Емилио Салгари
Синът на Червения корсар (3)

Глава трета
НАДБЯГВАНЕТО

На другия ден близо до замъка на маркиза Монтелимар се беше събрало множество хора. Сред тях се виждаха офицери, войници, фермери, моряци и селяни. Не липсваха и красиви, елегантни дами. Всички искаха да присъстват на зрелището, на което маркизата бе поканила и граф Вентимилия.

Испанците винаги са имали две големи страсти: коридата и борбата между петли. Колониалистите обаче предпочитат друго зрелище.

На една линия се изкопават четири или пет дупки, във всяка от които се поставя по един петел. След това дупките биват засипвани с пясък и камъни, като само главите на птиците се показват отвън. Конниците, които вземат участие в това чудновато надбягване, трябва да се навеждат от седлото и с едната ръка да изваждат петлите от дупките. Тази задача, естествено, не е лека, ездачът често пада от коня под подигравателния смях на публиката.

В днешната игра участваха четиринадесет ездачи на малки андалуски коне. Между тях беше и граф Миранда в червените си одежди. Той яздеше черен кон, купен същата сутрин. На двадесетина ярда един от друг бяха заровени четири петли. Двама арбитри от двете страни на конниците ръководеха надбягването. Те внимателно прегледаха седлата, за да се уверят дали всичко е наред, после се отправиха към трибуната, където се намираше маркизата.

— Готово ли е? — извика единият от арбитрите.

— Готово! — отвърнаха в хор четиринадесетте конници.

— Напред! — извика другият арбитър.

Ездачите пришпориха конете си. Синът на Червения корсар веднага излезе начело. Той бе пъхнал в стремето само левия си крак, за да може да се навежда по-лесно. Скоро конят му остави противниците си далече назад. Когато корсарят достигна първия петел, той се наведе светкавично от седлото, хвана птицата, изтръгна я от дупката и тържествено я издигна във въздуха. Последваха одобрителни викове. Графът удуши петела и го хвърли на малката групичка просяци. В това време другите го настигнаха, но ръцете им бяха празни.

— Лоши ездачи! — промърмори графът. Нима сам ще трябва да издърпам всички петли? Би било твърде скучно, ако не беше наградата.

Корсарят пришпори коня обратно по същия път. Скоро той измъкна още един петел.

— Да живее червеният граф! — извика въодушевената тълпа.

Двама от останалите ездачи бяха успели да измъкнат по един петел. Тъй като графът бе сторил това два пъти, се видя провъзгласен за победител. Скочи от седлото и се отправи към маркизата, която му се усмихна приятелски. Подаде й петела и каза:

— Запазете го за спомен; маркизо!

— Нима заминавате вече? — попита вдовицата.

— Довечера сигурно няма да съм в Санто Доминго — отвърна графът.

— О — рече вдовицата. В такъв случай ви каня на обед!

— Не мога да откажа поканата на красивата прелестна дама!

Маркизата се изправи, кимна за сбогом на конниците и се заизкачва по стъпалата. Граф Вентимилия я последва. Тя го въведе в столовата на замъка. Масата блестеше от златни съдове.

— Графе — рече маркизата, — днес няма да имам други посещения. Бихме могли да си говорим спокойно като двама приятели.

— Благодаря за вниманието, маркизо.

— Бих искала да ви питам нещо.

— Мен? — графът се учуди. — Аз също имам да ви задам два-три въпроса.

На свой ред маркизата се учуди.

— Да не би да ме познавате от по-рано, след като въпросите ви към моята скромна особа не са един-два, а два-три?

— О — рече графът. — От по-рано не ви познавам, но знам един от вашите роднини, който преди много години е бил губернатор на Маракайбо.

— Съпругът ми имаше брат, който беше губернатор.

— Виждала ли сте го някога?

— Да, преди две години се запознах с него в Пу-ерто Рико.

Дойдоха слугите с подносите.

— Сега да се храним — рече маркизата. — Моряците винаги би трябвало да имат добър апетит.

— Ако остана още няколко дни тук, ще бъда много щастлив да ми направите честта да ви приема на борда на кораба си. Но за нещастие, наистина утре няма да бъда в града.

— Но нали казахте, че сте изпратен, за да защитавате Санто Доминго от пиратите?

— Опасността е преминала — отвърна графът смутен. — Днес сутринта научих, че съмнителните кораби са се отдалечили в посока Тортуга. Налага се да ги последвам.

Когато слугите на маркизата напуснаха трапезарията, корсарят каза:

— Да продължим разговора си, маркизо — ако ви е приятно, разбира се. Вие казахте, че сте се запознали с брата на вашия мъж в Пуерто Рико. Може ли да ми кажете къде се намира в момента той?

— В Пуебло Виейо, както чух — отвърна маркизата.

— Вашият съпруг разказвал ли ви е някога, че брат му е осъдил на смърт чрез обесване двамата корсари — Червения и Зеления?

— Да, той често говореше за тези корсари. Споменаваше и за трети, който бил изчезнал с дъщерята на Ван Гулд.

— Това беше Черният корсар — каза графът. — Него не го сполетя съдбата на братята му… Но вие бихте ли могли да ми кажете кой точно от хората на брата на вашия мъж е осъдил двамата корсари на смърт?

— Не, това може да ви каже само моят девер. Тогава аз бях още дете. Защо ви интересува това? Да не би да познавате тези корсари?

— Това е тайна, която не мога да ви издам, маркизо — отвърна синът на Червения корсар. — Вие казвате, че деверът ви е в Пуебло Виейо. Тъй като той има корени тук, тези имения би трябвало да имат управител…

— Да, това е кавалерът Барквизимето — отвърна маркизата. — Всеки миг той може да замине за Мексико с галеона „Санта Мария“.

— Със „Санта Мария“ ли казвате? — извика радостно графът.

— Самият той ми го каза преди няколко дни — потвърди маркизата.

— О, вече знам всичко, което желаех! — възкликна графът.

— И аз бих искала да ви помоля за едно сведение — маркизата погледна изпитателно графа.

Графът следеше с очакване всяко движение на нейните устни.

Маркизата посочи с пръст шпагата, която графът носеше, и каза:

— Снощи вие носехте друга шпага. Защо сте я сменили?

— Загубих я, когато се качвах в лодката, която трябваше да ме откара на фрегатата ми — отвърна корсарят без капка стеснение.

— Не я ли оставихте в гърдите на един мъж, който ви пречеше? — попита маркизата.

— Един благородник не може да лъже — отвърна граф Вентимилия — и поради тази причина признавам, че я оставих в гърдите на граф Сантяго. Кълна се обаче, че той предизвика мен, а не аз него.

— Вярвам ви, графе. Капитанът беше майстор на шпагата. И вие го убихте?

— Трябваше да защитавам живота си.

— Вие сте герой! — извика маркизата. — Но знаете ли, че сте заподозрян?

— Че съм убил капитана ли? Нима в Санто До-минго не е позволено двама благородници да разрешат спора си с помощта на оръжие, ако това се наложи?

Маркизата не успя да отговори. Влезе домоуправителят.

— Извинете, маркизо — рече той. — В съседната стая има двама моряци, които искат да съобщят нещо важно на господин графа.

— Един бял и един мулат ли? — запита капитанът на „Нова Кастилия“.

— Да, господин графе. Освен това, дошъл е един капитан от Гренадския полк с двадесет войници. Те искат да претърсят замъка, тъй като имали заповед за арестуването на господин графа.

Графът скочи и се хвана за шпагата си.

— Кажете на капитана — извика той, — да почака десет минути, докато маркизата привърши обяда си… Мендоса! Мартинес!

Двамата моряци влязоха в трапезарията с извадени шпаги.

— Какво значи това, графе? — попита маркизата пребледняла.

— Сега ще ви кажа, маркизо — отвърна корсарят. — Позволете ми първо да поговоря с хората си… Говори, Мендоса!

— Всички галеони и каравели са се събрали пред изхода на пристанището. Някой ни е издал.

— Какво е направил лейтенантът?

— Беше заповядал да напълнят оръдията.

— Маркизо, вие ми дължите една целувка. Тя ще бъде последната в моя живот, тъй като ако не се случи чудо, след няколко минути и последният граф Вентимилия Балбруна и Валпента ще напусне този свят.

— Вентимилия ли казахте? — извика маркизата.

— Да, аз съм синът на Червения корсар или пират, както щете го кажете, когото вашите сънародници обесиха.

— Господин графе, никога няма да допусна един благородник да бъде арестуван в дома ми. Ще ви спася. Последвайте ме!

Маркизата отведе тримата корсари в една от съседните стаи и се приближи до камината, която беше затворена с бронзова плоча. Тя натисна с пръст едно от четирите цветя, издълбани в бронза. Плочата бавно се отмести встрани и пред очите на корсарите се появи стълба.

— Това е таен изход — рече маркизата. — Той води към една от малките кули, които се намират на покрива. Чакайте ме горе.

— Маркизо, целувката!

Красивата вдовица протегна ръката си. Корсарят я целуна. След това се заизкачва по стъпалата, последван от Мендоса и Мартинес. Маркизата върна бронзовата плоча обратно и се върна в залата. В следващия момент се появи домоуправителят и съобщи за капитан Пизон.

— На какво дължа честта, капитане? — попита маркизата, когато капитанът влезе в трапезарията.

— Извинете ме, ако преча — каза той, — но губернаторът ме изпраща.

— За да ме арестувате ли? — красивата вдовица се усмихна мило.

— Не вас, а графът в червено.

— Него? Един благородник?

— Той е един Вентимилия! Корсар, маркизо!

— Боже мой! — извика маркизата. — Да не би да се лъжете?

— Имаме доказателства. На острието, което е останало забито в гърдите на граф Сантяго след дуела, е издълбано името на Вентимилия. Къде е той?

— Но той си отиде Излезе преди повече от половин час.

— Значи избягал? Накъде?… Диас! — изрева разярен капитанът.

В салона влезе подофицер.

— Изпрати веднага десет души да претърсят градината. Госпожо, имам заповед да претърся замъка.

— Претърсете го, капитане — отвърна вдовицата, — но съм сигурна, че няма да откриете онзи, когото търсите.

— Все някъде ще го открием — отвърна самоуверено капитанът. — Време е да свършим с тази фамилия. Маркизо, ще заповядам да започнат обиска!