Есхил
Хоефорите ^[0] (10)

Екзод

 

ОРЕСТ

Ей двамата тирани на земята ни —

убийци на баща ми, разорители

на този дом. Те горди върху тронове

седяха. И сега се любят, вижда се

от участта им, верни са си. Двама те

решиха да убият моя клет баща

и двама да умрат — и го изпълниха.

Но вижте вий, свидетелки на злото ни,

ей уреда — капан за моя клет баща,

окови за ръцете и нозете му.

Сторете кръг и разтворете дрехата,

която го обгърна, покажете я —

да види и баща ми — не рожденият,

а онзи, който всичко вижда, Слънцето, —

престъпните деяния на майка ми:

в съда свидетел да ми бъде някога,

че справедливо дадох смърт на майка си.

Егиста не засягам: по законите

получи свойта казън прелъстителят.

Но тя, която умъртви съпруга си,

чиито рожби — бреме сладко някога,

омразно днес — е носила под своите

гърди, какво е тя? Змия, чудовище,

което, без да хапе, чрез докосване

отравя — с дързост и престъпна помисъл.

А тази вещ?

Как бих я назовал с една пристойна реч?

Капан за звяр? Саван, покриващ мъртвия

чак до нозете? Примка, мрежа гибелна

я назови, спъвало и белезници.

Това ще бъде уред за разбойника,

що мами своя гост и от грабителства

живее. С тая вещ коварна, колкото

души отнеме, толкоз по-щастлив е той.

Не искам в своя дом подобна спътница —

бездетен да умра по воля божия!

 

ХОР

О, горко ни, горко ни! Съдбовни дела!

Ти загина от гибел ужасна!

О, горко ни, горко ни!

Закъснялата мъст разцъфтява!

 

ОРЕСТ

Уби ли тя, или пък не? Но този плащ

твърди — Егист го е обагрил с меча си.

Петното кръв е старо като делото —

то с времето загубва пъстротата си.

И одобрявам, и окайвам себе си.

Като говоря с тази тъкан гибелна,

оплаквам и дела, и мъст, и род злочест,

защото осквернява ме победата.

 

ХОР

Между смъртните никой не случва живот

безметежен, свободен от болки.

О, горко ни, горко ни!

Тоя страда сега, оня — после!

 

ОРЕСТ

Но знайте, аз самин не виждам свършъка

Като че ли с коне препускам, свърнали

от пътя. Победен ме носят мислите

неудържими. Ужасът пред моето

сърце се готви да запее — тръпне то.

Ала догдето съм с ума си, чуйте ме:

Аз казвам, че погубих с право майка си,

убийца на баща ми, срам, проклятие

на боговете. Аз твърдя: подтикна ме

към тая дързост Локсий, прорицателят

питийски. Той ми каза, че постъпвайки

така, избягвам страшно обвинение,

че инак — о, не ще повторя думите!

Стрела не стига до върха на толкова

тегла. Сега ме вижте с тая вейчица

молитвена в ръце, с венец отправям се

към пъпа на земята, към питийския

олтар, където вечно свети огънят,

за да изкупя родна кръв. Към друг олтар

не позволи да се обърна Локсиас.

Ще моля после аргоските граждани

да кажат за претеглените бедствия.

Потеглям аз, прокуден от земята си.

Жив, мъртъв — мене ще зоват убиецът.

 

ХОР

Ти победи. Недей запряга своите

уста в злодумство, не проклинай себе си,

че ти освободи града на аргосци,

като посече двете змии гибелни.

 

ОРЕСТ

А-а!

Ах, гледайте — жени като горгоните

в одежди черни, с гъсти змии, вплетени

в косите им! Не мога да остана тук!

 

ХОР

Ти, бащин син любим, какви видения

те мъчат? Стой, не бой се, победителю!

 

ОРЕСТ

Не ме измъчват никакви видения!

Това са гневни майчините кучета!

 

ХОР

Но прясна е кръвта върху ръцете ти.

Оттам е туй смущение в сърцето ти.

 

ОРЕСТ

Цар Аполоне, ето расне броят им

и гнъсна кръв се стича от очите им!

 

ХОР

Един е цярът — да докоснеш Локсиас

и той ще те избави от страдания.

 

ОРЕСТ

О, вие ги не виждате, но ето ги —

преследват ме, не мога да остана тук!

 

ХОР

Ето третата буря с губителен дъх

върху този дворец

на царете на Аргос връхлита.

Тя започна с гощавка от плът на деца

и с ужасната скръб на Тиеста.

Втора бе участта на злочестия цар —

че загина в къпалнята първият вожд

на ахейската рат.

Днес и трета дойде — но дали за добро

и дали не за смърт? И кога ли ще спре,

и кога ще заспи

яростта на съдба страховита?