Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 3 гласа)

Информация

Издание:

Петър Манджуков. Предвестници на бурята. Спомени

Издава Федерацията на анархистите в България по случай 110-годишнината от солунските атентати на гемиджиите, София, 201З

История

  1. — Добавяне

Част трета
В Цариград и Солун

Както споменувам и на друго место, към края на м. октомври 1899 г., Мерджанов и Гьорче Петров дойдоха в Пловдив. И тримата заминахме от Пловдив за Чепеларе, където Гьорче Петров отиваше по някаква проверка на организационния пограничен пункт.

Още щом останахме насаме двамата с Мерджанов, той ми съобщи, че се срещал с тогавашния председател на Върховния Македонски Комитет в София, Борис Сарафов. Мерджанов изложил на Сарафов желанието ни да идем двамата в Цариград, където да направим някоя — по възможност най-голяма — пакост на турската империя.

— Aquila non сaрit muscas! — заключи Мерджанов. — Орел просо не кълве.

— Демек, ако е риза, да бъде до петите; ако ли не — хич да не е.

— Точно така. Какво ще ги боли турските управници, ако — като четници, в бой с аскера — убием някой и друг аскерлия? Какво ще ги боли европейските управници, ако турците изколят няколко хиляди македонци? Ако искаме да убием змията, трябва да удряме по главата, а не по опашката… С теб и друг път сме приказвали, че главата на турската империя е в Цариград, а не по Пирин, Али-Ботуш или Боз-Даг…

— Е, докъде стигнахте със Сарафова?

— По принцип той е съгласен с нас. Засега сме там. Остана той — за няколко дена — да обмисли моето предложение; главно — за финансирането на нашето предприятие.

— А защо си тръгнал с Гьорче Петров за насам?

— Тръгнах за насам с Гьорче по две причини: първо, да се срещна с тебе и заедно да уточним нашите отношения със Сарафова, и второ — с тая няколкодневна дружба с Гьорче да заблудя него и задграничното представителство на Организацията, за да не ни подозират в близки отношения със Сарафова.

— Па и да ти кажа ли? — продължи Мерджанов — така ние излагаме само собствената си кожа, а не кожата на другите. Каквото и да направим в Цариград, ще плащаме лично ние с нашите кожи, а не с излагане населението на Македония на смърт и разорение.

След връщането ни от Чепеларе, Мерджанов и Гьорче Петров си заминаха за София. Когато ги изпращах на гарата, Мерджанов намери удобен момент да ми каже, че след втората си среща със Сарафова ще ми телеграфира да дойда там и да се срещнем тримата, за да уговорим условията на нашето сътрудничество.

Следния ден, като очаквах телеграмата на Мерджанова и се чудех до кого да се обърна, за да се снабдя с паспорт на чуждо име, съвсем случайно срещнах моя съученик от 4-ти клас на Пловдивската гимназия, Илия Дуров. По липса на материални средства, той беше напуснал гимназията и сега служеше в комисионерската кантора на А. Илиев.

…Отиването ми в Цариград налагаше да се снабдя с паспорт. Аз лесно и бързо бих могъл да си извадя паспорт на собственото си име — достатъчно беше да си послужа с нуфуза, за да ми се издаде от Пловдивското турско консулато един пасаван — както бях направил преди заминаването си за Женева в 1898 г. Но аз вече бях веднъж изгонен от пределите на Турция и връщането ми там отново би събудило разни — и оправдани — подозрения; при това, като турски поданик, не бих могъл да се ползвам от дипломатическа закрила, в случай че бъда арестуван. Следователно, налагаше ми се да се снабдя не с турски, а с български паспорт, при това на чуждо име, защото собственото ми такова беше станало достатъчно известно на турската административна власт, особено след шума, който беше повдигнал опитът за убийството на Д. Шагманов, където моето име беше свързано с имената на Г. Делчев и Гьорче Петров. От друга страна не исках да си послужа с някого от старите си познати в Пловдив — членове от кръжока-клон от Женевската анархистическа македонска група, за да не стане известна на мнозина тайната на моето заминаване за Цариград.

Така щото — тази случайна среща разрешаваше задачата по един най-задоволителен начин. Илия Дуров беше сирак, родом от гр. Пловдив и живееше някъде около джамията „Бей-Меджид“, източно от черквата „Св. Неделя“. Неговият ръст, възраст, цвят на косата и очите бяха приблизително като моите. Той не беше много съобщителен, а поради мизерията, в която живееше като ученик, беше станал много затворен в себе си; като другар, той беше отличен човек. Когато го помолих да изкара на свое име паспорт и да ми го даде, съгласи се на драго сърце, без да проявява някакво любопитство за какво ще ми трябва тоя паспорт, като същевременно ми даде дума, че няма да съобщава абсолютно никому за това.

На втория ден от заминаването си, Мерджанов ми телеграфира да замина веднага за София. Аз оставих Дурова да се разправя с формалностите по изкарването на паспорта и заминах за срещата със Сарафова в София.

На другия ден след пристигането ми в София, двама с Мерджанов имахме среща с Борис Сарафов в помещението на Върховния Македонски Комитет, което се намираше близо до черквата „Св. Спас“, на първата уличка, успоредна с ул. „Мария Луиза“, между площада „Св. Крал“ и ул. „Нишка“. Със Сарафова установихме нашите отношения с него, изразени в следното:

1. Ние сключваме с него лично съглашение, което не ни обвързва с никакви задължения спрямо Върховния Македонски Комитет или спрямо каквато и да било друга македонска организация.

2. Ние не се задължаваме да даваме на никого отчет за нашите действия или да получаваме каквито и да било инструкции, било от него — Б. Сарафова, — било от комитета, на който той е председател, било от каквато и да е друга македонска организация.

3. Ние можем — ако намерим за уместно или изгодно — да влизаме в свободно съглашение, за даден момент или въпрос, било с Върховния Македонски Комитет, било с Вътрешната Македонска Организация, било с друга някоя организация, действаща против турската власт.

4. За първо време — докле се сдобием със собствени средства — Борис Сарафов ще ни финансира, без да изисква от нас отчет за изразходваните средства.

5. Ако ние се сдобием със средства и ги внесем в касата на Комитета или ако такива бъдат внесени в същия Комитет от трети лица по наше нареждане, Борис Сарафов се задължава да ни повърне тия средства по начин, указан от нас.

6. За да не се излагат на риск предстоящите наши предприятия, да не се запазват никакви писмени документи, отнасящи се до нас и нашите предприятия; желателно е да избягваме писмената кореспонденция или да я ограничим до минимум; при неизбежни случаи, да се изпращат писмата чрез Австрийската поща.

В общи черти, това бяха условията на нашето сътрудничество с Борис Сарафов; от само себе си се разбира, че те бяха уговорени устно, а не писмено. Сарафов нареди щото касиера на Комитета, Георги Петров, да ни брои по четири златни турски лири срещу разписка, дадена от него. Ние излязохме от помещението на Комитета и отидохме да се срещнем в хотел „Кобург“ със Симона Трайчев и Димитър Ляпов, за да вземем предварителни сведения за града, където щяхме да заминаваме. Те и двамата, бяха живели в Цариград: първият като ученик в турския лицей „Галата-Сарай“, а вторият — като секретар на българската екзархия.

Когато — след раздялата ни на гарата Татар-Пазарджик — Мерджанов се върна в София, той се установил на квартира при Васил Стоянов — „Васката“, както го наричахме. Той — Васката — беше по-млад брат на Захари Стоянов и по него време работеше като чиновник в Статистиката. След втората си среща с Б. Сарафов, преди моето идване в София, Мерджанов поискал Васката да извади и да го снабди с паспорт на свое име; така че при срещата ни с Б. Сарафов, той носеше в джеба на палтото си паспорта на Васката.

Преди да идем в хотел „Кобург“, с Мерджанова решихме да не пътуваме заедно и по един и същи път; ако той замине през Пловдив — Одрин — Кулели — Бургас за Цариград, аз да замина през Пловдив за Бургас и оттам по море да ида в Цариград.

При срещата ни със Симон Трайчев и Д. Ляпов в хотел „Кобург“ биде установен от тия последните сборният ни пункт в Цариград — млекарницата на Кузма Д. Чобанов, която се намира към западния край на късата улица Rue Venedic — Венедик-Сокак — вляво, като се отива от Юксек-Калдаръм по Венедик-Сокак; по тая къса улица имало само една млекарница — тая на бай Кузма. Венедик-Сокак била напречна на главната улица Юксек-Калдаръм, която започвала от Галата и продължавала до Таксим. След като се изкачат стъпалата по Юксек-Калдаръм и се отмине руското консулато, на около стотина крачки от това последното на север, една от напречните улици е Венедик-Сокак.

Щом се установим в Цариград, ще намерим българската печатница, която се помещавала в Кавафиян хан №14. Това здание се намирало на една от уличките между Домуз-Сокак и Rue Voivoda; по тая последната улица минавал релсовият конски трамвай, чрез който се отива от Галата за Таксим и Панкалди. В българската печатница се печати екзархийският орган в-к „Новини“. Тая печатница била собственост на Калчо Стоянов, родом от Ресенско. В печатницата ще потърсим и ще се запознаем със сина на собственика — Нанчо Калчев, който принадлежал към някакъв цариградски македонски кръжок, който нямал връзка със Солунската Вътрешна Македонска Организация. Имало и един ученик от горните класове на лицея Галата-Сарай, Никола Милев, родом от Костурско, чийто баща бил млекар в Александрия. Той бил стипендиант на султанската цивилна листа — нещо, което не пречило да бъде отличен човек.

В тия двамата — Нанчо Калчев и Никола Милев — ние можем да имаме пълно доверие. Същото доверие можем да имаме в онези от млекарите и градинарите, които ни биха били посочени от тях двамата.

Не мога да си спомня дали Мерджанов си взе писмени бележки за наименованията на лицата, улиците и кварталите и за тяхното разположение; но аз не си взех никакви бележки, защото всичките дадени сведения се заковаха като с пирон в главата ми.

Нашето заминаване за Цариград — освен на нас двамата, които щяхме да заминем, — беше известно само на още трима души: на Б. Сарафов, Симон Трайчев и Димитър Ляпов; Мерджанов не беше казал даже на Васката за какво му трябва неговият паспорт и къде ще заминава с него. Освен Васката и аз, никой друг не знаеше под какво име ще пътува и ще живее Мерджанов в бъдеще. Когато онзи ден заминах от Пловдив за София, Дуров още не беше извадил паспорта, така че — и да исках да кажа някому в София под какво име ще пътувам и ще живея в бъдеще — не можех да сторя това, защото сам аз бях в пълна неизвестност.

Вечерта същия ден Сарафов, Симон Трайчев, Димитър Ляпов и ние двамата отидохме в „Сан-Стефано“ — едно вечерно заведение, което се намираше наблизо до помещението на Комитета. Една пътуваща италианска певческо-музикална трупа изпълняваше разни оперни парчета. Помня, една ария от операта La Traviata, която оная вечер се запечати в паметта ми. Дали названието на операта или самата ария ми въздействаха така в момента, когато се впущахме в широкия път на неизвестното — не знам; но и сега, когато чуя или когато тананикам тая ария, аз преживявам същите онези моменти.

На следния ден заминахме: аз, за да се отбия в Пловдив, а Мерджанов — за да продължи пътуването си през Одрин за Цариград. Щом пристигнах в Пловдив, първата ми работа беше да ида в комисионерската кантора на А. Илиев и С-ие, която се помещаваше между кафене „Акрополис“ и манифактурния магазин на Орозди Бак (където е сега Народния магазин), за да намеря Илия Дуров и да узная какво е направил с изваждането на паспорта. Дуров, който в кантората работеше зад една маса, стана, излезе с мене на улицата и ми предаде паспорта. Сбогувахме се; той се върна обратно в кантората, а аз продължих нагоре към Българската Митрополия. С Дурова се разделихме навеки, защото вече не го видях; той се поминал — кога, къде и как — не зная. Няколко месеца след тая наша раздяла аз имах случая да установя, че той бе удържал думата, която ми беше дал — да не съобщава абсолютно никому, че ме е снабдил с паспорт на свое име.

* * *

Когато на 17 октомври 1899 г., неделя — пристигнах в Пловдив, облечен като селянин от Демир-Хисарско, за да се облека в граждански дрехи, взех от Иван А. Йосифчев един негов вехт костюм, а също и едно негово вехто пардесю от черен габардин. Тия дрехи ми отиваха много добре — като да ми бяха ушити по мярка. Изобщо, чуждите вехти дрехи ми отиваха — а и досега ми отиват — много добре.

— Сигурно, ти ще да си правен на вехто! — забелязваше на шега по тоя повод Мерджанов.

Без да си взема сбогом било то с вуйка си, било с когото и да е в митрополията или в града, на 4 ноември 1899 г., неизпратен от никого, аз се качих на влака и заминах за Бургас. Беше студен, мрачен, дъждовит ноемврийски ден. Студените дъждовни капки бодяха кожата като игли; в моето изтъркано пардесю аз треперех от студ. Още при Нова Загора дъждът се пресече на сняг, който — когато влакът пристигна в Бургас — беше покрил земята с 20 см дебела снежна покривка. Морските вълни с бяс се разбиваха във вълнолома и ревяха в нощта като разярени диви зверове. Силен северозападен вятър виеше и храчеше в лицето снега и лапавицата.

Аз пренощувах в хотел „Петербург“ и сутринта излязох край пристанището и по морските агенции да се осведомя кога ще има параход за Цариград. По онова време Бургас никак не беше благоустроен и аз газих до над глезените в снежния кашок по улиците и край пристанището. Параход щяло да има на следния ден — товарен параход на Австрийския Лойд, който щял да дойде от Кюстенджа и през Варна и Бургас да замине за Цариград. Времето продължаваше да бъде лошо, със силен северозападен вятър и със сняг, който валя през деня и през следната нощ. На утрото снегът достигна до колене. Морето беше много бурно, поради което параходът закъсня.

Аз нямах никакъв багаж, ако не се смятат за такъв двете пакетчета, увити в стари вестници, които носех в ръцете си и които съдържаха: едното — няколко банички, които купих пътьом при идването си към пристанището, защото бях много гладен — през този ден аз не бях турил нищо в устата си, за да не харча пари за излишни разноски, както мислех тогава; а другото — няколко лимона, които смятах да употребя като средство против морската болест, защото никога не бях пътувал по море, особено при такова бурно време, каквото беше то в тоя момент. Беше се здрачило, когато се качих в лодката, стигнах до парахода и се изкачих горе по въжената стълба. Един от моряците се доближи до мене и ми поиска 2 лева за пътни разноски до Цариград, при условие да стоя на кувертата. Аз дадох парите и отидох да седна върху навитите въжета, към задната част на парахода.

Беше се вече стъмнило, когато параходът, с шумно дрънкане на веригата, която се навиваше на желязната макара пред мене, на задната му част, вдигна котва, изрева няколко пъти продължително със сирената, завъртя се около себе си и — като вдигаше пяна с витлото си отзад, бавно почна да се хлъзга напред, за да излезе вън от пристанището.

Alea jacta est! До преди няколко минути аз бях господар на решенията и постъпките си: ако щях, ще замина за Цариград; ако не щях, можех да не замина. А сега — жребият е хвърлен. Аз нямах вече свободен избор, а трябваше да вървя по пътя на своята съдба — където и да ме изведе тоя път!

Тая мисъл пробягна за миг в съзнанието ми: за миг, защото параходът, излязъл вън от вълнолома, започна силно да се клатушка. Внезапно ми прилоша, повдигна ми се. Аз се наведох над парапета и — като пазех да не намърся дрехите си, та при пристигането си в Цариград да вляза в прилично състояние и да не будя подозрение — почнах да повръщам. Баничките, част от които току-що бях изял, отидоха да се къпят в морето. След като повърнах цялото съдържание на стомаха си, последното от което бяха някакви горчиви лиги, почувствувах силен, вълчи глад и с настървение се нахвърлих върху останалите банички и ги заръфах. Едвам погълнах няколко хапки, пак ми се повдигна и аз пак се наведох над парапета и подарих на морето новото съдържание на стомаха си, заедно с една голяма доза горчиви лиги. Това се повтори няколко пъти. Аз захапах единия от лимоните и си затворих очите. Киселината на лимона подейства донякъде успокоително за стомаха, но щом си отворих очите, спазмите се появиха отново и празния ми стомах отново започна да изхвърля навън разни горчила. Параходът беше излязъл от залива и в открито море се люшкаше като тресчица по вълните, които с бесен рев се издигаха нагоре, преливаха кувертата и ме обливаха изцяло с ледено студена вода. При изтеглянето си назад водата ме повличаше към отворите, оставени по парапета за оттичането й. С голям труд аз се домъкнах до отворите на машинното отделение, оставени за отдушници на това последното. Около тези отдушници имаше една маса и до нея един стол. Аз седнах на стола, кръстосах ръцете си на масата и си затулих лицето с ръцете, защото бях забелязал, че стомашните спазми се увеличават, когато очите ми са отворени. Така, след няколко минути, аз се бях успокоил донякъде, когато една ръка ме дръпна за рамото и нечий груб глас прогърмя в ушите ми:

— Устаньте, господине! То место е мое!

Това беше боцманът на парахода, далматинец, който — веднага щом станах — взе стола и седна на него. При ставането си аз се бях уловил за масата; тя, обаче, не била закована. В тоя момент площта на кувертата беше силно наклонена зад мене, така че в стремлението си да остана прав, аз повлякох масата със себе си; а понеже параходът силно се клатушкаше ту на една, ту на друга страна, аз започнах неудържимо да танцувам с масата по кувертата в това време, когато боцманът, с ръце на хълбоците, примираше от един груб, гърлен смях. В един момент масата се намери пак на старото си място до стола, на който беше седнал боцманът, комуто успях да кажа:

— Можете ли да ми дадете легло някъде из каютите?

— Морам, али чете ми платите четире лева!

Аз бях така изтощен от морската болест и от повръщането, че нямах време за пазарлъци и веднага се съгласих да му броя 4 лева. Боцманът ме хвана под мишница, помогна ми да сляза надолу по тясната стълба и ме вкара в една тясна стаичка с едно легло, с прибор за повръщане при главата и с един кръгъл прозорец с дебело стъкло над леглото. Каютата се осветляваше от една електрическа крушка. Аз се качих на леглото, проснах се на него и затулих с лакът очите си. Навън вълните ревяха, обливаха кръглия прозорец на каютата и се блъскаха в парахода, чиито стени трепереха. Легнал, успокоен, аз най-после съм заспал.

Събудих се сутринта рано. Вълните не ревяха и не се блъскаха в стените на парахода, които не трепереха. Самият параход не се люшкаше като снощи, а плавно се носеше напред — ако се съди по слабите водни бръчки на морската повърхност, която се виждаше почти на едно равнище с кръглото прозорче над леглото ми.

Аз излязох на кувертата. Морето беше утихнало. Беше чудно ясно, пролетно утро. Слънцето току-що се показваше на хоризонта; правеше впечатление като да излиза чисто и свежо от морската баня, където се беше къпало през нощта. Ние пътувахме на изток, край брега — един засмян бряг, с ниски заоблени баири, покрити със сочно зелена трева. Тук нямаше нито помен от Бургаския дълбок сняг и влажен студ. Пред нас, вдясно, се откриваше широк пролом, където морето се разстилаше на юг. Малки островчета, покрити с прясна зеленина, накацали покрай брега на морето при устието на пролома, придаваха особена прелест на панорамата, която се откриваше пред нас. След малко ние ще навлезем в Босфора.

На кувертата не бях самичък. Имаше няколко пътници от разни народности, които еднакво като мене бяха възхитени от гледката пред нас и гласно, всеки на своя език, изказваше своето възхищение Трябва да съм продумал нещо на български, защото един от пътниците се обърна и на чист български език ме попита:

— Вий — сигурно — сте българин?

— Да. А Вий?

— Аз съм румънин. От Браила. Ходили ли сте друг път в Цариград?

— Не.

— По каква работа отивате в Цариград, ако мога да зная?

— Ще постъпя в лицея, турския лицей „Галата-Сарай“.

— Малко късно отивате. Те вече са почнали занятията… Аз пък отивам при мои роднини — за някакво наследство…

— Вие ходили ли сте друг път в Цариград?

— Много пъти. Аз познавам града много добре.

— Ще ми послужите ли за водач на първо време?

— С най-голямо удоволствие. Мене ме казват Попеску — Марко Попеску… Вас как Ви казват?

— Дуров. Илия Дуров. Ами вий откъде знаете така добре български?

— В Браила мнозина знаят и говорят много добре по български.

Стигнахме до устието на Босфора и навлязохме в него. Звук от военна тръба се раздаде откъм азиатския бряг и процепи утрешния въздух. Параходът изрева със своята сирена, намали хода и след две минути спря. Отсреща, от азиатския бряг, където имаше някакво укрепление, от чиито бруствери зееха — обърнати към нас — дулата на няколко големокалибрени оръдия, се отдели една лодка, в която бяха седнали двама турски артилерийски офицери и бърже се приближи към нас. След по-малко от две минути лодката беше прилепнала до корпуса на парахода, от който спуснаха въжената стълба. Седналите в лодката турски офицери се качиха в парахода и започнаха основна проверка на стоките, с които беше натоварен. Те слязоха в трюма, проходиха навсякъде — на длъж и на шир из парахода и най-после дойдоха до спуснатата въжена стълба. Старшията от офицерите, един турски артилерийски майор — с носната си кърпичка, издигната над главата му, — махна два пъти. Гарнистът от укреплението, откъдето беше дошла лодката, изсвири с тръбата някакъв сигнал. От всички гънки на баирите, които образуват гърлото на пролива — от укрепленията в Анадол Кавак до Бейлер Бей и от Румели Кавак до Долма Бахче — от укрепление на укрепление, последователно се разнесе същият сигнал: укрепленията съобщаваха едно на друго, че е даден свободен пропуск на нашия параход, който след като изрева продължително със своята сирена, бавно и тържествено тръгна между укрепленията, чиито оръдия зееха срещу нас от всички гънки на терена и от разните височини на околните баири. На някои места параходът минаваше съвсем близко до зеещите оръдия — на 20–30 метра разстояние. Тези укрепления бяха така приспособени към местността, че почти не се забелязваха; но оръдията бяха така поставени, че можеха от всички точки на брега да обстрелват парахода, който би дръзнал да навлезе в Босфора без разрешение.

Колкото повече навлизахме в пролива, толкова картините пред нас се сменяваха и ставаха от хубави по-хубави. Ние сме към средата на есента, а тук времето е същинско пролетно време, топло, ясно, приятно. От двете страни на Босфора, по засмените хълмове, покрити със свежа зеленина, са накацали дворци от различни епохи и стилове, така кокетни и красиви, че човек има впечатление да са направени от захар — такива, каквито могат да се видят в миниатюр по витрините в сладкарниците срещу Коледа или Великден.

Попеску стои от дясната ми страна и ми пояснява:

— Ей таме, пред нас, вдясно — това е Бебек, а тия стени над него — това са остатъци от външната крепостна стена на Византия; онова, голямото здание — това е Американския Роберт колеж — там, на височината; онова, насреща, вляво, тоя кокетен дворец, който като да е направен от захар и шоколад, със зелената гора около него, тая, дето покрива целия склон — това е Бейлер Бей; а пред нас, вдясно — това е Тарапия, с тоя луксозен, грамаден хотел до брега и с тая разкошна градина около него…

Аз погледнах към това земно въплъщение на небесния рай. Незаличим спомен оставиха за през целия ми живот тези грамадни дървета чадъровиден бор (pinus pinea) в градината на хотела, до самия бряг, които придаваха на тая вълшебна гледка една своеобразна прелест.

— Ето Орта Кьой, където се намира вашата, българската Екзархия. Погледнете вдясно от нас тая кокетна джамия, дето се врязва в морето и тоя зид, тоя бял зид, покрит се червени керемиди, дето се изкачва по баира, огражда това голямо пространство и се спуска пак към Босфора — това е Илдъз Кьошк, а джамията, която се врязва в морето, — това е дворцовата джамия, където всеки петък султанът отива на селямлък; голям салтанат представлява това еженеделно черкуване на султана…

Погледнах стената, която ограждаше една гора от едри зелени дървата. Никакъв дворец не се виждаше в заградената с белия зид гора. Дворците били горе, на равнището: конфигурацията на терена и честата, висока гора ги закриваха от погледа. Мина ми през ума:

— Тука е — значи — пещерата на тигъра, който в 1895 г. изпи кръвта на 300 000 арменци, изклани по улиците в Цариград, Ван, Сасун и Муш… На тигъра, който и сега ежедневно пие кръвта и потта на народите, подвластни на турската империя…

Изравняваме се с един кокетен дворец от бял мрамор, кацнал на една височинка отдясно, окръжен от една чудно красива градина.

— Това е Долма Бахче — казва Попеску — дворец, който напомня дворците на Людовик Четиринадесети във Версай, само че е по-изящен от тях. Красотата на тоя дворец крие много тъмни и отвратителни истории от съвременния живот на турската империя…

Параходът пори водите на Босфора и ни изравнява с една грамадна четвъртита мраморна постройка до самия бряг, вдясно от нас, която се оглежда във водата и чиято белина е в рязък контраст с тъмносиния цвят на морската вода.

— Това е Цераган Сарай — ме осведомява Попеску — двореца на факлите. Тоя дворец помни пиршествата на султан Абдул Азис, неговата смешна страст към борбите между петли, за които харчел луди пари, помни посещението, което тоя султан направил на изложението във Виена през 1868 г., и което било много неприятно за фанатиците мюсюлмани. Той помни също загадъчната смърт на султан Абдул Азис, намерен удушен с една копринена пухена възглавница и с прерязани вени на ръцете… Една тъжна турска песен, която има за тема тая загадъчна смърт и която може да се случи да чуете някога, започва така:

Уян, уян, султан Азис!

Уян, уян, сабах олду!

Гюл ястъклар даян сана —

Уян, уян, уян, султан!…[1]

Пред нас се открива панорамата на Цариград, който, огреян от утринното слънце, увит с един тънък, прозрачен синкав воал, се очертава отпреде ни като вълшебен сън, изникнал от морските води. Отляво от нас е Юскюдар, а зад него, в дъното на панорамата, се виждат дворците и къщите на Кадх Кьой, които надничат от гората, която покрива хълма на азиатския бряг и се оглеждат в морето. Вдясно е европейската част на града, разделена от устието на Златния рог, което се вмъква в Босфора, разделя града на две и се губи някъде на северозапад. Вдаден напред срещу Кадх Кьой, между Босфора и Мраморно море, носът Сарай Бурну е крайната точка на баира, върху който е построена старата Византия — сегашният Истанбул — с черквата Ая София, която увенчава върха на баира.

Попеску, от дясната ми страна, продължава да ме просвещава:

— Ето го Стамбул! Оная част от Византия, която гърците наричали „Ис тин полис“ (Градът), откъдето произлиза турското „Истамбул“… Оня купол, който се вижда на върха на височината, окръжен с четирите минарета наоколо му — това е Ая София. След постройката на тая черква, като я видял вече завършена, Юстиниян Велики извикал: „Аз те надминах, Соломоне!“… Оная, голямата джамия, отсам Ая София, това е Шах Зааде, с нейните четири тънки минарета; а ей-оная, на върха, оттатък Ая София — това е джамията Султан Мехмед…

Попеску сочи разни точки от панорамата, назовава местностите и паметниците, които с напредването на парахода — се приближават към нас… Измежду групата пътници, излезли на кувертата да се любуват на красивата гледка, са и двама италианци, които гласно разменят помежду си своите впечатления.

— Dio mio![2] — възклицава единият от тях — Che bellezza![3]

— Un vero рaradiso![4] — допълва другият.

— Como Naрoli![5] — прави своето сравнение първият.

Един италианец да сравнява панорамата, която гледаме пред нас с изгледа на Неапол — действително, трябва да е много красиво нещо — тая панорама на Цариград?

— Виждаш ли насреща, в устието на Босфора, по средата между Кадх Кьой и Сарай Бурну, дето се откроява върху блесналия фон на Мраморно море — онова островче с островърхата, тънка и ниска кула? Това е Къз Кулеси — Момината Кула… Съществува една легенда за тая кула…

И Попеску ми разказа легендата:

Царувал някога в Цариград един силен и прочут цар — византийски император или турски султан — не знам. Той имал всичко, каквото му желаела душата — богатство, могъщество, слава: само едно му липсвало — нямал деца. Тая липса била толкова чувствителна за него, че той се чувствал най-нещастния измежду хората. Ето защо неговата радост била неописуема, когато царицата забременяла и му родила едно момиченце. Но скоро неговата радост била помрачена: врачките, викани поотделно при люлката на новороденото да предскажат неговото бъдеще, всички до една предсказали едно и също нещо — че когато порасне това дете, ще бъде най-красивата мома на земята и в разцвета на своята младост и хубост ще умре, ухапана от отровна змия. Царят — бащата — решил да се бори със съдбата и да я победи. По онова време тая кула не съществувала; там, всред морето се показвала една скала; царят заповядал да построят върху тая скала ей тая кула, до която да не може да пропълзи отровна змия. Когато постройката била завършена, той изпратил детето там с дойката и бавачката; а когато момиченцето пораснало, изпратил там учителки и другарки. Силна и строга стража допускала в кулата само ония лица, които изпращал царят; всички, които идвали в кулата, били най-щателно претърсвани. Момиченцето расло, порасло и станало чудна хубавица. Когато навършила 18 години, сам царят отишъл да види дъщеря си и да й донесе подарък — една кошница грозде — най-хубавото от царските лозя, защото дъщеря му много обичала гроздето. Царят дошъл в кулата, видял и целунал дъщеря си и собственоръчно й подал кошницата. Дъщеря му посегнала да вземе една чепка от гроздето, което се жълтеело като кехлибар; но в това време изпищяла — свита между чепките, една усойница я жилнала за ръката. След няколко часа царската дъщеря умряла в страшни мъки…

— Никой не може да избегне съдбата си — заключи Попеску.

— Съгласен! — отвърнах аз, като гледах как нашият параход намали хода и се спря пред пристанището Галата Искелеси. — Никой не може да избегне съдбата си…

За по-малко от една минута няколко десетки лодки наближиха парахода и се събраха при въжената стълба, която бързо биде спусната. Пътниците се натрупаха около стълбата и почнаха да слизат един по един. Двамата с Попеску се присъединихме към ония, които чакаха реда си за слизане. Аз погледнах моето пардесю и шапката си. Те бяха измачкани и оплескани от повръщането снощи. Разноцветна, полузасъхнала лига на големи петна беше залепнала на реверите и предниците на пардесюто. Плъстената ми черна шапка беше смачкана и изцапана със също такива петна. Външният ми вид съвсем не беше порядъчен. Аз мязах на някакъв пияница, който се е търкалял в нечистотиите от повръщането.

— Виж на какво съм заприличал — казах на Попеску, — целият съм оплескан. Кой знае за какъв ще ме вземат, когато ме видят след като слезем от парахода?

— Няма да ти е нищо. Такъв е каяфетът на всеки пътник, който не е пътувал друг път по море и слиза от парахода след такава морска буря, каквато беше снощната — окуражи ме Попеску.

С няколко други пътника се настанихме в една лодка и след малко излязохме на сухо, пред зданието на митницата. Моята сплескана външност не направи впечатление на никого от полицейските и митнически чиновници. Както аз, така и Попеску нямахме багаж и затова почти никак не ни задържаха в митницата. Отидохме при масата на полицейския чиновник, който регистрира нашето пристигане и ни визира паспортите.

— Къде ще се установиш? — ме попита полицейският. Аз въпросително погледнах към Попеску, който отговори вместо мене:

— В хотел „Румъния“. И двамата ще се установим засега в хотел „Румъния“.

Полицейският чиновник ни повърна паспортите и ние двама с Попеску излязохме навън. Погълнат всецяло от формалностите в митницата и при полицейския чиновник, аз не бях обърнал внимание на кея и пристанището. По протежение на целия кей бяха наредени кафенета пълни с хора от разни съсловия, народности и раси, които приказваха, смееха се и се провикваха, та заглушаваха шума от работата по пристанището. Стотици папагали с разнообразен цвят и различни големини, поставени в клетки, висеха около вратите и по прозорците на кафенетата и със своите крясъци, многократно повтаряни заучени думи и фрази на разни езици, с подражаването на разните звукове от пристанището и кафенетата, съперничеха, дори заглушаваха шума от тези последните.

Пресекохме кея и тръгнахме по една от улиците на Галата — тесни, криви улици, покрити с неравен и изпокъртен калдаръм, кални и мръсни, прилични на пловдивските улици в Тахта Кале, между Джумаята и ерменската черква, каквито бяха през времето, което описвам. След като криволичихме няколко минути из тези улици, дойдохме до хотел „Румъния“. Там ни дадоха една стая с две легла и ни взеха паспортите да ги занесат в полицейския участък за регистриране. Отидохме в стаята, за да си отпочинем върху здрава, неподвижна земя. Аз дадох горните си дрехи и шапката да ги почистят, та при излизането си да имам благоприличен вид.

Събудихме се към пладне. След като се облякохме, излязохме от хотела и отидохме в една гостилничка, каквито изобилстват в Галата и където човек можеше да се нахрани добре с няколко металика. След като се наобядвахме, Попеску ми каза, че по своята работа трябва да отиде при някакви свои роднини, които живеели далече — оттатък Златния рог, във Фенер.

— Фенер! Ще рече, някъде към Гръцката Патриаршия — забелязах аз.

— Да. В съседство е Патриаршията. Би ли дошъл с мене? — ме попита Попеску.

— Аз даже щях да ви помоля да дойда с вас — разбира се, ако това не представлява никакви неудобства за вас. Това ще бъде първото ми опознаване на града.

И така ние тръгнахме по главната улица на Галата, която върви успоредно с брега на Босфора и излязохме при моста Кара-Кьой. В началото на моста, облечени в бели манти, с по два дълбоки джоба отпред, четирима души стояха в една редица напреки на моста. Те бяха разперили ръцете си хоризонтално така, че напълно преграждаха входа на моста. С бързи, артистични движения те събираха от минувачите правото за преминаване през Златния рог: по един металик (5 ст. златни)от всеки пешак, по 4 металика (един сребърен грош) за хамалин, носещ товар на гърба си, и по един черек бяла меджидия (5 гроша и 3 металика) за кола — файтон или товарна кола. Попеску извади 2 металика, турна ги в ръката на единия от събирачите на правото за преминаване, който с едно бързо движение ни пропусна да минем. Когато преминахме редицата на събирачите, аз се спрях и се обърнах да погледам картината. Почти всяка половин минута, след като напълниха шепите си с металици, грошове и череци, събирачите бъркаха и пускаха събраните пари в джобовете на мантите и веднага отново разперваха ръцете си, за да прибират дъжда от медни и сребърни монети, който се изливаше в шепите им. Минахме моста. На другия му край, една също такава редица от четирима души събираше от минувачите правото за преминаване на моста в обратна посока.

Както ми разправяше Попеску, приходът от двата моста върху Златния рог — Кара-Кьой Кюпрусу и Зайтун Кюпрусу — възлизал средно на 10 000 златни звонкови турски лири (330 000 златни франка или по сегашния курс на българския лев — на 230 000 000 лева) дневно: или годишно около 84 000 000 златни франка, т.е. с десет милиона златни франка повече от годишния бюджет на България, който по онова време възлизаше на 75 000 000 лева златни. Прихода от тия два моста върху Златния рог бил апанаж на Валиде Султан, майката на султан Абдул Хамид Хан II. В себе си аз направих заключението:

— Значи, данъците, изтисквани така безмилостно от населението на моята родна страна, не са достатъчни да покрият разходите на тая августейша дърта брънтетина…

Редом с четиримата събирачи, при тротоара, имаше две бараки — по една от двете страни на входа, с по една маса на всяка барака и по три стола около всяка маса, на които бяха седнали трима души. Щом като някой от събирачите напълнеше джобовете на мантата с пари, напущаше редицата, отиваше бърже към най-близката от бараките и набързо изпразваше съдържанието на джобовете от мантата, като обръщаше дъната на тия последните. Насядалите около масата веднага се залавяха да сортират и броят изсипаните на масата пари, да ги увиват на фишеци и да отбелязват в някакви тефтери получената сума.

Ние с Попеску преминахме моста и пресякохме редицата от четиримата събирачи на другия край на моста, за да стъпим вън от него. Дойдохме в Стамбул и тръгнахме на запад по крайбрежната улица, която върви успоредно с южния бряг на Златния рог. Тая улица беше постлана с изкъртен калдъръм, кална и мръсна, каквито бяха почти всички Цариградски улици. Така вървяхме дълго, около 2 километра, минахме покрай западния вход на Зайтунския мост (Зайту Кюпрусу), изравнихме се с Терсхането (Адмиралтейството), което се намираше на отсрешния бряг на Златния рог и се озовахме при една кокетна черна, висока черквица, чиито цокли от бял камък бяха в силен контраст с черния цвят на черквата.

— Това е вашата, българската черква „Св. София“ — ме осведоми Попеску.

Аз се спрях да изгледам по-добре тая миниатюрна черква с нейните прави и строги контури. Дойде ми на ум едно антрефиле във в-к „Свобода“, писано по времето, когато беше привършена постройката на тая черква, направена от железни части, издигнати и сглобени върху белите каменни цокли. Имало някаква тъмна афера при поръчката на железните части, изобщо по цялата постройка на черквата; в-к „Свобода“ тълкуваше езика на камбаните при черквата. Голямата камбана, с дебел, важен и бавен глас, звъняла и с отчаяние ридаела:

— Пари!… Пари!… Пари!…

— От де? От де? От де? — пеяли и питали със своя алт средните камбани.

— Шундан-бундан! Шундан-бундан! Шундан-бундан![6] — се надпреварвали да звънят и да отговарят с тънките си гласчета малките камбанки…

— Това е то Фенер — продължаваше да ме осведомява Попеску. — Ето Патриаршията, а в съседство с нея българския метох…

Аз изгледах двете стари, овехтели сгради, пълни със спомените за борбите в миналото между отживелия средновековен мрак на Патриаршията и току-що зародилото се национално съзнание на българите и със сенките на ония, които оставиха имената си в историята на българското възраждане, като се почне от братя Миладинови и се свърши с Антима I… Не са се изминали и 50 години от тогава, а за нас младите тия борби изглеждат детински и наивни, каквито са били и песните, които са ги въодушевявали по онова време:

… Да живее Алия,

че даде Екзархия!

Да живее султана,

че подписа фермана!…

Ние подминахме Патриаршията. Насреща ни идваше едно чудновато шествие и се долепихме до стената, за да му сторим път. Напред вървеше един хамалин с латерна на гърба, а след него — притежателят на латерната, който въртеше дръжката и свиреше с нея някакъв валс. След него вървяха двама души, облечени в черни европейски дрехи, с фесове килнати на една страна, с по една бяла восъчна китка на реверите; те вървяха след латерната, като едновременно танцуваха и от време на време залитаха — явно беше, че те бяха здраво пийнали. След тях вървяха един след друг двама хамали, които носеха една носилка, по средата на която имаше едно затворено купе, дето беше седнала една млада жена, облечена в бяла премяна, с венец на главата и с було върху лицето. След носилката важно вървеше един млад господин, облечен в черни европейски дрехи, с бяла восъчна китка на ревера, с наскоро минат на калъп фес на главата, с бели ръкавици и с букет в ръцете. Няколко души завършваха шествието. Днес беше неделя. Това беше гръцко сватбено шествие. Отиваха на венчавка в патриаршеската черква. Двамата, които вървяха и танцуваха след латерната, бяха шаферите; седналата в носилката — булката; оня, с букета, който вървеше след носилката — младоженецът, а останалите 5–6 души — кумът, кумата и сватбарите.

Кривнахме вляво и тръгнахме нагоре. След няколко извивки в тия тесни улички, стиснати между високите здания, с широки стрехи, с издадени и надвиснали еркери, почукахме на една порта и влязохме в една къща, където ни посрещна домакинята — млада, пълничка госпожа, с правилно и красиво лице, кестеняви коси и вежди, зеленикави очи и съразмерно развит бюст. Тя радостно поздрави Попеску и почна бърже да приказва с него на румънски, като примесваше гръцки и турски изрази. Тя ни въведе в една от стаите на апартамента, отоплявана с един голям и висок пиринчен мангал, чиято външност блестеше от чистота. Едновременно като приказваше и се разправяше с Попеску, тя ни поднесе по една паничка, пълна с резени от портокал, полени с ром и посипани със захар. След около два часа напуснахме къщата на любезната госпожа и по същия път се върнахме обратно в Галата. При хотел „Румъния“ Попеску ме остави — имал някаква среща с някого си. Той извади часовника си, погледна го и набързо се отдалечи.

Аз влязох в хотела, повъртех се насам-нататък из стаята и излязох. Нямаше какво да правя и затова реших сам постепенно да се запозная с околността, като се ръководя от старото педагогическо правило — да отивам от известното към неизвестното и от познатото към непознатото. Прочее, аз тръгнах към моста Кара-Кьой, стигнах до него и се върнах обратно до хотел „Румъния“. След това отидох пак до същия мост и завих по улицата на север. След като извървях стотина крачки по тая улица, от двете страни на която имаше дюкяни, където продаваха заклани и оскубани птици, аз се върнах обратно при моста. Така, постепенно, систематически, проучвах тая част на града. За да запомня пътя за връщане обратно, забелязвах особеностите на улиците: ъгли, чупки, надписи. Аз още си спомням надписа върху една табела, висяща напреки над улицата, с черни, дебели букви върху бяло поле: Caracache Freres Photographes, по който се ориентирах, когато завих по тъмната улица на север.

Северозападно от хотел „Румъния“ води една широка, празна улица; по-късно научих названието й — Ени Чарши-Сокак; тя започва от Галата и се слива с главната улица на Пера, като минава край главния полицейски участък Галата-Сарай. От тая улица, вляво и вдясно се разклоняват много тесни улички, които гъмжеха от хора, най-вече моряци, пристанищни хамали и аскери. Там попаднах на гледки, неописуеми по своя цинизъм и по своята гнусота. От двете страни на Ени Чарши-Сокак и на уличките, които се разклоняват от нея, имаше магазини с витрини, в които вместо стока, бяха изложени жени от разни възрасти и раси — от 14–15 годишни момичета, почти деца, до 40–50 годишни жени с бръчки по челото и около очите; руси немцойки и славянки с розовобяла кожа на лицето; чернооки гъркини с бяла, алабастрова кожа; маджарки с широки бедра; румънки, съставени само от плът; арабки с матово бяла кожа; негърки с тъмно-шоколадена кожа, сплескан нос, издадени напред устни и бели зъби; монголки с тесни очи и топчест нос; малайки с бронзова кожа; японки, китайки. Тези жени, разголени и разкрачени, седяха на показ във витрините в разни пози и с цинични жестове се стараеха да привлекат в заведенията любителите на женска плът и на животинските удоволствия.

В един и същи ден аз видях най-красивия населен кът на земята, където човешкият гений и човешкият труд са допълнили и подчертали природните красоти, и най-отвратителното и гнуснаво поругаване с човешката личност. Беше започнало да се здрачава, когато тръгнах да се връщам обратно в хотела, за да не гледам тая мерзост. Спрях се при завоя на уличката, там, дето тя се съединява с Ени Чарши-Сокак. Пред едно от заведенията една голяма купчина хора се беше събрала и запушила входа на уличката. Вратата на заведението беше затворена и отвътре се чуваха женски писъци и шумът от някаква борба, от яростни псувни и от трошене на стъкла, съдове и мебели. Няколко руски моряци влезли в заведението, в което преди тях се намирали няколко френски и италиански матроси. Между влезлите и заварените станало някакво спречкване, което скоро се превърнало в сбиване при заключени врата. Когато аз се спрях да гледам, вратата се изкърти; един руски моряк изхвръкна от вратата без шапка, бледен като мъртвец, със смачкани дрехи, целият облян в кръв, която шуртеше от врата му. Той започна да бяга към Ени Чарши-Сокак с разперени ръце, като залиташе. Полицейски не се виждаха — те избягали още при началото на сбиването.

Измежду насъбралата се тълпа имаше моряци от разните стационери и търговски параходи, на котва пред Галата Искелеси, които взеха страната на своите сънародници. Последва сбиване и между моряците, които се бяха събрали на улицата. Настана обща суматоха. Кепенците почнаха да се спускат пред витрините, пълни с жива човешка стока. Зрителите, които не взимаха участие в сбиването, гледаха да се измъкнат и избягат; така, заедно с една група, която се източи към Еки Чарши-Сокак, аз се намерих на срещната страна на тая улица и се спрях да видя какво ще стане по-нататък. Боят продължаваше с растящо ожесточение; биеха се с юмруци, мушкаха се с моряшки шпаги и се псуваха на всички езици.

В най-големия разгар на борбата откъм Галата се зададоха три отделения матроси, въоръжени с карабини, командвани от моряци-офицери. Това бяха моряци от руския, френския и италианския стационери, които — повикани от турските полицейски — идваха да турят край на сбиването. Те разгониха тълпата зрители, обкръжиха ония, които се биеха на улицата и заведението, в което борбата продължаваше, и като удряха с прикладите на пушките — заставиха ония, които се биеха на улицата, да преустановят боя, да се оттеглят настрана и да мируват, вардени от моряшката стража. По същия начин те насилиха и влязоха в заведението, от което изкараха, арестувани, буйстващите моряци. След като ги разделиха по народност, матросите обкръжиха и подкараха арестуваните моряци надолу към Галата.

Беше се вече мръкнало, когато се прибрах в хотела. Попеску се беше върнал и ме чакаше. Отидохме да вечеряме и след това се прибрахме за спане. На другия ден, понеделник, 8 ноември 1899 г., след като се облякохме и закусихме, Попеску предложи да идем да пием кафе. Той знаел едно гръцко кафене „Елпис“ на ул. „Юксек Калдаръм“, срещу румънската аптека, където правели много хубаво кафе. Аз си помислих:

— Юксек Калдаръм! — и гласно прибавих: — Разбира се — да идем!

Почнахме бавно да изкачваме стъпалата на тая улица. След като изминахме стотина крачки по Юксек Калдаръм, влязохме в кафенето, което се намираше вдясно, с широк главен вход срещу нас и с един второстепенен вход на лявата му стена, част от която се издаваше към същата улица. При влизането ни аз огледах добре залата на кафенето и нарочно избрах една маса до главния му вход. Ние седнахме до масата и заръчахме:

— Дио кафедес вари глики![7]

— Вие играете ли табла? — ме запита Попеску.

— Играя. Искате ли да изиграем две тройки?

— Да играем!

Ние заръчахме табла и почнахме да играем. След като си изпихме кафето, аз казах на Попеску:

— Извинявайте. Почакайте ме за един момент да ида по малка нужда.

Аз станах, отидох до вратата вляво, излязох на улицата и бърже тръгнах нагоре въз стъпалата. Както ми бяха описали в София, когато изтичах стъпалата на Юксек Калдаръм, забелязах вляво полицейския пост пред руската легация. Аз продължих да вървя по същата улица нагоре, като внимавах върху надписите на напречните улици. След като бях извървял 100–150 крачки, върху един от тия надписи — на тъмносиньо поле с бели букви на турски и френски — прочетох: Rue Venedic. Аз напуснах улицата, по която вървях, и завих на запад по Венедик-Сокак.

Попеску остана да ме чака, за да свършим започната игра на табла. И сега, когато ти, читателю, отидеш в Цариград и изкачиш стъпалата на Юксек Калдаръм и се отбиеш в кафенион Елпис[8], ще видиш домну Попеску, седнал до масата при главния вход на кафенето, с разтворена табла пред него на масата, със зарове в дясната ръка, да поглежда към вратата, от която излязох, и да чака моето завръщане…

Венедик-Сокак е къса улица — около 150 крачки. На стотина крачки от началото й, вляво забелязах млекарница, при вратата на която, отвън, беше седнал на стол един висок, сух човек, на около 45–50 години, гологлав, със светлокестенява коса и същия цвят дълги тънки мустаки. Аз влязох в млекарницата, където шеташе едно младо, 14–15 годишно момче с руса коса и живи, сини очи. Поръчах си чаша студено прясно мляко и две кифли. Заинтригуван от българския език, на който направих поръчката и от непознатата ми физиономия, човекът, който седеше на стола пред млекарницата, стана и влезе в дюкяна. Аз го попитах:

— Тебе как те казват?

— Кузма. Кузма Чобанов.

— Ами това дете чирак ли е при тебе?

— Детето ли? То е мое момче. Казват го Митре. Кръстено е на татка ми. Ваша милост, да не сте българин?

— Да. Българин. От Пловдив. Тука идвал ли е някой човек 26–27 годишен, с черна брадичка, да пита за някое момче?

— Идвал е. От 3–4 дни всеки ден идва насам. И сабайле дойде — попита за тебе, пи едно мляко и излезе. Каза, че пак ще дойде. Ако сакаш, почакай го.

Аз съобразих, че вместо да се отегчавам с дълго чакане и да водя празни разговори с бай Кузма, ще бъде по-добре да поскитам и да се запозная с улиците наоколо и затова отговорих:

— Няма да чакам. Имам малко бърза работа. Ако дойде, кажи му, че след малко ще бъда тук. Да ме почака.

Аз излязох от млекарницата, тръгнах на запад, отидох до напречната улица, с която свършваше Венедик-Сокак и тръгнах по нея на север. На около 150–200 крачки от мястото, откъдето бях тръгнал по тая улица, тя се разширява и оттам се открива една чудно красива гледка към Златния рог. По-късно научих, че това място се наричало „Айналъ Чешме“[9] . Долу, под улицата, на запад, високи и дебели кипариси хвърляха своята сянка и пазеха тишината на едни турски гробища, с бели, зеленясали и почернели от времето надгробни плочи, полузакрити от израслата около тях трева. Надясно, висок зид окръжаваше едно пространно масивно здание с жълточервени зидове и с прозорци със спуснати рулетки. Това беше някакво укрепление всред града. По-късно узнах, че това било Британската легация, направена недостъпна с високия зид и укрепленията, които играеха също и ролята на легационна градина. След като се налюбувах на гледката към Златния рог и на панорамата на Стамбул, имащи за рамка стъблата и кипарисите от „Кючук Мезаристан“[10] (така се наричали гробищата под улицата, по която бях вървял), аз се върнах обратно и отидох в млекарницата. Беше минало близо един час откак бях излязъл. Мерджанов седеше на една маса срещу вратата и дояждаше киселото мляко с захар, което си поръчал, докле ме очаквал.

Щом ме видя, той стана, заплати поръчката и ме пресрещна, преди аз да съм успял да вляза в дюкяна. Ние тръгнахме на изток и излязохме на Юксек Калдаръм, след което свихме по тая улица и тръгнахме на север, към Таксим. Веднага след пристигането си в Цариград, Мерджанов си намерил квартира на улица „Сакъз Агач“, към където се бяхме запътили. След като влязохме в стаята му и си свалихме пардесютата, ние седнахме в двете меки кресла, с които беше мебелирана неговата квартира и той ми разправи следното:

Той пристигнал на гара Сиркенджи в Цариград, вечерта във вторник, на 2 ноември 1899 г., и пренощувал в един от хотелите, които се намират близо до тая гара. На следния ден той минал през моста Кара-Кьой и заскитал по Пера, едно — за да проучва града и друго — за да си намери квартира, която предплатил за един месец. След като си намерил квартира, първата му работа била да намери млекарницата на бай Кузма, а след това — да поскита из града, за да го проучва.

— Знаеш ли? Квартирата ми е точно срещу ей-тая къща. В нея живее Неджиб Мелхаме. Всяка сутрин го гледам от прозореца, като излиза и по Сакъз Агач отива към Тарла Баши… Впрочем — ето го — и той посочи към един висок господин, с черна подстригана брада и къси черни мустаки, с бледно, матово лице, много изискано облечен, с черно пардесю, с минат на калъп фес и с бастун в ръка, който беше отворил пътната врата на срещната къща и излизаше от нея. Той излезе от вратата, спря се за момент и след това бавно и с достойнство тръгна на изток по направление към Таксим.

Неджиб Мелхаме беше по онова време турски консул в София. Симон Трайчев и Димитър Ляпов във в-к „Реформи“ и в други софийски вестници бяха изнесли за него една скандална история за изнасилването на едно момиче в помещението на турското консулато, което беше направило положението му в София съвсем неудобно. Той беше дошъл в Цариград до затихването на скандала или за да действа да го преместят другаде.

След като Неджиб Мелхаме се загуби от погледа ни, Мерджанов продължи:

— Като платих билета за железницата от София до тука и като предплатих за квартирата, останаха ми две лири без нещо… Колко пари са ти останали? — запита ме той.

Аз извадих цялото съдържание на портмонето си и претърсих джобовете на жилетката — бяха ми останали три лири и няколко дребни монети.

— Видиш ли? Общо нямаме даже пет лири. Това е нашият капитал, с който ще събаряме турската империя. Така ще бъде, ако чакаме да ни издърпат хората…

— Че не е келепир това положение, не е келепир. Но щем-нещем трябва да очакваме от тях.

— А аз направих така, че да не зависим от никого.

— Какво си направил?

— Какво ли? Ето какво!

Той извади от джоба си една връзка малки ключове, окачени на една верижка, закопчана на панталона му, избра един от тях и отвори едно от чекмеджетата на бюрото. В дъното на чекмеджето, под няколко листа хартия за писма, той ми показа една купчинка златни монети — наполеони и лири.

— Ето какво направих — рискувах. Заложих всичко на една карта — и спечелих!

— Аз не знаех, че си бил комарджия… Къде си играл на комар?

— Къде? В Екзархията, с преждебивший калоферец Лазар Йовчев, иже нарицаемий нине Йосиф I — български екзарх, славословен като българско Блаженство…

Аз взех да го гледам на четири. За да разсее моето недоумение, Мерджанов продължи:

— След като си предплатих квартирата и установих, че са ми останали само една лира и 3 бели меджидии, трябваше да пиша на Сарафов да ми прати пари. С други думи, още от началото да стана напълно и във всичко зависим от него и да водя една честа кореспонденция — неща, противни на нашето съглашение за сътрудничество. Налагаше ми се да намеря някакъв изход…

— Видиш ли тая картичка? — внезапно попита той и ми подаде една визитна картичка, на която беше написано:

Васил Стоянов

Студент

Русе

— Аз си напечатах тия картички в София, веднага след като взех паспорта на Васката. Картичката е дребно нещо и не струва скъпо — за 100 картички платих един лев и половина, но тя има магическа сила — отваря вратите и дава достъп навсякъде при големците. От друга страна — нали помниш това, което разправяше за владиците, които обичат парите — че те не ги влагат в банките, а ги държат при себе си; как го викаха оня владика — Кирил Видински, който — когато се разхождал из стаята с ръце отзад — вместо броеница, прехвърлял от едната си ръка в другата кесия, пълна със златни монети, които издавали металически звук, който радвал стария брадат козел. Та, дойде ми на ум да ида при екзарха. Още на другия ден, към 9 часа сутринта, отидох в Орта Кьой в Екзархията и дадох на екзархийския гавазин картичката, за да я предаде на Блаженството с молба да ме приеме. Гавазинът се върна след малко, каза ми да заповядам при Негово Блаженство и почтително ми стори път да мина през вратата. Аз се качих по стълбата горе, при екзарха, който ме прие в кабинета си. Разбира се, след реверанса, който направих — през което време Блаженството ме благослови с дясната си ръка, която след това ми подаде, — аз я поех и я целунах. Той ме покани да седна до него и ме попита какво ново има от Русе и изобщо от България. След няколко банални въпроса от негова страна и още по-банални отговори от моя страна, аз пристъпих направо към целта, която ме беше довела при него:

— Ваше Блаженство — казах, — известно ли ви е, че македонците се готвят за борба против турското иго?

— Да. Известно ми е. Трябва да се съжалява, че енергията на нашия народ взима погрешното направление на една борба, краят на която не може да бъде друг, освен катастрофа.

— А според Вас — кой би бил безпогрешният път?

— Според мене, безпогрешният път е оня на бавната еволюция, на постепенното повдигане значението на нашия народ чрез образованието и неговото материално благосъстояние — пътят към училището, към търговията и към усъвършенстване в занаятите.

— Не, тоя път е бавен и главно — несигурен, при една власт, която поставя всевъзможни пречки, щом забележки у нас засилване или някаква самостоятелност.

— Че тоя път е бавен — това е вярно. Но това е пътят на еволюцията…

— Това, обаче, не ви пречи да благославяте оръжието на властта и да просите от Всевишния: „Победи царю нашему на сопротивния твоя даруяй…“, ако и оръжието да не представлява елемент на еволюцията и на бавното и сигурно развитие.

— Църквата не може да се обяви и да действа против държавата, както и държавата не може да съществува без църквата…

— И сега, когато из Македония, в най-затънтените села, свещениците се готвят да вдигнат с едната ръка кръста, а с другата оръжието — Ваше Блаженство, не мислите ли, че е дошло време, ако не да поведете свещеничеството, то поне да го последвате, като благословите вашето паство и с това да му вдъхнете кураж и вяра в предстоящата борба?

— Но вие какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че вие, за да бъдете глава на вашето паство, не бива да се отчуждавате от него. Искам да кажа, че вие сте длъжен да вървите в крак със своето паство и не само да благословите неговата борба, а и да подпомогнете по един реален начин!

С тия думи аз станах, измъкнах камата и му заповядах:

— Вие, чрез мене, ще подпомогнете парично тая борба! Разбрахте ли?

Екзархът ме изгледа изумено, поколеба се един момент и след това покорно стана, отиде заедно с мене в съседната стая, отвори една касетка, взе няколко фишека и ми ги подаде.

— Вие разбирате, че е излишно да вдигате шум по това, което стана — казах аз. Излишният шум ще навреди повече на Вас, отколкото на когото и да било другиго.

Аз турих фишеците в джоба, направих му един реверанс и излязох. След това прочетох сумата: 200 наполеона и 100 турски лири, което прави 6300 франка.

— На мене много ми върви на 6000 — додаде Мерджанов. Сумата по Миховите записи беше 6700 франка, а сегашната е 6300. Изобщо, на мене числото 6000 е щастливо число…

— Ами ако екзархът съобщи на властта — не смяташ ли, че това е опасно? — запитах аз.

— Аз смятам, че Блаженството е достатъчно умен, за да не направи тая глупост. Ако той направи шум по онова, което се случи между нас, той знае: първо — че неговото официално положение на български екзарх ще стане невъзможно, защото в Илдъз Кьошк ще го подозрат, че с тоя шум той иска да прикрие своята доброволна помощ за македонското движение; второ — той не знае кои сме и колко сме; а това е упражнило, упражнява и ще упражнява хипнотично влияние върху него след убийството на Македонски преди години. Така че ние можем да бъдем спокойни.

— Демек, ти си я докарал на докурджум[11] — забелязах аз.

— Именно — на докурджум! — потвърди Мерджанов. И той продължи:

— Това се нарича индустрия, съвременно фабрично производство: бързо, лесно и сигурно. А на какво прилича това — да се накичиш с пушка, пала и патрондаш; да се натовариш с раницата като магаре; да тръгнеш от Дупница нощем пеша; да скитосваш цяло лято по балканите и да си изкъсаш джигерите от умора; да гладуваш; да жадуваш; да гониш вятъра по Драмско поле; да нападаш посред бял ден Шилинос; да заловиш Кир Димитро; да го вържеш и караш като добитък — и в края на краищата да не си сигурен, че ще вземеш откупа от някакви си жалки 600 лири. Все едно — да тръгнеш от Русчук за Цариград с биволска кола и да пътуваш пеш два месеца, когато можеш да се качиш на железницата и парахода и без каквато и да е умора да вземеш същото разстояние за два дена…

— Сега ние сме с развързани ръце, защото имаме пари — продължаваше Мерджанов. — Ние си бяхме поставили за задача да водим ефикасна борба, като си служим със съвременни средства, а не по първобитен начин; и ако се похарчим, да продадем главите си на най-високата възможна цена. Да убием змията, като я удряме по главата, а не по опашката. Опашката на турската империя — това са турските чиновници и аскерлии. Кой е главата? Отговорът е ясен — султанът, който представлява държавата и се счита за самовластен господар на нейните материални ресурси, на духовните й сили и на нейната съдба. Ние трябва да ударим змията по главата. Ergo[12], да убием султана! Но, нека бъдем последователни! Преди всичко, ти трябва да си намериш квартира, а след това да обмислим спокойно, какво ни предстои да правим.

Ние излязохме от квартирата на Мерджанова и се разделихме, като си назначихме среща вечерта в млекарницата на бай Кузма. Аз веднага почнах да си търся квартира.

На север от Кара-Кьой Кюпрусу, от главната улица на Галата се отделят две големи улици — „Войвода-Сокак“ и „Юксек Калдаръм“. Първата води първоначално на запад и минава край Банк Отоман; след това завива на север и минава край луксозните хотели „Петербург“ и „Пера Палас“ от едната страна и „Кючук Мезаристан“ от другата страна; след като мине край големия и луксозен хотел „Крьокер“, тая улица завива на изток и излиза при полицейския участък „Галата-Сарай“. Втората улица — „Юксек Калдаръм“ — тръгва веднага въз стръмнината на север и изкачва тая последната с ниски и широки стъпала; след като мине край руската легация, край луксозния хотел „Хедивал Палас“ и край големия магазин „Бон Марше“, при полицейския участък „Галата-Сарай“, се съединява с „Войвода-Сокак“. Образувана от двете съединени улици, главната улица от „Галата-Сарай“ върви на север за Таксим. От Галата тръгва конският трамвай, по „Войвода-Сокак“ стига до „Галата-Сарай“ и продължава на север за Таксим — Шишли и Панкалди.

По тая улица, на около 200 крачки северно от „Галата-Сарай“ се отделя на изток една сляпа улица. Още същия ден аз си намерих квартира в една къща, намираща се в дъното на тая сляпа улица от дясната страна. Хазяйката беше гъркиня, някоя си Фанко, около 50-годишна жена, със среден ръст, дебела, с прошарена кестенява коса. Тя живееше в конкубинат с един мъж 50–55 годишен, сух, мургав, с черна коса като катран, със също такава брада и мустаки; единият от мустаките — левият — беше наполовина опасан от едра шарка; впрочем, лицето на тоя господин беше цялото надупчено от едра шарка, поради което той беше много грозен. Пред тях аз минах за ученик, дошъл от България да постъпи идната година в лицея „Галата-Сарай“, за което постъпване ще се готвя, като взимам частни уроци по турски език.

В тая къща аз не бях единственият квартирант. Имаше една италианка, чиято стая беше съседна с моята. Тя беше в положение и рядко се показваше вън от стаята си. Имаше също и две госпожици, сестри Ефросина и Пипина. По-голямата, Ефросина, беше шапкарка и заедно със сетра си изработваше дамски шапки за някакъв шапкарски магазин.

След като си намерих квартира, отидох в млекарницата на бай Кузма, откъдето заедно с Мерджанова отидохме в ресторанта „Хаджопуло“, който се намираше в пасажа със същото име, наблизо до „Галата-Сарай“. Евтино се живееше по онова време в Цариград! „Хаджопуло“ беше първокласен ресторант, в който се сервираше изобилна, вкусна и питателна храна при най-изискана обстановка срещу заплащане на един човек четвърт бяла меджидия — (един лев и 15 ст). Когато влязохме в ресторанта, всичките маси не бяха заети. Посетителите постепенно идваха и заемаха празните маси. Около една от масите бяха седнали трима души, които оживено приказваха и спореха по български. Ние седнахме до съседната маса и си поръчахме обед. В очакване на поръчаното ястие Мерджанов се обърна към най-близкия до него от съседната маса и го запита:

— Вие, вероятно, сте българин?

— Да. Българин. От Стара Загора.

Запознахме се както с него, така и с неговите сътрапезници. Първият беше Иван Коев от гр. Стара Загора. Той имаше среден ръст, беше тънък, рус, със сини очи, тънък нос с широки ноздри и червени нервни устни. Коев завършил инженерство в Петербург и наскоро бил назначен за инженер по поддържането на Хиршовата железопътна линия Сарамбей — Цариград. Той се хранеше гологлав. Меката му плъстена шапка, бежов цвят, бе окачена на закачалката.

Другият новозапознат беше тънък, на ръст по-висок от среден, с кестеняви очи, коса и мустаки. Той беше скоро бръснат и спретнато облечен. Носеше фес, наскоро минат на калъп, и се хранеше с него. Оказа се, че бил адвокат, завършил право тук, в Цариград, родом от с. Кърчово, Демир-Хисарско. При запознаването ни, той си беше казал името много тихо, поради което Мерджанов го запита:

— Извинете, не можах добре да чуя името Ви!

— Тилков! — каза с по-висок и ясен глас новозапознатият.

Ние се спогледахме с Мерджанов. Една и съща мисъл беше минала през главата и на двама ни: Това е оня Тилков, с когото Илия Кърчовалията се гордееше, когато говореше за Кърчово и Кърчовци там, в кошарата, преди да стигнем в „Харкомата“…

Третият беше млад човек, с едва наболи мустачки, студент по право в Хукука. Той току-що беше взел последните си изпити и в момента нямаше никаква работа. Той си каза името: Панче Дорев, родом от Битоля.

Мерджанов се запозна под фалшивото си име — Васил Стоянов, родом от гр. Русе, студент по право в Женева. Дошъл в Цариград по настояването на лекарите, за да прекара зимата при мек климат, защото белите му дробове на са в ред. Аз се запознах под името Илия Дуров от гр. Пловдив, ученик от Пловдивската гимназия. Дошъл съм в Цариград, за да постъпя идущата година в лицея „Галата-Сарай“, настанил съм се на квартира и сега ще търся някой частен учител да ми преподава частни уроци по турски език, за да мога с успех да следвам уроците си в лицея.

— Ето един случай да употребиш времето с полза — каза Тилков, като се обърна към Дорев. — Ти би могъл да предаваш уроци по турски на това момче?

— Отдавна ли сте тука? — ме запита Дорев.

— Вчера пристигнах и днес си намерих квартира.

— Къде ви е квартирата?

— Близо до лицея. На 200–300 крачки, като се отива нагоре по трамвайната линия, в една странична уличка вдясно.

— След като се нахраним, ще идем да ми я покажете. Ще идвам всеки ден между 9 и 10 часа сутринта. Утре ще ви донеса и учебници.

— Какво ще трябва да ви плащам за уроците?

— Нека почнем, та тогава ще ви кажа.

Иван Коев и Тилков продължаваха започнатия спор. Оттогава минаха много години и спомена за предмета на тоя спор е останал дълбоко заровен под пепелта на онова, което съм преживял през това време. Останала е в паметта ми само една фраза, изказана от Иван Коев:

— Да умреш, разбирам. Но да умреш като Петьофи — под копитата на конете, пуснати в атака срещу неприятеля…

След свършването на обеда Тилков стана и излезе самичък. Четиримата останали, Мерджанов, Коев, Дорев и аз, тръгнахме заедно да пием следобедното си кафе в кафенето-гостилница при хотел „Македония“, което се намираше край трамвайната линия срещу полицейския участък „Галата-Сарай“, през 3–4 дюкяна от ъгъла, дето се съединяват „Юксек Калдаръм“ с „Войвода-Сокак“, на южната страна на тая, последната улица. Съдържателят на хотела и кафенето-гостилница „Македония“ беше някой си Георги Христозов, от Костурските села — един 35-годишен пъргав и работлив здравеняк със среден ръст, черна коса, черни очи и черни, дебели мустаки. Той ходеше всякога гологлав, без палто и с превързана отпред бяла престилка.

След като си изпихме кафето, Мерджанов стана и си отиде в квартирата „да почива“, както каза той, а ние с Панче Дорев и Иван Коев се упътихме към моята квартира. Излезе, че моята хазяйка познавала „мосю Епифаний“, както наричаше тя Панче Дорев, когато в разговора се обръщаше към него. Тя беше разговорлива, даже весела жена, но гласът й беше дрезгав — знак, че тя пиеше. Разговорът се водеше по френски, който език тук се говори почти от всички цариграждани, на равно с гръцки и турски. Аз взимах най-малко участие в разговора, защото, ако и да разбирах всичко, не можех да говоря свободно на него. Моята хазяйка — според думите й — била във възторг от това, че я посетили млади, красиви хора. Особено много приятно и било да разговаря с руси, синеоки младежи…

— Иска да каже — обърна се към нас по български Иван Коев — иска да каже, че още не си е изхвърлила патроните…

Аз си останах в квартирата, а Иван Коев и Панче Дорев си отидоха. От утре почваме уроците по турски. Дорев ще идва редовно всяка сутрин в 9 часа, ще ми преподава или ще ме изпитва до 10 часа. Няколко минути след като си отидоха от дома, аз си турих шапката и отидох при Мерджанов. Той се готвеше да излиза.

— Писах на Сарафов да ни прати револвери, патрони за револверите, взрив и капсули за него — ми каза той. — Ще изпратя писмото чрез Австрийската поща. А понеже тя е нататък, ще идем в Българската печатница да се запознаем с Нанчо Калчев. Ще видим дали няма за нас писмо пост-рестант в пощата.

Ние слязохме пеш покрай трамвайната линия и влязохме в пощата. След като Мерджанов предаде писмото препоръчано и след като се осведомихме няма ли за някого от нас някакво писмо до поискване, ние продължихме за Галата. Когато стигнахме до съединението на „Войвода-Сокак“ с „Юксек Калдаръм“, разпитахме къде е Кавафиян хан. Упътиха ни. Ние изкачихме стълбата на зданието и на втория етаж влязохме в печатницата. Трима словослагатели, с компас[13] в лявата ръка, стояха пред касите и с дясната ръка бързо набираха, с очи впити в ръкописите, поставени пред тях върху каските. Два прозореца осветяваха работната зала. В дъното, до левия прозорец, беше печатарската машина, която в тоя момент не работеше, с неподвижно голямо колело. Пак в дъното, третият, най-десният от прозорците, беше закрит от една малка стаичка с дъсчени стени и врата. Запитахме за Нанчо Калчев. Посочиха ни стаичката. Ние влязохме и се намерихме лице с лице с търсения от нас човек.

Нанчо Калчев, син на притежателя на печатницата, Калчо Стоянов, беше родом от Ресенските села. Той беше около 30–35 годишен човек, на ръст по-висок от среден, сух, със сиви очи, с коса, вежди и мустаки светлокестеняви. Брадата му беше малка и рядка, което правеше лицето му да наподобява лицето на новоподстриган млад дякон. То беше бяло, сухо, ъгловато, зачервено към сколуфите, които бяха издадени — признак, че той беше предразположен към заболяване от туберкулоза. Устните му бяха червени и всякога влажни. Той носеше очила, защото беше много късоглед. Гърдите и коремната му област бяха хлътнали. Плешките му бяха издадени, поради което горната част на гърба беше наведена напред и го правеше малко прегърбен.

Когато влязохме в кантората му, той беше седнал на един стол пред масата и разглеждаше някакъв ръкопис, така че ние видяхме най-напред неговият тъмен силует да се откроява върху светлия фон на прозореца в дъното на кантората. След нашето влизане той стана прав и ни предложи да седнем на стола, от който току-що беше станал, и друг един стол, който се намираше до прозореца.

След запознаването ни, при което ние се представихме с фалшивите си имена, и след обикновените няколко фрази при такива случаи, Мерджанов каза:

— Имате поздрав от Димитър Ляпов и от Симон Трайчев. С тях се видяхме в София преди тръгването ни за насам. Те ни препоръчаха вас като човек, на когото можем да имаме пълно доверие…

Устните на Нанчо Калчев нервно затрепераха.

— За какво да имате пълно доверие в мене?

— Няма нужда да ни питате, щом сте ни препоръчани от Димитър Ляпов и Симон Трайчев. Те също ни препоръчаха и някой си Никола Милев, ученик в лицея „Галата-Сарай“ като човек, на когото можем да имаме пълно доверие, и двама градинари — Цветко Наумов и Хаджията.

Недоверието, което се четеше в погледа на Нанчо Калчев и нервното потръпване на устните му изчезнаха. В резултат от тая наша среща биде установено следното:

Аз ще се навъртам постоянно в печатницата и ще минавам в Галата за работник-словослагател. По тоя начин — всъщност — щях да имам тройно съществуване: истинската ми личност, скрита под фалшивото име Илия Дуров, в Пера щях да минавам като ученик — кандидат за постъпване в лицея „Галата-Сарай“, а в Галата — за работник-словослагател.

Мерджанов ще остане да живее в Пера, ще води живот на охолен студент, син на богат русчуклия, дошъл в Цариград да си възстановява здравето. Той ще се запознае и ще влезне в близки отношения с чиновниците от българското консулато („с дипломатическите среди“, както с ирония се изразихме тогава) и ще следи какво се говори и върши в тия среди. Мерджанов няма вече да идва в печатницата и ще узнава от мене какво става в „низините“.

В Цариград градинарите-работници продават по улиците в разните квартали зарзавата, който носят в кошове на гърба си, защото тоя град е построен върху стръмни хълмове, така че не навсякъде може да се мине с кола. Много често могат да се видят такива градинари-работници, когато почиват, седнали на тротоарите, облегнати на кошовете, закачени на гърбовете им. Цветко Наумов и Хаджията като работници-градинари ще се навъртат при входа на Кавафиян хан, седнали на почивка с кошовете, да бъдат под ръка за всеки случай.

Нанчо Калчев с баща си Калчо Стоянов и с по-малкия си брат, живееше в Еюб — предградие на Цариград в дъното на Златния рог, при вливането в тоя последния на рекичката Бюлбюл Сую. Бащата на Нанчо Калчев, който почнал своята кариера като прост работник градинар и дълги години разнасял из цариградските улици зарзават с кош на гърба, спестил някоя пара и купил всичко необходимо за обзавеждането на една печатница — единствената българска печатница в пределите на турската империя по времето, за което разказвам, — и оставил по-големия си син да я управлява и работи с нея. От време на време — много рядко — той идвал да навести печатницата, за да види дали всичко там е в ред, но никога не се намесвал в работите на печатницата. Той беше 55–60 годишен човек, с черна коса без бял косъм, с черни мустаки като катран, пъргав, спретнато облечен в своята ресенска носия. Той беше в Еюб ааза, т.е. съветник в градския съвет.

Нанчо Калчев във физическо отношение не беше така здрав и пъргав като баща си. При това той беше много страхлив. Всякога, когато обикновеното течение на живота се променяше в нещо, той започваше да трепери — най-напред с устните си, а след това с цялото си тяло. Очите му ставаха кръгли, а погледът — недоверчив. И въпреки това непреодолимо чувство на страх, което той не можеше да овладее и да скрие от чуждия поглед, той се намесваше и взимаше участие в най-опасните работи, без да се влияе от съображения за лично спокойствие и сигурност. Ето това именно беше и е причината да храня към него и към неговата памет най-голямо уважение.

На следния ден, след като бях взел първия урок по турски от Панче Дорев, отидох в Българската печатница, взех един компас, застанах пред една от касите и взех да уча занаята, като се мъчех да наредя една статия във в-к „Новини“, по дребния и нечетлив ръкопис на Хр. Бързицов, родом от гр. Дойран, по онова време редактор на екзархийския вестник „Новини“.

Три или четири дни след като бях постъпил на работа в печатницата, Нанчо ме извика в преградената с дъски стаичка, която му служеше за кантора и — като сниши гласа си — ми каза:

— Градският съвет на Еюб снощи имаше заседание, на което беше повикан и баща ми. Реизът съобщи на аазите, че получил от полицията тайно уведомление, в което се съобщавало, че двама много опасни политически злодеи — некои си Мерджанов и Манджуков — преди няколко дни заминали от София за Цариград и сега били тук. Като представители на българското население в Еюб, реизът апелирал към аазите-българи да следят и научат къде се навъртат тия двама хаирсъзи и — ако научат — веднага да му съобщят и по тоя начин да помогнат на властта, за да ги залови или избие. Министерството на полицията обещало награда от 10 000 лири на онози, който ги посочи или помогне да бъдат заловени живи или мъртви. Казвам ти това, за да бъдете хаберлии — додаде Нанчо Калчев.

Пред другите словослагатели аз веднага поисках и — разбира се — добих от Нанча позволение да отсъствам през останалото време на деня по неотложна лична работа. От печатницата отидох в Пера, намерих Мерджанов в квартирата му и му съобщих онова, което ми беше съобщил Нанчо.

— Че много високо ни е оценила главите полицията на Негово Величество Султан Абдул Хамид Хан Втори — каза Мерджанов. — Ако ние самите бихме си оценявали главите толкова високо, не бихме му правили тая чест — да посещаваме неговата столица инкогнито…

И, след като си помисли един момент, добави:

— Но, налага се един въпрос — откъде се е добрала цариградската полиция със сведение за нашето заминаване? Освен нас двамата, само трима души знаеха това — Сарафов, Ляпов и Трайчев. От друга страна — изключено е който и да е от тях тримата да е издайник. Тогава откъде е узнала цариградската полиция, че сме заминали за насам? При това, трябва да се забележи, че тя ни търси под нашите собствени, действителни имена, а не под фалшивите такива. Те — Сарафов, Ляпов и Трайчев — не знаеха фалшивите ни имена… Нека съставим уравнението: тия тримата знаят истинските ни имена, знае ги и турската полиция. Единствени те тримата знаят, че сме заминали за Цариград — знае това и турската полиция, те не знаят фалшивите имена, не ги знае и турската полиция. Ergo, от тях тримата са произлезли сведенията на турската полиция за нашите имена и за нашето заминаване.

— Но това заключение е чудовищно! — забелязах аз. — Как може да се допусне издайничество за когото и да било от тях тримата?

— Та това се питам и аз. Аз търся обяснение на тоя факт, защото във всички времена и при всички народи един факт струва повече от един кмет… Че тук има шпионаж — това е истината. А има още една истина — че тоя турски шпионаж в македонските среди, сега пипа по-ловко и по-умело, отколкото преди опита за убиството на Шагманова.

Той започна да се разхожда из стаята с ръцете отзад, като повдигаше веждите и набръчкваше челото си. Мерджанов съобразяваше нещо. Ненадейно той се спря и продължи да съобразява на глас:

— Тези софийски нощни увеселителни заведения! Пропорционално на населението, нито в един друг град на света те не са така многобройни като в София. Тръгни по Витошка улица, от казармите на 6-ти полк, та чак до гарата — на всяко кюше има или шантан, или тунел, или кабаре, или нещо подобно… И тоя порок на тия тримата — да ги посещават всяка вечер! Какво ще коства на турското консулато да ангажира в своя служба няколко от нощните пеперудки на тия заведения, за да узнава онова, което неволно би изпуснал да каже някой от „дейците“? Или да му се донася подробно за случайно хванатия разговор? Разбира се, това не би му коствало много нещо, но то е поставило сега нашите глави в постоянна заплаха от брадвата, която виси над тях…

Към края на м. ноември 1899 г., чрез Нанчо Калчев се получи за нас една пратка от София. Това беше един кожен куфар, овързан с шнур, подпечатан с червен восък, върху който беше сложен един голям печат. Донесъл го някой си Спиро, гавазин при Софийското руско консулато, македонец от гр. Прилеп или от прилепските села — не си спомням добре. Предаден му бил в София от някакъв негов познат от Софийския македонски комитет да го пренесе заедно с някакъв друг дипломатически багаж, който — знае се — не се преглежда от митническите власти. Спиро овързал с шнур предадения му куфар и с червен восък го подпечатал с печата на консулството. Той носил документ, че е служащ при консулството и че носи дипломатически багаж.

Аз занесох куфара в квартирата на Мерджанов, дето го разпечатахме и отворихме. В него имаше: два револвера система „Булдог“, няколко кутийки с патрони за револверите — всичко 300 патрона, няколко чугунени кълбовидни гилзи с диаметър 10–12 см, няколко кутии с капсули за бикфордов фитил, едно топче бикфордов фитил, един пакет с около 2 кг бертолетова сол, един пакет със сяра; един пакет — около 1 кг пикринена киселина и един гипсов калъп, състоящ се от две половини, за изливане на бомбени гилзи.

Револверите „Булдог“ бяха старомодна работа, дълги около 15 см. Барабанът им, с диаметър около 10 см, се пълнеше отзад патрон след патрон. Патроните им бяха къси и дебели, с оловени куршуми. Ние познавахме тая система револвери. Тяхната стрелба не беше точна; при това, те плюеха куршумите на 15–20 крачки, така че, за да имаме успех, трябва да бъдем съвсем близо до обекта на нашето нападение.

Чугунените гилзи, фабрикация на Киркор в Саблерските колиби (Справка: „Освободителните борби в Македония“ от Хр. Силянов, том I, Илинденското въстание, София, Държавна печатница, 1933 г., стр. 83–84), напълнени с взрив, ще бъдат бомбите; те се отваряха чрез развъртването на един винт с диаметър 2 ⅛ — 3 см; за фитиля беше резервирана една дупка с диаметъра на бикфордовия фитил, върху който се надяваше капсулата.

Бертолетовата сол, сярата и пикринената киселина бяха на прах. С тях трябваше да напълним гилзите, преди да ги употребим, като бертолетовата сол смесим предварително със сярата и като прибавим към тая смес захар на прах.

Необяснимо беше присъствието в куфара на гипсовия калъп за изливане на бомбени гилзи. Изобщо, цялата тая пратка изглежда беше направена набързо, колкото да се каже, че поръчката на Мерджанов беше изпълнена. По всичко личеше — особено по револверите, с които най-вече възнамерявахме да си служим, и по безсмисленото присъствие на гипсовия калъп за бомбени гилзи, — че оня, който беше предал на Спиро пратката или който беше напълнил куфара, се беше отнесъл съвсем несериозно към поръчката на Мерджанов.

— Не предполагах такава небрежност от „Циганчето“ — продума Мерджанов. — Това стои по-долу от нула!

„Циганчето“ — това беше прякорът на едного от членовете на Сарафовия македонски върховен комитет, Саракинов, родом от Воденско, бивш офицер от българската армия, от инженерните войски. Така го наричаха поради тъмно мургавия цвят на лицето, ниския му ръст и общия смачкан вид. Саракинов даваше на желаещите македонстващи в София практически и нагледни уроци по минно-подривното дело. Той пазеше комитетското оръжие и взривни материали и ги отпускаше по личното нареждане на Сарафов.

Както и да е — ще си служим с това, което имаме. Щом револверите действат само отблизо, ние ще се приближим, за да бият добре. Както — в старо време — отговорил спартанецът на атинянина, който се оплаквал, че мечът му е къс:

— Направи крачка напред!

Предстои ни да проучим града добре, особено в оная негова част, която е заключена между Илдъз Кьошк и моста Кара-Кьой. Защото всяка година — веднъж в годината — султанът излиза от двореца Илдъз Кьошк и отива в Стамбул, за да се поклони на Мохамедовата мантия, съхранявана в една от джамиите в Стамбул. Тая година Харкх-И-Шериф (Поклонението на Мантията) ще бъде в петък, 14 януари 1900 г. От тая дата ни делеше около един месец и половина — време повече от достатъчно за това проучване. Нашата главна предстояща работа беше да скитаме из града. Налагаше ми се да представя пред другите работници в печатницата, че съм си намерил работа на друго място и че когато ще имам свободно време, ще дохождам пак при тях като словослагател. През времето, когато скитаме из града, ще се опитаме да си намерим квартири на главната улица на Галата, по която предполагахме, че ще мине султанската каляска, за да извършим оттам покушението.

По главната улица на Галата имаше много квартири, които се даваха под наем, но условията за тяхното наемане бяха такива, че ние се отказахме от това намерение. Преди всичко полицията искаше от хазяите да дадат писменна гаранция за благонадеждността на наемателите. От своя страна, за да бъдат сигурни, хазяите искаха от наемателите всеки от тях да им представи двама тем познати гаранти, които да им гарантират писмено, че наемателите са хора благонадеждни. За ония наематели, които живееха край тая улица от по-рано, имаше ограничения: те не можеха да водят свои близки или познати в заеманите от тях квартири през деня на Харкх-И-Шериф; през този ден те не можеха да се доближават до прозорците и да гледат оттам на улицата; същия този ден те не можеха да отварят или да държат отворени прозорците към главната улица. Ние не можехме да представим на хазяите исканите от нас гаранти, следователно, не можехме да се сдобием с тяхната гаранция пред полицията. Оставаше ни да извършим покушението от улицата, като се доближим колкото е възможно повече до мястото, където ще мине султанската каляска.

Ние са заловихме сериозно с проучването на града и проучихме не само оная част, която ни интересуваше и през която — по предположения — щеше да мине султанският кортеж, но и всички околни улици и квартали. Ние не ходехме заедно, а поотделно. Кой къде е обикалял — това научавахме един от друг вечерта, когато се срещахме или в квартирата на Мерджанов на ул. „Сакъз Агач“, или в ресторанта „Хаджопуло“, или в локала на хотел „Македония“.

Ние се запознахме с Никола Милев, но в паметта ми не се е запаметил споменът за първото ни запознаване. По онова време той беше в последния клас на лицея „Галата-Сарай“ и беше externe, т.е. не живееше в пансиона на лицея, а в частна квартира. Всякога, когато той беше свободен, ние двама с него скитахме из града. По тоя начин аз добре проучих местата около Илдъз Кьошк, около Долма Бахче и кварталите от Орта Кьой до моста Кара-Кьой.

Непрекъсната стена, висока около 2 метра, ограждаше казармите, разните постройки и двореца Илдъз Кьошк. Това беше външната стена, защото имало и друга, която отделяла казармите от другите постройки; имало и трета стена, която отделяла двореца от другите постройки. Широко, добре поддържано шосе минаваше край външната стена. Патрули, на групи от по 3–4 човека — гвардейци в арнаутска носия — обикаляха непрекъснато, като следваха по на 100–150 крачки една след друга. На едно място — там, където от стената е прехвърлен мост върху шосето, за да се иде от мястото, заградено със стената, т.е. от Илдъз Кьошк, направо в Долма Бахче, без да се излиза вън от нея — ние с Никола Милев се бяхме спрели, загледани нагоре в моста над главите ни. В тоя момент по шосето идваше към нас и възлизаше нагоре покрай стената патрулът от трима гвардейци-арнаути с един чаушин. Тоя последния строго се обърна към нас:

— Хайде, геч! Геч! Геч! Бир ере дурмаин![14]

Ние заминахме надолу край стената и престанахме да се заглеждаме в моста, по който понякога султан Хамид отива в двореца Долма Бахче, за да види до какво душевно състояние е докаран брат му, когото той е свалил от престола и затворил в двореца Долма Бахче.

Красива е градината пред входа на тоя дворец, още по-красива е оная около двореца зад оградата. Красива е входната му врата, цяла изваяна, с много красиви орнаменти, от бял мрамор с червени и синкави жилки по него. Извънредно много красив е и самият дворец — засега затвор на мимолетния султан Мехмед… Да. Затворът може да е от мрамор, но пак е затвор; решетките може да са златни, но пак са затворнически решетки… Подробностите не са важни. Важна е същността — липсата на свобода…

Стамбул. Площадът при моста Кара-Кьой, пред джамията на султан Мехмед. Народ — гъмжило. Подвижни сергии, прилични на големи болнични носилки, отрупани с всякакви стоки.. Четирима евреи, всеки един хванал по една от дръжките на една сергия, носят тая последната между гъмжащата тълпа и пеят в хор на четири гласа:

— Не алърсън — ерми-шер парая! Не алърсън — ерми-шер парая! Не алърсън — ерми-шер парая![15]

И сергията, със своята стока и с тоя хор на четири гласа, се разхожда из гъмжилото — народ.

Табли, поставени хоризонтално върху трикраки дървени поставки, са отрупани с фарфорени панички, пълни с ашуре, сютляш, малеби кадън-гюбек и др. Продавачите, колкото им държи глас, викат, хвалят и предлагат своите лакомства. В общия невъобразим шум аз долавям гласа на единия от продавачите, който с песен предлага продаваното от него ашуре:

Хеле бак, хеле бак!

Он парая бир табак!

Инанмаса — гель да бак!

Хеле бак, хеле бак![16] … и т.н.

Пак там, около джамията на султан Мехмед. Ред дюкянчета, където се продава шиш кебап и където въздухът е пропит от съблазнителната миризма на печено месо. Тоя Цариградски шиш кебап! Тук го приготвят по особен начин: парчетата месо, в пласт дебел около 20 см. диаметър, са надянати на един железен шиш, дълъг около 50–60 см., поставен вертикално пред мангала; мангалът е открит само от едната страна, така че жарта, натрупана на височина колкото е дължината на шиша, нагрява силно тоя последния и опича надянотото върху него месо. Пред всеки мангал се въртят няколко шиша, движени от механизъм. Движението им е бавно и равномерно, така че месото се опича добре, без да изгаря. При поискване кебапчията орязва опечената повърхност на месото и я поднася на клиентите, а през това време шишовете продължават да се въртят и да опичат орязаната повърхност.

Гъмжат от народ улиците на Пера, Галата и Стамбул. Всички народи по земята имат там свои представители. Човек чува откъслечни фрази от езиците на всички народи… Най-интересни и оригинални са англичаните. Двама с Милев наблюдаваме следните картини:

Английски моряци от току-що пристигнал английски военен параход — 15–20 души — излизат от един магазин за фесове. Те си свалили моряшките баретки и нахлули на главите си фесовете, които още не са минати на калъп и смачкани — стърчат нагоре, с пискюлите, спуснати надолу; моряците вървят в строй и се забавляват да въртят главите си с бързи, отсечени движения, за да правят пискюлите да се мандахаркат над главите им.

Един праматарин, евреин, излязъл пред вратата на дюкяна, кани един английски матрос, който, с лула в устата и с ръце в джобовете на панталоните, скита безцелно, самотен в тълпата. Той го хваща за ръкава и го въвежда в дюкяна:

— Към, Джон, към![17]

Морякът се оставя да го въведат вътре и продължава да смуче лулата си, като я държи с едната си ръка. Евреинът разстила пред него на тезгяха един след друг всички образци от своята стока. Клиентът-пленник, при всяко ново показване, клати хоризонтално главата си и флегматично произнася по едно проточено:

— Но-оу![18]

Нервиран от тоя флегматичен, настойчив отказ, евреинът събира разстланата стока, поставя я на рафтовете, дохожда при матроса и го изтласква вън от дюкяна. Англичанинът се оставя да бъде изтласкан вън и — като да не се е случило нищо — се смесва с тълпата на улицата, за да продължи самотното си скитане…

Уморени от скитането ни из града, ние с Милев сме се отбили в бирарията на Паулик, в Бююк Мезаристан, да си починем и да пием по една бира. След нас влиза и сяда на съседната маса един английски моряк. В ръцете си той носи една гъска. С едната си ръка той я държи за краката, които са вързани, а другата си ръка е подврял под тялото, за да не се измъчва животното, ако той би го носил за краката, с главата надолу. Той минава край нас, и гъската, с изправена нагоре глава, гордо ни изглежда. Морякът грижливо слага на масата гъската и сяда срещу нея, като едновременно заръчва две бири. Келнерът донася бирите и ги поставя пред масата пред него. Морякът поставя едната чаша пред гъската, взима другата, чука я с първата и отпива от бирата. Понеже гъската не прави същото, той я хваща за шията и навира гагата й в бирата на нейната чаша. Глупаво животно е гъската — не пие бира, а и във възпитанието й нещо куца — тя прави най-големи усилия да се освободи от благородните грижи на „сър Джон“ и щом той й освобождава шията, тя изважда главата си от чашата и си отръсква гагата. Това се повтаря няколко пъти — докле морякът си изпие бирата. В резултат на едно последно отръскване на гагата, англичанинът взима гъската, отива с нея до вратата, откъсва и с ръка главата и хвърля обезглавеното животно на земята, вън от заведението. След това се връща, плаща консумацията и си отива, без да погледне убитото от него животно, което рита и се мъчи в смъртна агония…

Цариград е градът на противоречията, които съществуват едно с друго в най-близко съседство. Разкошни дворци и първоразредни хотели като Пера Палас и Хедивал Палас, окръжени с пусти места и улици с кал до гуша и с купища отвратителни бунища.

С Милев ние наблюдаваме следната картина: някакъв чужденец пристигнал с влака на гара Сиркеджи и наел файтон да го закара — него и багажа му — в хотел Пера Палас. Файтонът загазил дълбоко в калта, на около 20 крачки от входа на хотела. Напразно файтонджията шиба с камшика конете. Те се напъват, но не могат въз нагорището да изкарат файтона из калта — гъста, мазна, лепкава кал. Чужденецът трябва да слезе и пеш да иде до хотела. Той става от седалището, стъпва на стъпалото, с ужас гледа ту краката си, обути в лачени обувки, ту калта под него и с висок глас повтаря:

— Mon Dieu, oh mon Dieu! Quelle horreur! Quel malheur![19]

По многолюдните улици се търкалят трупове на умрели котки, които се разлагат и разнасят наоколо отвратителна смрад, наред с най-фините аромати от околните парфюмерийни магазини. Цигани-мечкари, карнобатско произведение, разиграват своите мечки из улиците на най-многолюдните квартали, например в Тарла Ваши. От околните къщи се показват по прозорците лицата на живущите там жени и деца, които оживено приказват и сочат към животните:

— Аркуда! Аркуда! Дьес ти мегали ине![20]

Тежките животни, дърпани от веригите, свързани с халките, прекарани през ноздрите им, изправени на задните си крака, се тръскат в такт под звуците на дайретата и на пресипналите гласове на мечкарите, които думкат и пеят по български:

Хай, Димитроле,

Русокосо момиче!…

И кучета, кучета, кучета! Безкрайно много кучета, които налягали по тротоарите като аги или клекнали на задните си крака, се дръгнат с муцуните по корема и по задната част на гърба. Нечисти, кални, покрити с рани от краста по кожата, те са господари на цариградските улици. Минувачите внимателно ги избикалят, за да не повдигнат възмущението на турците чрез разваляне на тяхното спокойствие, закриляно от полицейската власт.

Кучетата от разните части на улиците — от завой до завой — образуват нещо като задруги. Всяка една от тия кучешки задруги има за свой председател най-едрото и силно куче, в което е съсредоточена цялата кучешка власт — съдебна и изпълнителна. Надвечер всичките кучета от задругата отиват да разравят купищата боклук, за да се хранят, при което се спазва неизменно следния ред: председателят остава да се нахранят малките кученца; след тях — бременните кучки; и след тях — всички останали кучета, които с ръмжене и с хапане си оспорват едно на друго по-хубавите парчета храна. Случва се някое много изгладняло куче да наруши реда във вреда на малките кученца или на бременните кучки; председателят веднага се спуска, хваща нарушителя за врата, поваля го на земята и безмилостно забива зъбите си в тялото му.

Цариградските кучета са големи патриоти, по-големи и от българските офицери: те ревниво вардят своята родна територия от чуждо посегателство. В нашите скитания из града, веднъж с Милев наблюдавахме по Войвода-Сокак следното:

Седнала в един разкошен файтон, някаква високопоставена дама отиваше нагоре към Пера. Тя държеше в полите си едно малко, бяло къдраво кученце, окичено със син гердан около врата. Уличните кучета вкупом, със силен лай, се спускаха да хапят конете по краката или подскачаха да ги захапят за ноздрите, за да спрат файтона и разкъсат кожуха на тоя миниатюрен и нахален благородник, който се осмеляваше да мине през тяхната територия. По тоя начин те съпроводиха файтона до завоя, който беше граница на тяхното отечество. След като файтонът премина завоя, той възбуди шумния протест на кучетата, в чиято територия беше настъпил.

Гладните цариградски кучета дават поминък на едно особено цариградско съсловие — събирачи на кучешки изпражнения. С малко кошче на гърба и с една тояжка, разцепена на долния си край в ръка, те обикалят улиците; с разцепения край на тояжката те хващат изпражнението, помирисват го, за да се уверят че е кучешко и го пускат зад гърба си в кошчето.

Със своите изпражнения цариградските кучета така да се каже дават храна на табачната индустрия в Южна Франция, която произвежда прочутия френски гьон. По-късно — през 1908 г. — когато, взели властта в Турската империя, младотурците очистиха Цариград от кучетата, табачната индустрия в Южна Франция преживя една голяма криза поради липсата на кучешки изпражнения; тя се съвзе от тая криза едва след като ги замести с танина, добиван от кебрако (Quebracho Colorado) — едно дърво, което расте в Централна Америка; и с катекю (Cathechu) — екстракт от разни индийски растения.

Всяка вечер, по сумрак, в целия Цариград — от Бююк Дере до Сан Стефано, от Едерне Капу до Сиркеджи и от Еюб до Галата в европейската част на града, както и по Азиатския бряг от Кадх-Кьой до Бейлер Бей — започваше общ кучешки лай, вой, ръмжене и скимтене, който ясно се издигаше и се различаваше от общото гъмжене на големия град. С кошове на гърба и в ръка с дървена тояга, чийто край завършва с желязна остра кука, вехтошарите излизаха да разравят натрупаните на купища боклуци. И тук, по тия купища смет, се почваше война между цариградските кучета, които в животинския вид Canis familiaris заемат ранга на безприютните пролетарии в човешкото общество, и между вехтошарите, които изкарват своя хляб от всичко онова, което е станало непотребно за другите хора.

Още преди да е наближил вехтошарят до купището смет, със силен лай кучетата го заобикалят и се спускат да го хапят. Желязната кука се върти в кръг около него и когато закачи някого от четириногите нападатели, те с квичене отстъпват и отново налитат. Като върти своята тояга и се отбранява от кучетата, вехтошарят ловко разравя купището смет с куката и прибира в коша, който носи на гърба си, всичко, което може да има каквато и да е — макар нищожна — стойност: памучни, вълнени или копринени парцали, късове книга или картон, железни или дървени парчета, тапи, строшени стъкла, остатъци от храна и пр. След като прибере каквото намери в един куп смет, вехтошарят го предоставя на кучетата и отива на друг куп; след първия вехтошар идва друг вехтошар, за да прибере онова, което другият е оставил. След втория идва трети вехтошар — и така нататък, докогато в купището не остане нищо, което да може да се използва по какъвто и да било начин. Това разравяне на купищата смет трае 1–2 часа; през това време кучешкият лай и вой продължава, като — за дадено място — ту затихне за момент, ту отново се засили — според това напуска ли един вехтошар купището и приближава ли се до същото друг. Най-после вехтошарите се прибират и кучешките протести утихват.

В никой друг град на света не стават толкова много пожари като в Цариград. Къщите в повечето от гъсто-населените квартали, като Татала, Фондуклу, Вланга, Хаскьой, Еюб и др. са построени изцяло от дърво; стените им са направени от дъбови талпи, изсъхнали, напукани и почернели от времето и чакат само една искра, за да пламнат и изгорят. Те са високи — повечето на четири етажа, плътно прилепени една до друга и една над друга поради стръмния терен, на който са построени; много често се срещат дървени къщи, чиито етажи се състоят само от по една стая и стълбище, така че те приличат по-скоро на гълъбарници, отколкото на човешки жилища. Улиците са тесни, криви и стръмни, поради което по тях не може да се движи кола.

Когато — по-рядко — се случи да има пожар денем, той обикновено не взима много големи размери, защото хората са будни и успяват — след изгарянето на няколко десетки къщи — да ограничат пожара.

Нощните пожари са много по-чести. Те се случват почти всяка нощ, но някога няколко в една и съща нощ. Обикновено те взимат големи, чудовищни размери, защото изненадват спящите жители, които изпадат в паника. Така например пожарът в цариградския квартал Хаскьой, на Златния рог, който наблюдавах през една майска нощ 1900 г. от Кючук Мезаристан, погълна 5000 къщи; врявата от писъците и виковете около тоя чудовищен пожар достигаше до мене през разстоянието от 8 километра, които ме разделяха от пожарището.

По онова време, когато в Цариград нямаше телефони и електрическо осветление, цариградските граждани биваха предупреждавани за появилите се нощни пожари по един своеобразен, чисто средновековен начин, много бърз за това време.

Вие си лягате в леглото. Събужда ви силният вик на нощния пазач, който тича с всички сили по улицата и вика:

— Тарла-Башънда, Сакъз-Агачънда янгън в-а-ар![21]

Вие скачате от леглото, отваряте набързо прозореца и питате:

— Бегчи! Янгън нерде?[22]

— Тарла-Башънда, Сакъз-Агачънда янгън вар — анадънму? Тарла-Башънда, Сакъз-Агачънда — анадънму?[23]

И нощният уличен пазач, като продължава да тича с всички сили нататък, с все така силен глас указва къде има пожар. Той тича така до границата на своя участък; пазачът на съседния участък, който още при първия вик на своя колега е узнал местонахождението на пожара, го предава по същия начин по-нататък. Така, като се предава от пазач на пазач, за няколко минути всички цариградски граждани — от Еюб до Сиркеджи и от Сан Стефано до Бююк Дере — узнават в кой квартал и на коя улица има пожар.

Освен централната, общинската градска пожарна команда, снабдена с модерни противопожарни пособия, която се явява само в ония улици, които поради малкия наклон и своята ширина са достъпни за кола и добитък, в Цариград съществуваха и така наречените махленски пожарни команди, образувани по инициативата на гражданите и в които дежуреха поред всичките граждани на даден квартал. При пожар те се явяваха боси, леко облечени — само по риза и по бели гащи; един от тия доброволци пожарникар носеше на рамо металическия край на пожарния маркуч; друг — след него — преметнал през рамо маркуча; четирима — поставени на рамената им четирите края на носилката, върху която биваше поставена носимата пожарна помпа; след помпата, в две редици следваха 15–20 пеши пожарникари; това шествие се движеше бързо, с усилен бяг към мястото на пожара и се завършваше с един полицейски пристав, яхнал на кон и от сюрията улични кучета, които с лай и вой придружаваха пожарното шествие до границата на тяхното кучешко отечество.

По онова време, освен старите византийски водопроводи, в Цариград липсваше градска модерна водна инсталация; в града — общо взето — липсваше вода и тая последната се продаваше в големи 50-литрови дамаджани или се разнасяше по къщите със саки[24]. При тия условия, не може с положителност да се говори за някаква полза от тия махленски пожарни команди, ако не се смята като полза плячкосването на изпразваните и събаряни жилища, застрашени от наближаващата огнена стихия. Едно, обаче, е положително — тези пожарни бягащи шествия внасяха едно своеобразно разнообразие в живота на улиците и представляваха весело събитие за уличните кучета, чиито лай не беше злобен, а скимтенето им беше скимтене на доволни и весели бездомници.

Цариградските нощни пазачи са едно доста многобройно съсловие, със свой особен начин на живот, със свой начин на обноски и със свои вековни традиции; те са съществен елемент за материалната сигурност на цариградските жители, особено на ония от тях, чиито дюкяни се намират в търговските части на града.

По стара традиция, след 12 часа по турски (след залязването на слънцето), забранено е да се ходи из улиците на Стамбул Чаршиси. Аз си спомням за следната случка:

Един поискал да се разходи из улиците на тая чаршия след залязването на слънцето, но бил спрян и върнат назад от нощния пазач. На следния ден пазачът бил доведен в двореца при султана.

— Как посмя ти да ме върнеш — мене, владетеля на цялата империя? — строго запитал султан Сюлейман.

— Падишахъм! — отговорил пазачът. — Ти владееш цялата империя през всяко време на деня: аз не оспорвам твоите права на владетел. Обаче, нощем — по закон и обичай — аз владея в Стамбул Чаршиси. Как можеш ти да оспориш моите права на владетел и изпълнител на законите, които ти си създал?

Пазачът бил освободен да изпълнява своята работа, както е правил и до тогава.

Късно е. Минал е 4 часа по турски. Вие се връщате от „Конкордия“ или от „Одеон“ след операта. Пред вас изпъква нощният пазач, облечен в своя ямурлук[25], с дългата си тояга, долният край на която е обкован с желязо. Той с все сила удря четири пъти с тоягата по калдъръма и оставя след това долният край на тая последната да се повлече по него:

— Так! Так! Так! Так! Др-р-р!

Според неговия език на нощен пазач това значи:

— Господине! Късно е вече! Минава четири часа! Прибирайте се у дома си!

Ами цариградския „Чапкън бейгири“[26] — къде го има на друго място под слънцето? Това е един чисто цариградски специалитет — за един-два часа през неделята да ви даде илюзията, че сте от висшето общество — на вас, скромният продавач от някой магазин, който сте добре облечен, млад, здрав, красив; но който имате един голям недостатък — че сте фукария и че вашите вкусове и предпочитания нямат нищо общо със съдържанието на вашата кесия и с вашето обществено положение, което е повече от скромно.

При кръстосването на големите улици в Пера (напр. при Галата-Сарай, при пресичането на ул. „Сакъз Агач“ с ул. „Кордела“; или там, където ул. „Тарла Баши“ излиза на площада при Таксим) чакат оседлани и обуздани коне, държани за поводите от коняри — за всеки кон и коняр. Вие вадите портмонето, изваждате 2 черека (около 2,30 лв златни) и ги давате на коняря; по тоя начин вие добивате правото да яздите коня в продължение на един час. Конярят взима парите, премята и връзва повода около шията на коня, помага ви да се качите и намества краката ви в стремената; а след това — ако карате ходом — тръгва с вас, като върви стъпка в стъпка от лявата страна зад коня, турил дланта на дясната си ръка върху задницата на тоя последния.

Седнал на седлото, с крака в стремената, вие сте си изправили тялото, вървите по средата на улицата и гордо изглеждате оная тълпа от презрени пешеходци, които в гъста навалица се движат по западния тротоар на главната улица, която води от Галата-Сарай до стъпалата на Юксек Калдаръм. Защото — в скоби казано — когато правят вечерната си разходка по тая улица, царигражданите се движат само по западния тротоар, където човек мъчно може да се размине тогава, когато източният тротоар е съвсем пуст, без жива душа по него.

Вие сте се изправили гордо на седлото, но това близко присъствие на коняря и неговата ръка, облегната на конската задница, ви стеснява. Вие искате да се отървете от тая близост, която — така да се каже — нащърбява вашето достойнство на благородник-ездач и подкарвате коня тръс. Конярят се спира за момент, навежда се, събува си емениите, взима ги, туря ги под лявата си мишница и почва пак да тича; настига коня и пак поставя дясната си ръка върху неговата задница. Вие дохождате до Таксим, където навалицата не е толкова голяма и откъдето — от Таксим до Шишли — улицата е широка и права. Вие пак се опитвате да се отървете от близостта на коняря и пускате коня в кариер. Напразни опити! Конярят си плюва здраво на краката, хуква с все сила наравно с коня, облегнал — както досега — дясната си ръка върху къча на коня. Вие можете в продължение на целия час да препускате в кариер, можете да накарате коня да потъне в пяна, но не ще можете да се отървете от коняря. Вие искате да се представите на вашата симпатия или на нейните родители за такъв, какъвто не сте в действителност, а в резултат излиза, че те добиват точна представа за вашата материална и душевна мизерия.

Често се случва цяла компания от млади хора да наемат коне за езда и да препускат от Таксим към Шишли. Конярите — всеки до своя кон — тичат с все сила до тях, та се добива впечатление, че ездачите са откраднали конете и бягат, преследвани от собствениците. При такова препускане, увлечени от движението, цариградските улични кучета се спускат след кавалкадата с лай и вой — една картина, каквато може да се види само в Цариград.

През времето, което прекарах в Цариград, една сутрин наблюдавах при ъгъла, дето се съединяват улиците „Юксек Калдаръм“ и „Войвода-Сокак“, пред полицейския участък „Галата-Сарай“, следното:

Един стар турчин, облечен в тъмносиньо джубе[27], с бяла като сняг, късо стригана брада, с много почтена физиономия, носеше под лявата си мишница десетина топли рамазански пити. С дясната си ръка той късаше от питите залъци, които още димяха, и ги хвърляше на уличните кучета, които го бяха заобиколили от всички страни и с жаден поглед следяха всичките му движения. Религиозно настроен, с изражение на голямо милосърдие в погледа, той бавно вървеше надолу по улицата и хранеше уличните кучета. Той правеше „себап“[28] за спасението на душата си.

Моят наранен крак започна пак да ме безпокои, особено след като трябваше да скитам по цели дни из Цариград. Над Горенци аз го бях изчистил от червеите и оттогава насетне редовно го промивах и налагах раната с добре измити листа от елша (Alnus glutinosa). Раната обаче не зарасна напълно, ако и да не ме болеше. След около два месеца, появи се по-горе нова рана, която също не ме болеше, ако и да се увеличаваше. Преди заминаването ми за Цариград, появи се трета безболезнена рана още по-горе, на пищяла, която също взе да се увеличава. Тук, в Цариград, се появи четвърта рана още по-горе на пищяла. Целия ми десен крак, между коляното и глезена, се покри с рани, които не ме боляха; от тях не течеше кръв; те не зарастваха, а се покриваха с една тъмножълта кора, след чието откъртване раните ставаха по-големи.

За да не ми пречат на движението и за да не ги дразня, аз намазвах раните с вазелин, турях отгоре памук и увивах крака с бинт от петата до коляното.

Това увеличаване броя и размерите на раните започна силно да ме безпокои. Моето безпокойство се усили, когато една сутрин констатирах, че една подобна рана се появи над глезена на левия ми крак. Реших да се съветвам с някой лекар.

Аз бях купил вазелина, памука и бинта от румънската аптека, която се намираше на „Юксек Калдаръм“, срещу кафенето „Елпис“, където — при идването си в Цариград — бях оставил Марко Попеску да ме чака с разтворената табла пред него. Аптекарят, румънец от Тулча, говореше български по-добре и от мене. Един ден отидох в аптеката и помолих аптекаря да ми препоръча някой лекар, за да се прегледам.

— Лекар? Не бих могъл да препоръчам по-добър лекар от доктор Федер — и той ме представи на един господин, който беше седнал до бюрото на аптекаря и прелистваше някакво илюстровано списание.

Д-р Федер беше тоже румънец, от румънска Добруджа и говореше много добре български. Той беше 30–35-годишен човек, възвисок, тънък , изискано облечен, бръснат, със сиви очи, кестенява коса и същия цвят тънки мустачки. Аз повдигнах крачола на панталона, развих бинта и му показах раните. Той ги прегледа и опипа внимателно и ме попита:

— Болят ли ви?

— Не ме болят.

Той помисли малко и ненадейно ме запита:

— Къде сте били тая година през лятото?

Тоя човек като да бръкна по най-безцеремонен начин в най-скритите гънки на мозъка ми. За да обмисля отговора, аз го попитах:

— Защо питате?

— Защото през лятото сте се хранили изключително с месо. Не сте употребявали никаква растителна храна.

Аз потвърдих казаното от него, като му разказах една измислена история — че през ваканцията, няколко ученици от Пловдивската гимназия сме прекарали лятото на палатки в Котленския балкан и че действително сме се хранили главно с месото на овцете, които купувахме от овчарите, чиито стада пасяха там…

— Така. Вие сте заболяли здравата. Ще ви предпиша една мас, за да намажете раните, които ще промивате и превързвате, както сте правили досега. Но главното — трябва да се храните изключително с растителна, по възможност сурова храна. Тука, в Цариград, през зимата има постоянно пресен зеленчук в изобилие: спанак, репички, салата. Ще се храните със зеленчук по възможност в сурово състояние.

По онова време не съществуваше и не беше формулирана теорията за витамините. От тоя момент до окончателното оздравяване на раните, аз се обърнах на тревопасно животно и се тъпчех с разни зеленчуци в сурово състояние. Във всеки случай, едно е вярно — нови рани престанаха да се явяват, а ония, които съществуваха дотогава, започнаха бавно да заздравяват и след 2–3 месена, оздравяха напълно.

Това трябва да беше в един от първите дни на м. януари 1900 г. към пладне. Аз работех в печатницата и — увлечен в набирането — не бях забелязял, че някой влязъл в печатницата и отишъл при Нанча в стаичката. По едно време Нанчо отвори вратичката, показа си главата ме повика:

— Илия, я ела за малко!

Аз оставих компаса върху масата и отидох в стаичката. Освен Нанчо, който стоеше прав до вратата и чиито устни потръпваха, там сварих още един господин, около 40-годишен човек, със среден ръст, сиви очи, червендалесто лице, дебел врат и кестенява, слабо прошарена коса. Той не носеше колосана яка и беше облечен в дрехи от сив шаяк, ушити без вкус, поради което цялата му фигура изглеждаше дебелашка. Той също беше прав и в момента, когато влизах, туряше във вътрешния джеб на палтото си някакви книжа.

— Илия, виж какво ще ти каже господина! — каза Нанчо и се залови да прелиства някакви ръкописи, като ни остави да се разправяме с новодошлия. Ръкописите почнаха да подскачат в ръцете му.

— Какво обичате, моля?

— Аз се казвам Стоил Миров — член на Одринската организация. На господин Калчев дадох да прегледа моите книжа. Получих нареждане от ръководителя на организацията, Лазар Димитров: чрез Г. Калчев и неговите хора, да организирам убийството на двама души, които се намират в Цариград и които били много опасни за организацията.

— Кои са тия хора, ако мога да зная?

— Някои си Мерджанов и Манджуков.

Аз едва можах да скрия веселото настроение, което ме обхвана при мисълта, че Негово Величество Случаят искаше да ме направи съучастник в проекта за убийството на моята собствена персона и че пак по негово искане трябваше да разруша тоя проект.. Цветко и Хаджията бяха на пост долу, при вратата на Кавафиян хан. Аз казах на Мирова:

— Моля ви, елате с мене за малко!

Аз разтворих широко вратата на кантората, най-учтиво му дадох път да мине пръв, след това, все така учтиво, му посочих изходната врата на печатницата и, като следвах стъпка в стъпка след него, посочих му стълбата, по която слязохме до изхода на зданието. Когато, следван от мене, Киров излезе на улицата, аз го посочих на седналите пред вратата градинари и казах:

— Хаджи! Али го видиш овой човек? Ако вечер’ва до 3 саатот алатурка, не се стори деф от Цариград, ке го пречукате![29]

Стоил Миров, учуден и изненадан, се обърна към мене, но Цветко и Хаджията бяха вече станали и с кошовете на гърба се бяха изпречили между нас. Миров се огледа, поколеба се за миг и след това тръгна нагоре към Юксек Калдаръм. Двамата градинари, с кошовете на гърба, тръгнаха съвсем близко след него, като покрай двете му уши продаваха своя зарзават:

— Таазе маруля! Таазе сован! Таазе сармусак![30]

Това следене толкова отблизо се видяло много неудобно на одринския организационен работник и той правил напразни опити да се отърве от него. На няколко пъти той влизал в разни дюкяни уж да прави покупки; градинарите седяли пред дюкяните „да почиват“ и след излизането му продължавали да продават в ушите му своя зарзават; така те го изчакали пред гостилницата, дето влязъл, за да вечеря. Най-после, като разбрал, че не ще може преди определеното време да им се изплъзне, той минал през Кара-Кьойския мост, отишъл на гара Сиркеджи, взел си билет и с вечерния влак си заминал за Одрин.

Веднага след като тая тройка се затули зад ъгъла на улицата, аз се качих при Нанчо и му разказах какво стана долу при вратата на Кавафиян хан. Той се успокои и устните му престанаха да потръпват. След това излязох от печатницата и набързо се отправих за ресторант „Хаджопуло“, защото беше пладне и аз исках да заваря там Мерджанов. След обеда ние се отправихме за квартирата му на Сакъз Агач и по пътя му разказах какво се случи в печатницата.

— Най-интересното — така да се каже, гвоздеят — в цялата тая история не са нашите личности, а това — че и турското правителство, и Македонската организация полагат еднакво усърдие и еднакви методи, за да се отърват от нашите физически личности…

Мерджанов се разхождаше из стаята с ръце на гърба и гласно съображаваше:

— …А от това следва, че не нашите личности, а нашите идеи на анархисти представляват голямата, еднаквата опасност както за Отоманската империя, така и за Македонската организация… И двете имат една и съща цел — властта, и един и същ неприятел — идеите за истинската, действителната свобода… Много естествено е дето полагат еднакво усърдие и еднакви методи, за да удушат идеята за действителната свобода… Като се съди логически и като се има предвид, че освен тъждествените цели на султан Хамида и на Солунския Македонски синедрион, алчността на Организацията за парични средства е неутолима — може да се допусне, че след като ни избие, какво ще й коства, за да направи да се установи нашата самоличност и посредством някое подставено лице да получи от турското правителство обещаната награда от 10 000 лири за нашите глави… Практическото следствие от благоволението на Негово Величество Случая, който ни предупреди за новата опасност, е — да парираме тая последната…

Ненадейно той се спря посред стаята:

— Еврика! — каза той — веднага ще пиша на Орце в Солун и ще му разкажа това, което се е случило днес, та те да вземат съответните мерки.

Трябва да забележа, че още в началото на м. декември 1899 г. Мерджанов беше се обадил чрез Орце (Йордан п. Йорданов) на формирания от него анархистически кръжок в Солун. Писмото беше изпратено по Австрийската поща чрез Гоце Чанев, родом от гр. Кукуш, по занятие майстор за правене на цигарета и чибуци, който влязъл също във формирания от Мерджанов Солунски анархистически кръжок. От своя страна, Орце беше отговорил на това писмо; отговора си той бе изпратил пост-рестант също чрез Австрийската поща. По тоя начин към средата на м. декемри 1899 г. бе установена връзката между нас.

Още същия ден Мерджанов изпрати писмото си на Орце. След 3–4 дни от отговора на Орце узнахме следното:

На другия ден след като получил писмото на Мерджанов, Орце отишъл при едного от членовете на Централния Комитет на Вътрешната Македонска Организация — ако не ме лъже паметта, при Христо Матов. След като му явил, че му е известно какво Организацията изпратила в Цариград някакъв емисар да организира нашето избиване, Орце му заявил:

— Ние знаем и познаваме всички вас, които съставлявате Централния Комитет на Организацията. Вие не ни знаете кои сме и колко сме. Ако втори път направите опит за убийството на когото и да било от нашите съмишленици в Цариград, ще ви избием всички до един!

След тая декларация Орце си излязъл. Организацията след това не посмя да повтори опита със Стоил Киров и ни остави на спокойствие.

* * *

Двата моста върху Златния рог — Кара-Кьой Кюпрусу и Зайтун Кюпрусу — почиват не върху зидани устои, а върху грамадни кухи металически цилиндри, горната повърхност на които е плоска; те плуват върху водата и — скопчени с горната конструкция на мостовете — играят ролята на устои.

За определено време, към полунощ и двата моста се разтварят, за да пропуснат гемиите, които искат да влязат в Босфора и Златния рог или които искат да излязат от него.

Всеки един от кухите цилиндри е по-дълъг с около 5 метра от широчината на моста, така че краищата му се издават с по около 2 метра настрана от него.

Две седмици преди деня на Харкх-И-Шериф властта започна да взима предпазни мерки, за да осуети едно евентуално покушение върху личността на султана. От 1 януари 1900 г. до вечерта след празника мостът Кара-Кьой не се отваряше нощем, за да пропуска гемиите. От двете страни на същия тоя мост, върху издадените краища на металическите цилиндри, беше поставен по един войник — часовой, чиято задача беше да наблюдава и следи да не би да бъде поставена под моста някоя адска машина. Както казах и по-рано, от притежателите на къщи и дюкяни, находящи се по главната улица на Галата и на площада пред моста Каракъой, а също и на онези оттатък моста, в Стамбул, където се предполагаше, че ще мине султанският кортеж, полицията взимаше писмена, нагледно заверена гаранция, че наемателите на техните жилища и дюкяни са мирни и благонадеждни граждани, предани на падишаха и властта, и че те — притежателите — приемат да бъдат държани лично отговорни за действията на своите наематели.

През нощта на 13 срещу 14 януари, хиляди товарни коне, с по две кошчета на самарите, носеха ситен морски пясък, с който постилаха — в пласт, дебел около 40 см — цялото протежение на главната крайбрежна улица от Илдъз Кьошк до моста Кара-Кьой, самия мост и в Стамбул — улицата от моста до вратата на джамията, в която щеше да става поклонението на Мохамедовата мантия.

Гонени от конярите с викове и камшици, конете идваха в тръс, натоварени с пясък; с камшици и псувни полицейски пристави гонеха конярите по-скоро да изсипват пясъка на улицата; работници с лопати в ръце, усърдно подканвани с камшици от полицейските пристави, които надзираваха работата, разстилаха пясъка.

След като — на дадено място — улицата биваше постлана до определената дебелина с пясък, идваха коне, натоварени със саки, пълни с вода, за да се полее направената пясъчна настилка. Всичко беше в движение, бързо, лудо движение, при което камшиците непрекъснато се извиваха, свистяха, плющяха и се стоварваха по задниците на конете, по главите, шиите, рамената и гърбовете на работниците.

На съмнало движението престана — цялото място, по което се предполагаше да мине султанското шествие, беше постлано с дебел слой мокър ситен пясък: властта беше спокойна — ако би била хвърлена бомба, експлодираща на удар (каквито са били употребени от нихилистите през 1881 г. при убийството на руския цар Александър II), тя не би могла да избухне.

Двадесет и четири часа преди Харкх-И-Шериф всякакво движение на параходи, гемии и лодки по Златния рог и по Босфора беше забранено. Закотвените параходи, гемии и лодки дремеха като да бяха науснати от екипажите, а лодките бяха изтеглени по бреговете.

Войскови части и цивилна полиция започнаха да заемат местата си още преди съмнало на 14 януари 1900 г., петък. Войниците идваха в строй, с музика начело, разгръщаха се и след това образуваха гъст троен шпалир от двете страни на улиците, по които се предполагаше, че ще мине султанското шествие; най-отпред, по на един лакът разстояние между тях, бяха наредени пехотинците. Зад тях, в шахматен ред, така че да се образува жива човешка стена, тоже по на един лакът разстояние между тях, бяха моряците; зад тях, яхнали на коне, с копия, опрени на стремената, държани вертикално, бяха конниците — копиеносци с развети червени малки знамена на върха на копията. Цивилната полиция, която по онова време наброяваше в Цариград към 12 000 души, беше цялата събрана около улиците, през които се предполагаше да мине султана и се тълпеше зад тройния шпалир от войници. Тя — тази тълпа от детективи — беше „народът“, на когото — един път в годината — падишахът благоволяваше да покаже своята свещена особа.

Въоръжени с по един „Булдог“, зареден с 5 патрона, по стръмната улица южно от Ени Чарши-Сокак, ние с Мерджанов се запътихме към Галата, за да излезем на главната улица и да пресрещнем султанското шествие. На стотина крачки зад тълпата детективи, двама полицейски пристави препречваха улицата, по която слизахме и връщаха назад любопитните граждани, като по-съмнителните от тях предаваха на деврието[31] да ги закара в полицейския участък. Те не позволиха на Мерджанов да продължи към тълпата хафиета[32], която се намираше в края на улицата, зад шпалира на конниците. Аз, обаче, бях пропуснат; вероятно моят вид на 14–15-годишно момче (аз бях много младолик) не будеше у тях никакво подозрение. Ние се разделихме с Мерджанов, аз продължих да слизам към главната улица на Галата, а Мерджанов остана там, дето го бяха спрели.

Още когато навлязохме в улицата, за да идем в Галата, далече откъм североизток се чу врява от музика, биене на барабани и викове на хиляден народ, заглушавана от чести топовни гърмежи. Тая врява се приближаваше и се усилваше все повече. Когато наближих тълпата хафиета, наблизо гръмна една военна музика, която свиреше „Джезирет-марш“; войниците, взели пушките „за почест“, стояха като заковани.

— Падишахъмъз чок яша-а-а![33]

Този вик, предаван от войската и тълпата вляво, бе подет от войниците и тълпата, която беше пред мене и към която бърже се приближавах.

От високото, където бях, далече около стотина метра от главната улица на Галата, аз зърнах закритата каляска, впрегната с два чифта чистокръвни бели арабски жребци, които препускаха в бесен кариер и със задните си крака отхвърляха назад облаци и вълма от мокър пясък. Освен кочияша, отпред на каляската бяха седнали двама явери[34], облечени в потури, елеци и чепкени[35] от синя чоха[36], цяла извезана със златна сърма. И кочияшът, и яверите цели бяха покрити отпред с изхвърления изпод копитата на конете мокър пясък. Отзад на каляската тоже бяха седнали двама явери в също такова облекло от златошита синя чоха.

Прозорците на каляската бяха отворени. Вътре в каляската зърнах — седнала — фигурата на един сух, висок човек, облечен в черно джубе — много скромно облекло в сравнение с пищните одеяния на яверите и на кочияша. Лицето на седящия в каляската беше бледозеленикаво, продълговато, с късо подстригана прошарена черна брада и също такива мустаки, чиито краища се сливаха с брадата. Носът върху това лице беше голям, гърбат и напомняше човката на граблива птица. Това беше султан Абдул Хамид Хан Втори, наместникът на Пророка, Божията сянка върху земята.

Султан Хамид навеждаше с благоволение главата надясно и наляво и отговаряше на овациите с темаане[37], като при всяко навеждане поднасяше дясната си ръка от устата към челото.

Каляската като стрела пресече напреки изгледа пред мене. Също в бесен кариер, върху чистокръвни арабски жребци, следваше едно отделение от конната султанска гвардия.

Шествието беше толкова далече от мене и така бързо премина, че беше немислимо да туря в действие моя нещастен „Булдог“. Воден както от надеждата, че може би на връщане да ми се удаде възможност да извърша атентата, така и от любопитство, аз продължих да слизам към Галата.

След минаването на султанската каляска, в лек тръс се заточиха закритите каляски със затворени прозорци и спуснати завеси на султанския харем. Каляските бяха запрегнати с по един чифт бели арабски жребци; върху капрата, освен кочияша, седяха по двама черни евнуси[38] в разкошни златошити чохени дрехи. Понякога, някоя от завесите на прозорците се поотдръпваше и тогава, през тънкия като паяжина яшмак[39] се мярваше — като вълшебно видение — любопитното личице на някоя от седящите в каляската; тогава можеше да се забележи, че във всяка каляска седяха по четири млади и красиви жени. Аз почнах да броя каляските и когато всички каляски се източиха, аз бях наброил 120 каляски, в които султан Хамид отвеждаше своето семейство на поклонение пред мантията на Пророка.

Военните музики продължаваха да свирят турски маршове и топовните гърмежи продължиха да разтърсват въздуха и след преминаването на султанския харем, когато овациите заглъхнаха. Надзорът взе да отслабва и аз, като се провирах зад шпалира от конници, успях по главната улица да стигна до площада пред моста Кара-Кьой. Едва дошъл до моста, чух едно продължително свирене на параходна сирена: след като извършил поклонението пред мантията, султан Хамид излязъл от джамията, дошъл с каляската до брега на Златния рог; оттам се качил в своята собствена яхта, която го очаквала при брега и която, след качването на султана, в пълна бързина и с непрекъснато свирене на сирената, го отвеждаше обратно в Илдъз Къошк.

Тая яхта! По времето, когато бях в Цариград, за тая яхта се разправяше следната любопитна история:

Министър на марината по него време в Турция беше някой си Хасан-Паша. Син на дворцова робиня-прислужница, малкият Хасан бил даден в собственост на Хамида, който бил на една възраст с Хасана. Те, двете деца — господарят и робът — прекарали в най-близка дружба през своето детинство. По-късно, когато Абдул Хамид станал султан и владетел на Отоманската империя, си спомнил за своя другар по игри, взел при себе си Хасана, дал му титлата „паша“ и го направил министър на марината. Хасан-Паша, обаче бил неграмотен. Като министър на марината той трябвало да подписва разни официални книжа и затова, по нареждане на султан Хамида, заели се да ограмотяват новия министър, а понеже тогавашния писмен турски език беше мъчен и недостъпен за коравия мозък на Хасана, научили го само да се подписва като прави:

— …Бир кюше юстюнде, бир кюше алтанда, бир да чези ортаерде — Хасан Олур!…[40]

В бюджета на Турция се предвиждали грамадни кредити за покупка на военни параходи и за издръжката на марината. Обаче освен крайцера „Хамидие“, никакъв друг военен параход не бил доставен. Веднъж султан Хамид запитал своя министър на марината:

— А къде са предвидените в бюджета параходи?

Хасан-Паша не се смутил и отговорил:

— Падишахъм! Малки цепнатини са, не повече от два пръста, но погълнаха параходите. Просто — човек да се чуди и мае! Така ако върви, те ще погълнат и мене, и тебе, и цялата империя!

Султан Хамид се усмихнал на тоя дяволит отговор и престанал да разпитва своя министър на марината върху военно-флотските въпроси.

Султан Хамид пожелал да притежава своя собствена яхта и заповядал на Хасан-Паша да му набави такава. Както е законно и редно, обявили търг и поискали от разни, корабостроителници в Европа да представят своите предложения. Получили се няколко такива: едно за 5000 друго за 10 000, трето за 25 000, четвърто за 50 000 златни турски лири. Хасан-Паша представил на Височайше одобрение предложението с най-високата цена и — запитан от султана защо препоръчва да се утвърди това предложение, когато има такива с много по-ниски цени — отговорил:

— Падишахъм! Ти си цар на царете, Божията сянка, наследникът на Пророка. За тебе подобава да притежаваш нещо особено хубаво и удобно. За хубавото нещо трябва хубаво да се плаща. Ето, нà — тоя фукария, който предлага да достави яхта за 5000 лири: той нито ще достави нещо прилично като за тебе, нито сам ще види някаква прокопсия от доставката. А оня, който иска 50 000 лири за доставката — той хем на тебе ще достави яхта, прилична за моя падишах, хем ще спечели нещо за труда си, хем ще остане нещо и за мене…

Султан Хамид се усмихнал с благоволение на своя роб и утвърдил представения му от Хасан-Паша избор…

Така кротък, незлобив и добродушен султан Хамид е бил само спрямо Хасан-Паша, неговия роб и другар от детинство. Мнителен и жесток, във всеки един друг от своя антураж той е виждал своя евентуален убиец. С едната ръка турена в задния джоб на сюртука си, той постоянно стискал револвера, готов да застреля всекиго, който в негово присъствие направи и най-малкото движение, непредвидено в дворцовия етикет.

Трябва да се забележи, че султан Хамид бил много добър стрелец с револвер. Всеки ден той правил упражнения в стрелба с това оръжие. За неговата точна стрелба разправяха чудеса — например, че от 50 крачки разстояние, той си подписвал името с куршумите на своя револвер.

Като се оставят настрана масовите кланета на арменци в Цариград и в азиатските владения на Турция, извършени преди няколко години по негова заповед или с неговото знание или одобрение, султан Хамид упражняваше кървав терор върху своя антураж. Когато бях в Цариград, разправяха, че една от наложниците в султанския харем е била убита лично от него; пак лично от него, също без каквато и да е вина е бил застрелян един от служащите в султанския дворец.

Тоя кървав терор засягаше не само хората от антуража на султан Хамид, а се простираше и върху един много по-широк кръг. Така, във в-к „Сервет“ — ежедневен вестник, който се списваше на френски, — в отдела „Faits divers“[41] почти всеки ден можеше да се прочете едно стереотипно съобщение:

Вчера, при Сарай Бурну, рибари с мрежата си извлекли от морето трупа на един човек, на възраст около … годишен, на чийто врат имало един къс от въже. Върху трупа не са били намерени никакви книжа, по които да може да се установи неговата самоличност. Полицията е в дирите на престъпниците.

Почти всеки ден — според писаното във в-к „Сервет“ — полицията отново влизаше в дирите на престъпниците, без да може да залови тези последните, защото… защото „дирите“ водеха към недосегаеми за полицията височини…

Яхтата отнесе с пълна пара султан Хамид и погреба всичките ни планове за неговото убийство. В най-лошо душевно разположение аз продължих по-нататък, минах по моста и се загледах нататък, където се изгуби яхтата. Приличах на вълк, който души мястото, дето преди малко са лежали овцете и оглежда направлението, което са взели. Върнах се полека, за да потърся Мерджанов. Срещнах го при началото на моста Кара-Кьой. Тръгнахме мълчаливо назад към Юксек Калдаръм и заизкачвахме — все така мълчаливо — стъпалата на тая улица. Наближаваше пладне; без да си продумаме, като да бяхме се нагласили, ние се запътихме към ресторанта „Хаджополу“ и влязохме в него да обядваме. Чуваха се още далечните звукове от музиките на военните части, които по Войвода-Сокак отиваха към Таксим, за да се приберат в казармите си.

В ресторанта, на масата, където сядахме обикновено, заварихме инженера Ив. Коев, който току-шо беше дошъл и беше започнал да се храни. След като се поздравихме с него, ние седнахме на същата маса и си заръчахме ядене. След малко дойдоха заедно адвокатът Тилков и Нанче Дорев, които седнаха на нашата маса.

На Ив. Коев, който беше весел, духовит и приказлив събеседник, по едно време — изглежда — му омръзна сам да говори и да си отговаря. Той беше забелязал нашето душевно неразположение и запита Мерджанов:

— Ходихте ли да гледате тържеството?

— Да — лаконически отговори Мерджанов.

— Бива си ги за салтанат турците, нали?

— Но какво сте се вкиснали такива? — запита той, като видя, че Мерджанов не му отговаря.

— Трябва да им са потънали гемиите — забеляза Тилков.

— Или да им са изневерили любовниците — допълни Панче Дорев.

Със своите бележки все в тоя закачлив дух, нашите събеседници се стараеха — впрочем без всякакъв успех — да разсеят нашето лошо душевно разположение. Отегчени от компанията, двама с Мерджанов станахме от масата, напуснахме ресторанта и отидохме в квартирата на Мерджанов. Когато останахме сами, ние се загледахме един другиго в очите:

— Е, ами сега?

Мерджанов започна да се разхожда из стаята с ръце отзад. Той правеше така всякога, когато съображаваше или обмисляше нещо и изказваше своите мисли гласно.

— Кяра и зарара са братя, също такива, каквито са сполуката и несполуката… Месото има и кокали, но те не пречат да употребяваме месото за храна; розата има и тръни, но ние поради тях не се отказваме да миришем цвета и да му се наслаждаваме… Не сполучиш ли веднъж, опитай се пак! Ако не сполучиш два пъти, опитай се трети път — и тъй нататък, докле сполучиш!… Безпътица. Мъгла. Трябва да търсим изход от това положение, което ни осъжда на бездействие… Защото ние сме дошли тук да правим пакост на турската империя, а не да си минаваме времето в безделие…

Немислимо беше да повторим — поне в продължение на цяла една година — опита за атентат върху личността на султана. Една година! Как ще чакаме толкова време? И после — колко непредвидени неща могат да се случат в една година!

Както и да е — понеже не зависеше от нас да намалим времето до следващия Харкх-И-Шериф, ние трябваше да се примирим с тая необходимост, като се погрижим още отсега да наемем квартира в някоя от улиците, където се има най-голяма вероятност да мине идущата година султанското шествие. Квартирата трябва да е самостоятелен апартамент, който — за да не буди подозрение в полицията и съседите — трябва да бъде нает от семеен човек. Семеен човек! — Ето една мъчна задача! Първо, всичките ония, които познавахме и които биха поели такъв риск, не са семейни хора и — в очите на полицията — не биха минали за съвсем благонадеждни. Второ, едва ли един семеен човек ще се съгласи да изложи на вярна смърт жена си и децата си.

Ние дълго си блъскахме главите с Мерджанов, без да намерим едно задоволително решение и в края на краищата оставихме времето да работи за нас и ни подскаже решението.

Минаха десетина дни; аз продължих да взимам уроци по турски от Панче Дорев, който всеки ден, към 9 часа сутринта, идваше в моята квартира; след свършването на уроците, аз слизах в Галата и работех като словослагател в Българската печатница. Хранех се, дето завърнех: понякога, заедно с Нанча обядвахме в печатницата с хляб и кашкавал; понякога обядвах сам в някоя малка гостилничка в Галата, където срещу 5–6 металика човек можеше да се нахрани добре с пържена риба или с шиш кебап. Вечерях обикновено в Пера, в една малка гостилничка, която се намираше на ъгъла, образуван от улиците Сакъз Агач и Кордела-Сокак; след вечеря отивах в млекарницата на бай Кузма във Венедик-Сокак да довърша яденето със сютляш или кадън гюбек и да се осведомя има ли нещо, което би могло да ни интересува.

Мерджанов се хранеше редовно в „Хаджопуло“ в компания с инженера Ив. Коев, с адвокатите Тилков и Панче Дорев и с първия драгоманин при българското консулато, Живко Добрев.

Една вечер, в тая компания станало дума за македонското движение и за отзивите по него в чуждия печат. Панче Дорев държал много непристоен език спрямо самото движение и спрямо личностите, които го провеждат. Когато той споменал имената на някои от ръководителите на Солунската Вътрешна Македонска Организация, Мерджанов се надигнал от стола, на които седял и му казал:

— Като искаш да ставаш предател, иди в полицията да посочиш имената им, а не тук, в наше присъствие да ги посочваш на всеослушание, та да ги узнае и глухия цар! Подлец! — той с все сила замахнал и му зашлевил една плесница.

Панче се уловил за ударената буза, прибрал си очилата, които изхвръкнали при удара, навел се мълчаливо над блюдото и довършил консумацията на десерта.

На следния ден Панче не дойде при мене да ми предава урок по турски. Чаках го до 10 часа, но — като не дойде, — преди да ида в печатницата, отидох в Сакъз Агач при Мерджанов. Намерих тоя последния, облечен, на път да излиза. Той ми разправи за снощната случка с Панче Дорев и добави:

— Гиди керата! Нека да има поне тая доблест — да ги издаде направо, а не — хем да ги издаде, хем да не бъде обвинен в издайничество! Подла гад!

Понеже Панче Дорев всякога ни виждаше заедно с Мерджанов, аз счетох за благоразумно да напусна квартирата, където неговото близко познанство с кокона Фанко и с нейния сипаничав съжител започна да ми изглежда от съмнително качество; благоразумно беше Панче Дорев да не знае къде живея: още същия ден аз взех да си търся друга квартира, и то не в същия квартал. След два-три дни намерих такава в Еминеджи-Сокак 24, близко до българското консулато. Прочее, последните дни на м. януари 1900 г. аз се преместих в новата си квартира.

Мерджанов също беше нащрек и в очакване на предполагаеми неприятности с властта — няколко дни не отиде да се храни в „Хаджополу“. Впрочем, тая предпазливост от наша страна беше излишна — Панче Дорев не излезе толкова подъл, колкото допускахме ние. След няколко дни го видях в ресторант „Македония“; обноските му спрямо нас, ако и да бяха хладни, бяха коректни, като да не беше се случило нищо. Той ми се оплаква, че преди два дни през нощта получил удар, поради което едната половина на лицето му се беше парализирала; той говореше с мъка, а когато се усмихваше, усмивката му се израждаше в гримаса.

Към края на м. януари 1900 г. , в млекарницата на бай Кузма аз бях много приятно изненадан: в дълъг, вехт тъмносив балтон, с наметало върху плещите, с черна, износена вехта капела на главата, срещу входа на дюкяна седеше на масата Петър Соколов и весело ме гледаше с големите си черни очи, чието бяло блестеше върху мургавата кожа, под черните му дебели, сключени вежди. Когато — преди повече от 3 месеца — се разделихме в „Харкомата“ над с. Кърчово, той имаше дълга, саморасла черна брада, израсла до под самите му очи, та мязаше на див горски цар, с патрондаш на кръста, с каскет на главата и с черно влашко кебе, надянато с левия ръкав. Сега Соколов беше вчовечен — обръснат и облечен по християнски.

Имаше какво да си говорим след оная раздяла и при сегашните нови условия. След първите няколко възклицания и фрази, ние излязохме от млекарницата и се запътихме към квартирата на Мерджанов в Сакъз Агач.

Няма да описвам тая среща на трима ни; всеки може да си представи радостта ни, че отново се събрахме живи и здрави наедно, възклицанията, шегите, подмятанията и припомнянията от живота ни в четата на Делчев.

— Къде са моите рисунки? — запита Соколов Мерджанова.

— Твоите рисунки? Те изгоряха в огнището на Васил Арнаудов в Либяхово — и той му разправя защо ги беше изгорил.

— Да им са не види татарския език, на който си приказваха двамата братя! — заключи Мерджанов. — Бях помислил, че ни кроят някой кюляф с дяволското им „опеле“…

Късно — към полунощ — ние се разделихме: аз си отидох в новата квартира на Еминеджи сокак, а Соколов остана да пренощува в квартирата на Мерджанов. На следния ден и тримата отидохме в магазина на Тиринг, при моста Кара-Кьой, дето Соколов си избра елегантен костюм бежов цвят; след това в един близък шапкарски магазин отидохме да си избере шапка. Ако и да имаше богат избор на шапки, Соколов не хареса ни една. Отидохме в друг магазин и си излязохме, без да направим покупка. Бившият Созолянски даскал и див горски цар взе да се проявява като изключителен естет.

— Ами ако тези, които правят шапките, не са могли да налучкат твоя вкус? — забеляза му Мерджанов.

— Тогава няма да си купя шапка! — отсече Соколов.

След като преровихме рафтовете на още десетина шапкарски магазина, най-после Соколов избра една — единствената в целия Цариград: лека и фина плъстена шапка светлобежов цвят, с широка периферия и вместо копринена кордела, с широка лента от телешка кожа; козината на тая лента беше низко остригана, с жълти широки петна върху бял фон. Действително тая шапка му отиваше много-добре и хармонираше чудесно с костюма. Един чифт елегантни чепици от шевро и един жълт бастун с извита дръжка, на края с кокалена патешка глава, допълниха елегантната и същевременно внушителна фигура на новия цариградски жител.

Освен български, Соколов не знаеше никакъв друг език и затова тръгнахме и тримата да му търсим квартира. Такава намерихме в една от улиците, напречни на главната улица Галата-Сарай — Таксим, която доста стръмно се спускаше към Тарла Баши — Златния рог, при едно гръцко семейство — Костари, — което се състоеше от майка, син и четири дъщери. Бащата бил доста заможен човек; той беше се поминал преди няколко месеца. Синът работеше като продавач в някакъв магазин, излизаше сутринта рано и се прибираше в къщи след затварянето на магазина вечерта. Майката и четирите дъщери стояха в къщи, където поддържаха образцова чистота.

Соколов нае една от стаите на апартамента — доста голяма и удобна стая, мебелирана, с прозорец и еркер, от който можеше да се вижда цялото протежение на улицата — нагоре до главната улица, а надолу докъдето стръмнината се увеличаваше и поради чупката, не можеше да се вижда по-нататък от тая последната. Мебелите се състояха от един креват, един гардероб с голямо огледало, една кръгла маса с копринена покривка и дантелен тишлайфер, един миндер в еркера, 2–3 стола и един диван.

Соколов предплати наема за един месец, остави пакетите, които носеше, и които съдържаха току-що сменените костюм, шапка и обуща, след което излязохме заедно. И в квартирата си, и навън той щеше да минава за художник-живописец, дошъл в Цариград да рисува ориенталски типове и изгледи. От квартирата му ние слязохме в Галата, където накупихме и след това занесохме в квартирата му: няколко картини, платно, една рамка за изпъване на платното, триножен станок, палитра, четки и една кутия маслени бои в туби. Когато наредихме всичко това в стаята му, тая последната действително прие изглед на помещение, което служи едновременно и за жилище, и за ателие на нашия художник.

Вечерта до късно ние прекарахме в квартирата на Соколов. Хазяйката — майката — ни представи сина си Йорго Костари, един много коректен и прилично облечен в черен редингот млад, около 35-годишен човек; и дъщерите си — Клементина, Евхарист, Мария и Минерва. След като постоя малко, хазяйката се прибра в стаята си и ни остави в компания с децата си. Разговорът между тях и нас се водеше предимно на турски, при което Мерджанов служеше за преводач между тях и Соколов; когато забележеха, че онова, което ми говорят, е неразбрано от мене, те се обръщаха по френски. Ние прекарахме времето приятно и към полунощ си отидохме с Мерджанов.

След настаняването на Соколов, нашите срещи започнаха да стават в неговата квартира. През м. февруари 1900 г. тия срещи бяха чести — всяка вечер или през вечер; от началото на м. март те започнаха да стават все по-рядко, а когато нашето число се увеличи на четири души — много рядко.

Квартирата на Соколов заемаше — така да се каже — централно място между квартирите ни; стаята беше голяма, с достатъчно мебели за сядане, следователно, по-удобна за срещите. Вън от тия съображения, четирите дъщери на хазяйката и карнавалът, който тая година съвпадна с първите дни след настаняването на Соколов, имаха голям дял в това — нашите срещи да стават в тая квартира. И те, и ние бяхме млади хора; Цариградският карнавал, чиито лудории отстъпваха само на ония при карнавала в Ница, скоро премахна ледената преграда от условностите на всекидневието. След по-малко от 20 дена, нашите посещения на Соколовата квартира се очакваха с нетърпение. След като си казвахме каквото имахме да си кажем насаме тримата, а по-късно четиримата, госпожиците идваха при нас в стаята на разговор и забавления с разни игри. В очите на старата Кирия Костари ние изглеждахме млади, охолни хора от заможни семейства, така че тя предвкусваше щастливото бъдеще, когато ще стане почитана майка на четири дъщери и четирима зетьове.

Мерджанов стана близък, след това много близък, а към края на нашето пребиваване в Цариград — интимно близък с най-възрастната от тях — Клементина Костари, около 30-годишна, със среден ръст, пълничка, с правилно матово лице, тъмнокестенява коса и вежди, с черни очи и с добре развит бюст и таз. След като ни изгониха от Цариград, Мерджанов продължи да храни към нея своите чувства. До влизането му в Одринския затвор през лятото 1901 г., т.е. 2–3 месеца преди обесването му пред вратата на чаршията Али-Паша в Одрин, той поддържаше с Клементина Костари сантиментална кореспонденция.

Също в такава близост беше и Соколов с най-младата от дъщерите Костари — Минерва — около 20-годишна, пъргава брюнетка. Тя имаше живо, весело лице, чиято кожа беше гладка и бяла като алабастър. Черните къдрици на косата й открояваха — чрез контраст — бялото и гладко чело; а под черните и тънки вежди играеха дяволито и сегиз-тогиз святкаха нейните големи и черни очи; тя имаше среден ръст, тънка талия и много малък крак. И при тоя случай Соколов се прояви със своя тънък естетически вкус. Изгонването ни от Цариград тури кръст на тая негова идилия; до края на живота му аз не го чух никога да спомене името на Минерва Костари… Тя говореше добре гръцки, турски и френски; а понеже Соколов не знаеше друг език освен български, разговорът между тях двамата беше нещо много забавно и налагаше било моята намеса, било оная на Мерджанов. Впрочем, когато те започнаха да се разбират, без да си говорят, всякаква намеса стана излишна…

Първоначално на мене се падна да забавлявам останалите две сестри — Евхарист и Мария. Първата от тях — Евхарист — беше около 27-годишна, висока, стройна, едра, с цяла глава по-висока от мене. Тя единствена от четирите сестри се обличаше с рокли светъл цвят, когато всички други носеха черни рокли. В нейното държание спрямо мене имаше нещо майчинско, което ми напомняше онова на квачката спрямо пилетата или на котката спрямо котетата.

Мария беше по-млада от Евхарист и по-стара от Минерва, на възраст 23–24 години, с ръст по-нисък от среден, черни коси и вежди, мургаво лице, ниско чело и сплескан нос. Тя беше грозна, но извънредно добра по характер. Когато играехме на жимитарка, тя се навираше под ръцете на оня от нас, който беше с вързани очи, с една усмивка на блаженство оставяше тоя последния да опипва лицето и рамената и, за да познае кой е под ръцете му.

Аз бях много по-дребен, по-нисък и по-млад от Евхарист; освен това майчинският й характер не беше в състояние да пробуди в мене плътски желания, така че отношенията между нас останаха докрай такива, каквито бяха в самото начало. Когато — по-късно — Павел П. Шатев дойде при нас в Цариград и взе да идва в квартирата на Соколов, външността на Мария не му допусна да стане близък с нея.

В продължение на няколко дни нашето внимание биде отвлечено от компанията на четирите дъщери на Кирия Костари и от карнавала. Но тоя последния мина. Цариград престана да лудува. Латерните — тая чисто цариградска улична музика за онова време — замлъкнаха в продължение на цяла една седмица. Нашите компаньонки, набожни гъркини, през първата седмица от великите пости престанаха да идват в стаята на Соколов и се бяха заели с основно почистване на апартамента. През тая седмица ние всеки ден се събирахме в неговата квартира, но не за забавления, а за да обмисляме нашето положение на бездействие и да видим какво ще правим в бъдеще.

Соколов, на когото бяхме разказали за несполучливото си намерение да убием султан Хамида, със своята вечна лула между зъбите се подиграваше с нас:

— Като не сте можали да хванете попадията за таковато, дръжте сега попа за онаковато!

— Не се шегувай с нас! — възразяваше Мерджанов. — С моята дяконска брадичка и с тоя най-безупречен редингот, мене ме зърнаха още преди да съм наближил улицата на Галата. А тебе, с твоята харамийска метла, веднага щяха да те дадат на деврието, за да те закарат в пандиза. — И като помълча малко, добави: — Каквото е било, то е минало. Какво ще правим от сега нататък? Ние с Илия бяхме решили още от сега да се приготвим за следващия Харкх-И-Шериф. Още сега ще наемем квартира на една от улиците, където е вероятно да мине идващата година каляската на Абдул Хамида. Тя трябва да се наеме от семеен човек, за да не възбужда подозрение. Ние много мислихме, но не можахме да намислим кой да бъде наемателят.

Соколов притисна пепелта в лулата си, смукна от нея и каза:

— Трябваше да тръгна чак от Али Ботуш, да мина през София, да дойда тук, за да ви кажа, че това е по-просто и от фасул. Та ти го познаваш — обърна се той към Мерджанов — Матю Икономов. Как не си се сетил за него? Той е женен, има жена, две деца и един малолетен шурей. Да го извикаме! Маня Икономова само това чака! Колкото за Матя — той е славен човек! Как не си се сетил за него?

Решихме — Соколов да пише на Матей Икономов да дойде с цялото си семейство в Цариград; ще ни отговори чрез Австрийската поща, пост-рестант[42] за Васил Стоянов. В случай, че е съгласен да дойде, ще му пратим пари за пътни разноски.

Минаха още няколко дни. Соколов беше изпратил своето писмо до Матей Икономов. Ние чакахме отговора на тоя последния и — като нямахме друга работа — се събирахме в квартирата на Соколов, било за да се забавляваме с госпожиците Костари, било за да разменяме мисли върху бъдещите наши работи в Цариград. При един от тия разговори аз запитах:

— Да предположим, че Матей Икономов дойде, ще наемем апартамент на място, удобно за нашата цел; нека предположим също, че след като сме губили цяла година време и сме направили сумата разходи за нашата издръжка и за оная на семейство Икономови — на идващия Харкх-И-Шериф султан Хамид не мине по тая улица! В такъв случай как ще оправдаем ние пред самите нас тая загуба на време и това разходване на средства? За какво сме дошли тука?

— Да си зададеш един въпрос, значи да му намериш отговор! — отвърна Соколов. — За какво бяхте дошли тука?

— За какво? — Да реагираме срещу турската власт, като й направим най-голямата възможна пакост, без да излагаме населението, а само нашите собствени кожи — ето защо бяхме дошли!

— Тогава — защо само султан Хамид да бъде предмет на нашите атаки? Нека бъдем последователни — кой поддържа тоя ред на нещата в Турция? Султан Хамид ли? Та той не го е създал, той не го крепи, той само се ползва от него. Султан Хамид е резултат, а не причина. Според мене безправието не може да се премахне само чрез убийството на държавния глава. Напротив! Трябва да се атакуват и крепителите на тоя ред!

— Сега пък ще търсим и крепителите! Демек, ще сеем на дъното му ряпа!

— Ако искаме да си продадем кожите скъпо, без да напакостим на населението, ще ги търсим и ще ги намерим! Кой има интерес щото в Турция да съществува тоя ред на безправие, без чиято подкрепа той не би могъл да съществува?

— Крепят го европейските държави — тях ли да атакуваме? Че колко души сме ние, коя от тях първо да атакуваме? Ти като че умишлено ни поставяш неизпълними задачи! — ядосано добави Мерджанов.

— Защо да поставям неизпълними задачи? — заяде се Соколов. — Европейските държави нямат ли в Турция свои някакви учреждения, чрез които извличат полза от турското държавно безредие? Да ги намерим тия учреждения — и чрез тяхното атакуване да кажем на Европа, че като поддържа тоя ред на нещата, който спъва развитието на народите в турската империя, тя излага на пълна несигурност преди всичко своите интереси.

Соколов извади от джеба си кутията с папироси, взе една, запали я и посегна да я затвори; но не затвори кутията, а загледа капака и с глас прочете:

— Режи ко-ентересе де таба з’отоман… Я ми преведи това! — обърна се той към мене.

— Буквално: „Режия заинтересована — или по-точно, еднакво заинтересована — на отоманските тютюни“, а по смисъл: — „Еднакво заинтересована Режия на отоманските тютюни“.

— Ето едно от тия учреждения! — каза Соколов — едно от ония, които са плод на безредието в Турция и което еднакво с нея е заинтересовано в спокойното тройно ограбване на работното население… Един удар, например, върху централата на Режията ще се почувства много болезнено както от турското правителство, така и от държателите на турски ценни книжа в Европа… Къде се помещава Режията? — запита той двама ни.

— При скитането ми из града забелязах надписа — отговорих аз. — Режията се помещава в същото здание, в което се помещава и Отоманската банка, на Войвода-Сокак.

— Отоманската банка… Ето още едно от тия учреждения… И при това в същото здание… Няма защо да търсим други и да си губим времето в умуване…

Нашето съвещание спря до тука. Решихме — всеки поотделно да проучи положението около тия две учреждения, с които капиталистическа Европа поддържа турската държава и робството на народите, които я населяват. На следния ден вечерта пак се събрахме, за да теглим заключението от нашето проучване.

Тютюневата Режия и Отоманската банка се помещаваха в едно от най-големите модерни здания в Цариград. То има формата на правоъгълна призма, чието лице, дълго около 75 метра, се намира на Войвода-Сокак, обърнато на североизток. Две улици, широки по 9 м, напречни на Войвода-Сокак и успоредни помежду си, ограничават това здание от югоизток и северозапад. Югозападната страна на зданието е обърната към двора — един пространен двор, заграден с каменен зид, висок около 2 метра. В двора има казарма за една рота аскер в боен състав и други жилищни постройки за персонала на банката. Зданието е на два етажа, с изба и хранилище за ценности. В северозападната половина се помещава Режията, а в югоизточната му половина — Банката. В избата постоянно работи мотор за електрическото осветление, защото Банката е едно от много редките цариградски здания, което се осветлява с електричество. Главният вход на зданието е на Войвода-Сокак; откъм двора има тоже вход; има още един второстепенен вход откъм улицата, която ограничава зданието откъм северозапад и с който си служи изключително Режията. От двора на зданието към улиците, които ограничават това последното от северозапад и югоизток, се излиза през две врати, отворени в дворната ограда: едната при югоизточния, а другата при югозападния ъгъл на зданието. При главния му вход са поставени на пост двама войници-часовои; при входа на същото, откъм северозападната му страна, а също и при двата входа на двора, стоят на пост войници-часови, по един на всеки вход. Часовите се сменят през всеки два часа. При главния вход има една будка, пред която седи на стол един полицейски пристав. По-рано, преди 1895 г., т.е. преди клането на арменците в Цариград, около това здание и вътре в него не е имало никаква охрана и за неговото запазване не са били взимани никакви предохранителни мерки. За да принудят европейските държави да се намесят и спрат арменските кланета, в 1895 г. около 60 души арменски революционери се вмъкнали в банката под вид на нейни клиенти, завзели я и завързали бой с аскера, който обсадил зданието, като си служил с бомби. На отправената им покана да се предадат, те отказали да сторят това, докле не дойдат дипломатическите представители на европейските държави да преговарят с тях. Тия последните дошли, влезли в преговори с тях, обещали им, че ще се застъпят най-енергично за спиране кланетата на арменците в Цариград и провинцията. При тези формални уверения, под покровителството на консулите, арменците напуснали банката, качени били на параходи и отведени в Марсилия, дето били освободени.

Тия бяха фактическите и исторически данни около зданието, където се помещаваха Режията и Отоманската банка. Доверието, което проявили арменците спрямо формалните обещания на консулите за спиране на кланетата, не е било оправдано, защото тия последните продължили дълго време след пристигането на революционерите в Марсилия.

— Да направим като тях! Да заемем банката, но не за да я оставим здрава и читава, а да я хвърлим въз въздуха! — каза Мерджанов всякога готов за открита борба, гърди срещу гърди.

— Е, да! — отвърна Соколов. — Арменците заели банката и направили въоръжен протест, ама са били 60 души. При това, тя не е била охранявана. А сега — ние се намираме при две много неблагоприятни условия — първо, нашето число е малко, дори смешно малко в сравнение с персонала на банката, когото ние, тримата, не ще бъдем в състояние да овладеем; второ, охраната, една рота в боен състав, т.е. около 300 души войска, веднага ще се справи е нас. Тук бабаитлъкът няма да стори пет пари! Трябва да се направи нещо друго!

— Трябва да се избиколят мъчнотиите! Но да ги избикалям — това не ми е работа! — каза Мерджанов. — Аз предпочитам открито да нападам!

— Ние имаме пари, а с тях може много да се направи! — намесих се аз. — Какво би било, ако наемем наблизо някой дюкян и оттам да изкопаем лагъм до основите на банката! Както правят затворниците, за да избягат?

— Идеята не е лоша — каза Соколов, — й понеже ти я даваш, обиколи да видиш ще се намери ли наблизо такъв дюкян за наемане. Ще се съберем утре вечер за резултата. Днес всички обикаляхме там; не е хубаво да ме гледат с тая брада да се въртя често наоколо. Твоята детинска морда няма да буди подозрение у никого.

На следния ден, отидох в квартирата на Никола Милев, който живееше наблизо. Намерих го още в леглото. Останах да чакам докле се измие и облече за излизане. А отидох при него, за да обиколим двамата уланите около банката в случай, че би имало някакво помещение за даване под наем и обявлението би било написано по турски, да можем веднага да го разчетем: Милев владееше турски устно и писмено еднакво добре, даже по-добре от български; а аз — при всичките уроци, които ми бяха преподадени по турски от Панче Дорев, — не бях в състояние да прочета даже надписите на заведенията.

По пътя обясних на Милева защо се интересуваме да знаем има ли наблизо около Банката някой дюкян да се дава под наем. Ние обиколихме около банката, като почнахме от улицата, която я ограничава откъм северозапад, след туй завихме наляво, по улицата, която ограничава двора от югозапад, а след туй тръгнахме по улицата нагоре покрай югоизточната стена на двора, като изкачвахме към Войвода-Сокак и като оглеждахме югоизточната страна на същата улица. Нашето внимание биде привлечено от един бял лист хартия, залепен върху вратата на едно здание, което се намираше на ъгъла между улицата, на която възлизахме, и оная, която слиза към входа на зъбчатата подземна линия в Галата, срещу югоизточния ъгъл на банката, на 5–6 метра по-долу. Залепеният лист беше обгербван с пул 2 металика и на него имаше написано — по-горе на турски, а под турския текст — на френски:

Magasin à louer s’adresse à Monsieur Joussouf Baltatji Han

— Ето това се казва късмет! — казах на Милева. — Само трябва да побързаме да го наемем, за да не ни изпревари някой!

С Н. Милев се съгласихме — той да иде и да съобщи на Мерджанов, че сме намерили такъв дюкян и че аз съм отишъл при Нанча Калчев да идем с него на посочения в обявлението адрес, да се срещнем с наемодателя и да наемем дюкяна, за да не бъдем изпреварени от някого.

От мене Нанчо биде осведомен защо търсим да наемем някой дюкян около Отоманската банка; че с Н. Милев намерихме такъв, че трябва да го наемем час по-скоро, за да не ни изпреварят и че най-подходящ наемател ще бъде той, защото, без да буди каквито и да е подозрения, ще мине като склад на българската печатница. Устните и ръцете на Нанча затрепераха, но след няколко минути той се успокои.

Ние двамата излязохме от Кавафиян хан, отидохме при дюкяна, огледахме го и заедно отидохме да потърсим притежателя му в Балтаджи хан. С притежателя уговорихме следното: магазинът, каменна зидария на три етажа, се състои от 3 помещения — по едно помещение въз всеки етаж — със стълба, която ги свързва. Той ще служи за склад на българската печатница, която се помещава в Кавафиян хан 14. Наемателят Нончо Калчев няма право да поднаема магазина. Месечният наем е 2 златни турски лири, предплатими в началото на всеки последующ месец. Договорът ще бъде приготвен още днес на турски език, а ще бъде подписан от притежателя и Нанча на следния ден, когато и ще бъде заверен. При подписването и заверката ще се предплати за първи месец.

Ние с Нанча оставихме притежателят да изготви договора съобразно уговорените условия и се върнахме в печатницата, откъдето аз отидох в квартирата на Мерджанов да го осведомя за извършеното. На следния ден, сутринта рано, аз донесох на Нанча 2 лири за наема, а след това останах в печатницата, дето набирах някаква дописка от провинцията за в-к „Новини“. След пладне Нанчо се върна в печатницата, повика ме в кантората и ми показа договора подписан и заверен.

От 1 март 1900 г., когато почва да тече наемът, ние влизаме като наематели в магазина, чийто ключ Нанча беше получил от притежателя.

Още когато за пръв път влязох в най-долното помещение и търсех с очи откъде ще бъде най-удобно и най-незабелязано да се почне копането на лагъма, погледът ми беше привлечен от тъмния ъгъл в дъното на помещението, под стълбата. Тоя ъгъл имаше неудобството да е най-отдалечен от банката, но поради тъмнината представляваше най-големи удобства за започване на работата.

Последните два дена от м. февруари 1900 г. аз минах в премитане и почистване на магазина, като почнах от най-горното помещение. Изглежда, че и в миналото тоя магазин ще е служил също за книжен склад, ако се съди по парчетата обвивна и друга книга, които аз хвърлях и смитах надолу по стълбата. Когато докарах сметта на най-долното помещение и отидох да почистя под стълбата, направи ми впечатление един капак, съставен от няколко чамови дъски, дълги около метър, съединени чрез заковаването им на 2 напречни греди. Аз повдигнах капака и хлъцнах от приятна изненада: капакът затваряше дупката на един кладенец с отвор около 80 см в диаметър. Каква беше неговата дълбочина? — не можах тогава да определя. От тежката миризма заключих, че това е бил нужник в зданието. Каквото и да е било, удобствата за почване работа оттук бяха големи и ни спестяваха труда да копаем кладенец.

„Склад на българската печатница“ — но трябваше да има какво да се складира в тоя склад. През времето, когато аз почиствах магазина, Нанчо ходил да набави печатарска хартия за печатницата, която да се складира в магазина. На 1 март — сряда — отидохме с Нанча да купуваме хартия. Той ме заведе в един книжен магазин в Стамбул, принадлежащ на някакъв турчин. Аз не бях виждал по-грандиозно нещо: магазинът беше едно грамадно здание с лице към четирите улици, които го ограничаваха. Самото здание беше на четири етажа. Всичко това беше претъпкано с книжни материали, преимуществено английска стока. Спряхме се на един от тях, чиято тежина на единия топ беше 13 оки. Казаха ни цената, която на Нанча се стори висока. Той запита не може ли да се направи някаква отстъпка.

— Не. Цената е определена! — отговори чиновникът.

— Даже ако направим някоя много голяма поръчка? — намесих се аз.

— Е да! Ако поръчката бъде толкова голяма, че да понесе направената отстъпка… На каква сума ще възлезе вашата поръчка?

— Към 10 000 франка.

Чиновникът ни се изсмя в лицето:

— И вие наричате това много голяма поръчка?

Ние сконфузено промърморихме, че ще си помислим и излязохме от склада. Когато отидохме в печатницата, там заварихме Н. Милев. Той дошъл да се осведоми наели ли сме магазина и когато получи утвърдителен отговор, поиска да го види. Аз взех ключа от Нанчо и двамата с Милева отидохме в магазина. След като затворих вратата и турнах сюрмето, аз заведох Милева под стълбата, отворих капака. Пред нас зина устата на герана, а една тежка миризма лъхна оттам.

— Ако не си чел „Цариградските потайности“, сега ще ги започнеш: „Част първа, глава първа. Кладенеца“ — помъчих се и аз да подражавам на романа под горното название, който бях чел в Пловдив преди няколко години…

За да може магазинът да приеме що-годе вид на печатарски склад трябваше — поне най-долното помещение — да се напълни със стока; а за стоката трябваха пари; ония пари, които имахме и които — от идването ни в Цариград досега — чувствително намаляха, не бяха достатъчни за нищо. Така че, още щом наехме магазина, Мерджанов писа на Б. Сарафов да ни прати десетина хиляди лева. Но, след като вече бяхме го наели и сключили договор, ние не можехме да го държим празен и — без каквото и да е оправдание — да влизаме и излизаме от него; това би ни навлякло подозрението на съседните околни магазини и на властта.

Ние дадохме почти всичките си налични пари, за да купим хартия на топове и я складирахме в магазина. Пренесените топове хартия бяха натрупани и образуваха една жалка купчина близо до стълбището, край югозападната стена на магазина. Това положение не можеше да продължава безнаказано. Трябваше да се измисли нещо.

В един ъгъл на печатницата, дето работеха словослагателите, имаше натрупани разни отпечатани вече книги, които очакваха да бъдат вдигнати и изнесени от техните притежатели. Там бяха натрупани 5000 екземпляра от „Учебник русского языка“ от някой си майор Садик — турски учебник по руски език, предназначен за военните училища и офицерите от турската армия, един том около 10–12 коли, с червени корици. Там бяха натрупани хиляда или две хиляди екземпляра „Турско наказателно право“ от Георги Далчев, един том от няколко коли, със сиви корици. И една брошура — „Духовно огледало“ — едно архаично по своите глупости книжле, от около една кола, името на чийто автор не мога да си спомня.

Ние почнахме да пренасяме тези отпечатани книги, като ги слагахме в най-долното помещение, на пода, постлан с керамични плочки, споени с цимент. Пренасянето ставаше с хамалин: Нанчо го натоварваше в печатницата, а аз го посрещах в склада и му помагах да разтовари, след което нареждах получените книги. Още след първите 1–2 пратки аз видях, че не е прилично книгите да се поставят и нареждат на самия под и изказах тази си мисъл на Нанча: той се съгласи напълно с мене и — вместо книги — следните му две пратки бяха два големи дървени сандъка от ония, с които се праща обемиста стока.

В-к „Новини“ започна да се печати върху купената от нас печатарска хартия, която за тая цел се изнасяше от склада и се занасяше в печатницата. Това донасяне и складиране на печатарската книга за вестника така да се каже легитимира положението на склада пред съседите и властта.

В първите дни на м. март 1900 г. от Б. Сарафов се получиха парите, за които му беше писал Мерджанов. Получи се — пак по същия начин — втора пратка: един куфар, в който — между другото — имаше три револвера система „Лебел“ и няколко пачки с патрони за тях. Барабаните на тия револвери се пълнеха с шест патрона, а самото пълнене ставаше сравнително леко и бързо чрез пречупване на револвера. За онова време тия револвери се считаха за солидни оръжия.

— Това се казва „след дъжд качулка“ — казваше Мерджанов. — Прави са турците, като казват за нас: „Гяурун акъллх гелиор я качаркен, я сичаркен“[43]

— Както и да е! — думаше Соколов. — По-добре късно, отколкото никога! Та че оттук нататък ще ни трябват револвери!

Заедно с тая пратка в куфара имаше и едно писмо от М. Герджиков, което тоя последния предал на Б. Сарафов, за да ни го препрати. В това писмо М. Герджиков пишеше, че иска да дойде при нас, като изказваше готовност да се приспособи към нашите условия. Той беше употребил в писмото си точно тоя израз: „да се приспособя“. Това беше израз, който се котираше много зле при нас, които считахме приспособяването за явен признак на безхарактерност.

— Сега се е сетил да се приспособява — каза Мерджанов и подчерта чрез натъртване последната дума. — Сега, когато баща му е престанал да поддържа неговото безделие в Женева… Ти какво ще кажеш? — обърна се той към Соколов.

— Какво ще кажа? Нищо няма да кажа. Аз не го познавам, за да давам мнение — отговори Соколов.

— А ти? — запита Мерджанов мене.

— Аз мисля, че щом Герджиков е готов да се приспособява, защо да се приспособява към нас? Да се приспособи към други!

— Да. До нас се идва с ясни анархистически принципи и схващания, чрез разумни основания и доводи и чрез твърда воля да реализираме присламчване. Вън от това аз считам Герджикова за човек, който може много хубаво да говори, но който е негоден за делова, практическа работа — заключи Мерджанов.

С това се ликвидира въпросът за идването на М. Герджиков при нас в Цариград.

Веднъж — на 8 март 1900 г., сряда — аз бях в склада и нареждах в сандъците пренесената стока. На вратата се показа фигурата на един военен — среден ръст, набито телосложение, на възраст около 40 години, облечен в син мундир и черни панталони, по чин бин-башия[44]. Той влезе вътре, огледа помещението и запита:

— Бу не оладжак?[45]

— Булгар муатбесие дебой-дър, ефендим![46] — му отговорих аз.

— Къде е българската печатница?

— Тука, в Галата. В Кавафиян хан 14.

Той се доближи до един от сандъците, взе един екземпляр от „Учебник русского языка“, обърна го и прочете на задната корица заглавието, писано на турски; след това разгърна на две-три места книгата, прочете там турския текст и ми я подаде обратно.

— Чалашънъс, чоджум, чалашънъс![47] — продума той благосклонно.

— Биз да чалашиорус, ефендим![48] — отговорих с глас и прибавих на ума си: — Работим, господине, работим! Само ако би знаял какво работим!

Както научих по-късно, той бил командир на ротата, която охраняваше банката, и всяка сряда правел своята ежедневна ревизия на дюкяните, съседни с Отоманската банка. Той излезе от склада, влезе в съседния дюкян — книговезница — чийто съдържател беше един арменец; след малко излезе оттам и продължи ревизията си нагоре до Войвода-Сокак, като посещаваше по ред всичките дюкяни; след това зави надясно и отиде надолу към Кавафиян хан.

Така. Значи — всяка сряда складът трябва да бъде отворен и в него трябва да има някой, който да посреща ревизията. Ние наредихме всяка сряда аз да се намирам в склада за ревизията, освен ако не бъда в Цариград. В такъв случай, Нанчо щеше да бъде там и да очаква визитата на войсковия комендант. Това нареждане биде запазено от нас до самото наше арестуване.

След като мина ревизията, ние имахме пред нас цяла седмица, за да организираме и започнем работата по прокопаваното на тунел до основите на Отоманската банка. Същия ден решихме да започнем веднага. Ще почна работата аз още на следния ден. С останалата част от деня преминах в покупка на инструменти, работни дрехи и храна за няколко дена. В Галата има магазини, дето може да се набави всичко. Аз купих един компас за 5 металика, няколко железарски шила и дърводелски длета, един чук, няколко дузини спармацетови свещи, една пачка шведски кибрит, хляб, салами, швейцарско сирене, чеснов и кромид лук, салата, краставици, една блуза и един панталон от син док — изобщо всичко, което можах да предвидя, че ще ми е необходимо за работа и преживяване. Едно обаче не предвидих — водата. Аз набавих всичко необходимо, освен най-необходимото и жестоко си изпатих.

Още в същата вечер, на 9 март 1900 г., четвъртък, към 1 ½ ч. — по турски (5 ½ ч. — по европейски), с пакетите в ръце, аз отключих склада, влязох вътре, оставих пакетите на стълбата и зачаках, като оставих вратата на склада отворена. Чаках Нанча да дойде за смяната на караула, да ме заключи и вземе ключа със себе си. След неговото дохождане, преди да си иде, уговорихме да дойде в понеделник, 13 март и да ми донесе провизии.

Панчо си отиде и заключи след себе си вратата. Аз залостих тая последната със сюрмето, изкачих се по стълбата на втория етаж, послах на пода обвивни книги за легло, навечерях се и си легнах, като турих за възглавница няколко екземпляра от „Учебник русского языка“. За да почна работа, чаках да се съмне, задето в общия шум през деня, шумът от нашата работа в склада нямаше да бъде забелязан.

Съмна се. Аз съблякох обикновените си дрехи и облякох работните такива, слязох по стълбата, дигнах капака на кладенеца, запалих една свещ, закрепих я на горния му край, влязох в отвора и почнах да слизам надолу, като стъпвах и се ловях за междините на сухата зидария, с която беше облицована вътрешната стена на кладенеца. В междините имаше сталактити и сталагмити от човешки извержения, посивели и обърнати на пръст поради това, че дълго време никой не беше си служил с кладенеца за отходно място. Ако и да нямаше острата, специфична за такива места смрад, въздухът в кладенеца беше напоен от неприятна влажна миризма, тежък за дишане.

Аз слязох, стъпих на дъното и погледнах нагоре към свещта: кладенецът беше дълбок около 31/2 метра. Нямаше нужда се отива по-надълбоко. Тунелът, който предстои да изкопаем, трябва да върви хоризонтално. Трябваше да се определи точно неговото направление, пак се изкачих горе, турих капака на мястото му, стъпих на него, извадих компаса от джеба си, насочих нулата към ъгъла на склада, направлението към когото съвпадаше с направлението към южния ъгъл на банката, почаках да се умири стрелката и отчетох отклонението: стрелката отсичаше един ъгъл от 9 градуса и половина, при деление на кръга 360°. Готово! Направлението беше дадено.

Отвън, от улицата, се чу някаква голяма врява. Стъпки и викове на много хора, които тичаха откъм Войвода-Сокак надолу към нашия склад. Чуха се два револверни изстрела. Обезпокоен от тая врява аз помислих, че нападат склада, изтичах по стълбата нагоре във втория етаж, грабнах револвера и надзърнах от прозореца. Видях един човек да тича надолу; той сечеше с ръка накъде пред себе си и викаше с цяло гърло:

— Пястос, бре! Пястос, бре!

След него тичаха няколко души, сочеха към него и викаха тоже из цяло гърло:

— Тутунус, бре! Пястос! Пястос, бре!

След тая група тичаха двама полицейски пристави, единият от които туряше в калъфа своя револвер — вероятно той ще да беше стрелял. Оня, който бягаше напред, продължаваше да сочи с пръст въздуха напреде си и да вика: „Пястос, бре!“ Той зави край нашия склад по улицата, която водеше към входа на подземната зъбчата железница в Галата. Оня, когото преследваха, и тълпата любопитни след него навлязоха в гореказаната улица. Аз се успокоих напълно; това беше някакъв крадец, заловен на местопрестъплението, който бягаше и — да заблуди хората, които срещаше по пътя си, за да не го уловят — сочеше пред себе си въздуха и викаше: „Пястос, бре!“ (Дръжте го, бре!)

Аз отново влязох в приземния етаж, взех свещта, железните шила и чука и влязох в кладенеца. Почнах да къртя камъните на зида, които се намираха до дъното на кладенеца, по направлението показано ми от компаса, като бях закрепил свещта на дъното, от лявата ми страна. С железните шила аз изкъртих камъните от най-долната част на зидарията и спрях да къртя едва когато отворът, който направих в зида, доби такива размери, при които, като върви пълзешком, един човек да може лесно да се провре.

Поради тясното пространство, където работех, къртенето на камъните, което при обикновени условия би било лесно, тук представляваше големи мъчнотии; още по-мъчно беше изкъртените камъни да се издърпат и наредят така, че да не пречат на работата. Както и да е, след много трудности, успях да освободя съвсем направения отвор и да наредя камъните по начин да се добие нещо като стълба за по-лесно изкачване и слизане в кладенеца.

Бях се много изморил. Отгоре на това, свещта започна едвам да мъждука и най-после угасна съвсем. Опитах се да я запаля, но кибритът не хващаше; след драсването главичките фъщеха без пламък и не можеха да запалят клечките. Дишането ми стана много тежко, ноздрите на носа почнаха да се затварят при вдишване — липсваше ми въздух. Собствено, въздух имаше, но наситен с въглена киселина. Зави ми се свят и аз побързах — докле не съм паднал в безсъзнание — да се изкача, да изляза от кладенеца и да седна на стълбата да си почина. По едно време ме унесе; заспал съм. Когато се събудих, денят беше превалил; дупката на ключалката, която блещеше, когато отзарана турих сюрмето на вратата, сега не се забелязваше. Аз се изкачих на втория етаж, отидох до прозорците и надникнах: беше сумрак.

Бях изгладнял; поисках да се нахраня, докле беше още дрезгаво и можеше още да се вижда. Трябваше да си измия ръцете, защото при работата с нечистотиите в кладенеца те бяха станали много мръсни — и едва тогава се сетих, че не съм се запасил с вода! Ами сега! След като се колебах няколко секунди, аз подложих шепите си на чучура и си измих ръцете със собствената урина… Няма нужда да ме уверявате, че не бях се измил както трябва — и тогава знаех, а и сега зная, че хората не се мият с урина; но от двете злини, аз избрах по-малката, измих си ръцете, обърсах ги с носната си кърпа и се нахраних.

По здравословни причини, лекарите препоръчват да не се пие вода преди или по време на ядене, защото стомашният сок се разреждал, а това пречило на храносмилането. Без да съм се съобразявал някога с тия лекарски препоръки, аз, по навик от детинство, пиех и пия вода обикновено около половин час след ядене. Аз се нахраних и по установен стар навик поисках да пия вода, но се ограничих само с желанието: цяла нощ жаждата ме измъчваше. В съня си виждах картини от Пирин планина, с ручей бистра, студена вода; аз се навеждах да пия — и се събуждах със засъхнали уста и залепнал за небцето език.

Следния ден, когато се съмна добре, слязох в кладенеца и се опитах да работя, за да забравя жаждата, която ме измъчваше през нощта. Свещта, обаче, не можеше да гори; за да я запаля, трябваше да се качвам горе, но щом я снемех долу, при дъното на кладенеца, тя започваше да мъждука и след малко угасваше. Не беше възможно да се работи без светлина. Освен това, в кладенеца трудно се дишаше; след няколко минути главата започваше да се замайва. По неволя трябваше да се примиря с мисълта, че до понеделник — ще рече, още около 5 часа — не ще мога с работа да отвлека своето внимание от жаждата, която ме измъчваше все повече и повече.

По стълбата аз се качих на първия етаж, взех една от краставиците и я заръфах, за да освежа устата си. Трябваше да пестя запаса си от салата, краставици и репички, за да мога — когато чувството на жажда стане извънредно остро — да се залъгвам със сока, който се съдържаше в тях. През цялото време докле чаках да дойде Нанчо, аз не вкусих друга храна, освен салата, краставици и репички, за да не увелича мъченията си от жаждата. А тая последната — колкото повече минаваше времето — ставаше все по-нетърпима; главата ми беше постоянно замаяна; пулсът — ускорен — биеше като с чук в слепите ми очи; налегна ме безсъница; способността ми да разсъждавам потъмня. Аз съзнавах, че съм дошъл до състоянието на обезумяло животно, с едно-единствено ясно понятие — вода и с едно единствено желание — да пия, да пия! Дълго, вечно да пия вода!…

В понеделник, още преди да се съмне добре, аз станах със залитане като пиян, облякох се в обикновените си дрехи и — седнал на стълбата — почнах да чакам идването на Нанча, за да отключи склада. Аз можех, като махна двете сюрмета, да отключа склада чрез разтваряне двете крила на вратата; но това значеше да накарам часовоя и хората от съседните дюкяни да се запитат какво съм търсил в заключения отвън склад и защо го отключвам отвътре не с ключ, а с разтваряне двете крила на вратата? Колкото и да бе помътен разсъдъкът ми с жаждата, аз устоях на изкушението, махнах само едното от сюрметата и продължих да очаквам идването на Нанча. Всеки няколко секунди аз изваждах и поглеждах часовника си. Времето едва се влачеше като пребито и стрелките на часовника все стояха като заковани на едно място, така че аз постоянно го слагах на ухото си, за да се уверя, че не е спрял.

Когато отивах да отварям сюрмето, направи ми впечатление следното: разпръснатата светлина, която се прозираше през дупката на ключалката, отхвърляше върху бялата североизточна стена на склада като върху екран улицата между него и банката, както и движението по нея, в естествени краски и величина; само че хората и животните с краката нагоре, а движението им — в обратна посока. В момента, когато забелязах това, минаваше към Галата един офицер на кон; върху стената видях коня с краката нагоре към Юксек Калдаръм, а ездача, с глава надолу, държеше краката си на стремената, които стърчаха нагоре край обърнатото туловище на коня; часовоят при ъгъла на банката, който — с главата надолу — взе за почест при минаването на офицера, след неговото заминаване отпусна пушката, която падна „нагоре“, а прикладът й тупна на калдъръма, който се озъби „над“ него. Фигурите на двама градинари, които с пълни кошове на гръб отиваха към Галата, на стената се обрисуваха да крачат по калдъръма с краката нагоре, свити като запетайки, като натискаха с гърбовете си пълните кошове, отворени надолу, при което зарзаватът не падаше, а се притискаше нагоре към дъната на кошовете.

По онова време кинематографът току-що беше открит; в „Конкордия“ даваха понякога изгледи от Босфора с плуващите в него лодки и параходи или такива на морския бряг на Мраморно море при Кадх Кьой с вълните, които се разбиваха в скалите; тия филми докарваха във възторг публиката. В моя „кинематограф“ аз сега наблюдавах безплатно живота на улицата между склада и Отоманската банка, който пред очите ми — така да се каже — протичаше наопаки; това наблюдение направи за няколко минути да отвлека вниманието си от жаждата, която жестоко ме измъчваше, особено сега, към края на жадуването.

Най-после, наближи 10 часа преди пладне, когато трябваше да се смени часовоят. Според както бяхме уговорили, чух удара на ключа върху вратата, над ключалката, шумното му провличане надолу по вратата и търсенето с него на ключалката; така бяхме уговорили, за да има време оня, който е в склада, да се изкачи по стълбата на първия етаж. След около една минута от първия удар с ключа по вратата, тая последната се отвори. Аз имах време да се изкача по стълбата горе и — наведен — да видя кой влиза. С пакет провизии под мишница Нанчо влезе, притвори зад себе си вратата и се качи по стълбата при мене.

— Вода! Моля ти се, дай ми да пия водица! Изгорях за вода!

Нанчо се спря, удари се по главата и каза:

— Хайде да излезем да пиеш вода! Не ми дойде на ума да донеса една дамаджана! Излез до печатницата, а после пак ще дойдеш!

— Сам не ще мога да работя. Няма въздух. Свещта гасне. Необходимо е да купим тръба и духало за вкарване въздух. Трябва да сме двама — един да вкарва въздух, а друг, за да работи.

След смяната на часовоя, излязохме от склада и отидохме в печатницата. Там аз навирих стомната и прилепнах за нея: пих, пих вода, докле почнах да се задъхвам: след като си поех дъха, аз пак се залепих за стомната и пих, пих, пих вода до насита.

Вечерта тримата се събрахме в квартирата на Соколов. Аз изложих състоянието на нещата в склада — че няма въздух и че такъв трябва да се вкарва по някакъв начин. А това налага да работят двама души на смени — за вкарване въздух и за работене в тунела.

— Ами как ще работим по двама, когато всичко сме трима? — възрази Мерджанов. — Няма ли да има почивка за ония, които ще работят под земята?

Соколов се замисли за един момент:

— Ето как: всеки от нас ще работи по две седмици. Илия е работил вече една седмица; сега ще влезнем двамата — той и аз; ще работим заедно една седмица; той ще излезне, ще влезнеш да работиш ти с мене; след една седмица ще излезна аз и ще ме замести Илия, с когото ще работиш ти една седмица; след една седмина ще излезеш ти и ще те заместя аз — и така нататък. Всеки ще работи две седмици и ще почива една седмица.

— Тя, тая работа става много сложна. Трябва да се държи цяла статистика кой кога е работил и колко има още да работи. Аз мисля нещо друго, много по-просто — каза Мерджанов. — Аз ще пиша в Солун да дойде някой от Орцелер. Когато бъдем четирима, ще работим двама по двама, ще работим и ще почиваме по една седмица по ред.

Възприехме това предложение на Мерджанова. Още утре, сряда, 16 март 1900 г., след ревизията на коменданта на банковата военна охрана, ще влезем да работим двама със Соколова.

Утре ще имаме голямо движение в склада: аз ще купя и внеса в него една каучукова тръба, дълга 25 метра: едно кръгло духало за вкарване въздух и храна за няколко деня. Нанчо ще донесе с хамалин една голяма дамаджана — около 50 литра — вода, т.е. „мастило“ за склада; той също ще донесе още един-два големи сандъка за стока, каквито ще ни трябват, за да изсипваме там изкопаваната пръст. От склада той ще изнесе печатарска книга за печатницата.

От утре нататък движението ни около склада ще бъде строго ограничено и предварително уговорено. За да не бъде усетено присъствието на работещите, установено беше как те да бъдат сменявани: преди да се смени часовоят, ще дойдат двамата, които ще сменяват досегашните работници — часовоят ще предаде на своя заместник, че в нашия склад има двама души; след смяната на часовоя, сменените наши работници ще излязат и заключат склада — часовоят, който знае, че е имало двама души, ще види, че от склада излизат двамина — и смяната е ликвидирана в съзнанието на часовоя.

Сутринта аз отворих склада, занесох тръбата и духалото, а също два чифта работни дрехи, едно въже и храната; и останах да чакам ревизията на коменданта. Соколов дойде след ревизията и се качи горе. Нанчо донесе с един хамалин една дамаджана „мастило“, със същия хамалин изнесе два топа хартия: след това донесе един празен сандък за стока, донесе още един сандък, заключи склада и си отиде.

Ние със Соколова останахме сами на втория етаж. Щом чухме, че Нанчо заключи вратата, аз слязох долу и турих сюрмето, а след това се качих горе. Соколов беше съблякъл своя елегантен бежов костюм и се обличаше в работни дрехи — синя блуза и панталони от дебел непромокаем плат. Аз направих същото и след по-малко от 5 минути двамата слязохме долу, като носехме тръбата, духалото, свещи, кибрит, чука, шилата и длетата. Ние навряхме устата на духалото в тръбата, която завързахме здраво; другият край на тръбата — след като отворихме капака — спуснахме в кладенеца. Соколов седна на едно от стъпалата на стълбата и започна да работи с духалото, а аз се спуснах и слязох кладенеца. От края на тръбата, в дъното на тоя последния, шущеше свежа струя от чист въздух. Аз драснах кибрит и без мъка запалих свещта, която освети добре както цялата вътрешност на кладенеца, така и направения от мене пролом в зидарията.

Аз почнах да копая. На 15–20 см около зидарията беше мека пръст — вероятно от насип, която аз лесно изкопах и отхвърлих зад себе си. Но по-нататък се яви скала — гнайсови шисти, която трябваше да се дълбае с желязно шило и чук. Работата тръгна бавно. Когато по тръбата Соколов ми каза, че е минало един час и трябва да изляза, за да ме смени, аз едва бях оформил напречния разрез на бъдещия тунел.

Соколов беше много изморен — непрекъснато, в продължение на един час, той беше работил с духалото, за да вкарва чист въздух в кладенеца. Работата с духалото не беше лека; то беше кръгло, с диаметър около 60 см и се свиваше и разпущаше, като се работеше и с двете ръце, както правят музикантите с физхармониката. Много изморен бях и аз, понеже трябваше да работя прегънат на две, в едно много неудобно положение; освен това изкопаните материали, натрупани в дъното на кладенеца, правеха много тясно пространството, където се работеше. По време на десетте минути, когато почивахме след първия работен час, ние обмислихме какво трябва да се направи, за да стане по-продуктивна работата по копането. Първото нещо, което трябваше да се направи, беше да намерим начин на бързо и лесно изваждане на пръстта от кладенеца.

— Намислих! — каза Соколов. — Той се изкачи по стълбата горе и след малко слезе долу, като носеше в ръце резервния работен костюм, който тая заран бях донесъл в склада.

— Ето тая блуза може да събере цял чувал пръст! — И Соколов хвърли пред мене синята блуза от дебел док. — Ей сега, като сляза долу, ще я напълня и ти ще я изтеглиш нагоре. Я ми дай въжето! Дръпни единия му край!

Соколов ми подаде единия край на въжето, след което — като държеше в ръка другия му край и блузата — слезе в кладенеца. Аз започнах да вкарвам въздух с духалото. След малко чух в духалото по тръбата Соколов да вика:

— Изтегляй въжето!

Аз оставих духалото и почнах да изтеглям въжето, на другия край на което Соколов беше вързал блузата напълнена с пръст, която той повдигаше нагоре в туй време, когато аз я издърпвах. Изтеглената по тоя начин пръст аз занесох и изпразних в един от празните сандъци, след което спуснах блузата пак в кладенеца и веднага се залових да вкарвам въздух с духалото. Това се повтори няколко пъти, докле дъното на кладенеца се изчисти добре, така че онзи, който копае, да работи на колене в хоризонтална посока, а не — както беше до сега — да бъде принуден да се навежда надолу. След един час Соколов се качи горе; след една почивка от десетина минути той взе духалото, а аз слязох долу да работя по изкопаването на тунела.

И така, на смени от един час, ние работехме с духалото, дълбаехме тунела, изнасяхме пръстта навън и пълнехме сандъците с нея. За да не личи пръстта през пролуките, от вътрешната страна на сандъците туряхме обвивна хартия, а отгоре върху насипваната пръст — обвивна хартия, над която нареждахме „Учебник русского языка“, Далчевото „Турско право“ или „Духовното огледало“ и по тоя начин замаскирвахме съдържанието на сандъците. След като напълнехме един сандък и го замаскирахме отстрани и отгоре, Нанчо донасяше друг празен сандък, който поставяхме до първия — и така нататък, докле целият приземен етаж се напълни със сандъци, пълни с „печатани книги“. Когато между така донесените, напълнени и замаскирани сандъци остана само една пътека, а изкопаните материали трябваше да се изхвърлят, започнахме да поставяме празните сандъци върху ония, които вече бяхме напълнили, като изваждахме от тях отпечатаните книги, за да ги нареждаме в празните сандъци от втория ред, при което горната страна на сандъците от долния ред маскирахме с обвивна хартия.

Смяната на работниците в склада ставаше в сряда, след ревизията на коменданта, който биваше посрещан обикновено от мене. По-късно, към края на м. май и към средата на м. юли 1900 г., когато аз отсъствах по за няколко дни от Цариград, ревизията е била посрещана от Нанча. По време на работата, още при почване, със Соколова забелязахме, че острият звук, който се издава, когато с чука биехме железните шила, се чуе много ясно надалече и можеше да привлече вниманието било на съседите, било на часовоя и затова решихме да работим с дърводелските длета, по чиято дървена дръжка биехме с чука; така издаваният звук едва се долавяше при устата на кладенеца, дървените дръжки, обаче, от ударите бързо се цъфкаха при челото или пък се разцепваха; това наложи да направим цял запас от дървени дръжки, за да ги сменяваме веднага щом употребяваните станеха негодни. Острието на самите длета тоже бърже се затъпяваше в твърдата скала и ние се принудихме да си направим запасни длета. По тоя начин работата не се преустановяваше през цели 10 часа на денонощието.

Работата по издълбаването на тунела започваше сутринта веднага след отварянето на съседните дюкяни и раздвижването на улицата и продължаваше вечер до затварянето на околните дюкяни и прекъсване движението по улицата. След прекратяване на работата ние се качвахме на втория етаж, вечеряхме или приказвахме шепнешком, или — уморени — лягахме да спим. Още първия ден, когато останахме двамата със Соколов в склада, ние изкачихме на втория етаж единия от празните сандъци и го поставихме легнал на една от дългите му страни, така че дъното му да бъде обърнато към прозореца, а отворената му страна — към вътрешността на помещението. Направихме така, че да можем в сандъка да палим свещ, да вечеряме, дори да четем, без да може светлината и нашето присъствие да се забележат отвън.

Към 20 март 1900 г., когато ние със Соколов сме работили в склада, в отговор на писмото, което Мерджанов беше изпратил преди няколко дни, от Солун пристигнал в Цариград Коста Кирков, велешанин, член на Солунската анархистическа група, формирана от Мерджанов преди 2 години. Те двамата — Мерджанов и Коста Кирков — ни смениха след ревизията на коменданта. Те дойдоха преди смяната на часовоя, отключиха склада, влязоха вътре и се повъртяха в приземния етаж, докле отсреща, при ъгъла на банката, часовоят биде сменен; след това се качиха при нас на втория етаж, където — облечени в обикновените си дрехи — ги чакахме със Соколов. Тогава за пръв видях Киркова, с когото почнахме да приказваме, като да сме се познавали от векове; впрочем, нямаше време да приказваме повече — те трябваше да се съблекат, да облекат работните дрехи и да получат предварителни сведения за работата в тунела.

— При копането ще се водите от компаса! — казах на Мерджанов. — Да запомните добре: отклонение вляво от магнитния меридиан девет градуса и половина! Да не объркате направлението!

— После — ще пестите водата! — наставляваше ги Соколов. — Зере, както ви гледам, каквито сте кибар, да не почнете да я хабите щяло-нещяло за миене! Тука водата е скъпа! Ще правите като нас: ще си измиете ръцете и лицето с урина, а след това, с две шъпи вода, ще се оплакнете… То, малко е солено на вкус това омиване, но ще свикнете — тя, мечката, от гората я взимат, че пак се научава да играе хоро, та камо ли вие!…

Соколов продължаваше своите наставления:

— Понавън ще ходите в сандъците, върху пръстта. При малка нужда работата е проста — ще поливате пръстта без всякакъв труд. Виж, за голяма нужда работата е по-сложна: предварително ще издълбаете дупка в пръстта, а след като си свършите работата, ще си затрупате произведението да не смърди. Все едно че погребвате скъп покойник. Разбира се, никой не ви забранява — ако искате — да му четете заупокойна молитва, та вечно да почива в месте злачне, упокойне, идеже нест болезнь, ни печал, ни воздихание, но жизнь безконечная…

Ние си излязохме; след като заключих склада, тръгнахме със Соколов нагоре, към Войвода-Сокак, откъдето се разделихме: той си отиде в къщи, а аз — в печатницата, за да предам ключа на Нанча, след което си отидох право у дома на Еминеджи-Сокак. Както Соколов, така и аз бързахме да си идем в къщи, да се преоблечем в чисти долни дрехи и да се измием като хората.

Мъчно мога сега да си спомня как прекарахме почивката през тая седмица. Спомням си, че всеки ден ходех в печатницата да се осведомявам от Нанча за ония, които работеха в тунела. Там всичко било в ред: Нанчо всеки ден им носел храна; когато дамаджаната се изпразнила, с един хамалин я взел, напълнил я с вода и им я занесъл. Занесъл им и книги за четене.

Следната сряда аз отидох рано, отворих склада и почаках ревизията на коменданта. Той вече ме познаваше добре; когато му дадох селям, той се усмихна с благоволение и ми отговори тоже с даване на селям. Той дойде до вратата и аз го поканих да влезне вътре, но той отказа; само хвърли един поглед в склада, махна с ръка, подмина ме и влезе в книговезницата — той беше така уверен, че няма какво да гледа там!

Когато наближи смяната на часовоя, дойде Соколов; двамата с него започнахме да се разговаряме близо до вратата, за да може часовоят добре да забележи, че сме двама, а след това отидохме към дъното на склада и оттам наблюдавахме кога ще стане смяната. Щом часовоят се смени, ние със Соколов се качихме горе, а Мерджанов и Кирков слязоха долу, излязоха из вратата, заключиха склада и си отидоха. Веднага след тяхното излизане ние набързо облякохме работническите дрехи и се заловихме за работа — Соколов взе духалото, а аз — кибрита, свещта, чука и длетата и слязох в кладенеца.

Когато бяхме излезли миналата сряда, бяхме оставили тунела издълбан на около един метър и половина в скалата. Сега той беше се издължил — беше дълъг около два метра. Обаче блузата, с която изнасяхме пръстта се беше продрала на няколко места. Ние заменихме блузата с единия от крачолите на панталона от непромокаем плат, който бях донесъл при първото си влизане в кладенеца. Тия крачоли, направени от груб, дебел конопен плат, напоен със смола и восък, ни послужиха много добре и дълго време за извличане и изнасяне на изкопаваните материали.

По тоя начин, бавно и с голям труд, ние напредвахме в твърдата скала, като се приближавахме всеки ден до ъгъла на банката средно с по около 20 см.

В един от последните дни на м. март, в едно много хладно утро, двама със Соколов бяхме станали много рано. Едва се сипваше зора. Като чакахме да се събуди движението по улицата, за да почнем работа, ние пушехме и гледахме през прозореца на втория етаж. Гледахме към ъгъла на банката. Часовой при нейния ъгъл беше един млад аскерин — едно младо турче от Анадола. То държеше пушката си при нозе и цяло трепереше от студ; вероятно то беше от някое топло място и не беше свикнало на сутрешния цариградски хлад. То подскачаше на едно място — вероятно за да се стопли — и тихо пееше:

— Карамфилим беаза —

Битме-бана буназа,[49]

Шъма-дъм, шъма-дъм, шъма-дъм-дъм-дъм-вай!

Хайда-да, хоп-ла, да гел!

Шалварин топла-да, гел!

Джебиме йохла-да гел![50]

При рефрена „Шъма-дъм…“ то подскачаше, въртеше си задницата и хвърляше гюбек, уверено, че никой не го наблюдава. То продължаваше:

Карамфил уйду-бени!

Ороспу сойду-бени!

Шъма-дъм, шъма-лъм, шъма-дъм-дъм-дъм-вай!

Хайда-да, хоп-ла, да гел!

Шалварин топла, да гел!

Джебиме йокла-да гел![51]

Соколов не знаеше турски. Аз му превеждах думите на песента. Той продума замислено, като да говореше сам на себе си:

— Танцувай, робе, танцувай! Да знаеш само върху какъв вулкан танцуваш!

И като се обърна към мене добави:

— Какво е виновно това момче, за да плаща с живота си безобразията на Абдул Хамид и на онези, които го крепят? Виновни ли ще бъдем ние, ако — по необходимост — станем причина да загиват невинни хора? Как не можем да приготвим омлета на свободата, без да счупим яйца?

Великден тая година беше на 9 април. От вечерта на Великата сряда (5 април) до Светлия вторник (11 април включително) печатницата нямаше да работи; следователно, Нанчо, които живееше в Еюб, на около 10–12 километра от Кавафия хан, не ще можеше да донася храна: не можеше — без да възбужда подозрение — да държи печатницата затворена и да има работа в нейния склад. От друга страна, дъщерите на Соколовата хазяйка — набожни гъркини — държеха много да има с кого да ходят на черква през страстната седмица и настояваха ние да им бъдем кавалерите по тоя случай. За да се отървем от техните излишни въпроси по нашето евентуално отсъствие по празниците, ние решихме от 5 до 15 април да не работим в тунела.

Грях ще ми тежи на душата, ако кажа, че прекарахме скучно това време. Тая почивка — най-дългата от всичките ни почивки — мина много бърже в приятното общество на госпожиците Костари. Те се черкуваха в една гръцка черква, която се намираше срещу големия магазин „Бон-Марше“, на главната улица, вляво, като се отива от Пера към Галата. Вечерта на Велики Петък черквата беше претъпкана от народ. Шествието с плащаницата обиколи из тесния черковен двор около черквата и влезе вътре. В общата тишина започна опелото. Хилядите свещи на богомолците осветляваха вътрешността на храма като ден. Ненадейно един силно уплашен глас с отчаяние продра тишината:

— Вай, аннаджи-и-м! Я-ндъм![52]

Хвърляли ли сте запалена клечка кибрит в купчинка барут? Виждали ли сте как барутът избухва в миг и разпръсква всичко наоколо? Нещо подобно стана сега в черквата. Паника обхвана моментално всички. Те хукнаха през глава да бягат към вратата.

— Какво има? Що стана?

— Яндъм! Бягайте да се спасяваме!

Настана невъобразима бъркотия. Всички се натискаха към вратата и я заприщиха; викаха, блъскаха се, псуваха, удряха един-другиго с юмруци, изместваха един-другиго с лакти. Ония, които успяваха да се измъкнат от вратата, бягаха като луди по улицата.

Мерджанов успя да изведе Климентина, на която само капелата беше измачкана. Соколов изнесе Минерва на ръце, като малко дете. Едрата фигура на Евхарист увисна като пихтия на лявата ми ръка и само дето не я откъсна със своята тежина. Мария, вкопчена здраво в палтото на Коста Кирков, с всички сили теглеше назад тоя последния. Както и да е, ние — цялата компания — благополучно се измъкнахме от черквата. Резултатът от тая паника беше: две жени умрели от смачкване и задушаване, много такива припаднали, отъпкани и изранени. Но никакъв пожар не последва. На следния ден се изясни от що е произлязла паниката.

Съблазнен от накитите на една богата гъркиня, един крадец посегнал и отрязал тежкия златен кордон от шията й. Той бил забелязан, заловен и здраво задържан от мъжа на обраната дама. В отчаянието си крадецът надал вик: „Олеле, мамичко! Изгорях!“ Ония, които не видели заловения крадец и чули неговия вик, им се сторило „Янгън!“ вместо „Яндъм!“ („Пожар!“ вместо „Изгорях!“) Те помислили, че в черквата избухнал пожар, а всеки царигражданин знае какво значи пожар в Цариград, при това в препълнена с народ черква. Настана паниката с нейните жертви. Крадецът обаче успял да избяга и да се спаси…

Дните минаваха. Нашите смени следваха редовно една след друга. Тунелът всеки ден растеше на дължина. Растеше бавно, но все пак растеше. Първоначално проверявахме често с компаса, направлението беше правилно насочено. Поради това, че ни беше омръзнало постоянно да проверяваме направлението, ние почнахме все по-рядко да си служим с компаса и карахме напред, спокойни, че се доближаваме все по-близко и по-близко до ъгъла на банката.

Работата в тунела продължи веднага след Томина неделя, от когато почнахме да се сменяваме в понеделник, вместо в сряда, както беше до тогава. Ако и редът за влизане на работа да беше на Мерджанова и Киркова, в понеделник след Томина недела влязохме ние със Соколова, защото Мерджанов щеше да влиза въз връзка с някакъв представител на арменската организация предвид необходимостта от по-значително количество взрив за вдигане на банката във въздуха. Тая среща беше уредена от Б. Сарафов и сега Мерджанов щеше да отива на среща някъде в Тарла Баши. Освен това, Коста Кирков искаше да си върви в Солун, където да тури другарите си в течение на целта, която си бяхме поставили, и на работата, която бяхме предприели в Цариград. По тоя последния въпрос решихме Коста да поработи поне още една седмица и тогава да си върви в Солун, откъдето да дойде друг да го замести.

Ние със Соколова влязохме в склада и продължихме работата, която тръгна както обикновено по смени: един час дълбане в скалата, един час вкарване въздух с духалото.

През това време Мерджанов отишъл в Тарла Баши и намерил къщата, където живеел представителят на арменската организация под фалшивото име Казаков. Той позвънил на вратата. Отворила му една стара жена, която — запитана там ли живее Казаков — отговорила утвърдително.

— Моля, предайте му тая картичка и му кажете, че искам да го видя и говоря с него! — и Мерджанов и дал визитната си картичка — една от същите ония, с които си беше послужил, за да бъде приет от екзарх Йосиф.

След малко жената се върнала и въвела Мерджанова при представителя на арменската организация.

Когато влязъл при Казакова, Мерджанов видял визитната си картичка на масата. И двамата, като се надпреварвали да се представят един на друг за много важни, не обърнали внимание на тоя дребен акт; те не са могли — или не са си дали труд — да помислят, че тая картичка може и ще изиграе голяма и фатална роля за всички нас в Цариград и за работата, която бяхме предприели в тоя град.

За да организира доставката на необходимия за нас динамит, Казаков искал да се увери, че действително ние сме на път да реализираме хвърлянето във въздуха на Отоманската банка. Мерджанов се резервирал — върху това искане на Казаков щял да помисли и ще отговори след като се съвещава със своите приятели, т.е. с нас. Във всеки случай след десетина дни ще му даде определен отговор.

При смяната в склада, Мерджанов ни постави в течение на разговора с Казакова. Тоя последния бил имал под ръка някакви арменци контрабандисти, които постоянно вършили контрабанда между Цариград и руското азиатско крайбрежие на Черно Море. Те щели да могат да контрабандират от Батум толкова динамит, колкото ние ще счетем необходим за хвърляне във въздуха на Отоманската банка.

Ние всестранно обмислихме положението. За хвърляне банката във въздуха ни трябват 50–60 килограма динамит. Такова количество мъчно може да се набави в София, защото такъв има само във военните, а те няма да дадат, а и ако дадат, ще искат да знаят за какво го дават. Ние нямаме никакъв интерес да стане нашата работа общо достояние, но даже и да се намери, пренасянето му от София в Цариград ще бъде много трудно, защото гавазинът при Софийското руско консулато, прилепчанинът Спиро, пътува до тука само по нареждане на консула; това, че откак ние сме в Цариград, той е дохождал два пъти, не е гаранция, че докле стигнем основите на банката, ще бъде пратен още няколко пъти с официални книжа, за да използва случая и ни донесе куфара пълен с взрив: при това, трябва да се вземе в съображение, че в своя куфар той не може да носи големи количества взрив. Така че — предложението на Казакова беше добре дошло, а неговото искане — да се увери, че ние действително ще използваме динамита както трябва — е напълно основателно. Поради всички тия причини, решихме, когато Мерджанов се смени от работа, ще намери Казаков и ще му съобщи, че към края на следната смяна той може да дойде в склада и да посети тунела. Тая следна смяна ние бяхме двама със Соколова. В последния ден на смяната Казаков ще дойде в склада преди смяната на часовоя; аз ще го чакам, облечен в обикновените си дрехи, ще изляза след смяната на чосовоя и ще заключа склада. Казаков ще остане заедно със Соколова и ще излезе, когато дойде времето за смяна на работниците в тунела.

Ние — Соколов и аз — сменихме Мерджанова и Киркова. Редът беше мой да копая. Аз влязох в кладенеца, запалих свещта и почнах да пълзя в тунела със свещ в ръка. Направи ми впечатление, че на едно място тунелът като че ли не следва правата линия на първоначалното направление, а извива надясно. Това беше едно неясно впечатление, защото в тесния и низък тунел, осветляван едва на две крачки от свещта, изменението на направлението беше почти незабележимо. Аз не знаех тогава, че без помощни средства, при най-свободно движение по повърхността на земята, човек бърка направлението най-малко с 10 градуса при деление на кръга 360°. Аз дойдох докрай на тунела, закрепих свещта и бях на път да почна работа, когато чух точно над главата си някакви бързи и нервни удари с чук. Спомних си, че в съседния дюкян — книговезницата — бях чувал такива бързи и нервни удари. Аз оставих свещта в тунела, където краят на каучуковата тръба доставяше с шумтене чист въздух, пропълзях назад и излязох от кладенеца.

— Защо излизаш? — запита ме Соколов.

— Ида за компаса. Искам да проверя направлението.

— Бе, холан! Карай! Защо ще си губим времето?

Аз се качих горе, намерих компаса, слязох в кладенеца, пропълзях до свещта, взех я, върнах се заднешком да кладенеца и почнах да пълзя в тунела, като на всеки 70–80 см. проверявах направлението на около 6 метра от кладенеца, направлението на тунела, от девети и половина градуса вляво от магнитния меридиан, премина в девет и половина градуса вдясно от тоя меридиан.

С компас в ръка аз проследих тунела докрай. Значи, ние сме изменили посоката и сме пробили цели два метра скала в погрешно направление, т.е. ние сме се измъчвали и работили на вятъра. Вместо към ъгъла на склада, ние сме дошли под тезгяха на книговезницата. Аз се качих горе и казах на Соколова положението на работата, като с молив върху книга набързо направих една скица.

— Ето още едно доказателство, че земята — или по-право, нашият акъл — се върти! — каза шеговито Соколов. И добави:

— Значи, трябва да си поправим грешката и да оставим тоя щурак да ни води! — и той посочи компаса, чиято стрелка се люшкаше наляво и надясно като пияна.

Оттам, дето тунелът забележимо завиваше вдясно, аз почнах да дълбая скалата по първоначалното направление, указано от компаса; след един час аз се качих горе, улових духалото, а Соколов влезе в кладенеца. И работата, както по-рано, продължи през останалите дни на седмицата. Но, както става обикновено в живота, погрешното направление в една посока биде последвано от такова в обратна посока. За щастие, ние навреме забелязахме направената грешка и веднага се коригирахме.

В събота, 6 май 1900 г. Мерджанов взел ключа на склада от Нанча и го дал на Казакова, за да дойде на следния ден и да посети нашата работа. Така е било уговорено. На 7 май 1900 г. аз още сутринта се облякох в обикновените си дрехи и — в очакване идването на Казакова — вкарвах въздух с духалото; през това време Соколов беше в тунела и работеше. Преди смяната на часовоя Соколов излезе от кладенеца и се качи горе, а аз останах долу да чакам идването на Казакова. Няколко минути преди смяната на часовоя, Казаков отключи вратата, влезе в склада и се качи горе при Соколова. При влизането му, неговата висока фигура, в светлия фон на отворената врата, се мярна пред мене като черен силует; застанал по средата на помещението, аз видях само гърба му, когато се изкачваше по стълбата нагоре. Аз се повъртях няколко минути долу, докле се смени часовоят, а след това се качих горе, за да видя и се запозная с Казакова.

Казаков беше около 50–55-годишен човек, кокалест, с висок ръст, с малко хлътнали гърди и с гръб извит при плешките. Лицето му беше едро, кокалесто, с прав нос, големи, надвиснали вежди, кестеняви очи, дълги, тъмнокестеняви, слабо прошарени мустаци, гладко обръсната брада, тъмнокестенява слабо прошарена коса, оредяла към върха на главата. Адамовата ябълка на гърлото му беше остра, силно изпъкнала. Той беше прилично, дори изискано облечен, с горна риза от зефир и с бяла колосана яка, с тъмносив костюм и с черна плъстена шапка с широка периферия на главата.

Соколов хвърли пред него моите работни дрехи и каза:

— Трябва да се преоблечете. Ето един панталон и една блуза.

— Значит, надо переодеться! Очень хорошо! А как вас зовут?[53]

Гласът на Казаков беше гърлест, а произношението — чисто руско. По външния вид, по тембъра на гласа и по произношението никой не би допуснал, че той не е руснак.

— Името ми? — запита Соколов — аз нямам име. Наричайте ме „Художник“ — това ми е името.

Аз ги оставих да се разправят и опознават, слязох по стълбата, заключих вратата след себе си и си отидох.

Соколов вдигнал капака, показал му кладенеца, дал му в ръцете духалото и му показал как се вкарва въздух в тунела; след това влязъл и се спуснал в кладенеца, за да му покаже начина, по който влизаме в подземния свят; запалил свещта и я оставил в началото на тунела, за да осветява пътя на незапознатия с работата; след това излязъл, взел духалото и поканил Казакова да влезе в кладенеца. След малко Соколов чул в духалото Казаков да вика:

— Художник! Художник! Черт возми, Художник! Свет потух![54]

— Бабината ти! — изругал Соколов в духалото. — Като не те бива за нищо, защо си навираш гагата, дето не ти е работата? Излизай!

Като се измъкнал заднешком, Казаков дошъл до кладенеца, покатерил се по него и дошъл при Соколова. Когато — при влизането носил в ръка свещта пред себе си, той дошъл до края на галерията и по невнимание я поставил пред края на тръбата, където въздушната струя я изгасила.

— Да, ничего! — казал Казаков. — Это мне достаточно. Видно, что вам скоро взрив будет нужен![55]

Следния ден — понеделник — Мерджанов и Кирков сменили Соколова и Казакова. Тоя последният обещал, че веднага ще нареди да се контрабандират 100 килограма динамит, който веднага щял да ни бъде предаден.

Навсякъде в Македония и България празникът на св. Кирил и Методий е голям празник за населението, но никъде той не се празнува така тържествено и от сърце, както в Цариград. Още при изгряването на слънцето, от четирите краища на големия град, македонците и българите се стичат към българската черква във Фенер. Хиляди лодки, препълнени с народ, се отправят от разни страни на Златния рог към малката, черна, висока и стройна българска черква.

Обикновено в ежедневния живот на Цариград присъствието на българите и македонците почти не се чувства. Само млекарските дюкяни, пръснати нарядко из целия град; градинарите, които с кошове на гръб продават с провиквания своя зарзават; и абаджийските дюкянчета в Бал-Капан напомнят за съществуването на нашето племе и за неговия упорен труд за поддържане на ежедневното съществуване на цариградското население.

Само на св. Кирил и Методий, когато човек погледне събрано в черквата, черковния двор и околните улици това гъмжащо гъсто множество, може да си даде сметка, че в Цариград има повече от 60 000 души българи и македонци, които — ако биха били на едно място — би образували един град по-голям от София, каквато беше на времето, за което се отнасят моите спомени.

* * *

Със Соколова ние наехме една лодка при Кара-Кьой Кюпрусу и с нея тръгнахме за Фенер. Ние искахме — след цяла седмица каторжен труд под земята — да се наслаждаваме по-дълго от тихото, ясно утро, от задрямалите тъмносини, тихи води на Златния рог и от великолепната гледка, затова казахме на каякчията да кара бавно. Непрекъснато нас ни застигаха и заминаваха лодки, препълнени с хора, които отиваха тоже към Фенер.

— Видиш ли ги? — продума Соколов и посочи лодките, които в тоя момент ни настигаха. — Видиш ли ги? Това е стадото, което отива да мучи и прославя „светите братя“, Солунските мошеници Кирил и Методий…

— Тая сутрин ти трябва да си станал заднешком, та така наопаки разсъждаваш… Кирил и Методий мошеници! Ти трябва да си луд!

— Е, добре! За да изглеждам свестен, според тебе, трябва да оглупея, за да не анализирам историческите факти и да приема като необорима истина твърдението — с нищо недоказано твърдение, — че тия господа — Солунските братя — са действително славянски народни просветители… Да стана привърженик на общата заблуда, умишлено поддържана от заинтересовани среди и хора…

— Аз съм любопитен да чуя твоите доводи и основания, които смяташ, че ти дават право да считаш славянските просветители за долнопробни мошеници…

— Да ти кажа ли!? Не обичам да щракам идеи и да те убеждавам да мислиш за хората и нещата като мене. Във всеки случай, ето моите доводи и основания — и с дясната ръка потопена във водата на Златния рог, която плиска от време на време, той привежда своите доводи и основания: Чрез сливане на близки по кръв, язик, нрави, обичаи и начин на живот племена, през осмия век се е образувала славяно-македонската държава Бързития, по името на Бързаците — едно от дванадесетте славянски македонски племена, което е било ядката на новообразуваната държава, чиято столица е бил гр. Скопие. Тя е обемала Битоля, Охрид, Ресен, Прилеп, Кичево, Скопие, Велес и др. до гр. Солун. Това е било страна на религиозните свободи, където както язичеството и насаденото с насилие от Константина, Теодосия и Юстинияна извратено християнство, така и най-свободолюбивите ереси имали еднакво право на съществуване. Скопие е бил средище на висока славянска култура и писменост с глаголицата, азбука много по-стара от кирилицата.

Кой е съставил глаголицата? Някои историци предполагат, че оня, който е съставил глаголицата, ще да е бил основно запознат с източните язици — арабски, еврейски, хазарски и пр.; че Кирил знаел тия язици — и вадят заключението, че съставителят на глаголицата е бил същият Кирил. Не се иска много ум, за да се разбере, че това заключение е погрешно, защото: 1) Познаването на източните язици не е било монопол само на Кирила, понеже всички македонски славяни, които са имали търговски и други връзки с Гърция, Азия и Африка — а такива са съществували много време преди раждането на двамата Солунски братя, — са знаели гръцки, арабски, еврейски и други източни язици; 2) Глаголицата е съществувала най-малко половин век преди 855 година, когато е била съставена кирилицата, така че Кирил не е можел да я състави; 3) Ако допуснем, че той именно е съставил глаголицата — каква нужда е имал да състави нова азбука? 4) Ако Кирил е съставил глаголицата, Черноризец Храбър би споменал това обстоятелство и не би писал, че славяните „чертами и резами чертахон и гадахон погани сонще“; Храбъровите черти и резки ще да са били знаците на глаголицата — проклетото писмо на омразните еретици, които са били за него същински „погани“, т.е. нечестивци, язичници.

Обстоятелството, че знаците на специфичните славянски звуци: б, ж, ч, ш, щ и пр. са едни и същи както в кирилицата, така и в глаголицата, ясно указва, че всичката работа на Кирила се е състояла в едно вулгарно плагиатство — за специфичните славянски звуци той е обрал глаголицата, а за всички останали — гръцката алфа-вита. Та, по отношение писмеността, Кириловата заслуга е плагиатството.

За преценка дейността на Солунските братя, налице имаме следните неопровержими исторически факти:

1) Бащата на Кирила и Методия е бил висш византийски сановник и най-довереното лице на византийската императрица Теодора; толкова е бил близък на тая императрица, че тая последната разрешила щото по-малкият му син Кирил да дружи и се възпитава заедно с нейния син, бъдещия византийски император Михаил ІІІ Метизменос. Императрицата Теодора с безпримерна жестокост преследвала ересите, особено павликянската ерес; и поголовно унищожила проникналите в Гърция славяни.

2) По-старият от двамата Солунски братя — Методий — е бил назначен византийски управител на Струмската област; той е бил едно от най-доверените лица както на същата тая императрица, Теодора, така и на сина й — Михаила ІІІ Метизменос (Пияницата).

3) По-младият от братята — Кирил — през своето детство и юношество, когато човек завързва най-близки и най-трайни приятелски връзки, е дружал и се възпитавал заедно със сина на императрица Теодора, бъдещият византийски император Михаил ІІІ Метизменос. Тези връзки между двамата се запазили дълго; те и двамата са били действащи лица при покръстването на българския хан Борис І: Кирил е бил свещеникът, а Михаил ІІІ — кръстникът на новопокръстения.

4) По нареждане на византийското правителство, двамата братя почнали да покръстват славянските народи и да разпространяват християнството, но не в неговия чист вид на социално-религиозно учение, а извратеното от Константина Велики държавническо християнство.

5) Те са превели от гръцки на македоно-славянски язик оная църковна литература, която е била възприета от седемтех вселенски събора, т.е. литературата на омотаното и замъглено християнство, която да служи за опора на робството и насилията, а не за освобождаването на народите.

6) Преди да почнат своето „апостолство“, поръчано им от византийската държавна власт, двамата братя били изпратени в Хазария за словесен двубой с евреите и еретиците. По пътя те повторили в умален вид мошеничеството на Константиновата майка св. Елена: в Херсон те „открили“ мощите на римския папа Климент І, другар на апостол Павла, който към 100 г. е бил заточен от император Траян в Херсон и по заповед на същия император е бил удавен в морето в 102 г. Мощите на папа Климент І търпеливо чакали 760 години, за да дойдат двамата Солунски братя да ги открият и — освен с предписанията на вселенските събори и със силата на властта — да си послужат с тях като аргумент в предстоящия словесен двубой.

Тези исторически факти — анализирани — представят двамата братя в по-друга светлина, а тяхното дело — не като просвещаване на славяните, а като зряло обмислен византийски план за затъпяване и държане в робско подчинение славянските народни маси.

— И, по една ирония на съдбата — заключи Соколов — с кирилицата, предназначена да измести свободолюбивата славянска литература, писана с глаголица и да убие стремлението на славяните за свобода и достойно човешко съществуване — с тая същата кирилица — след хиляда години — Михаил Бакунин си е послужил, за да напише своята книга „Понятие за държавата“ и е турил началото на анархистическото движение за свобода… Понякога животът умее да ни поднася великолепни изненади… Светите братя Кирил и Методий трябва да простят на Бакунина, задето — без сам да съзнава това — ги е реабилитирал донякъде пред поколенията…

Ние пристигнахме във Фенер, излязохме от лодката и по късата тясна и крива улица отидохме към черквата. Отвсякъде — с лодки по Златния рог и пеш по улиците — прииждаха хора по отделно или на групи. На архиерейския трон в черквата беше седнал българският екзарх Йосиф І. Имаше защо да бъдем любопитни със Соколова, за да искаме да видим и разгледаме екзарха по-отблизо. Ние можахме да се доближим и разгледаме главата на българската черква — човекът, който считаше себе си — и когото мнозина също считаха — за духовен вожд на българския народ.

Пред нас, в трона, беше седнал един 55–60-годишен охранен човек, с черна слабо прошарена дълга брада, която по краищата беше побеляла. Портретът на екзарха Йосиф І представлява фигурата на един елегантен духовник, лице с гладка, бледа кожа и фини черти. Нищо подобно в действителност. Лицето на блаженството, гледано отблизо, правеше съвсем друго впечатление. Кожата на лицето му беше груба — така да се каже — селска, с едри пори, червендалеста, с тънки червени капилярни жилчици по повърхността. Едно надуто изражение на тъпо самодоволство допълваше просташката физиономия на Блаженството.

Съвсем друго впечатление правеше екзархийският протосингел поп Наум, родом от гр. Ресен, който беше застанал до трона на екзарха. Сух, висок, с дълга, съвсем бяла брада и живи сини очи, поп Наум имаше много изразителна подвижна хитра и умна физиономия. Той беше душата на Българската Екзархия, човекът, който движеше нейните пружини — нещо, каквото беше до преди няколко години Ванситарт, скромният чиновник при английското външно министерство, който направляваше английската външна политика, чиито официални представители бяха нещо като българския екзарх Йосиф І — надути и кухи сламени чучули.

Както споменувам и на друго място, хотел-кафене-гостилница „Македония“, държана от костурчанеца Георги Христозов, се намираше в центъра на Пера, до ъгъла, дето се пресичат Войвода-Сокак и Юксек-Калдаръм, срещу полицейския участък „Галата-Сарай“. Когато не работехме в тунела под Отоманската банка, ние идвахме тука било на закуска сутрин, било за да си пием следобедното кафе, било надвечер просто на кафе или за да вечеряме.

Още първия път, когато влязох в кафенето при хотела, забелязах едно лице, чиято физиономия ми се стори позната. Спомних си, че съм виждал тоя господин като младо момче в гр. Казанлък, по време на ученическата стачка през пролетта на 1896 г. Това беше едно турче, ако не ме лъже паметта, някъде от Севлиевско, на име Осман-Нури Алиев. Бях го запомнил поради това, че той беше единственият ученик от третия (последния) курс на училището, който беше получил шесторка по български язик, тогава, когато най-силните негови съученици-българи имаха по тоя предмет едвам петорка.

Сега той беше възмъжал; имаше среден ръст, пълно телосложение, черни очи, коса и мустаци, бръсната черна брада, дебел нос, мургаво, червендалесто лице. На главата си носеше фес, наскоро минат на калъп. Той сега служил на българския отдел при Цариградската тайна полиция, всякога говореше по турски и никой не подозираше, че разбира и говори по български по-добре и от българите, които посещаваха заведението на бай Георги Христозов. За щастие, когато той беше ученик в последния курс на Казанлъшкото педагогическо училище, аз току-що бях дошъл в Казанлък, не посещавах училището, а се готвех за изпитите вкъщи, така че той не беше ме запомнил и не знаеше истинското ми име.

Друг един постоянен посетител на кафенето-гостилница „Македония“ беше някой си Крум Ганчев, родом от гр. Свищов. Висок и строен, изискано и модно облечен, той имаше красивото лице на 30–35-годишен човек, с идеално правилен нос, светли сини очи, тънки, руси, копринени мустаци и лице с аристократическа гладка, бяла кожа. Ние скоро установихме, че той е на служба в Цариградската тайна полиция, натоварен да следи българската интелигенция в Пера и за всичко да донася на своя шеф Осман-Нури Алиев; много скоро ние забелязахме, че сме предмет на неговото внимание и наблюдение. Като сянка, той се явяваше всякога около нас при нашите скитания из града. Това ни принуди и ние да бъдем внимателни и да наблюдаваме дали той или някой друг не ни следи, особено когато влизахме на работа в тунела под банката. Ние така умело лавирахме и се изплъзвахме от наблюдението на тайната полиция, че нито Крум Ганчев, нито който и да било друг от Цариградската тайна полиция не можа да се добере до каквото и да било предположение за нашата подземна работа.

Веднъж — през м. юли 1900 г. — в хотел „Македония“ пристигна и се настани да нощува няколко дни един млад човек, около 22–23-годишен, със среден ръст, сини очи, руса коса и едва наболи руси мустачки. Той беше облечен в туристически костюм светлокафяв цвят, с гетри на краката, а на главата с колониална каска, увита с тънък бял плат. Наричал се Петър Шопов, родом от гр. Панагюрище, братовчед на българския търговски агент в Солун, Шопов, член на някаква английска археологическа мисия, която останала за няколко дни в София и която щяла да мине през Цариград на път за Багдад, дето щяла да предприеме някакви разкопки; той оставил мисията в София, избързал, за да може до нейното дохождане да разгледа старините в Цариград, които много го интересували. Този Петър Шопов се присламчи около нас и по най-нахален начин искаше да ни натрапи своето присъствие навсякъде, където отивахме.

Първоначално ние повярвахме, че той действително очаква английската мисия и под разни благовидни предлози се стараехме да го отстраняваме от себе си. Но дните минаваха, английската археологическа мисия все не пристигаше, а Петър Шопов се присламчваше към нас все повече. Най-после нашето търпение се изчерпа. Един ден Соколов му каза:

— Слушай, момче! Да станеш ей сега от масата и да се пръждосаш! И ако още веднъж те видя да седнеш на нашата маса, ще ти счупя главата! Разбра ли? — и той стана, хвана го за врата, вдигна го от стола и го запрати към вратата.

Два или три дни след това, колониалната каска изчезна от хотел „Македония“, изобщо от Цариград… Минаха две години. Видях тоя същия Шопов в София. Той беше в тесни връзки с мой съученик от софийското Военно училище в 1894/95 година, Иван Юруков, родом от гр. Панагюрище. Беше се случило нещо много неприятно между тях. Аз познавах Юрукова като много тих, спокоен и разсъдлив човек; когато го запитах каква работа има той с Шопова, Юруков избухна:

— Ще го убия — тоя мръсник! Ще му отрежа врата като на пиле!

В 1904 година видях пак Юрукова. Той лежеше в Пловдивския затвор, обвинен в някакво убийство. В 1908 г., в гр. Нанси, Франция, получих едно писмо от Юрукова, заедно с една негова фотография. Той ми се обаждаше от Адис-Абеба, Абисиния. Беше се фотографирал в абисинска носия, с щит в едната ръка и с копие в другата. Оттогава загубих дирите и на Шопова, и на Иван Юруков…

По онова време, измежду българите в Цариград живееше един лекар, д-р Александър Малинов, родом от Бесарабия, но не бъдещият лидер на демократическата партия — адвокатът д-р Александър Малинов, — с когото нямаше нищо общо, освен името и месторождението. Д-р Малинов често идваше да се храни било в гостилницата при хотел „Македония“, било в ресторанта „Хаджопуло“, от които места се води нашето запознаване с него. Той беше възрастен човек — около 50-годишен, със среден ръст, голяма четвъртита глава, покрита с оредяла, прошарена кестенява коса, която съвсем липсваше по темето. Той имаше дълга брада, кестеняв цвят, тоже прошарена. В лицето досущ приличаше на прочутия руски писател Достоевски.

Тук той беше дошъл преди няколко месеца от Москва, където живял дълго време и където беше следвал и свършил по медицина. В Москва той влизал в някакъв нелегален нихилистически кръжок. Какво работеше в Цариград? И тогава, и сега не знам; онова, което зная, то е, че той не упражняваше лекарската си професия. Отде взимаше средства за съществуване? И това не зная; но той живееше, във всеки случай, не в мизерия. По своите възгледи върху реда на нещата в света той много се доближаваше до нашите разбирания, поради което беше в много близка дружба с Мерджанова. Но — трябва да подчертая това — в нашите отношения с него ние се бяхме ограничили само със своите симпатии, без да го приобщаваме към нашата работа.

Друго лице, с което понякога дружехме и спрямо което бяхме добре разположени, беше Баласчев, родом от гр. Охрид, археолог, дошъл в Цариград с руския професор по археология, Успенски, за изследване на византийските паметници, старини и ръкописи. Той беше весел, духовит и приказлив човек; неговите приказки и шеги се въртяха все около учкура[56], така че неговото присъствие в компаниите, където попадахме през времето, когато не работехме в тунела, играеше ролята на лекосмилателните храни при обеда. Същите отношения ние запазихме с него и по-късно, когато се срещахме в София, където той работеше по археология, ако не се лъжа, като професор в Софийския университет.

Както е казано на друго място, още в първите дни след пристигането ни в Цариград Мерджанов се запозна с някои лица от персонала на Цариградското българско консулато. Особено близък той стана с първия драгоманин на консулството, Живко Добрев — същият Живко Добрев, който — десетина години по-късно — беше назначен за български консул в Атина. Когато не беше на работа в тунела, Мерджанов често се срещаше и постоянно дружеше с Живко Добрев; а понеже тоя последният почти всеки петък — заедно с дипломатическото тяло — присъстваше на еженеделното черкуване на султан Хамид в дворцовата джамия при Босфора, беше в течение на всичко, което се разправяше за онова, което ставаше в Илдъз Кьошк. От него той беше узнал за убийството на един дворцов служещ, застрелян от султан Хамида; изненадан от султана по време на работа, служещият нямал време да кръстоса ръцете си на гърдите, да наведе глава и да стои в тая покорна поза до преминаването на падишаха; с много бързо движение султан Хамид, който във всекиго виждал своя убиец, извадил револвера и застрелял нещастния служещ.

Въпреки всички предпазителни мерки, които бяхме взели и които взимахме всеки ден, пак един човек усети, че нещо става под земята около склада на българската печатница. Веднъж — една сряда, след ревизията на коменданта — аз се навъртах в склада и очаквах да дойде Ахмед-ага, нощният пазач, за да му дам „афталъка“ — еженеделното възнаграждение, каквото получаваше от всичките околни дюкяни.

— Някои ми дават повече от редовния афталък за кафе, а други ми дават и хляб — каза той след като получи от мен своето възнаграждение от един черек (четвърт бяла меджидия = 1,15 лв златни).

— Извинявай! — отговорих аз. — Извинявай, че не се сетих! — и аз му дадох една сребърна монета от 8 металика (едно голямо копче = два гроша сребърни, около 50 стотинки).

Ахмед-ага днес беше в добро душевно разположение и продължи:

— Приятелю, не знам какво става, но от няколко време насам тая улица издава някакъв особен звук!

— Какъв звук?

— Някакъв особен звук. Звучи ми някак като на кухо.

Аз побързах да го успокоя с някакво обяснение и му казах:

— Сигурно то ще да е от тунела на подземната железница.

— А, не, не! Не е оттам! Тука, ей-тука — и той посочи улицата между склада и банката. — Ей-тука ми звучи на кухо, когато удрям с тоягата!

За да скрия своята тревога, аз свих рамене с безразличие. От тоя ден насетне, всякога, когато Ахмед-ага идваше за афталъка, аз му давах по един-два гроша вън от редовното възнаграждение, за кафе. Историята се свърши само с тая негова бележка. Ако Ахмед-ага беше с по-високо обществено положение или ако сам той би проявил повече настойчивост да узнае причината, поради която улицата бе почнала да звучи на кухо — ние веднага бихме хлътнали в затвора и бихме намазали въжето…

Към края на м. май 1900 г. Коста Кирков си замина за Солун, ако и Мерджанов да го убеждаваше да остане в Цариград. През цялото време докле беше в Цариград — при работата в тунела и при едноседмичните почивки вън от склада — между Мерджанов и него се водил спор: Мерджанов настоявал всички от Солун да дойдат в Цариград, където — след вдигането на банката във въздуха — да направим една въоръжена демонстрация, подобна на арменската в 1895 г. Кирков отхвърлял проекта на Мердажанов и поддържал, че много по-уместно е, освен централата на Отоманската банка в Цариград, да се хвърли във въздуха и нейният Солунски клон. В случая Кирков постъпваше и говореше в духа на решението, което взели членовете на Солунския анархистически кръжок при дохождането на Киркова от Солун в Цариград; когато узнали, че ние дълбаем тунел, за да хвърлим във въздуха Цариградската Отоманска банка, Солунските ни другари посрещнали това с ентусиазъм и решили да направят същото и със Солунския клон на тая банка. По тоя начин, пакостта, която ще нанесем на Турската империя, ще бъде много по-значителна, отколкото ако това би станало само в Цариград. Нашата въоръжена демонстрация и без това ще ни се наложи след хвърлянето на банката във въздуха, независимо от числото на участващите в тоя атентат; а ако се хвърли във въздуха и банката в Солун, ще се получат и две въоръжени демонстрации, така че ефектът ще бъде двойно по-силен.

Спорът, воден дотогава само между Мерджанова и Киркова, биде поставен за разрешение от четирима ни. Соколов не взе ни една страна.

— За мене няма значение дали пакостта ще бъде по-голяма или по-малка. Важно е — да се направи пакост, която да се почувства не толкова материално, колкото психически; не толкова като материална загуба, колкото като липса на сигурност в Турция. Така че — щракайте си идеите и без моето участие! — заяви Соколов и престана да се интересува от спора.

— След хвърлянето на банката във въздуха, значението на една внушителна въоръжена демонстрация, извършена от по-голямо число хора, тука, в Цариград, в сърцето на Турската Империя, ще бъде огромно и аз настоявам да съсредоточим всичките си сили само в Цариград — казваше Мерджанов.

— Ами ако — по някакъв непредвиден случай — предприетата работа в Цариград пропадне? Туй, което предлагаш ти — възразяваше Кирков, — значи да се изложим на пълен риск, като заложим всичко на една карта. Ние в Солун предпочитаме да заложим не на една, а на две карти, понеже нямаме възможност да заложим на повече.

Аз взех страната на Киркова. Според както разсъждавах, ако се почне работа и в Солун, вероятността за сполука се увеличаваше двойно. Бяхме двама срещу един. Мерджанов се ядоса.

— А отде ще вземеш средства? С какво ще предприемете подкопаването на Солунската банка? — запита Мерджанов.

— С парите, които ще получаваме от Сарафова! — отговорих аз.

— Той праща тия пари за тука, за Цариград, а не за Солун! А понеже ги праща на мене и аз не съм съгласен да се работи и в Солун, няма да ви давам от тях!

— Мисля, че ти искаш да ставаш диктатор, що ли?

— Както искаш, така мисли! Кимде калъч, о Сюлейман![57]

— Ще видим така ли е точно! Ние — значи — отричаме властта, за да установим диктатура, нали?

Това беше първото, съдбоносно спречкване между Мерджанова и мене. Ние продължихме да работим заедно в Цариград; заедно влязохме в затвора, заедно делихме вероятността да ни избесят; но между нас вече нямаше предишното пълно разбирателство, нямаше пълно единомислие и пълно доверие. Демонът на властолюбието беше вече влязъл в сърцето на Мерджанова.

Кирков замина за Солун; след него щял да дойде Орце, първо, за да не се преустановява работата в Цариград, и второ — за да поработи и да добие практика в работата, която — както казваше Кирков — ще бъде предприета и в Солун, щом техният кръжок се сдобие със средства.

Кирков замина. След една седмица, щом се смених от работа в тунела, аз заминах за Пловдив.

До 1898 г. в Пловдивската Митрополия служеше като разсилен един възрастен, около 60–65-годишен човек, родом от гр. Пловдив, на име Коста Видолов, „Чаушина“, както го наричаха. Той служеше в тая митрополия още от нейното създаване в 1870 г., когато за Пловдивски митрополит е бил назначен Панарет. След кланетата в Пловдивско през 1876 г., Митрополит Панарет изпратил в Българската Екзархия в Цариград доклад, в който описвал извършените кланета и давал названията на пострадалите селища. Тоя доклад е бил изпратен от Панарета в Цариград по доверено лице, именно по Коста Видолов, чиято разсилническа униформа наподобявала оная на турски полицейски пристав. Под прикритието на своята униформа, той благополучно пристигнал в Цариград и предал доклада в Екзархията. От Екзархията се е разпръснала вестта за извършените кланета. Екзархът Антим І Видински, за това, че е извършил противодържавно престъпление със своя протест пред Високата порта за извършените зверства в Пловдивско, е бил заточен в Анкара. Като краен резултат от доклада на Митрополит Панарет е било възмущението на европейската обществена съвест от извършените кланета и изпращането на международна анкетна комисия за констатиране на зверствата в с. Батак и другаде в Пловдивско.

Сегашната пловдивска улица „Митрополит Панарет“ по-рано се наричаше „Чаушоолу-Сокак“ — по името на гореказания Коста Видолов, който живееше в собствената си къща, находяща се на тая улица. Тая къща, съвсем разнебитена, съществуваше доскоро под уличен №15.

Тоя Коста Видолов имаше син, на име Александър, който след смъртта на баща си служеше в Българската Митрополия като разсилен и писар. Когато — през м. октомври 1899 г. — се върнах от четата на Гоце Делчев, през тия няколко дни, които прекарах в Пловдив, Александър Костов ме запозна с един свой познат, живущ в Пловдив, в Синапската махала, на име Лазар Силянов, по народност арнаутин, чийто баща — Яков Силянов — беше по занятие джелепин, т.е. търговец на добитък, сега западнал материално. Тоя Яков имаше двама сина: Лазар и Михаил.

Преди идването на Гьорче Петров и Мерджанов в гр. Пловдив към края на м. октомври 1899 г., с тоя Лазар Селянов, който преди две години — заедно с Александър Костов, Иван Вълкович, Димитър Аргиров и др. — влязъл като член на Пловдивския анархистически кръжок — обмисляхме начин да се сдобием със средства. Той имаше няколко такива проекта, но те останаха нереализирани, защото — след срещата ни в София с Мерджанова и Б. Сарафова в първите дни на м. ноември 1899 г. — аз заминах за Цариград.

Сега, след спречкването ми с Мерджанов по повод неговия отказ да даде част от средствата, които получаваше от Б. Сарафов, за да се почне копането на тунел за хвърляне във въздуха и солунския клон на Отоманската банка, аз си спомних за тоя Лазар Силянов и за неговите проекти. Така щото, в първите дни на м. юни 1900 г., след като излязох от работа в тунела, аз набързо заминах през Кулели-Бургас и Одрин за Пловдив. Заминах от Цариград с вечерния влак.

В Пловдив пристигнах на следния ден към пладне и отидох в Митрополията, където обядвах. Към края на обеда, когато вуйка ми даде разрешение за разговори и спорове, Иван А. Йосифчев, който обядваше на същата маса, разправи една пикантна, действителна история, която станала тия дни в Пловдив и която напомняше — дори в своите подробности — „Ревизора“ от Гоголя.

Преди няколко дни в Пловдив пристигнал някакъв си господин, който обиколил няколко учреждения, изисквал разни преписки, взимал си бележки от тях, разпитвал началниците и персонала. Изобщо, той се носил така важно, че навсякъде минал за ревизор. Началниците и персоналът на учрежденията се надпреварвали в своите любоугодничества към него, канили го у дома си, надвечер излизали със семействата си на разходка и се гордеели с неговото близко познанство. Особено любезен и предупредителен към „ревизора“ бил Пловдивският градоначалник Никола Дуров от гр. Пещера, току-що свършил по право и — в своята нова униформа на висш полицай — беше преизпълнен с много високо мнение за себе си.

Онзи ден „ревизорът“ ненадейно си заминал. След неговото заминаване в полицията се получила телеграма, с която търсили някакъв си мошеник. Даденото описание в телеграмата съвпадало с онова на „ревизора“. Когато потърсили тоя последния, той вече бил изчезнал, без да каже някому накъде е заминал. Това беше дало повод за разни весели коментари в града, в които се представяше за най-комично държането на градоначалника.

След обеда намерих Лазар Силянов, с когото уговорихме да реализираме — заедно с по-младия му брат Михаил — един от неговите проекти, като добитите пари ще получа аз за една работа, предприета в Турция. Понеже знаеше, че няма да научи от мене нещо повече, Лазар не прояви любопитство, за да узнае за каква работа ще се употребят добитите пари. В него и в брата му дремеше пламенният им арнаутски инстинкт към грабеж, който, събуден от мене, сега намираше случай да се прояви. Накъсо — аз бях станал главатар на една тричленна разбойническа банда.

Лазар Силянов, на около 30–35-години, беше със среден ръст, сплескана отзад глава, покрита със светлокестенява коса. Лицето му, червендалесто, беше покрито с дребни тъмни петна и с редки белези от едра шарка. Брадата му беше бръсната; мустаците му имаха рус, дори червеникав цвят. Ръцете му бяха по-дълги, а краката — по-къси от обикновено, нещо, което правеше туловището по-голямо и придаваше на цялото му тяло тромав изглед. Очите му бяха синкавосиви, със стоманен блясък.

Михаил Силянов беше млад 22–23-годишен момък, по-висок от брата си, тънък, чевръст, с черни очи и коса и с едва наболи черни мустачки. Той беше много мълчалив и на вид много свенлив.

На 10 километра северно от гр. Пловдив, край шосето за гр. Карлово, се намира село Черпелий (по-късно преименувано на Климентиново, а след 9 септември 1944 г. прекръстено на Труд), разположено на изток покрай гореказаното шосе. Старото си название „Черпелий“ това село носи от обичая на идващите на пазар в гр. Пловдив селяни да правят последната си черпня за извършените на пазара сделки в няколкото ханчета, намиращи се на самото шосе. Едно от тези ханчета, най-близкото до Пловдив, на около 30–40 крачки северно от деветия километричен камък, притежавано от един черпелиец, някой си бай Иван, стана прицелната точка на нашата разбойническа шайка.

На другия ден след срещата ни с Лазар Силянов, както бяхме уговорили, тримата се събрахме при могилата, която се намира на северната окрайнина на пловдивското предградие Карши-яка (сега преименовано на Филипово), източно от шосето за Карлово. Всеки от нас носеше по една бохчичка, в която бяхме турили вехти горни дрехи — палто и панталони — различни по цвят от ония, които носехме обикновено. Моите горни дрехи бяха ония, които миналата есен бях взел от Иван. А. Йосифчев, от черен габардин; а в бохчата взех един мой вехт костюм със светлосив цвят, който костюм — преди 4 години, още съвсем нов — бе разяден на много места от азотна киселина, с която беше напръскан, когато се беше пръснал съдът, в който я загрявах със спиртника; тогава се опитвах в една от стаите на Молдавския манастир „Св. Петка“ да добия динамит. За оръжие имахме по една кама и револвер.

Ние бързо и мълчаливо тръгнахме по шосето, като носехме под мишина нашите бохчички. На около един километър от ханчетата ние се спряхме, отбихме се в една нива и — закривани от житото, което беше изкласило, — върху обикновените си дрехи, облякохме ония, които носехме в бохчите, и след това тръгнахме полека към ханчето. Слънцето печеше силно и ние се обливахме в пот под нашето двойно облекло. Така, към 11 часа, стигнахме до ханчето и седнахме на скамейката при вратата да си починем.

Бай Иван — ханджията — един охранен, пълен, възвисок човек, с червендалесто, пълно лице и с широк червен пояс, излезе от ханчето, обърса с калпака потта от лицето си и продума:

— Ама жега, а! Това е то — хляб се пече!

Ние мълчахме. По шосето, със скрибуцане, бавно се влачеха няколко биволски коли, които отиваха към Пловдив. Коларите, седнали на предницата, с остен в ръце, се прозяваха и дремеха. По направление към Пловдив, на 20–30 крачки от ханчето, край шосето, имаше един стърчи-кладенец. Биволските коли се спряха при кладенеца; коларите извадиха няколко кофи вода от него, изсипаха ги в коритото и, с гаванките, прикрепени на прът, взеха да плискат изморения от жегата добитък. След 10–20 минути колите тръгнаха отново и се загубиха зад житото при завоя на шосето. Аз станах и погледнах по шосето и към двете направления. Не се виждаше нищо по него — ни кола, ни ездач, ни пешеходци. Време беше да действаме. Върнах се обратно към ханчето и казах небрежно:

— Много е жега. Да влезем на хлад вътре!

Ние влязохме в ханчето и насядахме по скамейката край стената.

— Я ни дай половин кило вино! — каза Лазар на ханджията и след като тоя последният взе от тезгяха половината и се обърна да влиза в избата, направи с очи знак на брата си.

Двамата братя скочиха и с тихи стъпки тичешком се затириха след него. С всичката си сила Лазар го блъсна в гърба. Току-що вдигнал крак да прекрачи прага, изненадан от силния тласък, бай Иван се строполи в избата, която беше на едно или две стъпала по-ниска от пода на дюкяна. Докле те се разправяха с ханджията, аз заключих пътната врата, като завъртях ключа два пъти и турих сюрмето. Заедно с блъскането, двамата братя се хвърлиха върху падналия ханджия, който с всичката си сила се мъчеше да се освободи от ръцете им и викаше за помощ.

— Запуши му устата с кърпа! — казах на Лазар, като му подавах носната си кърпа.

— Какво ще се мъча да му запушвам устата? Ей-сега като му прережа гръцмуля, ще млъкне веднага! — и Лазар с едната си ръка измъкна камата от ножницата, която висеше закачена на пояса му отзад и я опря в гушата на ханджията.

— А, не! Само това не! Или ще ти пръсна черепа! — му казах аз и опрях револвера в темето му. — Натъпчи му кърпата в устата!

Под дулото на револвера, като ръмжеше, Лазар тури камата в ножницата, взе кърпата и почна да я тъпче в устата на бай Ивана. Гласът на тоя последния взе да се чува все по-слабо. Най-после той престана да се напъва за викане и се отпусна — той беше паднал в безсъзнание. Ние му вързахме ръцете и краката, отнехме кърпата от устата му и — докле Михаил остана при ханджията за всеки случай — двама с Лазар го пребарахме, взехме кесията му от пояса и някакви ключове от джеба на потурите, влязохме в дюкяна и отворихме чекмеджето на тезгяха. Аз прекрачих падналия в безсъзнание ханджия и през избата отидох в двора на ханчето, през дворната врата излязох на шосето и погледнах — никой не се мяркаше по него и по двете направления.

Ние съблякохме вехтите дрехи, които бяхме навлекли върху ония, които носехме обикновено. Лазар и Михаил натъпкаха в джебовете на палтото и панталоните си колкото пакета тютюн и цигарени книги можеха да съберат. Като носехме в ръце съблечените вехти дрехи, ние през дворната врата излязохме на шосето и отидохме при стърчи-кладенеца; там завихме по един камък в дрехите, които носехме в ръцете си и ги нахвърляхме в кладенеца: отгоре върху падналите дрехи на дъното, нахвърляхме колкото камъни можахме да намерим наоколо. След като се освободихме от вехтите си дрехи, ние уловихме коларския път, който се отбива вляво и през работните земи отива към река Марица.

Вървяхме бързо, много бързо. Беше пладне. Никой не се мяркаше по пътя, който бяхме уловили. Разстоянието от ханчето до р. Марица го взехме за не повече от 45 минути. Когато бяхме наближили Марица, вляво от пътя видяхме в една ечемичена нива един селянин — той беше дошъл да споходи нивата и да види дошло ли е време за жътва. Когато ние дойдохме до Марица, седнахме под една върба да си починем и да видим резултата от нашето разбойничество. Преброихме парите, които бяхме взели: общата сума беше 24 златни наполеона, няколко сребърни петолевки, двулевки, левове и половин левчета, а също и няколко лева дребни никелови монети. Ние си делихме по два златни наполеона и по равно сребърните и никеловите монети. Остатъкът от 18 златни наполеона взех аз, за да ги занеса в Цариград.

След като по тоя начин поделихме плячката, ние се разделихме. Лазар и Кирил тръгнаха надолу по течението край р. Марица, за да стигнат срещу Синапската махала, където щели да прегазят реката, а аз се съблякох, взех в ръце съблечените дрехи, прецапурках р. Марица, излязох на срещния й бряг, оставих дрехите на брега и се окъпах. След уморителния път в тая жега, хладната баня ми възвърна силите, спокойствието, бодростта и хладнокръвието. След банята аз се облякох, отидох в митрополията и прекарах остатъка от деня в пълна почивка.

Надвечер излязох да се разходя към „Изложението“, както се наричаше градината, където беше първото българско изложение в 1892 г. и която градина по-късно биде преименувана „Цар Симеон“. При Аладжа Джами (срещу сегашното кино „Балкан“, там, където са сега цветарските дюкянчета) срещнах градоначалника Никола Дуров. През ума ми мина разказа за „ревизора“, който вчера бях чул от Иван А. Йосифчев; обзе ме непреодолимо желание да изиграя на тоя висш полицай една игра, когато полицията, уведомена за разбойничеството в ханчето при с. Чеперлий, ще да беше се заела с издирването на неговите автори. Аз се спрях точно пред него, обърнах се с лице към стената на джамията и дадох вид, че ходя по малка нужда.

— Какво правиш? — запита ме той, като фъфлеше; той приказваше с фъфлене.

— Какво правя? Ей това — пикая! — му отговорих с насмешка.

Той кипна и изсвири с пищялката. На неговото изсвирване дотърча един стражар, който, след като му козирува, застана пред него мирно.

— Закарай тогова в участъка! Да му се състави веднага акт!

Стражарят поздрави с козируване и ме подкара към участъка, който се помещаваше в едно здание на Балък-Пазар, преди отклонението на стръмната тясна улица, която води за горния вход на двора на черквата „Св. Богородица“. В участъка ми съставиха акт, глобиха ме 5 лева и след няколко часа ме освободиха. На следния ден заминах през гр. Бургас за Цариград. Преди да се кача в парахода, от Бургас пуснах в пощенската кутия една отворена картичка, адресирана до пловдивския градоначалник Н. Дуров; в нея му бях писал същата оная фраза, която бях чул преди два месеца от П. Соколов, при проектирането на работата за миниране на Отоманската банка: „Който не може да хване попадията за таковато, нека държи попа за онаковато!…“

Два или три дни след тая история в ханчето, Яков Силянов, бащата на Лазара, впрегнал каруцата да иде в Чонлука (сега Граф Игнатиево) за добитък и взел със себе си Михаила, за да го докара след покупката му в града. На минаване край с. Черпелий, Яков спрял каруцата пред ханчето на бай Ивана, за да си почине коня и да похапне малко сено.

— Слез! Иди да снемеш кантармата на коня! — казал Яков на сина си.

— Не мога. Втресе ме! — отговорил Михаил, който още преди да наближат ханчето, се завил презглава с ямурлука на баща си.

Ханджията донесъл сено, турил го на подвижната ясла пред коня и запитал Якова, с когото били приятели отдавна:

— Какво му е на момчето?

— Болно е. Втресло го.

— Ей, аретлик! — продължил да говори ханджията, — да знаеш каква я опатих оня ден! — и той му разправил за нашето нападение.

— Щяха да ме заколят — хаирсъзите му с хаирсъзи! Хеле, Господ им даде друг акъл, та ме оставиха жив! Само ме обраха. Всичко ми взеха, опоскаха ме саалам! Аз не съм бил на себе си, когато си отишли, оставили ме вързан. Та викай, викай — ама кой ще ме чуе? Хеле чак по икиндия влезли в двора и ме чули, та дойдоха хора да ме отвържат…

— Какви са били тия, дето те обрали?

— Не ги зная. Млади момчета бяха. Да ги видя, ще ги позная…

В тоя дух разговорът между ханджията и Якова се водил през цялото време, докле конят си отпочине и изяде сеното. Михаил се завивал все повече, защото действително бил разлюлян от силна треска…

На следния ден заминах за Бургас, където пристигнах късно вечерта. Нощувах пак в хотел „Петербург“. На другия ден, сутринта рано, се осведомих из агенциите. Към 10 часа щяло да има параход за Цариград. Когато ходех по агенциите да се осведомявам, срещнах Павел Генадиев, който щял да заминава за същия град под чуждо име. Павла Генадиева познавах отдавна, понеже повечето от членовете на семейството Генадиеви дължаха на моя вуйка издръжката си за получаване висше образование.

Защо отиваше Павел Генадиев в Цариград? Аз не го разпитвах, както и той не ме разпитваше. От тая наша липса на любопитство всеки един от двама ни заключаваше, че е за предпочитане да мине в мълчание онова, за което отиваше всеки от нас.

Морето беше тихо, като огледало. Нито една бръчка нямаше по неговата повърхност. Както аз, така и Павел Генадиев, прекарахме цялото време до слизането ни от парахода на кувертата. С любопитство аз наблюдавах делфините, които си играеха около парахода; те ту го следяха отзад, ту го изпреварваха, ту плуваха срещу него, ту минаваха под него; те се хвърляха нагоре, подаваха си муцуните над водата, а след това, като си гмуркаха главата, подаваха над повърхността целия си гръб.

Павел Генадиев който говореше гръцки като същински грък, почна някаква препирня с един от пътниците, по народност грък, върху историята и етнографията на Македония. Тая тяхна препирня, при която и двамата се бяха много разгорещили, продължи и след влизането на парахода в Босфора; тя се прекрати едвам, когато почнахме да слизаме от парахода в Галата-Искелеси.

Аз дойдох в Цариград точно на време; следния ден сутринта беше нашият ред със Соколова да влезем на работа в тунела. Вечерта след пристигането ми отидохме със Соколова на опера: една пътуваща италианска оперна трупа беше дошла и даваше своите опери в „Конкордия“. Тая вечер даваха „Аида“ от Верди. В една от ложите видях Павла Генадиев; щом ме забеляза, той ми даде знак да се намерим след първото действие във фоайето. Намерихме се. Той ме отведе настрана и ме запита:

— Познаваш ли отблизо някого от персонала при българското консулато?

— Защо?

— Много ми е необходимо. Въпросът е за един паспорт.

— За тая работа срещни се с Васката.

— Кой е тоя Васката?

— Васката. Като се срещнеш, ще видиш кой е.

— Къде ще мога да го видя?

— Утре, в 10 ч. сутринта, в кафенето при хотел „Македония“. Попитай съдържателя, бай Георги. Той ще ти го покаже.

Звънецът издрънка. Почваше второто действие. Ние се разделихме: Павел Генадиев се прибра в своята ложа, а аз си отидох на мястото в партера.

Следния ден отидохме със Соколова в склада, за да сменим Мерджанова и Орце; заварихме тия последните облечени, готови да излизат. Докле се смени часовоят, ние имахме време да разменим по някоя дума. Аз казах на Мерджанова:

— Вчера пътувах с Павел Генадиев от Бургас за Цариград…

Мерджанов ме прекъсна:

— Пътувал си вчера от Бургас? За Цариград? Че какво си търсил в Бургас?

— Ще научиш след малко. На думата си: снощи видях Генадиев в „Конкордия“. Иска да се срещне с тебе. Определихме среща днес в 10 часа сутринта в кафенето на хотел „Македония“. Той ще пита бай Георги за тебе. Да си хаберлия.

— Защо ме търси?

— Не знам. Въпросът бил за някакъв паспорт. Да не забравиш: днес в 10 часа, в кафенето на хотел „Македония“!

След това се обърнах към Орце. При смяната миналия път ние едва имахме време да се видим за няколко секунди. Сега го изгледах по-добре. Висок, строен, прилично облечен с пардесю бежов цвят, който му отиваше много добре, той беше окачил бастуна си на лявата ръка, сгъната под прав ъгъл. Лице матово-бледно, съвсем голобрадо, с правилен дълъг нос и тъмнокафяви очи. Той беше много мълчалив; досега аз не му бях чул гласа. Запитах го:

— Каза ли ви Коста за един наш спор тука, отнасящ се до вас, солунчаните?

— Да — отговори лаконически Орце.

— Вие там — какво мислите по тоя въпрос?

— Нищо не мислим. Нашето решение е взето преди един месец.

— Значи, ще почнете и в Солун?

— Щом се сдобием с пари.

Аз извадих 18-те наполеона и му ги дадох. Орце ги взе, повъртя ги в шепите си и ги сложи в джеба на жилетката. Мерджанов ме изгледа изпод вежди, със свити устни.

— Успокой се! — му казах. — Сега ти стана ясно защо съм пътувал през Бургас за Цариград. Двамата мои другари — пловдивски разбойници — отстъпиха своето право върху тия пари и застанаха на едно стъпало по-високо от тебе… Както видиш, и без твоето съгласие ще се почне работата в Солун. И без петли ще съмне…

Пропастта между Мерджанова и мене продължаваше да расте и да се разширява… Орце си замина за Солун; при раздялата ни в склада, той обеща да ни изпрати в постоянна помощ Павле Поцев, „Чорбаджи Павлета“, както на шега го наричаше той поради чорбаджийското му произхождение и допотопните му възгледи върху живота и обществените отношения…

През деня Мерджанов се срещнал с Павел Генадиев. Посредством първия драгоман при българското консулато, Живко Добрев, той снабдил Генадиева с искания от него паспорт. След това Павел Генадиев изчезна от Цариград. Много по-късно узнах, че П. Генадиев дошъл в Цариград, за да получи откупа за заловения от чета Лозенградски лекар-грък Керемидчиоглу. Откупът е бил получен от П. Генадиева, но не е постъпил в касата на Одринската организация. След 3–4 години Павел Генадиев, който дотогава не разполагаше с никакви капитали, се впусна нашироко в книгоиздателство и стана стопанин на две периодически списания… Във всеки случай, ако биха стояли затворени в касата на доктор Керемидчиоглу, дадените за откуп четири хиляди лири не биха имали по-полезно употребление и не би послужили на общочовешката култура така, както стана, когато — от ръцете на разбойниците — тия пари влязоха в облечените във фини кожени ръкавици шепи на Павел Генадиев…

Откак времето се затопли, почти всеки ден към 10 ч. докъм пладне пред затворените врати на склада идваше един просяк — слепецът Яни. Изглежда, че той много години по-рано е идвал всякога тук, защото — ако и напълно сляп и с двете очи — без водач, като опипваше с тоягата напред, с изцъклени, побелели очи, с изправена нагоре глава в едно и също положение, ходеше уверено, завиваше от Войвода-Сокак, слизаше надолу по улицата, идваше до склада, сядаше на сянка до стената, изваждаше от пояса си една късичка черна флейта и почваше да пее една тъжна песен. Толкова пъти слушах тая песен, че запомних думите й; а нейната тъжна мелодия и досега звучи в ушите ми. С изправена глава, с ледено, вечно едно и също, безразлично изражение на лицето, слепецът Яни пееше:

Стан пален еа герисо

Ап’та ксена макрия!

Сто ниси еа катекиоо,

Стин патрида, ти глики!

Фис аери! Кила кима!

Фиса еаласа платя!

На нас пас ис стин патрида —

Еваринеин коенитя!

Той прелапваше флейтата до устните си и изсвирваше изпеяната строфа. Толкова скръб имаше в неговата песен и в тая мелодия на флейтата! Последният звук, който завършваше тихите, тъжни звуци на флейтата беше писклив и така сърцераздирателен, че човек чувстваше безутешния плач и отчаянието на слепия. Защо той така плачеше със своята флейта? Дали по родния край, където няма да се върне вече? Дали по загубената светлина, която никога вече няма да види? Или оплакваше своята самотна съдба на просяк, отвсякъде подритван с презрение, всякога подложен на мизерия, на обиди или съжаления?

Тая тъжна мелодия ни унасяше назад към миналото и — в това време, когато вкарвахме въздух с духалото — будеше у нас тъга по нашите родни места, по нашите близки, които ни бяха загубили дирите и не знаеха къде сме и как сме, тъга по всичко, което ни беше скъпо…

Седнал до вратата на склада, загледан в срещната му стена — върху която като върху екран, обърнат с главата надолу, се проектира живота на улицата между склада и банката, — аз вкарвам въздух с духалото в тунела, дето работи Соколов. Вън на улицата, до вратата на склада, са седнали, с кошовете на гърба, двама градинари, които с висок глас се разправят помежду си.

— Кажи, бре Копук! Защо ти велаат „Копук“?

— Айде, бре Шекер! Стори се деф от овде! Остай ме на раат!

— Ама кажи, де! — заяжда се Шекера. — Защо не ти велаат „Зенгин“, а „Копук“? А?

— Море, Шекер! Море, Шекер! — хвали се „Копука“. — Отуз години како сум у Стамбол; а по бин грошови — отуз-бин грошови! Кога ке те мавнам со кесево, ке ти я скършам глаата!…

По онова време беше ме хванал литературен бяс. Аз не съм виноват за това. Ако в-к „Реформи“ не би печатал онова, което му изпращах за печатане, моят мерак да измъчвам книгата с молива би се изпарил и аз не бих станал Тургенев в диво състояние…

Пишех разказа „Цар право сака“. Веднъж, когато Соколов работеше в тунела, а аз вкарвах въздух с духалото, обзе ме бяс да продължа започнатия разказ. Облегнах книгата върху горната част на духалото, престанах да вкарвам въздух, взех молива и почнах да пиша. Гласът на Соколова, който идеше от духалото, ме прекъсна:

— Въздух! — викаше Соколов. — Въздух! Свещта загасна! Въздух!

— Ей сега! За малко — да си завърша мисълта!

— Въздух! Твоята мама! Давай въздух!

— Е, няма да пукнеш за една минута, де! Почакай малко!

Аз набързо завърших започната мисъл и извиках в тръбата:

— Сокол!

Духалото не отговори. Аз извиках по-силно:

— Сокол!

Духалото продължаваше да мълчи. Много обезпокоен, аз извиках още по-силно:

— Сокол! Сокол!

Соколов не отговори. Аз захвърлих духалото, слязох в кладенеца и с пипане в тъмнината пропълзях в тунела. На 2–3 метра навътре набарах най-първо каскета, а след това и брадата на Соколова. Аз го побутнах — той не мръдна. Тогава го хванах под мишниците и го помъкнах към кладенеца. Той беше по-едър и по-тежък от мене. С много големи усилия аз го домъкнах до кладенеца и го положих върху камъните, натрупани в дъното; след това се изкачих горе, взех вода и свещ, върнах се обратно в кладенеца, запалих свещта и му напръсках лицето с вода. Соколов въздъхна и отвори очи.

— Да ти пикая на литературата! Щеше да ме умориш! — продума той.

* * *

По случай отпразнуването на св. св. Кирил и Методий в гр. Кукуш, до в-к „Новини“ беше изпратена една дописка. Както казах по-горе, тоя вестник се печаташе в българската печатница. В-к „Новини“ излизаше веднъж в седмицата. Статиите, антрефилетата и пр. се подлагаха на цензура. Цензорът, някой си Хасан-ефенди, идваше в печатницата и цензурираше набрания материал за вестника.

Седнал на стола пред масата в кантората на печатницата, Хасан-ефенди четеше с висок глас извадените коректури. Редакторът на вестника, Христо Бързицов, седеше на другия стол пред масата в кантората, готов да дава обяснения или да оспорва неблагоприятните заключения на цензора върху смисъла, който тоя последния даваше на някои изречения. Аз работех пред една от касите, най-близката до кантората, и набирах някаква статия за следующия брой на вестника.

По тая дописка — при цензурирането — всичко вървеше от гладко, по-гладко, но към края Хасан-ефенди се сопна:

— Кукуш, 12 май 1900 г. — прочете той и се обърна към Бързицов.

— Това е името на града и датата на дописката — отговори Бързицов.

— Какъв град? Каква дата?

— Градът — градът Кукуш, демек, Калкъш.

— Ама кому ги разправяш тези?

— Защо? Калкъш е турското, а Кукуш — българското название на същия град.

— Ама това — „12 май 1900 г.“?

— Това е датата на дописката.

Хасан-ефенди се раздразни от спокойния тон на Бързицова и кипна:

— Уважаеми, господин Бързицов! Всичко това е с бели конци кърпено. Отдалеч личи. И не се иска много акъл, за да се разбере шифъра: Кукуш, демек „кукувица, горско пиле“; датата — „дойде пролет“. А двете заедно: „Дойде пролет, хващайте балкана, където кукувица кука на зелена бука“… Олмаз! Това не бива да се пише! — и Хасан-ефенди със силно натискане на червения молив, задраска името на града и датата.

Така осакатена, дописката стана една безсмислица: при прочитането й човек не можеше да разбере къде и през коя година се е отпразнувал така тържествено и весело празникът на св. св. Кирил и Методий.

Като виждах как лесно кипва, веднъж ме хвана непреодолимо желание да изкарам Хасан-ефенди вън от кожата. Набирах едно съобщение, в което се казваше, че по инициативата на Италианската кралица през 1900 г. в Рим щял да се събере международен конгрес против туберкулозата. Вместо „по инициатива на Италианската кралица…“ аз набрах: „по инициативата на охтичавата Италианска кралица…“ — и гледах сеир: чаках да видя ефекта от набрания текст. Когато го прочете, Хасан-ефенди подскочи от стола.

— Как смеете да се отзовавате така непочтително за една царствующа особа? — гневно запита той Бързицова.

— Никой не се е отзовавал непочтително! — отговори Бързицов.

— А това какво е? — запита Хасан-ефенди и тикна под носа му коректурата.

— Нанчо! — обърна се Бързицов към Нанча, който стоеше прав зад стола на цензора. — Я дай ръкописа!

И, след като взе листчето, показа го на Хасан-ефенди.

— Ето ръкописа! Направете справка да видите има ли нещо непочтително в него!

Хасан-ефенди набързо прочете ръкописа и каза:

— Тогава — кой е набрал това безобразие?

Нанчо излезе вън при словослагателите; аз му казах, че това е моя работа и той ми направи знак с ръка да ида след него в кантората. Аз се изправих пред вратата на тая последната.

— Ти ли си набирал тоя ръкопис? — ме запита Хасан-ефенди.

— Аз.

— Откъде си прочел да набереш „охтичавата Италианска кралица“?

Аз се направих на три и половина и поисках да видя ръкописа, а след това отговорих:

— Станало е грешка. Сигурно съм мислил: какво е „туберкулоза“ и, като съм го превеждал на ума си „охтика“, съм набрал „охтичавата“.

— Слушай, момче! — каза Хасан-ефенди. — Да си опичаш добре акъла като не правиш такива грешки, че ще намериш къде е Бююк-заптие![58] Чу ли?

* * *

Когато двама със Соколова сме били на работа в тунела, от Солун пристигнал Павел Поцев Шатев, както бяхме уговорили с Орце при тръгването му от Цариград. Шатев отскоро бил станал член на Солунската анархистическа група. Докле ние със Соколова излезем от работа, той се настанил в хотел „Македония“, където трябваше да се срещнем след излизането ни от работа.

Нашето излизане от работа съвпадна със заминаването на Нанча от Цариград. Той отиваше в Солун да се жени. Неговото заминаване разбърка реда на продоволствието на ония, които дълбаеха тунела, така че — по необходимост — ние трябваше да бездействаме до неговото завръщане.

До завръщането на Нанча, с П. Шатев — в продължение на една седмица — прекарахме цялото време заедно. За всички нас той беше съвсем непознат. Когато — преди две години — Мерджанов основал в Солун ученическия анархистически кръжок, Павел Шатев не влизал в него; той не участвал в събранията на кръжока по онова време и не бил в течение на „отвличането“ на Коста Кирков и Тоде Богданов. Когато бяхме в четата на Делчев, Мерджанов не ни беше говорил нищо за него. Така, че през тая седмица, когато прекарахме заедно, аз направих няколко сондажа, за да установя до каква степен той споделя нашите идеи за безвластието.

Син на чорбаджи Поце Шатев, Павел Шатев — до своята юношеска възраст — е бил цял пропит с националистическите български идеи на чифликчийската и дребно-буржоазна среда в родния си град Кратово. В училището в гр. Скопие, който по онова време беше арена на яростни и безогледни борби между българската и сръбската пропаганди, българските националистически идеи, донесени от Кратово, се вкоренили още по-дълбоко в него. Когато дошъл в Солун, под влиянието на прочетени книги от нихилистична и социалистическа литература, неговите български националистически схващания се смесили с ония на Чернишевски и Плеханова. Когато се запознал и почнал да дружи с Орце, Коста Кирков и др., към тая смес от български национализъм, се прибавили и някои анархистически проблясъци — така че в неговия мозък се образувал цял хаос от противоречиви идеи и схващания.

От тези сондажи аз извлякох заключението, че Павел Шатев, влязъл в Солунската анархистическа група поради личните си връзки и симпатии към някои от членовете на тая група, беше далече от нашите разбирания. Неговите възгледи върху обществените отношения изобщо и върху онези в Турция в частност, както и върху средствата за тяхното изменение, бяха — така да се каже — в небулозно състояние, без логическа последователност и систематическа спойка.

Тоя хаос в схващанията обяснява неговия опортюнизъм в живота и присламчването му към силните в момента. За неговата пълна характеристика трябва да се прибавят още две черти: липсата на практически похват; и неговият чисто кратовски инат да поддържа сляпо, без обоснование своите нелогични съждения.

След срещата ни в хотел „Македония“, през тая седмица на принудително бездействие, първата ми работа беше да разведа и запозная П. Шатева с града. При моста Кара-Кьой, тъкмо когато се тъкмяхме да минем в Стамбул, съвсем случайно срещнахме един млад човек, около 20-годишен, тънък, висок, черноок, познат на Шатева от Солун, някой си Йосиф Феникьови, унгарец, който миналата година следвал в Солунската българска гимназия и говореше български без какъвто и да е акцент. Сега беше дребен чиновник в Цариградския клон на Credit Lyonnais и живеел, заедно с по-малкия си брат при бащиното си семейство в Стамбул; баща му бил на турска служба като военен лекар в Ак-Хисар, Мала Азия и сега бил в отпуск, който прекарвал при семейството си тук. Ние минахме в Стамбул и след настоятелните покани на Феникьови, отидохме у тях; домашните на нашия новозапознат приятел бяха извънредно любезни спрямо нас, особено майка му, която се носеше спрямо нас, като към нейни собствени деца. Най-после ние успяхме да се откопчим оттам и с Шатева продължихме да скиторим из Стамбул.

Близо до квартирата на Феникьови беше площад Ат-Мегдан, старият Византийски Хиподром. Ние го кръстосахме по всички направления, за да разгледаме старините. А имаше какво да се гледа там.

По средата на площада, заобиколен с желязна ограда, се издигаше един обелиск — тясна и висока призма с остър връх, издялана от един цял камък, представляващи сцени от живота на древния Египет. Тоя обелиск, висок около 25–30 м, със страни 50–60 см, е бил пренесен тук от Египет по времето на Константина Велики; тук той беше сложен върху мраморен пиедестал, върху който — с фигури върху четирите му страни — беше описан начинът, по който е бил взет от Египет, пренесен по море в Цариград, домъкнат до Хиподрома и изправен на сегашното му място.

На 30–40 м до него се издигаше друг един обелиск, имитация на първия, тоже ограден с желязна ограда. Един от византийските императори в своето пустославие да покаже, че византийската култура превъзхожда оная на древния Египет, предприел издигането на тоя втори обелиск, който е почти двойно по-висок от оня, докаран от Египет, със страни също двойно по-широки. Това е един обелиск, но не издялан от един камък, а чисто и просто съграден като обикновена хоросанена зидария. Оня, който го е градил, не е можал да запази до края напълно отвесната линия — и изградил един обелиск, който от средата нагоре е отклонен от вертикалата, та има изглед като да е пречупен по средата. Двата обелиска сега стърчат един до друг и всеки посетител може да ги сравнява. С изкъртена мазилка, пречупен по средата, с тук-там изпадали камъни от зидарията, новият обелиск има жалък вид и показва само мизерията на византийското тщеславие, поставена редом със строгата естетика на древните египтяни.

На източната страна на площада се намираше един нов паметник от черен мрамор — една току-що завършена монументална чешма, построена със средства, отпуснати от Германската държава, в памет на посещението на германския кайзер Вилхелм ІІ, който преди 1–2 години беше дошъл в Цариград и се беше побратимил със султан Хамида.

Малко пò на юг, до самия площад, се намираше прочутата черква Ая-София, преобърната в джамия, със своя величествен купол. Понастоящем в Цариград има по-големи и по-величествени джамии от Ая-София; но за времето, когато е била построена (към средата на шестото столетие), сравнена с околните постройки, тя ще да е била нещо много величествено и внушително, и с право ще да е предизвикала възхищението на Юстинияна Велики.

Северният край на Ат-Мегдан опира в една грамадна подземна постройка, наричана „Бин-Бир-Дирек“ (Хиляда и един стълба). Това е едновремешният Лабиринт, където в предхристиянската епоха, па и по-късно, владетелите на Византия са устройвали шеги, изненади и оргии на тогавашния елит или на своите гости. Сега Бин-Бир-Дирек служи за скривалище и свърталище на цариградските крадци и ян-кеседжии, които — преследвани — щом се доберат до някой от входовете на Бин-Бир-Дирек, стават неуловими за цариградската полиция, която не смее да тършува в Лабиринта.

Пак около Ат-Мегдан се намират два музея — Яничерският и Математическият.

Яничарският музей представлява от себе си едно здание с няколко пространни зали, в които многобройни групи от манекени в естествена човешка величина, облечени каквато им е била тогавашната носия, дават сцени от живота на оная непобедима и свирепа турска армия, която преди пет века простря владичеството на Турция върху три континента — в Азия: от Дарданелите и Азовско море до Индостан; в Европа: от Адриатическо море, гр. Виена и Пиринеите до Азовско море; в Африка: върху цялата северна част на континента до Южния Судан. Почувствали своята сила в създаването на империята, яничарите станали опасни за султанската власт, султаните били качвани и сваляни от престола по угодата на яничарските главатари. Султан Махмуд ІІ се отървал от тях, като с хитрост ги събрал на Ат-Мегдан, където те са били избити в 1826 г. Техният музей, където се виждат сцени от техния личен и корпоративен живот, се намира на площада, където е било турено край на тяхното лично и корпоративно съществуване.

Математическият музей се състои също от няколко пространни зали, където — на постлани с кадифе подставки — са поставени медни плаки с размери приблизително 70/70 см. Върху тези плаки, по най-нагледен начин, са начертани доказателствата и решенията на разни теореми и задачи. Ония, които са изработили тези медни плаки, са били еднакво отлични и като занаятчии, и като математици, и като художници, при което са проявили удивително дълго търпение и дух за постоянство и последователност. Чертите на чертежите са вдълбани в медта така, че условните дебелини и дълбочини на разните видове черти са издържани великолепно; правите линии и кривите такива — кръгове, елипси, параболи, хиперболи и частите от тях — са проведени най-безупречно. Изобщо, оня, който се занимава с математика, тука ще намери както храна за своя ум, така и пълно удовлетворение на своето естетическо чувство.

Между Ат-Мегдан и джамията на султан Мехмед ІІ се намира Стамбул-Чаршиси. Тая чаршия заема приблизително такова пространство, каквото заемаше гр. Казанлък по онова време. Цялата чаршия е кръстосана с множество улици и улички; тя — цялата — е покрита. С изключение на дървен строителен материал, тухли, вар и керемиди, в тая чаршия може да се намери всичко, от което съвременният човек би почувствал нужда за своето изтънчено съществуване. За Стамбул-Чаршиси се влиза от няколко входа с врати, направени от дебели дъбови талпи, обковани с железни плаки. В 12 часа по турски вечерта, когато работният ден се свършва, чаршията се изпразва от продавачи и купувачи, входовете за чаршията се затварят, вратите се заключват и никой — даже султанът — няма право да влезне нощем в чаршията. На следния ден, в 12 часа по турски сутринта, чаршията се отваря и в нея започва усилено движение и оживени покупко-продажби.

В близко съседство със Стамбул-Чаршиси се намира Мисир-Чаршиси (Египетската чаршия), която заема много по-малка площ от Стамбул-Чаршиси; както тая последната, и тя — цялата — е покрита и кръстосана с множество улици и улички. В дюкяните, претъпкани със стоки, произходящи от Африка, се продава всичко, което може да произведе Черния континент; търговците в дълги антерии, с бели бради, са много учтиви, внимателни и предупредителни към клиентелата. Още при влизането си в тая чаршия, човек чувства една приятна миризма от разните благоуханни стоки, които се продават тук и с чиято миризма е пропит въздухът в чаршията.

С Шатева продължаваме да скитаме из града, за да го запозная с него. Горе, на площада при Сераскерата (Военното министерство), най-населеното място на Стамбул, ние се озоваваме пред един висок стълб, изграден от едри каменни блокове, дялани на кубове, със страни 1,2 м. Височината на стълба е около 20 м; на горния край стълбът се разширява, така че разширената му част представлява пиедестал. Някога — преди 2300 години — пълководецът от войската на Александър Македонски — Византиос, който пръв е застроил града, тук издигнал тоя стълб и поставил отгоре му статуята на Зевс. По-късно, след 725 години, когато Константин Велики приел християнството, заповядал да свалят от тоя стълб статуята на Зевс и да поставят на нейно място статуята на Дева Мария. След други 1030 години, когато турците завоювали Цариград, те свалили от тоя стълб статуята на Богородица, но не поставили нищо на нейно място. Това е така наречената „Изгоряла колона“ (La colonne brûlée), която помни цялата история на Византия и оная на Турската империя. Поради дългогодишните промени на температурата, червеният пясъчник, от който е направен стълбът, е започнал да се разяжда. Не е съвсем безопасно — след някой силен студ — в топло време да стоите под Изгорялата колона: едри парчета от пясъчника се откъртват от стълба и падат наоколо.

Аз заведох Шатева към Сиркеджи да види къде се помещава Високата порта — централното управление на Отоманската империя. Външният скромен вид на входа, неохраняван от никого, и на самото здание, съвсем не отговарят на гръмкото название на учреждението и на ролята, която това последното играе в официалния живот на империята.

Ние посетихме Цариградския музей, който се намира в съседство с Високата порта и където — когато бях свободен от работа и не бях в печатницата — отивах често, за да не се мяркам постоянно пред очите на Крум Ганчев и другите хафиета, които посещаваха кафе-ресторанта при хотел „Македония“ и следяха неговите посетители.

Цариградският музей се състои от няколко отделения по Египтология и по старини от Гръцката, Македонската и Римската исторически епохи. Никъде в света, освен — както разправят — в Лондонския музей, няма по-пълна колекция от египетски мумии и гробници. Тук има мумии от разните староегипетски обществени слоеве — от мумии, поставени в дървени сандъци, изписани отвън с блажни бои, до такива, които се покоят в гробници от черен, полиран гранит. Блажните бои, с които са изписани дървените ковчези преди няколко хиляди години, са така свежи, като да са минати вчера. Човек не знае на кое да се учудва повече — на трайността на самите мумии ли, на боите ли, или на ленения плат, тънък като воал, с който са увити мумиите. Върху гробницата на Мемфиса ІІІ, направена от черен, полиран гранит, с йероглифи е издълбан надпис; тоя надпис е преведен на турски и френски; надписът гласи: „Жадний за злато и скъпоценности пътниче! Ако търсиш злато и скъпоценности под този камък, остави ме да спя спокойно!“

По средата на една зала, в една витрина, върху подставка, подплатена с червено кадифе, е изложен един скелет. По всичко личи, че тялото е било балсамирано, но по един несполучлив начин, така че повечето от костите са оголени; сравнително най-добре се е запазил черепът, покрит с косми, но с полуразложена лицева част. Това е скелетът на Александър Македонски, намерен в неговата гробница в околностите на Багдад. До витрината е изложена една релефна карта на мястото, където е и гробницата, с размери около 2/1/1 м, издялана от едно цяло парче мрамор. Четирите стени на гробницата са покрити с барелефи, които рисуват четири главни епизода от живота на тоя завоевател: трите представляват церемониите на подчинението на трима от владетелите на Азия, а единият — един лов на лъвове. Тия барелефи са една тънка, високохудожествена изработка. Изключение прави само фигурата на лъва; вероятно художникът не ще да е виждал такова животно и е издялал фигурата на лъва — особено главата — много нескопосано. Мраморът на гробницата има червени и сини жилки. Художникът така разположил фигурите в барелефите и им е дал такива пози, че червените жилки представляват раните, нанесени с копие в тялото на лъва, езиците и устата на лъва и на кучетата; а сините — плащовете на Александър Македонски и на подчинените от него азиатски монарси.

Няколко зали са резервирани за гръцки и римски статуи от голяма археологическа и художествена стойност. В моята памет е останал споменът за статуята на Адриана с неговата спокойна и величествена осанка и на Нерона с неговата снага на атлет и валчеста глава, като глава на котка.

Аз завърших запознаването на Шатева с града, като го заведох при Топ-Капу — бреш, пробит в дебелата крепостна стена на Византия със снарядите на тогавашните турски пиринчени оръдия, наричани „хаван-топлара“; и при „Балъкли“ — аязмо при западната част на византийската крепостна стена, като му разправих и легендата за това аязмо.

Това било по времето, когато турците обсаждали Цариград. Неведнъж е бил обсаждан тоя град от варварите, но крепостните стени били яки, високи и дебели, защитата им — добре организирана; и в края на краищата, всякога варварите се принуждавали да вдигат обсадата. Цариград е бил обсаден и сега, но това не безпокоило много неговите жители, уверени, че и сега обсадата ще се свърши с вдигане, както в миналото.

Един калугер от близкия манастир, голям гастроном, пържил риба при аязмото. При него дотърчал един войник от защитата на крепостта и му извикал:

— Спасявай се! Турците пробиха крепостната стена и навлязоха в града!

— Ти, приятелю, ми изглеждаш много подплашен! Турците да пробият крепостната стена? — Това е невъзможно! Все едно е да повярвам, че ей тая пържена риба ще скочи от тигана във водата и ще вземе да плува!

И станало чудо: опържените от едната страна риби, скочили от тигана, гмурнали се във водата и започнали да плуват в нея. Калугерът повярвал, че Цариград паднал. А полуопържените риби се развъдили в аязмото. По тая причина рибите в това последното са от едната страна черни, а от другата — светли. Оттогава и аязмото си носи името „Балъкли“, т.е. „Рибеното аязмо“…

След като се завърна с младата си булка от Солун, Нанчо престана да живее при баща си в Еюб, а си нае квартира в Пера, на Саркис-Сокак №8. Веднага след неговото завръщане, ние с Павел П. Шатев влязохме на работа в тунела. В тоя последния работата продължи по същия начин, както и по-рано: единият от нас влизаше в тунела да дълбае скалата, а другият оставаше при устата на кладенеца да вкарва въздух с духалото; след един час си сменяхме ролите — и това от сутринта, когато почваше движението по улицата, до вечерта, когато това движение затихваше. Вечер, когато движението по улицата утихнеше, ние спирахме работата и се качвахме горе, на третия етаж, където се прибирахме в един голям сандък за амбалаж, обърнат с дъното към прозорците, за да не се забелязва светлината на спармацетовата свещ, с която си светехме. Там ние вечеряхме и — преди да си легнем да спим — или четяхме, или приказвахме шепнешком.

Веднъж, една вечер, след като бяхме вечеряли в сандъка, постлан с един брой на в-к „Новини“, Павел Шатев, който се беше загледал в заглавието на вестника, каза:

— Много голяма заслуга има тоя вестник! Ако да не е той, учителите по селата в Македония не би имали какво да четат. Биха останали без духовна храна.

— Та каква духовна храна намират те в тоя вестник? — попитах аз.

— Духовна храна — това намират. От него узнават какво става по света.

— Та от в-к „Новини“ ли ще научат те какво става по света? Ами за какъв дявол е цензурата — за да може населението в Македония да узнава какво действително става по света — за това ли го цензурират? Мили мой. Властта го цензурира именно за това — да не съобщава истината, а да заблуждава. А това значи, че „Новини“ дава не духовна храна, а духовна отрова.

— Не е отрова, а храна!

— Не е достатъчно да го кажеш. Трябва и да го докажеш!

— Духовна храна е! Нà — така е!

— Ти или ще докажеш това, което твърдиш, или ще ядеш бой.

— Духовна храна е — какво?

— Ето, това се следва на твоя Кратовски инат!

И аз скочих върху него и го обсипах с юмруци. Ако аз и да бях по-силен физически от него, той също отговори на юмруците с юмруци. И в сандъка, осветяван от стеариновата свещ, ние мълчаливо и тихо се мушкахме; удряхме и ритахме докле кандисахме, а след това, обърнати гърбом един към друг, легнахме да спим. На следния ден, без да си приказваме, се заловихме за работа — единият влезе в тунела, а другият почна да вкарва въздух с духалото.

При работата в тунела необходимо беше постоянно да се проверява направлението. Както казах и по-рано, размерите на тунела бяха 0,70/0,70 м. Ние трябваше да работим легнали по корем, а това положение беше много неудобно за работа. При дълбаенето на скалата с длето и чук, ние всякога бяхме наклонни да дълбаем повече надясно. По тая причина, ние трябваше често да проверяваме с компаса и с чертеж, върху който нанасяхме направените отклонения и отново взимахме правилно направление. След направените три отклонения и поправки, ние бяхме стигнали до към средата на улицата. Веднъж, когато работех с духалото, а Шатев беше в тунела, дочу ми се през духалото, че той бие вдясно, а не по показаното от компаса направление. Когато дойде моя ред да вляза в тунела, забелязах, че той беше отишъл много вдясно; аз проверих с компаса и ударих малко вляво, за да изправя направлението.

— Моля ти се, проверявай направлението, защото забелязах, че беше тръгнал много вдясно — казах на Шатева, когато излязох от тунела и взех духалото в това време, когато Шатев влизаше в кладенеца.

— Добре, де! Аз зная какво правя — ще проверявам!

Когато вкарвах въздух с духалото, пак ми се счу през тръбата, че той бие вдясно.

— Проверявай! Не отивай вдясно! Пази направлението! — му извиках по тръбата.

— Знам, знам! Аз съм в направлението! — отговори по тръбата Шатев.

Когато го смених в тунела, видях, че пак е отишъл вдясно. С компаса в ръка, аз отново изправих направлението и когато излязох, му казах пак да се проверява с компаса и да не изменява направлението.

— Знам. Бъди рахат! Ще се проверявам!

По тръбата обаче, пак ми се счу, че той бие вдясно.

— Да не би да биеш вдясно! Пази направлението — му викнах в тръбата.

— Не бия вдясно! Аз съм в направлението! — отговори Шатев и продължи да дълбае скалата.

Аз оставих духалото, набързо се спуснах в кладенеца и пропълзях до края на тунела. Шатев с най-голямо настървение биеше дръжката на длетото в дясна страна.

— Чакай да ти кажа как ме баламосваш, че уж пазиш направлението!

И аз се превъртях с краката към него и започнах да го мачкам докле той престана да вика и докле свещта угасна. Тогава аз го хванах за краката и го измъкнах до кладенеца, където дойде на себе си. След тая операция Шатев престана да бие вдясно и почна действително да пази даваното от компаса направление.

Това беше към средата на м. юли, към пладне. Вън, по улиците беше горещо като в пещ. Двама с Шатева сменихме в тунела Мерджанова и Соколова. Най-първо в склада беше дошъл Нанчо, отворил го и оставил вратата отворена. Горе, на третия етаж, Мерджанов и Соколов чакали облечени, готови да излязат. Преди смяната на часовоя дойдохме двамата с Шатева и се качихме на третия етаж, при двамата, готови за излизане. Нанчо ту се въртеше доле, ту се качваше горе при нас. След смяната на часовоя, Мерджанов и Соколов слязоха долу и си отидоха. След тяхното отиване, Нанчо излезе, заключи вратата и си отиде. През цялото време, от дохождането до заминаването на Нанча, вратата на склада беше отворена.

Веднага след като Нанчо си замина, облечени в работните си дрехи, двама с Шатева слязохме долу. Аз отидох да събера обвивната хартия, с която беше маскиран капакът на кладенеца, с цел да го отхлюпя и вляза в кладенеца и се озовах при едно куче — едно от уличните цариградски кучета — което, намерило вратата отворена, се вмъкнало в склада на сянка и хлад и легнало на меко върху обвивната хартия. Това беше едро, черно улично куче, цяло покрито с рани от краста. Когато се доближих, то почна да ръмжи и си показа зъбите. Аз го изгоних, но то отиде при вратата и с краката си почна да се мъчи да отвори вратата, като я дърпаше от долния край.

Шумът от дърпането на вратата можеше да привлече вниманието на часовоя и затова, с бастуна в ръка, аз изгоних кучето от вратата. Изгонено оттам, то се качи на втория етаж, след това на третия, тури предните си крака на един от прозорците и си показа главата над улицата; вероятно то искаше да скочи от прозореца, но му се видя високо и то се оттегли оттам с намерение да слезне пак долу, но на стълбата го чакаше Шатев с бастун в ръка. Тогава то се върна назад и клекна на задните си крака в ъгъла между един от прозорците и стената.

Ние отвързахме въжето от торбите, с които изнасяхме изкопаната пръст от тунела, направихме примка и аз се опитах много пъти да я хвърля на врата му. Както беше клекнало в ъгъла, положението на кучето беше много удобно да му се хвърли примка. Но то излезе по-хитро от нас: то спокойно изчакваше примката и с единия си крак отхвърляше въжето назад. Много пъти ние хвърляхме примката, но то — вече свикнало да я отхвърлят нито веднъж не се хвана.

Опитахме се да го примамим с храна, за да стане по-достъпно. Най-напред му хвърляхме хляб, то го помирисваше, отвръщаше си главата настрана и продължаваше да бъде нащрек, като че ли искаше да каже:

— Хей, приятели! Разбирам каква ми я кроите, ама няма го майсторът!

Шатев отряза едно парче салам и му го подхвърли. Същата история; кучето го помириса веднъж и дваж, облиза се, но не го взе. А за да не го съблазнява, то отвърна главата си настрана.

— Па много сте кибар, ваше кучешко благородие! — продума Шатев. — Много на голямо се държите — не харесвате даже унгарския салам!

Аз му опалих един бастун по главата. Кучето най-напред изквича, а след това — все така облегнато с гърба в ъгъла — взе да ръмжи и да лае срещу нас. Това не можеше да продължава така. Трябваше да му се тури край. Ние почнахме да го удряме с бастуните. То се откопча от ъгъла и слезе по стълбата на долния етаж. Ние слязохме подир него долу и продължихме да го налагаме с бастуните. Едно куче, едно просто цариградско улично куче, беше на път да заслужи наградата, обещана за Мерджановата и моята глава! Барем да е куче като куче, а то — краставо! Аз взех едно отчаяно решение:

— Да става каквото ще! — и аз отидох при вратата, свалих железните пръти, които служеха за сюрмета на двете крила и я разтворих с двете крила изцяло, с риск часовоят да се заинтересува от нашето присъствие в заключения склад и цялата наша работа да бъде разкрита. След като разтворих вратата, с бастун в ръка чаках при нея. Кучето се беше скрило под стълбата. Шатев го изгони оттам и то се спусна да избяга през отворената врата. Аз му нанесох един последен удар с бастуна, който се счупи на две. Щом кучето излезе, аз затворих двете крила на вратата и турих двете сюрмета. С револверите в ръце, като предполагахме, че с отварянето на склада сме събудили любопитството на часовоя, двамата с Шатева останахме в очаквателно положение: чакахме да дойдат от охраната на банката да узнаят какво търсят хора в затворения склад. Така мина повече от половин час. Часовоят все така безгрижно стоеше на мястото си, без да проявява какъвто и да е интерес към склада. Значи, той не е обърнал внимание на обстоятелството, което тъй много ни безпокоеше. Когато се убедихме, че няма защо да се безпокоим, ние се заловихме за обикновената си работа.

На стр. 67 от своята книга „В Македония под робство“ (София, печатница П. Глушков, 1934 г.), като споменува тоя случай с кучето, П. Шатев разправя (ред 25–26), че кучето лакомо яло подхвърления му хляб и салам. Това не е вярно, както не е вярно и онова, което разправя на същата страница, ред 33–45, че сме убили кучето и сме го заровили в пръста в един от сандъците. Когато — след като прочетох горното в книгата му — го запитах защо е написал тая неверна работа, Шатев ми отговори:

— За по-голям ефект!

Изобщо, тази книга на П. Шатев съдържа много неверни, неточни и непълни работи.

Така, напр. на стр. 41, ред 31, погрешно е посочена годината 1898 вместо 1895. На същата страница, ред 33, написано е името Георги Бошков вместо Йордан Бошков. На същата страница, ред 36 е казано, че по-рано аз съм бил в четата на Кочо Лютата, когато всъщност аз нито познавам, нито съм виждал в живота си тоя харамийски войвода. На същата страница, ред 41, е казано, че възванието на Женевския македонски комитет било отпечатано в Париж, когато в действителност то бе отпечатано в Женева, в печатницата на Кузма Сидоратски, който се намираше по това време не в Париж, а в Женева. На същата страница, ред 44, погрешно е дадено месторождението на Тодора Златева — Кюстендил, — когато той е родом от гр. Враца. На същата страница погрешно е дадено името на една от членките на Женевския македонски анархистически кръжок Кина Ганева, когато тя се именуваше Кина Генова. На същата страница, последния ред, е казано, че в Женевския македонски кръжок влизала Иванка Ботева, дъщерята на Хр. Ботев, когато истината е, че по онова време Иванка Ботева действително беше в Женева, но не влизаше в никакъв македонски или български кръжок, а прекарваше приятно времето си в компания с разни английски денди и считаше за недостойно тя — дъщерята на легендарния български поет-революционер Христо Ботев — да се познава и да дружи с българи.

В същата книга, на стр. 49, ред 35–41, той дава едно романтично обяснение за произхода на прозвището „Гемиджии“, под което са познати авторите на Солунските атентати и на Цариградския тунел под основите на Отоманската банка. Той казва:

…Названието — прозвището „гемиджии“ (сир. лодкари) си дадоха самите атентатори. Под това име обикновено в разговори са именували онези, които са се простили с живота, от който нищо добро не очакват и, пуснати в житейското море с цел или да сполучат, или в края на краищата да извадят гемията — кораба си — на сухо, на пясъка, сир. в нищо да не успеят.

П. Шатев знаеше — както и аз зная — произхода на това прозвище. Именно, защото знаеше тоя произход, непростително е за Шатева, дето е дал това романтично обяснение, което дава едно фалшиво — следователно, вредно — представление за Солунските атентатори. П. Шатев не ще да е знаел или не ще да е забравил, че истината е като светлината — тя е вредна само за бухалите. Той знаеше също, че както Соколов и Мерджанов, така и Орце и другарите му, съвсем не бяха романтици и взимаха на подбив всекиго от нас, който би проявил в думите или постъпките си и сянка от романтизъм или сантименталност.

— Якопо Ортис №2! — го наричаше Орце на подигравка. „Якопо Ортис“ беше героят на един сладникав италиански роман, наскоро преведен на български, носещ като заглавие името на героя, лигаво-сантиментален и романтичен тип.

Истината по произхода на прозвището „Гемиджии“ е следната:

В Солунския анархистически кръжок влизал и Тоде Богданов от гр. Велес — младо, много красиво момче, което, поради своята красива физиономия, е било предмет на закачки отстрана на другарите си. Тоде се сърдел, когато го закачали, а това още повече усилвало желанието на другарите му да го дразнят. Владо Пингов, когато го закачал, казвал:

— Тоде, ай да те качам на каик! Двоицата сос тебе да станеме гемиджии! Сакаш!

Тоде се изчервявал и побеснявал от яд, а това още повече усилвало закачките на другарите му, които казвали, че му предлагат и те да се качат с него на каик и заедно да станат гемиджии. Чрез ежедневните закачки на другарите му и на Тодевата сръдня, думата „гемиджии“ добила гражданственост и в последствие станала общо прозвище на Солуняните. По-късно, през 1901 г., когато с Орце живеехме в София, няколко души се хранехме в Албанската гостилница, която се намираше на ъгъла на улиците „Мария Луиза“ и „Екзарх Йосиф“. (Гостилницата после — до 1911 г. — се намираше не на самия ъгъл, а малко (три къщи) навътре в ул. „Екзарх Йосиф“. Там се хранеха много македонски харамии — беше тяхно свърталище. Съдържател й беше баща ми). Понеже точното число на хората от нашата компания, които се хранеха по общата ни гостилничарска сметка, не можеше да се определи предварително, за да бъде обозначена с името на някого от нас, в гостилничарския тефтер бе обозначена общата сметка на „гемиджиите“. Плащахме нередовно, но честно: често предплащахме бъдещите консумации — според това разполагахме ли със средства или не. По тая сметка се хранеха познати и непознати на гостилничаря и на нас, стига да уведомят гостилничаря, че са „гемиджии“.

Ето това е истината по произхода на прозвището „гемиджии“, добило гражданственост вече по пътя на стомаха и на практическото проявление на общочовешката солидарност…

Писаното от П. Шатева в гореказаната негова книга на стр. 51, ред 10–21, освен че не е вярно, но страда от непълнота и неточност. Онова, което разправя от ред 17 на стр. 83 до ред 24 на стр. 85, изцяло не отговаря на истината, защото Мерджанов знаеше от мене, който в скопската Стара Апсаана лично бях опитал действието на хашиша, в какво се състои това действие, та не е вероятно да е искал да се „самоубива“ с взимане на хашиш.

Около три месеца след като бяхме получили писмото му, с което ни явяваше, че е съгласен да дойде в Цариград и след като му бяхме пратили пари за пътни разноски, към средата на м. юни 1900 г., Матей Икономов дойде със семейството си в Цариград и се настани на квартира на ул. „Сакъз-Агач“, в същото здание, където беше и квартирата на Мерджанова и където имаше две мобилирани стаи, които се даваха под наем. В същия апартамент имаше и още едно помещение — тясна и дълга стая с два прозореца, която бе приспособена от семейството на Матей Икономов за всекидневна и столова.

Матей Икономов, родом от гр. Сопот (Карловско), по занятие актьор, по онова време беше на около 35 години, със среден ръст, широки плещи, широко четириъгълно лице, тъмнокафяви очи, черни вежди и коса. Той беше женен. Жена му, Маня Икономова, по-рано е била женена за едного от по-младите братя на Димитър Благоев. След смъртта на първия си мъж, тя се оженила за Матей Икономов. От първия си мъж тя нямала деца, а от Матея имаше две момчета: Младен, който по онова време беше на 4 години, и Богомил, който беше на няколко месеца. Освен жена си и двете си деца, Матей беше довел в Цариград и брата на Маня, на име Петър, момче на около 12–13 години.

Аз имах — а и досега го имам — един лош навик — да наблюдавам хората и да съдя за тях по техните дребни и незначителни постъпки. Може би защото съм дребнав. Във всеки случай, аз мисля, че незначителните, дребните постъпки — именно защото са дребни и незначителни — се изплъзват от контрола на волята и съзнанието и дават най-верни указания за моралната стойност на човека.

Едва се настанил в своята временна квартира на ул. „Сакъз-Агач“, по някакъв съвсем незначителен повод, Матей Икономов се нахвърли на шурея си с най-обидни изрази и думи:

— Просяк с просяк! Ти никога не трябва да забравяш, че яз те храня като просяк и те обличам! Ти си длъжен да ме гледаш в очите и точно да изпълняваш каквото ти заповядам! Но какво съм седнал да приказвам на човек, който е серсем и глупав като овца и негоден за работа като изгнил върбов кютюк?

Маня Икономова беше там и не обели зъб в защита на брата си. Аз си теглих заключението от тая дребна сцена, която в моите очи развенча Матея и жена му от качествата, които им приписваше Соколов преди три месеца.

Когато Соколов — преди три месеца — беше писал на Матея да дойде при нас в Цариград със семейството си, поради най-елементарна предпазливост не беше му съобщил за какво го викаме. Сега, когато научиха за какво ги бяхме викали, както Матея, така и Маня съвсем не се възхитиха от задачата, която смятахме да им възложим, и с това разочароваха както Мерджанова, така и Соколова.

— Аз съм на път да получа командировка за Италия — каза Матей Икономов, — за да видя играта на майсторите на сценичното изкуство в Скала ди Милано и да се поуча от тях. Туй, което ми предлагате вие, обръща с главата надолу всичките ми проекти и туря кръст на цялата ми кариера…

— Обещаха да го командироват заедно със семейството му — допълни Маня, — а това е от голямо значение, защото и аз смятам да се посветя на театъра…

Ние се намерихме пред сплотената опозиция на мъжа и жената. За щастие, през тия три месеца, които бяха минали от времето, когато Соколов им беше писал да дойдат при нас в Цариград, ние вече бяхме предприели прокопаването на тунела за хвърляне Отоманската банка във въздуха, така че опозиционното поведение на семейството Икономови беше без голямо значение. Това тяхно държане стана причина да не ги посветим в предприетата от нас работа. Изобщо, дохождането на това семейство в Цариград създаде за нас едно усложнено и забъркано положение. Но, случи се нещо, което никой не предполагаше и което улесни развръзката на това положение.

Ние не знаехме, че поради своите клеветнически статии, насочени против македонското движение, румънският журналист Михаелеану е бил убит в Букурещ от агентите на Сарафовия Върховен Македонски Комитет. В това убийство е бил замесен някой си Икономов, засега търсен от полицията на няколко държави. Поради съвпадението на презимената, Цариградската полиция живо се заинтересува от личността на Матей Икономов и започна усилено да го следи. Една сутрин ние бяхме много неприятно изненадани, когато видяхме един полицейски пристав да седи на стол пред Матеевата квартира, да изглежда упорито всеки, който влиза вътре и да проследява с очи ония, които излизаха оттам. Така щото прекият, очебиещ резултат от идването на Матей Икономов и стоенето му в Цариград, а също и на общението му с нас, беше тоя — незабелязвани дотогава, ние изведнъж влязохме в очите на Цариградската полиция и станахме предмет на особеното внимание на Осман Нури и на неговите подведомствени: Крум Ганчев, Петър Шопов и другите хафиета от полицейския участък Галата-Сарай.

При работата, която бяхме предприели под Отоманската банка, и при опозицията, която срещнахме в двамата съпрузи, пребиваването в Цариград на Матей Икономов и на семейството му беше безпредметно. А след като полицията почна зорко да наблюдава неговата квартира и да следи ония, които я посещаваха, неговото по-нататъшно стоене в Цариград беше много пакостно. Той трябваше да си замине час по-скоро за България.

Около две седмици след като се беше настанил на ул. „Сакъз-Агач“ решихме Икономов да си замине обратно. Една сутрин, след като си беше визирал паспорта, Матей Икономов с жена си, двете си деца и шурея си, придружен от мене, слезе на пристанището Галата, за да вземе парахода за Бургас. Там съпрузите бяха подложени на един подробен и безкраен разпит. Както те и децата, така и багажът им, бяха най-щателно обискирани. При обиска чиновниците попаднаха на един пакет жълт прах — ликоподиум — с който Маня посипваше бебето си Богомил да не се подсича. Тоя прах стана предмет на особено внимание от ония, които извършваха обиска. Посипаха малко от тоя прах върху една от масите и един от чиновниците, с безкрайна предпазливост, приближи до него една запалена клечка кибрит. Вероятно, те мислеха, че тоя прах е динамит, и не вярваха на обясненията, които им даваше Маня върху естеството и употреблението му. Запалената клечка кибрит, която биде поставена върху купчинката ликоподиум, догоря и изгасна върху нея, без да прояви очаквания ефект и пакетът биде върнат обратно на Маня. Ако от същия тоя прах биха духнали с цев върху запалената клечка кибрит, ликоподиумът би пламнал изведнъж с ослепителна светлина и Икономови биха били задържани. Но чиновниците вероятно не знаеха това и не изпитаха праха чрез духване, така че не можеха да оправдаят задържането на Матея. Тоя, последният, заедно със семейството си, биде оставен да се качи на една лодка, а оттам — на парахода. Икономови заминаха за България.

В последните дни на м. юли 1900 г. ние наближихме основите на банката. Скалата стана влажна, напукана, с влажни глинести жилки в нея. Тя се дълбаеше по-лесно. Влагата, проникнала между основите на зданието и скалата, беше разложила отчасти тая последната и беше я направила по-мека. Чуваше се ритмичното пухтене на мотора за електрическото осветление на банката. Чувстваше се трептението на същия мотор, предавано чрез почвата на скалата.

В един от първите дни на м. август аз достигнах края на скалата. Пространството между скалата и основите на банката беше запълнено с пръст, която се дълбаеше извънредно лесно. При едно навиране длетото напред, това последното удари в твърд предмет и издаде един особен остър звук — то беше опряло в един от камъните на основата! Аз турих края на тръбата до устата си и извиках на Шатева:

— Ура! Стигнахме основите!

След това бързо и нервно разкрих зидарията, до която бях достигнал. Следните два дена минаха в копане на тунел край зидарията. Копането вървеше леко и ние обгърнахме ъгъла на основите с по около два метра изкоп покрай двете стени на ъгъла, като предполагахме, че взривът, който бихме поставили в достатъчно количество, ще разруши зданието изцяло до основи. Така че, към 7 август 1900 г. ние завършихме копането на тунела. Оставаше да се постави взривът и да се възпламени, за да бъде завършена окончателно нашата работа в Цариград.

В понеделник, 7 август 1900 г., ние с Шатева излязохме от склада без да бъдем заместени от Соколова и Мерджанова. Държани от Нанча в течение на работата в склада, където ние с Шатева бяхме привършили окончателно прокопаването на тунела, та нямаше какво да се работи повече, те двамата направили един излет до островите: Принкипо, Антигони и Халки; и се установили за няколко дни в остров Халки — най-големият и най-много посещаваният от тая група населени острови в Мраморно море. Те взели един от параходите на турската компания „Махсусе“, с който се обслужваха населените места по бреговете на Босфора, по източното крайбрежие на Мраморно море и островите на това последното, отишли на о-в Халки и си наели стая в един от хотелите. Както е обичаят и традицията, те наели магарета и — съпровождани от магаретарите — обиколили яздешком навсякъде из острова и се качили на върха на планината. Изобщо, там те прекарали 2–3 дни, тъй както цариградските туристи и чужденците, които отиват в тия острови за отдих и развлечение.

Преди да замине със Соколова за островите в Мраморно море, Мерджанов беше получил от Сарафова 20 наполеона; на заминаване той ми даде от тях 12 наполеона — да се намират у нас, в Цариград „за всеки случай“. От тези пари аз задържах за Шатева и мене 4 наполеона, а останалите 8 наполеона веднага изпратих на Орце в Солун. Така щото, общата сума, която солуняните получиха от нас, Царигражданите, беше 26 наполеона, с които солунските ни другари бяха посрещнали разходите по наем на дюкяна, неговото обзавеждане и своята издръжка по изкопаване тунела под улицата до основите на Отоманската банка.

Стаята, която наели в хотела, имала балкон, откъдето се откривала една вълшебна гледка: на север към Цариград, на изток към Азиатския бряг, където Кадх-Кьой е кацнало на скалата, обкръжена с хубава, гъста и зелена гора при устието на Измитския залив, в дъното на когото — там, далече на изток — се вижда самият град Измит (старият град Никомидия), разположен амфитеатрално на височината, обърнал засмяно лице към запад; на запад — останалите острови от тая островна група, а зад тях — гладката тъмносиня повърхност на Мраморно море, из която изпъкват — като в сън — острите очертания на пустинния, безлюден остров Оксия.

Балконът, разделен с желязна ограда на две, бил общ и на съседната стая, която — няколко дни след тяхното настаняване — била заета от някаква си чужденка, според както казали на Мерджанова, когато се осведомил за нея в канцеларията на хотела. Една вечер, преди залез слънце, двамата излезли на балкона да се любуват на гледката и на залязващото слънце. След малко на балкона излязла и съседката, седнала в полупрофил към тях и се захласнала във вълшебната картина пред нея. Тя била стройна, хубава жена, с черни очи, вежди и коса, с бяло и красиво лице, „интелигентна и много забележителна“, както казваше Мерджанов, който — като казваше това — правеше с двете си ръце едно кръгло движение пред гърдите си, за да обрисува нагледно нейната интелигентност, а след това продължаваше същото това кръгло движение надолу отзаде си, за да даде идея до колко била забележителна.

Вълшебната гледка била така засенчена от присъствието на чужденката-съседка, че Соколов и Мерджанов престанали да гледат към Цариград, Кадх-Кьой и Измит и се зазяпали в седналата на балкона зад преградата чужденка. Те започнали да подлагат на оценка и преоценка чертите на лицето й, носът, очите, веждите, рамената, бюста, талията, бедрата, прасците и краката, както и удоволствието, което те би изпитали от тяхното евентуално употребление. Това продължило повече от половин час; нашите приятели си приказвали на висок глас по български, без всяко стеснение, понеже чужденката не разбирала български и че техният разговор се отнася до нейната физическа личност. Когато те съвсем се забравили в своите преценки и предположения, съвсем неочаквано съседката се обърнала към тях и много вежливо попитала на най-чист български язик:

— Извинете, господа, можете ли да ми кажете колко е часът?

Това било толкова неочаквано, че двамата останали със зяпнали уста; след един момент те бързо напуснали балкона, слезли долу, разплатили се и веднага заминали за Цариград с последния от параходите на компанията за Цариградските морски рейсове „Махсусе“… Едва тогава те научили, че „чужденката“ била съпругата на Солунския български търговски агент Шопов, дошла да прекара няколко дни в околностите на Цариград…

Преди няколко седмици Нанчо се беше върнал от Солун. Трябва да се признае, че той не беше човек с развит естетически вкус. Неговата булка не беше млада — трябва да беше на повече от 30 години; при това, тя беше грозна: сухо, бледно, сипаничаво лице, големи уста, нито сянка от женска грация в тялото. Но, по характер, тя беше много добра; тя беше предана съпруга и верен другар на мъжа си.

Нанчо се отдели от баща си, напусна Еюб и си нае квартира в Пера, на ул. „Саркис-Сокак“ №8. Наетата квартира беше широка за неговото двучленно семейство; там имаше една стая, която им беше съвсем излишна. Нанчо я предложи на мене и Шатева. По съображения за икономия, ние се преместихме да живеем в тая стая; понеже Нанчови нямаха креват, ние с Шатева си постилахме и спяхме на пода.

Една вечер през м. август 1900 г., към полунощ, чухме пазвантина да вика:

— Кара-Кьой Кюпрусу янанда, Банк Отоман алтанда янгън ва-а-ар![59]

Под Отоманската банка! Аз отърчах до отворения прозорец и запитах!

— Бегчи! Янгън нерде?[60]

Пазвантинът, без да преустанови тичането си по улицата надолу, извика отново:

— Кара-Кьой Кюпрусу янанда, Банк Отоман алтанда янгън вар — анадънму? Банк Отоман алтанда — анадънму![61]

С Шатева набързо нахлухме панталоните, грабнахме в ръка палтата си и тичешком излязохме от къщи, като при тичането довършихме своето обличане. Минахме напреки през тесните улички, една от които минаваше край Венецианската кула в Галата, и бързо се смъкнахме на Войвода-Сокак, срещу Отоманската банка. След това завихме по „нашата“ улица. Там всичко беше тихо и спокойно. Ние въздъхнахме с облекчение. Пожарът осветляваше с червена светлина улиците, по които ние продължихме да вървим, за да идем при пожара — вече от просто любопитство. Излязохме при моста Кара-Кьой. Горяха магазините на Тиринг — германска къща за продажба на готови мъжки костюми, спортни, зимни и летни облекла, в непосредствена близост до моста. Разбира се, изгоря всичко, защото махленските пожарни команди, с техните носими помпи и при липсата на вода, не можеха да изгасят пожара; те само го подпомогнаха със суматохата, която създаваха около него.

Веднъж — през тоя м. август 1900 г., като не работехме в склада — с Шатева си убивахме времето в една от стаите на хотел „Македония“ с четене на някакво илюстровано френско списание. По онова време, във Франция беше дошъл на власт Милеран, социалист. В списанието беше даден портретът на Милеран.

— Ето, това е то: социализмът, провеждан в живота от властта, дава — от другата страна на равенството — един истински буржоазен строй, какъвто в настоящия момент е оня във Франция — забелязах аз.

Това беше достатъчно, за да пламне препирнята между нас. Шатев поддържаше, че тоя е пътят на еволюцията, постепенно преминаване от буржоазния към социалистическия строй и че дохождането на власт на Милерана във Франция е един прогрес, както за тая страна, така и за цялото човечество.

— Според тебе, сега във Франция, като са на власт социалистите, е направено много нещо за премахване на обществените злини: сега там няма затвори, няма каторга, няма гилотина, няма военщина, няма едър капитал, там условията на труда и живота са съвсем такива, каквито си ги въобразяват и за каквито мечтаят работниците, а? — запитах го с подигравка. Шатев възрази:

— Все-таки, това е един прогрес!

— Ти трябва да посочиш конкретни факти, които да ме убедят, че действително във Франция има някаква разлика между сегашния социалистически строй и оня на бившите капиталистически правителства.

— Аз твърдя, че това е крачка напред!

— Или е крачка напред, или са две назад! Това не е ли залъгалка за работниците и селяните — да се лъжат с празни надежди за скорошно освобождение?

— Аз, пък, ти казвам — това е един етап към свободата за френското работничество!

— Едно е да кажеш, а друго — да докажеш. Докажи с факти, че идването на Милеран е етап към свободата!

— Това е крачка напред, какво!

— Какви факти ще посочиш?

— Няма нужда от факти! Самото идване на власт на социалистите е достатъчен факт. Това е един прогрес!

— Чакай, да ти дам един прогрес без факти! — и аз го цапардосах по главата. Шатев отговори по същия начин — и ние се сбихме, сборичкахме се. Аз бях по-силен и в края на краищата го изблъсках от вратата. Той се помъчи чрез натискане с рамената, да отвори вратата и да влезне в стаята. Тогава аз излязох, успях да го докарам до стълбата и го бутнах надолу по стъпалата. Шатев се изтърколи надолу и се спря едва на най-долните стъпала. Когато се изправи, вдигна юмруци към мене и извика отдолу:

— Правителството на Милерана е един прогрес за Франция! Това е етап към свободата — хубаво да знаеш!

* * *

Преди няколко години, в Пловдив се бях запознал с един млад човек на моя възраст, някой си Марко Чипев, по произхождение копривщенец. Баща му, абаджия, на младини работил в Анадола; той се оженил в родния си град Копривщица; веднага след сватбата заминал с младата си булка в Анадола и се поселил в гр. Левкя, където си купил къща и имоти. След неговата смърт, син му Марко дошъл в България по някакво наследство в Копривщица и — когато обикалял учрежденията в Пловдив по своята работа — се беше запознал с мене. През м. май 1900 г., когато бях в Пловдив, срещнах пак тоя Марко Чипев.

— Ако някога ти се случи да дойдеш в Турция, прескочи до Левкя да ни гостуваш няколко дни! — ми беше казал той, когато се видяхме тая година в Пловдив.

След като бяхме привършили копането на тунела до основите на Отоманската банка в Цариград, за да не се мяркам всеки ден пред очите на хафиетата, които постоянно се въртяха в кафенето на хотел „Македония“ и като ми омръзна да набирам ръкописите за в-к „Новини“, един ден аз си визирах паспорта и следната сутрин рано заминах за Левкя, като взех трена от азиатската цариградска гара „Хайдар-Паша“.

Железният път вървеше първоначално край североизточния бряг на Измитския залив. Половин час след като бяхме тръгнали, минахме край Херека с прочутата фабрика за копринени персийски килими, собственост на султан Абдул-Хамид-Хан ІІ. От това пътуване в паметта ми е останало впечатлението от гр. Измит, с неговите големи стари къщи с еркери и чардаци, разположени амфитеатрално една върху друга, както къщите на В. Търново, с тая само разлика, че Измит е по-голям, не е така разпокъсан и че къщите бяха по-големи и построени в един и същ стар византийски стил.

От Измит нататък железният път навлиза в долината на реката, която се влива в залива в долната част на града. Това е една много плодородна долина с растителност такава, каквато вирее край бреговете на Средиземно море: орехи, кестени, смокини, маслини, нарове и всички нашенски плодни дървета. Ние излизаме от долината, преваляме едно ниско било и навлизаме в равнината на Сапанджанското езеро, което остава на запад от нас. Красива страна е тая част на Мала Азия! Планините, по-високи от ония в Балканския полуостров, със сняг по върховете, имат фантастични контури; те са разделени от равни като длан, извънредно плодородни долини като тая, по която нашият влак се носи на изток с пухтене. Ние подминаваме градчето Сапанджа и спираме на гарата, носеща същото име, близо до езерото. Градчето е населено с черкези, както ме осведомява един ученик, грък по народност, който следва в Цариград френски колеж и който пътува в същото купе с мене. В езерото се къпят няколко деца. Наредени в две редици, на гарата чакат 50–60 млади турчета в цивилни дрехи — това са новобранци, които отиват да служат като аскери в Кара-Хисар и Ени-Шехир.

На гарата продават много и разни плодове. Те ме съблазняват; аз си купувам една ока ябълки за два металика. В България и Македония се славят Тетовските ябълки; но те в никой случай не могат да се сравнят по големина, вънкашен вид, вкус и аромат с ябълките от Сапанджа.

След качването на новобранците, влакът тръгва и продължава да пухти по равнината на изток. Минаваме край Мекедже — малко градче — и спираме на гарата. И тук чакат строени млади турчета — новобранци, които заминават към Кара-Хисар. И тук продават плодове, много плодове. След кратък престой, влакът продължава отново да върви на изток. Към 3 часа след пладне спираме на гара Левкя. Слизам заедно с други няколко пътници и заедно с тях отивам към едно заптие, което стои на перона. Ние му подаваме документите с визи за свободно пътуване. С едно махване с ръка, заптието отказва да ги вземе:

— Не е нужно!

Никакви регистрации, никакви разпитвания — като че ли се намираме в друго царство.

Левкя е далече от гарата около 3 километра. Аз тръгвам по пътя за града. Към половината на пътя стигам до един кръстопът. Кой път да взема? Наблизо, на сянка под една смокиня, са седнали трима души в селски абени дрехи, с грамадни шарени чалми на главите. Навярно са турци, селяни от околните села. За да не объркам пътя, искам да се осведомя от тях по кой път трябва да продължавам и ги запитах по турски:

— Извинете, кой е пътят за Левкя?

Те ме гледат с недоумение. Аз повтарям по турския същия въпрос. Единият от тях, най-близкият до мене, пита другарите си:

— Какво пита тоя, бе? — и посочва с очите си към мене. Ако и да не съм сигурен, че ще ме разберат, аз задавам същия въпрос за трети път, но вече по български.

— Че така питай, та да се разберем! — казва същият турчин. — Пътят за Левкя ли? — Ей тоя! — и той ми го посочва.

Аз се заинтересувах и ги запитах отде знаят български. Излезе, че те били от с. Лесидрен, Тевенско, помашко село. Те се преселили в Турция две години след Руско-Турската война и били заселени в Мекедже.

Пристигнах в Левкя. Чрез разпитване намерих къщата на Марко Чипев. Когато ме видя, Марко се зарадва, като да беше намерил кой знае каква скъпоценност. Въведе ме вкъщи и ме представи на майка си, която също ме отрупа с любезности.

— Тъкмо навреме идеш — ми каза Марко. — Утре сутринта ще ни дойде на гости зет ми със сестра ми и децата… Той е бекташ — много добре ще се разбирате.

Аз още от по-рано исках да се запозная с някого от тая мохамеданска секта, така жестоко преследвана от Хамидовата официална турска власт, че с нетърпение взех да очаквам утрешните Маркови гости.

Половин час след моето пристигане, всички „българи“ от Левкя бяха узнали това и се изпровървяха да ме поздравяват с Хош-гелдинис! — защото „българите“ в Левкя не знаеха български, а говореха помежду си на турски или гръцки, язици, на които говореха всичките жители на тоя град. „Българите“ в Левкя бяха синове, внуци или правнуци на копривщенци или панагюрци-абеджии, които довели жените си и се заселили там. Погълнати от средата, преселниците започнали да говорят по български само с жените си вкъщи; но когато старите измрели, децата им постепенно забравили язика на родителите си. Обаче, освен чисто българските си фамилни имена, те запазили една сантиментална, страстна и дълбока обич към отечеството на своите бащи и деди. Поради това, че беше живял в България, Марко Чипев правеше изключение от другите левкански българи: той еднакво добре говореше и трите язика — български, турски и гръцки. Левканските българи кръщаваха децата си с български имена: Ради, Стоян, Велико и др.; а някои от тях бяха такива фанатизирани родолюбци, че — като малки имена на децата си — даваха фамилните имена на разни руски дипломати и военни, които бяха защищавали каузата на България. Така, в Левкенското българско семейство Радеви, малкото име на по-големия брат беше „Муравьов“, а на по-малкия — „Скобелев“.

Когато слънцето се навали към запад и стана прохладно, Марко ме покани да идем с една компания младежи на разходка и ракъ-кеф при водоема. В подножието на баира — сух, каменист баир, — който се издига над югозападната окрайнина на града, Марковият баща някога построил един каменен зид с хоросан, висок около 3 метра, с който преградил дъното и двата склона на една ласчина, която се спуска от баира към югозападната окрайнина на Левкя; на долния край на зида, в дъното на ласчината той поставил савак, за да пуска — когато пожелае — вода от оная, която се събирала в дъждовно време зад зида. По тоя начин, срещу заплащане, се напоявали всичките работни земи, находящи се под баира, в тая част на равнината. Бащата на Марко Чипев му намерил цаката — да изкара своето охолно препитание от водата на дъждовете, които са изобилни, но много редки в това сухо и горещо място. До мръкнало ние останахме при савака; освен българи, в тая младежка компания имаше и две гърчета. Нека забележа мимоходом, че по онова време в Левкя не съществуваше никаква омраза между тамошните гърци и българи. По мелодията на марша на „Фауст“, гърчетата изпяха гръцкия народен марш, а братята Муравьов и Скобелев Радеви — „Шуми Марица“, от който знаеха думите само на първия куплет и то така изкривено, че произнасяха „Чума Марица окьорлавена…“

Аз бях предмет на общото внимание от страна на компанията. Разпитваха ме най-подробно за България, за Копривщица, за Панагюрище. Понеже не бях ходил в тия две градчета, не можех много нещо да им разправям за тях: затова пък, така хубаво украсих живота и поминъка на хората в Пловдив, че още тогава братята Радеви заявиха пред всички, че кога да е ще дойдат и ще се заселят в България… Минаха две години. Веднъж на главната улица в Пловдив, случайно срещнах Муравьов Радев; той и брат му дошли тук и почнали да се занимават с греньорство; работата им вървяла много добре. Муравьов си беше изменил името на „Муравей“, а брат му Скобелев си беше останал със същото име. До края на живота си, когато ме срещнеха, ако вече и да знаеха истинското ми име, ме наричаха „Илия“, под каквото име ме бяха запомнили от Левкя. Муравьов Радев се помина в Пловдив през м. ноември 1947 г., а Скобелев — малко по-късно. Сега те почиват в пловдивските гробища „Хаджи-Ариф-Ага“.

По мръкнало ние се прибрахме в града. Седнахме да вечеряме около паралията в долния етаж, при огнището. Освен Марка, майка му и аз, на паралията седна да вечеря и една стара арапкиня, негърка; тя беше черна като ламаринена печка, със сплескан нос, с дебели червени устни, от които долната много отпусната надолу; бялото на очите й поради контраста с черния цвят на лицето, изглеждаше много голямо; тялото й беше старешко, отпуснато и мършаво; ръцете й бяха големи и дълги, като у маймуните. Аз заприказвах с нея на турски.

— Тебе как те казват?

— Акче — отговори арапкинята.

Аз погледнах това „акче“ (по турски „акче“ значи „бялата, красивата“), което беше черно като въглен и красиво като седемте смъртни грехове, събрани всички в куп.

— Ти каква роднина си на Чипеви?

— Аз съм робиня.

— Робиня? Как така робиня? Нали преди повече от 20 години робството е унищожено в Турция?

— Така е. Но аз знам, че съм робиня. Челебията ме купи за 60 лири, това знам. И той, и жена му през цялото време откак ме купиха, бяха добри спрямо мене. Тук изгледах техните деца, тук родих и изгледах децата си. Казват ми, че съм свободна и мога да си ида… къде да ида? Къде ще намеря по-добри господари, къде ще ми позволят да седна на софрата им?… Аз съм робиня. Като робиня влязох в тая къща; като робиня живях в нея повече от четиридесет години; искам да умра в нея като робиня…

В думите й имаше едно пълно, безнадеждно примирение! Къде ще намери тя по-добри господари от ония, на които беше робувала четиридесет години и които й позволяваха да седи на една софра с тях! Мина ми през ума: къде ще намерят френските работници друг Милеран, който за тяхна сметка да застане начело на управлението във Франция? Ако те би се водили по акъла на Павел Шатев, биха могли да кажат: „Какво искате по-хубаво от това? Ние сме седнали на една софра с капиталистите, защото взимаме с тях участие в управлението на Франция!“… Да! Аз имах право като хвърлих Шатева от стълбата надолу в хотел „Македония“…

На следния ден, идящ от Изник (старият град Никея), у Маркови пристигна зет му с жена си и двете си деца. Марковият зет, Асим-бей, беше турчин, облечен в приличен, алафранга костюм; той беше 30–35-годишен, рус, със сиви очи. Миналата година той ходил на изложението в Париж и говореше малко френски. Аз ударих право в целта и му казах:

— Вашият шурей ми каза, че вие сте бекташ. Бихте ли ме запознали с учението на вашата секта?

— С удоволствие! — каза той и накратко ми изложи съществените точки от учението на Бекташ.

Според неговото учение всички хора са братя, с еднакво право на съществуване. А за съществуването и развитието на човека, първото, най-необходимото условие е свободата на личността — свобода на съвестта, на убежденията и на словото.

Мъжът и жената са еднакво човеци и еднакво участват в продължаването на човешкия род: първият създава и поддържа поколенията, а жената ги ражда и отглежда. На жената трябва да се гледа не като на предмет за удоволствия; тя трябва да се почита като майка на човечеството. Нечестиво е да се крие божият дар и да се счита тоя последният като извор на съблазни и затова жената не трябва да крие лицето си от мъжете.

Религията е съзнание за отношението между безкрайно малкото и немощното, каквото е човекът, и безкрайно голямото и могъщото, каквото е Бог; същевременно, религията е сбор от практически, нравствени правила, без чието прилагане в живота човек не може да живее в общество. Всичките религии са добри и няма защо една от тях да бъде предпочитана от другите. Бог е истина; истината е като водата: в своята жажда един я пие с чаша, друг — със стомна, трети — с кратунка, четвърти — с шепа; но формата на съда, с който човек си служи, не изменява същността на водата, с която утолява своята жажда.

Бекташ допуска брачното съчетание между индивиди от разни религии, без да ограничава религиозните чувства на бракосъчетаните: ако единият е мохамеданин, а другият християнин, първият ще посещава джамията, ще посреща в дома си ходжата и ще изпълнява обредите на мохамеданството, а вторият — ще посещава черквата, ще дава достъп на свещеника в къщата си и ще изпълнява християнските обреди; децата се възпитават така, че мъжките взимат религията на бащата, а женските — оная на майката, без да бъдат ограничавани в случай, че сами по-късно пожелаят да изменят своята религия.

Бекташите са противници на насилието, било когато то се упражнява от една личност, било когато става по волята на група хора; на властта те гледат като на насилие от група хора върху дадено общество или народ. Те са противници на насилието, даже когато то е акт на самозащита.

Според моя събеседник, повечето турци от Анадола са бекташи, въпреки жестоките преследвания от страна на властта. Тези преследвания като че ли способстват за все по-голямото разпространение на сектата.

Много по-късно, след няколко десетки години, събитията в Турция потвърдиха истинността на онова, което ми беше казал той: облегнат на тях в борбата му с централната власт, Мустафа-Кемал се издигна като реформатор на Турция. Всъщност, той не беше направил нищо в това отношение, а просто се беше възползвал от силно разпространеното учение на Бекташ в Анадола, за да се спаси от турската държава онова, което беше възможно да се спаси в онези лоши политически моменти.

Няколко дни аз бях гостенин на Марка в Левкя. Но и моето гостуване трябваше да има край. Една сутрин отидох в укюмата и се явих при мюдюрина да си визирам паспорта за пътуване към Цариград. Още щом заптието, като повдигна завесата и докладва на мюдюрина, че един чужденец иска да се яви при него, мюдюринът стана, доближи се до завесата и най-учтиво ме покани да вляза в кабинета му. Нека да кажа, че такава учтивост аз не бях срещал нито в България нито където и да било в Европа. Мюдюринът ме запита — след като беше седнал на мястото си и след като ме беше поканил да седна и аз на миндера:

— Вие откъде сте?

— От Пловдив.

— Пловдив? В Румелия? Зная го. Преди войната аз служих там като началник на пощата…

Той се замисли един момент и след това продължи:

— Красив е вашият край, много плодородно място е… Но народът ви е разбойнически. („…фекат инсан ешкие-дър“).

— Това за мене ли се отнася, господине! (Бу бана ичун ми сойлеорсунус, ефендим!) — запитах аз, като му правя упрек, че — заедно с целия народ — той обижда и мене, една света вода ненапита, за какъвто се стараех да се представя… Аз гледах мюдюра право в очите, а в моето съзнание се изнизаха картините на пладнешкото разбойническо нападение на с. Шилинос и на Чернопелийското ханче на бай Ивана в Пловдивско; в същото време, когато — разгърнат — пред очите на мюдюра стоеше моят паспорт на чуждо име…

— Извинете, съвсем не исках да ви обидя! — отговори мюдюринът. — Но, видите ли? В тукашния край, в продължение на много десетки години преди войната (руско-турската война 1877 г.), не се е случвало да има кражба, грабеж, палеж или убийство; но след войната дойдоха от вашенско и се заселиха между нас помаците. Двадесет години живяха те между нас, двадесет турски думи не научиха… Дойдоха те — и пламна мемлекетят; ден не се минава да няма или кражба, или грабеж, или палеж, или убийство, а понякога — всички заедно в един ден… Та, затова казвам, че народът ви е разбойнически…

Мюдюринът визира паспорта, извади от пояса си мюхюра[62], натиска го върху плата за мастило, духна върху него и сложи отпечатъка му под визата. След това ми подаде паспорта, стана от миндера, изпрати ме до завесата и ми пожела добър път.

Аз се върнах в Цариград. В очакване пристигането на взрива, с чиято доставка се беше ангажирал Казаков, ние с Шатева убивахме времето, както можехме — било в безкрайни спорове, било в играене на табла, било в скитане из града; ние често ходехме в Стамбул, в къщата, дето живееше семейството на Йосиф Феникьови на приказка с майка му, която през деня биваше съвсем сама, понеже мъжът й, военен лекар, служеше в Анадола, в Кара-Хисар, а синът й работеше в Цариградския клон на Креди Лионе.

Веднъж, към края на м. август, двамата с Шатева надвечер седяхме пред кафенето на хотел „Македония“. Срещу нас, на изток, беше полицейският участък „Галата-Сарай“, чийто главен вход се виждаше изцяло от мястото, дето седяхме. Нашето внимание биде привлечено от следното:

Двама полицейски пристави, хванали от двете страни Казакова под мишниците, вървяха по главната улица, идящи откъм Таксим. Групата имаше вид на трима много близки приятели, притиснати един в друг, унесени в интимен разговор. Те дойдоха до каменните стъпала на широката стълба пред входа на участъка. Там обаче Казаков отказа да изкачи стълбата и се развика из цяло гърло:

— Не хочу войти! Ви не имеете права арестовать! Я русский поданный! Не войду![63]

Той се дърпаше назад, приставите го теглеха напред, нагоре по стълбата. От вратата на участъка дотърчаха други полицейски. Казаков употребяваше най-отчаяни усилия да не се качва; най-после легна на земята и — като махаше с ръце и риташе с крака — не даваше възможност на полицейските да го вдигнат и вкарат в участъка. Тая борба продължи повече от четвърт час, при което Казаков протестираше и викаше из цяло гърло. Вероятно някой ще да беше отърчал до руското консулато и беше съобщил за това, което става при участъка „Галата-Сарай“, защото по улицата откъм Юксек-Калдаръм дойдоха двама души, единият от които беше секретарят на руското консулство, а другият — гавазинът при консулството. Секретарят отиде при групата, която се боричкаше при вратата на участъка, освободи Казакова, взе го под ръка и го отведе надолу по улицата към Юксек-Калдаръм, дето се помещаваше руското консулство, при което те бяха съпроводени от гавазина, който държеше дясната си ръка върху силяха, от който стърчаха дръжките на ятагана и на черногорския револвер с бяла костена дръжка. Казаков биде отведен в руското консулство и задържан там. Какво беше станало?

След посещението, което беше направил на нашата работа в тунела през м. май 1900 г., Казаков се срещнал с двама арменци-контрабандисти, които се ангажирали да му доставят 100 килограма динамит от Батум. Те действително намерили ангажираното количество динамит, успели да го качат на един руски търговски параход и го докарали в Цариград. Вечерта, незабелязани от никого, те смъкнали динамита в една лодка, благополучно минали под Кара-Кьой-Кюпрусу и под Зайтун-Кюпрусу; и по Златния рог поели нагоре, за да доставят стоката на уговорения с Казакова адрес, някъде към Тарла-Баши, над Терсхането. Още при пристигането на парахода в Галата, единият от контрабандистите отишъл лично при Казакова, уведомил го за пристигането на стоката и уговорил с него да се срещнат на следния ден, за да му предадат динамита и да си получат възнаграждението.

Трябва да се забележи следното: на разстояние по на 150–200 м един от друг, по цялото протежение на Босфора и Златния рог, имаше митнически постове с по няколко души митничари, настанени в дървени бараки, всяка една построена върху плуващ шлеп, закотвен за морското дъно. Един от тези митнически постове се усъмнил в минаващата край него лодка, плуваща с най-голяма бързина, и я спрял. Динамитът бил конфискуван, а лодкарят и двамата контрабандисти били арестувани и подложени на разпит, при който признали, че контрабандираният барут им е бил поръчан от „един арменец с шапка“, чието име и адрес не знаели. Полицията употребила хитрост, за да залови този „арменец с шапка“: един от приставите, облечен с цивилни дрехи, отишъл с двамата контрабандисти в къщата, посочена от Казакова за получаване на динамита, а няколко цивилни и униформени полицейски били поставени да вардят в срещното здание и чакали сигнал, за да нахълтат в къщата.

Казаков дошъл и бил неприятно изненадан от присъствието на непознатото му трето лице. Като действали съобразно дадените им от полицията инструкции, двамата контрабандисти го уверили, че непознатото му лице е техен другар и че няма защо да се стеснява от неговото присъствие. В разговора, който водили след като Казаков се успокоил, двамата арменци-контрабандисти повторили условията, които уговорили с него за доставката, накрая му предали динамита и поискали да им се плати възнаграждението. Казаков извадил портмонето и им броил уговорената сума. В тоя момент, по сигнала, който им бил даден от „другаря“ на контрабандистите, полицейските влезли в стаята, Казаков е бил арестуван и заставен да каже къде живее. Веднага полицейските го взели и с него отишли в квартирата му. Тая последната била обискирана най-щателно. По време на обиска, намерена е била визитната картичка на Мерджанова, която този последният дал на старата жена, за да я предаде на Казакова, когато беше отишъл за пръв път да се запознае с него.

След обискирането на квартирата му, полицейските отвели Казакова в полицейския участък „Галата-Сарай“, където двамата с Шатева — от кафенето на хотел „Македония“ — наблюдавахме сцената, за която разказвам по-горе. Казаков биде отведен от секретаря и гавазина в руското консулство на ул. „Юксек-Калдаръм“, където — когато минавах на другия и последующите дни — го виждах да се разхожда из двора. Той биде задържан там; неговият въпрос е бил отнесен до руското министерство на полицията, откъдето чакаха нареждане за начина, по който да постъпят с него.

Както споменах по-горе, при обиска в квартирата на Казакова, полицията намерила и прибрала визитната картичка на Мерджанова — една от ония, които той напечатал в София преди да замине за Цариград. Полицията живо се заинтересувала за тоя Васил Стоянов, студент, от Русе. Ние забелязахме, че след тая история с Казакова, полицията започна да следи по-отблизо всички ни, а най-много Мерджанова. Веднъж, когато тоя последният, в компания с д-р Ал. Малинов, се разхождал по главната улица, някъде близко до магазина „Бон-Марше“, бил настигнат от един непознат човек, облечен — както биваха облечени хафиетата по онова време в Цариград — в моден алафранга костюм, с фес на главата. Непознатият се доближил отзад до Мерджанова, потупал го по рамото и казал по чисто български, с много фамилиарен тон:

— Здрасти, Васка!

Мерджанов се обърнал, изгледал непознатия и студено му отговорил:

— Аз не ви познавам, господине, и не ви позволявам да се обръщате фамилиарно към мене!

— Е, де! Не се сърди! Между нас, ние можем да сме фамилиарни!

Мерджанов не казал нищо, обърнал му гръб и с достойнство продължил разходката и прекъснатия си разговор с д-р Малинов.

Пак около това време — мисля преди случката с Казакова пред участъка „Галата-Сарай“ — от София пристигна „Циганчето“, т.е. Саракинов, член на Софийския Македонски Върховен Комитет, с някаква мисия. Още от границата при Мустафа-Паша (сега гр. Свиленград), той бил взет на око от турската полиция и поставен под наблюдение: още на гара Мустафа-Паша, в купето на Саракинова влязъл един полицейски пристав, който също пътувал за Цариград. Когато слязъл на гара Сиркеджи в Цариград, Саракинов наел един фиакър, отишъл с него и се установил в хотел „Крьокер“; полицейският пристав тоже наел фиакър, стъпка в стъпка със Саракинова дошъл в хотел „Крьокер“ и наел легло в стаята, съседна с оная на Саракинова. При излизането му в града, полицейският го следил навсякъде, като сянка. Най-после, като се убедил, че не ще може да се отърве от сянката си, Саракинов отишъл в Българското консулато, за да му се визира паспортът и още същата вечер замина за България, без да изпълни мисията, с която беше дошъл в Цариград. В Българското консулато той видял Мерджанова, дошъл случайно при драгоманина Живко Добрев, с когото — както споменувам и на друго място — беше в най-близки приятелски отношения.

— Как можете да живеете тука, при тая полиция? — се учудил Саракинов, изпаднал в паника от непрекъснатото следене, на което бил подложен.

* * *

След като бяхме привършили тунела до основите на Отоманската банка, ние престанахме да посещаваме склада и Българската печатница. Помня — един ден набирах някакъв ръкопис за в-к „Новини“. Мерджанов влезе в печатницата много възбуден. Извади от джеба на палтото си някакви вестници от България, които току-що беше получил чрез Австрийската поща, размаха ги във въздуха и продума възбудено:

— Ура! В България има революция! Формена революция! Населението в Добричко, Шуменско, Разградско, Русенско се възбунтувало и въстанало против властта… Изгонило чиновниците… Споменуват някои села — Шабла, Дуран-Кулак и други, — дето населението водило бой с войската и полицията… А ние стоим тука и дремем в бездействие… Как не съм сега в България!

Мисля, че това беше последният път, когато ходих в печатницата. Сега, след случката с Казакова и след като бяхме влезли в очите на полицията, ние престанахме да се мяркаме и към склада. След като Нанчо прибра оттам печатарската хартия за в-к „Новини“, Мерджанов взе от него ключа на склада и го повери на д-р Малинов да го съхранява; това беше направено за всеки случай: Малинов не беше заподозрян от полицията, а в случай, че арестуват някого от нас, ключът не трябваше да попадне в ръцете на полицията и да я насочи към склада.

През първите дни на м. септември 1900 г., чрез Австрийската банка, Мерджанов получи от ръководното тяло на Върховната Македонска Организация в Солун едно писмо. В това писмо Организацията го молила да се яви при екзарха и да направи всичко възможно да подпише заповед за назначаването в Македония като учители лицата, обозначени в списъка, който бил приложен към писмото. Преди да иде в Екзархията, Мерджанов ни събра, за да обсъдим това искане на Организацията. Четиримата — Мерджанов, Соколов, Шатев и аз — на 12 или на 13 септември 1900 г. се събрахме след обед в градината на бирарията Паулик, която — на тераси — се спуска към Босфора.

Беше хубав, ясен и топъл ден. Оттук гледката към Босфора и към Азиатския бряг беше възхитителна. По Босфора, с разпънато едно платно, прилично на птиче крило, в разни направления плуваха лодки; един параход, целият в бяло, което блестеше на слънцето, бърже пореше водата по направление към Черно море. Срещу нас, на Азиатския бряг, потънал в зелената, къдрава гора, дворецът Бейлер-Бей се оглеждаше в тъмносините води… Никой от нас в тоя момент не предполагаше, че днес ние виждаме тая гледка за последен път в живота си…

Мерджанов ни прочете полученото писмо, в което имаше изрази, които гъделичкаха неговото тщеславие. Накрая той ни запита какво да правим.

— Колкото за мене, аз мисля, че в тоя случай трябва да помогнем на Организацията! — завърши той.

— Какво ще правите — не ме интересува! — каза Соколов. — И да й помогнем бива, и да не й помогнем — пак бива! В настоящия момент интересуват ме само три неща: тунелът до основите на Отоманската банка, крачката на Минерва и нейният бюст… Всичко друго е вятър!… Решавайте каквото ви е угодно!

След това Соколов си протегна краката, захапа лулата и съсредоточи цялото си внимание в нея.

Шатев се присъедини към мнението на Мерджанова — да помогнем на Организацията. Останахме двама с Мерджанова да делим мегдан и да спорим върху това — бива ли или не бива да се ангажираме в тая работа. Аз решително се противопоставих на идеята да вадим кестените от огъня за сметка на Организацията.

— Ние не трябва да се бъркаме в нейните работи — казвах аз — и то по две причини: първо, защото ние и Организацията преследваме две различни цели; тя готви въстание в Македония, а ние сме против въстанието, понеже е неморално средство за сменяване турската власт с оная на македонската интелигенция. И второ — защото с нашата намеса ние излагаме на голям и безполезен риск нашето предприятие.

— Какъв риск! Като го хвана изкъсо, екзархът сике-сике[64] ще подпише заповедта!

— И след това ще ни посочи на властта!

— Той не ще смее да направи това!

— А ти откъде си уверен, че не ще смее? По-рано, миналата година, когато го изнуди, той беше под хипнозата на неизвестното. Той не знаеше кои сме и колко сме: твоят решителен тон и камата са усилили тая хипноза…

— И сега аз ще действам решително! И сега моята кама ще бъде най-убедителният аргумент…

— Само че — сега я няма хипнозата на неизвестното! Сега екзархът знае кои сме и колко сме — една шъпа хора! И после — отде да знаем дали това не е уловка? Някой капан, курдисан общо от Организацията и Екзархията? Или само от Организацията? Същата оная Организация, която сега те гали по гърба и която преди няколко месеца беше пратила Стоил Миров да организира нашето избиване… Отде да знаем дали тя сега не смята да постигне едновременно две цели — да добие назначението на нейни хора за учители и да се отърве от нас чрез властта, когато екзархът ни посочи на нея? Тя — Организацията — сега, с това писмо до тебе, има докурджум: ще постигне най-малко една от своите цели, а може би и двете… Не ходи в Екзархията!

— С Организацията имаме една допирна точка — и тя, и ние се борим против турската власт. Това е достатъчно, за да й помогнем!

— Това е достатъчно, за да изложим на риск тунела под банката и сами себе си! И за какво? — За да получиш от Христо Матов едно „Аферим!“ и да минеш пред Организацията за наш началник! Началник на анархистите! Остави се от тая работа! Не ходи в Екзархията!

— Да не би да те е страх за собствената ти кожа?

— Какво искаш да кажеш? Страх за собствената ми кожа? Любезний! Ако ти направиш тая глупост да идеш в Екзархията, за да принудиш екзарха да назначи тия хора за учители, аз ще бъда оня, който ще иде с тебе, за да ти варди гърба! Но — пак ти казвам — не ходи в Екзархията! Разбери! Ние рискуваме всичко и то без каквато и да е полза!

Ние още дълго спорихме в същия дух. Мерджанов не се съгласяваше с мене, нито пък аз с него. В края: кога да се разделим, той каза, че следния ден ще иде при екзарха.

— В такъв случай — казах аз — ще дойда с тебе, за да не пусна никого да излезне от вратата на Екзархията, докле ти се разправиш с екзарха.

По онова време в Цариград нямаше телефони. Ако би искал да повика полиция, екзархът трябваше да изпрати някого в участъка.

Следния ден, към 10 ч., двама с Мерджанов отидохме в Орта-Кьой. По пътя не си продумахме; бяхме зле настроени един спрямо друг. Мерджанов влезе в Екзархията, а аз останах на улицата при външната врата да чакам. Разсилният, който беше при вратата на зданието, се усмихна на Мерджанова — той го познаваше от по-рано: след като взе картичката, която Мерджанов му подаде, той влезе в зданието и подир малко дойде и покани Мерджанова да влезне вътре. Аз търпеливо се разхождах по улицата край вратата и чаках излизането на Мерджанова, с ръка в джеба, дето стисках дръжката на револвера, готов да попреча на когото и да било другиго да излезне от зданието на Екзархията.

Подир около половин час Мерджанов излезе, съпровождан от разсилния, който с усмивка и благодарности прие бакшиша, даден му от Мерджанова. С няколко думи тоя последният ме постави в течение на онова, което станало между него и екзарха. Тоя последният — при влизането на Мерджанова — го очаквал с видима тревога. След като му направил един реверанс, Мерджанов му изложил своята мисия. Успокоен, екзархът станал много любезен, поканил го да седне и веднага се съгласил да издаде исканата заповед. Той позвънил, дал на прислужника списъка, който му бил предаден от Мерджанова и заповядал да се изготви заповедта, която да му бъде дадена веднага за подпис. А докле чакали изготвянето на заповедта, екзархът почнал на разни теми разговор с Мерджанова. Когато донесли приготвената заповед, екзархът я подписал и я върнал в канцеларията за изпълнение. Мерджанов станал, благодарил на екзарха за услугата спрямо „народното“ дело, направил един реверанс и си излязъл.

— Много беше любезно Блаженството. Аз не очаквах такава готовност от него — каза Мерджанов.

— Народът казва: „Много хубаво, не е на хубаво“. Дано той да се е излъгал, когато е измудрил тая поговорка! — забелязах аз.

Ние замълчахме и мълчаливо стигнахме до Галата. Там се разделихме. Мерджанов се качи на конския трамвай и замина нагоре към Пера, а аз се отбих в Баварската пивница на Домуз-Сокак да пия една бира, на спокойствие да си събера мислите и да сподавя едно неприятно предчувствие, което ме беше завладяло.

След обиска в квартирата на Казакова, полицията беше започнала да ни следи по-отблизо, но нямаше достатъчно данни, за да ни арестува. Още през м. ноември миналата година тя имаше сведения за дохождането в Цариград на Мерджанова и на мене, но не знаеше имената ни, под които живеехме. След като Мерджановата визитна картичка попадна в ръцете на полицията при обиска в квартирата на Казакова, тя започна да оформя своите подозрения, че е попаднала в дирята на едного от ония, за чиито глави беше обещано възнаграждение 10 000 лири. Във всеки случай полицията действаше предпазливо, така да се каже, с ръкавици. Вероятно, тя дебнеше за нещо по-съществено, което да потвърди тия нейни подозрения. Сега ние сами дадохме на полицията онова съществено нещо, от което се нуждаеше тя, защото екзарх Йосиф І с едната ръка беше подписал заповедта за назначаване учителите в Македония по списъка на Организацията, а с другата — още в същия ден — ни беше посочил на турската полиция.

Поради страх от отмъщението на Организацията, още на следния ден настана паника между чиновниците на Екзархията: под разни предлози, един след друг те напуснаха службата и си заминаваха от Цариград. В Екзархията останаха само трима души: екзархът, началникът на просветния отдел Ангелов и Селджобалов.

Около нас събитията се развиха много бързо. На следния ден — трябва да беше петък, 15 септември 1900 г. — Мерджанов вървял по главната улица в Пера, между Бон-Марше и Галата-Сарай. Същото онова непознато лице, което преди няколко дни го беше поздравило с фамилиарен тон, го срещнало и се обърнало към него:

— Здрасти, Васка! Много ти здраве от Слави Мерджанов!

Ухилен, непознатият нахално гледал Мерджанова в очите.

— Не познаваем нито вас, нито вашия Слави Мерджанов! Вече втори път ви казвам, че не ви познавам и не желая да бъдете фамилиарен с мене.

Още същия ден ние научихме тая случка с Мерджанова. Явно е — бурята наближаваше. И тя се разрази върху нас много скоро.

За да не се мярка постоянно пред очите на хафиетата около Галата-Сарай, на следния ден — 16 септември 1900 г., събота, — вместо в ресторанта „Хаджопуло“, където се хранеше обикновено, Мерджанов обядвал в един ресторант на ул. „Юксек-Калдаръм“ близо до руското консулство. След като се наобядвал, той тръгнал да си иде вкъщи, при което — за да избегне евентуалното му следене от хафиетата по главната улица, тръгнал по безлюдната уличка, която върви покрай високия зид, ограждащ руската легация от североизток. Тая уличка, като прави широк завой, на около 200–300 м излиза пак на главната улица. Когато стигнал до към средата на уличката, той бил пресрещнат от деврието (военния патрул) от 4 аскерлии, водени — както беше обикновено — от един униформен полицейски пристав.

— Теслим![65] — му извикал полицейският пристав.

Мерджанов ходеше с бастун, който беше купил миналата година в Пловдив от галантерийния магазин на Бр. Казасян, на минаване за Цариград. Чрез натискане на една пружина при дръжката, заедно с тая последната, от бастуна се изтегляше една шпага; самият бастун не беше друго, освен ножница за шпагата. При вика „Теслим!“, Мерджанов измъкнал шпагата, за да намуши пристава. В това време чул отзаде си същия вик:

— Теслим ол![66]

Той се обърнал. На около 20 крачки зад него, воден от един полицейски пристав и от вчерашния непознат, който му беше предал поздрав от Слави Мерджанов, вървял още един военен патрул от 4 войника, които били свалили пушките си от ремък и се прицелвали в него. Всяка съпротива била излишна. Мерджанов турил шпагата в ножницата, предал си бастуна и — подкаран от съединените два военни патрула — бил откаран към квартирата му на ул. „Сакъз-Агач“. Там направили най-щателен обиск и — между другите книги и вещи — намерили и прибрали едно шифровано писмо. В един момент, когато цялото внимание на полицейските било насочено в обиска, Мерджанов се качил на прозореца, който бил отворен и се хвърлил от него на улицата. Той обаче е бил забелязан навреме от едного, който успял да го улови за пешовете на жакета. Мерджанов, увиснал над улицата, бил изтеглен обратно в стаята. Закарали го в полицейския участък „Галата-Сарай“. От кафенето на хотел „Македония“ го видели, когато го закарали в участъка; за неговото арестуване аз узнах от хотелиера бай Георги Христозов. Разбрах, че полицията действаше методично, като беше арестувала най-напред оногова, когото считаха за наш шеф и че предстоеше арестуването и на нас останалите.

Аз се върнах веднага вкъщи и съобщих на Шатева за арестуването на Мерджанова. Беше се мръкнало, когато излязох от къщи и обиколих към квартирата на Соколова, за да го предупредя. Соколов не беше вкъщи; аз минах покрай кафене-ресторанта при хотел „Македония“, където се хранеше, с намерение да го предупредя, ако го видя там. Вървях по срещния тротоар и през прозореца видях Соколова, седнал на една маса в ресторанта; вероятно той беше си заръчал ядене и го чакаше. Пред вратата на кафе-ресторанта бяха се изправили няколко души. При светлината, която излизаше от заведението, между ония, които стояха при вратата, видях Крум Ганчев, с неговия висок ръст, прав нос и плъстената му капела с широка периферия, бежов цвят. Аз се приближих към тях, без да бъда забелязан, благодарение на това, че бях в тъмно. Видях с очите си, когато Крум Ганчев посочи с ръка към Соколова, и с ушите си чух, когато каза:

— Тутунус буну![67]

Видях, когато двама полицейски пристави влязоха в ресторанта, когато дойдоха при масата, където седеше Соколов и когато му продумаха нещо. Соколов извъртя очи в кръг, при което бялото им блесна силно; след това стана и — придружен от двамата — излезе от заведението и отиде към полицейския участък.

Върнах се вкъщи в най-мрачно настроение. Там не заварих Шатева; след мене и той излязъл да види „каква е хавата“. Заварих Нанча, който беше сложил масата за вечеря и чакаше да се събуди жена му, която спеше на кревата. Тихо, шепнешком, аз му разказах за арестуването на Мерджанова и Соколова; ние шепнешком се разговаряхме и правехме разни догадки, предположения и съображения, когато жена му със силен вик скочи и се изправи седнала на кревата.

— Нанчо! Ще се случи нещо много страшно, Нанчо! Сънувах един много страшен сън! Какъв страшен сън! — и тя започна да разказва съня си. Ние с Нанча се спогледахме. Той стана, отиде при жена си, взе да й глади косата и с несигурен глас да я успокоява. След около един час Шатев се върна. Двамата с него отидохме да си легнем в нашата стая, дълго говорихме и коментирахме арестуването на двамата наши другари; ние разбирахме отде ни дойде ударът, но не знаехме кои от нас са били посочени на полицията от екзарха — само Мерджанов и Соколов или всичките четирима; нашите догадки се въртяха около въпроса — ще арестуват ли и нас с Шатева, или бурята ще премине край нас, без да ни закачи? Решихме — следния ден, 17 септември, неделя — Шатев, който досега рядко пъти беше виждан да дружи с Мерджанова и Соколова, да обиколи към кафе-ресторанта при хотел „Македония“, по някакъв начин да отгадае предстояще ли е нашето арестуване и да се върне, за да ми се обади. Сутринта Шатев излезе. Аз останах вкъщи да чакам неговото завръщане.

Както споменах и на друго място, по онова време аз бях обхванат от литературен бяс. След привършване тунела до основите на Отоманската банка, аз почнах да пиша моите спомени от затвора в скопския Куршумли хан. Пишех ги вечерно време, когато спомените изпъкваха по-живо в паметта ми. Аз бях дошъл към техния край, когато арестуваха Мерджанова. В неделя, на 17 септември 1900 г., когато Шатев излезе да види какво става, аз се залових да довърша тия свои записки. Както бях се вдълбочил в писането, аз не усетих кога е минало пладне. Шатев още не се беше върнал. За да не дойде досега, значи, че с него ще да се е случило нещо. Аз съобразих, че ако бъда арестуван и тоя ръкопис бъде намерен, властта веднага ще узнае истинското ми име и тогава… тогава ще трябва да уреждам сметката си с турското правосъдие, както за сегашното ми двойствено съществуване, така и за моето четничество с Делчева, а също и за недоклания в София Димче Шагманов. Понеже исках да запазя ръкописа, трябваше да го скрия и — при спокойно време — да го намеря, да го довърша окончателно и да го отпечатам. Аз събрах и подредих листовете на ръкописа, опаковах го в един стар брой на в-к „Сервет“, завързах го с канап, отидох в нужника, който беше с дървено седалище, скрих го в един от ъглите на седалището и го маскирах така, че и при внимателно претърсване да не може да се забележи. След като скрих ръкописа, аз се почувствах по-сигурен за себе си и излязох да видя какво става наоколо.

Аз тръгнах по ул. „Саркис-Сокак“, чийто северен край излиза на Кючук-Мезаристан — турски гробища, които дремят под черни, дебели и мълчаливи кипарисови дървета. Това беше моето любимо място за разходка, особено по мръкнало. Оттам се откриваше една чудно-красива гледка към Златния рог и към Стамбул, където започваха да блескат светлини по прозорците и да се отразяват във водите на Златния рог. По време на тия мои вечерни разходки, аз бивах обзет от някаква гордост.

— Ето, на! — мислех в себе си. — Гъмжи тоя милионен град от хора, всеки зает със своите дребни грижи; толкова са заети те с тия грижи, че не виждат жалкото скотоподобно състояние, до което са докарани. И само ние, четиримата, само ние сме излезли на двубой с ония, които са докарали своите подобни до това състояние. Да! Само ние — тая шепа хора — ще смутим спокойствието и на господарите, и на робите… Милиони срещу четирима души — има защо да бъдем горди — нашата цена е еднаква с оная на тези покорни милиони безволни и безидейни хора.

Друг път почти безлюден по това време, сега Кючук-Мезаристан се кръстосваше от много хора — така да се каже — от съмнително качество. По онова време цариградската тайна полиция се рекрутираше от разните националности, които населяваха Цариград, но най-вече от арменците и левантинците. Хората, които сега обикаляха и се зазяпваха между кипарисите, бяха повечето левантинци. Аз си направих заключението: Шатев не се върна, тези хафиета обикалят насам около улицата, където живея — значи, предстои и моето арестуване.

Мръкна се. Аз се върнах вкъщи и влязох в стаята на Нанчови. Те седяха да вечерят; поканиха и мене. Току-що бях седнал на масата, доле, при стълбата се изчука силно. Нанчовата жена излезе със свещника до стълбата и веднага се върна, като продума уплашено:

— Нанчо! Турци!

Нанчо взе от нея свещника, който взе да подскача в ръката му. Той излезе от вратата, отиде до стълбата и веднага се върна в стаята. Долната му челюст трепереше като в треска и той — цял треперящ — ми каза:

— Илия! Тебе те барат!

Аз взех свещника от ръката на Нанча, излязох от стаята и отидох на горната й площадка; долу, под стълбата, чакаха няколко униформени полицейски пристави. Аз ги запитах по български:

— Какво обичате?

Началникът на полицейската група, един едър мулат, с дебели бърни, сплескан нос и къса, черна, къдрава коса, която се подаваше изпод феса на главата му, ме запита по турски:

— Ти ли си Илия Дуров?

— Да. Какво обичате? — запитах вече по турски.

— Ела с нас! Викат те в полицията!

Едновременно като говореше, мулатът се изкачваше по стълбата и идваше към мене.

— Аз съм български поданик! Ще дойда с вас, но само със знанието и съгласието на българския консул!

Мулатът се беше изкачил при мене на площадката, на горния край на стълбата.

— Ким сикер сенин консулус, бе-хей![68]

Едновременно с произнасянето на тези думи, усетих един силен удар по главата отляво, над сляпото око. Зашеметен от силния удар, нанесен ми от мулата, аз съм се изтърколил надолу по стълбата. Когато се свестих, аз се видях с кръстосани ръце, турени в белезници, които бяха закачени на една тънка желязна верига, другият край на която беше в ръцете на един от полицейските пристави.

Без шапка, без горна дреха, с ръце, заключени в белезници, окръжен от групата полицейски пристави, аз бях поведен и воден на верига, като куче. Единият мулат — началникът на групата — вървеше напред. С бързи крачки, напомнящи френските раs gymnastiques, ние пресякохме по една напречна уличка на изток, тръгнахме по Rue Voivoda, минахме край хотел „Македония“ и влязохме в полицейския участък „Галата-Сарай“, където ми свалиха белезниците от ръцете и ме въведоха в една от стаите на долния етаж. През цялото това време имах впечатлението, че влизам като рибата в рибен кош, в който тя влиза лесно, но не може да се върне обратно назад. Зад едно буре до стената, срещу вратата, седеше един 55–60-годишен човек, сух, висок, с ниско остригана черна, прошарена брада. Той беше мютесарифинът (окръжния управител) на Пера. До него, от дясната му страна, беше седнал един възрастен човек със среден ръст, с широки гърди и дебел корем, облечен в дворцова униформа. Изправен пред бюрото на мютесарифа видях Шатева. Моето влизане в стаята прекъсна разпитването, на което е бил подложен Шатев. Мютесарифинът почна да ме разпитва за името, месторождението и пр. по турски.

— Не зная и не разбирам турски! — отговорих аз на всичките въпроси, които ми бяха зададени. Тогава мютесарифът повика при себе си едного от приставите, които ме бяха довели, и ниско му заповяда нещо. Приставът даде селям и бърже излезе. След малко той се върна с един възрастен човек, с ръст по-нисък от среден, облечен в някаква униформа. Доведеният се изправи от лявата страна пред бюрото на мютесарифа, почна да му превежда на руски въпросите, които задаваше административния големец и да предава на тоя последния по турски моите отговори. След въпросите за името, презимето, месторождението, възрастта, занятието и др., чрез преводача мютесарифът ми зададе тоя въпрос:

— Почему пришел в Цариград?

— За да постъпя в „Галата-Сарай“ — отговорих аз, като под „Галата-Сарай“ подразбирах императорския лицей, който също носеше това название.

— И най-после ето те, че постъпи в „Галата-Сарай“! — каза по турски мютесарифът, като се усмихна саркастично и повдигна веждите си. Той беше направил един каламбур поради еднаквото название, което носеха както лицеят, така и находящият се в съседство с него полицейски участък.

По един знак на мютесарифа, мене ме изведоха от стаята и ме поведоха по един тесен коридор в дъното на залата. Пак бях обладан от същото онова впечатление за рибата, която влиза в рибения кош. В дъното на коридора, вляво, имаше една стълба за горния етаж. Самият коридор завършваше с една тясна и ниска врата, направена от дебели дъбови талпи, в която ме вкараха. Намерих се в един тесен двор, дълъг около 15 метра и широк около 3 метра, с общо направление от североизток към югозапад. Вратата, през която влязох в двора, се намираше по средата на северозападната му страна.

Югозападната страна на двора беше ограничена от една дебела и ниска стена, до която беше долепен нужникът. Върху самата стена стърчеше една желязна решетка, висока до покривите на съседните сгради. Тая решетка се състоеше от дълги, обли железни пръти с дебелина около 2 см в диаметър, поставени по на около 10 см един от друг и през всеки 50 см от тяхната дължина свързани с напречни железа. На върха прътите бяха заострени като копия. Тая страна на двора беше продължение на стената, която ограничава полицейския участък „Галата-Сарай“ откъм улица „Ени-Чарши-Сокак“, която тук стръмно се спуска към Галата.

Останалите стени на двора го ограничаваха откъм северозапад, североизток и югоизток. На всяка от стените имаше по една врата; вратата на северозападната стена, която аз бях прекрачил, служеше за заден вход на полицейския участък „Галата-Сарай“; вратите на другите две стени бяха входове на двете здания, които ограничаваха двора откъм североизток и югоизток и които служеха за затвор.

Над вратата на югоизточната стена беше окачен един фенер с опушени стъкла и с опушена петролна лампа в него; той осветляваше със слаба и мътна светлина двора и оградите, които го окръжаваха и им придаваха един злокобен и фантастичен вид.

Още щом хлътнах в двора, първата ми мисъл беше да избягам. Без да обръщам внимание на пристава, който влезе в двора след мене и заключи вратата след себе си, аз потърсих с очи място, откъдето да рискувам едно бягство. Ниската стена и желязната решетка над нея привлякоха вниманието ми и аз бърже се затирих към нея. Дали защото мислеше, че отивам по нужда или защото беше уверен в невъзможността да избягам, приставът не прояви никакво безпокойство от моето бързо приближаване към решетката и със спокойни крачки влезе във вратата, която — черна — зееше в югоизточната стена. Аз се качих на стената, хванах се за решетката и погледнах надолу към улицата „Ени-Чарши-Сокак“, слабо осветена от редките фенери. Решетката не се поддаваше никак на моите усилия да я разтворя и направя разстоянието между два пръта по-голямо. А и дълбочината до паважа на улицата трябва да беше 25–30 метра. Имаше защо приставът, който след мене носеше в ръката си някаква бумага, да бъде спокоен — бягството беше невъзможно. Ако би могъл, незабелязано, човек да се качи горе на решетката и да се прехвърли през острите копия, при скачането си от 30 м височина на улицата, той би пльоснал като жаба; а ако би имал и въже, и да би се спуснал по него, той би налетял на часовоя, който — с пушка на ремък — непрекъснато сновеше на улицата, край стената, увенчана с решетката.

Приставът излезе от вратата, където беше влязъл. След него, като се прозяваше, вървеше един висок, сух, кокалест човек, наметнат с куртка и със смачкан фес на главата. Той се обърна към мене и грубо ми извика:

— Хайде! Гир ичери! — и с поклащане на главата ми посочи вратата, от която току-що бе излязъл.

Аз влязох в тая последната, последван от Хамзи-ага — така се казваше гардиянинът, на когото бях предаден от пристава. На 4–5 крачки от входа, вдясно, имаше една врата на стая от приземия етаж; ние минахме край тая врата и се изкачихме по една стълба за горния етаж. Там Хамзи-ага отвори вратата на стаята, находяща се над оная, край чиято врата бяхме минали, вкара ме вътре и влезе в стаята след мене. Това беше неговата стая, в която единствена мебел беше един одър с легло. Като не заключи вратата, Хамзи-ага си легна на леглото върху одъра, без повече да се интересува от мене. Аз се повъртях насам-нататък и — понеже нямаше стол или каквато и да било друга мебел — легнах на дъските. Цяла нощ не можах да заспя. След кауша в Куманово, след Старата Апсаана и Куршумли-хан в Скопие, след V участък в София, ето ме сега пак в затвора! Тогава — в Куманово, Скопие и София — аз не бях вкусил от свободата, оная свобода, която е най-близка до истинската такава при естественото състояние на човека: свободата на четническия живот, когато човек е окачил на пирона тиранията на закона и условностите и при която единственият му пътеводител и съдия е неговата съвест… Защо се оставих да бъда арестуван, воден на верига като куче и затворен сега в килията на Хамзи-ага? Едно късно и безполезно разкаяние, че съм се оставил да бъда арестуван, не ме остави да мигна през цялата нощ.

На сутринта ме преместиха в стаята на приземния етаж, под оная на Хамзи-ага. Освен две легла върху дървени магарета, с мръсни постилки и завивки, в тая стая имаше сламен стол с продънено седалище и пречупено облегало за гърба; а също и една груба дървена маса, покрита с продрана и изпонацапана обвивна хартия, поставена до прозореца, който гледаше към двора. Захвърлени и потънали в прах, в ъгъла зад вратата, бяха натрупани в безредие някакви непотребни тефтери — стари затворнически регистри. Когато се опознах с новата обстановка, аз повдигнах постелката на едно от леглата; попаднах на няколко листчета хартия, от които можах да узная, че тук преди няколко месеца е бил затворен някой си български свещеник Протасий.

Когато — в 6 часа сутринта — пуснаха затворниците на разходка, те се разхождаха под моя прозорец и отиваха по нужда, като минаваха край него. Пуснатите на разходка затворници бяха под наблюдението на трима гардияни: Хамзи-ага, в чиято стая прекарах нощта; Кючук-Мехмед и Мустафа, чиито легла бяха в сегашната ми стая. Първите двама — Хамзи-ага и Кючук-Мехмед — бяха бошнаци и не говореха добре турски; те говореха тоя език даже по-лошо и от мене; третият — Мустафа — един едър, шишкав и много мургав турчин, беше от Анадола, някъде откъм Кютахия; той говореше турски с анадолски акцент.

След като се свърши сутрешната разходка и затворниците се прибраха в каушите, видях Соколова, с ремък през врата, да отива по нужда. За да разбере, че съм тука, аз започна да пея арията Paresseuse fille от Фауст, която често ме беше слушал да тананикам, когато бяхме свободни. Соколов вдигна очи, видя ме и ме поздрави с веждите си.

Аз използвах времето, когато Кючук-Мехмед и Мустафа бяха вън от стаята, откъснах парче хартия от захвърлените тефтери и набързо надрасках няколко думи; целта ми беше да установим със Соколова писмена връзка: първо, за да уеднаквим показанията си при разпитите, които предстояха; и второ, да направим живота си в затвора по-разнообразен и интересен. Когато Кючук-Мехмед дойде в стаята, казах му, че искам да ида по нужда. По тавана на нужника намерих една цепнатина и в нея турих — сгънато — листчето хартия. Не се мина дълго — Соколов се показа пак с ремъка през врата и с напрегнато изражение на лицето, като да е болен от силна диария. Той мина край прозореца в това време, когато по същата ария от Фауст аз пеех:

Там писмо оставих —

разгледай добре!

Вгледай се нагоре,

потърси добре!

Соколов излезе от нужника като си стягаше ремъка. Чрез едно мръдване на веждите, той ми даде да разбера, че не е намерил писмото. Аз продължих настоятелно да пея:

Погледни нагоре!

Взри се по-добре!

Изглежда, че диарията ще да беше хванала Соколова здраво, защото след малко той пак се яви в двора с ремък през врата; той бързаше почти тичешком към нужника. Когато излезе, от едно навеждане на веждите му разбрах, че „е получил“ писмото. Оттогава, до самото ни излизане от затвора, без да има защо Соколов да симулира заболяване от диария, ние с него поддържахме честа, редовна и подробна кореспонденция.

На обед, както на всички затворници, ми дадоха един таин[69] хляб. Нека спомена мимоходом, че хлябът, който получаваха затворниците в цяла Турция, беше бял, чисто пшеничен хляб, на тежест 1280 г (една ока, 400 драма). Тоя хляб по нищо не приличаше на оня, който комунистическата „народна република България“, от 13 години насам[70], продава на „свободните“ български граждани по 80 лв. единия килограм, без в него да има поне едно зрънце пшеница, в това време, когато същата тая „народна република“ иззема от земеделците произведените от тях храни, като ги заплаща по 18 лева единия килограм жито… При това, плащани след 6–7 месеца от изземването или — изобщо — никак не плащани…

Сух хляб, при тая обстановка, ми се стори съвсем опака работа. Аз казах на Кючук-Мехмед:

— Мехмед-ага! Няма ли някаква възможност да ми се доставя храна от хотел „Македония“? Попитай мюдюра на затвора да разреши да ми се донася ядене отсреща, от ресторанта на хотел „Македония“!

Кючук-Мехмед отиде при мюдюра на затвора. Не се мина и половин час, прислужникът на ресторанта при хотел „Македония“ донесъл в полицейския участък върху един поднос супа и готвено, изпратени от съдържателя на това заведение, костурчанина бай Георги Христозов. И така, още на следния ден от моето арестуване, аз бях добил възможността да се храня тъй, както подобава на един цивилизован човек.

Още след първото донасяне на храна от ресторанта при хотел „Македония“, аз забелязах, че при връщането на паниците дежурният гардиян взима купа нечисти паници, повдига ги една по една, като проверява да няма между тях някаква записка и ги предава за изпращане обратно в ресторанта. На следния ден рискувах едно изпращане на писмо чрез нечистите паници, които се връщаха обратно в ресторанта, вярвайки, че съдържателят Георги Христозов няма да ме издаде. Аз намокрих долния кръгъл ръб на една от паниците, налегнах тая последната силно върху една от празните страници на един от захвърлените тефтери и след това, по мократа кръгла среда изкъсах листа; с хляба, намокрен с плюнка, направих лепило, с което намазах изрязания кръгъл лист хартия, и залепих тоя последния върху дъното на паницата. Върху листа не написах нищо, за да не би — ако се открие играта — да се намери писмо, което би предизвикало арестуването на бай Георги Христозов, а също и моето поставяне при по-строг режим.

Залепеният празен лист мина благополучно през контролата. Окуражен, аз още на следния ден написах подробности по режима, на който бяхме подложени, по въпросите, които ни бяха задавани през време на нощните разпити през миналата нощ и по дадените от нас отговори.

По тоя начин, още през първите два дни от нашето арестуване, можа да се постигне пълно единство между показанията на Соколова и мене; а също — да се осведоми първият драгоманин при българското консулство — Живко Добрев — върху общото положение на нашето задържане в затвора.

Така минаха няколко дни. Всеки ден аз редовно пращах — чрез нечистите паници — сведения даже за най-малките подробности от нашия живот в затвора. Кореспонденцията между Соколова и мене беше много оживена. Тя обемаше не само дребните случки, които набръчкваха замрялата повърхност на нашия затворнически живот, а засягаше и принципни въпроси.

— Няма значение това, че ние сме в затвора — пише Соколов в едно от писмата си. — Затворът е направен за хората, а не за котките. Истинските хора, ония, които имат свои собствени идеи или особености, ония, които не могат да се влеят в общото течение на покорното човешко стадо — именно истинските хора обитават затворите… Не е ли достатъчно това съзнание, за да бъдем горди?

— Спомни си нашите размишления, когато наблюдавахме звездния свят от скалата „Св. Илия“ над Горенци — пишеше той в друго писмо. — В сравнение с вселената, ние сме безкрайно малки и жалки нищожества, ако и да сме склонни да мислим себе си за център на вселената. За живота на тая последната нашият живот или нашата смърт нямат абсолютно никакво значение… Никога не забравяй, че във всеобщата, мировата хармония, даже надгробното ридание представлява песен; и че смъртта на едни от нас е необходимо условие за живота на други от нас…

— Ти си чудак! — пишеше в друго писмо. — Не схващаш ли цялата глупост и низост на ония, които държат в затворите или окачват на бесилките своите подобни и които не могат да намерят друго средство за борба с идеите, освен затвора и бесилките?… От нас — едни обикновени хора — те искат да направят светци и мъченици; малко ли ти е това?… Безславна смърт няма — стига тя да бъде в хармония с нашия мироглед, който отрича насилието върху човешката личност… Но достойно ли е — след като умреш „славно“ и ти вдигнат статуя — пернатите гарги да кацат върху тебе и да ти цвъкат лицето, а човешките гарги да правят същото с твоята памет?

След като бях преместен в стаята на Кючук-Мехмед и Мустафа, същия ден бях изведен от затвора. С един полицейски пристав минахме през двора, влязохме в участъка, качихме се по стълбата и влязохме в една от стаите на горния етаж. Това беше стаята на полицейския следовател. Почна се моят разпит; на зададените ми въпроси отговорих приблизително следното:

Името ми е Илия Дуров, родом от гр. Пловдив, България. Дошъл съм в Цариград, за да следвам в императорския лицей „Галата-Сарай“. Понеже дойдох късно, не можах да постъпя веднага; останах в Цариград, за да науча добре говоримия турски язик; и за да мога идущата година да следя с успех науките си в тоя лицей, аз взимам частни уроци по литературния турски язик. В Пловдив живея в квартала „Синджирли-Бунар“, близо до джамията „Бей-Меджид“. Баща ми е покойник; той е родом от едно пловдивско село, откъдето се преселил в града. Той е бил бакалин, човек със средно материално състояние. Когато да умира, последното му желание било да бъда изпратен да следвам в императорския лицей в Цариград, където — освен турски язик, който е необходим за всеки човек в Балканския полуостров, да науча и няколкото други чужди язици (френски, немски, английски), които се изучават основно в лицея и които ще ми са много полезни в живота. Соколова познавам от гр. Кюстендил; преди две години, заедно с другите ученици от класа, от Пловдив отидохме на екскурзия в Кюстендил; там се запознах със Соколова, който беше известен между учениците от Кюстендилското педагогическо училище като много добър рисувач. Мерджанова (т.е. Васил Стоянов) познавам от Пловдив; аз тогава бях ученик от долните класове на Пловдивската гимназия; той беше дошъл от Русчук да следва в горните класове на гимназията; запомнил съм го, защото беше много начетен и често държеше реферати на разни теми; аз го познавах, но не дружах с него, защото беше по-възрастен от мене и защото не можех да говоря с него на научни теми, понеже нищо не разбирах. Видях го тук в Цариград и му се обадих; тогава се запознахме и понякога дружахме. С Шатева се запознахме тука, в Цариград, където и той като мене, дошъл да постъпи в лицея. Тук с него живеехме заедно в една стая, за да не харчим много пари.

Трябва да забележа, че мустентикът (следователя) Халид-Ефенди беше учтив човек. Без сянка от грубиянство, той задаваше своите въпроси, хитро ги оплиташе и повтаряше, като се стараеше по всякакъв начин да ме хване в противоречие — нещо, в което не успя, защото с време аз бях успял да наглася отговорите си така, че да не си противореча. Моят разпит продължи дълго; напрегнатото състояние, в което бях, ме измори много; но и Халид-Ефенди започна да проявява признаци на преумора, ако и докрай да остана хладнокръвен и учтив. Беше минало полунощ, когато той ме изпрати обратно в затвора.

В двора на този последния заварих Хамзи-ага седнал на стол пред вратата на югоизточната стена; той беше дежурен. Спомням си, че някъде в каушите на зданието, пред чиято врата беше седнал Хамзи-ага, затворниците вдигаха шум. Хамзи-ага си обърна главата и извика по направлението, откъдето идеше шумът:

— Де-е-хей! Хергеле!

От кауша се обади един сладникав глас, в който се прокрадваше една нотка на подигравка:

— Хамзи-ага! Какво значи „хергеле“?

Както казах и по-горе, Хамзи-ага беше бошнак. А на всички е известно, че бошнаците — също като македонците от Прилепско — имат една забележителна неспособност да изучават чужди язици. Хамзи-ага отговори важно:

— „Хергеле“ значи „малко конче“.

Целият кауш гръмна от весел и шумен смях — нещо, което направи щото Хамзи-ага да се усмихне със задоволство.

В стаята, която ми бяха определили сутринта, заварих Кючук-Мехмед и Мустафа легнали на леглата си. Мустафа беше заспал, но Кючук-Мехмед беше буден и при моето влизане се изправи седнал на леглото. Изморен от дългия разпит, аз исках да легна и да си почина, но нямаше къде; не можех да легна и на пода, защото двете легла и масата заемаха стаята почти изцяло. Аз седнах на стола, с намерение да спя седнал; но тъкмо що бях задрямал, усетих, че някой ме хвана за рамото и ме разтърси.

— Уйма! Ей, даскал! Уйма![71]

Аз се сепнах и видях до мене Кючук-Мехмед, който ме беше събудил. Оттогава насетне — до моето преместване от тая стая — всякога, когато задрямвах, дежурният гардиян ме раздрусваше и събуждаше. Само денем, когато гардияните бяха заети с надзора върху пуснатите на разходка из двора и коридорите затворници и в стаята не оставаше никой от тях, след размяната на кореспонденцията със Соколова чрез нужника и след като изпращах — чрез нечистите паници — ежедневните си сведения за нашия затворнически живот, успявах — седнал на стола — да подремна по 2–3 часа в денонощие и то на различни интервали.

Тая вечер, след като Халид-Ефенди — подир първия разпит — ме изпрати обратно в затвора и аз седнах да си почина, точно под „моята“ стая, някъде дълбоко изпод земята, се разнесе един отчаян вик:

— Ама-а-а-ан! Джан-куртаран йок-ми бе-е-ей![72]

Там, някъде долу в подземието, биеха някого. След полунощ, в пълната тишина, тоя отчаян вик, който се повтаряше с постепенно отслабваща сила, придружен от тъпи удари и от яростните псувни на палачите — имаше защо да ми настръхне косата… Всяка вечер късно ме извеждаха на разпит при следователя; когато ме извеждаха, аз тръпнех от мисълта, че ще ме свалят долу в подземието, за да ме бият; когато — след полунощ — ме докарваха обратно в „моята“ стая, от подземието се чуваше все същият отчаян вик за помощ, но с разлика в тембъра на гласа — което значеше, че подлагат на жесток побой не едного, а различни хора. Почти всеки ден Цариградската полиция устройваше хайка по арменци, посочвани на полицията като опасни за държавата от техни сънародници-арменци, находящи се на служба в полицията като хафиета (детективи). Турците-полицейски презираха доносниците, но се ползваха от техните доноси и чрез побоищата върху арестуваните арменци изразяваха своето презрение спрямо цялата арменска нация. Нас даже с пръст никой не ни докосна — това трябва да подчертаем.

Така минаха няколко дни. Вероятно — чрез агентите на Пловдивското турско консулато — полицията ще да беше направила справка за мене в Пловдив, откъдето ще да са отговорили, че Илия Дуров действително живее в Пловдивска махала Синджирли-Бунар, близо до джамията Бей-Мехмед, че баща му — сега покойник — е от село, преселен в града и че в настоящия момент тоя Илия Дуров отсъстваше от града. По всичко личеше, че мустентикът Халид-Ефенди искрено ми съчувстваше за дето съм имал нещастието да се познавам с Мерджанова и Соколова. Последният път, когато ме изведоха на следствие при мустентика, Халид-Ефенди ми каза:

— Язък, чоджум! Сен хак-ерине гидежексън![73]

На следния ден, когато нямаше никой в „моята“ стая, аз исках да съобщя навън за моите впечатления от думите на Халид-Ефенди при последното разпитване. Аз намокрих долния кръгъл ръб на една паница и наблегнах тая последната върху празния бял лист на един от тефтерите. Наведен над масата, цял погълнат от моята работа, аз не бях забелязал, че в стаята влязъл Кючук-Мехмед, който дошъл зад мене; той се помъчил да види с какво се занимавам и ме попита:

— Не япиорсън?[74]

Аз се стреснах и се обърнах. Кючук-Мехмед с любопитство се загледа в масата. През главата ми мина мисълта, че начинът, по който кореспондирах с външния свят, е открит; че това ще повлече арестуването на съдържателя и персонала на хотел-ресторанта „Македония“; компрометирането на персонала при българското консулство; ще влоши както моето положение, така и онова на останалите ми арестувани другари и ще промени коренно мнението, което мустентикът Халид-Ефенди си беше съставил относително моята невинност. Всичко това мина като светкавица през ума ми. Без да разсъждавам и съобразявам, както натисках паницата с двете си ръце, аз се обърнах, дигнах паницата и я стоварих върху главата на Кючук-Мехмед. Паницата се счупи на парчета, а Кючук-Мехмед залитна и след това заора с лицето си по пода, без да може да извика. От пукнатата му глава бликна кръв и се разля по пода. През вратата — оставена отворена при влизането на Кючук-Мехмед — се втурнаха върху мене Хамзи-ага и Мустафа, които ме хванаха и — въпреки моята отчаяна съпротива — ми извиха ръцете назад. Дойде и мюдюрина на затвора. Аз с ярост продължавах да псувам лежащия в безсъзнание Кючук-Мехмед, върху чиято глава изливаха с кофи студена вода.

Какво мислите — при такъв случай, как биха постъпили с мене, ако това би станало в която и да било друга страна? Едва след като бях задържан с извити ръце назад, аз разбрах, че ще бъда съсипан от бой. Но нищо подобно не стана. Мюдюринът, гардияните и мустентикът Халид-Ефенди, който последен дойде в двора — всички единодушно заключиха:

— Завалла чоджук! — Дели олмуш![75]

Всички заключиха, че поради режима на усамотение и безсъница аз съм полудял. Знае се, че турците са много снизходителни спрямо лудите, ония, които са лишени от разсъдък. Така щото, с одобрението на Халид-Ефенди, мюдюринът на затвора нареди да бъда преместен в общия кауш на „янгънджиите“ — хора еснафи, затворени по обвинението, че са си запалили дюкяните с цел да получат сумата, за която са били застраховани. Никой не обърна внимание на мокрия кръгъл отпечатък от долния ръб на паницата върху празния бял лист на тефтера, който — разтворен — лежеше на земята…

Вкараха ме във вратата, която зееше на североизточната стена на двора, където се намираше каушът на „янгънджиите“. В тоя последния бяха затворени няколко души, чиито имена не мога да си спомня. Запомнил съм само „Хаджията“ — един висок, кокалест грък, сух, черноок, с големи черни мустаци и дебели вежди, който постоянно беше занят с гледане на карти; седнал на пода с подвити под себе си крака, наведен, той по цял ден редеше картите и предричаше бъдещето на себе си и на другарите си по кауш. Спомням си с най-дълбока признателност за друг един от „янгънджиите“ — Епаминондас Витилас. Той беше родом от Цариград, по народност грък, по занятие манифактурист, човек на около 35 години, със среден ръст, със сиво-зеленикави очи, светло-кестенява коса, мустаци и брада. Това беше човекът, който заличи в мене всяка следа от омраза към гърците, каквато ни насаждаха в училището още от деца. Той говореше отлично френски; с него ние говорехме и спорехме на тоя язик.

Мене ме преместиха в кауша на янгънджиите, за да не бъда усамотен — което беше голямо облекчение на режима; но както и по-рано, по време на разходките, не ми позволяваха да излизам от кауша и да се разхождам из двора и коридорите. На следния ден от преместването ми, за да убия скуката от самотата, с едно парче въглен от мангала, бях почнал да копирам по памет една от рисунките на Соколова, която той беше кръстил „Окованото изкуство“. Епаминондас Витилас, който се беше върнал от разходката си, застана пред стената, където дращех и ме запита по френски:

— Какво рисувате?

— Една рисунка — „Окованото изкуство“ (L’art en entraves).

— Господин Илия! Оставете рисуването! Елате да си поговорим!

Аз захвърлих въглена и го запитах:

— Какво обичате?

— Господин Илия! Вие сте българин, аз съм грък. Ненавиждам българите от дъното на душата си. Ние гърците и вие българите — ние сме вековни врагове. Но — нека ви кажа — завиждам ви и се възхищавам от начина, по който вие знаете да умирате. Дайте ми възможност да ви докажа моето уважение!

Аз го погледнах косо и помислих в себе си: „Гръцки хитрец! Каква ли иска да ми я скрои!“ и го запитах:

— Какво по-голямо доказателство от онова, което казахте сега?

— Не. Аз искам на дело да ви докажа моето уважение. Искам да ви бъда полезен.

— С какво мислите, че можете да ми бъдете полезен?

— С какво ли? — Да предавам ваши писма на господин Стоянов и неговите — на вас; да бъда поща между вас.

Епаминондас Витилас като че ли бръкна в мозъка ми и догади моето най-съкровено желание. Но аз не бях наклонен да се хвана така лесно на въдицата, която той ми хвърли и небрежно казах:

— Аз няма какво да му пиша, а и той не вярвам да има нещо да ми съобщава. Във всеки случай предайте му това!

И на едно малко парче хартия, аз написах две думи без подпис: „Чок-селям!“ Между хиляди почерка — знаех това — Мерджанов веднага, без колебание, би познал моя почерк. Моята сметка беше тази: ако Витилас предаде на гардияните моята записка, тя не съдържа нищо, което би могло да навреди с нещо на когото и да било; а ако действително успее да я предаде на Мерджанов, ще се установи многожеланата пряка връзка между него и мене. Епаминондас Витилас излезе в коридора; след малко се върна и ми каза:

— Стоянов беше в своята килия и гледаше през прозорчето на вратата. Аз на правих хартийката на топче и му я хвърлих през прозорчето.

Същия ден, когато пуснаха затворниците на следобедна разходка, Витилас отишъл да се разхожда в коридора край килията на Мерджанова. Тоя, последният, издебнал момент и, незабелязан от Хамзи-ага, който наблюдавал затворниците в коридора, подхвърлил на Витилас една топка от смачкана червена хартия. След като я взел, Витилас веднага ми я донесе. Мерджанов накратко беше описал живота от момента на арестуването, какво го е питал мустентикът, и какви отговори е давал.

Същия ден, когато е бил арестуван, вечерта го качили в един файтон и го откарали в Стамбул. Файтонът спрял пред Сарай-Бурну. Мерджанов е бил смъкнат от файтона. Домъкнали го до брега на морето, където му вързали ръцете и краката. Той разбрал, че ще го хвърлят в морето и се отписал от списъка на живите, когато станало нещо, което той съвсем не очаквал. От ресторанта при хотел „Македония“ видели, когато го извели от участъка Галата-Сарай и го качили на файтона, който минал край хотел „Македония“ и заминал надолу по главната улица към Войвода-Сокак; някой отишъл и явил това в българското консулство. Първият драгоманин при това последното, Живко Добрев, взел файтон и успял да се яви при Сарай-Бурну точно навреме — преди Мерджанов да бъде експедиран към морското дъно. Със своето присъствие Живко Добрев осуетил намерението на полицията и Мерджанов е бил върнат обратно в участъка Галата-Сарай.

Отговорите, които Мерджанов давал при разпитването му от мустентика Халид-Ефенди, в оная своя част, която се отнасяше до мене, в общи черти почти съвпадаха с моите показания относно познанството ми със Соколова и Мерджанова. Оставаше — ако стане нужда в бъдеще — да изгладим окончателно тия отговори, та — в очите на мустентика — да добият силата на безсъмнена истина.

Десетина дни след като ни бяха арестували, една вечер към полунощ извели Мерджанова и Соколова от участъка, качили ги на файтон и ги отвели в Стамбул, в Министерството на полицията. Министърът на полицията искал да ги види и лично да проучи тяхната преписка. Пръв въвели при него Мерджанов. На една маса бил сложен един чувал пълен с книги и вещи, взети от Мерджанова при обиска на квартирата му. Там било и шифрованото писмо на Солунския централен македонски комитет до Мерджанова, с което се искаше нашето съдействие, за да се принуди екзархът да назначи за учители в Македония лицата по приложения списък. Мерджанов не отказал, че получил това писмо, но не знае нито кой му го е пратил, нито съдържанието му, защото — ако действително то е шифровано писмо, а не някаква мистификация — той не знае ключа на шифъра. Един секретар, в присъствието на министъра и на Мерджанова, правил опис на находящите се в чувала книги и вещи. Между другите книги била и книгата „Народничество и Марксизъм“ — ако не ме лъже паметта — от Плеханов. При вписването в описа на тая книга, секретарят се намерил в недоумение и запитал министъра:

— Пашъм! Насъл язаим „Марксизмо“? „Каф“-лен ми, оса „кяф“-лен?[76]

Министърът отговорил:

— Чивир орда бир „каф“, та сик олсун![77]

В очите на Мерджанова, втората част от тоя отговор била нещо като атестация за възпитанието на министъра на Хамидовата полиция.

След излизането на Мерджанова, при министъра въвели Соколова. Соколов имаше дълга черна брада; небръснат и непригладен в продължение на десет дни, с черни дълги коси до самите му очи, с бялото на очите, което се хвърляше в очи поради контраста с черните му очи и обрасло с черна козина лице, Соколов имаше вид на горила. Още щом го въвели при министъра, тоя последният се развикал:

— Бу ми? Бу ешкие-дър! Чикарън дишари! Ерине коин, аманасана сикеим![78]

— Това беше псувня по специална поръчка, като моя костюм! — ми беше писал на другия ден Соколов в записката си, която аз получих чрез тавана на нужника…

Занизаха се еднообразните дни на затворническия живот: вчерашния приличен като две капки вода на днешния, а тоя последния — на утрешния. През цялото време само една бръчка нарушаваше това убийствено еднообразие. Веднъж, при една следобедна разходка на затворниците, каквато не ми беше позволявана, аз бях сам в кауша и — за да убия времето — бях взел картите от Хаджията и ги редях, като си хвърлях пасианс. Аз бях всецяло погълнат от това си занимание, когато отдясно, някъде отгоре, един силен вик прогърмя в ушите ми:

— Манджуков!

Никога не ми се е случвало да се подплаша толкова, колкото се бях подплашил тогава. Аз и не помислих да съображавам кой и откъде ми извика така силно истинското име; бях просто хипнотизиран от тоя вик, чрез който ми се даваше да разбера, че тук, в затвора Галата-Сарай, знаят истинското ми име и че оттук нататък ми предстои да бъда разкарван от затвор в затвор до Скопие, да бъда разпитван, бит и измъчван, да дам сметка за разните епизоди от моя живот през последните две години.

Аз треперех като в треска. Минаха няколко мига докле дойда на себе си. Тези мигове ми се сториха цяла вечност. Най-после аз се окопитих и се разгледах наоколо, главно към направлението, откъдето чух вика. Там високо, имаше едно прозорче, което гледаше към вътрешността на зданието и не можеше на пръв поглед да се забележи; вероятно то да е било оставено, за да се провира през него светлина към горния съвсем тъмен коридор. То беше малко, около 50/50 см, без стъкла и с дебели железни пречки. Оттам някой ми беше извикал — вероятно някой от моите другари; той ме е видял през прозорчето, извикал ми и веднага се дръпнал назад — вероятно, за да не бъде забелязан от гардияна. Това предположение ме успокои и когато другите затворници, след разходката, дойдоха в кауша, аз спокойно редях картите за пасианс.

Много по-късно, през пролетта 1902 г., когато се видяхме с Шатева в София, научих от тоя последния, че когато минавал по коридора край прозорчето, много пъти ме наблюдавал; като ме видял самичък в кауша, той ми се обадил, без да подозира колко ме подплаши с това.

Минаха няколко седмици. Веднъж — ако не се лъжа на 9 ноември 1900 г. — след сутринната разходка, Епаминондас Витилас ме взе настрана и тихо ми съобщи:

— Господин Илия! Пазете се добре! (Mefiez-vous bien!) Преди малко чух гардияните да си говорят, че имало нареждане да затворят в нашия кауш тая вечер някой си Мехмед-Ефенди, хафие[79], с цел да ви подпитва. Пазете се добре!

Същия ден, надвечер, подир следобедната разходка, всичките затворници се бяха прибрали в кауша. Хаджията редеше своите карти и хвърляше „фал“ (пасианс) на едного от затворниците, грък, човек с дебел корем и нисък ръст. Ние двама с Епаминондас Витилас водехме някакъв разговор, по време на който той забеляза:

— На нас, гърците, липсва един такъв човек, какъвто беше вашият Стамболов. Ах, ако би имали и ние, гърците, един такъв човек! Човек, който да вдъхнови и поведе нас, гърците! Ако бихме имали такъв човек, Едхем-Паша[80] не би спечелил Велестино и Домокос[81]! Тогава нашата сегашна история би отбелязала пак такива славни имена, като Саламин и Термопилите от старата елинска история…

— Лъжете се, господин Витилас! Това — че отделната личност била вдъхновявала и водила масите — това е едно заблуждение, усърдно разпространявано и поддържано от заинтересовани шарлатани за оправдаване диктаторите и диктатурите, като оная на Криспи и Стамболова или като „диктатурата на пролетариата“, която Карл Маркс поставя като цел на работническата борба за освобождение. Аз мисля, че не е отделната личност, която вдъхновява и води масата. Вярно е точно обратното: общото желание на масата и волята й да добие повече свобода съблазняват отделните властолюбиви личности, които се приспособяват към това общо желание и воля, с цел да минат за водачи и да заграбят властта; тяхната роля е също като оная на мухата, която, кацнала върху рога на вола, се хвали, че оре нивата. Те — нашият Стамболов, вашият Кападистрия, италианският Криспи и всички като тях, във всички времена и при всички народи, са приличали, приличат и ще приличат на сламката, която плува над морските вълни; не сламката е издигнала морската вълна нагоре, а вълната е изкачила сламката на височината, където се намира… Аз мисля, че — след борбите, които е водил за своята политическа свобода — сега гръцкият народ почива и съвзема своите сили, защото новото време поставя пред него нови задачи, които далече надхвърлят тесния национален хоризонт и се различават съществено от задачите, които той е решавал преди осемдесет години…

Вратата на кауша се отвори. Един млад, интелигентен турчин, човек на около 25–27 години, облечен в тъмносин елегантен костюм от последната мода, с фес, наскоро минат на калъп, с пардесю бежов цвят, преметнато на лявата му ръка, биде тласнат грубо в отворената врата от гардиянина Хамзи-ага, който, след като го ритна с крак в задника, изръмжа:

— Гир ичери, ханзър-ериф![82]

Новият затворник остана неподвижен до вратата за един момент, а след това — види се като свикна с мрака на кауша — се огледа наоколо и запита по турски, без да се отнася към някого отделно:

— Аз къде да седна?

Почти едногласно всички почнаха да го канят и да му струват място до тях.

— Тука, господине! Заповядайте тука!

Новодошлият се приближи и — без да се отзове на отправените му покани — седна между мене и Витилас. Новодошлият каза, че се нарича Мехмед-Ефенди, родом от Цариград, студент по право, което бил на път да свърши тая година, ако не би бил арестуван. Той заприказва с мене, възползван от обстоятелството, че сме близки по възраст, защото всички останали затворници бяха много по-възрастни от нас.

— Вас как ви казват?

— Илия Дуров, българин от Пловдив, Румелия.

— Какво работите?

— Аз съм ученик; дойдох в Цариград да постъпя в Императорския лицей „Галата-Сарай“.

— Също като мене. Аз съм студент от Хукука. Защо сте арестуван? В какво Ви обвиняват?

— И аз не знам.

— Също като мене (Тъпкасх бана-гиби). И аз не знам защо ме арестуваха.

В тоя дух Мехмед-Ефенди дълго ме разпитваше и всякога намираше голяма прилика в положението на двама ни. Явно беше, че той искаше да ме предразположи, та да взема да му се доверявам; знае се, че затворниците — помежду си — разправят истината по престъпленията, в които ги обвиняват; Мехмед-Ефенди беше избрал верния път към моето доверие, ако не бях предупреден от Епаминондас Витилас.

Следния ден — 10 ноември 1900 г. — през сутринната разходка, на която — също като мене — той не биде пуснат, ние бяхме останали сами в кауша. Мехмед-Ефенди започна да критикува съществуващия ред в Турция:

— Това не е държава! Това не е управление! В Турция не останаха доблестни, учени и умни хора: който не успее да избяга в чужбина, намира или затвора, или морското дъно при Сарай-Бурну. Всички важни държавни или обществени постове за заети от еветчии, любоугодници, подлеци и крадци — не е ли така?

— Аз живея в Турция едва от една година насам, та не зная какво да ви кажа. Върху това, което ми говорите, нямам мнение. Може да е тъй, както казвате, а може и да не е. Па може би вие да имате някакви ваши лични причини, за да мислите така.

— Вие не сте ли чули да се приказва за една партия, една турска партия — Жон-Тюрк?

— Не съм. Защо?

— Тая партия — тя иска да събори Хамидовия режим, да възроди Турция и да я поведе в пътя на западните държави… Как да не сте чули нищо за младотурците?

— Вижте, Мехмед-Ефенди! Аз съм от България и не ме интересуват работите в Турция. Това едно. Друго — аз съм дошъл тука да постъпя в лицея „Галата-Сарай“, а не да бистря политика, от каквато нищо не разбирам. Така че — не искам да говоря нито с вас, нито с когото и да било другиго по политически въпроси!

Ние замълчахме. Мехмед-Ефенди удари на камък и недоволен обърна глава настрана. Аз взех картите на Хаджията и почнах да редя пасианс…

Същия тоя ден — 10 ноември 1900 г. — вечерта, към полунощ, както и другите затворници, аз си бях легнал и заспал. Ненадейно усетих някой да ме рита силно и грубо; чух гласа на гардияна Хамзи-ага, който ми заповяда с всичката грубост, на която беше способен:

— Илия Дуров! Калк! Гель беним-лен![83]

Аз станах и — още полусънен — тръгнах пред него и излязох на двора. Пред северозападната врата, оная, която води към вътрешността на полицейския участък „Галата-Сарай“, стоеше мюдюрът на затвора, а до него Мерджанов, Соколов и Павел Шатев, заобиколени от 3–4 хафиета в цивилни дрехи. Вместо яка и връзка, Мерджанов беше увил около врата си една ясночервена кърпа с бели капчици; лицето на Соколова цяло беше обрасло с гъста и дълга черна козина, от която стърчеше само носът и белееше бялото на очите, потънали в косматата растителност; Павел Шатев, със своите очила и изпънат напред врат, имаше вид на заплеснат и учуден човек, паднал на земята от Юпитер.

Мюдюрът тръгна напред, след него ние четиримата, а след нас — хафиетата. След като минахме коридора, ние почнахме да изчакваме стълбата за горния етаж. На горната площадка на стълбата, пред затворената врата на широкия салон, стоеше гавазинът на българското консулато. Мерджанов, който вървеше напред, непосредствено зад мюдюра, се обърна към нас и каза:

— Има си хас да ни освободят! А аз вчера направих опит да се удуша с ей-тая кърпа — и той посочи увитата около врата му червена кърпа с бели капчици, — но не можах да я стегна добре…

Ние влязохме в салона, който представляваше кръг или многоъгълник с врати във всички направления, през които се влизаше в разните отделения от управлението на полицейския участък „Галата-Сарай“. От салона ние влязохме в едно от отделенията на горния етаж. Пред нас, срещу вратата, през която влязохме, беше бюрото на мютесарифина на Пера. Зад бюрото беше седнал същият оня висок, черноок турчин, с фес на главата и с черни, прошарени коса, мустаци и брада — мютесарифинът на Пера, който при моето арестуване беше направил каламбура, като си играеше с наименованието „Галата-Сарай“, което носеха императорският лицей и полицейския участък. При него, от дясната му страна, зад бюрото, седеше същият оня дворцов представител — къс, шишкав човек, облечен в дворцова униформа, — който присъстваше тук, когато ни бяха арестували. Пред бюрото, върху един фотьойл, с крак върху крак, бе седнал един висок, сух човек, облечен в цивилни дрехи, с прошарена, почти побеляла коса и също такива мустаци и брадичка, с мека плъстена капела, сложена на коляното му. Тоя човек беше българският дипломатически представител, Иван Евстатиев Гешев.

Ние застанахме пред бюрото на мютесарифа и пред седналия български дипломатически представител в две редици: Мерджанов и Соколов в предната редица, а зад тях — Павел Шатев и аз.

— Господа! — продума Гешев. — Натоварен съм от Негово Императорско Величество Султана да ви съобщя, че ви освобождава да си заминете в България под условие: никога в живота си да не прекрачите границите на Отоманската империя.

И като сниши гласа си, добави:

— Кажете „благодаря“!

Соколов изръмжа:

— В затвора простинах и сега съм болен. Там завъдих въшки — за какво да му благодаря?

— Аз не говоря добре турски — казах аз, — не зная как трябва да изкажа моята благодарност!

— Тешукюр едеръс! — процеди лаконически Мерджанов.

Мютесарифът стана от креслото си зад бюрото, дойде при нас и на литературен турски язик ни държа приблизително следната реч:

— Мои деца! Султан Хамид е милостив като Бога — подарява ви живота. Идете в своята страна и станете мирни, полезни хора! Вие — обърна се той към Мерджанова, който при следствието беше казвал, че дошъл в Цариград поради мекия климат, необходим за възстановяване на здравето му, като предразположен на заболяване от туберкулоза, — вие и в България ще намерите някое място с мек климат за вашите дробове. Вие — обърна се той към Соколова, който минаваше за художник, — и във вашата страна вие ще намерите достатъчно сюжети, достойни за вашето художническо творчество. Вие — обърна се той към мене — и в България ще намерите училища, които да ви дадат ония знания, които ще ви са необходими в живота. А ти — обърна се той строго и безцеремонно към Шатева, — ти да си вървиш в Кратово и много-много да не се мяркаш далече от родното си място, защото царската милост се проявява веднъж и не ще може да стигне втори път до тебе, като сега!

И, като се обърна към мюдюрина на затвора, каза:

— Хайде! Закарай ги обратно в затвора!

— Как така да ни закара обратно в затвора? — възрази живо Мерджанов. — Как така пак в затвора? Султан Хамид ни освобождава — с какво право вие ни арестувате? Или намирате, че султанът не знае какво прави, та вие ще го поправяте? Ние няма да се върнем пак в затвора! — решително заяви той, като едновременно се обърна към нас да получи нашето одобрение.

Соколов и аз повторихме последните думи на Мерджанов:

— Ние няма да се върнем, не искаме да се върнем обратно в затвора!

Мютесарифът се върна обратно към бюрото и с тих глас почна да приказва с дворцовия представител. След малко той дойде при нас и — като се отправяше към Мерджанова — ни запита:

— В кой хотел искате да нощувате?

Ние почнахме да се съвещаваме:

— Разбира се — в хотел „Пера-Палас“! — предложи Соколов. — Ако е гарга, рошава да е!

— Аз не съм от скромните — каза Мерджанов, — но в случая бие много на очи. Затова, бих предпочел да изберем някой второкласен хотел… кой например?

— Например, хотел „Петербург“ или „Метропол“ — предложих аз.

Ние се спряхме на хотел „Петербург“, над Кючук Мезаристан, откъдето има много хубав изглед, особено нощем, към кипарисите под него към Златния рог и към Стамбул — една моя любима гледка, както споменувам на друго място. Мерджанов изказа това наше желание; веднага изпратиха един полицейски пристав да доведе съдържателя на хотела. След няколко минути тоя последният, някой си Яни Пападопуло, се яви и още с влизането си почна да търкаля теманета на всички страни. След като се осведоми от него има ли свободна стая за четирима души, мютесарифът му заповяда да приготви в една стая четири легла и да постави едно легло при вратата, вън от стаята.

— Всички разходи по вечерята и нощуването на тези четирима ще бъдат за сметка на цивилната листа на Негово Императорско Величество Султана! — добави мютесарифът.

Яни Пападопуло направи няколко теманета на всички страни и излезе от стаята заднешком. След неговото излизане, с един знак на ръката си, мютесарифът заповяда на хафиетата, които бяха застанали зад нас, при вратата, да ни изведат навън. В салона всеки от нас биде хванат под мишниците от по две хафиета; така излязохме на улицата. Ние приличахме на четири групи от по трима задушевни приятели, които вървят една след друга, за да обикалят нощните увеселителни заведения. Като следяхме трамвайните релси, ние отивахме надолу, минахме край хотел „Крьокер“, завихме на юг и след малко стигнахме до хотел „Петербург“.

Няколко минути ние почакахме долу, в общия салон на хотела, докле прислугата, турена под пълна пара от Яни Пападопуло, под негово наблюдение, бърже изпълняваше заповедта на мютесарифа; след малко, съдържателят дойде и яви, че всичко е готово. Ние се качихме на втория етаж и бяхме въведени в приготвената за нас стая. Тая последната беше широка, с два прозореца към главната улица, по която — в тоя късен час — конските трамваи бяха престанали да циркулират. Четирите кревата с нощните масички бяха наредени край стените, а по средата имаше една маса с хубава покривка и четири стола около масата. Вратата беше двойна, с малко коридорче между двете врати; в това коридорче беше поставено — според получената заповед — едно легло за цивилния полицай, който щеше да нощува на него. След като влязохме в стаята, хафиетата, които ни придружаваха, си отидоха; остана само един от тях, 30–35-годишен човек, с червеникави мустаци, родом от гр. Куманово, който говореше с нас по македонски, кумановско наречие; той седна на леглото между двете врати, тогава, когато ние се разположихме около масата.

Каква внезапна промяна! Преди по-малко от половин час бяхме в безнадеждно положение; почти се бяхме отписали от числото на хората, които могат да живеят и постъпват съобразно своите желания; преди малко ние не можехме даже да мечтаем за свобода, а сега бяхме почти свободни; след няколко часа ще бъдем съвсем свободни и волни като вятъра!

— Господа! — каза Мерджанов. — На това наше щастие се следва да му ударим един хубав гуляй! Няма защо да си стягаме юздите и кесиите — юздите останаха в килиите на „Галата-Сарай“, а кесията ни е дълбока — падишахът плаща! Ей, приятелю! — обърна се той към седналия на леглото детектив. — Я повикай прислугата!

Кумановецът стана, излезе и след малко се върна с един келнер.

— Слушай! — изкомандва Мерджанов. — Донеси една-две бутилки коняк Фин-шампань, хляб, закуски и всичко, каквото трябва за един хубав гуляй! Освен шунката, саламите и разните други деликатеси, да не забравиш да донесеш сьомга, черен хайвер и швейцарско сирене, а също — и няколко бутилки шампанско! Конякът непременно да бъде Фин-Шампань, а не Кампа или Барбаресу! Шампанското да е Моел-е-Шандон!

След няколко минути масата биде покрита с бяла ленена покривка, а върху нея кацнаха няколко бутилки коняк и шампанско; цялата маса се покри с всевъзможни закуски, между които не липсваше нищо от онова, което беше заръчал Мерджанов. Гуляят почна с по няколко чашки коняк и продължи по-нататък с всичко останало, по правилата на изкуството. Кумановецът, седнал на леглото си, се покашлюваше скромно.

— Ела! Ела и ти да гуляеш! И ти си човек, ако и да пиеш човешка кръв! Ела при нас! — покани го Мерджанов.

Кумановецът стана неловко, взе от салона един стол, приближи се до нас и седна съвсем скромно до един ъгъл на масата. Гуляят продължи до късно през нощта. По едно време, Соколов сложи ръката си на рамото ми:

— Илия! Ела! Ела до прозореца! Погледни каква е красота!

Ние двамата седнахме на рамката на отворения прозорец. Под нас — зад главната улица, надлъж по която лъщяха трамвайните релси — се чернееха в абсолютна тишина кипарисите на Кючук-Мезаристан и със своите върхове образуваха долната рамка на изгледа към Златния рог, където се отражаваха хилядите светлини на Стамбул, който се изтичаше на изток и се сливаше с тъмните води при съединението на Златния рог с Босфора.

— Погледни как гори Орион върху Златния рог — сочеше Соколов към блестящото съзвездие. — Помниш ли? Също така блестяха звездите под Курт-Баир при Дупница през нощта, когато тръгнахме с Делчева… Помниш ли? Така горяха звездите над Горенци, когато разсъждавахме за човека и вселената…

С вперен поглед напред, Соколов се беше унесъл в съзерцание на картината пред нас — може би той предчувстваше, че за последен път в живота си гледа тая красота.

— Какво си се зазяпал такъв, като теле? — казваше му Мерджанов. — Като те гледа човек, ще заключи, че ти наистина се мислиш за художник. Остави картината пред тебе да си бъде картина! Ела да ти кажа какъв бръмбар ми се е загнездил в главата! От момента, когато видях над стълбата гавазина при българското консулато и предположих, че може би ще ни освободят, мина ми една мисъл: ако ни освободят сега, то ще е сигурно, защото ни очакват още по-големи патила в живота… Не мога да се освободя от тая мисъл. Ела! Белким с чаша шампанско я изчукаме оттам, дето се е загнездила!

Нещастният Слави! Без да ще, той беше прозрял в бъдещето, което след няколко месеца щеше да му поднесе най-горчивата чаша, която се е падало някому да изпие…

Към края на гуляя, когато радостта ни, че сме вече свободни, се уталожи, Мерджанов се загледа в чашата шампанско пред него и съсредоточено продума, като да говореше сам на себе си:

— Как попаднахме в затвора — знам и нищо не ме учудва. Ако питаш, биля, чудно ми е, че не попаднахме там по-рано. Но не мога да си обясня защо ни освобождават? Тя — турската власт — имаше, особено против мене, такива положителни данни! Защо ни освобождават? Ето това ми е необяснимо!

Тогава ние не знаехме какво беше станало, което бе осуетило благопожеланията на екзарх Йосиф І и което, като ни върна свободата, даде криле на нашите надежди за бъдещата борба. По-късно, след като се събрахме в София, всичко се изясни. Ето какво беше станало:

Както споменувам и на друго място, след като Дервиш-Ефенди — през м. май 1899 г. — ме изгони от Скопие и от Турция, аз дойдох в София, където Мерджанов ме запозна с Димитър Ляпов, по онова време редактор на в-к „Реформи“. Преди заминаването си за Цариград с Мерджанова есента 1899 г., от Д. Ляпова почерпихме първите сведения за града, където отивахме по разни пътища, и за млекарницата на бай Кузма Чобанов на Венедик-Сокак, където трябваше да се срещнем. Впоследствие, Д. Ляпов беше напуснал редакторството на в-к „Реформи“ и беше станал частен секретар на тогавашния български министър-председател Б. Радославов.

Когато се научил за нашето арестуване в Цариград, Д. Ляпов така добре напомпил Радославова, че тоя последният счел нашето арестуване за casus belli[84]. Започнала се дипломатическа преписка между българското и турското правителства, която свършила с това, че българският дипломатически агент в Цариград, Иван Евстатиев Гешев, по заповед на Радославова в четвъртък, 9 ноември 1900 г., предал във Високата порта една нота в ултимативна форма, с която искал нашето незабавно освобождение. В петък, 10 ноември 1900 г., господин Гешев присъствал на селямлъка[85], явил се лично при султана и от тоя последния узнал, че предния ден е било издадено ираде[86] за освобождаването и изгонването от пределите на Турция на тримата задържани български поданици под условие втори път да не стъпят в територията на Турската империя; съгласно това ираде, четвъртият от нас — Павел П. Шатев — се въдворява на постоянно местожителство в родния си град Кратово. След като получил официално сведение за издаване на ирадето, Иван Евстатиев Гешев беше дошъл в полицейския участък „Галата-Сарай“ да ни съобщи за освобождаването.

С дата 10 ноември 1900 г., Българската Телеграфна Агенция беше предала следната телеграма:

…… Цариград, с. д.

Българинът Стоянов и тримата му другари, които се намираха в затвор от някое време насам под предлог, че са членове на Македонския Комитет, бидоха освободени вчера по настояването на Българския Дипломатически Агент г. Гешов пред Илдъза. (Справка: в-к „Нов век“, бр. 247 от 13 ноември 1900 г., стр. 4).

Придружени от Кумановеца, сутринта ние отидохме в „Галата-Сарай“ да приберем своите вещи от затвора и да изчакаме извършването на канцеларските формалности по нашето изгонване от Турция. Още щом влязохме в участъка, отделиха Шатева от нас, поведоха го из един коридор, отвориха една врата и се загубиха с него зад вратата. Тримата останахме да чакаме в долния общ салон. След малко повикаха Мерджанова в една от стаите да провери наличността на книгите и вещите, които бяха взети от него при обиска на квартирата му и които бяха турени в един чувал. Под предлог да си прибера вещите от кауша (каквито всъщност нямах), аз отидох да си взема сбогом от моите другари по кауш.

— Ами къде е Мехмед-Ефенди? — запитах, като забелязах, че го няма между тях.

— Мехмед-Ефенди? След като ви извикаха, минаха-неминаха десетина минути и го освободиха — отговори Витилас и добави:

— Сбогом, господин Илия! Дано да се видим пак някога!

Аз се върнах обратно в салона. Соколов, с цигарата, която държеше с палеца и показалеца, се разхождаше нагоре-надолу из салона. Аз дойдох при него и двамата почнахме да се разхождаме. Мина един пристав и с най-учтив тон се обърна към Соколова на турски:

— Моля ви, господа, стойте на една страна, защото тук минават разни големи хора!

Както казах и по-рано, Соколов не знаеше никакъв друг язик, освен български. Той нищо не разбра от думите на пристава, и ме попита:

— Какво ми каза тоя приятел?

Аз му преведох на български думите на пристава. Като изтръскваше пепелта на цигарата с кутрето си, Соколов отговори:

— Кажи му, че в тоя момент, на това място, от нас по-големи хора няма!

Приставът наведе глава, като ни гледаше с един поглед, в който се четеше учудване и съжаление — и си замина по работата. Соколов млъкна и съсредоточено взе да смуче цигарата си. Явно е — той съобразяваше нещо. Ненадейно той се спря сред салона и каза:

— Ами като си отидем от тука — какъв армаган ще занесем в София?

— Какъв армаган?

— Ей такъв — армаган! Я кажи на тогова — и той посочи на един пристав, който беше излязъл от една стая и се беше запътил към изхода — я му кажи да ни вземе по 10 кутии цигари екстра!

Аз отидох при пристава и му предадох думите на Соколова. Приставът даде селям и се върна обратно в стаята, от която току-що беше излязъл. След малко той пак излезе, отиде до будката, която се намираше от другата страна на улицата, срещу участъка и се върна обратно при нас. Той носеше 20 кутии цигари екстра, които предаде на Соколова и мене.

— Сега стана чудесно! — възхищаваше се Соколов. — Ще занесем на Сарафова и компания екстра цигари, армаган от султан Абдул Хамид… понеже той ги плаща!

И Соколов самодоволно запали и засмука нова цигара…

Мерджанов дойде при нас в салона; не липсвало нищо от онова, което взели от квартирата му при обиска. Малко след неговото идване при нас, за някаква регистрация, поведоха трима ни по една стълба надолу, някъде в сутерена — там, откъдето — когато бях в килията на Кючук-Мехмед — всяка нощ слушах онзи отчаян вик за помощ, който ме правеше да настръхвам цял. При долния край на стълбата имаше една стая, осветлявана от две малки прозорчета под тавана, където един пристав бележеше нещо в един регистър.Останалото помещение представляваше един коридор, широк около 2 ½ метра, от двете страни на който имаше железни решетки, също такива, каквито са решетките в менажериите, които отделят затворените в клетки зверове от публиката. Чрез дъсчени прегради, пространството зад решетките беше разделено на клетки, дълги по около 2 метра и широки по около 1 метър. Предната част на всяка клетка беше врата-решетка, заключена с кофар. Затворниците — всеки един в отделна клетка — непрекъснато сновяха из клетките, също като зверовете в менажериите. Понякога те се спираха, улавяха с две ръце железата на решетките, долепяха лицето си до тия последните и с жаден поглед следяха движението из коридора. Никога през живота си — нито по-рано, нито оттогава насетне — аз не бях виждал подобно посегателство и поругаване с човешката личност.

В дъното на коридора, зад една от вратите-решетки, зърнах две очила, които блескаха в полутъмнината; стори ми се, че това е П. Шатев и аз се запътих нататък в това време, когато Мерджанов и Соколов се бяха спрели пред вратата на стаята при долния край на стълбата. Не бях се излъгал: в клетката, зад решетката, беше П. Шатев, уловил с две ръце тая последната и впил поглед в нас. Набързо той ми разказа, че сутринта, след като го бяха отделили от нас, довели го тука, затворили го в клетката и му казали, че тук той ще чака своето интерниране в Кратово; но кога ще го интернират — той не знаеше. Ние си взехме сбогом и аз се върнах обратно при двамата си другари. Мерджанов и Соколов бяха при вратата на стаята, вътре в която един пристав бележеше нещо в регистъра. Те не бяха сами; в дълбок траур, с черен воал, който покриваше главата й и горната част от тялото й, сломена и разплакана, стоеше кирия Костари, хазяйката на Соколова, майката на четирите дъщери, които съставляваха нашата приятна компания, когато не бяхме на работа под основите на Отоманската банка. Тя дошла да ни посети в затвора, където й казали, че още днес ние ще бъдем изгонени вън от пределите на Турция; позволили й да слезне тук и да си вземе сбогом с нас. Като ме видя, тя се доближи до мене, взе да ме гали по лицето и да говори с глас, прекъсван от ридания и хълцане:

— О, педи-му! О, хаймено педики-му! О, кало педики-му!

В тоя момент тя погребваше навеки своята мечта — да стане почитана майка на четирима заможни зетьове…

Към пладне всички формалности по нашето изгонване бяха привършени. Бяха ни запитали на кое българско пристанище ще слезнем, защото българският търговски параход „България“, който бил в пристанището, щял да заминава тая вечер и ние сме щели да бъдем натоварени на него. Соколов и Мерджанов казаха, че ще идат в Русе и ще слязат от парахода във Варна, а аз — в Пловдив и ще сляза в Бургас. Бяха ни дали билети втора класа за парахода и пари в брой: пътни разноски по железницата втора класа от Варна до Русе на Мерджанова и Соколова и от Бургас до Пловдив на мене; дадоха ни също и по две турски лири на човек за дребни разходи по време на пътуването. Придружени от едно хафие — същият оня кумановец, който нощува с нас в хотел „Петербург“ — ние отидохме в ресторанта „Хаджопуло“ да обядваме. При поръчката на ястията и напитките ние никак не се стеснявахме от каквито и да било съображения за икономия, защото тоя обед също щеше да бъде изплатен от цивилната листа на султана. Нашето превъзходно обедно душевно разположение се помрачаваше само от мисълта, че един от нас — Павел Шатев — през времето, когато ние така хубаво обядвахме, снове из желязната клетка като див звяр… Мерджанов по едно време се замисли дълбоко.

— Какво си се опуйчил такъв? — запита го Соколов. — За какво си се замислил?

Мерджанов, който въртеше чашата с вино и гледаше в нея, отговори:

— Мисля, че като напущам Цариград, нещо се къса от мене, нещо, което обичам най-много в света… след майка си.

— Кажи го по-ясно и по-просто — мъчно ти е, че се разделяш от Климентина за неопределено време.

— Нека да е така! Нима аз не съм човек, та да не ми е мъчно при тая раздяла?

— Да ти е мъчно, че се разделяш от жена? Ти си побъркан в акъла! Какво е жената? Галош! Виж, да ти е мъчно за майка ти — разбирам; защото жената е човек само като майка; а случая не е такъв!

Към два часа след пладне, придружени от три хафиета — по едно за всекиго от нас, — ние тръгнахме пеш от участъка „Галата-Сарай“ по главната улица на юг от участъка, слязохме по Юксек-Калдаръм и отидохме на пристанището Галата. Багажът ни, т.е. чувалът с взетите от квартирата на Мерджанова книги и вещи, биде донесен също на пристанището, откъдето — все така придружени от хафиетата — с една лодка отидохме до парахода, по въжената стълба се изкачихме и се настанихме в него. Едно от хафиетата — същият оня кумановец с червените мустаци — остана при нас, а другите слязоха от парахода, качиха се в една лодка и се върнаха обратно на сушата.

Беше 12 часа по турски (4 ч. сл. пладне по европейски). Слънцето се закри зад купола на Ая-София. Върху блестящето зарево на залязващото слънце се открояваше тъмновиолетовата контура на Стамбул, откъдето долиташе до нас неясният шум на замиращия търговски ден. Сирената на нашия параход избуча три пъти. Голямата желязна макара върху задната част на палубата, движена от машините, които пухтеха в корема на парахода, почна с шум да се върти и да навива веригата на котвата. Витлото почна да вдига пяна под задната част на парахода, който мръдна, завъртя се около себе си и тръгна бавно на североизток по Босфора. Ние заминавахме за България.

Целият град се завъртя пред мене. Мярна ми се горната част от грамадната четвъртита бяла меса на Отоманската банка. Във въображението ми, на югоизточния й ъгъл, ясно изпъкна картината на мястото, където — на три метра под повърхността на земята, в мрака на незабележимото, се спотайваше тунелът до основите на банката — резултатът от няколкомесечния каторжнически труд на нас, къртиците на революцията… За няколко секунди — докле параходът се извърташе — пред очите ми пробягнаха силуетите на Ая-София, на джамията Султан-Мехмед, на тъмната маса на Сиркеджи и Сарай-Бурну. Осветени от заревото на залязващото слънце, блестящи с една златно-червеникава светлина, пред мене се завъртяха Кара-Кьой, Къз-Куле, Хайдар-Паша…

На палубата, облегнат на перилата, аз оглеждах познатите ми местности, свързани със спомени от живота ми в Цариград. Едва мина година от времето, когато — пак с параход — дойдох тука. Тогава аз не познавах града и условията на живот в него. Тогава аз бях смел и самоуверен, с такава смелост и самоувереност, каквито са присъщи само на неопитността и невежеството. Тогава красотата на гледките беше в хармония с моя душевен мир, беше красота на смелостта и вярата в собствените сили… А сега? Сега ние се връщаме обратно, загубили вяра в силите си, с отрязани криле, с осакатена смелост, без цел в живота и без път в бъдещето. Тая красота, която постепенно се разстилаше пред очите ми, беше в крещяща дисхармония с онова, което ставаше в моето съзнание… Ние никога вече няма да видим Цариград, да преживеем онова гордо съзнание на равенството в силите на нас, една шъпа свободни хора от една страна и на гъмжащото мнозинство алчни и безволни роби в милионния град, от другата страна… Поне да бяха ни избесили! Тогава ние не бихме се чувствали — като сега — унизени от милостта на султан Хамида — палачът на изкланите 300 000 арменци. Тогава подлите Хамидови роби не биха имали повод да сравняват божието милосърдие с онова на Абдул-Хамид…

Мълчаливи сълзи потекоха по страните ми, въпреки всички усилия, които правех, за да ги задържа. Като се срамувах от тая моя слабост, аз се скрих зад макарата в задната част на палубата и там, в тъмнината, дадох воля на сълзите си и се разплаках с хлипане, като дете… Едва тогава разбрах голямата тъга и мълчаливия плач на баща ми, когато той — преди две години — дотича да ме изпрати на Скопската гара. Тогава той ме видя за последен път; за последен път и ние виждахме Цариград, където оставяхме най-скъпото си нещо — тунелът до основите на Отоманската банка…

Отдавна беше мръкнало. Минахме Бююк-Дере. След малко ще излезем от Босфора и ще навлезем в Черно море. Аз обърсах сълзите и слязох долу в столовата, осветена с електричество. Около голямата маса в столовата седеше Кумановецът — хафието, което остана в парахода да пътува с нас; изглежда, Хамидовата полиция искаше да бъде сигурна, че ние сме напуснали Турция и беше пратила това хафие, да види с очите си, че сме слезли в Бургас и Варна. На една страна в залата, клекнал над чувала, с който бяха донесени в парахода неговите книжа и вещи, взети от квартирата му по време на обиска, Мерджанов проверяваше съдържанието на чувала. След мене, по стълбата откъм палубата дойде и Соколов; той също бил горе, но към предната част на парахода. Мерджанов беше извадил от чувала и държеше в ръката си една книга, дебела около 3 см, в черна платнена подвързия, формат около 10/12 см. Това беше Марковият българско-френски речник. Мерджанов го отвори по средата. Както става с всяка подвързана книга, когато се отвори, задната част на подвързията се разтвори и образува едно полукръгло отверстие, широко около 2 ½ см.

— Чакай да видим стои ли си на мястото? — продума той, отправи към електрическата лампа образувания отвор, примижа с едното око и погледна в отвора с другото.

— Там е! Ей го! — и с цигарето си избута навън едно листче сгъната хартия, което се намираше в отвора на задната част на книгата.

— Каквото щат да казват, но ние сме по-дяволи от турците! Ей го ключът на шифъра! Какво не ме направиха, за да им кажа къде е…, а то — както виждате — им беше в ръцете… Стига да бяха разтворили речника или — ако са го разтваряли — да бяха погледнали в ей тая дупка…

Седнал до масата, Кумановецът, който го наблюдаваше, си прехапа устните. Мерджанов, който забеляза това, с глас, в който се долавяше едно подчертаване на думите и че те се отнасят до полицията на Негово Императорско Величество Султана, повтори:

— Будали са били турците открай време, будали са сега и будали ще си останат во веки веков — амин! А със серсемлика си те не ще могат дълго да владеят народите, които имат повече акъл от тях!

Параходът почна слабо да се клатушка — бяхме навлезли в Черно море. Ние насядахме около масата, поръчахме си ядене, набързо се навечеряхме и — за да не ни хване морската болест — отидохме в каютите и си легнахме да спим. Едвам пукаше зора, когато станахме и излязохме на палубата. Морето беше тихо като огледало. Нито една бръчка нямаше по безкрайната водна шир около нас. По небето, побеляло на изток, не се виждаше никакво облаче. Звездите трептяха, мигаха и една по една изчезваха пред победоносната слънчева бяла зора. На изток, далече зад задрямалата водна шир, небето почна да се зачервява. Ние навлязохме в Бургаския залив и след по-малко от един час, огреяни от първите розови лъчи на слънцето, спряхме в Бургаското пристанище. Аз си взех сбогом с Мерджанова и Соколова, които ме изпратиха до въжената стълба, по тая последната слязох в лодката, излязох на брега, отправих се за Старата гара, откъдето си взех билет и отпътувах за Пловдив.

Същия ден, към пладне, параходът пристигнал във Варна. В публиката, която на пристанището очаквала неговото пристигане, бил и Тане Мурджев, родом от гр. Прилеп, по онова време агент на Софийския Върховен Македонски Комитет в гр. Варна, познат на Мерджанова. След като се поздравили, с няколко думи Мерджанов разказал на Мурджева, че сме били арестувани в Цариград, че сме сега изгонени оттам и че по време на пътуването ни с парахода, сме били под наблюдението на един цивилен агент на Цариградската тайна полиция.

— Кой е той? — запитал Тане Мурджев.

Мерджанов му посочил Кумановеца, който също бил слязъл от парахода и се бил упътил за града. Тане Мурджев набърже се сбогувал с Мерджанова и се загубил нагоре в улицата към Мусалла. Мерджанов и Соколов отишли на гарата, взели си билети и отпътували същия ден за Русе.

На следния ден Кумановецът е бил намерен мъртъв на улицата, с череп, разсечен с брадва, заорал в локва кръв. Той не успял да се върне в Цариград и да докладва на Осман Нури къде е бил скрит ключът на шифъра, толкова много търсен от Цариградската полиция…

гр. Пловдив, м. юни 1952 г.

Бележки

[1] Събуди се, събуди се, султан Азис!

Събуди се, съмна се вече!

Не ти ли омръзнаха розовите възглавници?

Събуди се, събуди се, царю!

[2] Боже мой!

[3] Каква красота!

[4] Един истински рай!

[5] Като Неапол.

[6] Раздумка, лаф-моабет.

[7] Две кафета, тежки, сладки!

[8] Кафене „Надежда“.

[9] Чешмата с огледало.

[10] Малките гробища.

[11] Детска игра. В смисъл „намерил си му цаката“.

[12] Следователно.

[13] В случая — пособие за набиране на букви от словослагател.

[14] Хайде минавай! Минавай! Минавай! На едно място не се застоявай!

[15] Каквото и да вземеш, все е по 20 пари!

[16] Я, виж, я виж!

Паничката струва 10 пари!

Ако не вярваш, ела и виж!

Я виж, я виж!… и т.н.

[17] Ела, Джон, ела!

[18] Не-е!

[19] Ах, Боже мой! Какъв ужас! Какво нещастие!

[20] Мечка, мечка! Виж колко е голяма!

[21] В Тарла-Баши (квартал), на улица Сакъз-Агач има пожар.

[22] Пазач, къде е пожарът?

[23] В Тарла-Баши на Сакъз-Агач има пожар — разбра ли?

[24] Сакà (тур.) — мях или буре за вода.

[25] Горна дълга, дебела дреха.

[26] Женкарски кон.

[27] Горна дреха, прилична на пардесю.

[28] Благодеяние за спасение на душата.

[29] Хаджи, видиш ли тоя човек? Ако тая вечер до 3 часа по турски не се махне от Цариград — ще го пречукате!

[30] Прясна маруля! Пресен кромид! Пресен чеснов лук!

[31] Патрул от няколко войници под началството на полицейски пристав или старши стражар.

[32] Цивилен полицейски детектив; по онова време повечето хафиета в царството бяха левантинци.

[33] Нашият цар да живее много години!

[34] Телохранител, слуга.

[35] Висящ ръкав на къса горна турска дреха.

[36] Сукно.

[37] Турски начин за поздравление.

[38] Скопен прислужник или надзирател на харем.

[39] Було, с което туркините си закриват лицето.

[40] Един ъгъл нагоре, един ъгъл надолу и една черта между тях — ето че става Хасан.

[41] Произшествия.

[42] До поискване (фр.).

[43] Умът на българина идва я кога бяга от страх, я кога се посере от страх.

[44] Майор.

[45] Това какво ще бъде?

[46] Това е склад на българската печатница, господине!

[47] Работете, моето момче, работете!

[48] Та че и ние работим, господине!

[49] — Невинна съм! Карамфилът ми е бял

Ах, не прави това с мен!

[50] Шъп-шъп! — олеле!

Хайде, рипни и ела!

Свали си гащите и ела!

Изпразни ми джобовете, но ела!

[51] Карамфилът ме приспа, а курвата ме обра!

Шъп-шъп! — олеле!

Хайде, рипни и ела!

Свали си гащите и ела!

Изпразни ми джобовете, но ела!

[52] Олеле, мамичко! Изгорях!

[53] Значи, трябва да се преоблека. Много добре! Вас как ви казват?

[54] Художник! Художник! Дявол да го вземе, Художник! Светлината угасна.

[55] Нищо. Това ми е достатъчно. Вижда се, че на вас скоро ще ви бъде нужен взрив!

[56] Пояса, слабините, „тънката част“ (тур.).

[57] У когото е сабята, той е Сюлейман!

[58] Затвор в Стамбул.

[59] Близо до моста Кара-Кьой, под Отоманската банка има пожар!

[60] Вардач! Къде е пожарът?

[61] Близо до моста Кара-Кьой, под Отоманската банка има пожар — разбра ли? Под Отоманската банка — разбра ли?

[62] Печат.

[63] Не искам да вляза! Вие нямате право да ме арестувате! Аз съм руски поданик! Няма да вляза!

[64] Като едното нищо.

[65] Предай се!

[66] Предай се!

[67] Хванете тогова!

[68] Циничен израз, който може да се преведе благоприлично с думите: „Кой бръсне твоя консул, бе!“

[69] Дажба.

[70] Писано в началото на 1952 г.

[71] Не заспивай! Ей, даскале! Не заспивай!

[72] Аман! Няма ли кой да ме отърве? Турски вик, който заместваше нашето „помощ“!

[73] Жалко, моето момче! Ти ще си идеш за права-Бога!

[74] Какво правиш?

[75] Полудяло, горкото момче!

[76] Ваше сиятелство! Как да напиша „Марксизъм“ — с каф или с кяф? („Каф“ и „кяф“ са две различни букви от старата турска азбука — първата се чете като твърдо „К“, а втората като меко „К“).

[77] Врътни му там едно „Каф“, та да става каквото ще! (Втората част от отговора на министъра е един вулгарен цинизъм, преведен по смисъл „да става каквото ще!“)

[78] Тоя ли? Той е разбойник! Изведете го навън! Закарайте го обратно в затвора — неговата мамка!

[79] Детектив.

[80] Главнокомандващ турската армия по време на гръцко-турската война в 1897 г.

[81] Велестино и Домокос — гръцки селища, където са ставали големите боеве в гръцко-турската война в 1897 г., завършила с поражение на гърците.

[82] Влизай вътре, проклетнико!

[83] Стани! Ела с мене!

[84] Причина за война.

[85] Ежедневно черкуване на султана.

[86] Царски указ.