Йордан Матеев
Последната жътва на Козела (2) (политически трилър)

Втора глава

Страната беше хвърлена в ужас и хаос.

В София се стекоха над сто хиляди души да протестират срещу насилието и да почетат паметта на загиналите в първия терористичен акт в най-новата история на България.

Тъй като повечето от жертвите бяха деца, както бе при взрива на гара Буново, яростта на хората беше безгранична.

Президентът Георги Първанов произнесе пламенна реч по БНТ, демонстрирайки къса памет с чии гласове беше преизбран за втория си мандат.

Разбира се, никой не му повярва; народът отдавна беше изгубил доверието си в родните политици и управници. В тези дни на национален траур населението потърси отдушник в спонтанни митинги и гражданско неподчинение, които се предвождаха от неформални водачи, избирани сред самите протестиращи.

Лидерите на дискредитираните политически партии не смееха да се появят на публични места, защото се страхуваха за сигурността си.

България преживяваше своя 11 септември и дали тази злокобна дата щеше да обедини нацията или щеше да я разедини още повече, щеше да покаже времето, но Козела разбираше, че разигралата се драма е само прелюдия към по-голямо насилие. Хората обаче не осъзнаваха истинското положение на нещата.

Елитът на държавата отдавна не изпълняваше функциите си и плачеше за подмяна. Държавното управление беше на автопилот; ненакърними оставаха само интересите на олигархията. Бандити, политици и бизнесмени се бяха вплели в едно като в жилав бръшлян и се възпроизвеждаха безпроблемно на изборите.

За това обезверените гласоподаватели предпочитаха да си останат по домовете, отколкото да си губят времето в изборните секции. Някои инфантилно си въобразяваха, че така се противопоставят на статуквото, а всъщност беше точно обратното. Елитът, провеждащ геноцидна политика в държавата, бе за изхвърляне, но никой не смееше да произнесе гласно, че това може да стане единствено с проливане на кръв.

И ето че кръвта беше пролята — млада и невинна — в името на една опасна политическа игра, която тепърва щеше да сее смърт.

Бойко Борисов от „ГЕРБ“ беше компрометиран от американските си господари, че е замесен в неразкриването на 28 убийства и предпочиташе да си мълчи.

Националистът Волен Сидеров се опитваше да оглави народното недоволство и като че ли шансовете му в това отношение бяха най-добри. Но дали притежаваше нужните качества за истински бунт?

БСП, създателка на етническата партия ДПС, беше в най-неизгодна позиция.

Тя и нейните недоносчета — ДСБ, СДС и НДСВ, начело с алчния за имоти цар, бяха обект на пълно отрицание от страна на народа, защото неведнъж го бяха лъгали с обещания за „светло бъдеще“.

Въпреки всичко Козела не смяташе, че ще избухне революция; българинът беше изобретателен, силен и оцеляващ като индивидуалност, но когато се захванеше с обществено значими дела винаги се проваляше. Липсваха му солидарност и единство, без които нито едно общо начинание не можеше да успее.

Генералът прехвърляше с дистанционното вечерните новини по различните TV-канали; гледаше с горест сълзите на пострадалите, непропускаше и бурните дискусии, достигащи до взривоопасна точка и все повече се убеждаваше, че в действие е план за чудовищна дестабилизация на страната.

Изведнъж на екрана се появи едно лице, което го накара да потръпне от студ, сякаш бе зърнал призрак от отвъдния свят. Този човек му беше познат под друго име и в съвсем друго амплоа.

Спомените му го върнаха десетина години назад в едно полупланинско селце, северозападно от планината Шар, някъде на границата между република Македония и Косово и Метохия.

* * *

Село Фериз беше не повече от двайсет-трийсет къщи, разположени между два живописни рида.

Майор Хари Гъна направи знак и малобройният му, но отлично въоръжен отряд от мултинационални бойци, спря.

Козела, включен в бойната група заради крупна наркосделка, също замръзна на място си.

Трябваше да изчакат момчетата от АОК в буковата гора и да получат от тях хероин на стойност над пет милиона долара. Козела се беше наел да прехвърли стоката на българска територия, а там наркопласьорите щяха да я разпространят из цялата страна.

Наркозависимите в някога чистата от наркотици България, бяха станали триста хиляди и ексгенералът се беше нагърбил да задоволи нуждите на пазара.

Шиптърите пристигнаха като по разписание.

Предадоха партидата, Козела им плати, без да му мигне окото и се приготви да си ходи. Вече нямаше работа с тези главорези.

— Не бързайте толкова — хвана го за лакета американският майор, охраняващ операцията. — Имаме още една задача за изпълнение.

„Като например да ме отсвирите!“, помисли си вкочанен българският гангстер.

Но мисията се оказа още по-зловеща.

Малкият отряд се спусна към село Фериз.

Влязоха съвсем спокойно там.

А и всъщност нямаше от кого да се крият.

Във Фериз живееха само албанци, около стотина души мирни жители.

Хари Гънс нареди на хората си да изведат селяните от къщите им и да ги подкарат към края на селото.

След това хладнокръвно заповяда на бойците си: „Огън!“.

Оръжията затрещяха и селяните се замятаха окървавени под автоматичните откоси.

Десетгодишно момиченце с бретон, влизащ непокорно в очите му, се опита да избяга, но майорът лично го застреля в главата с пистолета си.

— А сега копайте — обърна се с делови тон към войниците си.

Те бързо изкопаха плитките ями, безразборно нахвърляйки в тях телата.

Потресен, Козела не предприе нищо.

Ръката го сърбеше да посегне към пистолета си и да убие този кучи син с майорски нашивки, но не го направи. В плановете му не влизаше да изгуби живота си и доставката с дрога.

Десет минути по-късно, когато се изкачваха по склоновете на планината Шар, той попита убиеца:

— Защо беше тази екзекуция, господин майор?

— Ще научите всичко от вестниците, господин генерал.

Вече в София, Козела беше разгънал „Дневен Труд“ и беше прочел шокираща статия за многонационалните сили на КФОР, които бяха открили масов гроб в подстъпите на Шар.

Избитите албанци били част от етническото прочистване на сръбските паравоенни формирования в района.

Той изпсува гневно, захвърляйки таблоида на пода.

Но това, което беше запомнил завинаги, бе студенокръвната физиономия на офицера-военнопрестъпник…

След толкова години го беше видял отново, този път на телевизионния екран.

Сега го наричаха уважително: „Негово Превъзходителство Джефри Морт“ и беше новият посланик на САЩ в България.

* * *

Боян и Айсехел пиеха коктейл, прехласнато загледани един в друг.

Младежът беше висок, добре сложен, с приятно одухотворено лице. Едва ли бе на повече от двайсет и пет години.

Момичето беше тънко като щиглец, със сини като незабравка очи и позлатени като жито коси.

„Каква ти туркиня!“ — помисли си развеселен Козела. — „Та тя е стопроцентова славянка!“

Той си поръча неизменната водка, смигвайки заговорнически на Марина. „Какво ще кажеш за нашите влюбени?“

Боян шофираше линейката в многопрофилната болница на доктор Маринова и й напомняше много за покойния й син Златан. Айсехел беше медицинска сестра в същото здравно заведение. Там се бяха запознали, там се бяха и залюбили, а Марина им беше станала като духовен наставник; после ги беше запознала с Козела, а той също ги беше харесал.

— Да пием за младите и техните мечти! — Вдигна тост той, чукайки се поред със сътрапезниците си.

Поръчаха си риба и бяло вино. Рибното ястие бе специалитета на ресторанта, в който вечеряха.

Генералът отдавна не беше хапвал нещо толкова вкусно и му достави истинско удоволствие, че и другите си облизваха пръстите.

— Иване, ама ти си невероятен хитрец! — възкликна Марина. — Откъде я намери тази кръчма?

— Нека си остане моя тайна! — усмихна й се той.

Всъщност стана съвсем случайно; на връщане от Варна, генералът беше обядвал тук. Заведението беше крайпътно и предлагаше великолепна храна за огладнелите пътници.

Боян беше прегънал любимата си и й шепнеше нежно в ухото, когато старият бандит видя натрапниците.

Бяха турци, с яки вратове и бицепси, които си личаха дори под костюмите им.

Познаваше ги. Бяха бивши бодигардове на Доган, а сега работеха неизвестно за кого.

Козела прокле небрежността си, че бе дошъл в заведението без ютия.

Къде му беше акъла, за Бога?!

За това реши да действа светкавично.

Сграбчи винената бутилка и чевръсто се хвърли напред пред изумените погледи на всички; шишето счупи в черепа на единия от четиримата бабаити.

Отне пистолета на изпадналия в несвяст турчин; застреля втория в чатала; третия уби с изстрел в челото, а четвъртият направи на решето, защото бе успял да извади желязото си и да се прицели в него.

„Никога няма да допусна да се повтори трагедията със Златан!“, трескаво си каза Козела.

Хвана за реверите оцелелия телохранител и го раздруса здраво.

Онзи бързо се свести.

— Кой те изпраща? Говори! — Болезнено разкъса ноздрите му с пръстите си. — Казвай, ако ти е мил живота!

Бившият служител на Доган и без това беше изпаднал в паника.

В очите му обаче се четеше по-голям ужас. Козела се досети, че се страхува повече от новия си господар, отколкото от него.

Опря безцеремонно цевта на пистолета си под брадичката му и кресна:

— Край, аркадаш! Мъртъв си!

— Недей да ме затриваш! Моля те! — извика онзи ужасен. — Саладин ме изпрати да те поздравя, гяурско куче!

В същия миг генералът му размаза лицето с един куршум. Нямаше да изложи на опасност живота на близките си заради този наемен килър.

Докато откарваше с БМВ-то си доктор Маринова и потресените им млади приятели в Девин, в главата му се въртяха догадки.

Саладин!

Как, по дяволите, фанатикът бе успял да се върне от гроба, в който самият той го беше вкарал?!

* * *

„Дали са пущуни или таджики, все са талибани и изгарят от желание да ти прережат гърлото“, мислеше си Козела, докато поглеждаше облечените в черно мъже, които ги екскортираха до село Махзан.

Там бяха едни от най-големите макови полета в тази част на страната, с чиято реколта местните селяни се издържаха.

Козела знаеше, че 95 процента от продаваните наркотици в Европа и 75 процента от пласираните в света идват от тази степна земя и хероинът, произвеждан от опиума й може да се намери навсякъде из Източно крайбрежие на САЩ и въпреки това афганците си оставаха една от най-бедните нации.

Генералът забеляза един млад мъж с фанатично лице и пронизващи черни очи, който го следеше през цялия път до Махзан.

Групата им се състоеше от таджики, които бяха дошли от север, за да закупят опиум от афганските си събратя. Сред тях Козела изпъкваше със славянските си черти и светлите си коси. Това явно беше привлякло недоброжелателното внимание на фанатика.

Когато стигнаха селото, фермерите ги поканиха да разгледат стоката им. Младежът не издържа и се нахвърли с обидни думи срещу Козела:

— Този неверник е руснак! — крещеше младият талибан. — Това куче заслужава мъчителна смърт и аз лично ще му отрежа главата в името на нашия Аллах!

Езикът на афганите е всъщност персийски диалект и генералът веднага разбра, че този мъж е чужденец; може би саудитец, дошъл да участва в джихата срещу неверниците.

Нямаше смисъл да посяга към пистолета си, ако го стореше, беше мъртъв на мига. Предпочете да остане безстрастен и да изчака реакцията на афганските си домакини.

Мъжете в черни халати зажистикулираха оживено и заобсъждаха обвиненията на арабина.

— Ако този човек има претенции към мене — заяви на пущунски Козела. — Аз съм готов да защитя името си, но нека го сторим в честен двубой. Ако загубя, значи такава е била божията воля, ако спечеля… Вие сте хора на честта и ще ми простите пролятата кръв…

Талибаните закимаха одобрително; бяха войни, зачитаха смелостта и доблестта на другите войни.

— Нека бъде така! — Махна с ръка беловласият старейшина на селото.

Двамата извадиха ножовете си и започнаха да се обикалят в кръг.

Генералът владееше до съвършенство боят с хладно оръжие, за това изчака търпеливо врагът му да нападне.

И той сбърка още при първата си атака.

Козела се възползва от обстоятелството, че талибанът остави за миг незащитена гръдта си и с две бързи движения го поряза дълбоко.

Кървавите резки образуваха християнски кръст и това вбеси до полуда арабина.

Той се хвърли като обезумял с викове „Аллах акбар!“, нанизвайки се сам на острието на тосканския стилет на българския килър.

Козела завъртя оръжието си.

Мъжът падна мъртъв в прахта.

Талибаните, мърморейки разочаровано, се разпръснаха, а генералът попита старейшината как се казва този човек.

— Салах ад Дин — отговори му старецът.

* * *

Централният съвет на ДПС свика национална конференция, която поради възникналото напрежение в София, се реши да се проведе в турския бастион Кърджали.

Кметът на града, Хасан Юсеинов, се погрижи да създаде всички удобства на своите съпартийци.

В навечерието на форума, настоящето ръководство на етническата партия получи три съдбовни директиви от три различни институции.

Козела по свои тайни канали се снабди със сведения и за трите инстанции, които оказваха давление върху нагнетяващите се събития в родопския край.

Депесарите бяха получили шифровани инструкции от турските секретни служби, американското посолство у нас и от ислямския фундаменталист, подвизващ се в страната под името, Саладин.

Указанията, макар и под различна форма, имаха едно и също съдържание: незабавно обявяване на автономия на етническите турци в България.