Цончо Родев
Ръкописът на Клитарх

Нашите читатели, които следят и други научно-популярни и научни списания или дори само научните колони на ежедневниците, вероятно ще бъдат много изненадани, като срещнат отново подписа на Страхил Смилов, „злополучния герой на нашумелия скандал с ръкописа на Клитарх^[1]“, както благоволи да ме нарече в. „Вечерна поща“. Към тях се обръщам с молба да не бързат да пращат възмутени писма до редакцията поне преди да са прочели този репортаж до края. Нещо повече. Бях си обещал да пиша скромно и достолепно, както подхожда на победител, но не мога да се въздържа и ще се похваля: аз, Страхил Смилов, съвсем не съм толкова злополучен, щом от три дни нося в джоба до сърцето си заповед, с която „за особени заслуги към списанието“ от обикновен литературен сътрудник съм повишен в редактор… Но нека да привърша с този увод и да пристъпя към същината на изложението. Иначе рискувам настроението ми да ме доведе до какви ли не самохвалства. А аз, както знаете, съм най-скромният и стеснителен човек под слънцето.

Една цигара, другарю Смилов?

На 24 март секретарката на редакцията надникна в стаята ми и каза безразлично:

— Страхиле, при шефа!

Помня, че неволно смръщих вежди. И досега не мога да разбера дали това недоволство идваше от старото войнишко правило „Не се върти около началството, че ще ти намери работа!“ или пък още тогава съм предчувствувал какви големи неприятности ме очакват.

— При шефа или при заместника? — попитах аз.

— При Божилов естествено — каза секретарката и хлопна вратата.

Нека използувам времето, докато отивам към кабинета на заместника, за да ви издам една тайна. Нашият главен е тих и разбран човек, само че като всеки главен той не е само „главен“, а „много главен“ и затова непрекъснато е по разни заседания, рядко се мярка в редакцията и оставя всичко на заместника си Божилов. А Божилов е проклет за десет главни. Съдете сами — когато главният ти се кара, имаш чувство, че те потупва благосклонно по рамото; когато заместникът те потупва благосклонно, по рамото ти остават синини. А ако някога по неизбежност му се наложи да ти каже добра дума, той придобива такова изражение, като че ли страда от зъбобол…

След като ви обясних това, вероятно няма да се учудите защо, докато вървях по коридора, аз бързо пресмятах какъв ли ще е този път поводът, за да чуя обичайните думи: „Глоба четвърт заплата, Смилов!“

И тъй, почуках и влязох. Божилов вдигна глава от книжата по бюрото си, обърна се към мене и ми се усмихна. Смръзнах се — в дългата история на нашето списание това беше втората усмивка на Божилов. Първата, преди шест години, беше по повод на неволна коректурна грешка, която бе превърнала един израз в твърде пикантно двусмислие и стана причина за цяла серия неприятности.

— Заповядайте, другарю Смилов — покани ме той, като ми показа креслото срещу себе си. В този момент гласът му звучеше просто нежно. — Една цигара?

Облегнах се назад, въздъхнах и смирено извърнах очи към небето. Цигара от Божилов — това означаваше най-малко уволнение. И с примирението на осъден на смърт взех цигарата.

— Вижте какво, Смилов — започна той. — Вие добре поработихте напоследък. Някои Ваши материали вдигнаха, хм, доста шум, хмм, и така да се каже, хмммм, постигнахте твърде забележителен успех.

— Всеки според възможностите си — отговорих. Както казах преди малко, скромността е най-отличителната ми черта.

Нисък и пълен, но удивително подвижен човек, другарят Божилов има плешива като диня глава, четинести мустаци и малки миши очи. Сега тези очички ме стрелнаха свирепо, но той не повиши тон, когато каза:

— Херостратов успех, но, хм, заслугата наистина е Ваша.

Скаран съм с историята още от училище и затова не зная кой е този приятел Херострат, с когото ме оприличаваха. Но думите за заслугата разбрах отлично. А Божилов продължи:

— Ето например през декември Вие поместихте статията „Ръкописът на Клитарх“, нали? Една, хм, превъзходна във всяко отношение статия, няма какво да се каже. В нея има просто всичко — млади български учени, смело спущане на 540 м дълбочина под водата, откриване на античен кораб, напълно запазен ръкопис на древния историк Клитарх, дори, хмм, факсимиле на първата страница на ръкописа. И само едно сте пропуснали: да споменете, че това е научно-фантастичен разказ…

— Но това не е никакъв разказ! — възкликнах аз. — Писал съм чистата истина! Ако бях писал научно-фантастичен разказ, героите на събитията нямаше да се казват Климент и Стефан, а както у всички автори — Боян, Андрей или в най-лош случай Чавдар.

— Искате да кажете, че инженер Климент Васев и доктор Стефан Калинов съществуват? — попита той безизразно.

— Разбира се — отговорих колкото може по-твърдо.

— За съжаление светът, хм, не е на същото мнение, Смилов. — Божилов се зарови в разхвърляните по бюрото му списания и изрезки. — Ето, ще Ви прочета някои чужди мнения, които са, хм, твърде любопитни. Да вземем например съветското списание „Мир сегодня“: „Нашият български колега Страхил Смилов — пише там, очевидно се е поувлякъл. Дълбочината 540 метра е недостижима за леководолаза. Швейцарецът Ханнес Келер, макар и с цената на два човешки живота, слезе на 305 метра, но пак престоят му не превиши 4–5 минути. Какво да кажем тогава за българите Климент Васев и Стефан Калинов, които не само са слезли на 540 м, но са престояли и работили с часове на тази дълбочина? Явно колегата Смилов е търсил евтина сензационност, която руши авторитета на представляваното от него списание.“ — Той остави едната изрезка и взе друга. — Италианците в „Оджи е домани“ съвсем не са така деликатни. Те пишат направо: „Манията за превъзходство, обхванала комунистическия свят, понякога взема необуздани размери. Българите например съобщават за подводни археологически изследвания, извършени на ни повече, ни по-малко от 540 м дълбочина в Черно море. На указаната географска точка в Черно море дълбочината наистина е 540 метра. Това впрочем е единствената истина в статията на г. Страхил Смилов. Ние се обърнахме към физиолога проф. Луиджи Бианки и леководолазния специалист Марио Мартелота, които ни заявиха категорично, че писаното от г. Смилов е абсурд или по-скоро дръзка фалшификация. Дълбочината 540 м е физиологически недостижима за човешкия организъм, а същевременно не съществува леководолазен апарат, зареден с каквато и да е газова смес, който да осигури спущане на такава дълбочина. Така че мнимият ръкопис на Клитарх, който възбуди духовете на научния свят, не е нищо повече от уродлива рожба на въображението на автора и… остава за негова сметка.“ — Моля, моля, имайте търпение — каза Божилов, като забеляза, че искам да го прекъсна. — Да отворим и френското списание „Сианс пур тус“: „Един оригинален ръкопис на Клитарх с пълния текст на неговата «История» безспорно би представлявал археологическа находка, почти равна на откриването на Троя от Шлиман или на гробницата на Тутанкамон от Картер и Карнарвон. Затова не е изненада, че съобщението на българите предизвика такова вълнение сред научните среди. Ние бързаме да предупредим нашите читатели, че се касае за един несръчен научно-фантастичен разказ, представен от автора като неоспорим научен факт. Най-добрите подводни специалисти са единодушни, че засега споменатите дълбочини са извън възможностите на леководолазите и че дори теоретичната граница на спущане независимо от състава на дишаната газова смес е 450 м. Дълбочината 540 м може да бъде достигната например с батискаф или мезоскаф, обаче с тях е невъзможно да се извършат подводните разкопки и изследвания, за които пише г. Страхил Смилов.“

— Но, другарю Божи… — започнах аз, ала той отново ме прекъсна:

— Почакайте, почакайте. Вижте какво пишат швейцарците в тяхната „Акта аркеологика хелветика“: „Заблуждението на историците се дължи на две причини: на извънредно сръчния фалшификат на факсимилето, в което са запазени всички лексически и палеографски особености на гръцкия език от епохата, и на възможността a priori да бъдат намерени древни ръкописи в споменатия район. Както е известно, Ксенофонт, описвайки пиратството на траките около град Салмидес (приблизително в района, посочен от автора на «Ръкописът на Клитарх»), споменава, че тяхна жертва са станали много гръцки кораби, натоварени със «сандъци, с изписани свитъци и много други неща, каквито моряците носят в непромокаеми дървени кутии» (Анабазис, VII, 5, 12). Това подсказва, че мистификацията вероятно не е дело на журналист, а на добър историк и отличен познавач на античния гръцки език. Но водолазните специалисти са единодушни, че…“ и така нататък…

— Виждате ли? — извиках аз, като за пръв път усетих твърда почва под краката си. — Значи наистина е възможно да се намери такъв ръкопис! А що се отнася до някакви фалшификации, вие знаете, че от историята са ми познати само две дати — 3-ти март и 9-ти септември, а от гръцкия език — само буквата алфа…

— Не се горещете, драги Смилов — отново ме прекъсна Божилов. Бих предпочел най-ужасната ругатня пред това негово „драги“. — Вашите нерви Ви изневеряват, а аз не съм прочел и половината от чуждите мнения за Вашата забележителна статия. Тук имам няколко други, не по-малко ласкателни статии от полски, чешки, източно– и западногермански, английски, гръцки и американски автори. Добре, няма да Ви ги чета, щом дразнят самочувствието Ви. Но, хм, позволете поне да хвърлим заедно един поглед на нашата преса. Ето „Археологически вести“: „Авторът — т.е. Вие — надали съзнава каква лоша услуга е направил на репутацията на нашата наука.“ Списание „Морски простори“: „Едно списание, на което бяхме свикнали да вярваме, смая света с нелепата си сензация, резултат на пълно невежество в азбучните истини на леководолазното дело. Не е ли странно, че между българските леководолази не са познати нито Климент Васев, нито Стефан Калинов? Или може би колегата Смилов ще признае, че те са рожба на фантазията му?“ Академик Григоров във в. „Народен глас“: „Най-големият научен скандал от времето на «Веда словена»^[2] до днес.“ Вестник „Вечерна поща“: „Няма ли да се потърси отговорност от онези, които…“

Не издържах повече. Запуших ушите си и изкрещях:

— Стига! Стига толкова! Правете с мен, каквото искате, но престанете с ужасния си поменик!

Божилов ме изгледа с лицемерно съчувствие:

— Така значи — стига! А аз на кого да кажа „стига“, драги Смилов? На дядо Господ? Или може би ще ме посъветвате да изпратя окръжно до всички вестници и списания с една единствена дума — „стига“?

Направих усилие да се овладея и казах студено:

— В края на краищата аз съм само литературен сътрудник, а не историк или специалист-леководолаз.

— Но като литературен сътрудник сте длъжен да проверявате, хм, достоверността на Вашите съчинения.

— Пак Ви повтарям, че това не е никакво съчинение. През ноември тук, в редакцията, дойде един човек, представи се като инженер Климент Васев, разказа ми за откритието и дори показа първата страница на ръкописа. Предложих му да ни напише една статия за случая, но той отказа.

— Много странен отказ във време, когато всички са уловили моливите — изсумтя Божилов.

— Възражението му беше, че е свикнал да пише само изчисления и че единственият му литературен труд била автобиографията, която представил при постъпване на работа. Той сам предложи аз да напиша материала, като ми разказа пълните подробности около находката.

— Много любопитно — каза Божилов, но гласът му, студен като надгробна плоча, не издаваше никакво любопитство. — И какво Ви разказа?

— Същото, което съм писал. На еди коя си дата той и д-р Калинов слезли на 540 м дълбочина в мястото, определено със съответните географски координати. Там намерили потънал античен кораб, окаменял, но напълно запазен, частично затрупан с пясък и тиня. Те работили няколко часа и успели да проникнат в едно от помещенията на кораба, където попаднали на няколко обилно насмолени сандъчета. Взели едно от тях, изнесли го на повърхността и в него се оказал пълният текст на „История на войните на Александър Велики“, написан собственоръчно от Клитарх. Това беше всичко. Отидохме при фотографа да преснемем първата страница и…

— … И оттогава „ни вест, ни кост“ от Васев — допълни Божилов.

— Аз ли съм виновен за това?

Очаквах гневно избухване, но последва нещо още по-лошо:

— Още една цигара, другарю Смилов? — предложи Божилов и така отново ме охлади. Почака да запаля и продължи: — „Каквото си дробил, това ще сърбаш“, Смилов. Така гласи поговорката, а поговорките са мъдро нещо. Както знаете, Вие, хм, сте ми много скъп, но списанието ми е още по-скъпо.

Изправих се. В този момент единствената ми мечта беше да се видя от другата страна на вратата.

— Трябва ли да считам, че съм уволнен?

И тук се случи най-неочакваното.

— По-лошо, Смилов — каза Божилов. — Давам Ви едномесечен срок да докажете верността на Вашата статия. — Той ми подаде някакъв лист. — Ето Ви заповед за командировка. Както виждате, местата на командироването са оставени празни. Вървете където искате, говорете, с когото искате, правете, каквото искате, но ако след един месец не ми представите убедителни доказателства за съществуването на автентичния ръкопис на Клитарх, обещавам Ви, че в списанието ще се появи кратко съобщение, написано лично от мене, което ще започва така: „Бившият сътрудник на редакцията Страхил Смилов…“

Лимонадата не подхожда за сърдечни разговори

Първата ми работа беше да се снабдя с всички възможни ръководства по леководолазен спорт и да ги „изям“ от кора до кора. Това занятие благополучно ми отне три денонощия. Още три дни отидоха за изкачване на стълбите на различните заводи, проектантски организации, технически служби, болници, поликлиники, санаториуми и изобщо всички заведения, където можех с невинен вид да задам неизменните въпроси: „Тук ли работи инженер Климент Васев?“ или „Има ли тук един лекар на име Стефан Калинов?“. Някой път ще ви разкажа цялата си одисея в тези три дни, в които покрих нормата за „Покорител на върховете“. Тук ще спомена само, че в пожарната команда попаднах на един инженер Климент Васев, но не на моя познат рус гигант, а на едно беловласо старче, случайно забравено от службата по пенсиите, което ме накара час и половина да крещя в слуховия му апарат защо ми е потрябвал и накрая ме изпрати с думите, че „такива съмнителни типове трябвало да се предават на милицията…“

И най-сетне — на седмия ден от паметния ми разговор с Божилов — лекарят от здравния пункт на Централната столична гара си спомни, че имал един състудент Стефан Калинов. Разбира се, аз се улових за лекаря „като удавник за сламка“, както казват писателите с по-богато въображение. За съжаление любезният лекар не можа да ми помогне много. Той си припомни само, че Калинов бил „някъде от Черноморието“ (тук той ми изреди всички крайбрежни градове и села, които знаеше) и след като завършил университета бил назначен „някъде по Черноморието“ (и отново последва кратка лекция върху географията на крайморската част на страната). Но въпреки всичко аз бях безкрайно благодарен на лекаря за обърканите му обяснения — връзката на д-р Калинов с крайбрежието имаше огромно значение за мене! А да не говорим за географските познания, които този разговор ми донесе…

Няма защо да ви казвам, че следното утро ме завари да обикалям медицинските заведения на Варна. Но колкото и да е странно, аз открих следите не на д-р Калинов, а на инженер Васев. Хрумна ми (уви, пак едва на третия ден!) да надникна в Корабостроителния завод и да попитам за инженера. Разговаряхме по този въпрос с главния конструктор, когато изведнъж една мъничка техноложка възкликна до нас:

— Инженер Васев? Климент Васев? О, познавам го, разбира се. — Тя притвори очи мечтателно. — Висок като Мусала, с ласкави сини очи, прилични на планински езера, с могъщи гърди на гладиатор, гъвкав…

— Гъвкав като самокритика, мощен като „Трабант“, скромен като изпълнение на производствен план през януари, точен като питагоровата теорема, убедителен като цитат и мъдър като Десетте божи заповеди. Същият е! Кажете къде мога да го намеря!

Момичето се изчерви така, както са червени печките в сънищата на студентите.

— Инженер по фина механика в УДР — Бургас. — Тя произнесе инициалите „удере“.

— Говорете български, дявол да го вземе. Кой и кого ще одере в Бургас?

— УДР — повтори тя сломено. — Управление на държавния риболов.

В следващата минута аз вече тичах презглава към агенцията на ТАБСО. И точно в 12 часа на обяд бях „при часовника“ — онзи кръстопът в Бургас, където по традиция бургазлии си правят срещите.

Спрях за малко да обмисля положението. Но не стана нужда да мисля дълго — часовникът над главата ми показваше 12 и една минута, когато някой докосна рамото ми и един приятен бас заговори приятелски:

— Другарят Страхил Смилов, ако не се лъжа?

Обърнах се, после издигнах глава нагоре. Пред мене стоеше инженер Климент Васев и ми се усмихваше сърдечно. Хората, които ме познават, няма да повярват, но в този момент бях просто онемял. Цели десет дни бях кроил планове какво и как да кажа на Васев, а сега, когато бях до него, не можех да издам нито звук.

— Не се учудвайте, че съм запомнил името Ви след единствената ни среща — продължи той тактично и, така да се каже, „хвана бика за рогата“. — И да го бях забравил, то толкова нашумя напоследък, че щях да си го припомня. Впрочем отдавна очаквах да ме посетите. Дори по едно време се готвех да прескоча до София, за да Ви видя в редакцията. — Той отново се усмихна. — Не греша, като мисля, че сте тук заради мене, нали?

Кимнах. Самообладанието и говорът ми се връщаха твърде бавно.

— Искам да поговоря с Вас по повод ръкописа на Клитарх — успях да изрека най-сетне.

— Така и предполагах. Кой ли не говори сега за този ръкопис и… за Вас… Но в момента за съжаление нямам време. Свободен ли сте довечера?

Уговорихме да се срещнем вечерта в едно тихо ресторантче близо до морето. На сбогуване той отново се усмихна:

— Бъдете спокоен. Нямам никакво намерение да се укривам…

И без да го казвам, ще се досетите, че вечерта го чаках в ресторанта един час преди уреченото време. Но този следобед не мина напразно за мене. Аз хубавичко потичах (вече имах такава тренировка, че бих могъл да бия Куц на 10 000 метра!) и успях да се въоръжа с малко сведения за предстоящия разговор.

Инженер Климент Васев беше наистина специалист по фина механика и оптика, „царуваше“ в съответната лаборатория на УДР (ето как са прилепчиви пороците — започнах и аз да говоря с тези наши ужасни съкращения) и там си бе извоювал име на един малък технически гений. На възраст колкото мен, т.е. 30-годишен, ерген, с малко затворен и необщителен характер, той нямаше личен живот извън работата и лабораторията си.

Единственият човек, за когото можеше да се каже, че е приятел на Васев, беше другият герой на моята злополучна статия — доктор Стефан Калинов. В Бургас не срещнах човек, който да е в състояние да обясни какво може да свързва двама толкова различни по характер хора. Потомък на много поколения созополски рибари, Калинов за рекордно късо време се бе издигнал до пръв хирург на окръжната болница (въпреки прехвалената ни софиянска осведоменост едва тук научих, че няколко сърдечни операции на Калинов получили световна известност и признание), но бе запазил широтата, сърдечността и топлотата на всички онези, в кръвта на които е просмукан соленият лъх на морето. Той минаваше за весел и общителен човек, добър спортист, притежател на няколко купи, спечелени в по-млади години на разни плувни първенства, и на отлична колекция от препарирани черноморски обитатели, която издаваше страстната му привързаност към морето. Последното, което научих за него, беше, че през изминалата зима той станал жертва на някаква злополука, получил емболия и едва останал жив — прекарал една седмица в безсъзнание, после получил парализа на краката и едва преди един месец се оправил.

Климент Васев пристигна точно на минутата. Исках с вечерята да поръчам и нещо ободрително за пиене, но той отказа — бил въздържател. Това наложи да се задоволим с лимонада. Едва дочаках келнерът да се отдалечи, и заговорих оживено:

— Вижте, Васев. Вие си устроихте хубава шега с мене. Честна дума, бих се смял заедно с Вас, ако тази шега нямаше печални последици за мен. Без да говорим за това, че на всички езици името „Смилов“ стана синоним на „лъжец“, мен ме заплашва и съвсем конкретна опасност. След осемнадесет дни ще почукам на вратата Ви, за да търся работа…

— Не виждам основание за това, другарю Смилов.

— Бих искал същото да казваше и шефът ми.

— Но ръкописът на Клитарх съществува и аз го държа на разположение на неверниците — били те шефове, научни работници или журналисти!

— Добре, да приемем, че е така, макар че вече и аз искрено се съмнявам в истинността му. Но защо не ми казахте, че сте го изкопали под крушата в бащиното Ви лозе или сте го намерили зазидан в стената на старата си къща?

— Много просто — защото не е вярно. — Той се ухили. — При това нито баща ми има лозе, нито аз — стара къща.

Отпих няколко глътки от сладникавото питие и подхванах отново:

— Добре. От това излиза, че ръкописът наистина е намерен от Вас и д-р Калинов на морското дъно. Бихте ли ми казали на каква дълбочина е този кораб, за който ми бяхте съобщили?

— Точно на същата, която Вие писахте в статията — 540 метра. Мога да добавя, че този ръкопис не е единствен в товара на кораба.

— Добре — за втори път казах аз. Без да искам, гласът ми прозвуча нервно и напрегнато. — Тази дълбочина е почти недостижима за човека. Дори и най-модерните подводници не могат да я преодолеят. Наистина с някой от съвременните батискафи човек може да се спусне толкова дълбоко. Това приемам. Но не е възможно да се правят разкопки и да се вземе предмет през илюминатора на батискафа. Това може да извърши само човек, който не е затворен в плавателен съд и не е свързан с повърхността.

— Напълно вярно — съгласи се Васев. Лицето му беше сериозно, но очите му се усмихваха.

— Ето какво, Васев. Аз самият не съм леководолаз, но смея да кажа, че добре познавам проблемите на леководолазното дело. И затова смятам тезата за спущане на човек в подобни дълбочини за абсурдна. Позволете ми да изложа мисълта си.

— Говорете спокойно. Нищо не ни принуждава да бързаме.

— В края на краищата въпросите се свеждат до елементарна физика, аритметика и физиология — започнах аз. — От многото проблеми ще взема само един — дишането. Всеки леководолаз знае, че дишането под водата е възможно само ако се диша въздух или друга подходяща газова смес със същото налягане, каквото е налягането на водата в достигнатата дълбочина. В противен случай гръдните мускули не могат да преодолеят външното налягане и да отворят гръдния кош. Това ще доведе до задушаване и при разлика в налягането от няколко атмосфери — до смачкване на гръдния кош под тежестта на водата. Именно затова леководолазите разполагат с бутилки сгъстен въздух под налягане 150 или 200 атмосфери и специален автомат, който изравнява налягането.

— Така е — кимна Васев. — Досега между нас няма противоречие.

Признавам, че неговата самоувереност ми действуваше на нервите, но аз си наложих да запазя спокойствие и да говоря колкото може по-убедително.

— Щом няма противоречие, след минута ще Ви притисна до стената, Васев. Защото не можете да отречете простия закон от физиката, че под водата налягането расте с една атмосфера на всеки 10 метра.

— Признавам и това.

— Е, добре. Ако приемем, че един леководолаз с Вашите „скромни“ габарити на повърхността с всяко вдишване поема 2 л въздух, на 10 м той поема по обем пак 2 литра, но този въздух е сгъстен, по-плътен и по количество се равнява на 4 литра. На 20 м ще поглъща 6 л, на 30 м — 8 л и т.н. — Извадих молив и върху книжната салфетка направих една проста аритметична сметка. — Гледайте добре, Васев. На 540 м дълбочина налягането е 55 атм. Вие, който на повърхността поглъщате 2 л въздух с едно вдишване, на 540 м ще поглъщате по 110 л наведнаж. Един голям съвременен леководолазен апарат съдържа около 4000 л въздух. Ето, разделям 4000 на 110 и веднага става ясно, че цялото съдържание на апарата ще Ви стигне за тридесетина вдишвания, което прави по-малко от 2 минути престой, без да говорим за необходимия въздух за слизането и изплуването.

— И до какъв извод стигате? — попита спокойно Васев, когато свърших и го гледах победоносно.

— Че твърдението за Ваше лично спущане с леководолазен апарат до…

— Не — прекъсна ме той остро. — Не ми приписвайте думи, които не съм казвал. Аз твърдях и твърдя, че с Калинов сме слизали на 540 м дълбочина и сме извадили ръкописа на Клитарх, но не съм споменавал думите „леководолазен апарат“. Не искам да Ви обиждам, но тези думи се съдържаха и във Вашата статия, без да съм ги казал аз.

Последното изречение бе казано по такъв начин, че — ако имаше в него и едно „хм“ — бих повярвал, че го произнася Божилов.

— Но Вие се съгласихте с мене — продължих упорито, — че изследванията вътре в кораба могат да се извършат само от човек, който не е затворен в подводница или батискаф и който не е изобщо свързан с повърхността, понеже от каквото и да е направена, една тръба за въздух или ще експлодира в горната си част под страшното налягане в нея, или ще се скъса под собствената си тежест.

— Това приемам.

— Тогава?

Климент Васев не отговори. Той седеше неподвижно, съсредоточил поглед в жълтите отблясъци на лимонадата в чашата си.

— Защо мълчите? — подканих го аз.

— Защото това, което казвате, е вярно, но не по-малко вярно е и другото — че Калинов и аз действително слязохме на тази дълбочина.

— Би могло да се каже, че „и вълкът е сит, и агнето — цяло“, ако в София не ме чакаше съвсем недвусмислена заповед за уволнение…

Инженерът отново замълча. Една вена на сляпото му око пулсираше нервно. Погледнах часовника си. Наближаваше единадесет. Посетителите бяха оредели и келнерите дремеха по ъглите на ресторанта.

— Опитайте се да ме разберете, другарю Смилов — заговори най-сетне Васев. — Онова, което Ви казах в редакцията, е абсолютна истина. С моето съобщение аз мислех, че правя услуга на българската наука. Може и да съм се лъгал. Във всеки случай положително е, че съм нямал никакво желание да Ви създам лични неприятности.

— Тогава бихте могли да ми помогнете да изляза от тях — казах аз и мислено се проклех за сълзливите нотки, които прозвучаха в гласа ми.

— Там е нещастието, че ми е невъзможно. Поне засега. Повярвайте ми, това не е каприз. Съществуват непреодолими причини за моето мълчание. Напълно непреодолими! Но аз Ви давам мъжката си дума, че щом пречките бъдат премахнати — а това може би не е далеч, — ще Ви намеря и ще Ви дам възможност да се реабилитирате.

Замълчах. Изкушавах се да моля, да настоявам, да използувам всички средства, за да измъкна тайната на Васев, но бързо се отказах — човек като него можеш да убиеш, но не и да надвиеш.

— Е? — запита той. — Какво решихте? Ще чакате ли?

— Не — отговорих чистосърдечно. — Ще направя всичко възможно и невъзможно, за да открия онова, което Вие премълчавате.

— Ваша работа — вдигна рамене Васев и повика с жест келнера. — Все пак аз отново потвърждавам обещанието си да Ви разкажа всичко… когато това бъде възможно.

И така, от нашия разговор не излезе нищо. Защо? Не мога да отговоря точно, но съм склонен да обвиня лимонадата — тя не е подходящо питие за сърдечни разговори…

Пет бала вълнение, шест бала вятър и… една бутилка „Плиска“

Слава богу, че поне болногледачът бай Нино (самият той си преиначава името на „дай вино“) не беше толкова неразговорлив. В следващите няколко вечери ние прекарахме не един час на чашка и сладки приказки, в които някак се случваше така, че разговорите ни се въртяха все около д-р Калинов. Именно от тези случайни разговори научих, че докторът „и онзи, жълтокосият Климент“ от две години се занимавали по цели нощи с някакви тайнствени работи, че си били направили някакви ненужни хирургически операции, че от време на време изчезвали по за три-четири дни в морето с „Камчия“ — изследователския кораб на УДР-то. А когато оставаха осем нищожни дни (или 192 часа, защото аз бях започнал да ги смятам на часове) до печалната ми среща с шефа, бай Нино ми каза с безразличие:

— Докторът утре пак хуква по морето. Взе си три дни отпуска…

Тези думи станаха причина разговорът ни днес да привърши твърде скоро. Оставих бай Нино насаме с бутилката, изтичах да си накупя разни продукти и едно одеяло, предплатих стаята си в хотела и се отправих към пристанището. Няма да ви описвам подробно как успях да се промъкна на „Камчия“. Ще ви кажа само, че това беше дяволски трудна работа и че ако сега не пишех строг отчет, а приключенски роман, това щеше да бъде най-интересната глава. Важното е, че в четири часа сутринта аз вече лежах свит на топка под брезентното покривало на спасителна лодка №2 на „Камчия“ и мислено се поздравявах за хитростта и ловкостта си.

Към седем часа екипажът се приготви за отблъскване. Чух моряците да си говорят за пет бала вълнение и шест бала вятър, но тогава не обърнах внимание на думите им. В седем и половина едно такси стовари Васев, Калинов и някакви техни тайнствени сандъци. Васев веднага се залови мълчаливо за работа, а д-р Калинов — мургав, черноок и кръглолик мъж на около трийсет и пет години — подхвана оживен разговор, който скоро накара целият екипаж да се превива от смях. В осем часа се раздадоха обичайните корабни команди, моторът глухо забумтя, по палубата затрополяха тежки обуща и след малко усетих люлеене. Бяхме вече на път.

Уви, аз твърде скоро трябваше да разбера какво означаваха думите за баловете. Едва излязохме от Бургаския залив, и корабът заподскача по вълните така, сякаш играеше най-ситното шопско хоро. А вятърът свиреше и пищеше във вантите, застрашително наклоняваше кораба на всички страни и предизвикваше по-голямо вълнение в стомаха ми, отколкото в морето. Не мислете, че морският вятър през април прилича на приятния бриз, който познавате от летните дни на плажа. Не, този вятър беше жесток и ледено студен, той проникваше заедно с водните пръски под тънкото ми покривало и караше зъбите ми да заглушават с тракането си шума на корабния мотор. Одеялото ми скоро прогизна от вода и се превърна във великолепно средство за охлаждане.

Към обед, когато бяхме в открито море, вълнението се усили. Аз лежах безпомощно сгърчен на дъното на лодката, проклинах и морето, и ръкописите на Клитарх, и Божилов, а всяка мисъл за ядене предизвикваше неудържими гърчове на стомаха ми. И тогава на мен ми станаха ясни думите на стария мъдрец: „Има три вида хора — живи, мъртви и такива, които пътуват по море…“^[3]

Това нечовешко плаване продължи целия ден и половината от нощта. Тогава машините спряха и корабът легна на дрейф. Не зная дали изобщо съм спал тази нощ. Зная само, че на следващото утро всички кости ме боляха така, като че ли бях прекаран през каменотрошачка.

После всичко започна отначало, но за щастие — не задълго. Корабът плава около един час срещу вятъра, спря на едно място, но с незагасен мотор, и по палубата започна оживена шетня. Престраших се и надигнах малко брезента. В следния миг вече благодарях на щастливия случай — четирима моряци спущаха във водата лодка №1. Какво ли щеше да стане с „пътника без билет“, ако им бе хрумнало да вземат лодка №2?

Тогава на палубата се появиха Калинов и Васев, облечени в особени тънки костюми, които покриваха напълно тялото. Те надянаха перките и маските, а след това прикрепиха към главите си фенери, подобни на миньорските, свързани с мощен акумулатор на гърба. Няколко дни по-късно научих, че с помощта на същия акумулатор костюмите, изобретение на Васев, се отопляват и поддържат равномерна температурата на тялото независимо от външния студ. На гърдите си те носеха по две леки метални бутилки, от които една тръба отвеждаше съдържанието им някъде под костюма.

Двамата помахаха прощално ръце, после скочиха в морето и изчезнаха под острите гребени на вълните. Моряците и капитанът погледаха малко след тях и се заеха с работата си. Само лодката с четиримата гребци остана да кръжи наоколо. Помня, че погледнах часовника си. Стрелките сочеха 10 и 10.

Минутите затекоха убийствено бавно. На кораба нямаше никаква суетня и това ми подсказа, че екипажът не очаква скорошно връщане на двамата леководолази. Но колкото и да се убеждавах да остана спокоен, аз непрекъснато следях часовника и всеки пет минути го доближавах до ушите си, за да се уверя, че не е спрял. Така преминаха четири часа.

Беше два часът следобед, когато един глас извика:

— Ракета! Капитане, ракета! Изплували са!

— Пълен напред! — разнесе се след това и гласът на капитана. — Ляво на борд!

Не можех да следя маневрата, но след десет минути Васев и Калинов вече се качваха по трапа на десния борд. След нови десет минути вятърът ми донасяше откъслеци от оживения им разговор с капитана. Те нещо се ядосваха, сърдеха се, че не са намерили кораба, който търсели; дебелият глас на капитана се извиняваше с лошите метеорологически условия, които пречели за прецизната работа със секстанта, обвиняваше, че е било избрано най-калпавото време за опити. После отново всичко на кораба заглъхна.

Помъчих се да си намеря по-удобно място и се замислих. Какво трябваше да направя сега? Ужасната нощ, прекарана под тънкото одеяло, не ми донесе нищо друго освен една чудесна хрема. Аз не се добрах до някакво доказателство. В борбата за изясняване тайната около ръкописа на Клитарх не бях напреднал нито сантиметър. Наистина какво можеше да се направи? Мислих дълго. И най-сетне реших. До Бургас щяхме да имаме пак около 20 часа път. Трябваше да използувам това време, за да се промъкна в каютата на Калинов и Васев и да преровя донесените от тях сандъци. Аз дотолкова бях готов на всичко, че дори не бих се поколебал да задигна един от костюмите на леководолазите, ако ми се стори, че разковничето на всички въпроси е в тях. Да, точно така трябваше да направя. Добрият специалист само с един поглед може да определи достойнствата на всеки леководолазен костюм.

И тъкмо бях стигнал до тази точка в разсъжденията си, когато дойде изненадата! Чух подозрителен шум по стените на лодката и след миг една ръка, държаща бутилка, се промъкна под брезентовата покривка.

— Какво е това? — извиках неволно. И чух присмехулния отговор:

— Коняк „Плиска“. Първокачествено питие за премръзнали журналисти.

С едно бързо движение отмахнах покривката и се изправих. Пред мен с бутилка в ръка стоеше д-р Калинов и ми се усмихваше дружелюбно. А целият корабен екипаж — от капитана до оплескания с масло помощник-механик — се бе наредил наоколо и се кискаше неудържимо. Излишно е да ви казвам, че се почувствувах „посрамен като лисица, уловена от кокошка“, както пише Ла Фонтен.

Веднага ми стана ясно всичко. Въпреки въображаемата ми „ловкост и хитрост“ екипажът беше забелязал моето проникване на кораба, но със съгласието на Васев и Калинов беше решил да си устрои малка шега с мене, като ме остави да мръзна едно денонощие в лодката. Това ми стана още по-ясно след половин час, когато видях, че капитанът дори ме беше вписал в заверения от граничарите пътен лист на кораба…

Но според моята философия човек трябва да приема като спортсмен, с усмивка не само победите, но и пораженията. Засмях се заедно с останалите, опитах „коняка за премръзнали журналисти“, после бутилката обиколи и моряците и това беше нашето „побратимяване“.

— В същност нямаше нужда да правите тези номера — каза инженер Васев, когато по-късно седяхме в топлата кают-компания на „Камчия“. — Ние и без това бяхме решили веднага след експеримента да Ви потърсим. Нещо повече — насрочихме спущането за днес въпреки неблагоприятното време само и само да Ви дадем възможност „да излезете сух от водата“, както се казва. Е, какво, да считаме ли, че имате достатъчно материал за това?

— Съвсем не — отговорих. — Аз зная за Вашите спущания пак толкова, колкото преди един месец, т.е. абсолютно нищо…

— Но нали видяхте, че се спуснахме? — обади се този път Калинов. — Ние сме на 180 мили от брега и ако погледнете ехолота на „Камчия“, ще видите, че дълбочината е 550 метра. Защо тогава да не повярвате, че сме извадили ръкописа от 540 метра?

— Защото нямам никакво доказателство, че сте слезли до дъното, а, да речем, не сте играли шах, уловени за кила на кораба. Според мен не е възможно да се диша и живее на такива дълбочини.

За малко се възцари тишина. После, докато аз отново се разкихах неудържимо, двамата събеседници се спогледаха въпросително и Васев кимна глава в съгласие.

— Вие говорите много за дишането — подхвана пак д-р Калинов. — Но какво в същност значи дишане? Целият механизъм на дишането изчерпва ли се с поемането на въздух в дробовете? То не е ли само една част или по-точно — предпоставка за осъществяване на същинското дишане?

— Излишни въпроси — казах аз. — Още от училище знаем, че дишането в същност представлява съприкосновение на кръвта с кислорода от въздуха, при което кръвта се обогатява с кислород, а отделя вредния за организма въглероден двуокис.

— Точно така. Значи дишането не трябва да се отъждествява с поемането на въздух в дробовете. И това не е само теория. Чували ли сте за операции на сърцето?

— Да, разбира се.

— Знаете ли как се осъществяват те?

— Да, макар и само в общи черти. Хирурзите изолират сърцето и белите дробове, а кръвта прекарват през един апарат, наречен „изкуствен бял дроб“ или „оксигенатор“, където по време на операцията се извършва обогатяването й с кислород и освобождаването й от въглеродния двуокис.

— Така. Имам още един въпрос. Вие знаете също за необходимостта под водата да се диша по-плътен въздух, за да може налягането му да подпомогне отварянето на гръдния кош. Говорили сте за това с Климент. Но за същинското дишане този по-плътен, сгъстен въздух играе ли някаква полезна роля?

— Не, кръвта винаги поема едно и също количество кислород независимо от налягането, при което сме поставени. Дори нещо повече — кислородът при парциално налягане над 2,3 атмосфери, което отговаря на 13 м под водата, става отровен и затова при опитите за дълбочинни спущания обикновено се използували специални газови смеси, при които процентното съдържание на кислорода е твърде под нормалното.

— Много добре. Представете си тогава, че човек се спусне под водата, като диша не през дробовете си, а през „изкуствен бял дроб“, който обогатява кръвта му винаги с едно и също количество кислород. По този начин могат да се избягнат много трудности: една бутилка сгъстен кислород ще бъде достатъчна за огромни престои под водата, консумацията няма да се влияе от дълбочините и Вашата аритметика ще стане безпредметна. Кръвта ще циркулира нормално по кръвоносните съдове, белите дробове ще стоят в бездействие, организмът ще бъде предпазен от останалите вредни действия на въздуха. Представяте ли си това?

— Искрено казано — не — отговорих аз и Васев направи един жест, който навярно означаваше „нали ти казвах, упорит е като магаре“. — Виждал съм снимки на подобни операции — продължих. — Тогава гръдният кош е отворен, пациентът е в безсъзнание и…

— Не говорете за подробностите — търпеливо каза Калинов. — Сега поставяме въпроса само теоретично. Възможно ли е подобно дишане?

— Мисля, че не съществуват пречки за това, стига да е осъществимо практически. Впрочем поправям се, има една пречка. В такъв случай белите дробове на човека ще бъдат празни или поне няма да се поддържа равно налягане между въздуха в тях и външната среда и гръдният кош на човека ще бъде смазан от тежестта на водата.

Д-р Калинов ме изгледа продължително. После каза:

— Веднъж пред мен извлякоха един удавник от дълбочина над 100 метра. Гръдният му кош беше цял и невредим. Как си обяснявате това?

— Много просто. Дробовете му са били пълни с вода, а водата е практически несвиваема, независимо от налягането. Именно водата е поддържала вътрешното налягане на гръдния кош и го е предпазила от външното налягане.

— Отлично! В такъв случай, щом за дишането няма да се нуждаем от белите дробове, можем да ги запълним с някаква течност, да речем с физиологичен разтвор. Така ще се поддържа необходимото вътрешно налягане в гръдния кош, дишането ще се извършва през „изкуствения бял дроб“ и всички дълбочини ще бъдат напълно достъпни за човека.

Замълчах. Всичко, което чувах, беше така фантастично и същевременно така правдоподобно, че в ума ми настана истински хаос от противоречиви мисли.

— Убедихте ме — казах аз най-сетне, — но не мога да не се съмнявам. Като дете на нашия лишен от романтика двадесети век аз съм научен да вярвам само на това, което виждам с очите си…

И точно сега Климент Васев, този затворен и необщителен човек, ми поднесе неочаквано предложение:

— Вие можете да го видите и даже да го изпитате сам, другарю Смилов, стига да се решите на една малка операция. — Той разтвори ризата си и показа над дясната си ключица една плочица от гъвкава пластична материя. Под нея личаха две малки издутини — навярно местата, където беше скачен кръвоносният съд. — Както виждате, касае се наистина за малка операция.

— Няма нужда да ме убеждавате — извиках аз. — Приемам, дори ако трябва да ми отрежете ръката! — Но след като размислих, добавих: — А не Ви ли е страх от публикуването на подробностите?

— Сега вече няма причини да мълчим — каза Васев.

— Но само преди седмица отказвахте да произнесете и дума!

— Нещата са вече променени. Сега не съществуват пречки да публикувате по-големи подробности.

И тук, пред чаша горещ чай в люлеещата се кают-компания, аз най-сетне научих подробностите.

Идеята била на д-р Стефан Калинов. Още като студент Калинов се увлякъл от проблемите, свързани с изолирането на сърцето и белите дробове. Потомък на семейство, от столетия неразделено с морето, той веднага помислил за възможността по този начин човекът да се върне в морето, но не окован в тежки скафандри или затворен в непристъпни батискафи, а волен, независим, „като риба между рибите“. Години наред работил върху тази задача. Успял да открие, че в същност не е необходимо да се изолират сърцето и дробовете и че е достатъчно апаратът да се свърже с една артерия и една вена на човешкото тяло, а дробовете да се запълнят с физиологичен разтвор, защото между него и кръвта не ще настъпи осмотично действие. Първият и единственият, с когото споделил своите открития, бил младият инженер Климент Васев. И попаднал точно на човека, който му бил нужен. Климент, „може би най-способният конструктор на нашия век“, както го нарече Калинов, конструирал апарата и други съоръжения, сам се подложил на първата операция и като пръв „човек-риба“ се спуснал под водата. После двамата направили заедно редица съвместни спущания на все по-големи и по-големи дълбочини. Именно при едно от тях те се натъкнали на античния кораб, от който извлекли ръкописа на Клитарх.

— Но тогава защо мълчахте? — попитах аз.

— Защото междувременно се случи нещастие — отговори Васев. — При едно от по-късните спущания една малка техническа неизправност едва не отне живота на Стефан. Той се оправи, но след близо тримесечно лечение. А ние искаме да дадем на хората не сурогат, а технически напълно съвършен прибор за покоряване на дълбините, на най-големите дълбини. Точно днешният опит ни показа, че вече всичко е готово.

— Как! — възкликнах неволно. — Нима сте в състояние да подарите…

— Разбира се — прекъсна ме Калинов. — Ние не можем да се примирим с мисълта, че днес голяма част от населението на земята гладува, докато в световния океан има безкрайни източници на храна и други богатства. Чрез нашия апарат ние ще ги върнем на хората!

Вино от избата на Александър Македонски

След три дни (ето пак „три дни“, те изглежда са фатални за мене) се състоя и операцията. Не чувствувах страх, а работата наистина се оказа лесна. Упоиха ме и когато съзнанието ми се възвърна, видях, че над дясната ми ключица е прикрепен с две гумени ленти апарат, чиито размери не превишаваха детски юмрук. Гъвкава тръба свързваше апарата с две бутилки, поставени в удобен сак на гърдите ми. Не усещах никаква болка, само главата ми бе още леко замаяна. Д-р Калинов търпеливо изчака да премине напълно действието на упойката и каза ободряващо:

— Трябва да имаш пълно доверие в апарата, Страхиле. — Ние вече си говорехме на „ти“. — Изработен е от първокачествени материали с точност седем хилядни от милиметъра. При средно физическо натоварване кислородният запас в бутилките е достатъчен за 50-часов престой под водата, което прави кръгло две денонощия.

Едва сега съсредоточих вниманието си върху моя организъм. Останах поразен: аз не дишах! Чувствувах се отлично, бях бодър, способен за всякаква работа, но дробовете ми стояха в бездействие. Не усещах никакъв порив за дишане.

Преди да имам време да отговоря нещо, при нас влезе Климент и извика припряно:

— Хайде, няма време за приказки! „Камчия“ отблъсва след двадесет минути!

Стефан изключи апарата ми, за да не изразходвам излишно кислорода в бутилките. После ние натоварихме сандъците с екипировката (сега тя вече не беше тайна за мене) на едно такси и полетяхме към пристанището. Моряците и капитанът на „Камчия“ ни посрещнаха (включително и мене) като стари приятели, помогнаха ни да се натоварим и скоро бяхме отново на път. Но сега всичко беше по-различно — вятърът беше затихнал дотолкова, че вимпелът на мачтата клюмаше унило, слънцето разливаше над главите ни живителната топлина на лъчите си, а морето, сякаш уморено от последната буря, ласкаво приплескваше в бордовете на кораба.

Не съм някакъв изключителен храбрец, но — ще се похваля сам — не съм и страхлив. Във всеки случай мисълта за предстоящото фантастично спущане в дълбините на Черно море не предизвика у мен никаква особена тревога — цялата нощ спах като пеленаче и не сънувах нищо. И когато сутринта дебелият „кок“, както на кораба наричат готвача, дойде да ме събуди, ние вече се намирахме на избраното за спущане място, а Стефан и Климент бяха облекли костюмите.

Съблякох се по бански гащета, после с помощта на боцмана навлякох тънкия и лек костюм. От него лъхаше приятна топлина. Двамата ми спътници през цялото това време не пророниха нито дума и мълчаливо следяха действията ми. След като облякох костюма, докторът отново ме включи към апарата и аз пак преживях странното усещане, че живея, без да дишам. Поне не дишах в познатия смисъл на думата. След това разбрах защо Стефан и Климент мълчаха. Преди да закрия главата си с качулката на костюма, Стефан вкара малка сонда в бездействуващите ми дробове и ги изпълни с физиологичен разтвор, примесен с нещо за предотвратяване на кашлянето. Едва тогава ние тримата надянахме перките, маските и фенерите на главите си и окачихме по един нож на хълбоците.

Докато се приготвяхме, капитанът се качи на мостика и със секстант в ръка определи още веднъж мястото.

— Точно над кораба сме — каза той. — Да ми отрежат мустаците, ако съм сгрешил повече от двадесет метра. — Гласът му бе абсолютно непоколебим, но той така или иначе не рискуваше много, защото… нямаше мустаци…

Климент Васев ми посочи с ръка към морето. Признавам, че това беше единственият момент, когато почувствувах страх. Но аз не исках да се изложа, а и погледите на двамата бяха така насърчителни, че побързах да се спусна във водата. Спътниците ми ме последваха веднага. Ние си дадохме знак, че се чувствуваме добре, гмурнахме се под повърхността и морето ни погълна. От този момент бях „човек-риба“!

Пълна лекота, никакви затруднения — това бяха първите ми впечатления под водата. Бях престанал да бъда сухоземно същество и в тази непривична за човека среда се чувствувах като риба.

Ние се спущахме спокойно към дълбините, играехме си с рибите около нас, шегувахме се с ленивите медузи. Постепенно наоколо се здрачи, жълтите костюми на Климент и Стефан започнаха да изглеждат зелени, после сини, а накрая напълно се сляха с водата. Когато ни обхвана пълен мрак, ние запалихме прожекторите и продължихме да слизаме надолу и все надолу. По едно време Климент приближи до мене и ми показа дълбокомера в ръката си. Стрелката сочеше 200 м дълбочина. Разбрах какво искаше да ми каже — оттук започваше дълбочинният черноморски слой вода, наситен със сероводород, в който няма никакъв живот. Но той не представляваше бариера за нас и ние храбро проникнахме в него.

Не зная дали спущането продължи една минута или един час, когато пред очите ни се появи дъното — сиво-жълто, пустинно, монотонно-равно, с някакъв особен мазен отблясък. Климент отново ми посочи дълбокомера си. Не повярвах на очите си: 540 метра! Намирах се на тази, считана за недостижима за човека дълбочина, а се чувствувах така добре и приятно, сякаш бях зад бюрото си в редакцията…

Стефан се справи с компаса на ръката си и ни направи знак да го следваме. Ние заплувахме след него. Капитанът наистина спаси мустаците си — не изминахме и двадесет метра, когато в светлината на прожекторите ни се появиха неясни очертания, причудливи зъбчати форми, прилични на полуразрушен зид. Приближихме. Полузарит в пясъка и тинята, от дъното се показваше окаменял дървен корпус на прадревен кораб, а до него стърчаха забити две съвсем съвременни лопати.

Входът към помещенията на кораба беше отново затрупан и ние трябваше да хванем лопатите. Работихме на смени и за около един час отново открихме прохода. Мислех, че веднага ще влезем вътре, но двамата ми спътници се отдръпнаха настрана, повикаха и мене и ми обясниха със знаци, че ще почакаме да се слегне мътилката. Използувахме това време за почивка и обед. Храната ни се състоеше от вкусни полутечни концентрати, които изстисквахме от туби направо в устата. После отново приближихме към кораба.

Можете ли да си представите моето вълнение? Във въображението си аз виждах ужасната битка и кръвожадните лица на тракийските пирати, чувах писъците на моряците, призоваващи на помощ своите олимпийски богове, присъствувах в онзи миг, когато разлудуваният Понт е погълнал кораба с целия му товар. А в същото време минавах там, над палубите и стръмните стълбички, където от двадесет века не е чуван човешки глас…

Помещението, в което проникнахме, беше малко, около 3 на 3 метра. В светлината на прожекторите ни там се виждаха полузатрупани разрушени пособия, няколко насмолени сандъчета и в ъгъла — цяла купчина от малки изящни амфори. Приятелите ми се заловиха да освободят от наноса едно от сандъчетата; предположих, че точно в такова сандъче те бяха намерили преди няколко месеца ръкописа на Клитарх. Аз пък предпочетох да се занимая с амфорите. След като хубаво поработихме, те измъкнаха сандъчето, а аз — един строен запечатан глинен съд. Направих опит да изплувам с този тежък товар, но това се оказа непосилна задача. За щастие Климент беше помислил за всичко. Той върза за товарите някакви балони с клапани за регулиране на свръхналягането, напълни ги със сгъстен въздух от една малка бутилчица и те плавно, като че ли подхванати от асансьор, поеха нагоре. Ние ги последвахме.

След около половин час бяхме отново на нашата „Камчия“ и разказвахме оживено приключенията си. Най-възбуден, разбира се, бях аз — в този ден преживях повече, отколкото за всичките тридесет години на живота си досега!

Когато се поуспокоихме, аз се залових за моята находка. С помощта на кока и неговите ножове, с повече усилия, отколкото ми бяха необходими, за да сляза до дъното, аз най-сетне успях да отворя амфората. Вътре се полюшваше някаква тъмна течност. С правото на откривател и с риск да погълна катран или зехтин аз пръв вдигнах гърлото на амфората до устата си и отпих няколко глътки. После извиках:

— Пийте! Пийте, приятели! Пийте вино от избата на Александър Македонски!…

Впрочем това вино положително не е било собственост на великия Александър, но какво можех да кажа, когато познанията ми по история са повече от скромни? Повярвайте ми, тогава никой не ме поправи, а всеки протегна ръка към амфората. То и виното беше доста киселичко, но с благородните усилия на всички, в това число и на въздържателя Климент Васев, амфората скоро бе пресушена до капка. Та кой не би желал да опита 2300-годишно вино?

* * *

Завършвам моя отчет. Нека читателите не ми се сърдят, ако намерят, че той не е достатъчно пълен, че трябваше да спомена какъв беше този път ръкописът в новото сандъче и че можех да пиша още много за разностранните възможности, които апаратът на Васев и Калинов ще даде на хората. Така е, знам. Но моля да бъда извинен. Първо, не ми стига кураж да пиша отново за ръкописи, дори и когато лично съм присъствувал на откриването им, защото щом си припомня „ласкавите“ реплики по повод „Историята“ на Клитарх и зловещото „хмм“ на Божилов, аз се разтрепервам така, както не треперех, когато на главата ми имаше половин километър вода. Второ, след един час самолетът ще ме отнесе — мен, Страхил Смилов, бившия „злополучен герой на нашумелия скандал с ръкописа на Клитарх“ и настоящия редактор на списанието — в Бургас, за да взема участие в новия опит с апарата, този път на най-голямата черноморска дълбочина — 2200 метра!

Нима вие, драги читатели, бихте пропуснали такава възможност?