Цончо Родев
Погребаният град (11)

Премеждие

Достигнахме храма на Посейдон, преминахме входа на централната зала и отново попаднахме в онова просторно помещение, където беше проходът към повърхността, към светлината, към живота. Обърнах се и заплувах по гръб, като търсех с очи син правоъгълник. Обикалях така няколко минути, но все не успявах да го открия. Смътно подозрение загложди сърцето ми, някакво неизразимо с думи чувство на надвиснала опасност, но аз се насилих да обуздая нервите си и продължих да търся.

При третата обиколка блъснах главата си в нещо твърдо. Извърнах се и осветих преградата. Беше една купчина тухли и дялани камъни, която преди двадесет минути не се намираше на това място. Изплувах малко нагоре и осветих тавана. Да, именно тук беше шахтата към повърхността. Но сега над главата ми не се синееше тесният проход към „Чаракмана“!

Изплувах още нагоре. Отминах долното разширение и после… после в разсеяната жълта светлина на фенерчето се появи ужасна истина: най-горната част на сградата се бе сринала и някъде около основата на първото разширение бе затрупала спасителния проход! Ние бяхме погребани в погребания град!

Отново насочих фенерчето към моите спътници. Камен и Страшо също бяха разбрали безизходността на положението ни и в очите им се четеше ням въпрос — нали бях старши на групата, от мен очакваха да измисля начина за спасение. Какво можех да направя? Какво би направил който и да е друг на мое място? В момента знаех само едно: трябваше да мисля бързо, да действам! Според моите пресмятания в апаратите ни имаше въздух за още десетина минути. И после… Направих знак на приятелите си да се скрият в долното разширение, а аз се залових да разбутам каменната купчина, която затваряше изхода към повърхността. Улових един издаден камък и яростно го задърпах. Напрегнах се, вложих всичките си сили. Камъкът се откърти, повлече още няколко други и всички заедно полетяха надолу. Не успях да се отдръпна достатъчно бързо. Един ръбест камък ме удари по рамото, разкъса костюма ми и ме нарани. Лявата ми ръка увисна безпомощно. Стиснах зъби, за да преодолея болката и отново осветих преградата над главата си. Не бях постигнал нищо. Дупката от няколкото откъртени камъка веднага беше запълнена от други, а над тях навярно имаше още стотици.

Не, спасението ни нямаше да дойде по този път! Но в такъв случай какво трябваше да направим? Да тръгнем из Бизоне и да търсим друг случаен изход към повърхността беше глупаво и безсмислено. Да скръстим ръце и да се предадем? Не, такава безумна мисъл дори и не се мяркаше в съзнанието ми. Тогава?

Застанах неподвижно и се опитах да се съсредоточа. Мислих около една минута, после слязох при приятелите си. Страшо ме посрещна с издигнат нагоре юмрук — така леководолазите изразяват „Отворих резервата на апарата!“ Това означаваше също, че въздухът в апарата му щеше да стигне още само за шест-седем минути. Написах на целулоидната си плочка: „Слизаме долу и тръгваме по течението. Не се отклонявайте! Плувайте бързо и пестете въздуха!“

Гмурнахме се пак надолу и течението веднага ни подхвана. Ние се насочихме по него и като се стремяхме да не се отделяме един от друг, заплувахме бързо. Почти веднага отворих резервата и аз. Започнах да дишам пестеливо: поемах въздух в дробовете си и го задържах, докато можех. Лявата ми ръка беше като парализирана, а освен това усещах силен студ — водата нахлуваше през разкъсания костюм и се стичаше на ледени струи по тялото ми.

Почти не виждах откъде минавахме. Пред очите ми се мяркаха сводове и гладки сгени, огромни безформени купчини от скални блокове и глина, колони и аркади, проядени зидове, повалени статуи, после отново струпвания и отново зидове — всичко течеше с бясната скорост на въртяща се кинематографическа лента, а напрегнатото ми съзнание не успяваше да се спре на нищо поотделно, да запамети подробностите.

Провряхме се през някакъв разрушен широк зид. Зад него вече нямаше никакви следи от строежи. Разбрах — бяхме излезли извън крепостната стена на Бизоне и сега тунелът ни водеше през земните пластове. Единствената ми мисъл беше: „Ще успеем ли?“ Ние се състезавахме срещу времето и наградата в състезанието беше нашият живот. Ще успеем ли да победим времето? Ще издържим ли?

Все по-мъчно и по-мъчно изсмуквах животворните глътки въздух от апарата си, когато изведнъж мракът свърши! Течението ни изхвърли извън тунела и ние се озовахме сред познатата синьозелена прозрачност на морето, а над главите ни се диплеше сребърната плащеница на повърхността. Бяхме спасени!

Изплувахме. Приятелите ми бяха пребледнели, с удължени лица, но в очите им се четеше възторг. Вероятно и аз съм изглеждал по същия начин. Намирахме се на около 300–400 метра западно от „Чаракмана“ и на стотина метра от брега.

Ръката продължаваше да ме измъчва и затрудняваше плуването ми. Свалих апарата. С него се натовари Страшо, а Пъчо плуваше до мен и ми помагаше. Така стигнахме до брега и се проснахме обезсилени на студения пясък.

— И този път се отървахме — обади се по едно време Страшо. — Аз вече си представях как Божилов сумти и пише съобщението: „Нашият уважаван сътрудник Страхил Смилов…“

— Аз пък предлагам — ухили се Пъчо — от днес нататък течението да не се нарича вече „Дяволско“, а „Ангелско“…

Почивахме десетина минути, после станахме и се затътрихме по брега. Сега не ругаехме вятъра — напротив, той бе най-приятното нещо на света. Докато вървяхме и се радвахме на светлината и простора, Пъчо ни разказа съдържанието на последния надпис.

— Ние трябва пак да се върнем в Бизоне — казах аз, след като той свърши. — В погребания град положително има още много важни сведения за гостуването на Арнав, записани от бизонийци. Неговата статуя, която също е скрита някъде там, ще ни даде известни анатомически подробности за него и неговата раса. Може би някой художник или ваятел е оставил и външно описание на кораба. Но в предположенията си аз не спирам дотук. Няма съмнение, че Арнав е познавал законите на еволюцията и е знаел, че след хиляда или няколко хиляди години човечеството ще се научи да говори с езика на науката, че ще открие не само Бизоне, но и следите от посещението на гостите. Той и хората му сигурно не са пропуснали да установят контакт с онези земни жители, които ще могат да говорят с тях като равни. Убеден съм, че някъде в Бизоне — защо да не бъде даже в някое от подземията на Посейдоновия храм? — кротко лежи и чака един контейнер с огромна научна информация. Ние трябва да го открием.

Стигнахме до „Чаракмана“ и подкладохме тлеещия огън. После седнахме около него и запалихме по една цигара. Вярвайте, това е най-сладката цигара, която съм пушил през живота си! След малко подехме прекъснатия разговор:

— Затворете очи — каза Пъчо, — представете си целия този град — разкопан, очистен от наносите и възстановен — поставен на една грамадна плоча и заедно с нея издигнат върху железобетонни колони на десет-дванадесет метра над нивото на морето, така че и най-големите вълни да не могат да го достигнат. За съвременната техника това не е неразрешима задача. Огромна тераса с един втори Помпей върху нея! След две хиляди години сън градът отново ще се пробуди за живот, яките му крепостни стени отново ще се изправят срещу бурите, отново ще затрополят човешки стъпки по улиците, площадите и къщите. А около града ще шуми и кипи цивилизацията на двадесетия век — кораби и бързоходни моторни лодки ще порят морето и ще се провират между колоните на терасата, обширни плажове ще дават приют на хилядите летовници, на мястото на сегашното пристанище ще се издигнат комплекси от хотели за милионите поклонници — да, именно поклонници — които ще се стичат тук от четирите краища на света, за да усетят лъха на далечната древност или да поставят цветя пред статуята на Арнав…

Археологът замълча, но във въображението ми продължаваше да живее чудната картина, нахвърляна от окрилените му думи.