Евгений Петров
Из спомените за Илф (2)

2

И ето, аз седя сам срещу машината, на която Илф написа през последната година от живота си своите прекрасни записки. В стаята е тихо и пусто и трябва да пиша. И за пръв път след обичайната дума „ние“ пиша кухата и студена дума „аз“ и си спомням нашата младост.

Как беше?

И двамата сме родени и сме израсли в Одеса, но се запознахме в Москва.

През 1923 година Москва беше мръсен, запуснат и хаотичен град. В края на септември беше превалял първият есенен дъжд и по павираните улици калта остана до студовете. В Охотний ряд и в Обжорний ряд^[1] търгуваха частници. С грохот преминаваха конски каруци. Търкаляше се разпиляно сено. От време на време прозвучаваше милиционерска свирка и търговците без разрешително, разблъсквайки минувачите с кошниците и таблите си, бавно и нахално се разбягваха в пресечките. Московчани ги гледаха с погнуса. Отвратително е, когато по улицата тича възрастен брадат мъж със зачервено лице и опулени очи. Около котлите с асфалт седяха безпризорни деца. Край тротоарите стояха файтонджии — файтоните им бяха много странни, с високи колела и тесни седалки, на които едва се сместваха двама души. Московските файтонджии приличаха на птеродактили с напукани кожени криле — същества допотопни и при това пияни. Тази година на милиционерите им бяха раздали нови униформи — черни шинели и калпаци като пирожки от изкуствен сив астраган с дъно от червено сукно. Милиционерите бяха ужасно горди с новата си униформа. И още повече с червените палки, които им бяха дали, за да дирижират не дотам оживеното улично движение.

Москва си отяждаше след гладните години. Вместо стария, разрушен бит се изграждаше нов. От провинцията в Москва бяха надошли безброй млади хора да завоюват великия град. Денем те се тълпяха пред борсата на труда.

Нощуваха по гарите и по булевардите. А най-щастливите между завоевателите се настаняваха при роднини и познати. Тъмните коридори на просторните московски апартаменти бяха претъпкани със спящи върху раклите роднини от провинцията.

На Илф му беше провървяло. Той работеше във вестник „Гудок“ и беше получил стая в общежитието на печатницата на улица Чернишевски. Но човек трябваше да има силно въображение, а също и голям опит в спането из коридорите у познати, за да нарече стая това нищожно количество квадратни сантиметри, ограничено от половин прозорец и три преградки от най-обикновен шперплат. Вътре имаше матрак върху четири тухли и стол. Когато Илф се ожени, към всичко това беше добавен и примус. Четири години по-късно ние описахме това жилище в романа „12-те стола“, в главата „“Общежитие" Монах Бертолд Шварц".

Не мога да си спомня къде и как се запознахме с Илф. Самият момент на запознаването се е заличил напълно от паметта ми. Не помня и как звучеше казано от Илф изречение — какви бяха гласът му, интонацията, начинът да разговаря. Виждам лицето му, но не мога да чуя неговия глас.

Ясно виждам стаята, в която се правеше четвъртата страница на вестник „Гудок“, тъй наречената четвърта колона. Тук във възможно най-язвителен стил се редактираха дописките на рабкорите. До прозореца имаше две съединени маси. На тях работеха четирима сътрудници. Илф седеше отляво. Той беше безкрайно присмехулен двадесет и шест годишен човек с пенсне с малки и дебели стъкла без рамка. Имаше леко асиметрично, твърдо лице с руменина по бузите. Седеше, изпънал пред себе си крака, в остроноси червени обувки, и бързо пишеше. Свършил поредната дописка, той се замисляше за миг, после слагаше заглавието и хвърляше доста небрежно листа на завеждащия отдела, седнал срещу него. Илф измисляше смешни и съвсем неочаквани заглавия. Запомнил съм едно: „И магарето мърда уши“. Дописката завършваше твърде мрачно: „Да се даде под съд!“

В стаята на четвърта колона се бе създала много приятна атмосфера на остроумие. Там непрекъснато остроумничеха. Човек, който се озоваваше в тази атмосфера, започваше също да остроумничи, но ставаше най-вече обект на подигравки. Сътрудниците от другите отдели на вестника се страхуваха малко нещо от тези върли подигравчии.

Имаха много причини да се страхуват. В стаята на четвърта колона беше окачен голям лист, на който лепяха разни вестникарски грешки: бездарни заглавия, неграмотни изречения, нескопосни снимки и рисунки. Този страшен лист се наричаше „Сополи и вопли“.