Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Издание:

Петър Манджуков. Предвестници на бурята. Спомени

Издава Федерацията на анархистите в България по случай 110-годишнината от солунските атентати на гемиджиите, София, 201З

История

  1. — Добавяне

Част пета
Бурята

В паметта ми не е останало много нещо от пътуването ни от Пловдив до Чепеларе, където пристигнахме към средата на месец март 1903 година. Спомням си, че по пътя ни валя сняг и че беше съвсем тъмно, когато пристигнахме в Чепеларе, в къщата на Андон Дечев. Тоя последният беше 30–35-годишен човек, с ръст малко по-висок от среден, с тъмнокестеняви очи, също такъв цвят — тънки и дълги мустаки и ниско стригана коса. Когато узна, че заминаваме за Турция, той изяви желание да дойде с нас. За нашето отиване до Имарет-Дере, т.е. до границата, той пожела да ни бъде водач, защото познавал много добре местата.

На следния ден Андон Дечев смени облеклото, обу едни шаячни потури бозав цвят, опаса пояс, облече един шаечен гайтанлия елек, тури на главата си едно таке и взе вид на помак. Той имаше собствена пушка система „Манлихер“ — стар образец. Аз бях дошъл от Пловдив, с моя собствена къса манлихера и 50–60 пачки манлихерови патрони, които ми беше подарил Борис Сарафов, когато беше председател на Софийския Върховен Македонски Комитет. Вечерта, по тъмно, водени от Андон Дечев, тръгнахме от Чепеларе за Имарет-Дере.

Снегът, навеян на преспи, още стоеше в доловете и по височините, а също и по склоновете. Слънцето ни огрея, когато бяхме изкачили последната височина северно от Имарет-Дере. За да не бъдем забелязани от часовоя на заставата, която се намираше на около един километър южно от нас, ние се прокрадвахме край редките групи борови дървета и хвойнови храсти, които покриваха склона по който слизахме. Времето беше ясно и меко; снегът се топеше. На едно място, за да премина тичешката през едно празно пространство, стъпих в една снежна преспа. Единият ми крак потъна в нея до коляното; при стъпването с другия крак, и той хлътна до коляното в снега. Колкото и да се мъчех, не можах да се измъкна от преспата. Бях хванат като в капан, потънал в снежната преспа до пояс. И колкото повече се мъчех да излезна от преспата, аз повече и повече затъвах в снега. А слънцето ни огряваше много добре, така че часовоят можеше да ни забележи, и вместо в Турция, рискувахме да се намерим арестувани в заставата. Когато с последни усилия и с помощта на другарите, успях да се измъкна от преспата, аз бях съвсем омалял и вир-вода от пот. За щастие, часовоят от заставата не беше ни забелязал и ние продължихме пътуването до Имарет-Дере.

Някъде по пътя ни посрещнаха няколко души — карлуковци: Стою Варджията, Вълко Райчев Шишманов, брат му — Иван Райчев — младо момче на 17–18 години и други, чиито имена не си спомням. Водени от Андон Дочев и от карлуковците, ние продължихме до дъскорезницата на Пею Ив. Шишманов, която се намираше току до граничната линия — на няколко стотици крачки от нея. В дъскорезницата заварихме няколко души карлуковци, които бяха дошли тук, за да получат пушките, и които, пристигнали миналата нощ, си бяха наклали огън, около който насядахме да се подсушим. С пристигналите пушки се въоръжиха ония от нас, които не бяха въоръжени. Това бяха резани кримки, купени от Софийските търговци на оръжия, братя Иванови, родом от с. Банско, Разложко. Един от нововъоръжените искаше да изпита своята пушка, тури патрон в нея, насочи я към тавана на дъскорезницата и натисна спусъка. Кримката щракна, но не гръмна. Аз взех пушката, повдигнах курока и натиснах спусъка; пушката пак щракна, но не гръмна. Извадих патрона; личеше, че капсулата е ударена два пъти, без да възпламени барута в патрона. Извадих куршума от гилзата. Вместо с барут, тя беше пълна с бял прах. Барутът бил развален.

По това можеше да се заключи какви бяха мунициите, които мошениците, братя Иванови, продаваха на своя собствен народ, който, воден от друг тип мошеници, беше на път да въстане против турската власт и да се изложи на унищожение.

Тая случка затвърди още повече в мене убеждението за повелителната необходимост от прекъсване на движението по ж. п. линия Жонксион-Салоники, като единствено средство за намаляване на последиците от безумието, за каквото считах — и до сега считам — готвеното дотогава въстание. Ако солунските шарлатани-честолюбци водят македонския народ към самоубийство, не се ли налага на мене дългът да прекъсна или поне да забавя прехвърлянето на войски от Анадола и Тракия в Македония?

Вечерта, по тъмно, тръгнахме за Карлуково, водени от Вълко Райчев. Аз вървях след него, а останалите след мене. На едно място Вълко се поспря и ми прошепна:

— Оттук нататък ще вървите стъпка по стъпка след мене: зере, ако някой се откачи, с макара не можем да го изтеглим.

Аз предадох това предупреждение на ония, които ме следваха и ние продължихме много предпазливо да вървим по една несигурна пътека, която пресичаше един много стръмен, гол и разяден склон между пропастта отляво и разядения отвесен бряг — отдясно. Опасното място беше 800–900 крачки, след преминаването на което продължихме както обикновено. Спуснахме се към село Карлуково, минахме през Чиловата Кория и навлязохме в селото. Преди да влезем в него, запитах Иван Райчев, който се случи до мене:

— Все така ли е стръмно и селото?

— Селото? — отговори младият човек. — Селото е равно като тепсия.

Заведоха ни в една от крайните къщи, където щяхме да чакаме Стоя Варджията, който се отдели от нас и отиде да намери стопанина на другата къща, където да прекараме по-дълго време.

Не чакахме дълго. Стою се върна бърже и ни поведе за другата къща. Кога да влизаме в къщата, дето бяхме сега, Стою ни беше въвел през една врата, която беше на едно равнище с улицата. Сега Стою ни въведе през задната врата на къщата. На тръгване, за да имам и двете си ръце свободни, аз преметнах и приплесках пушката на гърба си. Стою тръгна напред, аз — след него, а останалите — след мене. На излизане от вратата, Стою ми каза:

— Ще вървите стъпка по стъпка след мене!

Що за мистерия е тая? — помислих си аз. Иван ми каза, че селото е равно като тепсия. Тоя пък ни кара да вървим стъпка в стъпка след него… Сигурно тоя иска да си даде важност… и аз стъпих 30 см в страна.

Стъпих и полетях надолу. Паднах от няколко метра височина. Пушката ми, приплесната на гърба, си стоеше на мястото, но каскетът отхвръкна и се загуби в тъмното. Бях се натъртил, но за щастие, не бях се убил.

— Да ти пикая в тепсията! — пропсувах аз по адрес на Ивана Райчев, който ми беше похвалил селото, че било равно като тепсия. След като станах на крака и се попипах да не съм ударен някъде, тръгнах с пипане да си търся каскета.

— Какво стана? — питаше ме Стою, който дойде при мене. — Какво стана?

— Стана това, че си загубих каскета, да се не види тепсията му, майна.

На другия ден, като гледах от прозореца къщите на селото, разбрах причината на онова, което се случи снощи. Къщите на селото са на няколко етажа. Няма къща на един или два етажа; на няколко етажа, ама гледани от долната им страна; от горната страна, човек може да си запали цигарата от комина, толкова е равен теренът, върху който е построено селото, онова равното като тепсия с. Карлуково.

В къщата, където ни заведе Стою Варджията, заварихме и се запознахме с Христо Караманджуков, дошъл преди няколко дни с цел да съживи и възстанови организацията, която, след убийството на Райковските учители Дечев и Жапарданов и онова на Георги Ферти, беше съвсем разнебитена поради безсмисления и жесток терор, свеждан безразборно от Коста Антонов Съчанката — минаващ под името Вълчо Сарафов — агент на Софийския Върховен Македонски Революционен Комитет, убит с користна цел.

Още при първото ни виждане, аз почувствах големи симпатии към това слабо, кльощаво момче, което се беше нагърбило с една много тежка задача — да възстанови доверието на населението към Организацията, след като тя беше напълно компрометирана. Караманджуков не скри от мене, че населението в Ахъ-Челебийско е напълно дезорганизирано и че му се налага да почне от началото да организира това население. От моя страна аз му изложих целта на моето идване в Ахъ-Челебийско — да направя тук една база, откъдето да проуча условията за извършване на един атентат върху ж. п. линията Жонксион-Салоники, който за дълго време да прекъсне движението по тая линия, така че турската власт да не може да превозва войска за потушаване на въстанието в Македония и Одринско, което се очаква да избухне наскоро.

Караманджуков ме слушаше внимателно и не възрази нищо. Изглеждаше, че той одобрява този начин на действие. Но ръководителят на Карлуковската организация Пею Ив. Шишманов, който беше дошъл и ме слушаше, решително се обяви против него.

Пею Ив. Шишманов беше следвал като юнкер в Софийското военно училище. Той беше честен, решителен и смел, но беше с ограничени схващания и слабо съобразителна способност. По тоя начин Софийското военно училище беше осакатило неговата личност.

Според него, борбата за добиване свобода на народите, потиснати от турската власт, трябва да бъде открита борба — гърди срещу гърди, т.е. между въстаналото население в Ахъ-Челебийско, ръководено от него, и турската войска, командвана от турски забити.

— Според мене — възразявах аз, — в Ахъ-Челебийско не трябва да се вдига въстание. Нещо повече — ще бъде най-голямо престъпление спрямо населението, ако то бъде принудено да вдигне въстание. В цялото Ахъ-Челеби има едва около 30 християнски села, останалите, повече от 300 села, са помаци и турци. При едно въстание, тези тридесетина села ще бъдат пометени от помаците и турците, а населението — избито и прокудено. Нито помен няма да остане от християнското население на Ахъ-Челеби.

Пею Ив. Шишманов, решителен и храбър човек, нямаше дар слово.

Той беше нервен и цял трепереше от нерви при подобни спорове, но държеше здраво на своето: да се вдигне въстание в Ахъ-Челеби, та да става каквото ще. Европа няма да остави да бъде избито и прокудено населението на тридесет села: тя ще се заинтересува и ще спре ръката на турското управление.

— Много я боли Европа за твоите 30 села! — казах аз. — Докле Европа се накани да спре ръката на турското управление, Ахъ-Челебийските помаци отдавна ще са приключили сметката на тридесетте села в Ахъ-Челеби.

Почти цял месец мина в безплодни настоявания от моя страна пред Пею Ив. Шишманов, да ми даде храна за няколко души за няколко дни, да идем и да направим рекогнисцировка на ж. п. линията към селата Ени-Кьой и Раброво (Скечанско), както и на пътя, който трябва да държим, за да стигнем до линията, а също и по един чифт цървули на същите хора.

Най-после аз пробих леда: П. И. Шишманов ме снабди с хляб и цървули за четирима човека, така че на 16 април 1903 година вечерта, една малка чета от четирима души се източихме от Чиловата кория над село Карлуково, поехме нагоре въз гребена „Св. Дух“ и оттам без път взехме посока към Караманджа. Четата се състоеше от следните лица: Андон Дечев от село Чепеларе, Любен Булашев от гр. Самоков, Христо Стоев Лакудата от село Чокманово, Ахъ-Челебийско и мене за главатар.

Следния ден, ще рече на 17 април 1903 година, денувахме на около 4 км. източно от вр. „Сакарка“, най-високият връх на Караманджа, в гората, под пътеката, която води за Чепеларе.

Бяхме много изморени от дългия и мъчен нощен преход, капнали за сън. Още щом избрахме място за денуване, всички налягахме да спим. Часовой не поставихме изобщо през цялото време, докле трая рекогнисцировката. Не поставихме часовой, защото бяхме малцина и часовойската служба не би дала възможност на никого да си почине след дългите и уморителни преходи.

Всички от четата заспаха веднага. Унесло ме и мене, но това не беше сън, а някакво полубудно състояние, в което действителността се смесваше с най-фантастични видения. Тук под връх „Сакарка“, унесен, видях следната картина, която и до сега — след 50 години, виждам ясно пред себе си:

Върху една поляна, покрита със сочна зелена трева, зад която далече се вдига морето, са накладени в непрекъснат кръг големи огньове, чиито червени пламъци от време на време се забулват от гъст, жълто-черен дим. По средата на огньовете, заловени през кръста, няколко души играят хоро, лудо хоро. През дима и пламъците в играчите забелязвам няколко попа с калимявки, дълги рошави бради и черни разкопчани раса, които се развяват по време на играта.

Заловени за кръста, от поповете, виждам Орце, Коста Кирков, Владо Пингов и още други 5–6 души; те играят лудо в хорото, ту се навеждат напред, ту с бързи, отривисти движения си изправят главите нагоре, припкат, скачат и си кършат тялото от кръста нагоре.

И друг път, преди по-малко от четири години, на 4.08.1899 г., когато ние, четата на Гоце Делчев, бяхме под връх „Свети Илия“ над село Горенци, Драмско, пак в такова полубудно състояние видях смъртта на Кръстя Зарев, харамия от четата на Кочо Муструка, който ми беше много симпатичен поради откровения си характер, неукротимата си храброст и широкия си поглед върху нещата, хората и събитията, убит в Пирин планина на гребена на Демир Чал, между селата Пирин и Лопово, далече, на 100 км от село Горенци. От сведенията, които ни даде Димитър Кашиналията, четири дни по-късно (на 08.08.1899 г.), се установи, че смъртта на Кръстя Зарев е станала в същия ден, когато я бях усетил в полубудното състояние, в което бях унесен.

Моят чисто материалистически мироглед биде силно разколебан, след като се установи, че моето видение и смъртта на Кръстя Зарев бяха станали точно в едно и също време.

И сега след като се сепнах от онова, което видях в полубудно състояние, в което бях унесен, аз бях убеден, че в тоя момент на 17 април 1903 година, на около 250 км., далеч от връх „Сакарка“, в Солун, умират Орце, Коста Кирков и другите ми солунски другари.

* * *

Ето какво беше станало, което в моето полубудно състояние видях като лудо хоро. Тук по-долу давам описанието на Солунските събития от Стаматис Раптитис, поместено във втората част от книгата му „Македоникое — Агон“ (Македонска борба), глава 1-ва, стр. 1299 и последующи. Преводът на това описание дължа на Лазар Киселинчев, родом от Костурско.

Част втора
Страшните събития в Солун
Глава 1
Хвърления параход във въздуха

…Жителите на Солун — ненадейно изплашени, станаха един ден зрители на едно страшно събитие. Беше средата на месец април 1903 година. В пристанището бе хвърлил котва параходът от френската компания „Месажери Маритим“ — „Гадалкивир“, който извършваше пощенска служба из пристанищата на изток. Параходът се готвеше да потегли и към него бързаха лодките с пътници.

Между пътниците имаше и един български учител, който носеше в ръцете си една кошница, пълна с храна за път. Заедно с другите пътници и той се качи в „Гадалкивир“. Никой не обърна внимание на него, защото матросите и офицерите бяха заняти със своята работа, а пътниците — с грижата да се настанят.

Българинът-учител слязъл в хамбара на парахода, близо до машинното отделение, оставил кошницата в един ъгъл, извадил от нея един фитил и подпалил крайчеца му с цигарата, която спокойно държал в устата си. След това той се качил на палубата в момента, когато моряците вдигаха котвата, и почна да вика към лодкарите:

— Елате някой от вас! Елате по-скоро, за да стигна!

В първия момент, лодкарите не можеха да се сетят, но един от тях, който беше най-близо до стълбата на парахода, разбра думите на пътника, доближи се и българинът побърза да слезе в лодката.

— Карай бърже! — казал той на лодкаря. — Бърже, защото съм си забравил парите!

— Бързо, колкото се може по-бързо!

Лодкарят най-усърдно теглеше лопатите; след малко те стигнаха на кея, до павильона, където се преглеждат паспортите. Пътникът си предаде паспорта и побърза да се изгуби. Той взел трена, който заминавал за Битоля. В същото време „Гадалкивир“ потеглил от солунското пристанище.

Параходът беше изминал една миля от пристанището, когато се чу един силен взрив и от него се вдигна пара до небето. Параходът се разтърси силно, морето се развълнува, чуха се отчаяни викове и плач, които достигаха до брега. След избухването на динамита и повредата на машините, параходът бързо се върна назад. Разни части от парахода, изхвърлени във въздуха, падаха по палубата в разпенената от парахода морска вода. От горящия параход взеха да се показват пламъци, които взеха да доунищожават онова, което беше оцеляло след взрива на динамита.

gadalkivir.png
sybitija_v_solun.png
banka.png
vzrivove.png

Неописуема беше паниката между пътниците; тичешком те се щураха насам-нататък и търсеха помощ един от друг; особено много уплашени бяха жените; те търсеха помощ от мъжете; а тия от последните, с викове и жестове, търсеха такава от моряците и от другите параходи, които се намираха в солунското пристанище.

— Помощ, братя! Помощ!

Жените припадаха; лодкарите ги вдигаха на ръце и ги сваляха в лодките. По тоя начин бидоха спасени всички пътници, някои от които бяха леко ранени. След спасяването на пътниците, параходът биде напуснат и от моряците, които изнесоха трима убити машинисти и ранения главен инженер.

На кея се беше събрала голяма тълпа хора, която с най-голям интерес наблюдаваше страшната картина. Силни патрули започнаха да кръстосват града. Донесоха носилки, в които сложиха убитите машинисти и ранения главен инженер и ги отнесоха в болницата. Охкайки, французинът-главен инженер викаше:

— Тези проклети българи! Те правят всичко това — тези разбойници!

В сините морски води към висините се издигаха червени пламъци, а отражението им във водата ги правеше да изглеждат много по-дълги. „Гадалкивир“ се люлееше над водата, феерично осветен като от някаква тържествена илюминация. Той горя цели два деня. През цялото това време тълпата, събрана на кея, следеше грамадния пожар със все същия жив интерес.

Турската власт веднага започна да изследва, за да открие виновника или виновниците на тоя анархистичен акт. Общо беше убеждението, че то е дело на българите. Узна се името на българина-учител, който беше оставил паспорта си на паспортните власти. Телеграфираха навсякъде, по всички посоки. Най-после той биде арестуван и бе докаран, вързан, обратно в Солун.

Глава втора
Страшният ден

Солунският валия получи заповед от правителството в Цариград да обяви военно положение. Военни патрули веднага почнаха да кръстосват из всичките квартали на града. Жителите бяха обхванати от много голям страх. След залязването на слънцето, всеки се криеше в къщата си. Ако върху някого паднеше и най-малкото съмнение, той веднага биваше залавян и арестуван. Навсякъде се провеждаха обиски — всички по-видни българи в Солун бяха подложени на най-строги дирения, обаче нито един атентатор не биде открит, поради което мерките на турското правителство поотслабнаха. Българите със своята предишна тайнственост продължиха да подготвят още по-страшни събития.

Срещу Отоманската банка, която се намираше близо до католическата църква, е хотелът, наричан „Бошнак хан“, чийто съдържател беше един българин от гр. Прилеп. Той беше свърталище на всички българи, които се събираха и крояха своите планове. Посетителите на този хан бяха прости еснафи и затова никой от тях не можеше да узнае нищо от онова, което се кроеше.

Близо до „Бошнак хан“ атентаторите наели разни дюкянчета: бакалници, млекарници и пр., където по-богати хора идваха, уж да пазаруват, и винаги излизаха оттам с пълни кесии в ръцете или пък изнасяха там пълни торби със захар или кафе.

При такава тайнственост кой би могъл да подозре какво се е вършило?

* * *

Няколко дни след подпалването на парахода стана нов атентат — посред бял ден биде хвърлена бомба в кафене „Кристал“, която изплаши всички посетители; стъклата на магазина станаха на парчета. Убит беше един келнер. Всички хукнаха да бягат, като викаха: „Бомба! Бомба!“

Едно момче, чийто крак бе откъснат, разправи как един българин, без да привлече внимание на някого, се доближил, изкарал от джоба си нещо, и като се отдалечил на две крачки, хвърлил с все сила бомбата, която се ударила в черчевето, паднала във входа и избухнала.

Този нов атентат изплаши турците, които не знаеха какво да правят и да предприемат. Те разбраха, че Солун е гнездо на страшни атентатори, които се спотайваха и възнамеряваха да направят големи злини. От този нов взрив чаршията много бързо се затвори. Всеки бързаше да се прибере в къщи. Мнозина искаха покровителство от властта, но тя не знаеше кого да преследва.

Патрулите отново почнаха да кръстосват града; органите на тайната полиция се пръснаха навсякъде из града по разузнаване. Като виждаше какви мерки е взела властта, населението се успокои донякъде.

Тоя ден, вечерта, едно страшно „земетресение“ разтърси почвата и къщите. Населението, уплашено и отчаяно, бягаше по улиците; мъжете силно разтревожени, жените полуголи — всички тичаха насам-нататък, като търсеха спасение от това ново зло. „Земетресението“ бе придружено от подземно бучене, което като да излизаше от някой вулкан. Мръкна се, осветлението още не беше пуснато. По улиците тичаха войници, чийто щикове и саблите на кавалеристите лъскаха в полу-тъмнината. От единия до другия край на големия град се чуваха писъци, плач и олелия. Мъжете, цели треперещи, се мъчеха да успокоят жените, обхванати от смъртен ужас и страх, който беше смразил кръвта на нещастните солунски жители.

Вместо да се уталожи, паниката се усилваше, защото се чуваха чести избухвания на бомби и пушечни гърмежи, които бяха наплашили гражданите.

Ако всичко онова, което бяха подготвили българите, е било свършено, Солун днес надали щеше да съществува; но те не изпълниха клетвата си, която бяха дали, слагайки ръката на евангелието, ножа и револвера. Зарад това във въздуха биде хвърлена само Отоманската банка, която веднага биде обхваната от огнени пламъци и стените й рухнаха с трясък.

Също и Френският колеж бе доста повреден; там бяха убити и ранени някои от учениците.

По-късно се узна, че това всичко е било отдавна подготвено; за тая подготовка е трябвало да има голяма тайнственост, воля и търпение.

Така българските комитаджии, които бяха наводнили Солун, събирайки се в Бошнак хан, решиха да уязвят Европа с тези явни важни събития — атентатите.

Те предприеха хвърлянето във въздуха на разни държавни обществени здания, и след като тероризират и изплашат населението, бомбите да всеят смърт на всички друговерци. За изпълнение на този план, те имаха съдействието и одобрението на българския комитет и на българското правителство.

Комитетът беше изпратил в Солун специален майстор, за да излеят бомбите и запалителните вещества. Потребните за тях материали бяха донесени в Солун, една част — от България, и доста много — от Гърция.

Каналът за минирането на банката е бил започнат от един от горепосочените български дюкяни, като изкарваната оттам пръст разните българи-клиенти я изхвърляха ежедневно с хартиени кесии — уж съдържащи купена стока; всъщност това бе пръст. Така се привърши целият канал до под самата банка, където сложиха голямо количество динамит.

На същото това място бяха направили и друг канал, който тръгваше от банката и вървеше към католическата църква, където тоже бяха поставили динамит. Църквата обаче се запази, тъй като фитилът бил прекъснат, без да го забележат българите. Банковото помещение обаче биде съвършено унищожено.

След хвърлянето във въздуха на Отоманската банка, един българин — учител, който останал верен на клетвата си, почнал да хвърля бомби от прозореца на къщата си, находяща се срещу немското училище. Бомбите падаха на улицата и в двора на училището, бидоха убити и ранени около петнадесет ученици.

Войската бързо пристигна и заобиколи къщата, в която се намираше атентаторът. Офицерът, който беше началник на войсковото поделение, му извика да се предаде. В отговор на тая покана, той получи една бомба, която го направи на парчета. Войниците стреляха срещу прозорците, но и българинът не се уплаши и продължаваше да хвърля бомбите срещу войниците, като ябълки. Те падаха окървавени от хвърлените бомби. След 3–4 часа престрелка между един българин и безброй турски аскер, атентаторът престана да дава знак на живот — вероятно той или се беше самоубил, или пък е бил пронизан от някой куршум. Войниците влезнаха в жилището му и го намериха мъртъв.

Този атентат стана денем, когато солунчани, тероризирани от три дни от атентаторите, мислеха как по-здраво да се барикадират в къщите си. Никой не се мяркаше по улиците. Силни патрули кръстосваха навсякъде. Само файтони на висши чиновници циркулираха.

Те — висшите чиновници бяха в укюмата на съвещание, разменяйки с валията мисли за вземане на нужните мерки. По лицата на всичките беше отпечатана голяма тревога. По това време валията пращаше дълги телеграми в Цариград с настоятелни молби да му се дадат инструкции какво да прави. Портата обаче се колебаше и не знаеше какви заповеди да даде. Консулите пращаха телеграфни доклади до своите правителства.

Руският посланик — известният Зиновьев — обърна сериозно внимание на великия везир, да не се посяга на нито един българин, докато не бъде арестуван на местопроизшествието като революционер. При това, известно е, че Турция не може да не се съобрази с препоръките на Русия.

Даже след като узнаха за извършеното злодеяние над Германското училище, в Берлин мислеха друго. Разправяха, че лично Кайзерът казал на явилия се пред него турски посланик, че трябва да се направи всичко възможно, за да се открият съзаклятниците и да се накажат примерно. Той даже обърнал внимание на посланика, че Германия няма да остане индиферентна, ако някоя друга сила се намеси и спре Турция да възстанови вътрешния ред със средства, каквито тя намери за добре.

Турският посланик веднага протелеграфира тези сведения на Високата порта, където след кратко съвещание, било взето решение да не се взема под внимание препоръката на Зиновьев.

Прочее, тая страшна вечер, късно след полунощ, солунският валия от Цариград получи телеграма, с която му се заповядваше да прибегне до най-крайни мерки, за да арестува или изтреби ония, които съставляваха въпросната терористична група.

Следният ден се развиха страшни събития. Още преди съмнало, аскерът беше блокирал с гъст кордон „Кукушката махала“, където живеят най-фанатичните българи. Имаха заповед да арестуват колкото се може повече българи, така че тия последните бяха закарвани на бюлюци масово.

Валията прибегна към тая мярка нарочно, да не би виновниците да се укрият, каквото би станало, ако българите биха били закарани в затвора на малки групи. По тая именно причина „Кукушката махала“ биде заобиколена отвсякъде с многоброен аскер. Полицейските почнаха да тропат на пътните врати, за да им се отвори да влязат и да обискират. Треперейки от страх, българите отказваха да отворят. Тогава низамите насилваха вратите и почнаха да арестуват всичките мъже, които им попадаха. Разярени от смелостта на българите за извършените атентати, аскерите биеха с прикладите на пушките си всеки българин. Беше се вдигнала олелия, защото арестуваните викаха и протестираха.

Точно в този момент от една къща биде хвърлена една бомба, която уби двама войници и нарани неколцина други. Това беше достатъчно. Всички низами подивяха и почнаха да мушкат с ножовете на пушките всички заловени. Изплашени, българите бягаха по всички направления, за да се спасяват. Низамите ги преследваха навсякъде, мушкаха ги с ножовете или ги стреляха.

Неописуеми са кървавите сцени, които се разиграха в „Кукушката махала“. Всички улици бяха покрити с трупове и локви кръв. Понеже турските офицери не можаха или не искаха да спрат кръвопролитието, докарваха каруци, в които трупаха на купища убитите и ранени българи, за да ги пренасят; първите на гробищата, а вторите — в болниците.

Аскерите, побеснели от яд и фанатизъм, доубиваха с щиковете си, пренасяните в болниците българи. По такъв начин бидоха изклани хиляди от тия последните. Архикомитаджиите не можаха да бъдат заловени или избити.

Мнозина българи се бяха скрили в Руското консулство. Турското население в Солун, фанатизирано до краен предел, заплашваше да нападне руското консулство, за да избие скрилите се там българи. Валията даде нареждане консулатото да се пази чрез силна военна охрана, а едновременно с това изиска да му бъдат предадени събраните там комитаджии.

Руският консул отказа да ги предаде, защото, ако аскерът не би ги избил, той не би могъл да ги запази от фанатизираните турски тълпи. По тоя начин бидоха запазени всички ония, които бяха потърсили убежище в руското консулато и които бидоха предадени на властта няколко дни по-късно, но под личната гаранция на валията, че няма да бъдат малтретирани.

Така се завършиха страшните Солунски събития.

* * *

По събитията в Солун през м. април 1903 г., ето какво бе писано във френското илюстровано списание L’ Illustration, в броя му 3143 от 23 май 1903 г., стр. 351:

Рицарите на динамита и турската полиция

Солун, 14 май 1903 г.

1.

В Турция има едно специално министерство на полицията, чийто титуляр не заседава в министерски съвет и носи названието „Заптие Назари“. Разходите за това министерство възлизат годишно на 186 589 златни турски лири (около 4 200 000 златни франка), ако приемем приблизителните цифри — в Турция всичко е приблизително, а особено цифрата на бюджетната арабска 1313 г. (13 март 1897г.-12 март 1898 г.)

Има много полицейски, особено в големите центрове. Но има значително число детективи, които работят за сметка на полицията.

Полицията има много широки и неопределени права. Европейците, покровителствани от договорите, й се изплъзват. Турските поданици й принадлежат. Тя ги наблюдава, следи ги, арестува ги, прави у тях домашни обиски и — ако намери за добре — затваря ги в тъмница. Понякога ги избива. При изпълнението на своите обязаности, тя влага такъв смисъл, за какъвто човек не би могъл даже да си въобрази, ако не е пътувал в Турция.

Полицията има върховния надзор върху гражданите при преместването им от едно място на друго, при отиването им на летовище и т.н. Нейният контрол помага на властта да закрепости турските поданици в техните местожителства и да спъва движението им във вътрешността на империята под предлог, че се грижи за общественото спокойствие. Употребяваният начин е прост: от всеки гражданин се изисква специален паспорт, наречен тескере, без което отоманските поданици не могат да минат от един вилает в друг; чуждите поданици трябва да си визират паспортите при всяко преместване във вътрешността на един и същи вилает.

Тая формалност има тежки последици. Не е трудно да се схване, че тя е голямо препятствие за търговията, за труда — изобщо за целия живот на страната.

Напр.: един солунски търговец получава в четвъртък, в 8 ч. вечерта (това се случва) една телеграма да иде веднага в Битоля по някаква крупна сделка. Той не може да замине по-рано от неделя; действително, в четвъртък вечерта конакът е затворен; в събота сутринта, когато тръгва влакът, конакът не е още отворен, а през деня има само един влак.

Онези, които бързат — за щастие, — могат да прибегнат до благоволението било на полицията, било като добият виза без знанието на властта; или пък да отпътуват съвсем без виза. И — трябва да се признае — турската полиция всякога е била много предупредителна към сериозните аргументи. В тоя случай, толкова по-добре! Благословената корупция смекчава глупавите наредби и правилници.

Когато властта не ги издава, как си набавят хората тескерета, ако не със съдействието на полицията? И колко българи, преследвани, са прибягнали към това изпитано и бързо средство!

Вън от тези изключително текущи случаи, при всяко пътуване полицията се намесва само два или три пъти — при отпътуването и при всички станции двама полицейски, от които много често единият е пристав, са поставени при гишето или срещу него. Всеки пътник, който минава през гишето, трябва да покаже своето тескере. Двама полицейски изследват грижливо дали то е редовно. След това те преписват най-подробно всички обозначения, вписани в тескерето: името, занятието, народността, религията, възрастта и пълните отличителни белези. Най-после те турят върху позволителното един величествен печат.

Във влака полицейските пътуват в един запазен за тях вагон. Проверката на тескеретата става по време на пътуването. Полицейските идват да ги търсят и ги донасят обратно след някаква тайнствена операция — без съмнение, след ново преписване.

При пристигането, във всички гари двама полицейски бдят на изхода: пак трябва да се представи тескерето, което още веднъж бива преписано изцяло, с всички обозначения в него.

Ако аз разказвам надълго и подробно за тая глупава наредба, то е — за да можете да си представите каква голяма загуба на време е нейното прилагане и какво голямо е числото на ежедневно употребявания персонал.

Солунските скорошни събития доказаха, че сигурността на общественото спокойствие не се състои в това — да се пречи на гражданите, за да не пътуват. Турската полиция, така изкусна да визира и да преписва тескеретата, се оказа напълно неспособна да открие навреме рицарите на динамита, които в продължение на много месеци можаха да извършат една грамадна работа, без да бъдат обезпокоявани ни най-малко.

 

2.

В един от своите романи, който нито е най-прочутият, нито най-увлекателният, Дюма-баща разказва чудната история на Рицаря на Червения дом, който в 1793г., влюбен в кралицата Мария Антоанета, посветил живота си за нейното освобождаване. Той измислял фантастични комбинации, които, до последния момент, изглеждали за неизбежно сполучливи и които пропадали — нещо, което налагало на автора да почва отново своите опити.

Една от тия комбинации наложила покупката на една къща на улица „Ла Кордери“, съседна със затвора „Тампл“. Избата на тая къща се допирала до стената на пивницата на „Тампл“. За да се добие пряко съобщение между избата и пивницата, достатъчно било да се махне тая преграда. С това именно се заловил Рицарят на Червения дом, както лично той, така и неговите доверени приятели. Но, както казах, тоя чудесен план за отвличане на кралицата чрез пробиване на една дупка на пода, водеща за избата, не можал да сполучи.

Рицарите на динамита в Солун бяха по-щастливи. Техният план, много приличен с оня на Рицаря на Червения дом, не можа да бъде осуетен.

През м. септември 1902 г., един непознат българин се установи в Солун. Той нае един дюкян, разположен във „Френската махала“, срещу западната страна на Отоманската банка, наблизо до хотел „Коломбо“. Дюкянът беше малък. Българинът го нае скъпо. За да бъде спокоен, той предплати на Водната компания наема в аванс за няколко месеца. След това той докара за 120 франка стока, която изложи по стените. На първо време няколко клиенти от квартала, или минаващи оттам, влязоха в дюкяна за покупки. Наемателят се погрижи да ги отчае: исканите стоки липсвали; ще се получат, но късно — след няколко дни; или пък искаше такива цени, че клиентите си излизаха, без да купят нещо. Скоро дюкянът престана да се посещава от купувачи, освен от няколко постоянни клиенти, които влизаха в дюкяна и на отиване отнасяха в книжни кесии… какво? — пръст от подземния изкоп, прокопан от бакалина и неговите приятели.

Подземният тунел, който в последствие биде разкрит, е дълъг най-малко 13 метра. И по необходимост той е достатъчно широк и висок, за да може един човек да работи. Проветряването му е било осигурено чрез едно ковашко духало. Тунелът започва от дюкяна, минава под един гириз[1] и достига до Отоманската банка. Той следва не права, а начупена линия с нееднакво дълги части. Аз видях плана на тоя тунел, начертан от главния инженер, с цифри, които обозначават дължината на всяка част, наклона, отклоненията и пр. Това е чудесна работа, която позволява да се предположи, че така нареченият „бакалин“ е — както разправят — може би офицер от инженерните войски на българската армия.

Щом тунелът е бил завършен, към неговия край е била поставена бомбата, а след това и фитилът. И работата сполучи.

Разкопките разкриха, че и друг един тунел е бил прокопан с направление към хотел „Коломбо“, т.е. в оная част на улицата, която се намира вляво от дюкяна. Тоя втори тунел е бил отчасти запушен с пръстта, изкопана от първия тунел. Всичко е било приготвено за запалване на два фитила, но не се знае защо разбойниците не са запалили направо и двата фитила. Те окачили над фитилите голямо количество хартия, напоена с петрол и я подпалили. Канапът, с който била вързана хартията, трябвало да изгори заедно с нея: а тая последната след няколко минути би паднала върху фитила и би го запалила. Тая тънка сметка е била осуетена: едно отделяне на въгленна киселина, изгасило запалената хартия.

При точката, където се съединяват двата тунела, са били намерени, непокътнати, две големи шишета, пълни с нитроглицерин. В дюкяна на „бакалина“ и в избата имаше окачени шишета, но не се знае какво съдържат те: специалната комисия, която трябва да ги изследва, още не е назначена.

 

3.

Ако това би се случило в друга държава, а не в Турция, мъчно би било да се повярва, че едно толкова сложно предприятие би могло да съществува и да работи в продължение на няколко месеца, без да бъде усетено от полицията.

Не може да се допусне, че извършените атентати са дело на полицията, за да оправдае с тях една жестока разправа с българското население. Най-многото, което може да се допусне, е, че полицията, с някаква задна мисъл, ще да си е затворила доброволно очите, за да не вижда влизането и излизането на непознати лица, които са посещавали бакалницата. Тя, полицията, не е подозирала какво се работи в дюкяна — това е сигурно. Недопустимо е да се вярва, че тя би търпяла това, та че каквито да би били нейните основания.

Но тя би могла да предположи, че там има някакво бунтовно огнище, което трябва да остави да се разгори, за да може в удобен момент да го загаси с последни сили и да добие предлог за свирепи репресалии. Този макиавелизъм може да се допусне в турския начин на разсъждение.

Налага се друг един въпрос: как е можало да проникне такова голямо количество експлозив в една държава, където електричеството е забранено под предлог, че за неговото произвеждане трябва динамо и че динамо… е динамит! Е, една страна, където калиевият хлорат е забранен даже за аптекарско употребление! В една страна, където това се е случило в действителност — една игра на топки, поръчана от директора на едно училище за игра на учениците, е била задържана в митницата, защото едрите топки безпокоили властта! Бояли се да не би тия дървени топки да са бомби. Тия последните били разрязани с бичкия, за да се убедят, че са безвредни дървени топки.

А пък колко много килограми динамит са минали незабелязани от същите тия митнически власти! Как?

Чрез митницата. Да! Портовата служба в Солун потвърждава, че в това пристанище са влезли три големи бъчви, декларирани „Риба“, с обща тежина 1600 килограма. Но в регистрите на митницата няма нито следа от преминаването на тая стока. „Бакшишът“ е направил да се избегне плащането на митото. А пък митническите чиновници са под наблюдението на полицейските агенти. Но… никой не наблюдава полицията. Това е една празнота.

tunelyt.png

 

4.

Неспособна да предугади събитията, как постъпва турската полиция след като те — събитията — са вече станали? С една забележително безподобна несръчност.

Първата й длъжност, която и се налагаше, беше да провери дали други квартали не са минирани и дали не трябва да се очакват нови катастрофи. За такава проверка нищо не бе направено.

Затова пък спрямо цялото българско население взеха най-строги и брутални мерки. Арестуваха и туриха в затвора всички българи — търговци, работници, служещи. Войската изби всички, които се съпротивляваха или в които се намериха бомби. Под влияние на общественото смущение, през първите дни, числото на тия жертви бе много преувеличено; дори досега, мъчно е да се определи това число. Според събраните от мене цифри, числото 150 убити изглежда да е най-близко до истинската цифра. Това е всичко, което може да се каже по тоя въпрос.

Може някой да каже, че 150 души убити са много. Но трябва да се признае, че тия събития протекоха сравнително леко. Изглежда, че от Цариград ще да са били дадени много точни заповеди, с които се е препоръчвало умереност. В тези трудни и мъчни дни, солунският валия Хасан Фехми-Паша показа голямо хладнокръвие и решителност, които заслужават най-голяма похвала. На следния ден подир катастрофата той обходи с кола солунските улици, като се спираше да говори на народа и да го успокоява, като заявяваше, че войската и полицията са достатъчно силни, за да запазят реда. Той строго забраняваше на жителите-турци да се намесват в работата на войската и полицията. Изобщо, с изключение на няколко неизбежни изключения, както офицерите, така и войниците се държаха много добре. Само полицията показа, че е много зле организирана и че й липсва разум и разсъдък.

Търговските заведения бидоха обискирвани в отсъствието на собствениците. Подпомогнати от евреи и арнаути, полицейските безразборно задигаха и отнасяха всичко, каквото им попадне, без да питат някого. Без да имат някакъв бунтовен характер, цели счетоводства, делови книжа, търговски кореспонденции, вещи и принадлежности изчезнаха. Достатъчно беше да е от българин, за да вземе пътя за затвора. Мирни, едри, заможни търговци, спечелили своето състояние с труд, и които — със самия този факт — бяха консерватори и решителни противници на каквато и да било революционна агитация — бидоха третирани като членове на „Вътрешната Организация“. Това беше такава полицейска несръчност, която чрез тези репресии ще спечели за бунтовното движение нови привърженици.

Въпросът се отнася до една обща мярка, която със своята голяма строгост има преимуществото да избегне по-големи нещастия. Главният инспектор Хилми-Паша предлага на правителството да интернира в Мала Азия всички подозрителни българи. Но той едва ли ще да е помислил, че такава една мярка, при нейното прилагане, изисква мъдрост, умереност, такт и умело пипане — неща, каквито турската полиция не притежава никак. Един „закон за заподозрените“ ще отвори в Македония вратата за всевъзможни полицейски произволи. За турската полиция, всички македонци, които се наричат „българи“, са подозрителни. Ония от тях, които имат пари, за да плащат, ще бъдат честити: от тях ще искат да дадат „бакшиш“, за да избягнат заточението. А и полицията ще реализира хубави печалби.

* * *

В своята книга, озаглавена „В Македония под робство“, София 1934 г., печатница П. Глушков, стр. 258–264, Павел П. Шатев пише за Солунските събития, станали на 17/30 април 1903 г.:

…Параходът „Гадалкивир“ биде запален във вторник 15/28 април 1903 г. Същия ден, през нощта, Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов, с предварително приготвен взрив, се приближили до ж. п. линия Солун-Деде Агач, и при един завой между голямата гара, която беше вън от града, и малката гара в самия град, с две петарди, прикрепени с пластинките до релсите, поставили 2–3 кг мелинит, тъкмо когато се появил влакът. Колелата на локомотива минали малките черни и съвсем незабележими петарди, които възпламенили динамита. От взрива локомотивът се повредил, обаче не се катурнал; стъклата на повечето от прозорците на вагоните се изпочупили. От пътниците никой не пострадал. Без да бъдат забелязани, атентаторите се отдалечили бързо, в една от преките ж. п. линии, и се прибрали пак в града. Тогава вече за всички станало ясно, че в града Солун има комити и атентатори, тъй като изгарянето на парахода „Гадалкивир“ и повредата с динамит на железопътната линия всички взеха за една комбинирана атентаторска акция.

Другият ден, сряда, 16/29 април 1903 година, мина тихо. Полицията усилено търсеше скрити комити, но не намерила такива.

През нощта, след като всеки от атентаторите е бил на предварително определено място, Коста Кирков поставил няколко килограма мелинит между газовите и водопроводни тръби, които минаваха под малкия мост на рекичката, преди да се влее в морето. От взрива газовите и водопроводни тръби се повредили и в един миг целият град потънал в мрак и останал без вода. Това беше сигналът за борбата. В тоя момент Димитър Мечев и Илия Тръчков са били при ниските стени около двора на фабриката за светилен газ, с единствената цел — да се прехвърлят въз двора на фабриката и с един предварително приготвен взрив да възпламенят самия резервоар за светилен газ. Бдителният гавазин (пазач) на фабриката е попречил на това, като, с револверни изстрели, е подгонил и двамата, които, възползвайки се от тъмнината, се изгубили в съседната градина, откъдето се прибрали в общата квартира, до хотела „Салоник“, при самия ъгъл, където от главната улица „Тахта кале“ се отделя една тесна, крива улица и минава покрай стените на Топхането. Димитър Мечев и Илия Тръчков, след като затворили добре вратата — железни врата, — от стаята и терасата на квартирата си почнали да хвърлят бомби. По разказа на хора, живущи близо до тяхната квартира, през нощта те хвърлили повече от 60 бомби и в продължение на няколко часа се сражавали с войската и жандармерията, след което са били убити. Те и двамата — Мечев и Тръчков — от стаята и терасата, една по една, са хвърляли бомби, а след избухването на всяка бомба, войниците групово, под команда, обстрелвали цялата къща, за да ги убият. На тоя пункт войската и жандармерията са били командвани от Хюсни Ефенди, „Арап-Бинбаши“, по произхождение негър. В първия момент някои от войниците и жандармите са били убити и наранени, но в последствие, след хвърлянето на всяка бомба, докато изгори късият фитил, Арап-Бинбаши командувал „Легни!“ — и всички войници лягали с гърдите си на земята и пак по заповед на същия бинбашия ставали, за да стрелят в прозорците и в терасата.

През тази нощ в магазина „часовой“ е бил Орце п. Йорданов. Той, след като забелязал изгасването на лампите, запалил дългия фитил в магазина, излязъл вън и се отдалечил. След няколко минути взривът избухнал с голям трясък, разрушил зданието на „Банк Отоман“, където се появил пожар. Тъкмо при избухването на взрива, с един файтон, е минавал по улицата германският инженер Хекел, който при „Банк Отоман“ е бил убит от камъните, пръснали се вследствие на взрива. Цялата стража, която пазела зданието, още при първия взрив се разбягала към съседните улици. Директорът на банката, който доскоро живееше в най-горния етаж, предвид на всякаква изненада, от една седмица напуснал банковото помещение и живееше в отделна частна квартира.

Милан Арсов е бил определен да хвърли една бомба в лятната градина на театър „Алхамбра“, а Георги Богданов — в кафене „Ньона“, при площада до самия кей. Веднага след изгасването на лампите с газовото осветление, публиката бързо се раздвижила и от страх се разбягала. В тоя момент Милан Арсов и Георги Богданов с цигарите си запалили фитилите на „пакетите“, увити в хубава хартия, които държали в ръцете си.

Фитилите на взрива, както на Милан Арсов, така и на Георги Богданов били доста дълги с единствената цел да не се причиняват човешки жертви.

Владимир Пингов се опитал с малко бертолетова сол и едно шише с фосфорна течност да предизвика пожар в „Бошнак хан“. Той, още при изгасването на лампите от въздушния газ, запалил течността и бертолетовата сол, излязъл на улицата, която върви покрай „Бошнак-хан“ и хотел „Вардар“ и се упътил към квартирата на Димитър Мечев и Илия Тръчков. Обаче, когато минавал тъкмо при входната врата на „Топхането“, старшият на поста искал да го спре и арестува, просто по подозрение, но той се съпротивил и бил застрелян.

Коста Кирков и Орце п. Йорданов, възползвайки се от тъмнината и общата суматоха в града, особено по главната улица, хвърлили няколко бомби пред хотел „Египет“ и театър „Еден“, с цел още повече да увеличат паниката. Близо до хотел „Египет“ беше „Банк Отоман“. Една голяма част от публиката, обзета от панически страх, тичала по главната улица надолу, към хотел „Салоник“, но като забелязала, че и там се хвърлят бомби и има стрелба, връщала се обратно към кръстопътя при хотел „Египет“ и театър „Еден“.

На 16/29 април 1903 година през нощта са били убити Димитър Мечев, Илия Тръчков и Владимир Пингов.

Орце п. Йорданов, Коста Кирков, Марко Бошнаков, Милан Арсов, Цветко Трайков успели да се приберат в квартирите си.

На 17/30 април 1903 г., четвъртък, рано сутринта, Коста Кирков, прилично облечен, излязъл от квартирата си, упътил се към улица „Сабри-Паша“, където беше помещението на телефонната станция, уж, за да подаде една телеграма. Обаче, старшият на пост поискал, съгласно разпорежданията на властта, да го обискират. В тоя момент Коста Кирков се отдръпнал и се опитал да възпламени бомбата, обаче часовоят го промушил с щика на пушката си.

През същия ден към обед от квартирата си, находяща се близо до „Банк Отоман“, зад католическата черква (една двуетажна гивгирена къща с балкон, в която живееше едно италианско семейство, Антонио Пепе), Орце п. Йорданов в продължение на 2–3 часа от време на време хвърлял бомби от вътрешността на къщата, докато е бил убит от войниците.

Когато трупът на Орце п. Йорданов е бил изваден от къщата и прострян на улицата, няколко разярени войници искали да го промушат с ножовете на пушките си. Обаче Хюсни Ефенди — „Арап-Бинбаши“, който също бил на местопроизшествието, ги спрял и посочвайки трупа на убития атентатор, обърнал се към войниците и им казал:

— Ето, тъй се умира за отечеството! Нека убитият ви служи за пример как трябва да се жертвате за отечеството!

До 17 април от войската и жандармерията в различни пунктове са били убити 42 души, а от атентаторите — Орце п. Йорданов и Коста Кирков.

През деня няколко групи от турското население, силно възбудени от фанатизъм и ярост, се опитали да правят изстъпление, като избият българското население в Солун, което нямаше нищо общо с атентатите. Обаче, когато валията Хасан Фехми-Паша научил за това, той сам е ходил из някои улици и лично е увещавал разярените фанатизирани тълпи да не правят изстъпления, като им е обещал, че властта ще се справи. Присъствието на европейски военни параходи в пристанището и енергичното вмешателство на валията, ограничиха изстъпленията, чиито последствия в тоя момент най-добре е схващал самият Хасан Фетми-Паша.

Губернаторът, валията Хасан Фетми-Паша, се отличи и заслужи за всичките похвали. Той още сутринта, след станалите експлозии, се яви на много места, за да успокоява публиката, като я уверяваше, че войската и административната власт ще могат да запазят реда и спокойствието в града, и строго увещаваше уличните тълпи да не се намесват в разпоредбите на властта. Войската и офицерите, общо взето, се държаха добре, с изключение на полицейските органи, които се оказаха лишени от всякакъв такт, умение и предвидливост.

Същия ден към 5–6 часа, когато валията се е прибрал в квартирата си, намираща се в махалата „Пиргите“, определеният от по-рано съзаклятник Цветко Трайков се опитал да се приближи до охраната и подгонен, Цветко, след като се поотдалечил към едно празно място около една къща, извадил една бомба, запалил я и седнал върху нея. Бомбата избухнала и Цветко намерил своята геройска смърт. Тази саможертва оковала на място и валията, и войниците.

След няколко дни, Георги Богданов, Милан Арсов, Марко Ив. Бошнаков, както и всички останали съучастници и сподвижници на съзаклятниците бяха арестувани и предадени на специален военен съд (Дивани Харб). Всички убити атентатори и други лица, убити през време на Солунските атентати, са погребани в българските гробища в обща гробница, в горния ляв ъгъл на гробищата, около малката черква-параклис „Св. Апостол Павел“. Само Коста Кирков е погребан в отделен гроб.

* * *

Забележка 1

В горното описание П. Шатев е пропуснал да отбележи нещо съществено, което охарактеризира личностите на Солунските атентатори — да дадат човешкия си живот и да спасяват другите, даже в момента, когато знаят, че самите тях ги очаква сигурна и много близка смърт.

 

Забележка 2

Преди извършването на атентатите, Орце застраховал живота си за 10 000 франка, платени на Симона Радев. Тоя последният получил застрахованата сума и я предал на Б. Сарафов. Остава, обаче, открит въпросът — защо Орце искал да се плати тази сума на Симона Радев, а не направо на Борис Сарафов, от когото беше получил такава сума миналата година в Женева? Че Орце не е искал да остави парични задължения след извършените атентати спрямо когото и да било — това е лесно обяснимо; но защо да се брои тая сума именно на Симона Радев? — това не може лесно да се обясни. И защо Симон Радев ги е дал на Борис Сарафов? — и това не а така лесно да се обясни.

В случая не се ли повтаря старата история на Юда, който върнал 30-те сребърника за своето предателство. Само с тази разлика, че Юда върнал 30-те сребърника и след това се обесил, а Симон Радев продължава и до днес да живее.

 

Забележка 3

В същото описание Шатев описва смъртта на Коста Кирков много бегло. Според както ми я разказва Гоце Чанев — лице, много близко на атентаторите, който е бил в Солун по време на атентатите, — Коста Кирков, изискано облечен, искал да влезе в телеграфо-пощенското здание. Това последното, както всички обществени учреждения, било охранявано от войска. Часовоят не допуснал Кирков да влезе в зданието.

— Yasak! Geri![2] — извикал часовоят.

— Mais, je suis français![3] — се помъчил Кирков да убеди часовоя, за да го пусне да влезе в зданието, като безвреден чужденец.

— Франсе-мрънсе… Ben bilmém! Yasak-dır! Geri![4]

Тогава Коста започнал да пали с цигарата си фитиля на заряда, който носил в ръцете си, като обвит в хартия пакет.

Намиращият се наблизо началник на военната застава, като забелезал Киркова, че пали фитиля се спуснал върху него и с шашката си му отнесъл предната горна част на главата.

Коста паднал по очите си на земята. Тогавашният френски консул — мосю Стеег, който преди няколко месеца е бил преместен от Пловдив в Солун, и който по заповед от френското правителство следил от близо и подробно онова, което става в Солун, минал и видял, когато трупът на Коста Кирков в продължение на няколко минути, с конвулсни движения се мъчил да запали фитиля на взрива.

 

Забележка 4

Името на атентатора, който се опитал да се приближи до файтона на валията, не е Цветко Трайков, а Цветко Наумов от Ресенските села, по занаятие градинар, който до края на 1900 година беше в Цариград и — с коша на гърба си — продаваше зарзават из Цариградските улици. Той беше слабограмотен човек. Той, заедно с друг цариградски градинар — Хаджията, — през първите дни на месец януари 1900 година, принуди изпратения от ВМР Организацията Стоил Миров да устрои нашето избиване в Цариград да бяга от тоя град (справка: стр. 313 от третата част на „Предвестници на бурята“).

По-късно Цветко Наумов дойде в София, и през 1901 година аз го виждах да се навърта около Софийския Върховен Македонски Комитет. След избирането на Стоян Михайловски за председател на тоя комитет, Цветко Наумов изчезна от очите ми и аз не го видях вече.

* * *

От Караманджа се спуснахме право на юг, като вървяхме по пътеките, когато попадахме на такива и без път, когато те се отклоняваха много от направлението, което държехме, или когато ни водеха към населени места. По тоя начин, след три нощни прехода, ние стигнахме до гарата Кара Амат, където продължихме прехода си и през деня.

От тоя преход денем си спомням следната случка: след прехода в първия ден, вечерта, се спряхме да нощуваме на една малка полянка, оградена от северната страна с шубраци и граничеща от юг с много стръмен скалист склон. Както споменавам и по-горе, не поставяхме часовой. Бяхме много изморени, капнали за сън. Веднага след като легнахме, сме заспали.

Трябва да е било към полунощ, когато ме събуди някакво кучешко виене.

— Че какво търси куче по тия пусти места? — помислих си аз, завих се с кебето през глава, за да не чувам кучешкия вой и се помъчих отново да заспя.

Напразно се мъчих — виенето беше много силно и зловещо; като че ли животното виеше над главите ни. Този вой не ни оставаше да заспим и да си отпочинем както трябва.

Когато съмна, станахме и се приготвихме за път. Христо Лакудата разгърна шубрака, за да се отдели малко по нужда, и веднага извика:

— Ху-бре! Ху-бре! — и изгони един вълк, който със все сила избяга нагоре към стръмното.

Работата се изясни: гладният звер ни подушил и съблазнен от миризмата, дошъл на 3–4 крачки до нас, клекнал на задницата, вирнал си муцуната нагоре и почнал да вие, за да събере дружина и да ни нападне; знае се, че вълкът колкото е кръвожаден, когато е в глутница, толкова е подъл и страхлив, когато е самичък. В това отношение той прилича на човека.

Слязохме и преминахме през Оллу Елле — високо планинско пасбище, чиято надморска височина съперничи с оная на Боздаг, който се издигаше на запад от нас. Още беше рано; каракачанските стада още не бяха дошли; в гънките на местността снегът, на преспи, още стоеше.

— Ето тука, на това място, е убит Георги Фертика! — каза Локудата и ни посочи една равна поляна, през която ни предстоеше да минем.

Аз познавах Фертика от 1895 година, след връщането му от четническото нахлуване в Македония. На възраст около 50 години, той имаше среден ръст, широки плещи, добродушно широко лице, набраздено с бръчки, умни и хитри очи, тъмнокестенява прошарена коса, и също такива дебели мустаки. Той беше вземал участие във всички обществени движения от Съединението на Северна и Южна България до четническото нахлуване в Македония през 1895 година, при което всякога се беше отличавал със своята добросъвестност и извънредна скромност.

Фертика постъпил, като прост четник, в четата на Вълчо Сарафов. След убийството на тоя последния, извършено с цел да бъде обран, Фертика продължил да фигурира в същата чета и след като убитият Вълчо Сарафов е бил заместен от Коста Антонов — Съчанката. Свободолюбив, откровен и прям по природа, Фертика не можал да се примири с коварството на новия си войвода и с неговата кръвожадна жестокост, подплатена с алчно користолюбие.

Учителите в с. Райково, Дечев и Шапърданов, в едно събрание на Организацията в това село, подложили на критика поведението на Коста Съчънката по злоупотребление на някаква сума, която му била поверена от Организацията в село Райково. След няколко дни, под предлог, че ще третира с тях някакъв организационен въпрос, Съчанката ги повикал при себе си в четата, като им поръчал да донесат едно въже, което му било необходимо за връзване на някакъв денк. Без да подозират нещо лошо, Дечев и Шапарданов дошли на назначената среща и донесли въжето. Коста Съчанката накарал четниците да вържат с въжето ръцете и краката на нещастните учители, които били заклани, след като дълго време били подложени най-жестоки измъчвания.

Коста Съчанката по убеждение беше тесен социалист. Той наизуст цитираше цели глави от „Капитала“ на Карл Маркс и от съчиненията на Енгелс и Бебеля. Неговата начетеност на тесняшката „научна“ и пропагандна литература беше се проявила в него чрез вярването, че насилието и терорът са необходимо условие за провеждане в практическия живот на тесняшко социалистическите принципи — и безразборно, на всяка крачка, упражняваше тоя терор било спрямо ония, които критикуваха неговите действия, било спрямо съвсем посторонни и в нищо невинни хора.

Така веднъж, след едно несполучливо нападение на турска територия, имащо за цел някакъв обир, четата на Съчанката се връщала за България. Усетил присъствието на четата в турска територия, аскерът поставил на много места секретни постове, за да я избие или залови. При движението си към границата, четата срещнала някакъв си помак от с. Мугла, който, с торбичка на рамо, идвал откъм границата и си отивал в селото. Съчанката обещал на помака много голяма награда, ако преведе четата, без да бъде усетена от секретните постове на аскера. Помакът превел четата, която успяла да мине границата без всякакъв инцидент. За тая услуга, помакът получил обещаната награда; той бил вързан за едно дърво и четниците — особено ония от тях, които дотогава не били убивали човек, били принуждавани от войводата да нанасят поред удари с кама върху „вързания помак“, в гърдите отляво, между петото и шестото ребро, както им заповядал Съчънката… Напразно вързаният помак се молил да го довършат; войводата продължавал да преподава на своите неопитни четници лекции по человекоубийство върху жив човек и да следи за практическото приложение на преподаваните знания.

През месец август 1901 година аз се случих в Пловдив. По това време се случи да бъде в същия град и Коста А. Съчанката. Той беше се върнал от София, където бил извикан от новия председател на Софийския Върховен Македонски Комитет — Стоян Михайловски — във връзка със „завладяването“ от тоя комитет на пограничния пункт Чепеларе. Непосредствено преди заминаването си за София, Съчанката убил някого си и тръгнал за София, без да си измие ръцете между пръстите, по които останала засъхнала кръв от убития. Това обърнало внимание на Ст. Михайловски, който запитал какво е това тъмно-червеното между пръстите му; когато узнал, че това е кръв от наскоро извършено убийство, Михайловски изпаднал в ужас и отказал да третира със Съчанката какъвто и да било въпрос. Аз срещнах Съчанката в Пловдив, след връщането му от София. Отбихме се в „Червен рак“ (където е сега народният магазин), на чашка ракия. С лек хумор, духовито той ми разказа за срещата си със Ст. Михайловски и в края ми изповеда:

— Аз не мога да заспя, ако през седмицата не съм заклал човек.

Още след убийството на учителите, Дечев и Шапарданов, Фертика изказал пред другарите си своето възмущение и влязъл в очите на Съчанката, който в себе си още тогава го осъдил на смърт; но, понеже знаял, че Фертика е храбър и с авторитет пред другарите си, не посмял да го убие или да накара някого да го убие, когато е буден, а натоварил едного от четниците да го застреля, когато е заспал. На няколко пъти, с приготвен револвер, четникът-палач се приближавал до жертвата си, но в момента, когато да стреля, Фертика се стряскал насън, пробуждал се и скачал прав, стреснат от страшен кошмар, и разказвал на събудените четници.

— Сънувах страшен сън — море, широко море. Не се вижда бряг. Аз газя в морето, което става все по-дълбоко и по-дълбоко. Изведнъж от морето изкача змия, една черна, дебела, голяма, много голяма змия, която се стрелна върху мене да ме клъцне по челото. От страх се сепнах и се събудих.

И всеки път след като убиецът се приближавал, а той се стряскал и скачал, Фертика казвал, че пак сънувал все същия сън. Тук на Оллу Елле, убиецът пак се приближил до Фертика. Тоя последният не се стреснал, тъй спял мирно, и бил застрелян в слепите очи. След дълго мъчение и ритане с крака, най-после издъхнал.

След убийството на Фертика, терорът, упражняван от Съчанката върху четниците, за да ги държи в робско подчинение, достигнал своята кулминационна точка. Никой от неговата чета не бил сигурен, че, като заспи, няма да бъде убит най-подло. Един по един четниците се разбягали. Поради терора и Организацията се дезорганизирала и умряла. Останал без четници, Съчанката изфирясъл от Ахъ-Челебийско. При тия условия Христо Караманджуков беше дошъл в Ахъ-Челебийско и беше си поставил за задача да организира този край, а аз — да направя една база за един атентат по ж. п. линия Жонксион-Салоники, като запуша тунела между селата Ени Кьой и Габрово.

Продължавахме да се спускаме на юг. На 22 април 1903 г. достигнахме ж. п. линията и се надвесихме над северозападния вход на тунела, находящ се между гарите Ени Кьой и Габрово. Под нас, релсите се вмъкваха в него. Близо до входа на тунела, под платното на железния път, беше струпана някаква землянка. Пред землянката беше накладен огън, над който — закачено на един чатал, забит в земята, настрана от огъня — имаше едно котле, в което се вареше нещо, защото от него излизаше пара. В землянката имаше 10–15 души аскери, които влизаха и излизаха от нея. При входа на самия тунел беше поставен часовой.

По стръмния баир тръгнахме на югоизток и се надвесихме над другия вход на тунела. И там, под платното на железния път, имаше землянка, от която влизаха и излизаха аскери. И при този вход имаше часовой.

Мостовете по ж. п. линията тоже се охраняваха от военни застави и часовои, като ония при входовете на тунела. От една застава до друга се движеха патрули от по двама аскери. От тая рекогнисцировка ние извадихме следните заключения:

1) Проникването в тунела или завземането на някой от мостовете чрез открита сила беше, ако не невъзможно, то поне много съмнително, даже ако бихме действали с многобройна чета.

2) Ако — след бой със заставите — бихме проникнали в тунела или бихме заели някои от мостовете, едва ли бихме имали време и възможност да ги повредим така, че тяхната поправка да изисква доста време — необходимо условие, за да се постави ж. п. линия в невъзможност да служи за военни цели при потушаването на въстанието.

3) Повредена на всяко друго място, линията ще може бързо да се поправи и ще може да пренася войски, следователно, една такава повреда не си заслужава труда и жертвите.

Трябваше да се намери начин за проникване в тунела, без да срещнем съпротива от аскера. Трябваше — както при решаване на мъчните задачи в математиката — да се избиколи мъчнотията. С Андон Дечев го обмисляхме и съобразявахме. Най-после се спряхме на следното решение:

1) С една многобройна чета да нападнем гара Бук, отстояща около 25 км. западно от тунела, охраната, на която гара, не беше много силна. Там всякога се намират резервни локомотиви, държани под пара. Преди да нападнем тая гара, ще прекъснем телеграфните жици и ще я изолираме.

2) Ще завладеем един от готовите локомотиви, ще закачим за него един вагон, на който ще натоварим четниците и взрива, ще повредим всички останали локомотиви и ще ги направим негодни за пътуване, като предварително с тях ще задръстим всичките маневрени линии на гарата.

3) Със завладения от нас локомотив, каран от машиниста под дулото на револвера ще заминем с най-голяма бързина за тунела, ще влезем в него без съпротивление от аскера, и ще спрем по средата в него.

4) Веднъж влезли в него, ще поставим взрива по начин, да разрушим едновременно както локомотива, така и релсите на линията, за да задръстим тунела, та да не може да бъде поправена дълго време.

5) След като подпалим фитила, ние ще излезем от тунела, и ако се наложи — ще водим бой с аскера, за да си пробием път. Ако успеем да си пробием път — добре; ако не успеем, пак няма да е зле, защото ще си продадем кожите скъпо.

* * *

Сега моята най-близка задача беше да намеря взрив, както и всичко необходимо за задръстване на тунела и разваляне на ж. п. линията.

Трябва да беше вечерта, 22 април 1903 година, стар стил, когато след като привършихме нашето разузнаване на тунела и линията — тръгнахме обратно за Карлуково.

Още преди два дена ние си бяхме привършили хляба. Измъчваше ни вълчи глад. Обезсилени от глада, едва се влачехме. Следната сутрин, рано, когато при пукането на зората навлязохме в Кара Амат, под гъстите надвиснали клони на една ела изгонихме една дива свиня, която със силно изгрухтяване се стрелна пред нас в дерето. На тоя глад отгоре — дива свиня. Очите ни светнаха и ние двама с Антон Дечев се затекохме по пресните й дири. Лакудата и Булашев останаха да ни чакат горе. Цели два часа ние с Дечева се лъгахме по дирите на хитрата гадина. Ето на! Дирята е прясна, толкова прясна, че е направена скоро, преди не повече от една минута; тя, дирята — ни води ей там, към отсрещната група от гъсти елови дървета… и изведнъж липсва по това направление. Започваме да я търсим около мястото, където я бяхме загубили. Наоколо — никаква диря. Антон Дечев, който е страстен ловец, ме извика и ми сочи дирята, която е намерил; тя започва отново, но не по същото направление; животното направило един скок от няколко метра назад и избягало натам, от където беше дошло, само че под остър ъгъл, така че ние сме се разминали с него… Капнали от умора, окъпани в пот, ние най-после се отказваме от нашето намерение да го убием и почваме да се връщаме при другарите си, които ни чакат там, далече, на гребена…

На връщане, при една шубрака, Антон Дечев попадна на един таралеж, който се сви на кълбо. За да не го избоде Дечев постла кърпата си, търкулна таралежа с крака си върху кърпата, събра четирите и края и понесе своя лов на горе, към дружината, като казваше:

— Пак ще му направим адета на Гергьовден — ако не с агне — с таралеж.

Няма да описвам след като го прободохме с ножа и го убихме — с какъв труд одрахме таралежа и как свещенодействувахме при неговото опичане на шиш. Ако и много вкусно, месото на таралежа не задоволи нашия глад, а само го раздразни. Отново тръгнахме на север, но така омаломощени от глад, че едвам си влачехме краката. Напразно си залъгвахме стомасите, като дъвчехме восък, какъвто си бяхме турили в раниците, именно за такива случаи като сегашния. Стомахът искаше от устата да му достави не слюнка, а храна — съществена и достатъчна храна.

На едно място в горното течение на Озир-Дере, навлязохме в едно широко пространство, покрито с коприва, висока до пояс. Ние набрахме по един сноп коприва, която беше много крехка, седнахме и се заловихме да щавим копривените листа, като ги мачкахме между дланите си, и след това, поръсени със сол и пипер, ги дъвчехме и гълтахме. Натъпкахме се с коприва, но това не ни насити. Човекът не е тревопасно животно и неговият организъм не е пригоден да използва тревата за храна. И с така препълнените стомаси се чувствахме гладни и омаломощени.

Едва се мъкнем. Но най-омаломощен е Булашев, който е най-силен физически от всички ни. Миналата година в Пловдив беше дошъл един странстващ цирк. Между другите номера, имаше и борба с мечка. Булашев се беше борил с тази циркова мечка и беше възхитил публиката със своята физическа сила. Сега той е така омаломощен от глада, че е заприличал на парцал; трябва постоянно да се спираме и да го изчакваме, за да не го загубим.

— Не мога повече! Вий вървете! Аз ще остана тук. Нямам сили да вървя по-нататък! — и Булашев легна, обърна се по гръб и се изтегна на земята.

Останалите трима взехме да се съвещаваме. На около 3 км вляво от нас, на северозапад, се виждат накацали по баира някакви къщи. Това, както научихме по-късно, било село Змиево, помашко село с фанатизирано население. Решихме един от нас да иде в селото и да вземе хляб. Облечен в чепеларска носия, Антон Дочев, който на пръв поглед имаше вид на помак, беше най-подходящ да иде в селото. Дочев остави раницата и кебето, както и всичко, което в случая беше излишно, взе си само пушката и няколко пачки патрони (той беше въоръжен с дълга манлихерка, стар образец) и замина за село Змиево. След около един час и половина, той се върна с една торба, преметната през рамото му, напълнена с четири хляба. Аз раздадох на всички по едно малко коматче, което те заръфаха с ожесточение.

— Не бива да се яде много наведнъж — казах аз, — стомахът е отвикнал от храна. Трябва постепенно да привикне. Инак ще изпокапем по пътя.

Беше започнало да се мръква. Изядохме само по няколко залъка хляб, но това ни върна силите и тръгнахме бодро отново на път. Трябваше по-скоро да се махнем от тука, да се възползваме от нощта и утре да сме далече, защото помаците ще направят хайка по нас и ще ни гонят с ловджийски кучета.

Възвърнали си силите с хляба, ние продължихме преходите за към село Карлуково и към 27 април 1903 година се прибрахме над това село, в Чиловата кория.

* * *

При пристигането си в Карлуково, в новодошлите вестници от България, прочетохме първите сведения и описания на Солунските атентати. Значи, моето видение под връх „Сакарка“ беше един от най-безспорните случаи на телепатия. За мене стана повече от ясно, че хората притежаваме способности, които ние самите даже не подозираме.

По-късно, когато анализирах себе си и отбелезвах времето на моите лични психически проявления, констатирах: нашето, наглед безпричинно добро или лошо, душевно разположение съвпада с момента, когато някъде далече от нас, се желае или се крои нещо добро или пакостно за нашата личност. Изглежда, че ние всички сме вързани помежду си с невидими психически връзки, по-силни или по-слаби, в зависимост от психическото ни състояние. Мисля, че сегашното състояние на човешките знания не е в състояние да даде отговор на тоя въпрос. Онова, което е положителното, е, че чрез психическо средство ние можем през грамадни разстояния да видим съдбата на нашите близки по душа хора.

След прочитането на новините за Солунските събития аз се почувствах сам, съвсем сам във вселената. Всичките ми близки по душа хора бяха приключили своите сметки с живота; едни бяха избити и избесени в Одрин, а останалите загинали в Солун. Аз нямах вече близки по душа хора, следователно, за мене вече нямаше място върху земята. Аз трябваше да бързам, за да реализирам своя план — да хвърля във въздуха ж. п. линия Жонксион-Салоники и да задръстя ж. п. тунела при с. Ени Кьой, след което да настигна моите другари в безконечността.

Два или три дни след завръщането ни в с. Карлуково от рекогнисцировката на ж. п. линията и на тунела при с. Ени Къой, през „Св. Дух“ — Имарет дере — Станимака — Пловдив, аз заминах за София. Там се срещнах с Наум Тюфекчиев, който по онова време живееше на площада пред Народното събрание, и доставяше по контрабанден начин взривни материали. От него купих 100 кг динамит в пакети от дебела червена хартия, на жълт прах — по 1 кг пакета; няколко кутии с капсули за възпламеняване на динамита; два топа бикфордов фитил и две машинки за произвеждане електрическа искра чрез силно завъртване на магнита посредством една навита връв.

По мое искане, преди окончателно да сключим сделката, с Тюфекчиев отидохме на гара Своге, а оттам на около 2 км западно от гарата, в подножието на стръмнината. Пред мен Н. Тюфекчиев подложи на опит стоката, която купувах от него. Той направи един пакет от около 200 грама динамит, постави фитил в една капсула и тури тая последната в направения от него пакет. Самия пакет той постави до едно дебело дърво, чието стъбло имаше около 30 см в диаметър, и запали фитила. Ние бързо се отдалечихме на около 60 крачки и легнахме на земята, като наблюдавахме какво ще стане. Последва взрив. Горната част на дървото подскочи нагоре, а след това се събори на земята. Отидохме при мястото на взрива. Короната и горната част от стъблото на дървото лежаха на около 10 крачки настрана. Долната част от стъблото беше отрязана като с нож. Почвата наоколо беше разровена, а корените на дървото — отчасти разровени и разкъсани. Веднага след опита, двамата с Н. Тюфекчиев се върнахме в София и сключихме сделката. Взетите от мене материали струваха 1500 (хиляда и петстотин) лв.

Пею Ив. Шишманов, ръководителят на Организацията в Ахъ-Челебийско, не даваше и дума да се продума за набавянето на тия материали със средствата на Организацията. За тая сума аз се принудих да дам на Н. Тюфекчиев полица за 1500 лева, без падеж.

На моя въпрос — отгде накъде той има доверие на хора като мене и сигурен ли е, че ще си получи някога парите по тая полица, когато знае, че аз нямам ни имот, ни заплата, ни доход, ни гаранти, нито пък има някаква вероятност, че ще бъда жив, за да му се наплатя, Тюфекчиев отговори:

— Та търговците и техните гаранти да не би да заслужават повече доверие?! За какво използват те това доверие?! — За своя лична облага. Така че кой влага повече капитал, за да заслужи това доверие — те или вий, така наречените „неблагонадежни“.

Ще забележа мимоходом, че Н. Тюфекчиев не беше се излъгал в своята сметка. Есента на 1904 година, когато постъпих чиновник при Казанлъшкото лесничейство, Тюфекчиев, поставил падеж върху полицата и я протестирал: на моята заплата биде наложен запор, така че към средата на 1907 година аз я изплатих напълно, заедно с лихвите по 12% за времето от нейното протестиране до окончателното й изплащане.

* * *

Освен Н. Тюфекчиев, в София потърсих и намерих Ефтима К. Лимончев, машинист по Б. Д. Ж., който по онова време беше началник на ж. п. депо в София.

Ефтим К. Лимончев, родом от гр. Охрид, беше по-големият от двата сина на К. Лимончев, поминал се като затворник в Пояс-Кале, близо до Александрета — Сирия.

В 1873 г., вуйка ми, митрополит Натанаил, бил избран за Охридски владика и тържествено заел престола на Охридската Архиепископия, така начерената „Юстинияна Прима“, овдовяла от 1793 година, когато последният охридски български архиепископ Арсений е бил пратен на заточение, където се и поминал. В 1875 година вуйка ми организирал първото македонско въстание в Битолско против турската власт. Заговорът бил разкрит от турската власт, която, между другите, арестувала и трима души от съзаклятниците: Златан. К. Бойкикев; мой вуйка, брат на гореспоменатия охридски владика, родом от с. Кучевище, Скопска черна гора; Зафир Белев и Коста Лимончев — и двамата от гр. Охрид.

Владиката успял да избяга и до идването на руските войски в Сан Стефано се скрил в Цариград. Арестуваните съзаклятници били съдени и осъдени от Битолския военен съд на смърт, заменена с доживотен крепостен затвор (кале-и-бент), Коста Лимончев се поминал в затвора, а останалите двама, след 26 години, бяха помилвани и дойдоха в България.

Вуйка ми, владиката, не оставил на произвола на съдбата децата на заточените съзаклятници. В Ловеч, където той заместваше титулярния ловчански митрополит, който бе избран за български екзарх, той ни беше събрал около себе си цяла рота дечурлига. Между нас беше и Ефтим К. Лимончев, който по-късно бе настанен в железарското училище в с. Княжево. След завършване на това училище, Ефтим К. Лимончев постъпи на служба в Б. Д. Ж. Сега той беше началник на Софийското ж. п. депо.

— Знаеш ли защо те намерих? — му казах аз. — Искам да науча от тебе две неща: първо, когато е готов, как се туря в движение локомотивът, как се ускорява и преустановява неговото движение; и второ — по какъв начин най-бързо и с най-малко труд може да се повреди локомотивът така, че да не може да бъде пуснат в движение дълго време.

Лимончев ми помогна да се кача в един от локомотивите, качи се и той след мене и започна да ме просвещава:

— Видиш ли тоя лост? Като го мръднеш малко вдясно, движението започва бавно; ако искаш да усилиш бързината му, ще мръднеш лоста още повече надясно — и така нататък, ще можеш да достигнеш бързина до 60 км в час. Когато искаш да намалиш бързината, ще мръднеш лоста вляво. Когато искаш да спреш движението, ще докараш лоста до средата и ще си служиш със спирачката, която се туря в движение и се регулира с ей-тази тежест… За обратен ход ще манипулираш ей-така!

След теоретичната част, следва и практическото приложение, докле свикна с манипулирането на лоста и спирачката.

— Един локомотив — продължи да ме просвещава Лимончев — може да се направи съвсем негоден за движение дълго време с един чук, какъвто има в запас при всеки локомотив; няколко силни удара с чука по плочата, която предава движението на буталото върху лоста, който завъртва колелата — локомотивът не може да се движи без една поправка, която изисква доста продължително време…

По тоя начин, аз добих необходимите практически знания, които да ми послужат за контролиране действията на машиниста, който ще ни закара до гара Бук до средата на тунела при село Ени Кьой, и за бързо, сериозно повреждане на локомотивите, с които ще задръстим маневрените линии на тая гара.

Взетите от Н. Тюфекчиев материали, опаковани в един сандък, донесох в Пловдив на временно съхранение в къщата на Александър Костов, която се намираше на „Чаушоолу-Сокак“ (сегашната улица „Митрополит Панарет“), на мястото, където сега е построена нова къща, носеща номер 15. От Пловдив веднага заминах през Станимака за Чепеларе — Имарет дере — с. Карлуково, откъдето да взема мулета за пренасяне на материалите и хора за тяхното съпровождане.

В първите дни на месец май 1903 година, една малка чета, в която влизаха, доколкото си спомням: Вълко Райчев, Филю Райчев и Иван Шишманов — всички от с. Карлуково: Дели Яни от с. Петково и аз — за главатар, тръгнахме от Карлуково за Пловдив, но не по шосето през Станимака, а през страничните пътеки през село Югово. При село Хвойна аз оставих четата да ме чака вън от селото и влязох в него, за да се срещна с учителя Иван Талев и с бившия чиновник — сега пенсионер — Златанов, за да взема двете мулета на Щоня и хляб за няколко дни на четата.

Една вечер, преди полунощ пристигнахме в Пловдив, натоварихме материалите на мулетата и към полунощ заминахме обратно през Станимака, край Бачковския манастир за Чепеларе. Осъмнахме при Сливов дол, на около 2–3 км, южно от манастира, по шосето за с. Наречен. Ние забихме в гората, избрахме място за денуване, разтоварихме мулетата и ги пуснахме да пасат. Избраното място беше една почти равна поляна, слабо наклонена на запад; тя беше съвсем близо до шосето, което вървеше по десния бряг на р. Чая, под самия склон, покрит с гъсти шубраци, който много стръмно се спускаше на запад.

Хлябът, който преди три дни взехме от село Хвойна, беше на привършване, а нам предстоеше дълъг път. Аз оставих четата да денува на избраното място и заминах за село Хвойна да се видя с Иван Талев и да му заръчам да приготви хляб, който да занеса на четата. В Хвойна пристигнах сутринта рано, намерих Талева и останах да чакам до вечерта, за да взема хляба и да го занеса.

През деня ме втресе и хвърли в огън. Вечерта ме претресе. Аз взех хляба в две торби, които вързах и преметнах на рамото като дисаги. Вървях, обаче, с мъка, както поради маларията, така и поради безсъницата и умората. Така минах с. Наречен и стигнах до реката при моста, който прехвърля шосето на североизточния й бряг.

На тоя бряг на няколко крачки от моста, има едно орехово дърво, което съществува и сега. Слънцето беше изгряло; отбих се от шосето и седнах под дървото да си почина. Унесло ме. Заспал съм. Събудих се от силно ритане с крак. Когато се събудих и отворих очите си, видях, надвесени над мене, двама души. Това бяха двама полицейски стражари, единият от които беше старши стражар. Те бяха слезли от конете и ги държаха за поводите.

— Ти откъде си? — ме запита старшията.

— От Манастир махала.

— Откъде идеш?

— Пак оттам — от Манастир махала.

— Къде отиваш?

— Нах Станимака — отговорих аз, като се мъчех да говоря на местното наречие.

— Какво ще правиш в Станимака?

— Дюлгерин съм, отивам да търся работа.

Те се отделиха настрана и взеха да си приказват шепнешком, като отвреме навреме поглеждаха към мене.

— Хайде с нас в Хвойна! — ми заповяда старшията.

— Че аз оттам ида. Какво ще правя в Хвойна? Не мърдам от тука! Аз съм тръгнал да търся работа в Станимака. Да е за там — ще дойда с вас! Ама за назад няма да мръдна! — и аз легнах и се изтегнах на земята, като си турих ръцете, кръстосани, под главата.

Старшията се качи на коня и го пришпори нагоре по шосето за Наречен. Младшият полицейски остана при мене, да ме варди. Ние мълчахме — аз легнах по гръб, а стражарът — изправен до мене, като държеше поводите на коня, който се мъчеше да откъсне кичурите трева наоколо. Стражарът наруши мълчанието:

— Ти не си от Манастир махала!

— Оти да не съм?

— Оти не си.

Ние пак млъкнахме. Така мина повече от половин час. По едно време, в завоя на шосето, от другата страна на реката, откъм Наречен, се показаха двама души; старшията, яхнал коня, а пред него — един селянин с пушка, която носеше на ремък. Те идваха насам, скоро минаха моста и се отбиха при нас. Аз никога в живота си не бях виждал толкова окъсан човек, колкото беше тоя спътник на старшията. По дрехите му — селски абени — нямаше здраво място; те бяха покрити с кръпки, пришити грубо, с дебели бели конци, та личаха отдалече. Поясът му, който някога е бил червен, беше избелял, окъсан и също така кърпен с бели конци; цървулите му бяха окъсани и повлечени. Старшията се обърна към него:

— Тебе как ти викаха?

— Иване.

— Иване, ще закараш тоя човек в Станимака и ще го предадеш на околийския началник. На околийския ще предадеш и тоя пакет! — и той му предаде един плик.

След това се обърна към мене:

— А ти ставай да вървиш с тоя милиционер в Станимака.

Аз покорно станах и метнах дисагите през рамо. Старшията опипа съдържанието им.

— Какъв е тоя хляб, дето си го помъкнал? — ме запита той.

— Нося си хляб от село. Като нямам пари да си купувам, няма да умирам от глад, я!

Старшията се обърна към Ивана:

— Пак ти казвам: ще го закараш и ще си отваряш добре очите! Ако се опита да избяга, ще го застреляш. Имаш ли патрони?

— Имам.

— Тури патрон в кримката. Така! Хайде, вървете сега!

Полицейските се качиха на конете, пришпориха ги, минаха моста и в силен тръс се загубиха в завоя, към с. Наречен. Ние с Ивана излязохме на шосето и тръгнахме по него надолу, към Станимака. До Юговските ханчета вървяхме мълчаливо. На север от последното ханче пътят се отбива вдясно и възлиза по стръмнината на пряка пътека. Аз предложих:

— Да минем по пътеката напреки!

— Да минем — съгласи се Иван.

Ние отбихме от шосето и тръгнахме по пътеката. Моето намерение беше да убедя моя пазач да се върне назад, към ханчетата, и да се развика, че съм избягал. Исках да избегна неприятността да извърша върху него насилие, защото вчера сутринта, когато се отделих от четата, уговорихме следното: ако случайно бъда заловен и под стража, когато наближа мястото, където я оставих, аз ще запея песента: „Янка през гора вървеше“, за да бъда освободен от нея.

Когато изкачихме по пътеката стръмнината и навлязохме надолу през гората, аз се поспрях и казах на Ивана:

— Иване, хайде върни се в ханчетата и се развикай, че съм избягал!

— Не може, законът не дава!

— Пикай му се в закона, бе Иване! На тебе и мене ли остана да изпълняваме закона? Хайде бе, Иване! Върни се и ме остави да си вървя и аз по работата!

— Не може! Ти чу каква беше заповедта!

— Чух. Демек, ако река да бягам, ти ще стреляш по мене?

— Само се опитай и ще изядеш шикалката!

Аз взех да си разпасвам пояса, като да искам да ходя по голяма нужда; исках да се затуля зад някой храсти и да избягам. Отидох и клекнах; Иван се настани така, че да може да ме наблюдава и взе пушката на изготовка — щом направя крачка, да ме застреля. Аз се изправих и си опасах пояса.

— Щом не вземаш от дума, ще намериш каквото търсиш! — си помислих и тръгнах весело напред, в туй време, отзаде ми, Иван носеше пушката си под лакета на дясната си ръка. Излязохме пак на шосето. Когато дойдохме до „Сливов дол“, на около стотина крачки от мястото, където бях оставил четата, аз предложих:

— Хайде да си починем малко. Не сме го взели гьотора тоя път!

Аз седнах. Иван остана прав с пушката на изготовка.

— И така „ох“! И така „олеле“! — казах аз. Барем да си попеем малко! — и аз запях:

Янка през гора вървеше,

с крушено листо свиреше

и на гората думаше:

— Горо ле, горо, зелена,

имаш ли вода студена…

— Я! Ето един миджо[5]! — продума Иван, който гледаше към края на поляната, откъдето започваше нагоре закритото от гората, стръмно легло на „Сливов дол“.

От гората беше излязъл Дели Яни от с. Петково, облечен в петковска носия от тъмносин шаяк, с фес на главата. Той бърже се доближи до нас, като си беше пъхнал двете ръце в пояса. Бледен, сух, среден ръст и сини очи, Дели Яни беше много нервен. Сега той беше още по-бледен, цял трепереше от нерви.

— Ей, миджо, откъде идеш така? — го запита Иван и като се обърна към мене, додаде: — Дотук карах едного, а оттука нататък ще карам надолу двамина!

— Е? — обърна се той към Дели Яни. — Ти откъде си и какво търсиш по тия места?

Вместо да гледа към Ивана, Дели Яни през цялото време гледаше към мене. При последните думи на моя пазач, аз направих знак с очи и се хвърлих върху Ивана, който — като говореше на новодошлия „миджо“ — се беше обърнал с гърба си към мене. Аз сграбчих двата му лакета, а в същото време Яни хвана пушката, завъртя я и я изтръгна от ръцете му, чиито движения бяха парализирани от мене.

— Динини-иманънъ[6]! — ръмжеше Дели Яни. — Ей откъде ида! Ще кажа сега накъде отивам!

— Аман, братя! Не мойте! Не ме правете зиян! Дечинки си имам! — молеше се Иван през това време, когато аз му разпасвах пояса и му вързвах с него лактите отзад.

Един пощенски надзорник, с двама работници, поправяше телеграфната линия. В момента, когато да обезоръжим Ивана, надзорникът се беше качил на телеграфния стълб, при завоя на шосето, северозападно от нас, а двамата работници, с дълги пръти в ръцете, му подаваха телефонната жица. След сборичкването ни с Ивана, те спряха своята работа, двамата работници захвърлиха жицата и прътите, и хукнаха да бягат по шосето за към Бачковския манастир; а докле аз връзвах ръцете на Ивана и той се молеше да не го убиваме, надзорникът, като паяк, бърже се смъкна от телеграфния стълб и, с железни котки на краката си, тръгна тромаво след избягалите работници.

— Ха сега пред нас! — ядосано и злобно продума Дели Яни на Ивана. — Да видим двама ли души ще караш надолу, или двамина ще те карат нагоре! Ха сега напред и по-бързо! Не се втелявай такъв!

Иван тръгна съвсем неохотно и през всеки 2–3 крачки се обръщаше, назад с молби да не го убиваме.

— Без приказки! Върви напред! — му заповядах аз.

— Какво го кандардисваш! — ядосваше се Дели Яни. — Хакни му един юмрук във врата! Ей, така! — и той му стовари един приклад в плещите.

Най-после дойдохме при четата. Отвързахме Ивана, оставихме го да си опаше пояса, обискирахме го и взехме кримковите патрони, които намерихме в него. Взехме и плика, който му беше дал старшията.

— Е, Иване! — казах му аз, — ако беше ме послушал и беше ме оставил да си ида, нямаше да опатиш нищо; избягал съм, стрелял си по мене, не си ме улучил и всичко щеше да се свърши благополучно, хем за мене, хем за тебе. Сега какво да те правя?

— Моля ти се, братко! Не ме алайте! Дечинки си имам!

— Ами закона? Къде го остави твоя закон?

— Моля ви се, братя! Сиромах човек съм! Кой ще ми храни децата?

— Ами аз като те молих, ти какво ми каза? — Че ще изям шикалката. Сега лягай по очи! Ще ти ударим един пердах, та да запомниш хубаво, че трябва да бъдеш човек, а не полицейско мекере!

Иван покорно легна по очите си и Филю Райчев с тоягата си, която му служеше при ходене да се подпира и да не се хлъзга по тревата, му извъртя десет удара по задника. При всеки удар Иван изпъшкваше и изохкваше, но не даде глас.

— Сега ще те пуснем да си идеш. Ще си вървиш право в село! Няма да се обръщаш и гледаш назад! Само да се обърнеш и ще те застреляме. Няма да се спираш и да приказваш с никого по пътя.

Най-елементарната предпазливост ни налагаше, след като освободим Ивана, да се изместим оттука. Аз наредих да хванат и натоварят мулетата и докле чакаме — разпечатах плика, който старшията беше дал на Ивана, преди да тръгнем за насам. В рапорта си до Станимашкия околийски началник, като споменаваше моето истинско име, старшията донасяше, че най-после ме заловил и че ме изпраща на негово разпореждане. От същия рапорт разбрахме, че след разговора, който старшията имал по телефона, от Станимака били изпратени двама полицейски, които ще чакат Ивана и мене. Иван щял да се върне обратно в Бачковския манастир в с. Наречен, а аз — конвоиран от двамата стражари — щял съм да бъда закаран в Станимака. Значи — тъкмо навреме ние бяхме осуетили тоя хубав план на конния полицейски стражар.

Освободихме Ивана и изчакахме да слезе на шосето. Той тръгна по него за с. Наречен, с наведена глава, без да се спира или поглежда в страни, с кримката, носена на ремък. Той вървеше бързо и скоро се закри зад завоя на шосето. Тогава тръгнахме през гората, по пътеката, която води на юг.

След два часа уморителен ход стигнахме до пътеката, която води от с. Чаушово до с. Наречен. При равнището избрахме място за денуване, разтоварихме мулетата и дочакахме свършването на деня. Вечерта отново тръгнахме на път, избиколихме село Югово от юг; към полунощ слязохме по гребена в Юговската река, по пътеката, която води за село Борово, излязохме на гребена и по него тръгнахме на юг. Осъмнахме югозападно от с. Дреново, на гребена, в началото на един от притоците на Гюркова река.

От едно стадо овце, което намерихме да пасе там, избрахме две шилета, които заклахме, опекохме и си поделихме. Следната вечер тръгнахме все по гребена на юг и, преди съмнало, стигнахме в Имарет Дере. През деня починахме добре и вечерта тръгнахме за село Карлуково, където пристигнахме в Чиловата кория, преди полунощ. На четниците, които заварихме там, се похвалихме, че в раниците си носим чеверме (печено агнешко месо).

— И ние си имаме чеверме — обади се един от четниците — Гещанов, родом от Панагюрище, тънък, висок, с черна брада и мустаки. — И ние си имаме чеверме, хем само ни дойде, на крака.

* * *

Аз помислих, че въпросът се отнася действително за печено на шиш агнешко месо и не обърнах достатъчно внимание на значението, което Гещанов даваше на думата „чеверме“, която той подчертаваше по един особен начин. Скоро, обаче се изясни, че той употребяваше тая дума в преносен смисъл.

Същата тая вечер, Кършалийският ходжа — едно младо турче от с. Кършалъ, съседно със село Карлуково, — като се връщал от село Даут Кьой, където бил по работа и минавал през Чиловата кория, на път за село Кършалъ, наскочил на четниците. Той свалил турската капаклия, с която бил въоръжен, за да стреля, но като видел, че ще го хванат — хукнал да бяга. Настигнали го, хванали го и го докарали при четите, където го вързали за едно дърво и поставили при него часовой. Аз го заварих, когато часовоят му подаваше да смучи цигара, понеже ръцете му бяха вързани отзад, около дървото. Това беше „чевермето“, за което се отнасяха думите на Гещанова.

Няколко души, между които бях и аз, се отделихме настрана и образувахме съд, който да реши съдбата на вързания за дървото. Доколкото си спомням, бяхме се събрали 7 души — Пею Ив. Шишманов, Вълко Райчев, Антон Дочев, аз и още трима души, чиито имена не си спомням, но зная, че бяха от с. Карлуково.

Въпросът беше много важен. Заловеният ходжа познаваше селяните от с. Карлуково и беше видял, че повечето от четниците са карлуковци, Карлуково и Къркала са съседни села, със селски интереси, които се кръстосваха и, вън от религиите, които ги разделяха — правеха жителите им да се ненавиждат взаимно. Можеше ли заловеният ходжа да пропусне тоя удобен случай, да не обади на властта онова, което би дало предимство на неговото село в споровете му със с. Карлуково пред властта? Как можеше да се добие мълчанието на ходжата?

Имаше само два начина: или да се освободи след като се закълне и даде честна дума, че ще мълчи; или да бъде убит. В първия случай, неговото мълчание не представляваше абсолютна сигурност, когато при втория случай, мълчанието му е абсолютно сигурно.

От седемте души, които съставлявахме съда, само двама — Антон Дочев и аз — бяхме за освобождението на ходжата срещу клетва или честна дума, че ще мълчи. Подложи се на гласуване. Резултатът беше: пет гласа — за смърт и два гласа — за освобождаване при гореказаните условия. Ходжата биде осъден на смърт.

Сутринта, преди съмнало, Филю Райчев и Шишманов поведоха осъдения нагоре по пътеката към някакви си скалисти дупки, за да го екзекутират. Месечината, в своята последна четвърт, от съвсем ясното небе, иззад клоните и листата на дърветата, хвърляше бледи светли петна върху пътеката, край която бяха налягали и заспали четниците. Вързаният ходжа вървеше с наведена глава. Когато случайно настъпваше краката на някого от налягалите четници, тоя риташе и псуваше нещастника, който отиваше по пътеката, за да не се върне никога по нея, за да не се върне никога в селото си, при своите близки… Нито по-рано, нито оттогава насам — никога не съм виждал нещо по-сърцераздирателно от това шествие…

* * *

По времето, когато съм бил в София и Пловдив за покупка на взривни материали и за тяхното пренасяне, в с. Левочево станало едно крупно събитие. С една малка чета, в която влизали Любен Булашев и Костадин Николов, в с. Левочево дошъл Христо Караманджуков и слязъл в къщата на Тодор Фойнов. Разстроена след убийството на учителите Дечев и Шапарданов, както и от безсмисления терор, упражняван от бившия районен войвода — Коста Съчанката, Организацията трябвало да се стегне. С тая цел, Христо Караманджуков обиколил селата в Ахъ-Челебийско, между другите и с. Левочево. Левоченският чорбаджия Молла Иванолу узнал, че в селото има чета, която се намира в къщата на Тодор Фойнов, и обадил на властта. Трябва да се забележи, че в Левочево имаше казарма, в която квартируваше около една рота аскер. След предателството на Молла Иваноолу, аскерът заобиколил къщата. Командирът на аскера, придружен от мухтара[7] и селския свещеник, поканени от него — съгласно турските закони — да присъстват при нощния обиск, отишъл при вратата, изчукал и силно заповядал:

— Чорбаджи! Ач![8]

В отговор на тази заповед, четата открила огън. Булашев извадил една бомба, запалил фитиля и хвърлил бомбата към аскера. Бомбата не избухнала. Забитина взел бомбата в ръка, и четниците го чули да пита свещеника:

— Папаз ефенди, бу бомба дил ми дър?[9]

Почнала се силна престрелка. Къщата била обстрелвана от всички страни; в горното помещение куршумите се кръстосвали. Четниците слезли долу в избата, където — от прозорците — тяхната стрелба била по-ефикасна и където те били по-недосегаеми за турските куршуми. Когато всички слезли долу в избата, жената на Тодор Фойнов се сетила, че горе в окачената люлка останало детето й. Храбрата жена се качила горе и — под град от куршуми — прибрала детето си и слязла долу. По чудо, както тя, така и детето й не били засегнати от куршумите.

Четата хвърлила още няколко бомби, които експлодирали и принудили аскерът да очисти двора и да потърси заслон наоколо. Настанало затишие, което четата използвала за излизане от къщата. Тодор Фойнов бил ранен в челото. Направленето на куршума било такова, че той се плъзнал по косата на твърдата фойнова глава и направил рикошет.

— Раниха ме в главата! — извикал Тодор и се хванал за челото.

— Я да видя! — рекла жена му и доближила светилото до челото на мъжа си. — Нищо ти нема! От това не се умира! Я отваряй вратата!

Тодор открехнал вратата. Булашев се хвърлил през нея да излезе пръв, но в тоя момент турците стреляли в залп и го ранили в двата крака. Раненият Булашев залегнал, открил огън по турците и с това дал възможност на другите четници да излязат невредими от къщата. С упорит бой най-после четниците можели да излязат от селото. Там те направили от пушките нещо като носилка, с която отнесли ранения Булашев, който не можел да ходи. Тодор Фойнов избягал заедно с четата, но жена му останала вкъщи, при детето. На следния ден тя е била арестувана и откарана в Пашмакли (Смолян).

Няколко дни след моето пристигане в Чиловата кория (над с. Карлуково) научихме, че тия дни жената на Тодор Фойнов щяла да бъде закарана от с. Пашмакли за гр. Одрин. Ние се считахме за длъжни да освободим тази храбра жена и затова, с една чета от около 15 души, в която влизаше Антон Дочев, аз заминах една нощ на юг, със задача да пресрещнем конвоя с жената и да я освободим. Най-близкото българско село, край което щеше да мине конвоят с арестуваната жена на Тодор Фойнов, беше с. Алами Дере (сега преименувано „Генерал Серафимово“). Щом пристигнем до това село, ще извикаме при нас някой си Никола Пачаманов, когото ще натоварим да следи за конвоя и да ни уведоми, за да слезем край пътя и да го нападнем и да освободим жената.

В моята памет не е останало нищо от тоя нощен преход, ако не се счита споменът за трудното преминаване на р. Арда по една пътека, надвиснала над реката. Ние благополучно стигнахме до село Алами Дере и се установихме да денуваме в младата иглолистна гора, североизточно от селото. Слънцето беше отскочило високо, когато, незабелязан от часовоя, един човек се мушна между младите борики и остана като вкаменен на мястото си от изненада. Заловиха го и го докараха при мене. С Антон Дочев почнахме да го разпитваме:

— Ти от къде си?

— От тука. Ей, от това село, от Алами Дере.

— Как ти викат?

— Викат ми Медю, демек Мехмед.

Заловеният безпокойно ни гледаше и обръщаше главата си на всички страни. Филю Райчев с ръка на силяха, от когото стърчеше дръжката на ятагана, се приближи към нас.

— Ахренин, неговата мама! Дайте да го заколя — и той направи крачка към заловения, който побледня като мъртвец и се разтрепера целият. Изпод скъсаните потури, коленете му затрепереха.

— Стой си на мястото, Фильо! — рече Антон Дочев. — Не алай човека!

— Защо да го не алам? Как може ахренин да се остави жив! — и той направи още една-две крачки към Медя. — Ще го заколя!

— Остави човека ти казвам! — намесих се аз. — Остави го, че ще те застрелям! — с тия думи аз измъкнах револвера от пояса си.

С изражение на най-голямо недоумение Филю Райчев се повърна и отиде да легне при другарите си, които също бяха в недоумение. Те всички знаеха, че при такива случаи трябва да се постъпи, както се постъпваше по времето на Съчанката; както постъпиха оня ден в Карлуково с ходжата от с. Кършалъ — да се добие сигурно мълчание — особено от помаците — чрез тяхното убийство. Та може ли да се вярва, че като даде честна дума или пък клетва, помакът ще удържи думата си и ще мълчи?

Аз поканих Медя да седне при нас с Дочева и продължих да го разпитвам:

— Успокой се Медьо, бъди рахат! Ти по каква работа ходиш тъдева?

— Говедар съм. Паса селските говеда. Едно говедо се е заделило, та го търсих и наскочих на вас.

— Сега слушай, Медьо. Никому няма да кажеш, че си ни видял! Биля и на жена си няма да кажеш! Чу ли!

— Чух! Няма! Никому няма да казвам!

— Емин едер-ми сън?[10]

— Едеръм![11]

— Добре. До довечера ще останеш тук, при нас. Ще те пуснем чак довечера, по мръкнало.

Медьо остана при нас, и когато слънцето залезе, ние го освободихме. Той тръгна да си върви, но не искаше да повярва на очите си, че така евтино се е отървал, и дълго време си обръщаше главата да види дали няма да е пратен някой след него, за да го пречука по пътя.

На следния ден ние чухме гласа на Медьо, който пасеше говедата наблизо под нас; той разбрал, че няма защо да се бои от нашето присъствие и спокойно си гледаше работата.

Още когато бяхме дошли при Алами Дере, преди Медю да наскочи на нас, ние бяхме пратили известие на Никола Пачаманов да дойде следния ден при нас, като му бяхме указали мястото, дето ще ни намери. Но след като освободихме Медьо, счетохме за благоразумно да се изместим оттам; от друга страна не биваше да се отдалечаваме много от това място, за да можем да се срещнем с Пачаманова. Прочее, ние се изместихме, но недалеч от старото си място, и поставихме часовоя така че да може да забележи идването на Пачаманова.

Както казвам и по-горе, Медю пасеше говедата наблизо около нас. По едно време го чухме да вика:

— Колю! Ей, Колю! Немой въз таа страна. Йез ги видех твоите говеда ей-там, на другана барчина.

С брадвата на рамо, Никола Пачаманов идваше към нас, т.е. към мястото гдето денувахме вчера. Медьо, който мислеше, че Пачаманов си е загубил добитъка и го търси насам, искаше да го отдалечи, да не би да ни забележи — и го лъжеше, че видял неговия загубен добитък на отсрещния баир, далече от мястото, където го чакахме.

Колко човешки живота се биха спестили и колко човешка кръв, колко много човешка кръв, не би се проляла, ако ние бихме имали малко повече доверие в помаците. И каква ценна помощ би могло да окаже на освободителното движение това, презирано от нас, помашко население — помощ, загубена за освободителното движение, само поради умствената тъпота на организационните ръководители.

От Н. Пачаманов научихме, че вчера жената на Тодор Фойнов, конвоирана от няколко заптиета, минала покрай Алами Дере, по пътя за Одрин. Ние бяхме дошли много късно. Нямаше какво да правим повече тука и се върнахме обратно за с. Карлуково.

* * *

Не мога добре да си спомня поради каква необходимост през месец юни 1903 година Пею И. Шишманов, Антон Дочев, още няколко четници и аз, от няколко дни насам се намирахме в Имарет Дере. Ако не се лъжа, бяхме донесли пушки от разни системи, които — преди да се раздадат на хората — трябваше да се проверят доколко са годни да служат за оръжие. Преди да дойдем в Имарет Дере, почти всяка нощ се произвеждаше учение, в което населението на село Карлуково и Петково се упражняваше в манипулиране с оръжието, в нападение и отбрана, при което повечето хора нямаха пушки и вместо с такива, служеха си с тояги. Ученията се произвеждаха по голите височини около „Св. Дух“.

Тоя ден, при нас, в Имарет Дере беше дошъл един старши подофицер от българската погранична рота, родом от Манастир махала, чието име съм забравил. От него научихме, че преди два дни, когато войниците се оплакали на ротния си командир Спас Пенчев, че дрехите и цървулите им са изпокъсани, и го молели да им даде здрави дрехи и цървули, той им казал:

— Какви дрехи и цървули искате, като още не сте заловили Манджукова? Заловете го, докарайте ми го и ще получите здрави дрехи и цървули!

След като разпитахме старшията в кой ден и по кое време на деня командирите на пограничната рота правят своите обиколки по границата, ние се разделихме с него. Той си замина за Чил Тепе.

— Значи така! Докле не те заловят войниците, нема да получат дрехи и цървули! — заключи Пею Ив. Шишманов.

— Ами ако не те заловят никога? Тогава ще тръгнат съвсем голи и ще ходят по граничната пътека боси, за да вардят препълнените военни складове с дрехи и ботуши — додаде Антон Дочев.

— Демек, вода гази, жаден ходи — забележи Стою Варджията.

— Ами, вместо той да залови мене, какво ще бъде, ако ние заловим него? — подхвърлих аз.

— Хубаво казваш! — обади се Антон Дочев. — Хайде да го заловим! Тъкмо днес е денят, когато той ще прави обиколката по границата!

Речено-свършено. Оставаше още половин час до времето, когато капитанът щеше да мине по пътеката, под нас четиримата. Пею Шишманов, Антон Дочев, Стою Варджията и аз набързо слязохме на пътеката и се скрихме в хвойните, на 5–6 крачки от нея.

Според сведенията, които имахме отдавна, капитан Спас Пенчев се движеше по границата, като строго се придържаше към правилата за движението на войсковите части, предписани в устава. Най-напред вървели двама войника с пушки на ремък и с ножовете, натъкнати на пушките. Те водели на верига двете граничарски кучета — едри и силни, кръвожадни песове; това било предният патрул. На 40–50 крачки след предния патрул вървели главните сили — в случая, капитан Пенчев, яхнал кон. Движението завършвало със задния патрул — двама войници с ножовете, натъкнати на пушките, но без кучета; те следвали на 40–50 крачки подир пограничния командир.

Не беше минало и четвърт час, когато по пътеката идеща от запад, откъм Касъм Дере, мина предният патрул. Беше ясен слънчев ден. По това време — към пладне — беше горещо и задушно, особено по пътеката, която беше открита, без сянка. Войниците вървяха с разкопчани куртки, а кучетата — навели главите и изплезили езиците. Патрулът мина пред нас и се скри зад завоя на пътеката, на изток по направление на Чил Тепе. Той не беше ни забелязал и усетил. Щом патрулът се закри, ние излязохме на пътеката, която тук правеше остър завой на запад. Чу се тупкане по земята от копитата на коня. Когато тупкането наближи към завоя, конят силно изпръхтя — животното беше усетило нашето присъствие.

— Е, де! Какво се стрескаш? Върви напред! — чухме ядосания, грубо-заповедническия глас на капитана, отправен към умното животно.

Конят изпръхтя още два пъти, тъй както правят тия умни животни, когато са силно изплашени.

— Ох, твоята мама! Какво те е прихванало днес? Хайде напред — чухме гласа на ездача, който ще да беше пришпорил коня, защото тупкането по земята стана по-често и съвсем близо до завоя.

Преди още да се покаже на завоя, аз скочих, изтичах напред и хванах коня за поводите. Капитан Пенчев посегна назад, да измъкне револвера си от кобура, препасан на пояса му, но над главата му блесна шашката на Пею Шишманов.

— Слизай, твоята мама! Слизай от коня!

Бледен, разтреперан, Пенчев беше успял да извади револвера си от кобура и замръзна, с ръката отзад. Когато видя, че Пею Шишманов замахна със шашката си над главата му, Пенчев вдигна нагоре и двете си ръце:

— Ще слезна, господа! Ще слезна! Ето, слизам. Моля ви се!

И той се смъкна от седлото. Аз му разпасах шашката, взех я, взех и кобура с револвера му. Стою Варджията беше поел от мене коня. Ние забихме в гората на юг от пътеката, минахме билото, по което вървеше граничната линия, и без път се спуснахме по стръмния склон, на юг, в турска територия, като водехме със себе си пограничния ротен командир, побледнял, развълнуван и треперещ с цялото си тяло.

Беше станало нещо съвсем непредвидено във военния устав: предният и задният патрули най-добросъвестно бяха охранявали главните сили както отпред, така и отзад; обаче те — главните сили — попаднаха в плен на противника…

Ние дълго слизахме по стръмния склон на Мурджоп пожар, из едрата иглолистна гора. Спряхме на една поляна върху една от терасите на склона, на около 3 км. южно от граничното било. След залавянето на капитан Пенчев, П. Шишманов веднага замина за Имарет Дере. С пленника бяхме останали само тримата: Антон Дочев, Стою Варджията и аз. Двамата с Антон Дочев водехме капитана, а Стою Варджията — коня. На поляната седнахме с пленника на земята. Стою остана прав да държи коня. Аз насмешливо се вгледах в очите на капитана!

— Е, господин Пенчев! Галиба мишките хванаха котката. Какво да те правя сега?

— Моля ви се господа! Имам жена, имам деца — моля ви се!

— Стойо — казах аз на Варджията, — я си дай пушката!

Стою си даде пушката. Аз запитах капитана:

— Познаваш ли тази система пушки, господин Пенчев?

— Познавам. Това е турска, скорострелна — Маузер.

— Правилно! Като те застреляме с нея, на ей това място, ще останат празните гилзи от изстреляните патрони. Когато те намерят застрелян, ще намерят и гилзите от турската Маузер. По тоя начин ще се установи, че си убит от турските войници в турска територия, защото ще предполагат, че ти си се вмъкнал в тая територия, понеже турските патрули не забелязаха, когато те заловихме и отмъкнахме. Всички ще предположат, че ти си се вмъкнал в Турция за някакво разузнаване… Така, ти ще станеш легендарен военен герой, а ние ще се отървем от тебе, без каквито и да е лоши последствия за нас. Разбра ли до какво те докара твоето желание да ме заловиш?

— Моля ви се, господа! Сгрешил съм! Признавам! Моля ви се! За тая моя грешка няма ли у вас прошка?

— Ами ако ти ме беше заловил, щеше ли да ми простиш, или щеше да ти е драго, когато твоето началство ти рече „аферим“? И когато ме видиш да ме карат в затвора, подведен по закона за разбойниците…

Капитан Пенчев цял трепереше. Аз продължих:

— Сега слушай! Преди всичко, успокой се! Вземи да си направиш цигара. Това ще те успокои. Аз му подадох табакерата. Той взе цигарена книга, тури в нея тютюн и започна да я свива. Но ръцете му трепереха и той скъса цигарената книга, но кога да свива цигарата, треперещите му ръце, пак скъсаха книгата. Аз свих цигара, дадох му я, оставих го да я изпуши и след това му казах:

— Господин Пенчев! Не сме жадни за кръв, но това положение на война между нас и тебе не може да продължава. Трябва да му се тури край! За нас, най-лесният и безвреден начин е да те застреляме тука. Но казах ти — ние не сме жадни за кръв. Има още един начин да се тури край на това положение. Той е — да дадеш честна дума, че за в бъдеще няма да се интересуваш от нашето присъствие на границата, като ще имаш нашата дума, че ние по всеки начин ще се стараем да не ти създаваме главоболия и неприятности. Предоставям на тебе да избереш кой от тия два начина ще предпочетеш.

Капитан Пенчев се успокои и престана да трепери. Той каза тържествено, като да се заклева:

— Давам ви моята честна офицерска дума, че аз в бъдеще няма да се интересувам от вашето присъствие тука на границата и че няма да давам на войниците специални — или каквито и да било — нареждания за когото и да било от вас!

— Стою — казах на Варджията, — на, вземи шашката и револвера на капитана! Съпроводи го до граничната линия! Там ще му предадеш коня, шашката и револвера и ще го оставиш да си върви свободен.

— Вървете със Стоя, г-н Пенчев! — казах на капитана. И помнете честната дума, която ми дадохте! Сбогом!

Ние с Дочева се сбогувахме с нашия пленник, капитан Пенчев, и той тръгна нагоре въз баира, последван от Стоя, който в едната си ръка носеше шашката и поясока с кобура на Пенчева, а с другата — водеше коня за поводите.

След около един час Стою се върна. Той съпроводил капитана до граничната линия, на билото дал му шашката и поясока, помогнал му да се качи на коня и при тръгване на капитана — взел своята Маузерка за „почест“… Зер, трябваше капитанът да види, че ние разбираме от аламоня талими[12].

Прекарахме деня на същото място, където бяхме докарали пленения пограничен ротен командир. Надвечер падна мъгла — черна гъста, топла мъгла. Ние тръгнахме към Имарет Дере и вървяхме. Вървяхме цяла нощ, изкачвахме нагоре, вървяхме по равно на билото, слизахме надолу, пак се изкачвахме и т.н. през цялата нощ.

Случвало ли ви се е — в мъгла да загубите направлението? На мене това се е случвало няколко пъти. Загубил в мъгла направлението, човекът, както и всички други животни, с ходенето си описва вляво една елипса с много дълъг голям диаметър и минава през същата точка, от която е тръгнал. На какво се дължи това? — не знам. Но това е общо явление, което улеснява ловците; вместо да вървят подир заека, те застават на същото място, откъдето са го изгонили. Преследваният заек, в ужас от кучетата, които подушват и вървят по дирите му, е изгубил направлението, по което е избягал, за да се спасява; но ловецът го чака там, откъдето го е изгонил, и заекът, идещ отдясно, минава пред ловеца, който го застрелва.

След като бяхме скитали цяла нощ, на съмнало, когато мъглата се вдигна, видяхме че сме стигнали на едно било — билото на връх „Гьола“ — и се спряхме да си починем на равнището. След като си бяхме починали добре и стана по-светло, направи ми впечатление, че някои от бориките пред нас бяха задялани с брадва.

— Доню — казах аз на Дочева, — я виж, как върви това задялване на дърветата! Защо ли, аджеба, са задялани?

Дочев тръгна край задяланите дървета, като оглеждаше от всички страни стъблата на дърветата около себе си. Разбрахме: патрулирането на границата тук ставаше по пътеката, която вървеше край граничната линия, но в турска територия. Чрез задялването на дърветата, българите трасирали пътека в българска територия, за да се избегнат неколкократните ежедневни срещи с турския патрул и възможните инциденти при тия срещи. Дочев се беше отдалечил около 50 крачки от нас, по направлението на Чил Тепе, когато чухме да се вика силно и бързо:

— Стой! Стой! Стой! — и веднага последва изстрел от пушка.

Куршумът изписка наблизо над главите ни и отлетя някъде на запад. Дочев залегна веднага и отговори на изстрела с изстрел. Залегнахме и ние със Стоя. Под началството на капитан Пенчев, патрулът се връщаше откъм Чил Тепе и отиваше към поста Касъм Дере. Войниците от патрула забележили Дочева, извикали му да стои и без да дочакат неговото спиране, стреляли по него. В отговор на неговия изстрел, войниците залегнаха и откриха огън по нас. Почна се престрелка. През клоните на борините, аз видях Пенчева, който слизаше по баира откъм поста Чил Тепе и вървеше по граничната линия.

— Господин Пенчев! — извиках му аз. Спрете стрелбата, да се прибере нашият човек!

— Никакво спиране на стрелбата! Махайте ми се от границата!

Ние бяхме принудени да стреляме, за да дадем на Дочев възможност да се прокраде до нас. Аз извиках на Пенчева:

— Господин Пенчев! Ако още веднъж ми паднеш в ръцете като вчера, колкото и да ми се молиш, няма да те оставя жив. Това хубаво да запомниш!

Под стрелбата на войниците, един по един, ние пропълзяхме дотам, откъдето склонът стръмно се спускаше към Турция. Когато навалихме към стръмнината, където куршумите не можеха да ни закачат, ние се изправихме и се загубихме из гората.

Мина около един месец и половина. Към края на месец юли или в първите дни на месец август 1903 година, в Пловдив, на югозападния ъгъл на площада „Джумаята“, при вратата на магазина за готови дрехи Кюумджиян (където е сега някаква сладкарница) срещнах капитан Пенчев, цивилен. Какво беше станало?

Когато ние го бяхме отмъкнали в турска територия, на поста Чил Тепе — един след друг, пристигнали предният и задният патрул, „главните сили“ обаче — капитан Пенчев — ги нямало. Капитан Пенчев пристигнал около един час по-късно на Чил Тепе, след задния патрул, в много лошо душевно разположение, без да каже никому къде се е бавил толкова. При нашето оттегляне, след престрелката ни с българските войници, от моите последни думи, отправени към капитан Пенчев, те разбрали, че той е бил пленен от нас. Това дошло до ушите на военното началство, което уволнило Пенчев, затова, че се оставил да бъде пленен от нас — „разбойниците“.

— Добър ден, господин Пенчев! Как сте?

Пенчев вдигна глава, погледна ме, позна ме; след това забоде нос в земята и бързо се отдалечи по направление на Орта Мезар.

* * *

Молла Иваноолу от с. Левочево трябваше да понесе последствията за извършеното от него предателство, което внесе тревога и смут в цялото село, постави на карта живота на онези, които съставляваха обградената от аскера чета, и съсипа семейството на Тодор Фойнов. Със самия факт за извършеното от него предателство той сам си беше подписал смъртната присъда, чието привеждане в изпълнение биде възложено на четата, чийто главатар бях аз. В сравнение с другите чети, тя беше многобройна — около 40 души. По състав, тя представляваше нещо като Ноевия ковчег в умален вид. Трябва да призная, че възложената задача не ми беше приятна, защото аз всякога съм се отвращавал от человекоубийството; но приех, след като Пею Ив. Шишманов ми обеща, че след наказанието на Молла Иваноолу ще ми даде съдействие за изпълнение на моя проект — да задръстя ж. п. тунела при село Ени Кьой.

На 28 юни 1903 година, стар стил, тръгнахме към полунощ от Чиловата кория над село Карлуково, слязохме надолу, минахме покрай селото, прегазихме река Малка Арда, южно от селото, минахме покрай и през Карлуковската Черна гора, изкачихме височината и на кръстопътя, под връх „Говедарник“, спряхме на почивка. По време на прехода, един от четниците — Александър Костов Видолов от град Пловдив се разболя: източил напред дълга шия, с раницата на гърба, той едвам се влачеше и спъваше движението на цялата чета. Ако сега, по време на прехода, той ни пречеше, утре, при нападението на с. Левочево, ще бъде само една излишна тежест. Ако през това време загине — това би било една излишна човешка жертва; а той беше единствен син на стара майка, единствена нейна надежда. При решението ми — да го върна обратно в с. Карлуково — тия съображения бяха от съществена тежест. Но да го върна от пътя сам, значеше да се заблуди в непознатите му места и в тъмната нощ; то значеше да попадне в турски ръце — нещо, което би било по-лошо от всичко; ето защо, аз се принудих да му дам за водач едного от карлуковците, който заедно с болния да се върне в Карлуково.

Това беше моя грешка, която се отрази катастрофално върху духа на четниците, на които бяха известни приятелските връзки между болния и мене. В четата най-напред с шушукане, а след това гласно, почнаха да подлагат на критика тая моя грешка. Според тая критика, ако аз съм върнал болния, за да не почине, защо да не върна всичките, та да не загине никой и от здравите? Ако болният има майка, те пък да не са паднали от небето? И тях майки са ги раждали, и за тях майки ще жалят. После — ние сме тръгнали да изпълним една смъртна присъда и да си излагаме кожите, а не да спасяваме болните от смърт, която още не е сигурна. Как така стана, че той беше здрав в Карлуково, а по пътя за Левочево изведнъж се разболя? Па и не се знае — наистина ли е болен, или се преструва на болен, за да бъде върнат назад? И ако се преструва на болен, дали това не е станало с мое знание, за да имам благовиден предлог да го върна обратно в Карлуково?

След като бяха свикнали с терора, упражняван върху тях от Съчанката, четниците — за да ги накарам да млъкнат — очакваха също такъв терор и от мене. Но самата мисъл за терор ми беше отвратителна. Нима, за да спася от безполезна и несигурна смърт едного, трябва да причиня сигурна смърт на някого от тия млади, здрави хора? Оставаше ми само едно средство — да не обръщам внимание на тия критики.

Това беше моя втора грешка: свикнали на жестоки мерки за въдворяване на дисциплината, мекият начин на отнасяне в тоя случай, биде изтълкуван от четниците за моя слабост. Както и да е — ние продължихме похода за село Левочево и преди съмнало стигнахме до върха на височината южно от селото.

Още с пристигането си установихме план за действие. След залязването на слънцето една част от четата ще се прокраде до казармата, която — когато се съмна — видяхме да се белее в края на селото, на височината под нас, североизточно от Левочево. Четата ще открие огън по казармата и ще ангажира аскера в престрелка с нея. Другата част от четата ще влезе в селото, ще обкръжи и насили къщата на Молла Иваноолу; щом той бъде намерен, ще бъде убит. След неговото убийство, тая част от четата ще се оттегли на изток през Суладжи Дере към връх Говедарите. На тоя връх ще се чакат двете части на четата, откъдето заедно ще тръгнат, за да се върнат в с. Карлуково.

Още с пристигането си на височината, южно от село Левочево, пратихме двама левочани за разузнаване — надвечер те трябваше да се завърнат и да служат за водачи на двете части от четата.

Тоя ден — 29 юни 1903 година, стар стил, неделя, Петровден — прекарахме на височината, в очакване на разузнавачите. Един от четниците, родом от с. Хвойна, горски стражар, който в четата беше в своята стражарска униформа, бе обхванат от панически страх от предстоящото нападение и по такъв начин проявяваше своето малодушие, че аз се принудих да извадя револвера и да го заплаша, че ако веднага не престане да деморализира четата, ще го застрелям. Освен този дребен инцидент, нищо друго не е останало в паметта ми от този ден.

Надвечер разузнавачите се върнаха с едно и също донесение: в къщата на Молла Иваноолу нямало никой. Както той, така домашните му не били в село. Никой не можал да им каже къде са отишли. Така щото, поради неговото отсъствие, ние нямаше какво да правим тука. Само по себе си отпадаше и въпросът за нападението на казармата, понеже нашата задача беше да накажем Молла Иваноолу, а не да нападаме казармата.

Когато се мръкна добре, ние се навървихме да се върнем по същия път за с. Карлуково в Чиловата Кория. След два или три дни, научихме, че когато на Петровден да сме били на височината, южно от с. Ливочево, Молла Иваноолу с цялото си семейство бил в лозето си, което се намираше на 300–400 крачки под същата височина.

* * *

Тоя ден — понеделник, 7 юли 1903 г., стар стил, празникът „Опална неделя“ — осъмнахме при с. Хасовица, в боровата горичка над параклиса „Св. Елисей“. Целият баир, от Устово до селата Горно и Долно Райково, беше покрит с ниски хвойнови храсти; само тук, на върха, имаше един кичур борови дървета, където осъмнахме и решихме да денуваме.

Вчера, неделя, в с. Карлуково, биде решено на всяка цена да се изпълни наказанието на Молла Иваноолу. Аз бях неприятно засегнат от несполучливия поход към с. Левочево преди няколко дни и затова изявих готовност да ида отново в това село. Понеже опитах неудобствата от многобройната чета, поисках четата да се състои от малко, но избрани хора. Между избраните от мене бяха — доколкото си спомням: Никола Гюмюшев от с. Райково, който по-рано бил в четата на генерал Цончев и вземал участие в боевете на тази чета с турците; Яни Караколев от с. Чадърли, Гюмюрджинско, чиито качества, особено хладнокръвието му, аз бях оценил отдавна; Гочо Шишманов от село Карлуково, мълчаливо, скромно, но храбро момче и др. Цялата чета наброяваше не повече от 12 души.

Опитът на Христо Караманджуков в с. Алами-Дере при убийството на тамошния издайник Уста Вълчо показа, че в такива случаи динамитът е една необходимост. При нападението на с. Алами-Дере четата на Христо Караманджуков се натъкнала на пътните врата на Уста-Вълчовата къща, така здраво залостена, че било невъзможно да бъде насилена и отворена отвън. Тогава Хр. Караманджуков поставил при вратата динамит и го възпламенил. При избухването си, динамитът изкъртил и разтрошил вратата, която престанала да служи за защита на Уста Вълча. Тоя опит показа, че за случаите като този уместно е да се носи динамит. Прочее, в раницата си аз носех 2–3 пакета от по 1 кг динамит; капсули и една от машинките за произвеждане на електрическа искра, а също и един топ изолирана медна жица. Всичко това щеше да ни послужи, ако намерим вратата на къщата на Молла Иваноолу също така здраво залостена.

Станахме да денуваме в горичката при с. Хасовица. Цяла нощ бяхме вървели с усилен ход. Бяхме много изморени и страшно изгладнели. Никъде нямаше вода. Почвата — ронлива, варовита, плитка почва — беше суха и като нас — изжадняла за вода.

Днес беше „Опална неделя“ — празник, много тачен в християнските ахъ-челебийски села. Още от ранни зори, от с. Хасовица ясно чувахме шума и глъчката от някаква селска веселба. Една гайда ручеше и свиреше хоро, чуваха се дружни провиквания: „И-ха! И-ху! Ха-сега!“ и пр. Ние бяхме жадни, каталясали за вода. Денят — дълъг юлски ден, обещаваше да бъде ясен и горещ. Не можехме да изтраем до вечерта на тая жажда, която ни изгаряше отсега, когато слънцето едва се показваше. Аз се принудих да пратя едного от четниците — Никола Гюмюшев — да иде в селото и да донесе вода. Гюмюшев взе своята дълга манлихера и отиде в селото. Двадесетина минути след неговото заминаване, гайдата, която дотогава весело и игриво свиреше на хоро, издаде едно жално „ди-у-у“ и замлъкна, а едновременно с това шумната веселба утихна и замре.

Няколко минути след това Гюмюшев дойде при нас, натоварен с един мех пълен с вода. Веднага след като утолихме жаждата си, видяхме от с. Хасовица да излиза един конник, който като караше своя черен кон в силен тръс, шибаше животното с пръчка, за да върви по-бърже по пътя за село Устово.

Разбрахме — това беше куриер, изпратен от селото да съобщи на аскера за нашето появяване край с. Хасовица.

Конникът препускаше по пътя, който извиваше край върха, на стотина крачки далеч от нас. По онова време — и до преди 5–6 години — аз стрелях много добре; с моята къса манлихерка, която бях прострелял много пъти, от 150 крачки улучвах забоден в земята бастун. Конникът минаваше наблизо и можех да го застрелям. Но както казах и по-горе, аз се отвращавах от человекоубийството; от друга страна — бях любопитен да видя ефекта от взрива върху аскера, след действието с електрическата машинка — оставих конника да се загуби по пътя надолу към Устово.

С бинокъла наблюдавах, когато той пристигна в казармения двор в с. Устово, когато един аскер пое от него коня и го развеждаше. Видях, когато конникът влезе в казармата и когато, подир малко, излязоха оттам двама суварии[13], които изведоха два коня, оседлаха ги, яхнаха ги и в кариер заминаха по пътя за Райково. Аз наблюдавах всичките движения на тези суварии: след като се отбиха в Райковската казарма, те — пак в кариер — запрашиха по пътя за село Пашмаклий.

Нямаше време за губене. Аз извадих от раницата си динамита, капсулите и жицата; съединих капсулите със жицата, наврях ги в пакетите с динамит; приготвените така три заряда, поставих на около 50–60 м пред мястото, което бях избрал за позиция, южно от върха, непосредствено близко до горичката, където да посрещнем аскера. Зарядите поставих: единия на десния фланг, другия — в средата, а третия — на левия фланг. Като по-опитен и влизал в бой с турците с четата на генерал Цончев, на десния фланг поставих Н. Гюмюшев. Зарядите затрупах с камъни и ги съединих чрез жицата с електрическата машинка, която поставих до себе си, на левия фланг. Четниците, раздалечени един от друг по на 7–8 крачки, заемаха пространството между Гюмюшев и мене.

Едва що поставихме зарядите и разпределихме четниците, от Устово и Райково се чу звук от тръба. Гарнистите свиреха „сбор“. С бинокъла наблюдавах как аскерите, пръснати из селата, тичешком се прибираха в казармите, как се строиха, как излязоха от селата, как се пръснаха във верига и потеглиха към баира, на чийто връх ги очаквахме ние. Долу, далече откъм запад се вдигна облак прах — насам идваше аскер от Пашмаклийския гарнизон.

Аскерите нямаха раници; те носеха само пушките си, поради което напредваха бързо въз стръмнината, без да залягат. След тях идваха натоварени мулета — вероятно с раниците на аскерите или с патрони. Аскерите чевръсто напредваха към нас. Ето ги вече при параклиса „Св. Елисей“, на 700–800 крачки от нас. Те подминаха параклиса, без да си починат и почнаха да се изкачват към върха.

Поради заоблената местност, аз не можах да видя какво става на десния фланг и затова пратих Яни Караколев, който беше най-близо до мене, да иде на десния фланг и да каже на Гюмюшев да изчака идването на аскера до заряда и веднага да открие огън.

Яни Караколев отиде към десния фланг и бърже се върна при мене.

— Освен Гоча Шишманов, на позицията няма никого.

— Как няма!

— Така! Няма никого! На позицията видях само Гоча. Той ми каза, че щом аскерът наближил параклиса, Гюмюшев избягал. Като го видели да бяга, другите един по един се измъкнали и отишли след него. И сега, освен Гоча, на позицията няма никого.

По-нататъшното ни стоене тук беше безпредметно. Поне да можем да спасим динамита и жицата! С Яни Караколев набързо прибрахме динамита, събрахме как да е жицата и заедно с електрическата машинка ги натъпкахме в моята раница. Аз метнах тая последната на гърба си и заедно с Яни и Гоча, когото взехме със себе си, — през горичката — излязохме горе, на равнището. Там една от прашките на моята раница се скъса и аз, като свалих раницата, набързо завързах прашката и тръгнах след другарите си, последният от които — Яне Караколев — току-що се закриваше в дерето, което почва от равнището и тече на изток от Хосовица.

На стотина крачки западно от нас, накрай източната покрайнина на това последното село, събрани на купчина, 20–30 души селяни от село Хосовица, облечени в тъмносиня празнична носия, с ръце пъхнати в поясите си, ни гледаха сеира; след като ни предадоха на турците, те сега бяха излезли да видят как ще бъдем избити или пленени…

Аз бях побеснял от ярост. Това подло бягство от човека, който на всяка крачка разказваше за своите геройски подвизи от боевете с турците, когато бил в четата на генерал Цончев! Поне да не беше увлякъл със своето бягство и другите! На няколкостотин крачки настигнах четата в дерето, на една полянка, край водното течение. Гюмюшев беше седнал, загубил ума и дума. Аз извадих револвера и го насочих в челото му, за да го застрелям, като ръмжах от ярост:

— Ето, това ти се следва, кучи сине!

— Не го убивай! Недей! Не си заслужава труда да си цапаш ръцете с кръвта на тоя пъзльо! — Гочо Шишманов също беше уловил ръката ми и казваше:

— Не го убивай! С него няма да се свършат страхливците. Защо ще го убиваш?

Поради упоритото застъпничество на тия двама четници — най-храбрите в четата — аз не застрелях Гюмюшева. Добре ли направих като му простих? Бъдещето даде отговор на тоя въпрос. Един отрицателен отговор, както ще видим по-нататък.

Ние продължихме да слизаме по течението на дерето до влизането му в Съладжи Дере; оттам минахме на източния му бряг и до вечерта останахме в гората. Когато мръкна, през връх Говедарник се върнахме обратно в с. Карлуково. На Пею Шишманов, който дойде да ни види, казах, че не дочакахме срещата с аксера, защото избягахме.

— Много добре сте направили, че не сте приели сражението и сте се оттеглили — ми каза той, когато му разказах при какви условия сме се намирали тука.

— Какво неприемане на сражението? Какво оттегляне? Разбери — бягахме! Просто избягахме.

Пею Шишманов упорстваше и продължаваше да нарича нашето бягство с мекия военен термин „оттегляне“.

— Ако не сте се били оттеглили, целият гарнизон от Левочево бързо пристигнал при Хасовица в гърба ви. Пристигнал и оня от Пашмаклий. „Свети Елисей“ е бил обграден от всички страни. Така че вий правилно сте решили тая стратегическа задача и сега сте тук живи и здрави.

Пею Шишманов говореше така, както че държи изпит пред своите преподаватели по стратегия в Софийското военно училище, което беше завършил преди няколко години… От което следва, че бягството може в някой случай да представлява елемент от голяма стратегическа дейност… Нещо, което се изразява по турски с думите: качамак да бир бабитлък дър[14].

След по-малко от един месец Н. Гюмюшев и Гочо Шишманов били в една чета, която току-що се формирала в Имарет Дере. Гюмюшев си чистел пушката, която „случайно“ изгърмяла. Куршумът пронизал Гочо Шишманов в подстомашната област и пробил пикочния мехур. Гочо, който бил седнал, се изправил изведнъж, хванал се за корема и се строполил мъртъв на земята. Погребан е бил на същото място. Ангел Диамандиев — при погребението — играл ролята на свещеник, като прочел върху трупа на вероломно убития четник всички молитви, които знаел.

Гюмюшев твърдял, а и по-късно твърдеше, че Гочо е бил убит случайно. Може и да е така, но като си спомням една разпра между двамата по повод бягството на Гюмюшев при с. Хасовица, аз се съмнявам и не вярвам пушката да е изгърмяла случайно.

* * *

През тая седмица, която последва нашето завръщане в село Карлуково, след бягството ни от с. Хасовица, беше станало едно съобщение, което възбуди духовете, както на селяните от околните села, така и на четниците. Организационният работник Георги Стайков, родом — ако не ме лъже паметта — от с. Горно Дерекьой, водач на четите е бил срещнат в гората на Чапладженския помак Кара Имам и убит от последния. Убиецът разсякъл убития на парчета, окачил тия последните по склоновете на бориките и обсебил мулето му — едно бяло муле.

От Сандъка — пъдарин от с. Карлуково, помак от с. Кършалъ — карлуковци бяха научили, че Кара Имама от с. Чапладжа обикалял помашките села и събирал чета с цел да нападне с. Карлуково, да го изгори и да избие населението му, и по тоя начин да отмъсти за ходжата от с. Кършалъ.

Организацията от с. Карлуково реши: Кара Имама от с. Чапладжа да бъде убит, за да се предотврати катастрофата, която беше надвиснала над селото. Ръководителят П. Шишманов, беше в затруднение — кому да възложи тая задача.

— Ако ти се задължиш да ме снабдиш с храна и хора, за да задръстя тунела при с. Ени Кьой, аз ще убия Кара Имама — му казах аз. Ще го убия или пък няма да се върна жив!

П. Ив. Шишманов ми даде честна дума, че ще ми даде пълно съдействие за разрушаването на тунела, веднага щом се върна в Карлуково след убийството на Кара Имама.

Една малка чета от трима души: Вълко Райчев, Иван Шишманов и Яни Караколев, под мое главатарство, през нощта на 14 срещу 15 юли 1903 година, заминахме от с. Карлуково за с. Чапладжа. Аз не познавах човека, когото щях да убивам; обаче познавах бялото муле на убития Георги Стайков. Разказваха, че след убийството на тоя последния, Кара Имам, когато пътува, всякога язди това бяло муле.

В моята памет не е останало много нещо като спомени от тоя нощен преход. Като в сън си спомням, как трудно прегазихме река Арда, която тук е много буйна, дъното й — осеяно с едри каменни блокове и с дълбоки вирове около блоковете.

В Чапладжа пристигнахме преди съмнало. Полегатият баир, който се издигаше северно от къщата на Кара Имам, беше покрит с едра и рядка букова гора, под която почвата беше покрита с пръснати групи букови храсти. В утринната дрезгавина ние се щурахме като призраци да търсим удобно място за наблюдение, както на самата къща, така и на пътеката, която води от река Арда до къщата. Високите букови храсти край пътеката от някои места закриваха тая последната, а от други — къщата. Край пътеката, на около 150–200 метра далече от къщата, имаше едно шумнато буково дърво, чието стъбло, дебело около 40 см в диаметър, беше около 2 метра високо. Някога това дърво е било отсечено на тая височина, поради което неговите клони, покрити сега с гъста шума, образуваха непрогледна китка. Аз се качих на дървото. От него се виждаше много добре както къщата, така и пътеката, до мястото, откъдето тя стръмно се спуска към река Арда. Закрит от гъстия листак при мене и при най-внимателното взиране отдолу не беше възможно да бъда забелязан. Аз останах там, качен между клоните на букачката, а тримата четници останаха да денуват в близките букови храсти и когато стане нужда — да действат според обстоятелствата на момента.

Дойдохме много рано и се заловихме да наблюдаваме къщата, като предполагахме, че Кара Имама си е у дома си, за да го убием, когато се покаже на пътната врата или когато тръгне на път нанякъде. Съмна се. Слънцето изгря и отскочи високо над хоризонта, но Кара Имам не се показа никакъв.

Две деца: едното на около 10 години, а другото по-малко, отвориха пътната врата на къщата и изкараха от двора 15–20 овце, за да ги пасат по баира. Те дойдоха под моята букачка, седнаха си да играят, без да подозират, че онзи, който ще ги направи сираци, е толкова близо и наблюдава всичките им движения.

— А га бобайко се върне от Пьотково, ще ни донесе армаган — чух да казва между другото по-голямото дете.

Днес беше вторник — пазарният ден в Петково. Кара Имама щеше да е отишъл на пазара в Петково, за да се срещне с хора от неговата дружина, по изпълнението на своя план да изгори с Карлуково. Но той и вчера не ще да е бил в Чапладжа, а някъде другаде, защото, ако би бил в къщата си, ние бихме го видели да излиза отзарана… Значи той скита по селата и вероятно днес ще се върне, след като е събрал дружина.

Кара Имам е звяр. Действително — има ли нещо по-зверско от това да убиеш човека, да го разсечеш на парчета и да окачиш тези парчета по бориките? И при все това… При все това, Кара Имам е човек. Ето — на! Тия деца! Те постоянно говорят за „бобайко си“, който ще дойде от „Пьотково“ и ще им донесе армаган, което значи, че и той ги обича…Тоя звер обича някого измежду хората и има хора, които също го обичат. А това значи, че и той е също човек, а не звер…

Дали не сме допринесли и ние нещо за тая негова зверщина? Като отмъщавал за изчезналия ходжа от Кършалъ, дали той не е оправдавал своите зверски постъпки с нашите такива, извършени преди неговите?

Дълго време — до пладне — децата на Кара Имама си играха под мене, около букачката. На върха на един клон, над самата ми глава, беше кацнал един гарван. Наведен над мене, като плескаше с крилата си, той грачеше и в неговото грачене имаше нещо заканително. Мина ми през ума:

— Дали тоя гарван не предусеща моята близка, много близка смърт? Дали вместо аз да го убия, Кара Имам няма да убие мене?

Като махнах с ръка, с пшъткане, аз разпъждах тая зловеща птица: но гарванът се връщаше обратно, кацаше на същия клон над главата ми, плескаше с крила и грачеше заканително. През целия ден аз не можах да се отърва от тази нахална птица и от зловещото й грачене. Тоя ден аз се убедих, че гарваните усещат човешките мисли и намерения, особено когато въпросът се отнася до близка насилствена смърт.

По-късно, непосредствено преди Балканската и Първата европейски войни, при тръгването на полковете за война, цели ята от гарвани и врани предшестваха и следваха движението на войските; те предусещаха разкошните пиршества с човешки и животински трупове, които след няколко дни ще им бъдат поднесени от европейските изтънчени дипломати… По време на Първата европейска война, като войник в един от македонските полкове, когато няколко месеца бяхме на позиция по Беласица планина, аз бях забелязал, че всякога, когато над позициите летяха ята от гарвани и издаваха своето алчно и звучно „кльон, кльон, кльон“, веднага следваше кървава схватка, която отнемаше живота на десетки млади, весели и жизнерадостни хора…

Аз помня, когато в 1884 година турците и помаците се изселваха от България и отиваха да се заселят в Турция, големи кервани от по няколкостотин волски и биволски коли, претоварени с покъщнина, слизаха по шосето от Стратеж, минаваха през град Ловеч, излизаха вън от града, в ливадите между града и село Омаревци, където пускаха добитъка си и се настаняваха на бивак. Никакви ята от врани не предшестваха и не следяха тези кервани. Те бяха мирни преселници, които не обещаваха на тия зловещи птици богати гощавки с човешки и животински трупове.

Икиндия дойде и мина. Децата на Кара Имам отдавна си бяха отишли. Аз продължавах да стоя между шумата на букачката и да оглеждам с бинокъла къщата и пътеката. Бях изжаднял като сол за вода, но продължавах да наблюдавам — бях дал дума, че няма да се върна жив, ако не убия Кара Имама. Мина повече от половин час след икиндия. По пътеката, която върви по северния бряг на река Арда, някакъв гласовит помак пееше една от ония помашки песни, които със своите двугласови срички са така прелестни и напомнят за старите, предтурски времена… В тоя момент аз не знаех, че слушам последната лебедова песен на Кара Имама. Песента млъкна. Чуваше се разговор на висок глас между двама души, които изкачваха пътеката по южния стръмен бряг на коритото на река Арда. Аз наблюдавах с бинокъла нататък.

От стръмния бряг, на пътеката, се показва най-напред главата на едно бяло муле — мулето на Георги Стайков! След главата на мулето се показва главата, а след това и тялото на ездача. Зад първия ездач следваше друг — на черно муле.

Аз бърже се смъкнах от дървото, откачих предпазителя на моята къса манлихерка и взех на прицел ездача на бялото муле.

„Не убивай“ — ми дойде на ум шестата от десетте божи заповеди на Мойсея. — Какво ще направиш, нещастнико? „Не убивай“!

Двамата ездачи продължаваха да идват насам, без да прекъсват своя разговор. Аз продължавах да се бунтувам против себе си.

„Не убивай!“ Всичките велики умове на човечеството, до един, поставят заповедта да не се убива като най-важния елемент на тия основи. „Не убивай!“ Не е казано „не убивай тогова, а убий оногова“, а просто „Не убивай!“ — значи не убивай човека изобщо! Какво ще направиш ти? Ти ще убиеш, т.е. ще скъсаш връзката между тебе и останалото човечество! Ще скъсаш връзката между тебе и Вселената! Между тебе и вечния извор на Правото и Истината! „Не убивай!“

Двамата ездачи дойдоха срещу моята букачка, изравниха се с нея и я подминаха. Аз се борих сам със себе си. Може би нравственото начало щеше да вземе окончателно надмощие. Може би аз нямаше да стрелям, когато… Аз не помня да съм направил някакъв шум или с нещо да съм издал своето присъствие, но Кара Имама изведнъж се сепна, обърна съм към мене, видя ме и изтегли от силяха своя черногорски револвер. В тоя момент аз натиснах спусъка на пушката. През парите от изстрела на моята пушка аз видях Кара Имама да се навежда над главата на бялото муле. Черното муле отскочи настрана от пътя и наюри надолу из баира в туй време, когато другият ездач викаше с цялото си гърло:

— Комаин бре-е-е-е! Торчете! Бабам оллу гитти![15]

Другият ездач бил братът на Кара Имама. На мене се беше сторило, че Кара Имам прегърна мулето през врата и че по тоя начин ще избегне да бъде убит. Аз се прицелих в черното продълговато петно на мулето, което ми се стори да е наведен на седлото, ездач — и стрелях в него втори път. Мулето се стресна, ритна с двата си крака назад и пак хукна към къщата. Пак се прицелих в черното петно и пак стрелях. Мулето пак се стресна, пак ритна с двата си крака, и пак хукна към къщата. Аз се прицелих в мулето трети път и стрелях в черното петно. Мулето се сгромоляса при пътната врата на къщата.

Гласът на бягащия ездач на черното муле продължаваше да се чува към склона на баира, като се отдалечаваше все повече и повече. Последния — петия патрон от пачката аз изстрелях по направление на гласа, който викаше:

— Комаин бре-е-е-е! Комаин, бре комшулар! Торчете! Бабам оллу гитти![16]

След последния изстрел аз скочих на пътеката с намерението да ида до къщата, за да довърша Кара Имама, когото мислех да намеря при мулето, което беше паднало при пътната врата на къщата. Едвам направих няколко крачки, видях Кара Имама, паднал на пътеката: там, където го бях застрелял с първия изстрел. Той беше още жив, мъчеше се да се изправи седнал и да повдигне револвера, за да ме застреля, но той не успяваше да седне, а револверът му в ръката клюмваше към земята. Докле — за момент — го наблюдавах, дотърчаха: Вълчо Райчев, Иван Шишманов и Яни Караколев. Вълко се спусна към Кара Имама, изтегли шашката си от ножницата, замахна и го перна по главата. Раненият изпусна револвера си и с двете си ръце улови шашката на Вълка; тоя, последният, дръпна с все сила, за да я освободи от пръстите на Кара Имам, които я стискаха, и които при дърпането отхвръкнаха настрана. След като я освободи, Вълко започна с нея да удря по главата и по шията ранения; при единия удар, през устата, сноп искри изскочи изпод острието на шашката. Вълко престана да удря с шашката, едва когато главата остана да виси само на вратните сухожилия и — при конвулсиите на убития — да се мандахерка отзад като торбичка, пълна с пясък. През цялото това време, от широко зиналите уста на убития и от другите рани, кръвта бълбукаше и бликаше на широки струи. Иван Шишманов, с ножа на своята дълга манлихерка, му нанасяше удари навсякъде. Яни Караколев с отвращение гледаше на тая касапница. Когато след един удар в корема, се разнесе наоколо една отвратителна воня, аз им извиках:

— Стига! Стига бе, зверове! Стига! Свършено е!

Кара Имама престана да рита и шава. Тръгнахме бързо по пътеката за Арда. Когато стигнахме до реката, нагазихме в нея, измихме се от кръвта и се напихме с вода, защото през целия ден не бяхме слагали капка в устата си и бяхме много изжаднели.

— А, сега — наредих аз — трябва да газим водата надлъж по реката надолу, за да заблудим дирите, защото утре ще тръгнат по дирите ни с кучета!

Ние тръгнахме надолу по р. Арда като газихме водата, някъде до колене, а някъде до пояс. Дълго време газехме тая луда река — повече от 2 км — и по мръкнало излязохме на северния й бряг.

В своя роман „Престъпление и наказание“ Достоевски казва, че престъплението връзва престъпника. Това е напълно вярно. След като убихме Кара Имама и след като си заличихме дирите, най-разумно и най-логично беше — след като прегазим река Арда — да изкачим височината „Селище“, да минем през Демир Гидик и да се върнем в Карлуково.

Но убийството ни беше завързало; тая връзка беше по-силна от разума и логиката, по-силна от нашата воля и инстинкт за самосъхранение. Бяхме любопитни да видим какво ще стане по-нататък и вместо към „Селище“, ние тръгнахме по пътя край северния бряг на река Арда, дойдохме срещу пътеката, която води за Чапладжа, и се установихме да денуваме в гората, на едно място, от което на длан се виждаше пътеката и къщата на Кара Имама.

Съмна се. Още в ранни зори къщата на Кара Имама се оживи. Поединично или на групи по 2–3 души пристигаха помаци от околните селища. Те оживено приказваха и насядаха около къщата. След около един час дойдоха няколко заптиета на коне, слязоха от конете и дадоха на помаците да ги развеждат. Две от пристигналите заптиета се отделиха и отидоха при трупа, за да го запазят в същото положение, в което го бяхме оставили ние вчера. Те връщаха назад любопитните помаци, които искаха да се доближат и да разгледат трупа. След това пристигнаха, на коне, три прилично облечени алафранга лица, съпровождани от заптиета. Щом пристигнаха, цивилните лица слязоха от конете и веднага се отправиха към убития, последвани от заптиетата и любопитните помаци.

Бяха дошли: мудеиумумът (прокурорът), мустентикът (следователят) и докторът, за да правят кеш (оглед) на местопрестъплението. Те дълго разглеждаха и обикаляха трупа, като си взимаха бележка. Навеждаха се да разгледат нашите стъпки; някои помаци бяха довели и държаха на верига кучета. Пуснанаха кучетата и им посочиха нашите дири. С джафкане кучетата душеха и вървяха по дирите ни. Те дойдоха до река Арда, повъртяха се около мястото, дето бяхме нагазили в реката, душеха въздуха с вирнати нагоре муцуни и свършиха с това, че тръгнаха по дирите ни обратно по пътеката и дойдоха пак при трупа.

С бинокъла ние следихме всичките движения на ония, които се бяха събрали около убития. Повторно посочиха дирите ни на кучетата; тези последните повторно тръгнаха по тях до река Арда и повторно се върнаха обратно назад. Арда беше заличила добре нашите следи. След дълго обикаляне най-после събралите се около трупа се разотидоха и оставиха него и нас на спокойствие. Любопитството да видим какво ще стане не ни остави да заспим, ако и да бяхме изморени и да се нуждаехме от сън.

Когато всички около къщата се разотидоха и всичко наоколо утихна, мене ме унесло. Задрямал съм, но веднага скочих и се събудих; едвам задрямал, аз видях картината на убийството; видях убития, който се мъчеше да седне, чух хъркането в неговото гърло, бълбукането на кръвта, която на широки вълни хлуеше от широко зиналата шия и главата, която се мандахеркаше отзад на гърба, като торба, пълна с пясък…

Когато падна здрач, ние се стегнахме за път и преди съмнало, на 17 юли 1903 година, стигнахме в Чиловата Кория, над Карлуково. Няколко нощи подред аз не можах да заспя от същия този кошмар на извършеното убийство… Но времето лекува всичко — даже кошмарите, в които ние отново виждаме и преживяваме ужаса от едно такова убийство, каквото беше онова, което извършихме на 15 юли 1903 година…

След 30 години — в 1933 г. — бях нает за измерване и устройство на няколко общински гори из оня край. Поисках да ида в Чапладжа, да намеря децата на Кара Имама — същите ония деца, които играеха под мене, около моята букачка в деня, когато останаха сираци — да им искам прошка и ако са в нужда, да ги подпомогна материално. Казаха ми, че по време на Балканската война през тия места минало Македоно-одринското опълчение и че тогава цялото семейство на Кара Имама било изтребено до крак. Аз бях много закъснял.

* * *

На 17 юли 1903 година, след убийството на Кара Имама, се видяхме с Пею Ив. Шишманов. Аз бях изпълнил ангажимента, който бях взел спрямо ръководената от него Организация. Оставаше — за да бъдем квит — и той да изпълни ангажимента, който беше поел по отношение на задачата, която си бях поставил: да ми даде необходимото число хора и храна за няколко дни, за да не бъдем принудени да търсим храна от селата, край които минаваме, та да можем да се промъкнем незабелязано до тунела при с. Ени Кьой. Беше крайно време за прекъсване на движението по ж. п. линия Жонксион-Салоники. Всеки момент се очакваше да избухне въстанието в Македония.

— Аз изпълних ангажимента, който бях поел — да убия Кара Имама. Сега ти трябва да изпълниш честната си дума, която ми даде преди да тръгна за Чапладжа! Дай ми хора и храна за 5 дни! — настоявах аз.

Пею Шишманов продължаваше да се държи неприязнено спрямо моя проект за прекъсване движението по ж. п. линия Жонксион-Салоники и на моите настоятелни искания отговаряше с упорито мълчание. По-късно научих причината за това негово неприязнено отношение спрямо моя проект:

В някакво нареждане от централното ръководство на Организацията, на П. Шишманов се предписвало да ми даде най-голямо съдействие, понеже прекъсването на ж. п. линията и разрушаването на тунела Ени Кьой имали съдбоносна важност за предстоящото въстание в Македония.

Военен по възпитание и манталитет, както казах и по-рано, Пею Шишманов не можеше да си представи борбата против турската империя другояче, освен като състезание между турския аскер, командуван от турски забити, и въстанниците, командвани от началници и ръководители, какъвто беше той — и затова се счел за обиден от централното ръководство на Организацията, която счела моята мисия по-важна от въстанието на населението в Ахъ-Челебийско, за чиято подготовка той беше работил толкова дълго.

Същия ден, когато пристигнахме в Чиловата кория от експедицията в Чапладжа, с Пею Шишманов и с още няколко четници заминахме за Имарет Дере, където той имал работа и където — казваше той — неговото присъствие било необходимо. В Имарет Дере прекарахме два дни. На моите настоявания за съдействие по разрушаването на тунела при село Ени Кьой, той продължаваше да мълчи като шаран или почваше да прави някакви съображения по предстоящото въстание. В събота, на 19 юли 1903 година вечерта, той ми каза:

— Нощес ще заминете с чета за с. Лъкавица. Там има един богат помак — Вълко го знае, знае и къщата му. Ще бастисате къщата му, ще вземете парите и ще го очистите. Ако не иска да каже къде му са парите, Вълко знае как да го накара да каже…

— С нажежена пиростия на главата! — поясни Вълко.

— Така! На всяка цена ще му вземете парите! Хайде, на добър ви час и добра сполука!

Ние тръгнахме по Вълко Райчов, който ни служеше за водач. В четата влизаха: Вълко Райчев, Филю Райчев, Ив. Шишманов, аз и още двама души, чиито имена не мога сега да си спомня. Когато се изнизахме през мочурливите ливади при Имарет Дере, през стеблата и клоните на смърчовите дървета, които обкръжават ливадите, зърнах силуетите на четниците, които пристигаха в Имарет Дере от България; с тая чета пристигнали: Димитър Аргиров, Ангел Диамандиев и други мои познати от Пловдив, които пожелали да вземат участие в предстоящото въстание в Ахъ-Челебийско.

На другия ден, преди съмнало, стигнахме при село Лъкавица. Избрахме за денуване едно място в гората, на пътеката под връх „Чуката“. Под нас и вляво от нас беше равнището, където са работните земи на селото. Поставих Ив. Шишманов часовой на пътеката. Останалите четници и аз легнахме да почиваме в гората, на 20–30 крачки от часовоя. Изморени от нощния преход, всички четници заспаха. Аз се размислих и не можах да заспя.

Още когато Пею Шишманов ми даде тая задача, аз разбрах играта: той ме изпраща да извърша едно разбойническо нападение, придружено с грабеж и човекоубийство, дълбоко — на около 50 км в българска територия. Това злодеяние ще има за резултат да бъда обявен в България за опасен разбойник и съответно преследван като такъв от българските погранични, полицейски и съдебни власти в цялата страна. Аз и сега съм преследван от българските власти, но против мене няма формулирано обвинение за извършено престъпление или злодеяние, освен неподчинение на пограничните и полицейски нареждания, което неподчинение беше от друго естество. На злодеянието, което Пею Шишманов ме накара да извърша в с. Лъкавица, липсваше както идейна, така и някаква морална основа. Аз ясно схванах, че това бе единственият начин да ме направи подчинен на себе си и на Организацията, понеже не ще мога да живея легално в България.

Както Хр. Матов, преди няколко месеца, така и Пею Шишманов сега, искаха да ме подчинят; а каква ще бъде ползата от това за общото освободително движение, за това както Христо Матов, така и Пею Шишманов пет пари не даваха. За тях най-важното в това движение беше да се чувстват господари на ония свои съграждани, които искрено се стремят към свободен и независим живот. Че населението ще плаща със своето разорение и унищожение амбициите и глупостите на ръководителите — нека плаща, щом има глупостта и лековерието да се води по техния ум!… Подчинен на Пею Шишманов — значи да се откажа от проекта си да попреча на ж. п. движението по линията Жонксион- Салоники и по неволя да взема участие във въстанието на Ахъ-Челебийско, което съм считал всякога за глупост и престъпление. Защото, както казвам и на друго място по-горе, 30-те християнски села в този край, при едно въстание, ще бъдат пометени и опустошени от фанатизираното помашко и турско население на околните 500 мюсюлмански села. Какво да правя?

Съмна се. Слънцето изгря. Под нас, вляво, в нивата на равнището, на горния й край, дойде един помак, който караше пред себе си два вола. Ралото седеше на нивата там, дето той го бил оставил вчера. Помакът впрегна воловете и продължи оранта, която бил прекъснал предния ден.

Ето на! Довечера аз трябва да нападна къщата на този мирен човек, да го измъчвам с „нажежена пиростия на главата“, за да заграбя онова, което е спечелил със своя упорит труд, и спестил с хилядите лишения, на които се е подлагал цял живот и на които е способен само помакът — и най-после да го убия… Без неговия труд, равнището под нас би било покрито с никому непотребни тръни и бурени; благодарение на неговия труд, това пусто и диво място ражда жито, което храни както него и семейството му, така и други хора. И аз, заради щурите сметки на Пею Шишманов, ще трябва да нападна, да вържа, да ограбя и да убия този скромен и полезен човек!

Нима моите идеи за свободата на човешката личност ще ми позволят да извърша това злодеяние? Ако убийството на Кара Имама може, донякъде, да бъде оправдано със зверството, което той беше извършил с Георги Стайков, с какво ще мога аз да оправдая сам себе си ограбването, измъчването и убийството на тоя мирен и полезен човек, който с нищо не е навредил на никого?

Или идеите за свободата на човешката личност и моите принципи, които отричат насилието върху тая последната, съм ги имал и съм ги изповядал само за да парадирам с тях?… „Като си изгориш крилата, дано не загубиш пътя към Истината и Доброто!“ — си спомних думите на моя вуйка, с когото преди 5 години, след като напуснах Женева, си взех сбогом в Пловдив при заминаването ми за Скопие.

Пътят към Истината и Доброто! Но аз съм сега точно там, където рискувам да го загубя! Тук сега съм на кръстопът… Какво да правя?

Двата часа, през които Иван Шишманов беше часовой, изтекоха. За да не будя другите, аз отидох да го сменя. Иван Шишманов отиде при другарите си, които спяха, легна при тях и заспа. Около един час след като го смених, аз си блъсках главата, за да взема някакво решение.

Ако изпълня задачата, която ми възложи Пею Шишманов, ще попадна напълно под негова власт и не ще мога да реализирам моя проект за хвърлянето във въздуха на линията и за задръстване на тунела при Ени Кьой. Ако не изпълня тая задача и напусна Ахъ-Челебийско, пак не ще мога да реализирам моя проект. И в двата случая резултатът беше един и същ. Само че при втория случай аз ще си остана свободен човек, независим от никого. А да съм свободен и независим — значеше да потърся друг начин да направя движението по тая ж. п. линия несигурно. То значеше още — да не вземам участие във въстанието, което в моите очи беше престъпление спрямо населението на Македония и Ахъ-Челебийско.

Следователно, и по морални подбуди, и по практически делови сметки, аз не бива да извърша разбойничеството в село Лъкавица. Или — другояче казано — аз трябва да напусна четата.

Решението биде взето. Аз сложих моята собствена къса манлихерка на земята, свалих пояса с пачките манлихерови патрони и ги поставих до пушката; свалих раницата с всичко, което принадлежеше на Организацията в с. Карлуково. Всичко това поставих така, че да няма нещо, което да не се забележи, и — докле всички спяха — към 8 часа сутринта тръгнах надолу, по пътеката, слязох при течението на р. Лъкавица и се опътих покрай него за село Югово.

На душата ми беше леко. Аз бях победил себе си. Съзнавах, че разумът и нравственото ми чувство в мене бяха взели връх над диващината и над предразсъдъка „дисциплина“. Рядко съм бил така доволен от себе си, както тогава.

След като съм заминал от с. Лъкавица, четата се върнала в с. Карлуково, без да извърши заповяданото от Пею Шишманов разбойничество.

* * *

Аз напуснах четата при с. Лъкавица сутринта на 20 юли 1903 г. и вечерта пристигнах в гр. Пловдив. Същия тоя ден — неделя, Илинден — биде обявено въстанието в Македония.

Нямаше време за губене. На всяка цена трябваше час по-скоро да се попречи на Турция да прехвърля войски и военни материали от Анадола, Цариград и Тракия за Македония.

По онова време железопътната линия между Будапеща и Цариград, по която циркулираше пътническият — така наречен „конвенционален“ — влак, беше собственост: от Будапеща до Белград — на Унгарската държава; от Белград до Цариброд — на Сърбия; от Цариброд до Белово — на България; от Белово до Цариград — на барон Хирш, поради което тая нейна последна част се наричаше „Хиршова железопътна линия“. Повечето от чиновниците на Хиршовата линия бяха гърци и французи; но — ако и малцина — имаше чиновници и от други народности. Така, телеграфистът при гара Пловдив беше някой си Апостол Димитров, македонец от Костурско.

Прислужникът във вагон-ресторанта на конвенционалния влак беше Милан Саздов — същото онова велешчанче, за което споменавам на друго място в моите спомени; същото онова момче, което беше пренесло динамита от Пловдив в Цариград и го беше предало на Анна Шепиц.

На около 5 километра от гара Кулели-Бургас, източно, железопътната линия за Цариград пресича р. Марица по един железопътен мост, дълъг няколко километра, защото тук тая река, след като в нея са се влели при гр. Одрин нейните притоци Тунджа и Арда, е много широка — няколко километра.

Прицелна точка на моите намерения, да прекъсна подвоза на войска и муниции от Мала Азия и Цариград за Македония, беше сега тоя мост върху р. Марица.

Без да съобщавам нещо за моите намерения, уж в случаен разговор, аз научих от Апостол Димитров — кога точно конвенционалният влак, пътувайки за Цариград, минава върху моста на р. Марица.

Прочее, аз приготвих заряда и нагласих часовника да произведе контакт точно когато конвенционалният влак ще се намери по средата на моста. Милан Саздов, по време на престоя в гара Пловдив, на 5 август 1903 г., получи от мене пакета със заряда, постави тоя последния във вагон-ресторанта и тъкмо когато влакът изсвири на тръгване, набързо слезе от вагона с една кофа и се затече към чешмата пред гарата, уж да налива вода. Влакът потегли през времето, когато Милан още точеше вода от чешмата: той умишлено изпусна влака и даде вид, че е отчаян от това изпускане.

Влакът потегли с 13 минути закъснение. Това обезпокои както мене, така и Милана, който беше отишъл при Апостол Димитров след като бе „изпуснал“ влака.

— Ще ги нагони! — казваше бай Апостол. — Ще ги нагони! Оттука до Хебибчево (сегашното село Любимец — по онова време, последната гара на българска територия) пътят е равен, без много завои. Ами ти — обърна се той към Милана Саздов, — как така артиса тук?

— Трябваше ми вода за ресторанта — и артисах, както виждаш. Пътниците в ресторанта ще има да чакат за вода!

Накъсо — до Кулели-Бургас влакът не можал да нагони това закъснение от 13 минути. Той пристигнал на гара Кулели-Бургас и спрял между два военни трена, претъпкани с аскер, дошъл откъм Цариград. Тоя аскер заминавал за Македония да потушава въстанието в тая разбунтувана област. След избухването на заряда във вагон-ресторанта на конвенционалния влак, военните влакове били засегнати толкова зле, че не могли да заминат за своето предназначение. Моят план — да прекъсна движението на влаковете по железопътната линия Жонксион-Салоники биде реализиран, но само отчасти.

Взривът на гара Кулели-Бургас, избухнал на 5 август 1903 г., биде изтълкуван както от населението в Тракия, така и от турската власт като сигнал за въстанието в Тракия, което биде обявено на Преображение — 6 август 1903 година.

Разправяха, че силно изплашен от събитията, които така бързо се развиха в съседство с неговата столица, султан Абдул Хамид по цели нощи стоял при дворцовия телеграф в Илдъз Кьошк, за да се осведомява бързо и непосредствено за онова, което става в Кулели-Бургас и изобщо в Тракия.

Справка: L’Illustration 3159 от 12.IX.1903, стр. 168, L’attentat à Kouleli-Bourgas.

atentatyt.png

* * *

Както споменавам и на друго място, по онова време Турция усилено се въоръжаваше, предвид на евентуалностите, които можеха да последват Солунските събития и въстанията в Македония и Тракия. Всички параходи, пътуващи за Цариград, носеха в своя товар оръжия или муниции, предназначени за турската войска.

Чрез обявените въстания в Македония и Тракия населението на тия две области биде поставено в пълна несигурност, изложено на смърт, разорение и прокудване. От друга страна, Турция биде считана от европейските държави за поставена в положение на законна самозащита. Те — правителствата на европейските държави и в тоя случай, както е било всякога — бяха в морална и материална помощ на Турция, като неодобряваха въстанията и изпращаха по сухо и по море оръжия и муниции, предназначени за турската войска.

Трябваше да се направи несигурен транспортът за Турция и по море; и да се направи по такъв начин, че европейските капиталисти да се почувстват несигурни за своите капитали, които капитали бяха поставени в услуга на автократическия режим в Турция. Така засегнати, те — европейските капиталисти — по необходимост ще принудят тяхната дипломация да се заинтересува и за сигурността на нашия народ.

Досега атентатите против автократическия турски режим ставаха далече от Цариград и от очите на турските управници. Нека сега да атакуваме турския автократизъм в сърцето, така че както министрите, така и султан Хамид със собствените си очи да видят резултата от тяхната тирания! И да видят тоя резултат в деня, когато ще се празнува годишнината от възцаряването на султан Хамида!

С такива мисли и съображения, веднага след взрива на гара Кулели-Бургас, заминах в София, където се установих на квартира при „Васката“, както наричахме Васил Стоянов, по-малкия брат на покойния участник в Априлското въстание, публицист, писател и обществен деец Захари Стоянов — същият Васил Стоянов, с чийто паспорт и под чието име живя в Цариград Светослав Мерджанов през 1900 година.

Васката сега беше чиновник в Статистиката и живееше в югоизточната част на София, на ул. „Патриарх Евтимий“ 26, ако не ме лъже паметта. При него, в същата квартира живееха: най-малкият брат на Захари Стоянов — Иван Стоянов; братовчедът му — Стефан Петков; и двете му племенници — „двете Марийки“, както ги наричахме на шега между нас. Всички те бяха родом от с. Медвен, Котленско.

Аз съобщих на Васката, че съм дошъл в неговата квартира в София, за да приготвя един динамитен заряд, понеже в Пловдив ми е неудобно да направя това; след като го приготвя, ще замина за Варна, дето ще се кача на някой параход, който ще пътува през Бургас за Цариград; след като по пътя наглася заряда и го поставя на подходящо място, аз ще слезна в Бургас и ще оставя заряда, да избухне при минаването на парахода в Босфора, някъде срещу Илдъз Кьошк.

В приготвянето на заряда с динамита, който бях донесъл със себе си от Пловдив, взеха участие: Иван Стоянов, Стефан Петков, аз и някой си Пиронков, постоянен посетител на Васката и на живущите в неговата квартира. Часовника купих от Братя Коцеви, родом от гр. Щип, часовникари, чийто дюкян се намираше в центъра на града, на булевард „Дондуков“. Накарах часовникаря да пробие една малка дупчица на стъклото на будилника, който — след покупката — занесох в квартирата на Васката. Там извадих стъклото и махнах голямата стрелка на будилника, която представляваше пречка за целта, която преследвах с неговата покупка; след това поставих стъклото на мястото му.

В пробитата в стъклото дупчица вкарах неизолирания край на една изолирана медна жица, така че малката стрела на будилника — при движението си по циферблата — в определен от мене момент, да се допре до неизолирания край на жицата. Тая жица съединих с анода на една джобна електрическа батерия, която бях купил миналата година във Виена, където бях ходил да се срещна с Борис Сарафов. По онова време такива електрически батерии нямаше в България; купих ги във Виена от магазина на Дитмар, находящ се на ул. „Виборг гасе“. Купих ги „за всеки случай“.

Другия край на същата жица след това наврях в капсулата, турена в динамита.

Единия край на другата изолирана медна жица съединих с общата металическа конструкция на будилника, а другия край, след като я съединих с батерията, наврях в същата капсула.

Аз бях пресметнал — и при направения опит с така приготвения будилник, бях установил — че между навиването на будилника и произвеждането на взрива ще могат да минат около 11 часа време — време, което бързите параходи за Цариград, идващи от Варна, употребяват за пътуване от Емине-Бурун (североизточно от Бургас) до към средата на Босфора.

След приготовлението на заряда и поставянето му в един пътнически куфар, аз взех куфара, за да отида на гарата. Иван Стоянов и братовчед му Стефан Петков изявиха желание да дойдат и да ме изпратят на гарата. По пътя за тая последната, те — особено Иван Стоянов — най-настоятелно искаха да заминат за Варна и да поставят взрива в някой от параходите, които заминават за Цариград. Толкова много настояваха, че аз най-после отстъпих. Така стана, че вместо те да изпращат мене, излезе, че аз ги изпратих.

При заминаването на влака ние се сбогувахме така обикновено и банално, както става при хора, които скоро ще се видят пак. Та — действително — след няколко дни, те ще си дойдат пак в София!

Тренът изсвири и тръгна. Те заминаха — и аз не ги видях вече…

* * *

Те пристигнали във Варна. Имало един параход, който щял да пътува за Цариград, един нов, много бърз унгарски параход — „Башкапу“ („Железни врата“). Те се качили на него и заминали за Бургас.

Когато параходът стигнал и се изравнил с Емине-Бурун (най-източната точка на Стара планина), Иван Стоянов и Стефан Петков се заели със заряда в куфара, за да навият будилника, след което да слязат в Бургас. Какво е станало тогава? Как се е получил контакт при навиването на будилника, след като в София на няколко пъти беше проверявано действието на будилника за добиване контакт на желаното от нас време? Това остава и ще остане загадка на вечни времена.

Очевидно, зарядът е избухнал по времето, когато будилникът е бил навиван. Поради какво фатално невнимание е бил предизвикан тоя ненавременен взрив? Никой не знае… Зарядът се възпламенил и избухнал. „Башкапу“ изгорял на няколко километра източно от гр. Месемврия. Всички пътници, моряци и служещи, находящи се по това време на парахода, загинали — на първо място атентаторите Иван Стоянов и братовчед му Стефан Петков.

* * *

Не съм в състояние да предам тук онова, което преживях, след като научих за изгарянето на парахода „Башкапу“ при Месемврия. В главата ми настана един невъобразим хаос от най-различни чувства. Имах впечатлението, че съм ударен с дърво по главата; аз като че се лиших от способността да разсъждавам и да съобразявам.

Първото нещо, което изпитах, беше безкрайна скръб за загиналите славни момчета Иван Стоянов и Стефан Петков; второто — скръб за това, че параходът изгорял не след влизането му в Босфора, а в български води и че напразно е бил пожертвуван животът на хората, които в тоя момент са се намирали в него; самообвинение за това, че отстъпих пред настояванията на загиналите — да идат във Варна те, а не аз; и пр.

Васката посрещна вестта за тяхното загиване с видимо спокойствие; но начинът, по който хапеше устните си, и бързото — от време на време — свиване на мускулите по лицето му показваха колко силно е развълнуван.

Когато научиха за тяхното загиване, „двете Марийки“ безутешно се разплакаха. Те обвиниха мене, че съм станал причина за смъртта на братовчедите им. По цели нощи „двете Марийки“ мълчаливо плачеха в леглата си и измокряха възглавниците със своите сълзи….

Моето стоене в София стана невъзможно и една сутрин аз си заминах за Пловдив.

* * *

В Пловдив заварих едно окаяно положение: цялото християнско население от Ахъ-Челебийско, след обявяването на въстанието в оня край, е било прокудено. От страх пред многобройния турски и помашки башибозук, то напуснало селата и масово тръгнало да се спасява в България; то минало границите между постовете Чил Тепе и Касъм Дере след една незначителна схватка с турските войници, при която е бил убит само един човек от бягащите ахъ-челебийци — Дели-Яни от с. Петково. Когато узнах за смъртта на тоя отличен човек, аз изпитах същите чувства като ония по загубата на Иван Стоянов и Стефан Петков.

Прокудените ахъ-челебийци скитаха немили-недраги от едно място на друго из Чепеларско, Станимашко и Пловдивско без материални средства, без покрив, без работа и прекарваха в най-черна мизерия. Техните села и къщи, напуснати от жителите им, са били подложени от помаците на най-безмилостно разграбване и плячкосване.

Едва тогава аз разбрах добре защо Пею Ив. Шишманов беше ме изпратил през м. юли същата година в с. Лъкавица със задача да нападна къщата на тамошния богат помак, за да го ограбя и убия — той гонил две цели: да осигури себе си материално за в бъдеще, когато прокуденото по негова вина Ахъ-Челебийско население ще тъне в най-черна мизерия; и да ме направи безопасен.

За сетен път аз се почувствувах доволен от себе си, че не извърших това злодеяние, заповядяно ми от Пею Ив. Шишманов, и че напуснах четата, а така и Ахъ-Челебийско.

* * *

Следващите няколко месеца прекарах в Пловдив в най-голяма мизерия и почти постоянен глад. През това време нямаше случай да съм се чувствал някога сит. Аз не бях подготвен за ежедневния живот. Не знаех никакъв занаят, а и нямах похват да използвам своите знания за удовлетворение на ежедневните си насъщни нужди. Стараех се да забравя своя глад, като убивах времето си в пловдивската Народна Библиотека, дето почнах да превеждам от френското периодично списание Revue des deux Mondes един обстоен преглед, озаглавен La Renaissance de la Chine[17].

Смятах да изпратя превода в някое периодическо списание и по тоя начин да спечеля необходимите ми средства за покриване на насъщните ми нужди. Аз не взимах в съображение, че докле добия по тоя начин онова, което ми е необходимо, ще мине толкова време, че ще умра от глад не веднъж, а много пъти.

Но животът тече, без да се съобразява с нашите желания и очаквания и по тоя начин всеки ден ни носи изненади.

Един ден — на 8 април 1904 г., четвъртък — към обед, когато излязох от библиотеката и се чудех откъде да намеря 40–50 стотинки, за да се нахраня — бях пресрещнат на площада пред библиотеката от трима полицейски стражари, които ме арестуваха и отведоха в 1-ви полицейски участък. Защо ме арестуваха?

По някакво съглашение между българското и турското правителства, българското правителство се задължило да интернира във вътрешността на страната немирните елементи измежду македонската и тракийската емиграция, живущи в градовете, находящи се близо до границата с Турция, между които градове бил и град Пловдив.

На следния ден — 9 април 1904 г., — придружен от двама полицейски стражари, аз бях качен на трена и интерниран в гр. Стара Загора. Колелото на моя живот се завъртя отново, но в друга посока.

гр. Пловдив, 15 април 1959 г.

П. Г. Манджуков

Бележки

[1] Отходен канал.

[2] Забранено е! Назад!

[3] Но аз съм французин!

[4] Не знам! Забранено е! Назад!

[5] Чичо.

[6] Ругатня — „Твойта верица!“

[7] Кмета.

[8] Отвори!

[9] Господин Попе, това не е ли бомба?

[10] Заклеваш ли се?

[11] Заклевам се!

[12] Немско военно учение.

[13] Конници.

[14] И бягството е юнащина.

[15] Тичайте бе хора! Тичайте! Бащиният ми син отиде!

[16] Тичайте бре, тичайте, съседи! Тичайте! Бащиният ми син отиде!

[17] Възраждането на Китай.

Край