Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Entre Deux Ames, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Марион Дели. Между две души

Френска. Второ издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1992

Редактор: Румена Кюлиева

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-013-7

История

  1. — Добавяне

XIV

Към края на август владетелите на Арнел посрещнаха авангарда на своите гости в лицето на херцог и херцогиня Де Версанж, чичо и леля на Ели. И двамата бяха любезни и мили старци, които голямата скръб в живота им — смъртта на единствения им син, убит при една експедиция в Африка — не бе направила мизантропи, нито ги бе наострила срещу по-щастливите от тях. Ели, техният най-близък роднина, наследник на старата херцогска титла, беше предмет на въодушевена любов от тяхна страна.

Те отсъствуваха от Париж по времето, което Валдере прекара там, и още не познаваха своята нова снаха. От пръв поглед тя ги спечели. И докато госпожа Де Версанж говореше с Валдере, нейният мъж прошепна на ухото на Ели:

— Твоите познати се учудват, че ти се погребваш дълго време на село. Но като видят това чудо, всички ще те разберат, мили приятелю!

Господин Де Гилиак се усмихна и възрази:

— Чичо, само не правете комплименти на Валдере! Предупреждавам ви, че тя ги приема без удоволствие.

— Толкова скромна, колкото и хубава? Това е отлично и ти си щастлив смъртен. Ето една племенница, която ние добре ще разглезим, предупреждавам те, Ели!

— Добре, чичо, аз не ще ви се противопоставя.

Госпожа Де Версанж се приближи в този момент, като държеше за ръка Валдере. Тя каза весело:

— Мило дете, съжалявам, че не съм познавала по-рано тази прекрасна племенница, която сте ни дали. Аз не ви прощавам, че сте я крили от нас толкова дълго. Но ще си отмъстя за това, като ви обичам двойно повече, моя хубава Валдере. Ах! Ако имах дъщеря като вас! Ако бях на мястото на Ермини! Уви! Нашето огнище отдавна е празно!

Мъчително чувство пречупи гласа на госпожа Версанж.

— Лельо, ще ми позволите ли да ви обичам, да ви засвидетелствувам колкото сили имам моята любов, много безсилна — уви! — в сравнение с тази, която сте загубили? — каза Валдере.

— Не, не е безсилна, мило дете, защото тя ще сгрява нашите бедни сърца и ще бъде лъч на щастие в края на нашето съществование! — отвърна живо госпожа Де Версанж, като прегръщаше младата жена.

Старата маркиза тази година се яви в Арнел по-рано от обикновено. Беше обхваната от трескава бързина да види лице в лице тази, която тя тайно наричаше „неприятелката“, да си даде сметка за мястото, което Валдере заемаше в живота на нейния син. Презрението, с което Ели остави всички светски удоволствия, за да се настани в Арнел близо до тази млада жена, която в началото той престорено пренебрегваше, ужасно я ядосваше. Колкото и да беше заслепена от ревност, тя не можеше да не признае, че гордостта, по липса на сърце, насочваше нейния син към това прекрасно същество, достойно да поласкае и най-взискателното мъжко самолюбие. И тя знаеше вече, че хубавата стара маркиза ще бъде нещо незначително до тази млада жена, към която ще бъдат насочени всички почести, всички възхищения на гостите на маркиз Де Гилиак.

Когато пристигна в Арнел и видя Валдере в разцвета на своята хубост, когато забеляза с каква несравнима грация тя носеше своите тоалети, произведения на големи майстори на модата, всички демони на ревността се раздвижиха в нея. Господин Д’Есил каза един ден на своята жена: „Госпожа Де Гилиак не можеше да извини снаха от този род“.

Валдере посрещна своята свекърва със скрито отвращение. Колкото по-опитна ставаше, толкова повече разбираше грешката, която старата госпожа Де Гилиак извърши някога, като разкри всички подробности в характера на Ели.

Уверяваше едно нещастно, неопитно дете, пълно с добра воля, че неговият съпруг никога не ще го обича. Но Валдере беше толкова чистосърдечна, че и не мислеше да я обвинява в лукавство, още повече че госпожа Де Гилиак изглеждаше абсолютно искрена, когато й говореше така, а пък — уви! — и държането на Ели в началото оправда казаното от нея! Валдере чувствуваше инстинктивно отчуждаване от своята свекърва, един неопределен страх и в същото време безпокойство от това, че тя ще бъде недоволна, когато се види изместена като домакиня на къщата.

Тази година интересът към Арнел беше засилен от перспективата да се запознаят най-сетне с втората жена, която не преставаха да хвалят тези, които я бяха видели по-рано. Онези, които с удоволствие следяха жестовете на тази неопитна провинциалистка, за да я уловят в нетактичност, бяха разочаровани. Вроденият такт на Валдере, нейната интелигентност, нейната малко горда въздържаност й позволяваха да достигне върха в тази роля на домакиня, достойна за Арнел.

Никой не мислеше да оспорва отличното умение на младата кастеланка, нито неподражаемата грация, с която тя посрещаше гостите. И за всички беше ясно, че у маркиза има голяма промяна, че безчувственият този път е затрогнат. Неговият интерес към дъщерята, непрестанната му грижа да отдалечава от жена си всичко, което можеше да смути неговите идеи, особено мястото, което й даваше в своя живот като писател, бяха достатъчни да покажат нейното влияние върху него.

А тя? Разбира се, на нея не оставаше друго, освен да го обича.

Валдере си даваше добре сметка за любопитството, на което беше обект, догаждаше се и за горещата завист, която кипеше около нея. Но продължаваше да изпълнява своя дълг със същата проста грация, като се освобождаваше от страха, който в началото й вдъхваше този лекомислен свят. Тя се питаше със смут как може Ели да харесва това общество. Наистина сега той не взимаше голямо участие в неговия живот, с удоволствие оставяше на другите грижата да организират забавления, в които взимаше възможно най-малко участие, доколкото му позволяваха домакинските задължения. От друга страна, Валдере оставяше тази грижа на своята свекърва и на госпожа Де Тролен — тези неуморими светски жени, които разгъваха всички богатства на своето въображение, когато се касаеше за техните удоволствия. Така тя можеше да отделя по един час всяка сутрин, за да работи с Ели, който продължаваше да преглежда старите мемоари. В тези часове той обикновено й даваше своите съвети за всичко, което затрудняваше младата жена в нейната нова задача.

Беше бурен следобед. Част от гостите в Арнел бяха тръгнали, въпреки времето, на разходка. Но по-голямата част се пръснаха из залата за билярд, салона за музика или насядаха около масите за бридж. Старата маркиза, заобиколена от малък кръг, разговаряше в зимната градина, където сервираха чай. Говореха за най-добрите способи на възпитание. Ели се разхождаше надлъж и нашир из градината в разговор с Д’Есил. Той спря пред госпожа Версанж и със сериозен тон каза:

— Аз споделям вашето мнение, лельо. Валдере е идеална възпитателка.

— Но не мислите ли, че това възпитание не би било така твърдо и съвършено, ако се касаеше не за заварена дъщеря, а за собствени деца?

Тези думи беше произнесла госпожа Де Брейл.

— Не, аз съм уверен. Строгостта е дълг — и за моята жена дългът е закон, който тя винаги би съблюдавала.

— Това е чудесно!… Но много сурово! — промълви една млада жена, чиито печални физиономии, целящи да привлекат вниманието на господин Де Гилиак, забавляваха от няколко дни галерията.

— Сурово? Да, за тези, които не виждат в живота друго, освен удоволствия и веселие. Но то ни носи най-много щастие, повярвайте ми, принцесо!

Русата принцеса Телки леко почервеня под студено ироничния поглед на маркиза. Старата маркиза, чието чело се набръчкваше, когато ставаше дума за нейната снаха, се намеси с глас, в който се чувствуваше притаен гняв:

— Вие ставате невероятно сериозен, Ели. Питам се дали накрая не ще се затворите в някоя Тебаида.

Той леко и подигравателно се усмихна.

— Това може би ще бъде много разумно решение. Но засега не става дума за това. Париж ще ни вижда още — за по-дълго или по-кратко време. Това ще зависи от моята жена. Тя ще реши къде да бъдем — тук или там. За мене е все едно, навсякъде ще се чувствувам добре.

От другия край на салоните се зададоха Валдере и графиня Сербек, последвани от Гюйемет, децата на Клод, Ото и Хермин, и двете деца на госпожа Де Тролен.

— Защо идват тези деца тук? — попита госпожа Де Гилиак със сух тон, когато младите жени влязоха в зимната градина.

Валдере отговори:

— Заради примерното им държане тези дни. Днес им обещах чаша шоколад при големите. Това е изключителна награда. Но ако това ви безпокои, майко…

Господин Де Гилиак живо я прекъсна:

— Много добре, напротив. С радост ще приемем умните деца… Какво ще кажеш, Гюйемет?

Той вдигна на ръце малкото момиче и го целуна по розовата бузичка.

— Тази бащинска нежност, струва ми се, не е във вашата природа, Ели — каза острият глас на госпожа Де Тролен.

Господин Де Гилиак се изсмя иронично.

— Благодаря ви за комплимента! Добро мнение имате за своя брат, Елеонор! Вие смятате, че съм неспособен да изпълнявам бащинските си задължения? И че действувам под влияние на някаква прищявка?

— Но… мили, вие сам ни научихте на това.

Господин Де Гилиак се приближи към масата за чай, седна в едно кресло и каза с подигравателна студенина:

— Моля, обяснете се.

Когато приемаше този тон и това положение, когато държеше под жестоко подигравателния блясък на погледа си своите събеседници, те обикновено губеха почва, мънкаха и малко се излагаха.

— Вие сам казахте това един ден… Вие заявихте, че всичко у вас е подчинено на каприза на момента… — промълви госпожа Де Тролен.

— Така ли? Възможно е да съм казал това. Аз съм всъщност най-капризният човек… но не и когато се касае до моите чувства.

— Аз във всеки случай имам опит по отношение на приятелството! — извика весело принц Стеркин. — Ето близо двадесет години, откак трае нашето приятелство, и вместо да отслабва, то се усилва с всеки ден.

— Ще вземете ли студено кафе, Ели?

Валдере се приближи до мъжа си с поднос в ръце.

— Разбира се! Все едно какво! Каквото вие искате…

Ясно беше, че той отговаряше машинално, повече зает с жена си, отколкото с това, което тя му предлагаше.

Госпожа Де Брейл се изкиска.

— Прекрасно е да имате такъв приспособим мъж! И най-горчиво питие да му предложите, госпожо, той ще го приеме без колебание.

— Разбира се, защото съм убеден, че моята жена, никога не би ми предложила нещо лошо! — възрази той с леко подигравателна усмивка.

После, като сниши глас и със съвсем сериозен израз на лицето, той попита:

— Вие изглеждате уморена, Валдере?

— О, нищо, обикновена невралгия!

— Вземете веднага нещо, за да ви мине. Тази задушна атмосфера ще я засили още повече.

— Да, веднага ще се кача горе.

— Идете още сега. Виждам, че се борите с много силна болка.

— А вие не обичате да гледате страдащи жени, прибавете това, Ели — каза госпожа Де Брейл, чиито бледи устни нервно се свиха.

Той отвърна със сух и високомерен тон:

— Извинете, грешно ме разбирате! Не понасям жени, които непрекъснато се занимават с въображаеми страдания и се оплакват от тях на мъжете си. Но мога да разбера едно истинско страдание, да му съчувствувам и да искам да го облекча. Не бойте се, не съм чудовище, Роберта.

Валдере се качи в стаята си, взе една таблетка аспирин и отново слезе. Но вместо да отиде в салоните, тя се спря в белия салон, който беше запазен за нея. Тя се приближи до един прозорец врата и го отвори. Въздухът ставаше почти непоносим. Тежки черни облаци бяха увиснали над земята и мрачно затъмняваха водите на езерото. Тежка неподвижност цареше в атмосферата.

Чуха се глухи гръмотевици. Бурята приближаваше и едри капки дъжд закапаха по пода на терасата.

От известно време насам Валдере се питаше дали вината на господин Де Гилиак към първата му жена беше такава, каквато някои намеци на старата маркиза и на госпожа Де Брейл й подсказваха. Във всеки случай възможно е и Фернанда да е имала вина, която би могла да обясни, ако не да извини напълно вината на нейния мъж. Клод беше разказвала на Валдере, че Фернанда била лекомислена, екзалтирана, слабо интелигентна, неспособна да разбере една натура като Ели и така ревнива, че следяла всичките му излизания, като го упреквала и изпадала в нервни кризи при най-малко подозрение. Очевидно това не беше средство, за да спечели сърцето на човек като Ели.

Дълбоко в душата си Валдере го смяташе добър, внимателен, какъвто се показваше в сегашното си поведение. От известно време насам тя чувствуваше как всеки ден се руши нещо от преградата, която се бе издигнала помежду им.

Изведнъж светкавица освети младата жена. Чу се гръм, от който прозорците потрепериха.

Валдере неволно се отдръпна. Друга светкавица освети душата й, като й показа в пълна светлина чувството, което се бе развило в нея и цареше сега. Тя обичаше Ели. Тя го обичаше така, че би страдала дълбоко, ако той се отдалечеше сега от нея.

Да, не само дългът, както преди малко мислеше, я свързваше с него. Тя обичаше този загадъчен човек с плаха трепереща любов, която не смееше да се прояви, защото все още недоверие плуваше в душата на Валдере като тънка следа от отрова, изсипана от престъпна ръка.

Не, той не ще узнае това! Тя ще скрие своята тайна, докато разбере какво се крие под нежната сладост на този поглед, от който сърцето й тръпнеше.

Тя повтори със смесица от тревога и щастие:

— Аз го обичам… Аз го обичам!

Навън сега дъждът валеше силно и без тя да усети, потънала в своите мисли, мокреше роклята от розов крепдешин, украсена с деликатни бродерии, които днес придаваха особен блясък на нейната хубост.

— За какво мислите! — извика гласът на Ели, неспокоен и вибриращ.

Изненадана от това внезапно появяване в момента, в който мислеше за него, Валдере трепна и направи едно движение назад.

— Уплаших ли ви? — каза господин Де Гилиак студено, като спря в средата на салона.

— Не… но не ви чух… и после, аз съм малко изнервена от бурята — промълви тя, цяла пламнала.

— Моля за извинение — каза той със същата студенина. — Наистина аз влязох съвсем неочаквано… но как стоите там с тази лека рокля? Хладно е и вашата невралгия ще се засили. Имате ли още болки?

— Да, все още.

И той каза със смекчен тон:

— Мисля, че цялото това движение, този живот, на който вие не сте свикнали, ви уморяват. Починете си добре тази вечер, идете си във вашия апартамент, аз ще ви извиня пред нашите гости.

— О, не заради една невралгия! Нямам навик да се глезя така.

— Вие ще направите това по моя воля. А друг път, когато има буря, няма да стоите при отворен прозорец да ви вали дъждът.

— Наистина не помислих! — прошепна тя.

Валдере прекара ръка по челото си. Нервите й бяха напрегнати, защото чувствуваше, че сълзи ще бликнат от очите й. Тя бързо протегна ръка.

— Качвам се горе, щом вие искате това! Лека нощ, Ели.

Пръстите й потръпнаха малко под ласката на целувката, която ги докосваше.

— Лека нощ, Валдере! Починете си добре и елате утре, съвършено освободена от тази невралгия.

Той я проследи, докато тя излезе, после машинално седна до масата, върху която се намираше работата на Валдере. Като подпря ръка на челото си, с болка промълви:

— Все още тази отчужденост… А видях сълзи в очите й. Какво й е? Тази чиста душа, която прозира в пълните й със светлина очи, не издава своята тайна. Не мога да живея така. Трябва да зная какво се крие зад това мило подчинение, зад тази чудна сладост… Трябва да зная дали ме обича. Защото познавам всичко в тази пряма и чиста душа, освен това.