Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (9)

Глава девета
ИМЕНИЕТО НА МАРКИЗА МОНТЕЛИМАР

С огромни усилия бегълците се прехвърлиха през оградата. Като повървяха известно време, достигнаха някаква малка къща.

— На първо време можем да се скрием тук — каза буканерът. — Не ми се вярва испанците да се осмелят да безпокоят маркизата.

— Но как ще ни възприеме управителят? — попита графът.

— Познавам се добре с него — отвърна буканерът.

— Отлично — рече Мендоса. — Ако бяхме дошли без теб, сигурно щяха да ни посрещнат с порция олово.

— Може би маркизата е изпратила някой да съобщи на управителя за нашето пристигане — рече графът.

— Никак няма да се учудя, ако самата тя вече е тук — отвърна буканерът. — Почакайте, отивам да доведа управителя, ако още не си е легнал.

Той отвори вратата и въведе бегълците в широко помещение, отрупано с екзотични растения в големи глинени съдове. След това взе пушката си и изчезна в тъмнината.

— Истински дявол! — изръмжа Мендоса.

— Ако сто буканера като него нападнат Санто Доминго — добави гасконецът, — не бих искал да бъда испанец.

— Отгоре на всичко ти наполовина си испанец — отбеляза Мендоса.

— Испанска е само ризницата ми — каза гасконецът, — а като се кача на борда на фрегатата, ще я сваля.

— Ако изобщо стигнем до борда!

— Съмняваш ли се в това, Мендоса? — попита малко учудено графът.

— Тихо! — рече гасконецът. — Чувам гласове. Графът се приближи до вратата и вдигна пушката си.

— Кой е там? — попита застрашително той.

— Свалете оръжието, господин графе — обади се буканерът. — Не плашете маркизата.

— Маркизата?

— Да, аз съм, граф Вентимилия — отвърна познатият до болка глас.

Маркиза Монтелимар се появи на прага.

— Вие, маркизо? — извика графът.

— Не се надявахте кой знае колко да ме намерите тук. Нали, господин графе?

— Не, маркизо.

— Напуснах Санто Доминго, защото, както виждате, налага се да ви спасявам втори път.

— Излиза, че вие знаете, че сме преследвани?

— Всички патрули са по следите ви, тъй като в Санто Доминго вече се знае, че сте синът на Червения корсар.

— Кой е издал тайната ми?

— Не зная — отвърна маркизата. Но както ви спасих в Санто Доминго, така ще ви спася и сега.

— Излагате се на голяма опасност! Маркизата сви рамене.

— Още едно нещо ми е грижа — рече графът. — Дали пътят към нос Тибурон е свободен? Моята фрегата ще ме чака там.

— Ще изпратя верни хора да проверят. Все ще се намери начин да ви прекарам през патрулите. Графе, последвайте ме!

Граф Вентимилия протегна ръка на маркизата и те тръгнаха напред. Малката група ги последва и след не повече от минута всички се озоваха в разкошна градина. В средата на градината стоеше приказен замък в мавърски стил с много галерии. В един от неговите салони имаше маса с ослепителни покривки. На масата светеха със свещите си сребърни свещници.

— Вие сте истинска фея, маркизо — рече графът.

— Да, аз съм горската фея — отвърна чернокосата красива стопанка, широко усмихната. — Господин Бутафуоко, ще ни направите ли чест да вечеряте с нас? За другите двама господа заповядах да наредят маса на терасата. Графът беше озадачен. Кой беше господин Бутафуоко?

Маркизата направи знак на двамата роби и те отведоха Мендоса и гасконеца на терасата.

— Заповядайте, господин графе — каза маркизата. По всичко личеше, че тя бе в добро настроение.

Синът на Червения корсар и буканерът не се оставиха да ги молят втори път.

— Ще извините моята лакомия, госпожо — рече буканерът. — Но през последните два дни почти нямахме време да се нахраним.

— Вярвам ви, господин барон ди…

— Барон? — прекъсна я графът. Буканерът направи знак на маркизата.

— Извинете ме, господин Бутафуоко — каза красивата испанка. — Сбърках името ни. Толкова съм разсеяна. Мислех си нещо за барон ди Жиралдо.

Графът внимателно изгледа буканера. Той бе пребледнял.

— Всъщност, кой сте вие?

— Казвам се Бутафуоко! — кратко отвърна авантюристът.

— Вие криете от мен истинското си име.

— Погребах го в океана — мрачно отвърна буканерът, като потри челото си с длан. — Та, скъпа маркизо, вие казахте?…

— Забравих… ах, да… вие казахте, че патрулите са ви гонили цели две денонощия?

— Бях изгубил надежда, че ще стигнем имението ви, госпожо!

Маркизата се замисли.

— Бих искала да узная — рече тя, — защо синът на Червения корсар е дошъл тук след толкова години… Никой не жертва живота си без сериозно основание.

Тя се обърна към графа:

— Струва ми се, че ви дадох достатъчно доказателства за своето приятелство и не можете дори да допускате, че бих могла да издам вашата тайна, нали?

— Маркизо! — промълви графът с укор в гласа.

— Може би утре ще бъдете вече на борда на фрегатата си — продължи испанката с лека въздишка. — Може би никога вече няма да се срещнем…

— Вие искате да знаете защо съм напуснал Европа? Не съм го сторил от жажда за приключения, нито пък за да търся съкровища, имам достатъчно замъци и владения. Тук съм, за да потърся сметка от брата на вашия мъж, предишния губернатор на Маракайбо. Какво е направил той със сестра ми, внучката на княза на Дариен?

— На Дариен? — извикаха в един глас маркизата и Бутафуоко.

— Преди моят баща да дойде с братята си в Америка, той е бил женен за една брабанска херцогиня. Тя е починала твърде млада, по време на моето раждане. При едно плаване баща ми претърпял корабокрушение и намерил убежище при княза на Дариен, неумолимия враг на испанците. Той се оженил за дъщеря му, която му родила момиче. След като моят баща бил пленен при Маракайбо и обесен като обикновен разбойник, това момиче останало само. Бих искал да знам какво е направил с него вашият девер, маркиз Монтелимар, тогавашният губернатор на Маракайбо. Ето защо съм дошъл тук. Ако той е убил сестра ми, заклевам ви се, маркизо, ще го убия!

Графът спря за момент, замисли се и продължи разказа си.

— Тъй като отраснах в замъка на херцозите Савоя, не знаех, че баща ми има още едно дете. Преди по-малко от година узнах това от адмирал Морган, покровителя на Панама и сегашен губернатор на Ямайка. Тръгнах за Америка и няма да се върна в Европа, докато не отмъстя за сестра си.

— А къде ще я търсите? — попита Бутафуоко, който през цялото време беше мълчал замислено.

— Това ще ми каже маркиз Монтелимар — отвърна графът. — Сега знам къде се намира той. Надявам се в съвсем скоро време в ръцете ми да бъде и неговият секретар. Именно поради тази причина фрегатата ми ме очаква при нос Тибурон, изложена на опасността да бъде нападната от испанските кораби. Доволна ли сте от обясненията ми, маркизо?

Той още не беше довършил своята мисъл, когато в залата се втурна роб с жестока уплаха, изписана на лицето му.

— Войниците са тук, господарке!

— С какво право влизат в моя дом? — възнегодува маркизата.

— По заповед на губернатора на Санто Доминго — отвърна робът.

— Приятели — каза маркизата, като стана. — Не би било разумно да оставате повече тук. Марто, доведи веднага хората, които вечерят на терасата.

— Какво смятате да правите, маркизо? — попита буканерът.

— Ще ви скрия в избата за вино — рече маркизата.

— Това се казва скривалище — рече Мендоса, който точно в този момент бе влязъл с гасконеца.

— Марто, заведи господата в последната изба. Испанците никога няма да търсят там.

Четиримата мъже последваха слугата, който взе със себе си няколко факли и останките от вечерята в кошница. Марто отвори някаква врата и поведе бегълците по тясна и влажна стълба, последните стъпала на която свършваха в изба, пълна с огромни бъчви.

— Братовчед — каза гасконецът, като потупа Мендоса по рамото. — Тук барем човек може да се напие като хората.

Слугата ги въведе в последната изба, също тъй пълна с бъчви, както предишната.

— Малко възтъмничко е като за рай, но все пак, рай е — млясна Мендоса.

— Заповядайте, господа — рече негърът. — Аз ще препреча малко входа.

Бегълците взеха със себе си факлите и кошницата и влязоха в избата, докато негърът Марто барикадираше входа с бъчви.

— Ако войниците дойдат тук, има какво за защитаваме — рече Мендоса. — Освен всичко — добави той, — това е същинско укритие.

— Но укритие без изход — отбеляза гасконецът.

— Бихме могли да довършим вечерята си — продължи Мендоса възторжено. — Този мил негър имаше чудесната идея да напълни кошницата догоре. Също така, държа да ви отбележа, че трябва да дегустираме виното на господарката. Какво ще кажеш за това, Барейо?

— Гасконецът никога на са изоставя в такива случаи — отвърна с достойнство Барейо.

— Господин графе — каза Бутафуоко, смеейки се, — откъде изровихте тези две природни забележителности?

Очевидно той имаше предвид Мендоса и гасконеца.

— Единия открих в Бискайския залив… — започна графът.

— А другия при Пуерто дел Сол — прибави гасконецът. — Ние смятаме да похапнем, ако господин графът ни разреши.

— Нямам нищо против — отвърна графът. — Лично аз предпочитам да дремна.

— Аз също — каза буканерът. — Тъй че ви поверяваме и охраната на обекта.

— Гасконецът никога няма да си позволи да спи, когато врагът е близо — рече Барейо.

Графът бе вече легнал и притворил очи. Бутафуоко последва примера му. Двамата приятели се заеха с усърдие с кошницата.

— Бихме могли да опитаме да видим кой от двамата издържа повече в пиенето — изрази предположение Мендоса.

— Това се канеха да кажат и моите уста. Но за жалост негърът е забравил да сложи шишета в кошницата.

— Нима има нужда от тях? Погледни тази прелестна бъчвичка! Бас хващам, че съдържа ксерес.

— Не, аликанте.

— Ксерес! Познавам испанските вина.

— Дори без да си ги опитал? Да се хванем на бас. По един дублон.

— Дадено — отвърна Барейо.

Мендоса беше открил в един ъгъл голям глинен съд, наподобяващ паница, отпуши бъчвата и го напълни.

— По дяволите! — извика морякът. — Имам късмета на дявол, Барейо. Аликанте е!

— Значи, печеля един дублон.

— Ще ти го дам на борда на фрегатата.

— Маркизата знае какво да налее в бъчвите си. Пий и ми дай съда!

Гасконецът долепи паницата до устните си и я изпи на един дъх.

— Дявол го взел — извика Мендоса. — Нима искаш да се напиеш?

— Гасконецът никога… — храбро започна Барейо.

— Да вървят на майната си всички гасконци! Аз ще пия направо от бъчвата!

Кой знае колко време биха се ухажвали така двамата любвеобилни приятели един друг, ако не бяха чули шума от приближаващи се стъпки. Гасконецът захвърли съда. Мендоса затвори кранчето и загаси факлата.

— В избата влизат хора — каза Барейо и се приближи до бъчвите, които закриваха входа. — Виждам светлината на факли.

— Дали да събудим графа? — попита Мендоса.

— Не вярвам, че ще е нужно — отвърна Барейо. — Да почакаме.

Те се стаиха.

— Гръм и мълния! — прошепна гасконецът. — Та това са испанците.

Мелдоса го приближи.

Четирима от слугите на маркизата, начело с Марто, бяха влезли в избата. Следваха ги дузина войници с факли в ръце.

— Положението става напрегнато — отбеляза Барейо.

— Не ми се вярва — усмихна се Мендоса. — Я виж, те проявяват любопитство към бъчвите.

Наистина, войниците имаха вид на хора, които са забравили защо са изпратени в избата. Слугите пълнеха огромни кани, които бяха взели със себе си явно на влизане. Представителите на реда и законите пиеха с всички сили. Като че ли най-вдъхновено упражняваше своето занимание подофицерът им.

— Братовчед — рече Барейо. — Спокойно ли гледаш на всичко това?

— Не съвсем — отвърна Мендоса. — Когато изоставам, оборва ме чувство за срам. Отгоре на всичко те са прекалено заети, за да ни пречат.

Двамата приятели тъкмо се канеха да продължат прекъснатата си дейност, когато ги спря тихичка ругатня. Бутафуоко се беше събудил.

— Какво има? Защо сте изгасили факлата?

— Испанците ни търсят — отбеляза Мендоса. — Крием се.

— В избата ли са?

— Да, но както личи, в сравнение с тях ние сме трезвеници — отвърна гасконецът.

Бутафуоко погледна през междината помежду бъчвите, които замрежваха входа.

— Можем спокойно да поизчакаме да се напият — рече той.

Пирът на войниците продължи половин час. След като те си отидоха, в избата настана тишина.

— Да ги нападнем ли? — попита Мендоса в тъмното.

— Кого? — полюбопитства Бутафуоко.

— Бъчвите!

— Върви по дяволите! На мен ми се спи…

След като Бутафуоко напълно се увери, че испанците няма да се върнат, отиде да спи. Двамата приятели отново се захванаха с бъчвите.