Херман Хесе
Клайн и Вагнер (3)

3

Когато Клайн се озова в парка, танцьорката вече беше там. Тя се разхождаше с пружиниращи крачки във вътрешността на градината, около лехите с треви и изведнъж се изправи пред него в сенчестия край на една алея.

Терезина внимателно го измери със светлосивите си очи, лицето й беше сериозно и някак нетърпеливо. И веднага, вървешком, тя заговори:

— Можете ли да ми кажете какво ставаше вчера? Как се случи така, че пресякохме пътищата си? Размишлявах върху това. Вчера два пъти попадах на вас в градината на курортното казино. Първия път стояхте край изхода и гледахте след мен, приличахте на скучаещ или раздразнен човек и когато ви видях, се сетих: този вече съм го срещала в парка. Това не беше добро впечатление и полагах усилия веднага да ви забравя. После ви съзрях отново, едва четвърт час по-късно. Седяхте на съседната маса и ненадейно видът ви беше съвсем различен, не открих веднага, че сте същият, когото преди това бях срещала. И накрая, след моя танц, вие внезапно застанахте пред мен и ме уловихте за ръка или аз вас, не помня точно. Как се случи? Би трябвало да знаете нещо. Но се надявам, че не сте дошли, за да ми правите любовни признания.

Тя го изгледа заповеднически.

— Не знам — каза Клайн, — не съм дошъл с определени намерения. Аз ви обичам от вчера, но не бива да говорим за това.

— Да, да говорим за друго. Вчера в един миг между нас възникна нещо, което ме занимава, ала и плаши, сякаш имахме нещо сходно или общо. Какво е то? И главното: какво беше вашето преобразяване? Как бе възможно в течение на един час да имате две съвсем различни лица? Напомняхте ми човек, който е преживял нещо много важно.

— Какво напомнях? — попита той детински.

— Отначало изглеждахте по-възрастен, някак мрачен, неприятен господин. Приличахте на филистер, на човек, който е свикнал да стоварва гневно от собствената си неспособност върху другите.

Той я слушаше с напрегнато внимание и живо кимаше с глава. Тя продължи:

— И тогава, после… то не може да се опише добре, седяхте някак приведен напред; когато случайно попаднахте пред очите ми и още в първите секунди си мислех: Господи, тия филистери заемат много тъжни пози! Вие бяхте обронили глава на ръката си и това неочаквано ми се виждаше толкова странно, сякаш бяхте единственият човек на света и сякаш ви беше съвсем безразлично какво става с вас и с целия свят. Лицето ви, подобно на маска, страхотно тъжно или също страхотно равнодушно…

Тя замълча изведнъж, като че ли търсеше думи, но не каза нищо.

— Имате право — подхвана Клайн скромно. — Толкова внимателно сте наблюдавали, че би трябвало да се удивлявам. Вие сте ме прочели като писмо. Но в действителност е само естествено и правилно, че сте вникнали във всичко.

— Защо естествено?

— Защото и вие по малко по-различен начин изразихте чрез танца съвсем същото. Когато танцувате, Терезина, а и иначе в някои моменти, вие сте като едно дърво, една планина или животно, или звезда, съществувате единствено за себе си съвсем сама, не искате да бъдете нищо друго освен това, което сте, без значение дали добра или лоша. Нима не е същото, което откривате и у мен?

Тя го наблюдаваше изпитателно, без да му отговори.

— Вие сте чуден човек — каза жената колебливо. — И какво е това: действително ли сте такъв, какъвто ми се струвахте тогава? Наистина ли ви е толкова безразлично всичко, каквото става с вас?

— Да, обаче не винаги. Често изпитвам и страх. Но тогава равнодушието се връща и страхът бива прогонен и всичко е безразлично. Тогава човек не е силен или нещо повече, безразличен не е истинското определение — всичко е приятно и всичко добре дошло, да става каквото ще.

— В един момент дори смятах за възможно вие да сте престъпник.

— И това е възможно. То е дори вероятно. Виждате ли, „престъпник“, наричате човека с тази дума и мислите, че някой върши нещо, каквото другите са му забранили. Но той самият, престъпникът, отприщва единствено това, което е у него. Виждате ли, ето сходството между нас двамата. И двамата от време на време, в редки мигове, откриваме онова, което е у нас. Няма нищо по-рядко, повечето хора изобщо не го познават. И аз не го познавах, казвах, мислех, вършех, живеех само чуждото, само заученото, само доброто и правилното, докато един ден се сложи край на това. Не можех повече, трябваше да се махна, доброто вече не беше добро, правилното вече не беше правилно, животът вече беше непоносим. Но все пак бих искал още да го търпя, дори го обичам, макар той да носи и много мъки.

— Бихте ли ми казали как се наричате и кой сте?

— Аз съм този, когото виждате пред себе си, и нищо повече. Нямам име, нямам титла и никаква професия. Трябваше да се откажа от всичко. С мен нещата стоят така, че след дълъг почтен и прилежен живот един ден паднах от гнездото, беше неотдавна, сега трябва или да загина, или да се науча да летя. Светът повече не ме интересува, сега съм съвсем сам.

Някак смутено тя попита:

— Да не сте били в някакво заведение?

— Да не съм бил умопомрачен, смятате вие? Не. Макар че би било възможно. — Той се смути, мислите го нападнаха отвътре. Със засилващо се неспокойствие продължи: — Когато се говори за това, и най-простото изведнъж се усложнява и става необяснимо. Нека изобщо не го засягаме в разговор! Човек го прави, отваря дума за нещо, когато не иска да го проумее! Как го схващате? Действително искам да разбера. Повярвайте ми! Много ме интересува. — Оживен, той се усмихна. — Да, да, иска ви се да беседвате. Вие сте преживели нещо и сега искате да го обсъдите. Ах, разискването не помага. Говоренето е сигурен път към това нищо да не бъде разбрано правилно. Всичко да се превърне в плоско и пусто. Вие не искате да разберете и себе си! Просто желаете да имате спокойствие след предизвестието, което сте доловили. Вие искате да приключите и с мен, и с предупреждението, като намерите етикет, под който да ме подредите. Опитвате се с „престъпник“, с „душевноболен“, искате да узнаете моето съсловие и име. Но всички отвеждат далеч от вникването, всичко това е главозамайване, мила госпожице, лош заместител на разбирането, нещо повече, бягство от желанието да разбереш, от потребността да разбереш.

Той замълча, измъчен докосна с ръка очите си, после явно му хрумна нещо приветливо, отново се усмихна:

— Ах, видите ли, когато вчера за един момент вие и аз изпитвахме едно и също, тогава не казахме нищо и не попитахме нищо, и не мислехме нищо — изведнъж си подадохме ръце и беше добре. Сега обаче, сега говорим и мислим, и обясняваме, и всичко, което беше толкова просто, е станало странно и неразбираемо. Все пак би било съвсем лесно да ме разберете също толкова добре, колкото и аз вас.

— Вие смятате, че сте ме разбрали толкова добре?

— Да, естествено. Как живеете, не зная. Но вие живеете така, както живях и аз, и както правят всички, най-често в неизвестност и някак покрай себе си, като следват една цел, един дълг, едно намерение. Така постъпват почти всички хора, от това боледува целият свят, от което и ще загине. Понякога обаче, например при танц, вие загубвате намерението или дълга и изведнъж заживявате другояче. Неочаквано се чувствате така, сякаш сте сама на този свят или сякаш утре можете да бъдете мъртва, тогава излиза на бял свят каква сте в действителност. Когато танцувате, вие заразявате с това дори и другите. Ето къде е вашата тайна.

Известно време тя вървя по-бързо. Когато стигнаха съвсем накрая по една издатина над езерото, спря.

— Вие сте странен — каза тя, — някои неща мога да разбера. Но… какво собствено искате от мен?

Той наведе глава и за момент изглеждаше тъжен.

— Вие сте свикнали винаги да искат нещо от вас. Терезина, аз не искам от вас нищо, което вие самата не искате и не бихте направили на драго сърце. Това, че ви обичам, може да ви бъде безразлично. Не е щастие да бъдеш обичана. Всеки човек обича себе си и въпреки всичко хиляди се измъчват през целия свой живот. Не, да бъдеш обичан, не е щастие. Но да обичаш, ето кое е щастие.

— С удоволствие бих ви създала някаква радост, стига да можех — каза Терезина бавно, сякаш му съчувстваше.

— Бихте могли, но ако ми позволите да изпълня някакво ваше желание.

— Ах, какво знаете за моите желания!

— Без съмнение вие нямате никакви. Притежавате ключа към рая, това е вашият танц. Но вярвам, че все пак храните желания, което ми е приятно. А сега узнайте: съществува един, на когото доставя удоволствие да изпълни всяко ваше желание.

Терезина се замисли. Будните й очи бяха отново остри и студени. Какво искаше да научи за нея? И тъй като не можеше да открие, започна предпазливо:

— Първата ми молба към вас би била да бъдете почтен. Кажете, кой ви е разказал нещо за мен?

— Никой. Никога не съм говорил с някого за вас. Това, което зная, а то е много малко, го зная от вас самата. Вчера ви чух да казвате, че бихте искали веднъж да играете в Кастилионе.

Лицето й трепна.

— А, така ли, вие сте ме подслушвали?

— Да, естествено. Разбрах вашето желание, тъй като не винаги сте единна със себе си, търсите вълнение и опиянение.

— О, не, не съм толкова романтична, колкото смятате. В играта не търся опиянение, а просто пари. Искам веднъж да бъда богата или поне безгрижна, без да трябва да се продавам. Това е всичко.

— Звучи толкова правдоподобно и все пак не го вярвам. Но както желаете! Всъщност съзнавате съвсем добре, че никога не ви е потребно да се продавате. Да не говорим за това! Но ако искате да имате пари, било само за да играете или изобщо, то вземете от мен. Имам повече, отколкото са ми потребни, убеден съм, и не им отдавам значение.

Терезина пак се отдръпна назад.

— Едва ви познавам. Как така да взема пари от вас?

Той рязко си свали шапката, сякаш някаква болка го бе пронизала, и млъкна.

— Какво ви е? — извика Терезина.

— Нищо, нищо. Позволете ми да си отида. Говорихме твърде много, прекалено много. Никога не бива да се говори толкова много.

И тогава Клайн вече се затича, без да се бе сбогувал, бързо, като подгонен от отчаяние, през алеята. Танцьорката гледаше след него в прилив на раздвоени чувства, искрено учудена на него и на себе си.

Но той не бързаше от отчаяние, а само от непоносимо напрежение и претовареност. В миг му бе станало невъзможно да изрече още една дума, трябваше да бъде сам, изпитваше необходимост да остане сам, да мисли, да се вслушва, да чуе себе си. Целият разговор с Терезина бе хвърлил него самия в удивление и го бе изненадал, думите бяха излетели мимо волята му, бе го обзела като пристъп на задух неудържима потребност да сподели преживяванията и мислите си, да ги оформи, да ги изрече, да ги кресне към себе си. Той беше учуден от всяка дума, която се чуваше да произнася, но все повече и повече чувстваше как се увлича в приказките си и стига до нещо, което вече не бе просто и правилно, как по безполезен начин се опитваше да обясни непонятното и изведнъж това му бе станало нетърпимо, трябваше да замълчи.

Сега обаче, когато се опитваше отново да си спомни изтеклия четвърт час, възприе своето преживяване радостно и благодарно. Това беше напредък, избавление, потвърждение.

Колебливостта, съмнителността, в която целият привичен свят бе изпаднал за него, страшно го бе уморила и измъчила. Той бе преживял чудото, че животът става най-богат смислово в миговете, когато за нас са загубени всякакъв смисъл и значение. Все отново и отново обаче го обземаше мъчително съмнение дали тези преживявания действително бяха съществени, дали бяха нещо повече от малки, случайни вълнички по повърхността на уморен и заболял дух, по същността си капризи, леки потрепвания на нервите. Сега видя, снощи и днес, че преживяването му беше действително. Беше засияло от сърцевината му и го бе променило, бе привлякло към него друг човек. В усамотяването му бе направен пробив, той отново обичаше, имаше някого, на когото искаше да услужи, да създаде радост, отново можеше да се усмихва, отново да се смее!

Вълната го прониза като болка и наслада, той потръпна от това чувство, животът ехтеше в него сякаш прибой, всичко бе неразбираемо, отвори широко очи и видя: дървета край някаква улица, сребристи талази в езерото, тичащо куче, колоездач — всичко бе странно, приказно и почти всичко красиво, всичко сякаш съвсем ново, извадено от кутията с играчки на Бога, всичко съществуваше само заради него, за Фридрих Клайн, и той самият бе тук единствено заради това, за да почувства трепет от потока чудеса и болка, и радост. Навред имаше красота, във всяка купчина смет край пътя, навред имаше дълбоко страдание, навред беше Бог. Да, това беше Бог и така той някога, в незапомнени времена, още момче, го бе почувствал и търсил със сърцето си, когато мислеше за Бог и „вездесъщност“. Сърце, не се пръскай от пълнота!

Отново от всички забравени шахти на неговия живот избликнаха неизброими отприщените спомени: за разговори, за времето, когато беше годеник, за дрехи, които бе носил като дете, за ваканционни утрини от студентските години, те се подреждаха в кръг около няколко постоянни средоточия — около фигурата на неговата жена, около майка му, около убиеца Вагнер, около Терезина. Идваха му наум откъси от творби на класически писатели и латински поговорки, които някога като ученик бе запомнил, а и глупави, сантиментални стихове от народни песни. Бащината сянка стоеше зад гърба му, той отново преживя смъртта на тъщата си. Всичко, което някога бе минало през очите и ушите му, чрез хора и книги, с удоволствие или мъка, бе проникнало и потънало в него, сега всичко, изглежда, бе изплувало, всичко едновременно, разбунено кръжеше едно през друго, без ред, но пълно със смисъл, всичко важно, всичко значимо, всичко съхранено.

Силното вълнение се превърна в мъка, в мъка, неразличима от най-висшата наслада. Сърцето му биеше бързо, очите се наливаха със сълзи. Той преценяваше, че е близо до умопомрачение, и все пак знаеше, че не полудява, и едновременно гледаше към новия душевен пейзаж на безумието със същото удивление и очарование както към миналото, както към езерото, както към небето. И тук всичко беше вълшебно, благозвучно и многозначно. Той проумя защо във вярванията на по-благородните народи лудостта минава за свята. Разбираше всичко, всичко му говореше, всичко беше отключено за него. Нямаше думи за това, беше измамно и безнадеждно да изразиш нещо със слова и да искаш да го разбираш! Трябва само да си открит, само да си готов, тогава всяко нещо, тогава в един безкраен дъх като в някакъв Ноев ковчег можеш да побереш целия свят и да го имаш, и да го разбираш, и да си единен с него.

Обхвана го тъга. Ох, ако всички хора знаеха, ако можеха да преживеят! А как неудържимо се живееше, неудържимо се грешеше, колко сляпо и безмерно се страдаше! Нима дори вчера той не се ядосваше на Терезина? Нима до вчера не мразеше жена си, не я обвиняваше и смяташе отговорна за всички страдания в живота му? Колко тъжно, колко глупаво, колко безнадеждно! А всъщност всичко беше толкова просто, толкова добро, толкова смислено, докато го гледаше отвътре, докато зад всяка вещ виждаше да стои същината — той, Бог! Тук един път изви към нови гори от представи и от картини. Ако насочеше днешното си чувство към бъдещето, избликваха стотици щастливи сънища, мечти, за него и за всички. Миналият му престъпен, похабен живот не биваше да бъде оплакван, не биваше да бъде обвиняван и съден, а само обновен и превърнат в точната си противоположност — пълен със смисъл, пълен с радост, пълен с доброта, пълен с любов. Милостта, която той преживяваше, трябваше да се отрази и да въздейства по-нататък. Идваха му наум библейски мъдрости и всичко, което знаеше за надарените вярващи и светци. Така бе започвало винаги при всички. Те бяха водени по същите сурови, мрачни пътища, както и той, страхлив и обзет от ужас до часа на обрата, на просветлението. На този свят вие имате страха, бил казал Иисус на своите ученици. Но който е преодолял страха, той вече не живее в света, а в Бога, във вечността.

Така бяха поучавали всички, всички мъдреци по целия свят, Буда и Шопенхауер, Иисус, гърците. А имаше само една мъдрост и само една вяра, само една мисъл: познанието за Бога в нас самите. А колко изопачено и фалшиво това се проповядваше в училища, църкви, книги и науки!

С широк размах на крилете духът на Клайн летеше през сферите на неговия вътрешен свят, на неговото познание, на неговото образование. И тук, също както във видимия му живот, лежаха имот до имот, съкровище до съкровище, извор до извор, но всяко за себе си — уединено, мъртво и без стойност. Сега обаче с лъча на знанието, с просветлението и тук изведнъж трепна ред, смисъл и оформяне през хаоса, започна сътворение, живот и връзка скачаха от полюс до полюс. Мъдрости, извлечени от най-делнични съзерцания, станаха отново самопонятни, тъмното стана светло и таблицата за умножение се превърна в мистично верую. Въодушевен и пламнал от любов беше и този свят. Произведенията на изкуството, които бе обичал на по-млади години, зазвучаха с ново вълшебство. Клайн видя: загадъчната магия на изкуството се отваряше със същия ключ. Изкуство не означаваше нищо друго, освен наблюдаване на света в състояние на благоволение, на просветление. Изкуство беше зад всяко нещо да показваш Бог.

Пламнал, ощастливеният вървеше през света, всяка клонка на всяко дърво имаше дял в неговия екстаз, благородно се стремеше нагоре, задушевно се свеждаше, беше символ и откровение, ефирни виолетови облачни сенки плуваха над езерното огледало, тръпнеха в нежна сладост. Всеки камък лежеше до своята сянка, изпълнен със смисъл. Толкова красив, толкова дълбоко и свято достоен за любов светът никога не бе бил или никога след тайнствените приказни години на ранното детство. „Бъдете като децата. Вие няма да бъдете като децата!“ — му хрумна и той почувства: аз съм отново дете, влязох в царството небесно.

Когато взе да усеща умора и глад, той се намираше далеч от града. Сега си спомни откъде идваше, какво бе станало и че си бе тръгнал, без да се сбогува с Терезина. В най-близкото село потърси някаква гостилница. Привлече го малка селска кръчма с една дървена маса, забита в градинката под една песакиня. Той поиска ядене, но те нямаха нищо освен вино и хляб. Помоли за супа, за яйца или шунка. Не, такива неща нямало тук. В това време на скъпотия никой не ядял подобни работи. Той преговаря първо със стопанката, след това с една баба, която седеше на каменния праг на къщната врата и кърпеше бельо. Тогава се настани в градината, под дебелата сянка на дървото, с хляб и тръпчиво червено вино. В съседната градина, невидими зад лозите и простряното пране, чу да пеят две момичета. Изведнъж една дума от песента влезе в сърцето му, без той да може да я задържи. В следващия стих тя се появи отново; беше името Терезина. А песента, един полусмешен куплет, говореше за някаква Терезина. Той разбра.

La sua mamma alla finestra

Con una voce serpentine:

Vieni а casa, o, Teresina,

Lasc’ andare quell traditor^[1]

Терезина, как я обичаше! Колко хубаво беше да обичаш!

Клайн положи глава на масата и задряма, унасяше се в сън и се събуждаше отново, много пъти, често. Вечерта настъпваше. Стопанката дойде и остана от другата страна на масата, учудвайки се на госта. Той сложи пари, помоли за още чаша вино, попита я за песента. Тя беше приветлива, донесе му виното и се застоя при него. Клайн поиска да му издекламира цялата песен за Терезина и много се зарадва на стиха:

Io non sono traditore

E ne meno lusingherò,

Io son’Jigliod’ un ricco signore,

Son’ venuto perfare amor. *

Стопанката каза, че сега би могъл да получи една супа, тъй като тя бездруго сготвила за мъжа си, когото очаквала.

Клайн ядеше зеленчукова супа и хляб, стопанинът се завърна, над сивите каменни покриви на селото догоря късното слънце. Той попита за стая, предложиха му една — стаичка с дебели, голи каменни стени. Нае я. Никога досега не беше спал в такава стая, приличаше му на свърталище от някаква разбойническа драма. Тогава излезе в селото, което потъваше във вечерния мрак, намери отворено малко магазинче, можа да купи шоколад и го раздаде на децата, които на тълпи шумно се рееха по улиците. Те тичаха подире му, родители го поздравяваха, всеки му пожелаваше „лека нощ“ и той отвръщаше, кимаше на всички, на стари и млади, които седяха по праговете и стълбите на къщите.

С радост мислеше той за своята стаичка при кръчмата, за примитивното си, напомнящо на хралупа убежище, където старата варова замазка се лющеше от сивите зидове и където нямаше нищо излишно по голите стени — нито картина, нито огледало, нито тапети и завеса. Вървеше през вечерно притихналото село като в някакво приключение, всичко беше озарено, всичко — пълно с тайнствени обещания.

Завръщайки се в остерията, от празното и тъмно помещение за гости, през процепа на вратата видя слаб зрак и поведен от него, се озова в кухнята. Тя му се стори като приказна пещера, тъй като малкото оскъдна светлина се разливаше по червен каменен под и се разсейваше, преди да стигне стените и тавана, в плътен, топъл здрач и под огромния черен, невисок отдушник, сякаш имаше неизчерпаем извор на тъмнина.

Стопанката и бабата седяха, и двете прегърбени, дребни и слаби, на ниски, унизяващи табуретки, почиваха си с ръце, отпуснати върху коленете. Стопанката плачеше, никой не го бе грижа за влезлия. Той седна на ръба на една маса до остатъци от зеленчук, един тъп нож блестеше тягостно, в сиянието лъснатите медни съдове, окачени по стените, пламваха в червено. Жената плачеше, старицата й пригласяше и мърмореше заедно с нея на диалект, постепенно той почна да разбира, че в къщата е имало кавга и че след някакъв спор мъжът си заминал отново. Попита дали той я е бил и не получи отговор. Постепенно взе да я утешава. Каза, че положително мъжът скоро ще се върне. Жената отвърна остро:

— Днес не, а може би и утре няма.

Клайн се отказа от утешения. Жената седеше вече по-изправена, седяха мълчаливо, плачът беше затихнал. Простотата на случилото се, за което не се говореше, му изглеждаше чудесна. Беше избухнал спор, бяха изпитали болка, бяха плакали. Това вече бе отминало, сега седяха тихо и чакаха. Животът продължаваше също като у децата, като у животните. Само да не се говори, само простото да не се усложнява, само душата да не се обръща навън.

Клайн помоли старицата да направи кафе за тримата. Жените грейнаха, бабата веднага сложи вършини в огнището, заприпукваха счупвани клонки, смачквана хартия, лумващ огън. И в отражението на внезапно избухналите пламъци той видя лицето на стопанката, осветено отдолу, някак натъжено и все пак успокоено. Тя гледаше в огъня, понякога се усмихваше, изведнъж стана, отиде бавно до крана на чешмата и си изми ръцете.

След това тримата седяха край кухненската маса, пиха горещо черно кафе и по един отлежал хвойнов ликьор към него. Жените се пооживиха, заразказваха и питаха, смееха се на мъчителния, пълен с грешки език на Клайн. На него му се струваше, че е тук от много дълго време. Чудно, какво ли нямаше в тия няколко дни! Цели периоди отрязъци от живота се вместиха в един следобед, всеки час изглеждаше претоварен с житейско бреме. За секунда у него трепна страх като отблясък на далечна мълния, изведнъж, хилядократно умножени, умората и пилеенето на жизнена сила биха могли да го налегнат, изсмучат, както слънцето изпива капките по скалите. В тези много бегли, но понякога завръщащи се мигове, в тези чужди проблясвания на далечни светкавици той се видя да живее, усещаше и виждаше в мозъка си, виждаше там в хилядократно действие, с ускорени потрепвания да вибрира един неизразимо сложен, деликатен, скъп апарат, както зад стъкло някакъв крайно чувствителен часовник, за чието повреждане би била достатъчна една прашинка.

Разказаха му, че стопанинът влагал парите си в несигурни сделки, дълго време прекарвал извън дома и тук и там поддържал връзки с жени. В семейството нямаха деца. И докато Клайн полагаше усилия да намери италиански думи за най-простите въпроси и сведения, зад стъкления похлупак този най-деликатен часовник продължаваше да работи неуморно в най-фини потрепвания, като веднага включваше всеки преживян момент в своите отчитания и претегляния.

Клайн се вдигна рано, за да отиде да спи. Подаде ръка и на двете жени — на старата и на младата, която го изгледа проникновено, докато бабата се бореше с прозявките си. После пипнешком се изкачи по тъмната каменна стълба, удивително високи, огромни стъпала, до своята стаичка. Там намери приготвената глинена кана с вода, изми лицето си, за момент забеляза липсата на сапун, домашни пантофи, пижама и още четвърт час стоя до прозореца, облегнат на гранитния перваз, после се съблече съвсем и легна в твърдото легло, от чийто груб лен се възхити и който събуди у него порой от прелестни селски картини. Нима единствено правилното не беше винаги да се живее така сред помещение от четири каменни стени, без смешните вехтории като тапети, украшения и много мебели, без всички тези прекалени и в действителност варварски принадлежности. Покрив над главата срещу дъжда, проста завивка за тялото срещу студовете, малко хляб и вино или мляко срещу глада, сутрин да те буди слънцето, вечер да те приспива здрачът — потребно ли е на човека повече.

Но едва беше угасил светлината, и в паметта му потънаха къщата и стаята, и селото. Отново стоеше край езерото при Терезина и приказваше с нея, само с мъка можеше да си припомни днешния разговор и се съмняваше какво собствено й беше казал, дори дали целият разговор не беше само една негова мечта и фантазия. Тъмнината му се отразяваше благотворно — Бог знае къде ще се събуди утре.

Разсъни го някакъв шум край вратата. Дръжката на бравата леко се задвижи, нишка слаба светлина се промъкна и се поколеба в процепа. Учуден и вече в миг разбрал, той погледна нататък, макар още неопомнил се напълно. Вратата се отвори и със свещ в ръка се появи стопанката, боса, безмълвна. Тя го изгледа проницателно, а той се усмихна и протегна ръце, дълбоко учуден, без никаква мисъл в главата. Ето че тя вече беше редом и тъмната й коса лежеше на грубата му възглавница.

Не изрекоха ни дума. Запален от нейната целувка, той я привлече към себе си. Неочакваната близост и топлина на един човек до неговите гърди, чуждата силна ръка около врата му го разтърси странно — колко непозната му беше тази топлота, колко чужда, колко болезнено нови бяха и топлотата, и близостта — колко сам бе той, колко страшно сам и колко дълго сам! Между него и целия свят зееха пропасти и адски пламъци, а сега тук бе дошъл един чужд човек в безсловесно доверие и потребност от утеха, бедна, изоставена жена, така както той самият години наред беше изоставен и наплашен мъж, висеше на неговата шия и даваше и вземаше, и жадно пиеше капките наслада от оскъдния живот, търсеше опиянение и все пак плаха, неговите устни, играеше с тъжно гальовни пръсти с неговите, търкаше бузата си о неговата. Той се изправи над бледото й лице и я целуна по двете затворени очи и помисли: тя вярва, че взима, а не знае, че дава, при мен се спасява от своето усамотение и не подозира моето! Едва сега я видя, тази, до която цялата вечер беше седял сляп: видя, че тя имаше дълги, тънки ръце и пръсти, хубави рамене и лице, което отразяваше съдбовен страх и сляпа детска жажда, и едно полуплахо познание за малките прелестни пътища и умения на нежността.

Той разбра също и се натъжи от това, че дори и в любовта бе останал дете и начинаещ през дългия си хладен брак, отчаян, наплашен и въпреки това не и невинен, жаден, но и винаги с неспокойна съвест. Още докато с жадни целувки не се откъсваше от устата и гърдите на жената, още докато усещаше нейната ръка нежно и почти майчински върху косите си, той вече долавяше разочарование и натиск в сърцето, чувстваше, че лошото се завръща: страхът, и го пронизаха режещо ледени предчувствието и пояснението, че дълбоко в душата си не бе способен за любов, че любовта би могла да му донесе само мъка и зло вълшебство. Още преди да отшуми кратката буря на насладата, в душата му вече отвориха зло око плахост и недоверие и неохота срещу това, че беше взет, вместо сам да взима и да завладява, и предусет за отвращение.

Отново безмълвно жената се бе оттеглила заедно със светлината на свещта. Клайн лежеше в тъмнината и след заситеността дойде мигът, от който и по-рано, още преди часове, в толкова много предчувстващите далечни светкавици секунди се бе страхувал, лошият миг, когато пребогатата музика на новия му живот намери у него само уморени и разстроени струни и хиляди чувства на наслада изведнъж трябваше да бъдат заплатени с умора и страх. С разтуптяно сърце той усети да го дебнат всички врагове: безсънието, депресията, кошмарите. Грубият лен жулеше кожата му, бледа, нощта гледаше през прозореца. Невъзможно бе да остане тук и беззащитен да устои на надвисващите мъки! Ах, отново идваха вината и страхът, отново идваха тъгата и отчаянието! Всичко преодоляно, всичко минало се завърна. Нямаше спасение.

Забързан, той се облече, без светлина, потърси пред вратата прашните си обувки, заслиза тихо надолу и се измъкна от къщата с уморени, подкосени крака, тичаше отчаяно през селото и нощта, съпроводен от собствения си присмех, преследван от себе си самия, мразен от себе си самия.