Цончо Родев
Ръкописът на Клитарх (4)

Пет бала вълнение, шест бала вятър и… една бутилка „Плиска“

Слава богу, че поне болногледачът бай Нино (самият той си преиначава името на „дай вино“) не беше толкова неразговорлив. В следващите няколко вечери ние прекарахме не един час на чашка и сладки приказки, в които някак се случваше така, че разговорите ни се въртяха все около д-р Калинов. Именно от тези случайни разговори научих, че докторът „и онзи, жълтокосият Климент“ от две години се занимавали по цели нощи с някакви тайнствени работи, че си били направили някакви ненужни хирургически операции, че от време на време изчезвали по за три-четири дни в морето с „Камчия“ — изследователския кораб на УДР-то. А когато оставаха осем нищожни дни (или 192 часа, защото аз бях започнал да ги смятам на часове) до печалната ми среща с шефа, бай Нино ми каза с безразличие:

— Докторът утре пак хуква по морето. Взе си три дни отпуска…

Тези думи станаха причина разговорът ни днес да привърши твърде скоро. Оставих бай Нино насаме с бутилката, изтичах да си накупя разни продукти и едно одеяло, предплатих стаята си в хотела и се отправих към пристанището. Няма да ви описвам подробно как успях да се промъкна на „Камчия“. Ще ви кажа само, че това беше дяволски трудна работа и че ако сега не пишех строг отчет, а приключенски роман, това щеше да бъде най-интересната глава. Важното е, че в четири часа сутринта аз вече лежах свит на топка под брезентното покривало на спасителна лодка №2 на „Камчия“ и мислено се поздравявах за хитростта и ловкостта си.

Към седем часа екипажът се приготви за отблъскване. Чух моряците да си говорят за пет бала вълнение и шест бала вятър, но тогава не обърнах внимание на думите им. В седем и половина едно такси стовари Васев, Калинов и някакви техни тайнствени сандъци. Васев веднага се залови мълчаливо за работа, а д-р Калинов — мургав, черноок и кръглолик мъж на около трийсет и пет години — подхвана оживен разговор, който скоро накара целият екипаж да се превива от смях. В осем часа се раздадоха обичайните корабни команди, моторът глухо забумтя, по палубата затрополяха тежки обуща и след малко усетих люлеене. Бяхме вече на път.

Уви, аз твърде скоро трябваше да разбера какво означаваха думите за баловете. Едва излязохме от Бургаския залив, и корабът заподскача по вълните така, сякаш играеше най-ситното шопско хоро. А вятърът свиреше и пищеше във вантите, застрашително наклоняваше кораба на всички страни и предизвикваше по-голямо вълнение в стомаха ми, отколкото в морето. Не мислете, че морският вятър през април прилича на приятния бриз, който познавате от летните дни на плажа. Не, този вятър беше жесток и ледено студен, той проникваше заедно с водните пръски под тънкото ми покривало и караше зъбите ми да заглушават с тракането си шума на корабния мотор. Одеялото ми скоро прогизна от вода и се превърна във великолепно средство за охлаждане.

Към обед, когато бяхме в открито море, вълнението се усили. Аз лежах безпомощно сгърчен на дъното на лодката, проклинах и морето, и ръкописите на Клитарх, и Божилов, а всяка мисъл за ядене предизвикваше неудържими гърчове на стомаха ми. И тогава на мен ми станаха ясни думите на стария мъдрец: „Има три вида хора — живи, мъртви и такива, които пътуват по море…“^[1]

Това нечовешко плаване продължи целия ден и половината от нощта. Тогава машините спряха и корабът легна на дрейф. Не зная дали изобщо съм спал тази нощ. Зная само, че на следващото утро всички кости ме боляха така, като че ли бях прекаран през каменотрошачка.

После всичко започна отначало, но за щастие — не задълго. Корабът плава около един час срещу вятъра, спря на едно място, но с незагасен мотор, и по палубата започна оживена шетня. Престраших се и надигнах малко брезента. В следния миг вече благодарях на щастливия случай — четирима моряци спущаха във водата лодка №1. Какво ли щеше да стане с „пътника без билет“, ако им бе хрумнало да вземат лодка №2?

Тогава на палубата се появиха Калинов и Васев, облечени в особени тънки костюми, които покриваха напълно тялото. Те надянаха перките и маските, а след това прикрепиха към главите си фенери, подобни на миньорските, свързани с мощен акумулатор на гърба. Няколко дни по-късно научих, че с помощта на същия акумулатор костюмите, изобретение на Васев, се отопляват и поддържат равномерна температурата на тялото независимо от външния студ. На гърдите си те носеха по две леки метални бутилки, от които една тръба отвеждаше съдържанието им някъде под костюма.

Двамата помахаха прощално ръце, после скочиха в морето и изчезнаха под острите гребени на вълните. Моряците и капитанът погледаха малко след тях и се заеха с работата си. Само лодката с четиримата гребци остана да кръжи наоколо. Помня, че погледнах часовника си. Стрелките сочеха 10 и 10.

Минутите затекоха убийствено бавно. На кораба нямаше никаква суетня и това ми подсказа, че екипажът не очаква скорошно връщане на двамата леководолази. Но колкото и да се убеждавах да остана спокоен, аз непрекъснато следях часовника и всеки пет минути го доближавах до ушите си, за да се уверя, че не е спрял. Така преминаха четири часа.

Беше два часът следобед, когато един глас извика:

— Ракета! Капитане, ракета! Изплували са!

— Пълен напред! — разнесе се след това и гласът на капитана. — Ляво на борд!

Не можех да следя маневрата, но след десет минути Васев и Калинов вече се качваха по трапа на десния борд. След нови десет минути вятърът ми донасяше откъслеци от оживения им разговор с капитана. Те нещо се ядосваха, сърдеха се, че не са намерили кораба, който търсели; дебелият глас на капитана се извиняваше с лошите метеорологически условия, които пречели за прецизната работа със секстанта, обвиняваше, че е било избрано най-калпавото време за опити. После отново всичко на кораба заглъхна.

Помъчих се да си намеря по-удобно място и се замислих. Какво трябваше да направя сега? Ужасната нощ, прекарана под тънкото одеяло, не ми донесе нищо друго освен една чудесна хрема. Аз не се добрах до някакво доказателство. В борбата за изясняване тайната около ръкописа на Клитарх не бях напреднал нито сантиметър. Наистина какво можеше да се направи? Мислих дълго. И най-сетне реших. До Бургас щяхме да имаме пак около 20 часа път. Трябваше да използувам това време, за да се промъкна в каютата на Калинов и Васев и да преровя донесените от тях сандъци. Аз дотолкова бях готов на всичко, че дори не бих се поколебал да задигна един от костюмите на леководолазите, ако ми се стори, че разковничето на всички въпроси е в тях. Да, точно така трябваше да направя. Добрият специалист само с един поглед може да определи достойнствата на всеки леководолазен костюм.

И тъкмо бях стигнал до тази точка в разсъжденията си, когато дойде изненадата! Чух подозрителен шум по стените на лодката и след миг една ръка, държаща бутилка, се промъкна под брезентовата покривка.

— Какво е това? — извиках неволно. И чух присмехулния отговор:

— Коняк „Плиска“. Първокачествено питие за премръзнали журналисти.

С едно бързо движение отмахнах покривката и се изправих. Пред мен с бутилка в ръка стоеше д-р Калинов и ми се усмихваше дружелюбно. А целият корабен екипаж — от капитана до оплескания с масло помощник-механик — се бе наредил наоколо и се кискаше неудържимо. Излишно е да ви казвам, че се почувствувах „посрамен като лисица, уловена от кокошка“, както пише Ла Фонтен.

Веднага ми стана ясно всичко. Въпреки въображаемата ми „ловкост и хитрост“ екипажът беше забелязал моето проникване на кораба, но със съгласието на Васев и Калинов беше решил да си устрои малка шега с мене, като ме остави да мръзна едно денонощие в лодката. Това ми стана още по-ясно след половин час, когато видях, че капитанът дори ме беше вписал в заверения от граничарите пътен лист на кораба…

Но според моята философия човек трябва да приема като спортсмен, с усмивка не само победите, но и пораженията. Засмях се заедно с останалите, опитах „коняка за премръзнали журналисти“, после бутилката обиколи и моряците и това беше нашето „побратимяване“.

— В същност нямаше нужда да правите тези номера — каза инженер Васев, когато по-късно седяхме в топлата кают-компания на „Камчия“. — Ние и без това бяхме решили веднага след експеримента да Ви потърсим. Нещо повече — насрочихме спущането за днес въпреки неблагоприятното време само и само да Ви дадем възможност „да излезете сух от водата“, както се казва. Е, какво, да считаме ли, че имате достатъчно материал за това?

— Съвсем не — отговорих. — Аз зная за Вашите спущания пак толкова, колкото преди един месец, т.е. абсолютно нищо…

— Но нали видяхте, че се спуснахме? — обади се този път Калинов. — Ние сме на 180 мили от брега и ако погледнете ехолота на „Камчия“, ще видите, че дълбочината е 550 метра. Защо тогава да не повярвате, че сме извадили ръкописа от 540 метра?

— Защото нямам никакво доказателство, че сте слезли до дъното, а, да речем, не сте играли шах, уловени за кила на кораба. Според мен не е възможно да се диша и живее на такива дълбочини.

За малко се възцари тишина. После, докато аз отново се разкихах неудържимо, двамата събеседници се спогледаха въпросително и Васев кимна глава в съгласие.

— Вие говорите много за дишането — подхвана пак д-р Калинов. — Но какво в същност значи дишане? Целият механизъм на дишането изчерпва ли се с поемането на въздух в дробовете? То не е ли само една част или по-точно — предпоставка за осъществяване на същинското дишане?

— Излишни въпроси — казах аз. — Още от училище знаем, че дишането в същност представлява съприкосновение на кръвта с кислорода от въздуха, при което кръвта се обогатява с кислород, а отделя вредния за организма въглероден двуокис.

— Точно така. Значи дишането не трябва да се отъждествява с поемането на въздух в дробовете. И това не е само теория. Чували ли сте за операции на сърцето?

— Да, разбира се.

— Знаете ли как се осъществяват те?

— Да, макар и само в общи черти. Хирурзите изолират сърцето и белите дробове, а кръвта прекарват през един апарат, наречен „изкуствен бял дроб“ или „оксигенатор“, където по време на операцията се извършва обогатяването й с кислород и освобождаването й от въглеродния двуокис.

— Така. Имам още един въпрос. Вие знаете също за необходимостта под водата да се диша по-плътен въздух, за да може налягането му да подпомогне отварянето на гръдния кош. Говорили сте за това с Климент. Но за същинското дишане този по-плътен, сгъстен въздух играе ли някаква полезна роля?

— Не, кръвта винаги поема едно и също количество кислород независимо от налягането, при което сме поставени. Дори нещо повече — кислородът при парциално налягане над 2,3 атмосфери, което отговаря на 13 м под водата, става отровен и затова при опитите за дълбочинни спущания обикновено се използували специални газови смеси, при които процентното съдържание на кислорода е твърде под нормалното.

— Много добре. Представете си тогава, че човек се спусне под водата, като диша не през дробовете си, а през „изкуствен бял дроб“, който обогатява кръвта му винаги с едно и също количество кислород. По този начин могат да се избягнат много трудности: една бутилка сгъстен кислород ще бъде достатъчна за огромни престои под водата, консумацията няма да се влияе от дълбочините и Вашата аритметика ще стане безпредметна. Кръвта ще циркулира нормално по кръвоносните съдове, белите дробове ще стоят в бездействие, организмът ще бъде предпазен от останалите вредни действия на въздуха. Представяте ли си това?

— Искрено казано — не — отговорих аз и Васев направи един жест, който навярно означаваше „нали ти казвах, упорит е като магаре“. — Виждал съм снимки на подобни операции — продължих. — Тогава гръдният кош е отворен, пациентът е в безсъзнание и…

— Не говорете за подробностите — търпеливо каза Калинов. — Сега поставяме въпроса само теоретично. Възможно ли е подобно дишане?

— Мисля, че не съществуват пречки за това, стига да е осъществимо практически. Впрочем поправям се, има една пречка. В такъв случай белите дробове на човека ще бъдат празни или поне няма да се поддържа равно налягане между въздуха в тях и външната среда и гръдният кош на човека ще бъде смазан от тежестта на водата.

Д-р Калинов ме изгледа продължително. После каза:

— Веднъж пред мен извлякоха един удавник от дълбочина над 100 метра. Гръдният му кош беше цял и невредим. Как си обяснявате това?

— Много просто. Дробовете му са били пълни с вода, а водата е практически несвиваема, независимо от налягането. Именно водата е поддържала вътрешното налягане на гръдния кош и го е предпазила от външното налягане.

— Отлично! В такъв случай, щом за дишането няма да се нуждаем от белите дробове, можем да ги запълним с някаква течност, да речем с физиологичен разтвор. Така ще се поддържа необходимото вътрешно налягане в гръдния кош, дишането ще се извършва през „изкуствения бял дроб“ и всички дълбочини ще бъдат напълно достъпни за човека.

Замълчах. Всичко, което чувах, беше така фантастично и същевременно така правдоподобно, че в ума ми настана истински хаос от противоречиви мисли.

— Убедихте ме — казах аз най-сетне, — но не мога да не се съмнявам. Като дете на нашия лишен от романтика двадесети век аз съм научен да вярвам само на това, което виждам с очите си…

И точно сега Климент Васев, този затворен и необщителен човек, ми поднесе неочаквано предложение:

— Вие можете да го видите и даже да го изпитате сам, другарю Смилов, стига да се решите на една малка операция. — Той разтвори ризата си и показа над дясната си ключица една плочица от гъвкава пластична материя. Под нея личаха две малки издутини — навярно местата, където беше скачен кръвоносният съд. — Както виждате, касае се наистина за малка операция.

— Няма нужда да ме убеждавате — извиках аз. — Приемам, дори ако трябва да ми отрежете ръката! — Но след като размислих, добавих: — А не Ви ли е страх от публикуването на подробностите?

— Сега вече няма причини да мълчим — каза Васев.

— Но само преди седмица отказвахте да произнесете и дума!

— Нещата са вече променени. Сега не съществуват пречки да публикувате по-големи подробности.

И тук, пред чаша горещ чай в люлеещата се кают-компания, аз най-сетне научих подробностите.

Идеята била на д-р Стефан Калинов. Още като студент Калинов се увлякъл от проблемите, свързани с изолирането на сърцето и белите дробове. Потомък на семейство, от столетия неразделено с морето, той веднага помислил за възможността по този начин човекът да се върне в морето, но не окован в тежки скафандри или затворен в непристъпни батискафи, а волен, независим, „като риба между рибите“. Години наред работил върху тази задача. Успял да открие, че в същност не е необходимо да се изолират сърцето и дробовете и че е достатъчно апаратът да се свърже с една артерия и една вена на човешкото тяло, а дробовете да се запълнят с физиологичен разтвор, защото между него и кръвта не ще настъпи осмотично действие. Първият и единственият, с когото споделил своите открития, бил младият инженер Климент Васев. И попаднал точно на човека, който му бил нужен. Климент, „може би най-способният конструктор на нашия век“, както го нарече Калинов, конструирал апарата и други съоръжения, сам се подложил на първата операция и като пръв „човек-риба“ се спуснал под водата. После двамата направили заедно редица съвместни спущания на все по-големи и по-големи дълбочини. Именно при едно от тях те се натъкнали на античния кораб, от който извлекли ръкописа на Клитарх.

— Но тогава защо мълчахте? — попитах аз.

— Защото междувременно се случи нещастие — отговори Васев. — При едно от по-късните спущания една малка техническа неизправност едва не отне живота на Стефан. Той се оправи, но след близо тримесечно лечение. А ние искаме да дадем на хората не сурогат, а технически напълно съвършен прибор за покоряване на дълбините, на най-големите дълбини. Точно днешният опит ни показа, че вече всичко е готово.

— Как! — възкликнах неволно. — Нима сте в състояние да подарите…

— Разбира се — прекъсна ме Калинов. — Ние не можем да се примирим с мисълта, че днес голяма част от населението на земята гладува, докато в световния океан има безкрайни източници на храна и други богатства. Чрез нашия апарат ние ще ги върнем на хората!