Вацлав Кайдош
Опитът на Ме Фи (5)

5

Двамата пешеходци минаха край стражите с угаснали погледи, стискащи все още копията. Те и след смъртта си продължаваха да стоят на пост при градската врата.

— Не мога да издържам — каза погнусен по-високият. — Ти знаеш какво трябва да правиш, знаеш и как да ме намериш.

Фауст кимна, той не се ужасяваше да гледа смъртта и закрачи сам из тихите улици, като се пазеше от изгладнелите кучета. Спря пред двореца. Дълго на чукането му отговаряше само ехото, но на края вратата се открехна.

— Аз съм лекар — представи се Фауст.

— Тук единственият лекар е смъртта — набързо прошепна слугата. — Дъщерята на княза е болна, той не приема никого. Върви си по пътя.

— Кажи на господаря си, че имам лекарство против чумата. Мисля, че той не иска дъщеря му да умре — каза докторът и се извърна, готов да си тръгне.

Слугата го гледаше нерешително, после промълви:

— Почакай, ще съобщя, че си дошъл.

* * *

Князът беше стар, уморен човек, облечен в брокатова риза. На тежката маса пред него димеше стакан с вино, върху челото на владетеля беше сложен компрес с оцет.

— Ако говориш истината — бавно изрече той, — ще ти дам каквото пожелаеш, но не успееш ли, гарваните ще разкъсат тялото ти на бесилката. Дъщеря ми легна тая заран и изгаря от огън, бълнува… Патер Анжеликус й даде последното причастие… Ако искаш, опитай се.

— Имам такова средство — отговори докторът и очите на присъствуващите алчно блеснаха. — Но имам и едно условие…

— Считай го предварително за изпълнено — каза князът, но свещеникът го пресече:

— Какво е то, сине мой?

— Да въведете на земята царството божие…

Князът и свещеникът се спогледаха мълчаливо. Доминиканецът се прекръсти и облиза устни.

— И ние към това се стремим, сине мой — промълви той.

— Този, който вземе от моето лекарство, ще забрави какво е било. Той няма да знае какво е болест, неговата мисъл ще стане чиста като неписан пергамент, а устата му никога няма да произнесе неправдата…

Очите на свещеника се свиха:

— Само всемогъщият бог има право да решава размера на страданията, с които грешниците ще изкупят щастието си в царството небесно.

Докторът изтръпна, почувствува студ между лопатките си. В каква история го беше заплел Ме Фи! Понякога Фауст не се съмняваше, че това е самият Сатана, понякога пък думите му звучаха като райска музика. Но нима той не е в състояние да се претвори в агне, за да прикрие вълчия си нрав?

Сега владетелят вдигна ръка и челото му се покри с бръчки:

— Ти казваш, че ще забравят… Значи ли това, че хората ще забравят, кой е господар и кой слуга, че ще забравят за данъците, ангарията и другите повинности?

— Само господ може да направлява съдбата на хората — строго каза Анжеликус, — а който иска своеволно да променя порядките, наложени от божията воля, ще завърши в адските пламъци, в кипящия катран… — Свещеникът втренчи фанатично блестящите си очи в доктора и продължи: — А на теб, пратенико на тъмните сили, ти заявявам, че в името на бога аз на драго сърце бих оставил всички да измрат от чума, но не бих ти позволил да ги отклониш от пътя на бъдещето спасение…

Докторът трепереше. Той започна да отстъпва бавно към вратата, но нечии силни ръце го хванаха и заведоха към масата. Лицето на доминиканеца не предвещаваше нищо добро:

— От чие име говориш ти? Кой ти даде чародейното лекарство? Кой те е накарал да объркваш умовете на добрите християни?

Въпреки младия си вид докторът беше стар. Убийството, бягството, тревогите бяха твърде много за него. Той се отпусна на стола, бял като тебешир. Знаеше, че е загубен.

— Аз не съм виновен, аз не исках — бърбореше той, а по страните му се стичаха сълзи. — Той, той ме накара. Той ми върна младостта. Сатаната. Аз си знаех, че ме въвежда в изкушение, и все пак склоних. — В гласа му имаше толкова страдание, че събеседниците му се спогледаха.

— Нашият повелител Христос се радва повече на един разкаял се грешник, отколкото на хиляди праведници… Изглежда, че съжаляваш за постъпката си, а черквата не е зла, тя е майка за своите послушни деца. Дай ни твоето лекарство и аз ще забравя…

Фауст завъртя глава, сякаш искаше да се увери, че тя още е на врата му.

— Добре… добре — дрезгаво каза той и бръкна в джоба си, да извади лекарството.

Свещеникът го спря, излезе в коридора и след малко се върна.

— А това е твоята награда — рече той и му подаде кесия с жълтици.

Фауст не помнеше как се измъкна от стаята, не вярваше, че е жив и на свобода, луташе се из коридорите на двореца и все не вярваше. Но скоро две мускулести ръце го стиснаха и го хвърлиха в тъмна килия. Когато се строполи върху гниещата слама, от всички ъгли се разнесе цвърчене на плъхове…

Събуди го зеленикаво сияние. Всред килията стоеше Ме Фи в прозрачния си скафандър. Докторът вдигна ръка, като че се пазеше да не го ударят, и започна да хленчи:

— Не съм виновен, прости ми, господарю, най-подло ме изиграха…

Зелените очи на Ме Фи потъмняха:

— Аз слушах. Чух думите на мъжа в расото, който заяви, че е готов да пожертвува цялото население. Още е рано. Е Фир беше прав… Но аз видях, че тук съществува тежък, упорит живот, видях тези, които са потиснати от данъци, войни, болести и страх. Те живеят в бърлоги, а строят катедрали — някога те ще живеят в палати и ще изграждат Науката… Те са силни, те са много и освен това те ще ме приемат не както ти. Аз пак ще дойда… Ти си слаб, докторе. Ти искаше младост и любов, а получи смърт, искаше да спасиш живота на хората, а получи злато. И твоят край ще бъде тук.

— Спаси ме, господарю, готов съм да направя всичко! — молеше се Фауст.

Ме Фи огледа дебелите зидове на тъмницата и се усмихна.

— През стените ти не можеш да минеш, но вземи това — и му даде продълговат цилиндричен предмет. — Щом го насочиш към стената и натиснеш тук, пред теб ще се образува път. Чакам те край градската врата.

Килията отново потъна в мрак, Ме Фи беше изчезнал.

Фауст насочи инструмента. Ослепителна светкавица проряза тъмнината, разнесе се грохот от разбити зидове. Ужасените пазачи учудено гледаха назъбения отвор в стената, от който се носеше прах от разбити камъни и гъста щиплива мъгла.

— Сатаната го отвлече — каза доминиканецът, като се прекръсти.

— Сам дяволът! — повтори князът…

… и дълги години след това всред народа се говореше как многоученият доктор Фауст сключил договор с дявола… Защото трябваше да се наплашат тези, които считаха познанието за по-важно от откриването на правдата божия.