Цончо Родев
Погребаният град (6)

През съмнения и трудности

Всъщност думите на моя нов приятел, журналиста, имаха съвсем друго значение. Разшифровани, те биха звучали горе-долу така: „Ясно е, че не можем да спрем дотук. Пред прага сме на голямо откритие и онова, което смятахме за край на нашата работа, трябва да стане начало. Във всеки случай аз съм решително за продължаване на издирванията. А те ще струват пари…“ Едва сега аз си дадох сметка каква ужасна пакост направих с последните си думи. В тях Страшо и Евгени видяха едва ли не неопровержимо доказателство и сега бяха готови да заложат всичко на карта. Трябваше да направя нещо, за да ги предпазя от глупости, да задържа полета на въображението им.

— Слушайте — казах аз. — Какво си въобразявате? Какво се надявате да откриете, да докажете? Говоря ви напълно сериозно. Не си правете никакви илюзии. Със същия успех вие бихте могли да докажете, че щом се казвам Камен, аз съм от камък.

Те ме изгледаха като попарени.

— А доказателствата на Евгени? — подозрително попита Страшо.

— Слушайте, момчета, вие прекалено сте се налапали с научна фанстастика или… вярвате в чудеса… Добре, доказателствата на Евгени, казвате. И после? Какво ще направите после? Ще търсите и други факти около Астроанакс Арнав? Честна дума, това е лудост. Няма никакво съмнение, че Бизоне е разрушен. Повтарям ви, че тук работи нарочна експедиция на варненци и не намери нищо. Тогава? Ще търсите втора колона? — Безумие и нищо повече!

— Да оставим всичко, така ли? — язвително подхвърли Евгени.

— Мислите ли, че Астроанакс Арнав е единственото необяснимо нещо в историята? Мога да ви изредя сто неща, много по-страшни от нашия Арнав. Науката ги е отделила в папката „недоказано“ и… толкова…

— Искрен ли си, Пъчо? — тихо запита журналистът.

— Напълно — отговорих аз откровено.

— И ще ни оставиш? — Потвърдих с кимване на глава. — Жалко — въздъхна той — аз толкова се надявах, че ще имаме между нас такъв странствуващ исторически справочник като тебе.

— Искаш да речеш, че вие няма да се откажете?

Те размениха един бърз поглед, пълен с разбирателство.

— Естествено — отговори за двамата Страшо. — Ако пиша в списанието онова, което мисля в този момент, редакцията ще ми се види тясна… — Той се обърна към геолога и така просто ме изключи от разговора. — Утре ще прескоча до Варна. Ще събера по-подробни сведения за предишната експедиция и ще се обадя на моя Божилов за парични знаци…

Сбогувах се с тях и си тръгнах. Кой знае защо, вместо да съм доволен от новата изключителна археологическа находка, аз усещах в устата си някакъв кисело-горчив вкус. Поскитах замислено около пристанището и случайно налетях на бай Теню Слабака, който бе дошъл с малката моторница да донесе уловената през деня риба в приемателния пункт на Риболова. Върнах се с него на Суджас. По пътя не говорих нищо. Имах чувството, че съм ял хляб, обилно поръсен със стипца.

Цяла нощ не мигнах. В съзнанието ми непрекъснато се въртяха събитията от този чудноват ден: посещението на двамата приятели, колоната, надписът, фантастичното предположение на Евгени… Лежах с отворени очи, слушах плясъка на вълните, припомнях си всяка подробност и се питах: правилно ли постъпих?

Правилно ли постъпих, наистина? Съветът, който дадох на Евгени и Страшо, беше искрен. Да се разчита на допълнителни открития около Астроанакс Арнав беше първокачествена лудост, крилата и безпочвена фантазия, която не можеше да доведе до нищо. Да намерят някакви по-съществени останки от Бизоне, макар и без следи от Арнав? И тази надежда беше илюзорна: пепелищата и разрушенията на древния град, ако изобщо съществуваха, лежаха някъде дълбоко под водата и под морското дъно. Да, всичко това беше вярно и все пак… Уви, имаше няколко „и все пак“ и те ме караха да се чувствувам гузен, без да съм виновен. В основата на всичко беше илюзията на двамата приятели, а в основата на илюзията им — аз. Не беше ли моя прекалена самонадеяност разчитането на повредената част на надписа? И тълкуването на подробностите около кораба? А поддаването ми на общото настроение, което ме накара да преведа името Астроанакс като символично? Защо не предупредих веднага, че само индианците са давали имена на възрастни хора според проявените им качества, а всички други, включително древните гърци, при раждането на детето? Не бяха ли именно тези мои грешки причинили красивата, но фантастична илюзия на Страшо и Евгени? И друго. Веднъж породил илюзията, имах ли право да я разруша с последните си думи?

И когато червеното студено слънце се подаде иззад морето и надзърна в стаята ми, аз реших: трябваше да отида пак в Каварна, да отида и с всички сили да се мъча да предпазя приятелите си от грешки и разочарования. Именно такова беше твърдото ми решение. Но тогава защо освен малкото топли дрехи в моторницата натоварих и леководолазна екипировка? На този въпрос аз и досега не мога да си отговоря.

В пристанището на Каварна заварих само Евгени. Той седеше на един стол срещу колоната и я съзерцаваше. Когато влязох, той само ме погледна за миг и пак се извърна към зеления камък. Не зная кой от двамата беше по-студен — колоната или геологът.

— Страшо е още във Варна — отговори Евгени на първия ми въпрос. — Ще си дойде с рейса вечерта.

Почувствувах се задължен да обясня повторното си идване:

— Дойдох да ви предпазя от грешки, увлечения и разочарования…

— Страх ме е, че по-скоро ще ни пречиш — каза той ледено. — Ние имаме нужда от сътрудник, от научен ръководител, ако щеш, но не и от бавачка.

Заех един стол до него, но повече не говорихме. Така ни завари два часа по-късно Страшо. Този иначе непоправим веселяк сега беше олицетворение на мировата скръб и или не забеляза присъствието ми, или го прие като нещо напълно естествено.

— Във Варна ударих на камък — рече той уморено. — Името на камъка е Божилов и той, за съжаление, не спада към масивните скали, понеже иначе би се стопил от горещината на моето красноречие. Не даде и дума да се спомене за нови пари. Бил съм го вече достатъчно натопил, казва.

— Е, хайде, не въздишай толкова — утеши го Евгени. — От твоите въздишки стаята заприлича на парна баня.

— А как ще продължим работата? — злъчно продължи Страшо. — Ние ще трябва да правим разкопки, да викаме отново катера на АСО-то, да опитваме на едно, на две, на десет места, да сме подготвени финансово да издържим на цяла серия неуспехи. Финансово, разбираш ли? Или мислиш, че ще преместваме нагоре-надолу твоята сонда, за да копаем с нея?

— Не обясни ли тези неща на твоя Божилов?

— Не можах да му кажа цялата истина около находката. Такива неща не се говорят по телефон, пък и той не ми остави време да му обяснявам. Нашият разговор беше всъщност монолог: никакви пари, в срок от 48 часа да предам колоната на музея и да се явя в редакцията с добре подредена папка с отчетни документи за досегашните разходи.

— А ти?

— Какво аз? Дадох си оставката по телефона и тръснах слушалката. Доколкото го познавам, Божилов сигурно вече е завъртял един елегантен подпис под заповедта за уволнението ми. В такива случаи подписът му е направо художествено произведение.

Ето че първото нещастие беше дошло! И негова жертва стана точно Страшо, когото уж бях склонен да смятам празнодумен тарикат и сметкаджия!

— Нека да спрем докато е време, момчета — казах аз. — Залагате много, а няма да постигнете нищо. Абсолютно нищо!

Те изобщо не ме чуха. А Страшо завърши:

— Така че можем да разчитаме само на ръцете си и на десетака в портфейла ми.

Изпразниха джобовете си на масата. След известно колебание последвах примера им. Събраха се около стотина лева.

— А ти — защо? — попита ме Евгени сърдито. — Нали не вярваше…

— Продължавам да не вярвам. Но ще остана няколко дни при вас. Редно е да участвувам в общата каса. — После запитах Страшо: — Ходи ли в музея?

— И там не свърших нищо. Археоложката, която ръководила работата, заминала на конференция в София. Но направих нещо друго. Отидох в Морския клуб на ДОСО и се свързах с леководолазите, които са участвували в археологическата експедиция. Така стигнах до инженер Бечев, който е бил леководолазен ръководител на експедицията… Симпатично, отворено момче. За него светът започва и свършва при подводния спорт, но е отчаян лимонададжия. Говорихме повече от два часа и той ми разказа всичко, каквото са вършили тука.

— И какво са свършили? — нетърпеливо го подкани Евгени.

— Не е много. Ето, даде ми една статия, в която са описани резултатите от експедицията им. Ще ви прочета оттам. — Страшо извади едно списание и се зарови в страниците му. — Да, ето го: „… по време на изследванията леководолазите извадиха 12 амфори, повечето от тях гърла с две дръжки, от елинистическата и византийската епохи. Бяха открити освен това една котва и античен зид, изграден от тухли и големи варовикови блокове.“ Това е всичко.

— Да-а-а — замислено проточи Евгени. — Наистина не е много. Не ти ли даде и някои устни обяснения?

— Всичките, които му поисках. Най-същественото е за мястото на този зид. Знаете ли кое тук наричат „Чаракмана“?

— Зная — обади се геологът. — „Чаракмана“ е каменистият висок нос, който се намира западно от пристанището.

За да предотвратя недоразуменията, тук се налага в скоби да дам едно пояснение. Ние сме навикнали да смятаме, че навсякъде по нашето крайбрежие морето е източно от брега. Това не е вярно. Северно от Балчик брегът прави голям завой на изток, който завършва чак при нос Калиакра и специално при Каварна морето не е източно, а южно от брега.

— Точно така — кимна Страшо. — Зидът се намира пред „Чаракмана“, на около един кабелт от брега. „Има нещо в зида — повтаряше непрекъснато Бечев. — Не мога да кажа какво е, но има нещо“. Според мен, и ние трябва да почнем от този зид…