Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Entre Deux Ames, 1918 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 18 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2010)
- Разпознаване и корекция
- МаяК (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Марион Дели. Между две души
Френска. Второ издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1992
Редактор: Румена Кюлиева
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN: 954-459-013-7
История
- — Добавяне
XV
Валдере, седнала в белия салон, довършваше писмо до майка си. Когато го слагаше в плика, тя видя да влиза господин Де Ноклар, наконтен, очевидно се опитваше, като снобите около господин Де Гилиак, да подражава на своя зет.
— Исках да ти говоря, мое дете. Но ти си заета?
— Не, татко. Свърших. Заповядайте, седнете.
Той седна в едно кресло близо до нея, като я изгледа с възхищение.
— Моята дъщеря, господарка на всичко това! Какво ти казвах, Валдере, когато Ели те поиска? Съжаляваш ли сега, че прие?
Той се смееше, като си търкаше ръцете. Тя извърна очи, без да отговори.
— Ти си царица тук — продължи той — и аз ще използувам твоята власт. Представи си, когато бях в Екс това лято, играх малко и имах нещастието да изгубя. Тогава писах на Ели, като го помолих да ми авансира едно тримесечие от пенсията, която ни дава, без да му кажа за какво ми трябват. Той ми отговори, като ми изпрати сумата „без оглед на това, което ви се изпраща редовно“, прибавяше той любезно.
— О, татко!
Тя го гледаше с израз на мъчителен укор, който накара господин Де Ноклар да наведе очи. Той нервно задърпа мустаците си.
— Е, да, не постъпих разумно… особено втория път.
— Как, втория път?
— Да, върнах се в Екс, за да си наваксам загубеното. Но решително нямах успех. Загубих още…
Валдере извика с треперещи устни.
— Моят партньор, много галантен човек, ми даде време. Но не мога да чакам повече. Само твоят мъж може да ми помогне. Трябва да му поискаш…
— Аз? — каза тя живо с тон на протест.
— Да, ти, защото ти ще получиш сумата по-лесно от мене. Излизайки от твоята уста, сумата — четиридесет хиляди франка — ще му се види незначителна. Тази малка брошка, която носиш днес на своя корсаж, струва най-малко толкова…
Валдере стана, цяла трепереща.
— Четиридесет хиляди франка! Възможно ли е това? Никога не ще се осмеля да поискам това от Ели след всичко, което е направил за нашето семейство.
— Но какво е това за него? За какви дребни неща се вълнуваш! Напротив, той ще бъде щастлив, че му предоставяш случай да ти достави удоволствие. А аз ти обещавам да не пипна карти. Но трябва сега да ми помогнеш да изляза от това лошо положение.
— О, вие не знаете какво би ми струвала една такава постъпка! Поискайте му сам, татко!
Той направи жест на гневно нетърпение.
— Колко малко усърдие проявяваш да ми направиш тази услуга и да ме избавиш от една неприятност! Чудесно наистина!
— Добре! Ще му говоря! — каза тя с примирение.
Той взе ръцете й и ги стисна силно.
— Прекрасно! Защо трябва да молиш за толкова лесна и така естествена задача?
Валдере искаше да му отговори: „Вие сам не я намирате много лесна и естествена, защото не смеете да говорите на Ели“.
Когато господин Де Ноклар излезе, Валдере затвори плика, позвъни да го даде на един слуга и отиде на терасата, където в тези есенни утрини госпожа Де Версанж обичаше да седи, заобиколена от по-малко или повече хора, според часа и заниманията на всеки.
В този момент около нея бяха господин Д’Есил, Мадлен де Версанж и нейният годеник и госпожа Де Гилиак — в облекло на амазонка, защото току-що беше се върнала от езда и на минаване се беше спряла на терасата.
— Мислех, че тук ще намеря Ели — каза Валдере.
— Ели? Той е в цветарника за рози — отговори госпожа Де Гилиак. — Видяхме го с принцеса Гелко, която късаше рози.
— Ето ги — каза господин Д’Есил.
Ели наистина идваше към терасата и до него вървеше принцеса Гелко с ръце, пълни с рози.
— Вижте! Те са прекрасни — извика тя, като се приближи.
— Наистина, мила принцесо, вие сте били обект на рядка щедрост! — извика старата маркиза Де Гилиак.
Ели, който в този момент стигна последното стъпало на терасата, се обърна към нея и студено възрази:
— Всъщност, майко, вие знаете, че никога не отказвам на жена — която и да е тя — цветята, които ми иска. Къде отивате? — попита той полугласно, когато видя, че Валдере става.
— Трябва да кажа нещо на Ебвил, която е в парка с децата.
— Аз ще ви придружа.
И той тръгна, като преди това се наведе малко и закачи на колана на младата жена една роза.
— Една от тези, които вие обичате, откъснах я за вас.
Господин Д’Есил и княз Стеркин, които изглеждаше, че се забавляват безкрайно, си размениха многозначителен поглед. Русата принцеса наведе нос към розите, госпожа Де Гилиак, като повдигна с нервно движение своята амазонка, влезе в замъка.
— Тази роза спонтанно ли е дадена? — прошепна господин Д’Есил на ухото на младия човек, като гледаше отдалечаващите се към парка съпрузи.
— Да… като сърцето му — отвърна княз Михаил с весела усмивка.
Щом се поотдалечиха от терасата, Ели попита:
— Кой каза на принцеса Гелко, че съм в цветарника?
— Не зная, Ели.
— Трябва да разбера това, защото не бих понасял да ме следят по този начин. Бедният Ролан, вчера ми каза, че вие не сте успели да склоните баща си по въпроса за неговото призвание — каза господин Де Гилиак.
— Уви — не! Изпречих се пред едно твърдо решение.
— Но това призвание ми изглежда сериозно. Аз говорих с Ролан, виждам държането му тук, в тази среда, която би увлякла всеки друг младеж на неговата възраст. Това е упорство от страна на баща ви. Искате ли да му говоря сам и да се опитам да го склоня да измени своето решение?
— О, ще направите ли това, Ели? — извика радостно Валдере. — Той не ще смее да ви откаже. Не исках да прося от вас това, защото смятах, че вие споделяте малко идеите на баща ми.
— Не, аз мисля, че винаги трябва да се уважава едно сериозно и изпитано призвание. Ще му говоря за това утре… Но кажете ми сега какво ви измъчва. Защото по лицето ви съдя, че нещо ви тормози.
Тя почервеня малко. Не за пръв път този ужасен наблюдател й показваше, че тя е обект на най-щателно изследване от негова страна.
— Вярно е, че съм малко обезпокоена и… измъчена, както казвате, Ели. Баща ми току-що ми каза, че играл в Екс и… загубил.
— Знаех това. Но всичко е уредено.
— Да, благодарение на вашата щедрост! — каза тя с поглед на признателност. — Но уви! Той почнал отново! И този път… една голяма сума…
— Колко?
— Четиридесет хиляди франка — каза тя, като сниши гласа си и пламна от срам.
— Ще гледам да го измъкна от това положение. Не трябва да се тревожите за такива неща!
И той посочи в дъното на алеята Гюйемет, която тичаше, следвана от братовчедките си.
— Колко здрава изглежда сега! Каква е вашата тайна, Валдере?
— Грижех се за нея, ето всичко, и главно — с любов!
— Да! Главно… В сърцето се крие могъщата искра, която прави чудеса на морално обновление, в сърцето се крие изворът на големите бунтове на душата. Само чистата и силна любов прави човека достоен за това име.
Той произнесе тези думи сякаш на себе си. Гласът му имаше дълбоки вибрации и в тях преминаваше тръпката на силно чувство.
Валдере нищо не възрази. Тайна сладост притискаше сърцето й.
Гюйемет, като видя баща си и майка си, се затича към тях. Изведнъж се раздаде пронизителен писък. Детето се спъна и падна на земята.
Господин Де Гилиак и Валдере изтичаха към нея. Ели вдигна малкото момиче, чиито колене бяха силно набити от пясъка по алеята. Валдере избърса кръвта, която течеше. После всички се върнаха към замъка.
Когато стигнаха терасата, видяха госпожа Де Брейл.
Господин Де Гилиак смръщи вежди и със сух глас я попита:
— Какво се е случило, Роберта? Забравили ли сте нещо вчера?
Тонът и въпросът не бяха съобразени с привичната любезност на маркиза. Роберта почервеня, по лицето й мина тръпка. Но тя отговори с усмивка:
— Не, идвам на закуска, на която вчера вашата майка ме покани, Ели.
— Ах! Не знаех това! — каза той студено, като с края на устните си докосна ръката, която тя му бе подала.
Когато влязоха в замъка, господин Гилиак каза на жена си:
— Ще помоля майка си да намали своите покани към госпожа Де Брейл. Само нея виждаме тук сега. И аз не се съмнявам, че и вие не обичате този празен мозък.
— Но ако вашата майка я обича и иска да я вижда често?
— Ето една любов, която изниква много спонтанно — изсмя се Ели подигравателно. — Само преди няколко месеца моята майка не можеше да я търпи. И изведнъж се промени… и аз зная защо — довърши той през зъби.