Вацлав Кайдош
Опитът на Ме Фи (4)

4

Ме Фи седеше в своята временна изследователска станция и преглеждаше сведенията, събрани от невидимите телеавтомати.

Средният екран ярко светна, замига червената контролна лампичка. Опасност в лабораторията на доктор Фауст! Старт, тъмнината обви Ме Фи и след малко пред очите му се появиха червеното сияние на огнище, разхвърляни книги и сред тях Фауст — блед, раздърпан, със следи от кръв по пречупения му меч. От улицата долиташе глъчка.

— Господарю — заекваше Докторът, — спаси ме, смили се…

Той пълзеше в краката на Ме Фи, сълзи се стичаха по лицето и по добре гледаните му мустаци. Ме Фи беше втренчил очи в окървавеното оръжие:

— Ти ли го уби?

— Не исках, господарю, но той ме ругаеше и заплашваше. Повярвай ми, не исках да го убия, сам се набоде на острието.

„Противни убийци — помисли Ме Фи при вида на проснатия труп — диви зверове…“

— Спаси ме! — мъката на Фауст беше толкова правдоподобна, че нещо дълбоко у Ме Фи трепна и той успокоително протегна ръка.

В този миг от коридора се разнесе тропот от крака и звън на стомана. Вратата шумно се разтвори, на светлината на факлите се очертаха зловещи сенки, брадати лица, мрачно блестящи очи…

— Убиецо… — проехтя женски глас. Маргарита, с разпилени коси и обезумели очи, като фурия се хвърли върху безпомощния Фауст. Тя заби нокти в лицето му от което рукна кръв.

Дори и съвършеният преводачески апарат на гърдите на Ме Фи не беше в състояние да повтори думите, които се сипеха от устата й. Фауст само пъшкаше и охкаше от болка. Той мълчеше, но мечът с кървавите следи говореше по-ясно от всички думи. Стражите край вратата се споглеждаха мрачно.

Изведнъж Ме Фи излезе от сянката и вдигна ръка:

— Пакс! — извика той. — Мир! — съвестно превеждаше апаратът му. Разярената жена не разбираше нито думичка латински, но независимо от това резултатът от появата му беше драматичен. Групата при входа се разтресе. Чуха се викове на ужас, шум от падане на тела, от паническо боричкане. След няколко секунди от мъжете остана само захвърленото им оръжие и няколко каски, които с грохот се сринаха по стълбището.

— Пакс! — повтори Ме Фи.

Жената стана и закри с длан устата си. Вместо с бесните пламъци на гнева, очите й сега бяха изпълнени с леден ужас. Тя бавно тръгна по стълбите, спъна се в един от шлемовете, но се опомни и хукна към вратата. Там вдигна двете си ръце и пронизително изкрещя:

— Сатаната! Убиецът на брат ми е на служба при Сатаната! — Писъкът й се пречупи изведнъж и тя започна да се кикоти…

— Спаси ме от бесилката, господарю!

— Добре — каза Ме Фи, — но сега и ти трябва да направиш нещо за мен… Слушай!…

Ме Фи знаеше какво иска. По земята върлуваше чума…