Йордан Матеев
Последната жътва на Козела (8) (политически трилър)

Осма глава

България беше дълбоко проядена от политическата и икономическата криза.

Почти две десетилетия, тя бе системно ограбвана и разсипвана.

Всяка партия и коалиция бе пирувала ненаситно на общата трапеза, обграждайки се с обръчи от фирми, поддържащи паразитното съществуване на тъй наречения политически елит.

Ъндърграундът беше изстискал като лимон жизненоважните сокове на държавата, оставяйки след себе си една празна и непотребна обвивка.

Сегашното правителство трябваше да почне буквално от нищото.

Да защити гражданите си от недоимъка и мизерията; да им създаде нормални човешки условия на живот, нова ценностна система, която да осмисли бъдещето им като нация.

Новите управляващи трябваше да свикнат да отстояват националните интереси в рамките на страната си и извън тях.

В този смисъл, началните стъпки на кабинета, не се харесаха на никого.

Объркваха сметките на олигархията, застрашаваха структурите на мафията и пречеха на влиянието на някои външни фактори в държавата.

Една от най-засегнатите фигури, се казваше сър Джефри Морт, посланик на САЩ в България, който никак не беше доволен от коренно различната политика на властта в София.

Беше направо бесен на този патриотичен курс, ограничаващ сферата на влияние на големия задокеански брат в малката балканска държава.

Какво си въобразяваха тези аборигени, беснееше в кабинета си Негово Превъзходителство, че могат да вземат самостоятелни решения и да се управляват сами?!?

Не, той щеше да им дръпне юздите, а ако потрябва щеше да ги понатупа здраво с тоягата, за да могат тези мечтатели да се опомнят навреме.

Срещу него, с небрежно кръстосани крака, седеше непознатият, наречен от Козела — господин Х.

Джефри Морт разчиташе много на него, да даде урок на самозабравилите се български управници.

Човекът беше млад, но перспективен и имаше идеи как да се оправи с новото правителство.

— Значи операцията в НДК, за вас е приемлива — подхвърли с полуусмивка гостът.

Посланикът избоботи, че в момента го устройва напълно.

— Тогава да считаме, че сме сключили сделка — каза господин Х и гладкото му, бебешко лице, се отпусна в удовлетворена гримаса.

— Какво ще искате в замяна от нас? — попита резидентът на ЦРУ в България. Беше наясно, че такава широко мащабна акция, изисква солидно възнаграждение.

Събеседникът му въздъхна с досада.

— Знаете какво е желанието ми, господин Морт — заяви студено. — Екзекуцията на Козела! — уточни със злобна интонация, за да не остане никакво съмнение.

— Ликвидирайте тези идиоти от кабинета и ще имате всичко.

— Искам само главата на генерал Милетиев!

— Ще я получите, бъдете сигурен.

— Тогава считайте, че предстоящата пресконференция сама по себе си, ще се превърне в сензация — при това доста кървава.

— Разчитам на лоялността ви — заяви Джефри Морт и му стисна ръката за сбогом. — И още нещо — допълни змийски усмихнат. — Помнете, че в тази операция, сте съвсем сам! Ако се провалите, ще платите с живота си пред местните власти!

— Не се безпокойте — отговори гостът. — Скоро ще има ново българско правителство и то, както винаги, ще целува задници.

Господин Х напусна кабинета на американския посланик, изпълнен със зловеща решимост да осъществи извратения си план. А той включваше прекалено много трупове.

* * *

Правителството на националното спасение бе съставено предимно от технократи и експерти от най-различни сфери на живота. Това мотивира министър-председателят да потърси коалиция с други партии, които не бяха чак дотам дискредитирани в очите на електората.

Така, новата власт щеше да получи още по-автентична легитимност и по-солидно доверие от страна на европейските си съюзници.

За коалиционни партньори бяха припознати генерал Бойко Борисов от ГЕРБ и националистът Волен Сидеров от „Атака“.

Да се търси подкрепа от стопилото се като ланшен сняг дясно и девалвиралото ляво пространство, нямаше никакъв смисъл.

Освен това, БСП бе създателка на етническият Франкенщайн, ДПС, а движението от небивала турцизация на страната бе преминало към активен сепаратизъм в Родопите.

Симеон Саксгобурготски най-после си беше стегнал куфарите за Мадрид и бе отпътувал при внуците си; това, като че ли беше единствената му най-смислена постъпка през последните години.

Президентът Георги Първанов пък бе в безсрочна „командировка“ в чужбина, гузно спотайвайки се там.

Дясно, ляво, либерален център — какво значение, за Бога, имаше всичко това, ако България се затриеше от географския глобус, разсъждаваше разтревожен, новият премиер. Трябваше да се действа бързо и решително, за да се стабилизира вътрешнополитическия живот, да се работи още по-усърдно за преуспяването на родината.

Ето защо, той, без всякакви колебания, подписа меморандума за коалицията. Оставаше само да я обявят официално след три дни, на представителната пресконференция в НДК, където щеше да присъства цялото правителство плюс новите му политически ортаци.

На събитието щеше да е и господин Х — по един доста специфичен начин — за който тепърва щеше да се коментира много.

Но за това, разбира се, знаеше единствено той и американският му съратник, господин Морт.

* * *

Професор Божидар Димитров, директор на Националния исторически музей, бе засечен от телефонно позвъняване в един от редките случаи, когато беше на работното си място.

Всъщност професорът бързаше за поредното си интервю, но мъжкият баритон, с натрапчив чуждестранен акцент, привлече веднага вниманието му.

Чужденецът се представи като Рудолфо Майер, българист от мъгливия и вечно дъждовен Албион, и му направи едно изумително предложение.

Възможност да ползва уникални документи, свързани с четвероевангелието на цар Иван Александър, написано от монаха Симеон през 1355–1356 година и по-известно сред широката аудитория, като Лондонското евангелие, съхранявано в Британската библиотека.

Божидар Димитров затаи дъха си. За миг си представи какви перспективи му предоставяше работата с такива материали.

Уговориха се да се срещнат в едно кафене, недалече от музея и историкът дотърча поне десет минути преди британеца.

Господин Майер се оказа млад, изтънчен човек, облечен в неизменния за всеки джентълмен туидов костюм.

Българският му беше доста приличен; Рудолфо бил потомък на български евреи, заселници след края на Втората световна война във Великобритания.

Младият човек отвори елегантното си куфарче, връчвайки няколко изписани листа на историка.

Божидар Димитров получи световъртеж. Документите наистина бяха безценни и можеха да послужат за написването на цял научен труд!

— Правя всичко това заради България! — тържествено заяви евреинът. — Ако не бяхте вие българите, родителите ми едва ли щяха да оцелеят през онези ужасни времена, а ако на тях им се беше случило нещо непоправимо — как аз, сега, щях да се радвам живота? — усмихна се шеговито на сащисания професор.

Рудолфо оправи една гънка на панталона си, отпи от вече студеното си кафе и продължи:

— Искам да напишете монография, посветена на Лондонското евангелие. Работата ви ще бъде истинско удовлетворение за мене, господин професоре.

Директорът на историческия музей усети прилив на самодоволство и посегна нетърпеливо към заветното куфарче.

— Oh, god! — възкликна неочаквано поданикът на английската корона. — Каква нелепост само, да забравя! Имам чудесни цветни фотографии на всичките 366 миниатюри в евангелието. Искам да ги прибавя към останалия материал. Може ли да се срещнем утре следобед, в 17:30? Тогава ще ви предам целият комплект с документи.

Божидар Димитров разкопча нови две копчета от карираната си риза. Беше дълбоко развълнуван. Утре в 18 часа, имаше неотложен ангажимент, свързан с пресконференцията на правителството. Това също бе изключително важно събитие, на което трябваше да присъства.

Забеляза как устните на събеседника му се нацупиха и побърза да се съгласи, за да не отблъсне благодетеля си.

Обясни му за предстоящата политическа изява, на която трябваше да се яви в качеството си на общественик и популярен учен, и обеща на другия ден да се срещнат отново, за да обсъдят подробностите по бъдещия проект.

— Прекрасно! — възкликна евреинът. — Ела те в 17:30, да ви дам куфарчето, а за детайлите ще разговаряме по-късно, господин професоре…

Божидар Димитров стисна крепко ръката на младия мъж и се раздели с него в добро настроение.

Когато тромавата му фигура изчезна зад ъгъла на улицата, господин Х се изсмя. Утре щеше да добави наистина „интересен елемент“ в съдържанието на куфарчето, чиито тротилов еквивалент, щеше да предизвика бомбастична реакция в обществото.

* * *

Пресконференцията отдавна трябваше да е започнала и суматохата, предизвикана от забавянето й бе очевидна.

Божидар Димитров, дотичал запъхтян от срещата си с господин Майер, беше притеснен, че е изтървал началото й, но ето, че вече тридесет минути чакаше в кулоарите на сградата, сграбчил куфарчето с историческите документи в запотените си длани.

Историкът изгаряше от нетърпение да се наслади на това съкровище, но разбираше, че не е сега момента и мястото за това.

Имаше и нещо друго, което той, нямаше как да знае; дори и да опиташе да отвори лъскавите закопчалки, това нямаше как да стане, а дори и да се случеше, щеше да избухне такъв взрив, че нямаше да узнае как е бил разкъсан на парчета.

Закъснението на пресконференцията, събуди някои позабравени спомени у него.

Припомни си първите избори за евродепутати и последвалата звучна плесница от страна на електората. 75 процента от него се бяха отказали от правото си на глас, пасивно протестирайки срещу престъпната олигархия, която бе довела страната до поредната катастрофа.

Тогава за позор на БСП, евроизборите бяха спечелени от ДПС.

За да замажат резила си, социалистите бяха възпрепятствали пресконференцията на депесарите, за да издействат от Ахмед Доган първи да се явят пред омерзените гласоподаватели. Този ход не помогна с нищо на Тройната коалиция, само демонстрира пълната й безпомощност да се справи с проблемите на България.

Самият Божидар Димитров бе нарочен за черна овца от партията си две седмици по-късно.

Дали и сега не течаха подобни пазарлъци, които пречеха на правителството да обяви коалицията си с ГЕРБ и „Атака“?

Историкът нямаше представа за това, но осезателно усещаше, че с всеки миг, пикочният му мехур му създава все по-големи и по-големи главоболия.

През деня беше изпил безброй кафета и безалкохолни напитки, и сега бъбреците му роптаеха недоволни.

Пристъпвайки от крак на крак, се насочи към тоалетната.

Часовникът му показваше 18:40.

Ако имаше някакво събитие, то едва ли щеше да се случи по-рано от 19 часа, за това реши да не се измъчва повече.

Когато се изпика, излезе, затръшвайки вратата на клетката зад гърба си. Отиде в преддверието, за да се измие на една от мивките. Когато свърши, изведнъж си спомни, че е забравил куфарчето до тоалетната чиния.

— Ама че съм склеротик!… — изсумтя историкът и понечи да се върне, когато мощна експлозия го изхвърли като тапа от шампанско навън.

От тоалетната изригна облак от гъст дим, размесен с фаянсови, порцеланови и дървени отломки.

Закъснението на пресконференцията, бе спасило живота на членовете на кабинета и на още много хора в НДК.

Дори Божидар Димитров, любимецът на медиите, се отърва с няколко драскотини и благополучно бе откаран в „Пирогов“ за медицинска помощ.

* * *

Господин Х седеше като истукан пред телевизора.

По всички канали даваха извънредни новини.

Темата беше атентатът в НДК, насочен този път директно срещу българското правителство.

Всички бяха потресени от наглостта на терористичния акт.

Но най-разтърсен беше господин Х; от чудесно замисления му план, не беше останало нищо!

Кой би предположил, че пресконференцията ще закъснее толкова много. И детонаторът, предвиден да се взриви в разгара на медийното събитие, ще се задейства напразно.

Най-тежко от експлозията бе пострадала една от тоалетните в НДК. Както се казва, лайната се бяха разхвърчали в буквалния смисъл на думата.

В обръщението си към нацията, министър-председателят бе призовал населението към запазване на реда и спокойствието в страната. Той бе подчертал, че държавата скоро ще излезе от дестабилизацията, в която е натикана напоследък.

Впоследствие се изясни, че закъснението на пресконференцията се дължи на кмета Бойко Борисов, който не бе успял да се прибере на време в столицата заради работно посещение в провинцията.

Но това, което най-много вбеси господин Х, бе репортажът от „Пирогов“.

В него, славният професор Димитров даваше поредното си интервю с мъжествено обинтована глава.

Това изчерпи търпението на господин „Майер“.

Той изключи телевизора, захвърляйки дистанционното на пода на стаята.

Беше изгубил срещу… съдбата.

Но Козела нямаше да избегне отмъщението му.

Това беше нещо, в което той беше абсолютно сигурен.