пътувам, накъдето ми се иска.

Той я прекъсна:

— Какво дете сте, мила госпожице! Такава свобода има единствено във вашите желания. Ако утре бъдете богата, свободна и независима, вдругиден ще се влюбите в някакъв момък, който отново ще ви отнеме парите или някоя нощ ще ви отреже главата.

— Не говорете така ужасно! И тъй, ако бях богата, може би бих живяла по-просто, отколкото сега, но бих го правила, защото ще ми доставя удоволствие, по свободна воля, а не по принуда. Мразя принуждението! И видите ли, когато влагам парите си в играта, при всяка загуба и печалба участват всички мои желания, залогът се отнася за всичко, което ми е скъпо и за което копнея, а това създава чувство, каквото иначе не можеш лесно да усетиш.

Клайн я гледаше, докато тя говореше, без много да внимава в думите й. Без да съзнава, той сравняваше лицето на Терезина с лицето на жената, която бе сънувал в гората.

Едва когато моторницата влезе в залива на Кастилионе, той осъзна, че сега видът на осветената тенекиена табела с името на станцията силно му напомни за плочата от неговия сън, на която бе изписано „Лоенгрин“ или „Вагнер“. Точно така изглеждаше тази табела — сива и бяла — и така ярко осветена. Това тук ли беше сцената, която го очакваше? При Вагнер ли идваше тук? Сега намери, че Терезина прилича на жената от съня, нещо повече, на двете жени от съня, едната от които той смъртно бе пробол с нож, а другата го бе задушила смъртно с нокти. По кожата му премина тръпка на уплаха. Свързано ли беше всичко това? Дали отново бе воден от непознати духове? И накъде? Към Вагнер? Към убийство? Към смърт?

При слизането от моторницата Терезина улови ръката му и така, ръка за ръка, те минаха през лекия, пъстър шум на пространството, където спираха корабите, през селото и стигнаха казиното. Тук всичко придоби полупривлекателен, полууморителен блясък на невероятност, какъвто получават винаги забавленията на алчните хора, там, където те, далеч от градовете, стоят объркани сред тихи местности. Сградите бяха твърде големи и твърде нови, осветлението — пребогато, залите — твърде разкошни, хората — твърде оживени. Между големите, тъмни планински вериги и просторното, кротко езеро, тук малък, гъст пчелен рой от жадни и преситени хора беше толкова страхливо стълпен, като че ли не бе уверен в нито час от своя живот, като че ли всеки миг можеше да се случи нещо, което да го помете. От зали, където се ядеше и се пиеше шампанско, идеше сладникава, крайно разпалена цигулкова музика, по стълбища между палми и фонтани пламенееха цветя, мяркаха се женски рокли, бледи мъжки лица над отворени вечерни жакети, сини прислужници със златни копчета, заети, услужливи и знаещи много, парфюмирани жени с южняшки лица, бледи и цъфтящи, красиви и болни; и от Севера, грубовати жени, напети и властни, с чувство за собствено достойнство, възрастни господа — като от илюстрации към книги на Тургенев и Фонтане.

Клайн се почувства неразположен и уморен още щом пристъпиха към залите. В голямата игрална зала извади от портфейла си две банкноти от по хиляда.

— Е, какво? — попита той. — Заедно ли ще играем?

— Не, не, не така. Всеки за себе си.

Той й даде една банкнота и я помоли да го води. Скоро застанаха край игралната маса. Клайн сложи банкнотата си на някакво число, колелото бе завъртяно, той не разбра нищо, само видя как залогът му бе прибран и изчезна. Това става бързо, помисли си той примирен, и се опита да се усмихне на Терезина. Тя вече не беше до него. Видя я да стои при друга маса и да разменя пари. Отиде и той там. Тя изглеждаше замислена, угрижена и много заета, като някаква домакиня.

Той я придружи до нова игрална маса и взе да я наблюдава. Тя познаваше играта и я следеше с изострено внимание. Залагаше малки суми, всякога не повече от петдесет франка, ту тук, ту там, няколко пъти спечели, пъхаше банкноти в обшитата си с перли чанта, отново ги изваждаше.

— Как върви? — попита той междувременно.

Беше чувствителна към смущенията.

— О, оставете ме да играя! Вече ще го правя добре.

Скоро тя смени масата, той я сподири, без да го забележи. Тъй като беше толкова заета и никога не се възползва от неговите услуги, Клайн се оттегли на една тапицирана с кожа пейка до стената. Самотата го погълна. Той отново потъна в размишления за своя сън. Беше много важно да го разбере. Може би вече нямаше да има често такива сънища. Може би бяха като в приказките — предупреждения на добри духове: два, дори три пъти човек бива примамван или предупреждаван, ако и после все още остане сляп, съдбата следва своя ход и никоя дружеска сила вече не посяга към колелото. От време на време поглеждаше за Терезина, виждаше я ту да седи, ту да стои край някоя маса, между фраковете жълтата й коса светеше ярко.

„За колко ли време ще й стигнат хилядата франка! — помисли си той с усещане за скука. — Аз приключих с тях по-бързо.“

Веднъж тя му кимна. И още веднъж, след един час дойде при него, намери го вглъбен в себе си и сложи ръка на рамото му.

— Какво правите? Не играете ли?

— Вече играх.

— Загубихте ли?

— Да, но не беше много.

— Аз спечелих нещо. Вземете от моите пари.

— Благодаря, днес повече няма. Доволна ли сте?

— Да, хубаво е. Е, отивам отново. Или искате ли да се прибираме?

Тя продължи да играе, Клайн виждаше косата й тук или там да блести между раменете на играчите. Занесе й чаша шампанско и той самият изпи една. После отново седна на тапицираната с кожа пейка до стената.

Защо ли му се присъниха двете жени? Приличаха на собствената му съпруга и на жената от селската кръчма, а също и на Терезина. Други жени той не знаеше, не от години. Едната беше пробол, овладян от отвращение към нейното разкривено, подпухнало лице. Другата го бе нападнала в гръб и искаше да го удуши. Кое беше правилното? Кое имаше значение? Бе ли наранил жена си или тя него? Ще загине ли заради Терезина, или тя заради него? Можеше ли да не обича една жена, без да й нанася рани и без да бъде нараняван от нея? Това негово проклятие ли беше или всеобщо? С всички ли ставаше така? Цялата любов ли бе такава?

А какво го свързваше с тази танцьорка, че я заобича? Той бе обичал много жени, които никога не узнаха за това. Какво го привързваше към нея, която стои там, отсреща, и се занимава с хазартната игра като със сериозно дело? Колко детински израз имаше тя в своето усърдие, в своята надежда, и колко е здрава, наивна и жадна за живот! Какво би схванала, ако знаеше за неговия най-дълбок копнеж, за жаждата по смъртта, за носталгията по угасването, за завръщането в лоното на Бога! Може би ще го обикне вече скоро, може би ще заживее с него — но дали ще бъде по-различно, отколкото с жена му? Дали няма да бъде вечно сам със своите най-съкровени чувства?

Терезина прекъсна мислите му. Тя застана до него и сложи в ръката му пачка банкноти.

— Запазете ми ги за по-късно.

След известно време, той не знаеше дълго или кратко, жената се приближи отново и помоли да й върне парите.

Тя губи, мислеше си Клайн, слава Богу! Навярно скоро ще престане да играе.

Малко след полунощ Терезина дойде, доволна и някак разгорещена.

— Така, преустановявам. Вие, бедният, разбира се, сте уморен. Дали да не хапнем още нещо, преди да потеглим за вкъщи?

В една ресторантска зала те ядоха шунка с яйца и плодове, пиха шампанско. Клайн се ободри и поразвесели. Танцьорката беше променена, радостна и в едно леко сладостно опиянение. Тя видя и знаеше отново, че беше красива и носеше хубави дрехи, усети домогващите се до благоволението й погледи на мъжете от съседните маси, самият Клайн почувства преобразяването й, видя я отново обгърната от блясък и прелестни изкушения, отново чу звука на предизвикателство и еротика в нейния глас, отново видя ръцете й, бели, и шията й, перлена, да се издигат сред дантелите.

— Доста ли спечелихте? — попита той с усмивка.

— Долу-горе — да, но това още не е голямата печалба. Имам около пет хиляди.

— Е, хубаво начало.

— Да, естествено, ще продължа следващия път. Ала това още не е истинският успех. Трябва да дойде изведнъж, а не така капка по капка.

Той искаше да й каже „но тогава би трябвало да не залагате капка по капка, а всичко наведнъж“, вместо тези думи обаче се чукна с нея за голямата печалба и продължи да се усмихва и да бъбри.

Колко хубаво беше момичето, здраво и непресторено в своята радост! Допреди час още стоеше край игралните маси, пресмятайки строго, загрижено, с бръчки на челото, зло.

Сега изглеждаше никога недокосвано от някаква грижа, никога нищо нечувало за пари, хазарт, сделки, като познало само радост, лукс и плуване без усилия по блестящата повърхност на живота! Истина ли беше всичко това, истинско ли беше? Нали той самият също се усмихваше, дори беше доволен, нали също се домогваше до радост и любов от весели очи — и все пак едновременно у него седеше един, който не вярваше във всичко това и гледаше на цялото с недоверие и присмех. По-различно ли беше у другите хора? Ах, толкова малко, толкова отчайващо малко знае човек за хората! В училище е учил стотици дати на смешни битки и имена на смешни стари крале, всеки ден чете статии за данъци или за Балканите, а за хората не знае нищо. Ако звънец не звъни, ако печка дими, ако едно колело в някаква машина спре, веднага се знае къде трябва да се търси причината и го правят с усърдие, и намират повредата, и знаят как да я оправят. Но това, което е у нас, тайната пружина, единствената, която дава смисъл на битието, същината ни, единствено живата, единствено способната да изпитва наслада и болка, да жадува щастие, да преживява щастие — тя е непозната, за нея не се знае нищо, съвсем нищо, и когато заболее, няма изцеление. Това не е ли безумно?

Докато той пиеше с Терезина и се усмихваше, в други сфери на душата му се надигаха и снишаваха, прииждаха и се оттегляха такива въпроси ту по-близо, ту по-далеч от съзнанието. Всичко беше съмнително, всичко плуваше в неизвестност. Ако Клайн знаеше само едно: дали тази несигурност, тази беда, това отчаяние и сред радостта, тази принуда да мислят и да си поставят въпроси я преживяват и другите хора или само той, единствен особнякът Клайн?

Откри едно, в това той се отличаваше от Терезина, в това тя бе по-различна от него, беше по детски първична и здрава. Жената разчиташе, както всички хора и както той самият по-рано, винаги инстинктивно на бъдещето, на утре и вдругиден, на безбрежно съществуване. Иначе би ли играла на рулетка и би ли могла да взема толкова сериозно парите? И тук, това Клайн чувстваше дълбоко, тъкмо тук беше отликата. За него зад всяко чувство и мисъл стоеше отворена вратата, която води към нищото. Наистина той се измъчваше от страх, страх от твърде много неща, от безумието, от полицията, от безсънието, също и от страх пред смъртта. Но за всичко, което му вдъхваше страх, той едновременно жадуваше и копнееше — беше пълен с обжарващо въжделение и любопитство към страданието, залеза, преследването, безумието и смъртта.

„Смешен свят!“ — каза си той тихо и нямаше предвид света наоколо си, а тази вътрешна същност.

Двамата напуснаха залата и сградата, като бъбреха, при бледата светлина на уличните лампи стигнаха до заспалия езерен бряг, където трябваше да събудят своя кормчия. Мина доста време, докато моторницата можеше да потегли, двамата стояха един до друг, неочаквано след изобилната светлина и пъстроцветната оживеност на залите, омагьосани от тъмната тишина на пустеещия нощен бряг, още с усмивките от казиното на горещите устни и вече хладно докоснати от нощта, от близостта на съня и страха пред самотата. Двамата изпитваха едно и също. Неволно се държаха за ръце, усмихваха се объркано и смутено в мрака, взаимно играеха с тръпнещите пръсти на ръцете си. Кормчията извика, те се качиха, седнаха в каютата и с буйна прегръдка Клайн притегли русата, тежка глава към себе си и в лумналия огън на своите целувки.

Междувременно, сякаш защитавайки се, тя се полуизправи и попита:

— Дали скоро ще дойдем отново тук?

Посред любовното вълнение той трябваше тайно да се усмихне. При всичко това тя още мислеше за играта, искаше да се върне тук и да продължи своята работа.

— Когато пожелаеш — каза той подкупващо, — утре или вдругиден, и всякога, когато искаш.

Щом усети пръстите й да играят по тила му, той потръпна от спомена за страшното чувство, което бе изпитал в съня, когато отмъстителната жена бе забила нокти в шията му.

„Сега тя изведнъж трябва да ме убие, така би било и правилно — помисли той разпалено, — или аз нея.“

Когато ласкавата му ръка мина по нейните гърди, той се усмихна тихо на себе си. Би му било невъзможно още да разграничи наслада от болка. И неговото желание, и гладният му копнеж за прегръдка с тази красива, силна жена, едва се отличаваха от страха, той жадуваше за нея, както осъденият на смърт за брадвата. Съществуваха и двете — пламенна страст и неутешима тъга, и двете горяха, и двете светеха като трескави звезди, и двете стопляха, и двете убиваха.

Терезина гъвкаво се изплъзна от една твърде дръзка ласка, хвана здраво двете му ръце, приближи очи до неговите и зашепна като обсебена:

— Какъв човек си ти? Защо те обичам? Защо ме привлича нещо към теб? Ти си вече стар и не си красив, какво е това? Слушай, дори все пак мисля, че си някакъв престъпник. Не си ли? Парите ти не са ли откраднати?

Той се опита да се освободи.

— Не говори, Терезина! Всички пари са крадени, всяка собственост е кражба. Важно ли е това? Всички ние сме грешници, всички ние сме престъпници дори само защото живеем. Важно ли е това?

— Ах, какво е важно? — трепна тя.

— Важно е ние да изпием тази чаша — каза Клайн бавно, — нищо друго не е от значение. Може би тя няма да ни бъде поднесена втори път. Искаш ли да дойдеш да спиш при мен, или мога да дойда при теб?

— Ела ти — каза тя тихо. — Страхувам се от теб и все пак трябва да сме заедно. Не ми откривай своята тайна! Нищо не искам да зная!

Замирането на мотора ги събуди, тя се откъсна от Клайн и докато усещанията й се избистрят, оправи с ръка косите и дрехите си. Моторницата леко стигна до кея, светлините от лампите се отразяваха в черната вода. Слязоха.

— Чакай, чантата ми! — извика Терезина след десет крачки. Тя затича назад към мостчето, скочи в моторницата, на тапицираната пейка намери чантата си с парите, хвърли една банкнота на поглеждащия недоверчиво кормчия и се устреми към прегръдката на Клайн, който я чакаше на кея.