Йордан Матеев
Последната жътва на Козела (10) (политически трилър)

Десета глава

Огън, пламъци, страдание…

Господин Х отвори широко очи.

Този кошмар го преследваше постоянно; всеки път му напомняше какво трябва да направи; поне, докато Козела все още е жив. Бе много важно да го убие, а после щеше да мисли как ще живее с това деяние. Свят — широк, пътища — много, а и поприща за един амбициозен мъж като него, колкото щеш.

Първо обаче трябваше да елиминира най-върлия си враг, генерал Иван Милетиев; после кошмарите сами щяха да изчезнат и чак тогава щеше да получи втори шанс за живот, ако въобще се предвиждаше такъв.

Господин Х не се съмняваше, че го дебнат сериозни опасности в схватката му със стария килър.

Досега нямаше успех срещу него; единствено беше разгневил такава високопоставена клечка като Джефри Морт, но нищо не можеше да се направи — винаги съществуваше риск; понякога смъртта не се подчиняваше на никого.

Но не и сега.

Господин Х се беше подготвил специално и нямаше да пропусне дори такава мишена като Козела.

Планът беше простичък, но щеше да сработи перфектно.

Козела беше опитен играч; беше се досетил, че някой го следи и умира от желание да го ликвидира.

Някой неизвестен, който се ръководеше от чиста ненавист и който му беше заложил вълчи капан в онази селска къща, която хвръкна във въздуха, за щастие, без да му навреди.

Козела щеше да погне на всяка цена поръчителя на това злодейско покушение.

Нямаше да допусне да го хванат неподготвен за втори път и точно тук се криеше шансът на господин Х.

Защо пък да не изманипулира генерал Иван Милетиев?

Щеше да му подхвърли информация къде се спотайва врагът му, който без малко не го изпрати при Свети Петър заедно с доведения му син.

А междувременно, господин Х щеше да подготви грижливо клопката си в София.

Този път, тя щеше да проработи безотказно; старият артист нямаше да може да се измъкне жив от нея.

Господин Х се усмихна зловещо.

Далеч не всичко беше загубено, когато си умен и находчив.

А освен това и мотивиран; господин Х ненавиждаше от сърце Козела.

Заради него го измъчваше онзи кошмар.

Огън, пламъци, страдание…

Страдание, което, като обезумяло призоваваше господин Х да убие най-големия гангстер в историята на България.

* * *

Тревогата избуяла в съзнанието му, че се е провалил като посланик в България, бе на път да прерасне в откровена паника, защото след издънката на господин Х с онази пресконференция и продължилата по-късно патриотична политика на новото българско правителство, не следваше нищо друго, освен крах на собствената му кариера, както и на влиянието на САЩ в региона.

Джефри Морт, естествено, не можеше да допусне това да се случи.

Залогът в геополитическата игра бе твърде висок, за да докладва във Вашингтон за неуспеха си.

България заедно с Македония и Албания участваше като транспортен коридор в Транс-Балканския нефтопровод, който прехвърляше черното злато от Каспийския басейн в Адриатика, откъдето танкерите в пристанище Вльора го товареха, за да го доставят в метрополията, САЩ.

Да се прекъсне тръбопровода, означаваше да се накърнят интересите на такъв мощен гигант като консорциума АМБО, пряко обвързан с политическия и военен елит в САЩ; да се превърнат цели нефтени компании в губещи, при положение, че бяха собственост на членове на кабинета в Белия дом.

Това беше немислимо и абсурдно. Беше равностойно на самоубийство, а Джефри Морт не беше от този тип хора!

На Балканите не можеха да съществуват други политически, военни и икономически интереси, освен тези на САЩ; нито българските, нито европейските домогвания до нефта и природния газ можеха да бъдат валидни по каквато и да е било причина. Всяка погрешна стъпка в тая посока, се санкционираше жестоко. И много жалко, ако съюзници от ЕС не са го разбрали още.

Джефри Морт си пое напрегнато въздух, след това го изпусна, за да успокои опънатите си нерви. Най-сетне се престраши да вземе сателитния телефон.

Първо разговаря с една разузнавателна централа, в която се водеше на ведомост; после го свързаха с държавния секретар на САЩ, а той веднага го прехвърли към Овалния кабинет, където в момента беше президентът.

Джефри Морт изслуша с безизразна физиономия заповедите на големия шеф.

След това измънка почтително „Разбрано, сър“ и прекъсна връзката с трепереща ръка.

Съдбата на България беше решена.

Другото щяха да го довършат генералите от Пентагона и самолетите им.

Дипломатът не се съмняваше в полезността на умните бомби.

Досега бяха „вразумявали“ много непокорни нации.

* * *

Саладин водеше хората си към планинското било, обрасло на места с борова гора; веднъж да го прехвърлеха, след него идваше спасителната граница.

Фанатикът знаеше, че Козела е оживял след двубоя им край девинския лес. Разбра го от мистериозния си съюзник, който му беше довел похитения син на генерала; съжаляваше само, че остави палячото да издъни цялата работа със замислената екзекуция в селската къща.

Лично трябваше да се заеме с ликвидирането на Козела и сега нямаше да тичат като козли пред „Ескадрона на смъртта“, който ги преследваше вече цял ден.

Но явно такава е била божията промисъл — да закали вярата му в нови изпитания.

Нищо, все един ден щеше да се върне при родопчани, за да ги приобщи завинаги към полумесеца.

Пожарът на залеза се разбушува за няколко великолепни минути над ридовете.

След това бе потушен бързо от припадащия мрак.

Сепаратистите бяха изморени и трябваше да лагеруват някъде, за да възстановят силите си, преди да се доберат до границата с приятелски настроена Турция.

Малко преди тъмнината да възцари напълно, видяха светлини пред себе си.

Беше колибарска махала, която сам Аллах им посочваше.

Оказаха се няколко колиби, от които само една беше обитаема.

Възрастен мъж със смирено свалена капа, ги посрещна и ги запита на български какво желаят.

Беше помак и като всички помаци не разбираше бъкел от турски.

Саладин го изгледа с омраза и го избута с цевта на автомата си. Хората му също нахлуха безцеремонно в дома му.

Насядаха, кой където намери и започнаха да вадят провизии от раниците си.

Бяха капнали от умора, изгладнели и крайно агресивни.

Саладин дори не се докосна до яденето.

Влезе във вътрешната одая, за да си намери местенце за спане. Старецът неблагоразумно го последва по петите.

Беше изплашен; дишаше на пресекулки от притеснение.

— Какво искаш, татенце? — изгледа го с опасни пламъчета в очите арабинът. — Белята ли си търсиш?

В следващия миг разбра защо е толкова ужасен помакът. Между басмените завески, покриващи входа към килера, се бе свило момиче с тънка, стройна снага и окръглени от страх очи.

Беше хубавичка и младичка. Може би беше внучка на стареца.

Саладин я разгледа с нарастващ интерес. Усети избуяваща възбуда в слабините си.

— Недейте, моля ви! Недейте я зачерня, ефенди! Моля ви! — изпъшка възрастният човек.

Саладин извади ножа си и разсеяно го закла. Не го погледна дори, как хъхри в собствената си кръв и пикоч.

Стисна ужасеното момиче за китките, събори го, разкъса дрехите му, стръвно захапвайки зърната на гърдите му.

След като я изнасили, безчувствен към писъците й, излезе от стаята и озлобено кресна на стъписаните сепаратисти:

— Какво чакате, бре?! Ваша е и после да не забравите да подпалите махалата, че ни чака път!!!

Когато огнените езици лакомо захапаха колибите, девойката отдавна вече беше мъртва; един от изнасилвачите „милосърдно“ я беше удушил, докато я чукаше.

Саладин, обзет от безразличие, обърна гръб на извисилите се пламъци, махвайки на своите терористи да тръгват.

Въпреки жегата на пожара, в душата му беше само хлад.

Бе оставил знак на Козела, че го кани на смъртоносен двубой.

Останалото бе в ръцете на Аллах.

* * *

Колибите догаряха, когато ескадронистите стигнаха до тях.

Влязоха предпазливо в махалата, боейки се от засада.

Наоколо се стелеше отвратителна смрад от дим и опърлена плът; може би тя идваше от изгорелия добитък, а може би… Козела не искаше да си мисли, че бяха опекли и колибарите, но предположението само се натрапваше ужасяващо и реално.

След като преследвачите разбраха накъде са поели сепаратистите, незабавно тръгнаха след тях.

До разсъмване оставаха броени часове; всичко трябваше да приключи до изгрев-слънце; иначе щяха да изтърват бандитите през българо-турската граница.

Козела поведе момчетата си по полегатия паланински склон; наложи се на няколко пъти да заобикалят непроходими шубраци, но, общо взето, теренът не беше труден за преодоляване.

Стигнаха до стръмно дере, с шумен, разпенен поток в коритото си.

Водата течеше между заоблените камъни и изглеждаше черна като люта закана.

Балваните бяха удобно прикритие за сепаратистите на Саладин и ако Козела беше на мястото му, тъкмо тук щеше да направи засада на враговете си.

Старият артист тихо инструктира ескадронистите си да внимават и спускането в ждрелото започна.

Едва бяха достигнали планинския поток, когато първите изстрели засвяткаха в нощта.

Двама или трима от българите простенаха болезнено, а един се катурна възнак в реката и бе отнесен от бързеите към изхода на тясната клисура.

Момчетата на Козела бяха готови за такава атака и откриха огън по опонентите си; няколко гранати се взривиха там където трябва; картечница залая в тъмнината със зловещи трасиращи куршуми.

Сепаратистите не устояха на стрелбата; опитаха се да избягат.

Повечето загинаха, а другите предпочетоха да се предадат.

Козела остави хората си да се оправят с пленниците и ранените, а той самият с неколцина от най-опитните си бойци, подгони малкият отряд от бягащи терористи.

Скоро и те намериха смъртта си, остана само един мъж, който се катереше ловко като коза по скалите, все по-нагоре и по-нагоре.

Скоро щеше да изкачи билото и щеше да изчезне в дъбовата гора, а сетне върви го гони.

Границата бе само на една крачка от дъбравата.

Генерал Иван Милетиев знаеше кой е беглецът; беше главатарят на фундаменталистите, палачът на Родопите, Салах ад Дин.

* * *

Козела бързо скъсяваше дистанцията между себе си и терориста; стигнаха почти едновременно до равното.

Отново зад гърба им беше гората; отново животът им висеше на косъм.

Един от двамата щеше да умре тук — друга алтернатива нямаше.

Захвърлиха пистолетите си, извадиха ножовете си и започнаха да се дебнат, изпълнени с омраза.

— Мъртъв си, гяур!!!

Саладин със светкавично движение се опита да му разпори корема.

Козела отскочи, парира и веднага отвърна на удара.

Двете остриета се сблъскаха в нощта, но никой не обърна внимание на зловещия им звън.

Пак започнаха да се обикалят като два хищника, решили да се умъртвят взаимно.

Саладин атакува за втори път, влагайки цялата си пъргавина и мощ в пируета с ножа.

Генералът блокира, но онзи в последната секунда се извъртя, сниши се, присви коленете си и разряза дълбоко китката на стария артист.

Рукна кръв.

Костта отдолу се белна в тъмното и Козела изпусна оръжието си.

Беше уязвен и ранен лошо; това го поставяше в неизгодна позиция.

Но нямаше да е генерал от ДС и КГБ едновременно, ако се предадеше толкова лесно.

Втурна се с вик, сграбчи със здравата си ръка въоръжената на опонента си, натрисайки коляното си в слабините му.

Арабинът на свой ред изспусна дъха си, принуден от силната болка да изостави ножа си.

Козела побеснял като бик го удари с глава в анфаса. Фанатикът изгуби равновесие, просвайки се на изгнилата шума.

— Мамицата ти… — изхриптя генералът, опитвайки да забие петата си в шията му.

Вместо това се подхлъзна на туфа есенна трева, свличайки се върху нея.

Саладин се беше претърколил и сега се изправяше с триумфална усмивка на лицето.

Беше докопал един от пистолетите, захвърлени в началото на схватка им.

„Ега ти!“ — помисли си, огорчен старият артист. — „Защо винаги злодеят получава предимство?!“

Саладин го взе на прицел.

Нямаше как да пропусне, освен ако не ослепееше внезапно, а всъщност очите му искряха от злост към друговереца и го държаха неумолимо на мушка.

Натисна спусъка.

Ударникът удари глухо в патрона.

Засечка!

Козела не се поколеба, хвърли се като кечист, забивайки рамото си в тялото на смаяния си противник.

Онзи се олюля, политна, губейки равновесието си.

Но успя да се вкопчи в опонента си и тъй като се бяха озовали на самия ръб на билото, и двамата полетяха в бездната зад себе си.

„Това е края“ — помисли си с удивително спокойствие генералът. — „Но поне ще отидем двамата в ада!“

Падаха не повече от двайсет мига, но те им се сториха като цяла вечност.

Когато полетът им приключи, единият от тях отвори очи.

Висеше нелепо върху един клон.

Беше все още жив, но дишането му беше затруднено от непоносимата болка, която изгаряше гърдите му.

Всъщност нещо в този дяволски клон не беше съвсем наред.

Май че стърчеше от пъпа му и синкавите му черва се бяха оплели около него.

Саладин издъхна, храчейки кръв, набучен на острия клон, който беше част от ствол, заклещил се в скалите на дефилето след буря.

Палачът на Родопите, разплакал толкова майки, бе намерил смъртта си най-сетне, но в нея нямаше нищо героично. Единствено безчестие и позор.

Козела също отвори очи; само че той беше бухнал в бързея на реката.

Студената вода го свести мигновено и притъпи болките в тялото му.

Простенвайки, той се измъкна на брега.

Погледна нагоре и видя изтърбушения труп на Саладин.

Беше си получил заслуженото.

В същия миг над планината проблеснаха първите лъчи на изгрева.

В България настъпваше новия ден.