Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Из воспоминаний об Ильфе, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Eternities (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Разкази и фейлетони

Руска. Първо издание

Съставител: Стефан Смирнов

ДИ „Народна култура“ София

Редактор: Донка Станкова

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректор: Людмила Стефанова

Собрание сочинений в пяти томах, т. 2, 3. 5

Государственное издательство художественной литературы

История

  1. — Добавяне

1

Веднъж, по време на пътуването из Америка, ние с Илф се скарахме.

Това се случи в щата Ню Мексико, в градчето Галоп, вечерта на същия ден, за който в книгата си „Едноетажна Америка“ сме написали главата „Ден на несполуки“.

Бяхме прехвърлили Скалистите планини и бяхме капнали от умора. А предстоеше да седнем пред машината и да пишем фейлетон за „Правда“.

Седяхме в неуютната хотелска стая и се вслушвахме неволно в свирките и камбанния звън на маневрените локомотиви (в Америка железопътните линии често минават през града, а на локомотивите са окачени камбанки). Ние мълчахме. Само от време на време някой от нас казваше: „Е?“

Машината беше отворена, във валяка беше сложен лист, но работата не потръгваше.

Впрочем това ставаше най-редовно през цялата ни десетгодишна литературна дейност — най-трудното беше да се напише първият ред. Бяха мъчителни дни. Ние нервничехме, карахме се, подканвахме се взаимно, после млъквахме за цели часове, безсилни да изстискаме от себе си една думичка, после започвахме изведнъж оживено да бъбрим за неща, които нямаха нищо общо с темата ни — например за Обществото на народите или за недостатъците в работата на Съюза на писателите. После пак млъквахме. Смятахме себе си за най-отвратителните мързеливци на този свят. Смятахме се за невероятно бездарни и глупави. Беше ни противно да се гледаме.

По правило, когато това мъчително състояние достигаше до крайност, изведнъж се появяваше първият ред — най-обикновен, с нищо незабележителен ред. Произнасяше го един от нас, и то твърде неуверено. Другият го пооправяше с кисела физиономия. Записвахме реда. И същия миг настъпваше краят на всички мъки. Знаехме от опит — щом е налице първото изречение, работата ще тръгне.

Но ето че в град Галоп, шата Ню Мексико, работата просто не потръгваше. Първият ред не се раждаше. И ние се скарахме.

По начало ние се карахме много рядко, и то само по чисто литературни поводи — заради някакъв израз или епитет. Но този път кавгата беше ужасна — с крясъци, обиди и страшни обвинения. Дали бяхме толкова изнервени и уморени, или се проявяваше неизлечимата болест на Илф, за която нито той, нито аз тогава още не подозирахме, но се карахме дълго — близо два часа. И изведнъж най-спонтанно се разсмяхме. Беше странно, неестествено, невероятно, но ние се смеехме. И не с истеричния, писклив, тъй наречен чужд смях, след който трябва да пиеш валериан, а с най-обикновения, тъй наречен здрав смях. После си признахме взаимно, че сме си помислили едновременно едно и също — ние не бива да се караме, това е безсмислено. Та нали, все едно, не можем да се разделим. Нали не може да изчезне писател, изживял десетгодишен живот и написал цели пет книги, само защото съставните му части са се скарали като две домакини в обща кухня заради примуса.

И вечерта в град Галоп, започнала така ужасно, завърши със задушевен разговор.

Това беше най-откровеният ни разговор през дългите години на нашата никога и от нищо непомрачена дружба. Всеки от нас разкри пред другия всичките си най-съкровени мисли и чувства. Още много отдавна, някъде към края на работата ни върху „12-те стола“, бяхме почнали да забелязваме, че ни се случва да произнесем едновременно някоя дума или изречение. Обикновено се отказвахме от тази дума и се залавяхме да търсим друга.

— Щом думата е хрумнала едновременно на двама — казваше Илф, — значи, тя може да хрумне и на трима или четирима и следователно е била някъде на повърхността. Не мързелувайте, Женя, хайде да потърсим друга. Трудно е. Но кой е казал, че да се съчиняват художествени произведения, е лесно?

Веднъж, по молба на една редакция, ние си написахме хумористична автобиография, в която имаше много истина. Ето я:

Много е трудно да пишеш с още някого. Налага се да мислиш. На Гонкуровци сигурно им е било по-лесно. Все пак те са братя. А ние не сме даже роднини. Не сме и връстници. На всичкото отгоре сме и с различна националност: единият е русин (загадъчна славянска душа), а другият евреин (загадъчна еврейска душа).

И тъй, трудно ни е да работим.

Най-трудното е да се постигне онзи миг на хармония, когато и двамата автори сядат най-сетне до работната маса.

На пръв поглед всичко е чудесно: масата е застлана с вестник, за да не цапаме покривката, мастилницата прелива, в съседната стая някой свири на пианото с един пръст „О, тези черни…“, през прозореца наднича гълъб, поканите за разни заседания са скъсани и изхвърлени. С една дума, всичко е наред, седи и пиши.

И тогава почва.

Докато единият от авторите прелива от творческа енергия и гори от желание да ощастливи човечеството с нова художествена творба, с епично платно, както се казва, другият (о, загадъчна славянска душа!) лежи с вирнати крачка на канапето и чете история на морските сражения. При това заявява, че е тежко (навярно безнадеждно) болен.

Случва се и друго.

Славянската душа изведнъж се надига от смъртния си одър и заявява, че никога не е изпитвала такъв творчески подем. Тя е готова да работи цяла нощ. Нека телефонът звъни — няма да се обаждаме, нека на вратата напират гости — вън! Да пишем и само да пишем! Ще бъдем прилежни и вдъхновени, ще бъдем безкрайно внимателни с подлога, ще коткаме сказуемото, ще бъдем нежни към хората и строги към себе си.

Но другият съавтор (о, загадъчна еврейска душа!) не желае да работи, не може. Той, видите ли, в момента нямал вдъхновение. Налага се да почакаме. И изобщо той иска да замине за Далечния изток, с цел да разшири хоризонтите си.

Докато го убедиш да не прави тази прибързана стъпка, минават няколко дена. Трудно е, много е трудно.

Единият е здрав, другият — болен. Болният е оздравял, здравият е отишъл на театър. Здравият се е върнал от театъра, но се оказва, че болният е направил малко събиране с приятели, студен бал със закуски а ла фуршет. Но ето че най-сетне приемът е свършил и може да се пристъпи към работа. Но на здравия му изваждат зъб и той става болен. При това той така ужасно страда, като че ли не са му извадили зъб, ами са му отрязали крака. Впрочем това не му пречи да си дочита историята на морските сражения.

Изобщо не е ясно как пишем заедно.

Наистина. Да пишем двамата, беше не два пъти по-лесно, както би могло да се заключи в резултат на обикновено аритметично събиране, а десет пъти по-трудно. Това не беше просто събиране на сили, а непрекъсната борба на две сили, борба изнурителна и същевременно плодотворна. Ние отдавахме един на друг целия си житейски опит, своя литературен вкус, целия се запас от мисли и наблюдения. Но ги отдавахме с борба. В тази борба житейският опит се подлагаше на съмнение. Литературният вкус понякога се осмиваше, мислите се обявяваха за глупави, а наблюденията за повърхностни. Непрекъснато се подлагахме един на друг на най-жестока критика, особено обидна поради това, че се поднасяше в хумористична форма. Край работната маса забравяхме за милосърдието.

С течение на времето все по-често се улавяхме как произнасяме едновременно една и съща дума. И често пъти тя беше наистина хубава, необходима дума, която не беше на повърхността, а някъде надълбоко. И въпреки че беше произнесена и от двама ни, едва ли можеше да хрумне на още трима или четирима. Така си изработихме единен литературен стил и литературен вкус. Това беше пълно духовно сливане. И тъкмо за него си говорихме онази вечер в град Галоп, щата Ню Мексико.

Признахме си взаимно, че изпитваме еднакво чувство на недоверие в собствените сили. Ще може ли единият от нас да напише самостоятелно поне ред? След година ние написахме последната си голяма книга — „Едноетажна Америка“. Това беше първата творба, над която работихме поотделно — двадесет глави написа Илф, двадесет аз и седем глави написахме задно, по стария начин. Убедихме се, че страховете ни са били напразни.

Но тогава, в Галоп, бяхме откровени и нежни и много разтревожени.

Не помня кой от нас произнесе изречението:

— Хубаво щеше да е да загинем един ден заедно в някоя самолетна или автомобилна катастрофа. Тогава никому от нас няма да се наложи да присъствува на собственото си погребение.

Мисля, че го каза Илф. Сигурен съм, че в този миг и двамата помислихме едно и също. Нима ще настъпи такъв миг, когато единият от нас ще остане насаме с пишещата машина? В стаята ще бъде тихо и пусто и ще трябва да се пише.

А след три седмици, в един горещ и светъл януарски ден, ние се разхождахме из прочутото гробище на Ню Орлеан, разглеждахме странните гробове, разположени на два или три етажа над земята. Илф беше много блед и замислен. Той често се отбиваше сам в пресечките, образувани от еднообразните редици тухлени варосани гробове, и след няколко минути се връщаше още по-печален и тревожен.

Вечерта, в хотела, Илф ми каза, като се мръщеше:

— Женя, отдавна исках да поговоря с вас. Много съм зле. От десетина дена ме болят гърдите. Болят ме непрекъснато, денем и нощем. Не мога място да си намеря от болка. А днес, докато се разхождахме из гробищата, се закашлях и видях кръв. После целия ден кашлях кръв. Ето, вижте.

Той се изкашля и ми показа кърпата си.

След година и три месеца, на 13 април 1937 година, в десет часа и тридесет и пет минути вечерта Илф умря.