Още вечерта ние тримата уговорихме да се намерим утре на гарата преди тръгването на трена. На утрото — 13 юни 1899 г. — ние бяхме на гарата и си взехме билети до Радомир. Соколов беше облечен и обут като вчера: кожен бозав калпак, късо палто от сив док, синя рубашка под палтото, бозави шаячни панталони и груби обуща със скъсани подметки. Мерджанов беше в туристически кафяв костюм с къси панталони и дълги чорапи, с половинки обуща от шевро и с каскет — същият костюм и каскет, с които беше облечен, когато миналото лято дойдоха с Кощанов в Женева. Окачена с каиш през рамото, той носеше същата оная елипсовидна чанта, в която беше прибрал във Виена сумата по Миховите телеграфни записи. Сега тая чанта беше претъпкана с памук, марля, бинтове, носни кърпички, захар и медикаменти: едно шишенце с йодоформ на кристален прах, едно шише с йодова тинктура, едно — с течност за спиране на кръвоизливи, едно — с етер сулфурик и едно — с амоняк, а също няколко тенекиени кутийки с лейкопласт и др. В тая магическа чанта Мерджанов бе турил и едно парче восък — да има какво да дъвчем, за да залъжем глада, ако дойде ред да се гладува. Знае се, че колкото и да се дъвче, восъкът не може да се погълне; Мерджанов беше предвидил всички случайности на четнишкия живот, като да е бил и пре-бил в чета досега.

Соколов си беше купил една крива лула, една каучукова торбичка за тютюн, една запалка с жълт памучен фитил — много дълъг фитил — и една тенекиена кутийка, пълна с камъчета за запалката; освен това той се беше снабдил с огниво и кремък, та да осигури в бъдеще запалването на лулата.

— Както ще живеем в дивашко състояние, не всякога ще можем да намираме цигарени книжки и кибрит! — хвалеше той своята гениална предвидливост.

По отношение на предвидливостта, аз излязох най-гениалния от всички ни. По онова време в книжарницата на П. Григорчев се продаваха малки томове от френската евтина и популярна Petite Bibliothèque nationale, по 25 сантима единия, формат 10/8 см; аз си купих няколко такива тома, между които фигурираха — доколкото си спомням — Le Corsaire от Байрон, La tour de Nesle от Ал. Дюма, Othello от Шекспир и др., а също и подвързаният малък френско-български речник от Марков. Намерението ми беше — когато четата бездействува — да използвам денуването, за да уча френски език. Аз зная само един човек, който ме е надминал в тоя род гениалност — той е онзи пловдивски арменец, който — при обявяването на войната в 1939 г., като видял, че всички бързат да се запасят с най-необходимите съестни продукти, купил и се запасил с 10 килограма канела на пръчки…

По онова време гара Радомир беше последната гара по железопътната линия София — Кюстендил, която от Радомир нататък беше още в проект. По същото време теснолинейната железопътна линия Радомир — Дупница — Джумая — Петрич, построена преди Европейската война, в 1910 г. — не съществуваше. В трена, с който пътувахме, имаше малко пътници. В заеманото от нас купе ние бяхме самички тримата; по пътя от София до Радомир ние се шегувахме, пеехме, закачахме се. В Радомир пристигнахме към 9 часа сутринта и веднага се упътихме за Дупница пеш. Към пладне пристигнахме при Друганските ханчета, дето обядвахме и продължихме пътя си към Дупница.

Ако и да беше празник — неделя, полето беше пълно с работници — повечето жени, които копаеха царевиците. Соколов, който имаше хубав глас и който миналата година бил учител из Кюстендилските села, знаеше много шопски селски песни; той ги пееше и предизвикваше момите и невестите, край които минавахме, да се надварват по песните с него, при което шегите и закачките между тях и нас нямаха край. По едно време заваля дъжд и ни принуди да се подслоним в една пъдарска колиба. В Дупница пристигнахме преди залез слънце, но — докле изминем двата километра от края на това дълго и тясно градче до хотел „Джумая“ — слънцето беше вече залязло. Вместо Делчева, в кафенето-гостилница при хотела ни чакаха Гоне Бегин и Андон Кьосето; ние си ангажирахме легла в хотела, вечеряхме в гостилницата и заедно с гореказаните двама души отидохме да намерим Делчева, който се намирал с още други хора в дома на Никола Малешевски.

Никола Малешевски беше на възраст на около 45 години, със среден ръст, с малки живи очи, с коса буйна и черна като смола, със също така черна и дълга брада. По времето, за което разказвам, той беше агент на Вътрешната Македонска Организация в Дупнишко, а къщата му — нещо като метох на тая организация. Снабдяването на четите с дрехи и оръжия, съобщенията с вътрешността на Македония през Дупница, устройването на засади и убийства в борбата на Вътрешната Македонска Организация със Софийския Върховен Македонски Комитет — всичко това ставаше в Дупнишко чрез Никола Малешевски, прякоросван по онова време от дупничани „Чичо Крюгер“ — по името на Трансваалския държавник, който бе водил току-що привършилата се война на бурите против английското завоюване.

Минаха 30 години. Аз видях пак Н. Малешевски в Дупница през 1929 г. „Чичо Крюгер“ беше станал вече „Дядо Крюгер“, остарял, подгърбен, с намален ръст, с бяла коса и побелели брада и мустаци, с уморени и изгаснали очи. Той се подпираше с тояжката си, за да иде в ресторант „България“ или „У Пилето“ да търси компания, на която да разказва спомените си и която да плати вместо него ежедневната му дажба от половин кило вино…

Научен да бъде в услуга на Вътрешната Македонска Организация, след Балканската и Европейската войни, които фактически туриха край на тая организация, Малешевски се почувства лишен от занаят и влияние, един вид увисна във въздуха. Той потърси — след Европейската война — да се впрегне в някоя — каквато и да е — организация, стига тя да е македонска, за да му върне поне малко от миналото влияние и могъщество. Така той се бе впрегнал в колата на Ванче Михайлов, който, по указание на българския дворец, режеше главите на събудените македонци и чрез това провеждаше политиката на цар Бориса, имаща за цел да поддържа „македонските убийства“, та чрез тях да покаже на целия свят, че македонците не са узрели за самостоятелно политическо съществуване; че — ако се даде автономия на Македония и тя стане политически свободна — македонците ще се избият едни други в междуособни кървави борби; и че единственото възможно и правилно разрешение на Македонския въпрос е — Македония, като населена предимно с българи, да бъде присъединена към царството на цар Бориса. След като беше в миналото сподвижник на Делчева, следователно, противник на дворцовите домогвания в македонските работи, след 30 години Малешевски — с една комична тайнственост — раздаваше на своите познати „нелегалния“ вестник на Ванче Михайлов „Свобода или смърт“, предназначен да възбужда и поддържа взаимните изтребления между македонците… Жалка роля на удавник, който — за да се спаси — се е уловил за опашката на змията, като си въобразява, че държи в ръцете си спасително въже…

* * *

В къщата на Малешевски, освен Делчева, заварихме Антон Бозуков, Кръстьо Българията, Атанас Пазарджиклията и др. Там научихме, че следния ден — 14 юни вечерта — ще заминем с още две чети: с четата на Ан. Бозуков, съставена от току-що напуснали службата подофицери, и с четата на Кочо Муструка, съставена от харамии, чиито семейства живееха в горната махала на град Дупница, наречена „Бешико“; мъжете на тия семейства, харамии по занаят, зимно време живееха при семействата си, а лятно време образуваха малки чети, които минаваха границата, за да разбойничестват в Македония. Нямаше време за обяснения по това — защо ще заминем заедно с другите две чети и защо едната от тях ще бъде харамийска чета; тая вечер всички, които бяхме дошли в къщата на Малешевски, имахме работа — да направим на денкове, за да бъдат натоварени на коне, облеклото, оръжието и храната на четниците, понеже същата нощ, преди съмнало, денковете трябва да се натоварят и изнесат до пункта, където — утре вечер, след мръкнало — ще се съберем и въоръжим.

Напуснахме къщата на Н. Малешевски късно, към полунощ; преди да се разделим, уговорихме за следния ден, след като се мръкне, да се чакаме на югозападния край на града, при ореха под Курт баир, там дето шосето, идещо откъм село Рила, се съединява с онова, което води от град Кюстендил за Дупница. На следния ден спахме до късно; ние не бързахме да ставаме от леглата — трябваше да си отспим добре, понеже ни предстоеше безсънна нощ. Към обед станахме, обядвахме долу в ресторанта при хотел „Джумая“ и след обед тръгнахме да скитахме и да разгледаме града. В същност — какво имаше за гледане в тоя селски град с ниски, неизмазани паянтови къщурки, зидани от кирпич? Тогава тютюневата индустрия, която в България беше едва в своя зародиш, в Дупница не съществуваше; тя нахлу в България и я завоюва след Балканската и Европейската войни, заедно с бежанците от Македония и Тракия, които донесоха със себе си капиталите, работната ръка и умението да се отглежда, манипулира и запазва тютюнът. Тютюневата индустрия донесе благоденствие за Дупница, но по времето, за което разказвам, тя още не съществуваше тук и градът беше жалък по своята бедност, толкова жалък, че би можал да се сравни само с град Сопот, родното място на Иван Вазов.

В онова време Дупница имаше само една индустрия, която беше в цветущо състояние — харамийството, упражнявано от харамиите в Бешико. Всяко лято харамиите нахлуваха в Македония, туряха там в движение своята индустрия и есента се връщаха в Дупница с пълни кесии, които съживяваха алъш-вериша на Дупнишкия пазар, на кръчмите и дюкяните…

Тоя ден ние вечеряхме в същия ресторант рано; почваше да се мръква, когато ние станахме, разплатихме се и като вървяхме бавно, излязохме „на разходка“, минахме през моста на Бистришка река, завихме на запад по улицата, излязохме в края на града и продължихме „разходката“ си на югозапад по шосето за село Рила.

Ние бяхме дошли първи. Стигнахме до първото мостче на шосето, на около 500–600 метра от крайните къщи на града. Значи — тука. Огледахме се — на изток — баир, под баира — равна полянка, на полянката — орехово дърво, под ореха — пълна тъмнина; срещу ореха шосето се двои; единият клон отива почти на юг и обикаля Рилската планина — вероятно води за село Рила, а другият се отделя веднага на запад — вероятно закъм Кюстендил. Тука сме. Отидохме под ореха и седнахме да чакаме. Минаха десетина минути; по шосето се мярнаха два черни силуета, отидоха до мостчето, спряха се и след малко тръгнаха към нас; след минута те — Гоне Бегин и Андон Кьосето — бяха при нас. Шепнешком ни поздравиха и седнаха до нас да чакат и те. Мъчно е да се чака дълго време при пълно мълчание. Ние почнахме да водим разговор, както обикновено.

— Не си го пущай гласот! — каза Гоне Бегин на говорещия. — Вов чета не се говори високо! Сос шептанье! — цялата тая лекция Гоне я каза шепнешком.

Това беше първият урок за заучаване. Не мина и една минута — всички вече се разговаряхме шепнешком, така че на две крачки от нас никой не би чул нашия разговор. Мерджанов, който всякога беше много чувствителен към промените на температурата във въздуха, се закашля.

— Не се кашля вака! Запни я устата сос раците и легни ничком! — предаде Гоне Бегин втория урок.

Мерджанов затули с двете си шепи устата, обърна се с гръб към небето, заби лицето си в земята и продължи да кашля. Кашлицата му едва се долавяше и при това така неопределено, че човек не можеше със сигурност да посочи мястото, откъдето иде. Сигурно ви се е случвало — в някоя тиха лятна нощ — да слушате монотонната песен на щурците; опитвали ли сте да намерите мястото, откъдето идат тия тъжни, приспивателни звуци? Вие мислите, че те извират ей оттам, отивате нататък — звуците идат не оттам, а от другаде; вие можете цяла нощ да сновете наоколо — и всякога ще чувате същите тия звуци от другаде, а не оттам, където търсите техния извор. Четниците и харамиите знаят добре, че е много мъчно да се определи къде е изворът на звука, ако той се произвежда съвсем близко до повърхността на земята. Двамата новодошли ни съобщиха, че Делчев и другите няма да дойдат тука, а от Бешико ще отидат направо по пътеката на мястото, дето ще се облечем и въоръжим; те ще изпратят едного от харамиите си да ни заведе дотам; изпратеният — при дохождането си — ще ни даде знак чрез чаткане на езика, напомнящо крякане на жаба или на нощна птица.

Беше чудна лятна вечер — ясна, звездна, тиха; едни звезди, които горяха с ярка светлина. Тая прелестна вечер и тия ярки звезди бяха направили и на трима ни много дълбоко впечатление — може би затова, че ние съзерцавахме безкрайното в момента, когато правехме скок в неизвестното.

В очакване на водача мина цял час. С разговор, воден шепнешком, ние се опознавахме по-отблизо с двамата новодошли. Те били родом от Гевгелийско. Миналата година били нелегални в Македония и избягали в България. Минали границата при Черната скала. На отиване от Малешевско към границата били много изморени. По пътя, надвечер, били настигнати от двама аскери: единият яздил кон, а другият ходил пеш. Двамата аскери се заинтересували за тях. По носията се познавало, че не са малешевци. Аскерите почнали да ги разпитват откъде са, какво работят, какво търсят нощно време около границата и в края — поискали да ги закарат на заставата. Тогава те набързо взели своето решение; Гоне се обърнал ненадейно, хвърлил се върху оня от аскерите, който ходил пеш и му забил камата в гърдите; в същото време Андон хванал за крака ездача и още като го събарял от самара, го пробол с камата в гърдите. За да бъдат сигурни, че са ги убили, те забили по една кама в шиите на агонизиращите аскери. След това взели коня и му се качвали поред докато стигнали границата; на граничната линия натирили коня в Турция и поели към вътрешността на България.

— Чий е бил конят? — попитах Гоне Бегин.

— Чий бил конят? — Не знам. Трябва да е бил аскерско мекере.

— Никакво мекере! Стопанинът на коня е един беровчанин. С него и с двамата му сина лежах в Куршумли хан. Те са били обвинени и осъдени за убийството на аскерите. Осъдени са до живот — и аз им разправих историята на Иван от Берово, който с двамата си сина лежи за права-Бога в Куршумли хан.

— Какво да правим? — каза Гоне — Бяхме притиснати до стената. Едно от двете: или трябваше да ни закарат на заставата и оттам да идем в затвора, или да ги убием. Имал таксирàт^[1] стопанинът на коня — да плаща нашите грехове.

Кой няма да се съгласи с мене, че светът е много малък за нас! Само преди един месец в Куршумли хан аз дружах с Ивана от Берово и с двамата му сина; а сега, в подножието на Дупнишкия Курт баир, без някога да съм подозирал тяхното съществуване, аз бях в компанията на онези, които са станали причина да се съсипе цялото Иваново семейство. А като гледаш небето и тия безброй ярко светнали звезди, иска ти се да допуснеш като възможна илюзията, че светът е безкрайно голям…

Горе, над ореха, по гребена на Курт баир, върху покритото със звезди небе, се очерта един черен силует и веднага след това се чу звук, приличащ на жабешко крякане. Гоне Бегин, като зачатка с езика си, отговори със същия звук. Силуетът потъна в черната маса на Курт баир и след минута изпъкна при нас. Това беше изпратеният водач; той беше един от харамиите — Кръсто Зарев. Без да говорим, ние всички станахме, излязохме на шосето и тръгнахме на югозапад към село Рила.

Главната северна верига на Рила планина, която първоначално върви на запад, а след това на северозапад — през Върли връх-Калинин връх-Голям Полич-Малък Полич-Мурсалевица-Богдая — свършва с връх Фенер-Кая, на 6 км права линия югоизточно от средата на град Дупница, при моста на Бистричката река. На около 1 км западно от връх Фенер-Кая Рила планина се спуска много стръмно към равнището, където са ливадите на село Бистрица. Това равнище, образувано от наносите на втория ледников период, се състои от дребен чакъл и пясъци, размесени с глина — материали, които извънредно много се поддават на ерозия от свободните води.

На около 2 км от стръмните склонове, слизащи откъм Фенер-Кая, ледниковите наноси на равнището са подложени на много силна ерозия в най-активно състояние. Това е един лабиринт, един хаос от ронливи сипеи и глинесто-песъкливи зъбери, разхвърляни, омотани и кръстосани по най-фантастичен начин. Цялото пространство, заключено между Курт баир от север; равнището западно връх Фенер-Кая и полите на Рила планина южно от река Мариславица — от изток; гребена Сиранов рид — Боровец — от юг и шосето Дупница — Рила — от запад — една площ от около 35 хил. декара — е една поройна област, която при топенето на снеговете и при дъждовете, особено при поройните дъждове, отрупва с чакъл и пясъци леглото на река Джерман, което тук е широко повече от половин километър.

Ние тръгнахме по шосето за село Рила, което, както споменах по-горе, ограничава от запад гореказаната поройна област. Вървяхме разделени на две групи: Гоне Бегин, Кръсто Зарев и аз напред около 20–30 крачки; другата група: Соколов, Мерджанов и Андон Кьосето след нас. Нарядко срещахме единични закъснели полски работници, които бързаха да се приберат в града; един от тях, след като отговори на отправения му от Гоне поздрав запита:

— Накъде така? Много сте закъснели.

— Що сме криви ние, ако у Балановски хан има такова хубаво вино? Пойдохме за манастира, ама останахме геч^[2].

Изминахме така около един километър и половина — до втория мост, считан от югозападния край на Дупница. При моста се отбихме вляво и тръгнахме въз течението на пороището; след няколко минути стигнахме до стръмните ярове, образувани от разяждането на равнището под връх Фенер Кая. Там в яровете, между зъберите на тоя пороищен лабиринт, ни очакваха Делчев, Бозуков, Кочо Муструка, Никола Малешевски и останалите четници. На пясъка бяха стоварени денковете, които бяхме приготвили снощи; някои от тях бяха разтворени. Ние намерихме дружината да се суети около разтворените денкове, от които войводите вадеха облеклото и го раздаваха на четниците. Времето беше тихо; раздаването ставаше при светлината на машали, приготвени от памучни парцали, напоени с лой и увити така, че образуваха факли, дебели колкото човешка ръка над китката. Ние получихме по един каскет, по една куртка, по едни панталони, по един чифт навуща и козиняви върви за навущата, по един чифт цървули, по една раница, по десетина сухари, по една пушка и по 300 патрона, нанизани на патрондаши.

Еднообразието в облеклото — за четите на Делчева и Бозукова — беше горе-долу издържано; но не можеше да се каже същото и за оръжието. Делчев и Бозуков бяха въоръжени с по една карабина Манлихер; коланите им имаха паласки за манлихерови патронни пачки и калъф с револвер, система нагант; оная част от коланите, която не беше заета от паласките, представляваше патрондаш с нанизани в него нагантови патрони. Останалите четници бяха въоръжени с пушки от различни системи: аз получих една къса Бердана — не карабина, а резана, без магазин, патрони с оловни куршуми. На Соколов се падна една сръбска Маузер, тоже без магазин и патрони с оловни куршуми; Мерджанов се снабди с една дълга Бердана, тоже без магазин и със също такива патрони като моите. Между оръжието на четниците от Делчевата и Бозуковата чети имаше и мартинки, а също и една гръцка пушка, система Гра.

Никой от нас, включително Делчев и Бозуков, не получи шинел или някаква горна дреха или одеяло, ако и да ни предстоеше да прекарваме на открито във високи планински места, по които снегът още се белееше и да бъдем изложени на дъждовете, които са чести по тия високи места. Тая част от нашата екипировка бе възложена на бъдещето, когато ще се снабдим от каракачаните с каракачански козиняви кебета^[3].

По отношение екипировката и въоръжението, харамиите стояха много по-добре от нас. Те нямаха нужда да заменят обикновеното си облекло, приспособено еднакво както към живота в града, така и към оня на открито. Те си имаха каракачански кебета, така че нямаше — като нас — да се измокрят до костите от дъжда и да зъзнат от студ по високите планински места. Освен Кочо Муструка и Кръсто Зарев, които бяха въоръжени с по една карабина Манлихер, пушките на останалите харамии бяха мартинки, така че в случай на нужда, всеки един от тях можеше да си послужи с патроните на останалите си другари. Освен с пушки, харамиите бяха въоръжени и с по една пала — крива, тежка и много остра сабя. На сборния пункт харамиите се явиха готови — облечени и въоръжени, — та нямаше нужда — като нас — да си губят времето за разпределяне на облеклото и оръжието.

На изток, зад Фенер-Кая небето започна да побелява. Нямаше защо да се бавим тука; ще си сменим облеклото и ще се пригласим както трябва през деня; засега натуряхме дрехите, навущата и прочие в раниците, нарамихме получените пушки и — както бяхме натоварени — потеглихме бавно по една тясна пътечка между зъберите нагоре. Така ние излязохме на равнището източно от махалата Стари дол и все по пътеката нагоре дойдохме до ливадите на село Бистрица. След това, като вървяхме по северния бряг на река Мариславица, минахме ливадите и навлязохме в гората. Там, на една поляна край течението на река Мариславица, ние се установихме да денуваме. Беше паднала дебела роса — тревата и бурените край водата бяха побелели от капките на росата; обувките ни се бяха измокрили, като да бяхме газили вода. Харамиите и четниците насядаха на мократа трева, аз се щурах нагоре-надолу да търся някъде по-сухо място, за да седна.

Делчев се обади:

— Какво се въртиш и се оглеждаш като мокро куче за сушина?

— Точно това търся — сухо място. Как да се легне на мокрото?

— Е, ще заръчаме да докарат от Пловдив каба-дюшеци и от Женева пухени покривки! — подигра се той с мене.

На неговата подигравка отгоре, аз седнах и се изтегнах на мократа трева, както бях потен, уверен, че ще ме хване пневмония. Веднага съм заспал; събудих се към пладне. Слънцето ме беше напекло; не ме хвана никаква настинка. Оттогава до късна есен ние прекарвахме на открито; освен веднъж към средата на месец септември, когато прекарахме един студен есенен дъждовен ден в една кошара над село Кърчово, ние не видяхме над главите си керемида или някакъв друг покрив; случваше се да бъдем измокрени до костите, да лежим и да спим върху леда без какъвто и да е огън — и не само че никой от нас не се разболя и не хвана пневмония, но не получи и най-малка кашлица. Даже Мерджанов, който беше навикнал да се закашля при най-малкото захладяване на въздуха — даже и той забрави тоя си занаят. Към края на есента ние всички се бяхме калили и бяхме станали неуязвими от студа и влагата. За да се кали човек добре трябва да води четнически живот, т.е. да няма перспектива за угода на храна, покрив и топло легло; а също — да няма около него лекар, с неговите медицински и хигиенни предписания, диети, катаплазми, пилюли, хапове, инжекции, капки и прахове.

През деня се облякохме. Соколов, на ръст малко по-висок от среден, съразмерно развит, с гъста черна брада, с черни мустаци, вежди и очи, в четническото облекло приличаше като да е роден да бъде четник; захапал на едната страна на устата си късата крива лула; той с най-голямо старание и съсредоточено внимание навървяше цървулите, навиваше и стягаше своите навуща. Мерджанов, който бе съблякъл своя туристически костюм, в който изглеждаше така спретнат, като облече четническите дрехи, въпреки пъргавината си, изглеждаше разтъртен. Поради своето едро и съразмерно телосложение, в четническите дрехи Делчев представляваше внушителна фигура. Бозуков — среден на ръст, тънък, сух, в четническите дрехи и с каскета имаше вид на хъшлак.

Към пладне от село Рила пристигна и дойде при нас тамошният жител Христо Лазаров, човек на Вътрешната Организация, с два коня натоварени с хляб и едно малко буренце вино. Хлябът биде раздаден по равно на всички четници, които получиха и по едно канче вино. Четниците се нахраниха и сръбнаха от канчето с вино; остатъка от хляба всеки си го прибра в раницата. Харамиите вместо раници имаха кожени овчарски чанти, които носеха окачени през рамо. В моята раница аз сложих купените томове от Petite Bibliothèque nationale, сухарите, хляба и двата патрондаша; единия патрондаш опасах около кръста; по такъв начин моята раница тежеше колкото един магарешки товар. Повечето от четниците бяха препасали единия от патрондашите около кръста, а другите два — кръстосаха през раменете си. Христо Лазаров натовари съблечените дрехи, обуща и шапки и поведе конете по пътеката за село Рила. Н. Малешевски тоже си замина за Дупница.

Мина икиндия; слънцето се наклони да залезе. Ние започнахме да се готвим за път. Един от харамиите — Иван Клепалото, с руси прави мустаци и стоманеносиви очи, най-мълчаливият от всички, извади лъжицата, клекна на едно коляно при ручея и почна да сърба водата с лъжица.

— Защо не се наведеш да пиеш, а си седнал да сърбаш водата с лъжица? — запитах го аз.

— Обирам й каймака! — отговори лаконически Клепалото.

Слънцето залезе. Ние потеглихме на път. Напред вървяха харамиите с водач Кръсто Зарев; след Кръстя следваше Кочо Муструка, а след него — останалите харамии. След харамиите вървеше Бозуков, а след него — неговата чета. Нашата чета бе последна — Делчев най-отпред, а Андон Кьосето най-отзад. Вървяхме един след друг като жерави или като вълци кога наближават кошара. От поляната, на която денувахме, слязохме на пътеката — Идиризовата пътека — и по нея поехме на юг, нагоре; така стигнахме до стръмния ронлив бряг на река Стари дол; оттам поехме на изток, по гребена нагоре, като на 3–4 пъти сядахме да си почиваме. При почивките запазвахме същия ред, както при пътуването: водачът се спираше, а след него се спирахме всички; всеки сядаше или се облягаше на стръмнината там, дето се е спрял; при потеглянето отново на път, водачът ставаше и тръгваше, а след него всички ставаха, тръгваха всеки на мястото си. Когато излязохме горе на преслапа (седловината), седнахме да направим по-дълга почивка. Ние се бяхме изкачили на около 500 метра по-високо от поляната, на която денувахме. Мъчно е да се определят разстоянията на око нощем, по светлините; под нас, на юг, на около 7–8 км, светеше някакво село; по-далеч на югозапад, близки една до друга, бяха групите от светлини на други две села; още по-далече, на юг, една голяма група от светлини мамеше окото. Черният силует на Кръсто Зарев, с левия ръкав на каракачанското му кебе, нахлут на лявата му ръка и с протегната дясна към групите светлини, се обрисува върху тъмносиньото небе на запад. Кръсто Зарев сочеше на дошлите при него Делчев, Бозуков и ние тримата, групите от светлини и обясняваше:

— Ето, под нас е Рила; а там онези, по-далечните, са Кочериново, онова, дето е по-вдясно и Бараково вляво от него; а там — ей — най-далечното — това е Джумая. А онова, дето е почти на запад, онова, голямото — това е Бобошево…

От преслапа, дето пътеката се разделя, поехме по дясната пътека, избиколихме и пресякохме река Стари дол в горното й течение, минахме над колибите Беш-бунар и по пътеката, която води по гребена, който слиза от връх Богдая на югозапад за Хайдушката чешма, слязохме на пътеката, която води от град Дупница за село Рила. Тръгнахме по тая пътека на юг, към село Рила, излязохме на преслапа Сиранов рид и оттам, като напуснахме тая пътека, поехме онази на изток, пресякохме Смочевската река в горното й течение и излязохме на гребена, който дели Смочевската река от река Рилица; оттам взехме пътеката на североизток, нагоре по тоя гребен и през-страна вдясно, стигнахме до чешмата под връх Робовица. Наближаваше да се съмне. След една хубава почивка при тая чешма, ние — вече по видело — поехме по гребена на североизток, дойдохме под самия връх Робовица и се спряхме да денуваме на югоизточната му страна, в началото на дерето, което се влива в Рилската река между село Рила и скалата Орлица.

Ние се разположихме на поляната, западният край на която опираше в скалата, която образуваше върха и която на югоизток се спускаше почти отвесно, цялата покрита с мъх и сладка папрат; вода на бистри капки се стичаше по нея и капеше в подножието й. Тук за пръв път се поставиха часовой и подчасовой, които заеха мястото си горе на скалата; докле часовоят е на пост и оглежда околността, подчасовоят до него почива или спи; ако часовоят забележи нещо отдалеч, съобщава на подчасовоя да предупреди четата; когато дойде време за смяна — часовоите се сменяваха през два часа, — подчасовоят отива при четата, събужда и довежда оногова, на когото е редът да бъде подчасовой, и сам постъпва на пост, като сменя часовоя, който от своя страна отива при четата, за да почива. Войводите: Делчев, Бозуков и Кочо Муструка не ставаха часови. Тоя ред биде въведен за пръв път тука и се запази до общия събор на четите, който бе събран на Спиров чукар — Серско.

Изморени от дългия и труден път, четниците веднага заспаха; заспал съм и аз. Когато се събудих, пред себе си видях едно охранено конче, което се беше спряло пред нас с раздалечени четири крака, с широко отворени черни очи и с уши в хоризонтално положение, които се мърдаха от време на време. Изглежда, че животното друг път не беше виждало събрани на едно място толкова много двукраки зверове и с ушите си даваше да разбере, че внимателно ни наблюдава и изучава. Ненадейно аз скочих върху него и то, като си сви ушите и си надигна опашката, драсна с всички сили и избяга надолу по стръмнината. Други говеда пасяха настрана около нас по пасбището; това беше една черда говеда, собственост на Рилския манастир; те прекарваха цялата година в планината — лете по пасбищата, а зиме при говедарниците и рядко виждаха хора. Говедарят дойде, мина край нас и отиде да завръща чердата; нашето присъствие нито го учуди, нито го изненада; то не му направи никакво впечатление — изглежда, беше свикнал да гледа въоръжени хора да кръстосват планината; вероятно той смяташе харамиите за естествена и неделима принадлежност на планината — нещо като дърветата, скалите и тревата. Неговото идване също не изненада харамиите, които не проявиха никакво безпокойство — сигурно те считаха говедаря за същество, което не стои по-горе от животните, които пасеше, и което, по някаква погрешна игра на природата, ходи на два крака, а не на четири.

Към 10 часа почти всички четници бяха будни. От мястото, дето денувахме, се откриваше великолепна гледка на юг и югозапад. Кръсто Зарев с бинокъла оглеждаше срещната, южната верига на Рила планина, по чието било минаваше турско-българската граница; най-често и най-дълго той насочваше бинокъла точно на юг, към върха на Факир-тепе и местата около тоя връх. Бавно течеше времето в очакване да се мръкне. Някои от четниците дооправяха онова от облеклото и снаряжението, останало неоправено от миналия ден: някои чистеха или смазваха пушките си; някои — за да свикнат още отсега — разговаряха шепнешком. Тоя ден ние преполовихме хляба, който ни донесе вчера Христо Лазаров от село Рила.

Най-после слънцето залезе. Стана дрезгаво. Ние отново тръгнахме на път, първоначално на запад, през-страна, за да избегнем много стръмния наклон, след това — все през страна — в зигзаг стигнахме до гребена „Клепан камък“ и почнахме да слизаме на югозапад по тоя безкрайно дълъг и тесен гребен. Това беше дълго и уморително слизане, при което извънредно стръмните наклони се сменяваха със слабо наведени части от гребена. Това слизане продължи повече от 5 км, така че мускулите на бедрата ни отмаляха от напрягане. Когато стигнахме над скалата Орлица, се спряхме да си починем. Водачът беше дал нареждане, което шепнешком се предаде от човек на човек: оттук надолу да се пази най-голяма тишина, да се ходи полека и внимателно, за да не се произвежда шум. Беше близо полунощ, когато ние полека, внимателно и почти безшумно започнахме да слизаме по самата източна страна на скалата Орлица, но колкото и внимателно да слизахме, чакълът се суркаше под краката ни; от време на време някой голям камък се откачаше и долетяваше надолу към шосето или в дерето. На около 200 крачки източно от скалата Орлица шосето за Рилския манастир, което при скалата върви край северния бряг на Рилската река, чрез мост преминава на южния й бряг; войник-часовой бавно се разхождаше по моста. Всички мостове по шосето от село Рила за Рилския манастир се пазеха от войници, за да се попречи на харамийски и други чети да преминават реката и да наближават границата, за да нахлуват в Турция; това именно беше наложило голямата предпазливост, с която слизахме край Орлица. Поради това, че Рилската река, която тука тече бързо и се блъска в каменните блокове, с които е покрито нейното дъно, прави голям шум, нашето слизане край Орлица не биде усетено от часовоя.

Като слизахме край източната страна на Орлица, ние най-после слязохме на шосето. Бързо го пресякохме и нагазихме в Рилската река, за да преминем на южния й бряг. Водата беше много студена, бърза и дълбока до пояс. Поради големите камъни, с които беше осеяно дъното й и поради тъмнината, прегазването й беше много трудно и не съвсем безшумно; но, както казах и по-горе, реката произвеждаше толкова силен шум, че заглушаваше напълно шума, който правехме ние, когато я прегазвахме. Без никакво бавене, веднага след като я прегазихме, ние поехме пътеката на запад и се изкачихме на гребена, който се спуска от върха Факир-тепе на северозапад към село Рила; след това ние поехме на югоизток по гребена, по който води пътеката от село Рила за връх Факир-тепе. Скоро напуснахме тая пътека. На изток откъм пролома на Илиина река небето почна да побелява. Неблагоразумно беше да се върви денем по пътеката, където гребенът беше гол. Ние забихме вляво, в гората — едра букова гора; тук дневната светлина беше заменена със зелен полумрак, като в някоя висока катедрална черква; земята беше покрита с дебел слой мъртви листа, които шумяха под краката ни. Така, без път, ние вървяхме повече от два часа, докле стигнем до равнището Шипочен, на около един километър северно от Факир-тепе, в басейна на дерето Жабокрек. Там, до полянката се спряхме да денуваме; повечето от нас си проснаха измокрените дрехи и навуща на поляната да се изсушат на слънце. Пристегнати с навущата и вървите в продължение на три дни и сега освободени, пищялите на краката ни сърбяха нетърпимо. Соколов с две ръце дращеше с нокти пищялите на краката си така, че потече кръв.

— Трябва да съм хванал краста — ръмжеше той зад лулата си.

— То е краста, ама не човешка, а козя краста! — уверяваше го един от харамиите, Георги Зарев, брат на Кръста Зарев. — Тръгнеш ли в чета, всякога в началото е така. Тя ще мине след някой ден! — Георги Зарев искаше, но не можеше да обясни, че организмът ни ще се приспособи към новия начин на живот.

Тоя ден ние си изсушихме дрехите, облякохме се, починахме си добре, свършихме си хляба, който носехме в раниците, и след като слънцето се закри зад гребена, по който вървяхме от заранта за насам, взехме да се готвим за път.

Чел бях някога за мореплавателите, че те — когато пресичат екватора и заменят Полярната звезда с Южния кръст — устройват в кораба тържество; в това отношение немските мореплаватели били големи педанти. По своята тайнственост и тържественост, нашето минаване на границата дип напомняше пресичането на екватора от немците. Беше дадено нареждане да вървим далече един след друг, по на няколко крачки и не в права, а в счупена линия — за да се намали до най-възможния минимум вероятността да ни избият в случай, че ни усетят: ако ни усетят, веднага да залегнем; пушките ни да бъдат на изготовка, за да отговорим с огън, ако открият огън по нас.

Започнахме изкачването към Факир-тепе, като вървяхме между пасбището и гората, по северната граница на тая последната, като пазехме разстояние между нас по десетина крачки и като следяхме чупената линия, по която вървяха ония, които бяха пред нас. Пред мене вървеше Соколов, а пред него — Мерджанов; зад мене следваше Вангел от село Цървища, Демир-Хисарско. Пушките ни бяха заредени; ние ги носехме тъй, както ги носят ловджиите, когато вървят подир кучетата, които душат следите на дивеча. Така излязохме на гребена, по който вървяхме миналата нощ. Започнахме изкачването към самата граница; черните силуети на ония, които вървяха преди нас, един по един се очертаваха на юг, върху покритото със звезди небе и един по един изчезваха към граничната линия.

Ето ме на самата граница, по която води добре отъпкана пътека. На около 200 крачки вляво е самият връх Факир-тепе. Отминавам след Соколов, чиято сянка почна да потъва надолу: той вече беше започнал да слиза. Първоначално леко заоблен, на около 200–300 метра на юг от граничната пътека баирът веднага много стръмно се спуска надолу. Там, дето наклонът се чупи, настигнах Соколова, който — от своя страна — беше настигнал Мерджанова; те бяха взели пушките си на ремък; аз изпразних пушката си, прибрах патрона и направих като тях двамата — взех пушката си на ремък. Мерджанов беше нещо много весел — смееше се и внимателно опипваше с краката си почвата, за да стъпи здраво. Веднага неговата сянка изчезна; след малко отдолу се чу неговата яростна псувня, произнесена полугласно — той се беше откачил и се беше търколил някъде долу, откъдето идеше псувнята. Соколов започна да се киска и да се превива от смях, като с краката си опипваше къде да стъпи; но и той, както се смееше, веднага изчезна надолу и след минута го чух да псува и той като Мерджанова. Досмеша ме на това бързо променяне на настроението; развеселих се и аз. И — както се смеех — усетих, че кракът ми стъпва в празно пространство — и аз полетях надолу и се спрях в краката на Соколова, а той — в отговор на моята псувня по адрес на стръмнината и на водача, който бе избрал за минаване именно това място — примираше от смях.

Ние продължавахме да слизаме — първоначално на юг, по линията на най-големия наклон, а след това на изток, през-страни, почти по хоризонталата, докле излязохме на гребена, който се спуска от Факир-тепе към махалата Миголо. След като си починахме, поехме по тоя гребен и по него почнахме да слизаме на юг. Дълго — около пет километра — слизахме по тоя терасовиден гребен, дето много стръмните наклони веднага се сменяваха със слабо наклонени или почти равни площи. По тези площи бяха нивите на населението — бедни планински ниви, посеяни с ръж, поникнала рядко, с малки класове и хилави стъбла. Когато настъпвахме в такава нива, за да не оставим ясни следи, по които да се съди за направлението на четата, ние се пръскахме така, че заемахме цялата широчина на нивата и ходихме в зигзаг, та да не личи по стъпките къде сме отишли. По тоя начин правехме да се намали реколтата от тези ниви, чиято бедна почва и без това не обещаваше ханаанско плодородие. Когато се събрахме при долния край на първата нива, която бяхме кръстосали по тоя начин, от един на друг се предаде шепнешком някакво нареждане от водача Кръсто Зарев, родом от село Зърнево, Зиляховско. Това нареждане дойде до Мерджанова; Мерджанов го предаде на Соколова, а тоя последния на мене:

— Който върви най-отзад, да откърши една векя и да я влачи.

Зад мене вървеше Атанас Пазарджиклията, наричан Бабàта, бивш подофицер. Аз му предадох нареждането. Той, обаче, поиска да сее на дъното му ряпа и запита шепнешком:

— Какво е това „векя“?

И аз не знаех значението на тая дума, но направих вид на всезнаещ и я поясних точно както трябва:

— Векя, демек врекя. Значи чувал!

— Хай, сиктир! Как може да се откърши чувал?

— Ей така! Както може, така ще се откърши!

И Бабàта предаде по-нататък:

— Който върви най-отзад, да откърши един чувал и да го влачи!

Стана недоразумение и запитване — вече отзад напред: Андон Кьосето, който вървеше най-отзад, питаше какъв чувал, откъде да го вземе и как да го откърши? Бабàта ми предаде запитването. Аз — пак така авторитетно — му поясних:

— Какъв чувал? Ей такъв, чувал! Чувал — значи врекя, векя! Предай „векя“!

Бабàта предаде „векя“ и недоразумението се изглади — Андон Кьосето разбрал за какво се касае, откършил от съседното дърво една вейка и взел да я влачи след себе си, за да заличат върху песъчливата пътека следите от стъпките на четата. По такъв начин, като излезе от село Зърнево, премине през село Мирковци и стигне в град Пазарджик, една обикновена вейка може да се превърне в чувал…

Така, като се хлъзгахме, падахме и ставахме по стръмните наклони и като отъпквахме нивите на равнищата, ние стигнахме до северната окрайнина на махалата Миголо. Оттам поехме пътеката на изток, слязохме в реката, която слиза откъм Факир-тепе. Почнахме да слизаме по течението на реката и подминахме с около стотина крачки мястото, дето тя се влива в река Ковачица, която слиза на изток от седловината между Мусов връх и връх Ризваница. Небето на изток беше вече побеляло. Ние се спряхме край реката и се установихме за денуване.

След ясната нощ, времето сутринта беше много студено; влагата край реката и изобилната роса усилваха студа. Изморени от дългия и мъчен преход, четниците налягаха да спят на поляната от западната страна на реката. Делчев тури раницата под главата си, легна по гръб и с една тъмносиня шамия си зави лицето и ръцете; след минута той вече спеше дълбоко. Соколов се мъчеше да заспи, но му беше студено и той от време на време се изправяше седнал и си мърдаше рамената от студ. Мерджанов, наведен ниско към земята, кашляше и се мъчеше да задуши своята кашлица. Бозуков, който беше с една къса пелерина, се беше завил презглава и спеше. Завити със своите влашки кебета, харамиите спяха при най-големите удобства, каквито можеше да даде четническият живот.

Мой ред беше да бъда часовой, а Вангел Цървищалията — подчасовой. Ние се отделихме на 15–20 крачки от четата, на пътеката, която водеше край реката за село Джумайска Бистрица. Аз се изправих до едно смърчово дърво, а Вангел, на 5–6 крачки до мене, легна, прегърна своята Бердана, сви се като въпросителна и веднага заспа. Всичко затихна в четата; само водата в реката бълбукаше и птичетата весело цвърчаха между клоните на дърветата. Първите розови лъчи на слънцето бяха огрели валчестия юмрук на Факир-тепе, който се издигаше на север, далече зад по-близките върхове.

Кррррр!

Силен трясък от пречупване на дебело стъбло ме накара да подскоча настрана — смърчовото дърво, до което бях се изправил, се пречупваше. Погледнах дървото — то си стоеше право и здраво, а зелените висулки на неговите клони спокойно дремеха.

Кррррр!

Също такъв силен трясък от пречупване на дебело стъбло се разнесе и от съседното дърво. Аз го погледнах — и това дърво си стоеше право, и неговите клони не мърдаха. Погледнах Вангела; стар четник, той се беше пробудил още от първия трясък и ме наблюдаваше с весело любопитство. Той шепнешком отговори на моя мълчалив въпрос:

— Пиле е. Малко пиле, а виж гласът какъв е силен. Ей го е! — и той посочи едно птиче, не по-голямо от кос, което в същия момент прехвръкна между клоните, кацна и издаде своето „Кррррр“! По тоя начин то поздравяваше зората.

След два часа Вангел ме смени. Аз се прибрах при четата, за да почивам. Полянката, дето беше налягала четата, беше още в сянка, но слънцето беше вече огряло склоновете на баирите около нея. Студът беше омекнал. Свит на кравай като куче, с уста при колената, Мерджанов спеше. Спеше и Делчев, легнал по гръб, изпънат с цялата си дължина, с лице и ръце завити с шамията. При моето идване Соколов се изправи седнал и взе да си движи раменете, за да се стопли.

— Не можах да заспя от студ — прошепна той, — а виж го Делчева — щом легна и заспа като кютук! Не му е студено на тоя човек, що ли?

Усетил неговия шепот, Делчев мръдна и без да си отвие лицето, шепнешком каза:

— Завий си лицето и ръцете с кърпа — и няма да ти бъде студено. Все едно е като да си се завил с юрган!

Соколов извади носната си кърпа, зави си лицето, прегърна своята маузерка, кръстоса си ръцете да не бъдат отвити и веднага заспа. Аз направих същото и заспах, без да усещам щипането на студа по лицето и ръцете си, каквото усещах дотогава. Когато се събудих, слънцето осветяваше навсякъде гърлото на реката. При четата бяха дошли няколко души от село Джумайска Бистрица с натоварени катъри и магарета, които бяха пуснати да пасат край реката. Те бяха донесли хляб, много хляб, защото оттука нататък ни предстоеше дълъг път при неуредено продоволствие било поради ненаселените места, било поради неорганизираното население. Хлябът беше от просо. Той се сипеше като пясък и съвсем не насищаше, но трябваше да се задоволим с него — първо, защото нямаше какво друго да правим, и второ — защото хората ни даваха това, което имаха; при това, толкова им беше силата на тия бедни хора, предприели — със своите нищожни средства — борба против турската власт, като противопоставяха на могъществото на турската империя само своята дълбока вяра в нас и добрия изход на предприетата борба.

Мръкна се. Ние тръгнахме на изток без път, през една букова издънкова гора, за да избегнем вероятната засада, която обикновено турците поставяли източно от село Бистрица, при вливането на река Ковачица в Бистришката река. Извънредно тъмната нощ, мократа глинеста почва, по която постоянно се хлъзгахме и падахме, високите пънища на издънковата гора, които ни спъваха на всяка крачка, самата гора, израсла буйно и често — всичко това правеше движението ни много трудно. При провирането ни из честака, един чепат буков клон ми закачи каскета, дръпна го от главата ми и го запрати някъде из тъмнината. Аз се помъчих пипнешком да го намеря, но за по-внимателно търсене нямаше време — трябваше да вървя наблизо след Соколов и да не късам четата. Така — аз подарих каскета си на гората и през цялото време, което прекарах тая година в четата, ходих гологлав. Мимоходом ще отбележа следното:

Когато лежах в Куршумли хан, след като бях осъден на иддам — вероятно поради силно нервно сътресение, — разболях се от псориазис; главата ми се покри с дебел и корав слой струпеи, който обхвана косматата част на цялата ми глава. След като излязох от Куршумли хан, започнах да се лекувам — мих си главата със спирт, със safo viridis, с отвара от трици и пр., но псориазисът не минаваше и продължаваше все по-силно да ми стяга кожата на главата. След като букачката ми открадна каскета и аз тръгнах гологлав, след като се почувствах свободен, окачил на пирона всичките житейски грижи и условности, не успях да забележа как изчезна псориазисът. Дали слънцето, дъждът и чистият въздух или пълното душевно спокойствие повлияха върху това — не знам, но псориазисът изчезна, без да усетя кога стана това.

Ние прекосихме Сливова река и по пътеката поехме на юг, към Балева махала. Преди да стигнем източната покрайнина на тия колиби, взехме направление към изток, като вървяхме по границата между пасбището и гората и като ту изкачвахме височините, ту слизахме от тях. Убити от умора и жажда, на съмнало се спряхме да денуваме до Осеновските колиби, на около един километър южно от тях, по северния склон на планинската верига, която ги огражда от север, в една дребна дъбова гора. През целия ден — един ден, дълъг като вечността — ние бяхме измъчени от жажда, защото никъде наблизо нямаше вода. Едвам дочакахме да се мръкне и тръгнахме отново. Изкачихме на върха, точно над Осеновските колиби и — като вървяхме на изток, все по границата между пасбището и гората — дойдохме до седловината, от която се отделя пътят за Осеновските колиби, на около два километра североизточно от тях. Там превалихме билото и тръгнахме по една пътека, която водеше на югоизток, под билото, по южните склонове на това последното. Бяхме каталясали от жажда дотолкова, че започнахме да имаме халюцинации. Ето, нà — в следния дол, към който ни води пътеката, има вода; ние ясно чуваме как тя тече, шуми и се разбива в камъните; ние доближаваме, пресичаме дола — няма и помен от вода. Езикът ни лепне, устата и гърлото ни са сухи, ушите ни шумят — няма вода. Чуваме, ясно чуваме да тече вода в следващия дол, който след малко ще пресечем; пресичаме го — но и там няма вода. И това се повтаря при всеки завой на пътеката. Нервите ни се изострят. Всеки търси предлог да се скара с някого, та да си излее яда върху него. Бабàта върви крачка в крачка след мене и ми натяква шепнешком:

— Македония! Да ти пикая на Македонията! Такова диво и проклето нещо! Да няма даже една глътка вода!

Той, родом от Пазарджик, държи мене отговорен — като македонец — за това, че в Македония няма вода…

Като вървим по пътеката, ние извиваме под билото на Чакалица. Изминали сме вече десетина километра откак сме тръгнали тая вечер; наближаваме големия дол, където е началото на Осеновската река. Ние пак чуваме да шуми вода, но никой вече не вярва на слуха си, толкова пъти измамвани от жаждата, която ни измъчва. Пресичаме дола. Вода, изобилна вода подскача по камъните.

— Вода! Вода! Има вода! — не се сдържа и извика високо Мерджанов.

— Има — вятър! — ръмжи Соколов, но след миг — и той като Мерджанова — извиква високо с възхищение:

— Вода! Наистина има вода! Истинска, автентична вода! Хаш-две-о! Чуеш ли, разбираш ли, химио? — обърна се той шепнешком към мене — хаш-две-о, която, за да ни бъде истински приятна и полезна, се погрижила да разтвори разни соли и да ни се представи при температура плюс 4 градуса по Целзия…

Виждали ли сте овчо стадо изжадняло на водопой? На нещо подобно приличахме ние, залепнали за дъното на дола, с муцуни наврени във водата, като си повдигахме главите, за да вдъхнем въздух и отново се навеждахме да пием. След като си утолихме жаждата, насядахме на пътеката да си починем. Мерджанов се чукна с големия пръст по главата:

— Ей, че проста работа, хора сме били! Да не си вземем поне по една манерка! Какви ли не боклуци напъхах в чантичката, а за най-главното — за водата — не се сетих!

Ние тръгнахме отново по пътеката, която обикаля басейна на Осеновската река, с общо направление към юг. От седловината северно от връх Капатник напуснахме пътеката и по билото се спуснахме на югозапад, а след това на юг. Спускахме се бързо, почти тичешком, едно, защото наближаваше да се съмне и друго, защото цървулите ни, закоравели и излъскани от тревата, ни караха да се хлъзгаме и падаме. Склонът, по който се спускахме, беше покрит с рядка възрастна дъбова гора, която е била сечена преди няколко години; тя е била сечена така, че отсечените стъбла бяха оставени високи колкото човешки ръст, те бяха изсъхнали, а някои и прогнили. Нямаше нито подраст, нито издънка. Ние се спускахме тичешком по стръмния склон, като от време на време се ловехме за отсечените дъбови стъбла, за да не се хлъзгаме и падаме. Случи се — при едно такова хващане — стъблото, за което се беше уловил Мерджанов, да бъде прогнило; стъблото се пречупи и Мерджанов се преметна през глава, като прострелян заек; той стана, прибра си пушката, която беше отскочила настрани, пропсува, поотръска се и продължи тичешком да се спуска след четата, която бърже се измъкваше надолу в полумрака. Така ние слязохме на шосето Горна Джумая — Мехомия, при сливането на Пределската река с река Джинджирица, на по-малко от един километър западно от заптийското беклеме на Предел, при един чарк, откъдето почва винарския път за град Мелник. Ние бързо прекосихме шосето и река Еловица, поехме винарския път и навлязохме в смърчовата гора източно от река Калугерица. Там, на една полянка в гората, преди да почнем изкачването, спряхме да си починем. Беше вече видело, ако и слънцето да не беше още изгряло. Околната смърчова гора ни закриваше напълно, но през стъблата и клоните виждахме много добре хановете и беклемето на Предела. Ние гледахме, когато заптиетата от беклемето излизаха по панталони и без куртки, с пешкири в ръце, да отиват на чешмата да се мият. Те спокойно извършваха тоя свой сутрешен тоалет, без да подозират нашето близко присъствие и че са предмет на нашето любопитство и наблюдение.

След като си починахме добре и изтърсихме последните трохи хляб от раниците си, без да се нахраним както трябва, ние тръгнахме отново нагоре по винарския път. Винарският път водеше на югоизток, по склона, който разделя реките Калугерица и Джинджирица. Слънцето се беше показало откъм село Якоруда. Под нас, като на длан, се разстилаше Разлог — долината, заградена от север с Рила планина, от изток с Родопите, от юг с Пирин планина и от запад със седловината Предела, чрез която се съединяват Рила и Пирин.

Аз бях се качвал на Терсато — височината над Фиуме — и бях се възхищавал от чудната гледка, която се открива от най-горната тераса на замъка на франкопаните на юг, върху Адриатическо море; минавал бях през Тирол и се бях се възхищавал от красотата на долината и на планините около Инсбрук. Пътувал бях и в подножието на Юнгфрау и седемте върха — Седемте Курфюрста, — които обкръжават тая царица на Централните Алпи; живял бях в Швейцария, виждал бях Цюрих и езерото при него; от хълма в Берн, който напомня много Пловдивското Джамбаз тепе, се бях захласвал от красивата гледка на долината и на планините около нея; в Ньовшател, в подножието на Юра се бях удивлявал на променчивия цвят на водите в Ньовшателското езеро; качвал се бях на Салевите, югоизточно от Женева и оттам — от върха Treize Arbres — бях гледал под краката си Женевското езеро и насреща, на юг, бях съзерцавал с възхищение хаоса от планини, с наведената пирамида на Mont Blanc, стърчаща над белосинкавите ледници в нейната основа; но никъде не бях виждал такова съчетание на красоти, каквито ми представи тая сутрин от пътеката между река Калугерица и река Голяма Джинджирица. Да описвам тая красота? Това не е по силите ми. Аз не съм поет, а и да бих бил, всичко, което бих написал върху тая вълшебна гледка, би било съвсем бледо, далеч от действителността.

Ние дълго — захласнати — съзерцавахме вълшебната гледка. Ако не беше униформеното облекло на четниците от Делчевата и Бозуковата чети, ушито по военен образец; ако не бяха цървулите, с които бяхме обути, пушките, които носехме на ремък, и патрондашите, кръстосани през рамената и опасани на кръста; ако не бяха фустанелите и палите на харамиите — човек би могъл в тоя момент да ни вземе за някаква голяма група туристи, които са тръгнали да се лутат, за да вкусят естетичната наслада от тая вълшебна гледка. Като не се смятат часовойската и патрулната служби, които неизменно се изпълняваха по заведения още в началото ред, веднага при навлизането ни в Пирин планина зарязахме предпазните мерки, които съблюдавахме дотогава: пътувахме денем, приказвахме на високо. От векове Пирин планина е била сигурно място за много поколения харамии; такава беше тя и сега.

Кочо Муструка най-после махна с ръка и даде знак на Кръстя Зарев да поведе четата напред. Ние продължихме по пътеката нагоре, стигнахме седловината северно от върха Пирин, превалихме главното било на Пирин планина и седнахме да почиваме около кладенчето — едно кладенче с много студена вода, от която мъчно можеха да се изпият 2–3 глътки без прекъсване. Както бяхме гладни, тая вода ни изостри апетита. Но ние бяхме свършили хляба, а никъде не се виждаха стада — каракачаните още не бяха дошли със стадата си: нам предстоеше да гладуваме. Изморени и гладни, ние продължихме да вървим на юг, избиколихме върха Пирин и поехме на югоизток, като вървяхме полека и оглеждахме с бинокъл пасбищата с надежда да забележим идването на стада откъм Бяло море. Никакви стада не се виждаха, а това значеше, че ще гладуваме. Така, по мръкнало, ние слязохме в реката, която започва от седловината южно от Даутов връх. Ние свалихме раниците, поставихме пушките на рогач и се пръснахме из гората за дърва. Харамиите, със своите пали, започнаха да секат клони от борови и смърчови дървета. Скоро в дола, край реката бяха накладени няколко големи хайдушки огньове. Околните стръмни склонове ярко се осветиха от техните високи пламъци, но зарята им не се забелязваше от далече поради голямата дълбочина на дола.

Ясно, тихо, звездно небе, хубава борова гора, изобилна, чиста, бистра, студена вода, големи огньове, феерична обстановка — всичко неизказано хубаво, но липсваше хляб и агнета, които да се пекат на шиш; а това съвсем разваляше ефекта от поетичната обстановка. Ние бяхме гладни като вълци. А пък тая вода! Понеже нямаше какво да ядем, пиехме вода и с това още повече огладнявахме. А пък съзнанието, че няма изгледи скоро да намерим храна правеше да чувстваме глада още по-болезнено; така щото цялата поезия на тая вълшебна вечер се изпари от една най-прозаична проза — нямаше какво да ядем.

Топло беше около огньовете, ние бяхме изморени от дългия и мъчен преход, но не можехме да спим от глад. От глад не можехме да съзерцаваме звездите, които така ярко светеха в тъмното небе и да построяваме философски разсъждения върху безкрайното и вечното във вселената. Накъсо — бяхме много гладни.

На следния ден чувството на глад се притъпи, но вместо него се чувствахме много отпаднали. Неохотно някак се приготвихме за път, неохотно тръгнахме и вървяхме напосоки, без водач, само с патрула напред, омърлушени, отмалели. Така, с чести почивки, като вървяхме на изток, излязохме на главното било, северозападно от Окаден връх, превалихме го и тръгнахме на югоизток. Двамата с Мерджанов бяхме преден патрул и вървяхме на около стотина крачки пред четата.

Още щом превалихме билото и тръгнахме по северния склон на Пирин, усетих една едвам доловима, слаба миризма на серава вълна. Аз взех да душа въздуха като ловджийско куче и казах на Мерджанова:

— Славе, не усещаш ли някаква миризма?

— Каква миризма?

— Миризма на овца!

Мерджанов ме изгледа някак неприязнено и ми отговори троснато:

— Хайде, холан! Що за развинтена фантазия?

— Казвам ти — мирише ми на серава вълна!

— Ти си полудял, бе! Някаква халюцинация! Оная вечер всички бяхме полудели за вода — слухови халюцинации. Сега у тебе се появяват халюцинации на обонянието.

Ние минахме ласчината^[4], от която се заражда река Суходол; вървяхме на изток по равнището, под самото било. Тая проклета миризма на серава вълна ми дразнеше нервите до скъсване. По едно време, стори ми се да чувам далечен звън от звънци.

— Чакай! Стори ми се — чух звънци!

— Ти си се побъркал съвсем, момче! Съвсем си се разтракал! Бива един вид халюцинация — да речем обонятелна; но да притуриш и слухова халюцинация — това, артък, е много! Остава да имаш и зрителна халюцинация — да речем, че виждаш пред себе си накладен огън и до него на шиш печено агне — та да те вържем като опасно луд! Я си върви мирно по пътя, момче!

От върха Итипица, между Камкатин и Байови дупки, се отделя един остър гребен със северно направление. Ние вървяхме на изток под билото и още не бяхме дошли до тоя гребен, когато — вече по-осезателно ми — замириса на серава вълна и отново — по-ясно — ми се чу звън от звънци. Аз пак взех да душа въздуха, спрях се и почнах да се ослушвам.

— Мерджан, казвам ти — мирише ми на овце и чуя звънци!

— Ще те вържа, момче! Мирен да стоиш!

Ние се изкачихме на гребена. Аз вървях напред. Там, долу, на север, на разстояние на около половин километър, пасеше едно стадо от около 200–300 овце. Звънците вече ясно се чуваха.

— Видиш ли? — посочих на Мерджанова стадото. Това да не е зрителна халюцинация?

Мерджанов се обърна към четата, която беше останала много назад, почна да маха с ръце и да вика:

— Овце! Овце!

Не вярвам моряците на Колумб да са викали: „Земя! Земя!“ с по-голям възторг от оня, с който Мерджанов продължаваше да маха с ръце на четата и да вика:

— Овце! Овце!

Още при първия вик на Мерджанова четата се оживи и тръгна по-бодро.

Харамиите, които вървяха напред, тръгнаха бърже, почти тичешком към нас. Ние двама бяхме щръкнали на гребена. Виковете на Мерджанова — види се — бяха привлекли вниманието на овчарите, които се разтичаха около стадото, прибраха го и го подкараха надолу. Разбрахме — овчарите със стадото искаха да ни избегнат. Трябваше на всяка цена да ги спрем и върнем обратно. Ние се спуснахме тичешком към стадото — Мерджанов да излезне пред него на пътеката, по която овцете вече тръгнаха на северозапад, а аз към овчарите, които караха стадото пред себе си. Стадото и овчарите бидоха настигнати от нас и повърнати обратно към средата на пасбището, под Байови дупки, където беше пристигнала и четата.

Кочо Муструка и Кръсто Зарев почнаха да избират овце, като ги опипваха по дъното на опашките. Харамиите и четниците отидоха да събират и секат дърва, да ги влачат при нас и да приготвят шишове. Накладоха четири големи огньове: осем брава бяха избрани, заклани, одрани, почистени, набучени на шишове и поставени да се пекат. Нямахме търпение да чакаме да се опекат: дробовете, далаците и бъбреците бидоха нахвърляни върху жаравата и — едва видели огъня — бяха извадени, нарязани, разграбени и почти сурови изядени от изгладнялата дружина. На мене се падна едно парче бял дроб, което беше още съвсем сурово — едвам се наду върху жаравата; то приличаше на жилав, натопен в кръв сюнгер. Кръв капеше от суровите дреболии, но ние ги гълтахме лакомо, при което кръвта се стичаше по брадите и мустаците, които покриваха лицата на четниците. В тоя момент по нищо не се различавахме от четириногите хищници.

След като се опекоха овцете, ние се нахранихме с две от тях, а останалите шест, разделени на четвъртини, бидоха раздадени на четниците и харамиите, които общо наброяваха 24 човека. Слънцето се наведе към запад, когато си стегнахме раниците и — вече сити — се приготвихме за път. Кехаята Цветко, с едната ръка сакат, даде нареждане на овчарите да натоварят на магарето кожите от закланите овце и — след като се сбогува с нас — замина надолу по пътеката за Мехомия. Той замина надолу, на север, а ние се навървихме един след друг и взехме направление нагоре, към билото, на юг, след като мислено благодарихме на Мехомийския богат помак Салих ага, стопанин на стадото, за неговата щастлива идея — да изкара на паша своите овце в Пирин планина точно когато щяхме да изпукаме от глад. Ние предполагахме, че утре ще бъде пусната потеря по нас и затова се запътихме към билото на Пирин планина, за да навлезем в неговия лабиринт от остри върхове, гребени, езера и скали.

Минаха 36 години. През май 1935 година бях изпратен от българското министерство на земеделието в град Разлог (Мехомия) да открия секцията и да организирам службата за укрепване на пороищата и залесяването в Разложко. Тогава там научих какво е станало подир заминаването на кехаята Цветко онзи ден в града:

Надвечер Цветко пристигнал в Мехомия, като карал пред себе си магарето, натоварено с овчите кожи. Той отивал право в укюмата, за да яви какво се е случило днес под Байови дупки. Минавал край кафенето, където Салих ага си пиел вечерното кафе. Като видял Цветко и магарето с натоварените кожи, Салих ага станал и го пресрещнал. Цветко му разправил какво е станало горе в планината и добавил:

— Сега отивам в укюмата да кажа какво стана.

Салих ага помислил малко и му казал:

— Няма да ходиш в укюмата! Закарай кожите у дома и веднага се върни при овцете.

— Ами осемте брава? Така ли ще ги оставиш? Кой ще отговаря за загубата?

— Който има овце в Пирин, той от по-рано е пресметнал, че вълците и харамиите душа носят и трябва да ядат. По-добре е да изядат осем овце, отколкото да отвлекат цялото стадо. Няма какво да ходиш в укюмата! Хайде, закарай кожите у дома и веднага се върни при овцете!

Ето защо не е била пусната потеря подир нас.

Ние тръгнахме на юг; вървяхме полека както поради стръмнината, така и поради препълнените стомаси, които не ни позволяваха бързи движения. Изкачихме се на билото и тръгнахме по него на югоизток, като обикаляхме по югозападния ръб на пропастта „Кутело“. Така стигнахме до равнището, от което на изток се спуска пропастта „Казана“, на запад се снишава горната част от басейна на Влахинска река, а на юг се издига върхът Ел-тепе^[5]. На това равнище спряхме да почиваме.

Слънцето се беше скрило зад облаците, които завиваха с тъжно було гребена на Влахина планина, която — оттатък Кресненското дефиле — огражда от запад басейна на река Струма. На изток от нас дъното на Казана губеше своите очертания в синкавопрозрачна мъглявина. Зад него, на север, в полето, тъмнееше елипсовидното петно на село Банско, а на север от него, под разядените южни склонове на Голак, се червенееха керемидите на град Мехомия. На юг, току пред нас, в небесното зарево се открояваше четиристранната пирамида на Ел-тепе, чиито северни склонове образуваха южната отвесна стена на Казана и чиято форма напомня оная на Хеопсовата пирамида в долината на река Нил. При всичката им външна прилика, между тия две пирамиди има голяма разлика: оная — Хеопсовата — е дело на човешкия труд, а тая — по-голяма и двойно по-висока — е създадена от природата; първата е изградена от отделни блокове, а тая изляна от една цяла скала; оная се издига почти на равнището на морето, а тая — от поляната, дето почивахме, която се намира на 2500 метра над морето; в долината на река Нил, където се намира Хеопсовата пирамида, е горещо и през зимата, а тука — няколко дни преди Петровден — снежни преспи закриват гънките на земята при основите на пирамидата, студени тръпки лазят под нашите куртки и зъбите ни тракат от януарски студ, особено сега, когато слънцето се е скрило зад облаците и когато западният вятър започва да духа и да се усилва все повече и повече. Козя пътека криволичи по западния и южния склонове на пирамидата и води към върха, който не е заострен, а отсечен; на места тая пътека е покрита с лед и прави опасно изкачването на Ел-тепе.

— Ето го помашкия хаджилък! — казва Делчев и посочи върха. Преди две години той е бил учител в село Банско и е в течение на местните истории и закачки.

Той пояснява:

— От мехомийските помаци, който се изкачи веднъж на Ел-тепе, става половин хаджия; а който се изкачи два пъти, той вече става напълно хаджия — все едно като да е ходил при Каабето в Мека.

Далечна светкавица раздра тъмните облаци над Влахина; след две минути далечно и дълбоко боботене разтърси въздуха. Вятърът се засили и почна да свири по поляната; скоро ние почнахме да не можем да се чуем, ако и да приказвахме и викахме високо. Облаците се понесоха от запад към нас, сблъскваха се в склоновете на Пирин планина, издигаха се нависоко, въртяха се и пускаха своите хоботи над нас. Бурята бързо наближаваше. Ние станахме и почнахме да се спускаме към Георгиевските езера, за да потърсим завет в скалите около тях. Едвам слязохме при голямото Георгиевско езеро, когато почна бурята. Ние се подслонихме под наведените скали, за да бъдем на завет от дъжда, който ни плискаше отстрани и се изливаше като из ведро. Светкавиците и гръмотевиците следваха непрекъснато една след друга или по няколко изведнъж. Притъмня, всичко се сля в един яростен воден хаос. Колкото неизказано красив в тихо време, толкова е страшен Пирин по време на буря. Измокрени от дъжда, ние мълчахме притиснати към гънките на скалата. След като мина първата ярост на бурята, почна да вали едра суграшица — сняг на зърна като грах. Скоро суграшицата се обърна на сняг — най-напред на едри парцали, а след това заваля изобилен, тих, дребен сняг, който бързо покри земята с пласт дебел повече от 20 см. Сняг като по Коледа.

От запад облаците се раздраха. Слънцето, окъпано от дъжда, очистено от снега, се показа зачервено над гребена на Влахина планина, усмихна ни се през сълзи и се скри зад планината.

Както бяхме без кебета, изстинали и измокрени, не можехме да нощуваме тук, в тая камениста пустиня, дето никъде наоколо не се виждаше живо дръвце. Ние потеглихме из скалистия лабиринт на юг, по снега, който почна да се втвърдява и замръзва; минахме през Овинатия връх и по билото — първоначално на югозапад, а след това на юг — по мръкнало се надвесихме над пасбището Спанополе. Долу, в дерето, на около два километра югозападно светна огън. Ние почнахме да слизаме по стръмнината към огъня, който се загуби от очите ни щом навлязохме в гората. Минахме през една продълговата поляна, заобиколена с едра смърчова гора, която дремеше в своята черна сянка. Когато водачът и следващите след него 3–4 души бяха задминали поляната и бяха навлезли отново в гората, силен гърлено-носов рев на див звяр екна в тишината; нечии тежки и бързи стъпки се отдалечаваха от нас. Животното продължаваше да ръмжи и да реве и с бърз бяг да се смъква надолу по стръмнината. Ние вероятно бяхме изненадали мечката или когато е дрямала, или когато е съобразявала как да издебне кучетата на каракачанското стадо, което беше надушила. Всичките зверове избягват срещата с човека — тоя хитър, коварен и опасен двукрак звяр; те влизат в борба с него само когато абсолютната необходимост или смъртната опасност ги заставят да приемат тая борба.

Ревът и ръмженето на мечката разлая кучетата на стадото, подрънкването на чиито звънци се дочуваше там отдолу, откъм дерето.

— Ху-бре-е-е! Ха! — Ха! — Ха!

Каракачанинът, който беше чул рева на мечката, и чиито кучета залаяха по звяра, с тоя вик ги насъскваше. Няколко едри рунтави и зли каракачански кучета със силен лай ни пресрещнаха и налетяха на нас: с особено настървение те се спуснаха към Кочо Муструка. Ние почнахме да се браним от тях с пушките, като с тояги. Наближавахме огъня, пред който се беше изправил каракачанинът, обърнат с гръб към него и лице към нас, като държеше в ръцете си гега вместо тояга. Той разгони кучетата, доближи се до Кочо Муструка, който вървеше напред след Кръстя Зарев, чиято, едра, внушителна фигура веднага се хвърляше в очи. С най-раболепен тон той го запита:

— Войводо, ти го лаеш кучето?

— Чакай — твоята мама! — чакай да ти кажа кой ти лае кучето! — изгърмя Кочо Муструка, обиден от това, че — в своето незнание на езика — каракачанина го направи смешен пред четата, направи го куче, което лае.

И той измъкна палата и замахна с нея да съсече нещастния каракачанин. Делчев, Бозуков и други четници, които се бяха случили наблизо, се намесиха и попречиха на Муструка да убие човека, който се вайкаше с ръце кръстосани върху главата, очакваше смъртоносен удар. Когато разбра, че животът му е спасен, каракачанинът запита с раболепно любопитство:

— Ти да не си лошото Кочо?

Осветен от пламъка на огъня, до който се беше изправил, Кочо Муструка самодоволно се усмихна и подаде дясната си ръка, която каракачанина набожно целуна. Голяма беше славата на Кочо Муструка между каракачанския свят — по Пирин, Влахина планина, Али Ботуш, Боздаг и Църнар Даг всички каракачани и власи го знаеха по име и помнеха касапницата при Алистрати, дето преди няколко години Кочо Муструка изкла с палата си цялото семейство на оня влах, който издал на аскера неговата чета.

Принудени да живеят заедно, от незапомнени времена харамиите и власите или каракачаните имаха особени отношения, пропити едновременно от взаимни симпатии и заинтересованост, каквито се пораждат между хора, които живеят при еднакви условия и от недоверие и вражда, породени от противоположните им интереси. Харамиите проявяваха жив интерес към първобитния живот на власите и каракачаните; те често присъждаха спорове за пасбища, изглаждаха недоразуменията относително за зестрата и чеиза при женитбите, понякога кумуваха, даряваха младите невести и получаваха дарове от тях. Но покрай това, пресен беше примерът с ония двама харамии, които миналата година, след като успели да избягат при унищожаването на тяхната харамийска чета от аскера, намерили убежище в едни каракачански колиби; влахът, натоварен от кехаята да ги преведе незабелязано до границата, за някаква обида в миналото ги убил най-вероломно с една малка брадвичка, която носил, за да си проправя път през клека. Имало е не един случай, когато в хляба, който са донасяли на харамиите, каракачаните да турят афион, и след това довеждали аскера да избие упоените от афиона харамии. Ето защо харамиите имаха за правило да заставят оня влах или каракачанин, който донася храната, да се нахрани от нея и само след като не прояви никакво особено действие, тя се взимаше за употребяване.

Общо взето, положението на каракачаните, принудени постоянно да лавират между властта и харамиите, съвсем не беше завидно. Властта ги заставяше да й донасят за всяко появяване на чети; ако донесат на властта и изпратеният аскер не намери четата на посоченото място, каракачаните биваха подлагани на жесток побой, защото се подигравали с властта и разкарвали напразно аскера; ако не донесат и властта научи, че около каракачаните се навърта някоя чета — пак бой, защото не са уведомили властта; научат ли харамиите, че някой влах или каракачанин явил на аскера за появяването на четата, те отмъщаваха чрез избиване на цялото семейство.

Власите или каракачаните и харамиите — така да се каже — флиртуваха помежду си и често заплащаха тоя флирт с живота си…

Тук не беше валяло сняг. Ние се пръснахме наоколо, набрахме дърва и скоро няколко големи огньове светнаха, за да ни стоплят или изсушат. Ние взехме хляба на каракачанина, поделихме си го и се навечеряхме. Момчето на каракачанина биде изпратено в село Лопово, дето сега се намирал кехаята, с поръчка да донесе 14 пещника хляб, влашки кебета за Делчевата и Бозуковата чети и по един чифт цървули за всичките, понеже мнозина от нас бяха с изпокъсани цървули. Поръчаните вещи ще се изнесат утре вечер по пътеката, която води от село Лопово за Демир Капия. Като върви по тая пътека, онзи, който ще ги носи, когато чуе знака чрез чаткане на езика, ще спре и ще чака.

Ние заобиколихме огньовете, за да се изсушим и стоплим, като завиждахме на харамиите, които имаха измокрени само краката, защото техните влашки кебета ги бяха запазили от дъжда и сега им служеха за топла завивка. Но утре вечер ние ще се сдобием с такива кебета и оттам нататък — да имат да взимат студът и мокротата! Ние прекарахме нощта налягали около огньовете, с обърнати към тях гърбове, с раниците за възглавници, прегърнали с две ръце и стиснали между коленете пушките. Сутринта, след като изсърбахме на бърза ръка от бакърите млякото, което каракачанинът беше издоил и подварил, ние отново тръгнахме по пасбището Спанополе на юг и излязохме на пътеката, която върви между гората и пасбището под Ат мегдан, Башалица и Беклемето.

След вчерашната буря утрото беше великолепно. Синкавата омара, която застилаше доловете, обрасли с тъмнозелена борова гора, предвещаваше дъжд. Ние се движехме и приказвахме свободно; спазвахме патрулната служба като единствена предпазителна мярка. Спряхме да си починем на поляната край дерето под Башалиица, откъдето — на всички страни — се откриваше една чудно красива гледка. Соколов, свалил каскета си, за да го пълни с ягоди, които растяха в изобилие по поляната, за момент прекъсна своята работа, хвърли поглед наоколо, извади лулата от устата си и продума:

— Ако бях аз на мястото на султан Абдул Хамид, само за красотите на Пирин не бих отстъпил Македония!

— А ако султан Хамид да беше на мое място, не само че не би се възхищавал от Пирин с неговите диви скали, с непоносимия си студ посред лято и със своите безобразни стръмнини, които ни разпокъсаха джигерите, но би си отръскал яката и от Македония, та да му е мирна главата — възрази Мерджанов, чиято кашлица не можеше да се помири с условията на Пирин планина.

С чести почивки ние продължихме по същата пътека на юг, избиколихме западно от Беклемето, прегазихме реките Мозговица и Беговица и оттам без път излязохме на връх Арабския гроб. Продължихме по гребена на югоизток, дойдохме до началото на един от притоците на река Голема, тръгнахме по неговото течение и навлязохме в гората. Още беше видело, когато спряхме да нощуваме при една влашка мандра, на поляната. Вече стана дрезгаво, когато откъм село Лопово се зададоха два натоварени коня, зад които вървеше един влах. Когато дойде на преслапа между Арабския гроб и Демирчал, влахът избърза напред и спря конете — вероятно той беше чул чаткането и спря конете, след което ги поведе към нас. След един час ние всички имахме по едно влашко кебе и по един чифт цървули. Хлябът също беше разпределен между всички ни. Ние накладохме огньове и — вече увити в кебета — налягахме край огньовете. През същата нощ заваля дъжд — дребен, тих, постоянен дъжд, но ние, увити в кебетата, не се измокрихме както по-рано. Дъждът спря на разсъмване. Ние не бързахме с тръгването. Ползувахме се изобщо от случая, за да си нагодим цървулите, да си почистим пушките, изобщо да турим в порядък себе си, облеклото и оръжието си. Времето се оправи; към пладне даже слънцето огря. Ние се стегнахме, приготвихме се и вечерта тръгнахме без път на югоизток, излязохме на преслапа между Арабския гроб и Демирчал, пресякохме пътеката село Лопово — Демир Капия, поехме по гребена Демирчал, навалихме към село Пирин, пребродихме река Пиринска Бистрица и се спряхме да денуваме в гората, на около три километра северно от село Пирин.

Беше паднала гъста мъгла, така че на десет крачки нищо не се виждаше. Веднага след като се установихме за денуване, аз постъпих часовой. Четата беше далече едва на 10–15 крачки, но мъглата съвсем я скриваше от очите ми. За какъв дявол стоях часовой, когато човек би могъл да се прокрадне съвсем близо до мене без да мога да го забележа? Аз стоях до едно дърво и се бях облегнал с целия си гръб на една хвойна, която леко ме полюляваше при всяко мое най-малко движение. Налягали, всички спяха дълбоко. Бялата, непрогледна пелена на мъглата умори погледа ми; клепачите ми натегнаха. Аз се мъчих да се противопоставя на съня, като наблюдавах една катеричка, която — слязла при долните клони на дървото, до което стоях, — искаше да скочи върху долните клонки на съседното дърво. Понеже разстоянието до тях беше голямо, хитрото животинче слезе долу и — за да не стъпи на земята — по ствола на поваленото от бурята дърво се доближи до съседното право дърво, скочи на стъблото му и се изгуби между клоните… Хвойната, на която се бях облегнал, ме полюляваше, клепачите съвсем натегнаха, бялата пелена на мъглата изчезна отпреде ми… Събуди ме съвсем слабият шум от стъпки зад мене; някой предпазливо се доближи съвсем близко и с едва доловим шепот попита:

— Буден ли си?

Още вцепенен от съня, аз не се обърнах и на запитването отговорих с подсвирване — демек „буден съм“. След момент се обърнах: беше Кръстю Зарев, който беше дошъл да провери поста. Аз се разсъних съвсем — харамиите не се шегуваха със заспалия часовой; според техния неписан кодекс, за такъв има само едно наказание — смърт. Много лесно е да се разбере, че до момента на моята смяна аз вече не заспах…

След като бях сменен, отидох при четата и си легнах. Заспал съм веднага като мъртъв. Събудих се по икиндия; мъглата се беше вдигнала и първата ми работа беше да отворя раницата и да се нахраня, защото бях изгладнял като вълк. Денувахме върху една слабо наклонена площ, покрита с едри и редки борови дървета и с гъсти хвойнови храсти, които напълно ни скриваха. Под нас на запад, към река Бистрица, се простираше едно равнище, където нямаше дървета и където хвойновите храсти бяха по-редки. Там пасеше едно стадо овце, чиито звънци спокойно и равномерно подрънкваха. Ненадейно звънците се раздрънкаха силно и безредно, овцете — подплашени — юрнаха към нас, а кучетата със силен лай се спуснаха към оная страна, от която бягаха овцете. Разнесе се гръм от овчарски кърмалия пищов и каракачаните, които пасяха стадото, нададоха вик. На около стотина крачки от нас, мечка беше грабнала една овца. Тя бягаше, изправена на двата си задни крака; с левия си преден крак, когото беше извила назад и чиято лапа бе сложила на кръста, беше прегърнала овцата, а с десния си крак държеше един кърпел дърво и с него — както правят циганките-вретенарки, когато ходят от къща на къща в селото да продават вретена и лъжици — се отбраняваше от кучетата, които се спуснаха да я хапят по задните крака. Тя ръмжеше и бягаше към реката, която прецапурка и — като носеше грабнатата овца — се скри в гората, която покриваше югоизточните склонове на Демирчал. Такава картина не може да се наблюдава всякога и навсякъде — това е привилегия на ония хора, които — като се отрекли от законите на обществото на покорните роби, — живеят в непосредствена близост до природата и до нейните свободни обитатели…

Когато слънцето се наклони към запад, ние потеглихме на юг без път през гората и яровете, като избиколихме село Пирин, което остана вдясно на около един километър далече от нас. Така стигнахме до пътя за град Неврокоп, който избикаля по западните склонове на Добро поле; ние тръгнахме по тоя път и вървяхме по него до гребена северно от Крива река; там напуснахме тоя път, пребродихме Крива река и поехме без път въз баира на юг. По мръкнало стигнахме до широкия дол, зад който — оттатък равнището — долепено до северните склонове на Али Ботуш, се намираше село Голешево, над което се стелеше синкава мъгла от дима на селските огнища. Ние се спряхме да наблюдаваме голямото оживление по равнището между дола, на чийто северен бряг се бяхме спрели и селото, задрямало под синкавата мъгла. Там — на равнището — бяха накладени няколко големи огньове, около които оживено се суетяха силуети на много хора. Освен големите огньове, които бяха неподвижни, множество малки огньове непрекъснато се появяваха, въртяха се във въздуха на кръг, пламваха, усилваха се и угасваха, за да се появят отново. До нас долиташе глъчката от гласовете на ония, които се щураха около огньовете.

— Днес е Еньовден. Това са Еньовденски огньове. Децата и ергенашите разгарят огньовете и играят около тях. Такъв е адетът — обясняваше един от харамиите, Георги, родом от подпиринското село Спатово, поради което го наричахме Георги Спатовлията.

— Трябва да почакаме да се приберат всички в селото и тогава да вървим — нареди водачът Кръстю Зарев и ние насядахме да чакаме изгасването на огньовете. Тъй както се бяхме спрели да наблюдаваме от тъмнината тая картина на народния бит, ние наподобявахме глутница вълци, които — притулени в окрайнината на гората — наблюдават и следят всички движения на овчото стадо, което мирно пасе по поляната. Как бърже подивяхме — т.е. как бърже станахме свободни и независими както в начина на мисленето, така и в своите постъпки. Човекът е като коня или котката — за да го подчиниш и дресираш, трябва много труд и време; а само няколко дни свободен живот са достатъчни, за да свикнеш със свободата и да станеш независим.

Гледах огньовете и силуетите, които ту се появяваха пред огньовете, ту изчезваха в тъмнината и си спомних детинството… Това е в 1888 — повече от 10 години има оттогава. Аз живея в Северна България, в Ловеч. Вечерта на Еньовден сме се събрали децата от махалата в широката задънена улица, която води от околийското управление между дворовете на Момчилови и Кальо Борови от едната страна и митрополитската бахча от другата и която свършва пред голямата дворна врата на митрополията — стар бейски конак. Наклали сме голям огън с дървени тояжки, разцепени на единия край, прищипваме ръкойки ръженица, която запалваме от огъня и с едната ръка въртим в кръг около себе си тояжките с пламналата ръженица накрая. И шумно играем около огъня, прескачаме го — и това до късно вечерта… От година на година, от поколение на поколение, децата поддържат традицията радостно да посрещат края на мизерията и нуждите, и да празнуват топлината и плодородието, които им обещават лятното слънце и дългият летен ден…

Тези наивни традиции, които минават от едно поколение на друго, са мили, скъпи и силни връзки, които свързват в едно народите от Балканския полуостров, разделени географски от реките и планинските вериги и политически от разните държави… След други 10 години в 1909 г. — бях по научна екскурзия по държавните гори из околностите на Lamottе-Beuvron — малка паланка в Централна Франция и на Еньовден вечерта наблюдавах от балкона на хотела площада: млади моми и момци се бяха събрали и бяха наклали голям огън; при общия шум и веселие момците обикаляха огъня, танцуваха около него, въртяха в кръг запалените ръкойки и ръженица, а момите прескачаха огъня, вярвайки, че която от тях го прескочи, без да бъде засегната от пламъка, ще се ожени още през първата година… Навсякъде промените на сезоните символизират надеждите на отруденото и измъчено човечество, раждането на новата година е свързано с надеждата да се роди оня, който ще формулира идеите на свободата и ще покаже пътя на освобождението; възкръсването на живота през пролетта — с възкресението на правдата и истината…

Нека разстояние от хиляди километри да лежи между тях; нека морета, реки и планини да ги разделят; нека управниците на държавите да сеят недоразумения и вражди между тях — народите са братя, с еднакви нужди, еднакви тегла, еднакви радости и еднакви надежди. Един ден, когато и да е, те ще разберат това, ще се отърсят от суеверията на властта и държавата, от заблужденията и робството, които управниците така грижливо и старателно насаждат в тяхното съзнание. И ще настанат свобода, мир и благоденствие сред човешкото общество…

По времето, когато днес съм спал, дошли хора от село Пирин и по тях било пратено известие в село Голешево, че тая вечер пристигаме. След като огньовете загаснаха и децата и младежите се бяха прибрали в селото, при Делчева дойдоха двама души от село Голешево. Водени от тях, тръгнахме мълчаливо и тихо, преминахме дола, изкачихме се на равнището и влязохме в селото. Ония, които преди нас се бяха върнали от Еньовденските огньове, бяха разлаяли селските кучета, така че техният лай по нас не будеше любопитството на заспалото село. Изкачихме височината, където се намираше училището, влязохме в училищния двор и се спряхме там на почивка. Тук се нахранихме с хляба, който бяха донесли селяните; от него турихме и в раниците. След една хубава почивка станахме, излязохме от селото и поехме пътеката на югозапад, за да се изкачим на Али Ботуш.

Изкачването беше трудно по тая планина с извънредно стръмни склонове, чиито общи контури напомнят някаква огромна, гигантска кардиограма на върха с две възвишения, едното, източното, по-високо, стрелнато остро нагоре, а другото, западното — по-ниско и почти овално. Слънцето беше вече изгряло, когато направихме последната си почивка преди да излезем на гребена откъм северозападната страна на планината. Най-после след един труден етап стигнахме гребена и без да спазваме обикновения порядък при движението, се спуснахме към падината между двата върха на планината. В средата на падината има малко езеро. Тук, около езерото, щяхме да почиваме до мръкнало… Слънцето започна да прижуря. Мерджанов се съблече и се гмурна в езерото да се къпе.

— Ето една излишна работа! — каза Соколов — Какъв смисъл има да се събличаш и да се къпеш, когато след малко всички ще се окъпем, както сме облечени.

— Какво искаш да кажеш? — запита Мерджанов.

— Искам да кажа, че това слънце, дето сега ни прижуря, скоро ще ни окъпе.

— Значи — вас ще окъпе, а мене ще доокъпе! — отвърна Мерджанов, чиито ченета трепереха от къпането в студената вода.

— Я постой така да те нарисувам в тоя каяфет! — и Соколов бързо измъкна тефтерчето си и молива и нахвърли набързо картината: на първи план езерото, при него изправен Мерджанов в момента, когато си облича ризата; на втори план, зад него, в разни пози насядали четници и харамии; и в дъното — по-високия от върховете на Али Ботуш.

Излегнат на едната си страна, като си притискаше с лявата ръка областта на стомаха, Делчев слушаше разказа на Кръстя Зарев за прочутия харамия Георги Зюмбюла, убит преди няколко години; Бозуков и група четници ги бяха заобиколили и слушаха разказа. Изпратени били подир него потери от Демир Хисар, от Зиляхово, дори от Серес и Драма. Преследван отвсякъде, най-после Зюмбюла се намерил тук, заобиколен от всички страни от аскер, командуван от един бинбашия. Зюмбюла бил голям стрелец и държал аскера на разстояние, защото неговата мартинка пращала на ония свят или във военната болница онези бабаити — аскери, които се опитвали да се доближат до каменния зид, където залегнал, стрелял обсаденият харамия.

— Ето, зида стои още! — и Кръсто Зарев посочи една купчина камъни на 40–50 крачки източно от езерото.

Прогонен дотук, Зюмбюла набързо наредил в кръг камъни и направил един доста дебел зид от суха зидария, около 70 см висока. Три дни той не допуснал аскера да припари до зида. Стрелял рядко, но всякога на месо. Но три деня без сън, без вода, без храна изтощили харамията. Патроните му се свършили. На третия ден надвечер, обезумял от жажда и безсъница, Зюмбюла се изправил в цял ръст върху зида, с мартинка, хваната през средата и вдигната високо над главата. Той викал из цяло гърло:

— Хей, бинбаши! Аскер ми давай, аскер ми не стига!

Стреляли му едновременно от всички страни. Той бил направен на решето и се строполил от зида с пушка в ръка, тъй както подобава на един истински харамия. Главата му, набита на прът, е била занесена на показ в Демир Хисар… Когато разправяше това, Кръсто Зарев и не подозираше, че точно след един месец той ще падне убит също като Георги Зюмбюла и че неговата глава, главата на брат му, на Муструка и на всички тук присъстващи харамии ще бъдат набучени на пръти, ще бъдат отнесени в Мелник и там ще стърчат на показ, докле се вмиришат… Не подозираше и Соколов, който внимателно слушаше разказа с лула, извадена от устата, вперил в Кръстя своите големи черни очи, с надвиснали над тях сключени, широки и гъсти черни вежди; не подозираше и той, че точно подир две години, в неравен бой с аскера, ще падне убит след като продаде скъпо своята кожа; и че неговата глава ще бъде набучена на прът, занесена и изложена на показ в Одрин…

Откъм Власица и Шарлията се зададоха тумбести облаци със светли кълба по върха и с тъмна и мрачна основа, където от време на време се светкаше. Заоблачи се. Ние се навървихме да се изкачим към скалата под по-високия връх на Али Ботуш; тя беше обърната към изток, така че можеше да ни запази откъм югозапад, откъдето идеше дъждът. Едвам се настанихме под скалата и започна да се светка и да се гърми и едри капки дъжд затупкаха по земята. След малко върху нас се изля силен дъжд, но той не ни измокри, защото бяхме намъкнали и се закачулили с влашките кебета. След половин час светкавиците и гръмотевиците се унесоха на североизток, дъждът престана; въздухът стана свеж, извънредно чист и прозрачен.

Под нас като на длан се разстилаше голяма част от Македония. На север погледът се ограничаваше от Пирин планина, зад чиито проломи надзъртаха над нас най-високите върхове на Рила. На изток — като рамка на откритата пред нас картина — бяха Западните Родопи и Кара Амат. На юг погледът се губеше в очистеното от облаци небе, слеяно с Бяло море, чиито води сега имаха синкавопепелен цвят. На запад, наредени в далечна перспектива една до друга, се редуваха от север към юг и ограничаваха гледката Влахина планина, Малешевската планина, Огражден, Беласица, Кожух, Пая планина, Докса и Олимп. Македония! Как да не обичаш тая страна, проснала пред нас своите прелести! Как да не уважаваш тоя народ, който от векове насам с труда си е опитомил равнините в тая страна, оплодотворил ги е и ги е направил така плодородни, както никъде другаде по света! Как да не обичаш същия тоя народ, който пръв между народите по земята чрез учението на поп Богомила е пробудил сред човечеството стремеж за освобождаване от робството; който от времето на водителя на богомилските общини, от Самуила до днес, един против всички, не е престанал да се жертва за свободата на човека!

Кръсто Зарев сочеше разни точки от панорамата пред нас и поясняваше:

— Ето там оная планина, най-отдалечената на изток — това е Кара Амат, западната част на Доспат даг, а оная по-отсам, голата, южно от Кара Амат — това е Олу Еле. Оная планина зад ей това ясно зелено поле — това е Гюреджиковската планина, на която най-високият връх — Шудер — се е изострил на югоизток, зад полето. Това поле, дето е така зелено, е полето между моето родно село Зърнево — ей това, дето се вижда зад полето, на югоизток от нас, и селата Стърчища и Лиса, те не се виждат. Това поле сега е зелено, защото водата се е изтекла. От Димитровден до Свети Дух това поле е блато. В него се влива река Буланлък. Тая река тече към Гюреджиковската планина, влива се и се губи в една пещера при село Лиса; тя извира отново в Драмското поле, при юрушкото село Маара махле, на запад от Шудер. В пещерата влиза малка вада, а при Маара махле извира голяма река — да кара воденица с 12 камъка. Есен и пролет, когато водата на Буланлък е голяма, а и лятно време, когато вали пороен дъжд и Буланлък придойде с много вода, тя не може да се изтече в пещерата наведнъж, навирява се, залива цялото поле и така стои, докле полека-лека се изтече в пещерата. Ако можеше водата да се изтича наведнъж, това поле би било много берекетлия; а сега, като лежи по 6–7 месеца в годината под вода, от него добиват само сено от местата, дето водата се е дръпнала, или царевица от също такива места; но не всякога се добива сено или царевица, защото се случва и лятно време водата да залее полето изцяло.

Това силно ни заинтересува. Аз се помъчих да измеря на око площта на Зърневското поле — около 35 хиляди декара плодородна земя беше лишена от плодородие само затова, че пещерата, която поглъщаше реката, пиеше нейната вода, така да се каже, на час по лъжичка… Коя беше и как може да се отстрани причината на това заливане? При други обстоятелства би си заслужавало труда човек да се заеме с изследването на подземното течение на реката. Бабàта се обади:

— По цял свят реките текат от планините издолу към равнината, а тука — от равнината нагоре към планината… Терсене земя е Македония, и туй то!

Кръсто Зарев продължаваше:

— Отсам Зърневското поле, тая планина пред нас — това е Карадаг, Серската Черна гора, а на североизток от нея, онова равното — то е Челиковец, мястото дето става на Петковден Тарлишкия панаир; навремето в Турско е имало по-голям от него само един панаир — Узунджовския; но след Руско-турската война, когато Узунджовският се развалил, Тарлишкият панаир е останал най-големия в Турция… Тая планина насреща, на югоизток, високата — това е Боздаг; тя пречи, та не се вижда Драма. Ей там, по същата посока, острата пъпка — това е Филипи, столицата на Филипа Македонски. След като изхвръкнал от гнездото си над сегашното помашко село Филипово, при река Места, тоя граблив картал заграбил Къз кале и Циро поле при тая река, турил в джоба си Неврокоп и почнал да пълзи към Атина. Така заграбил Драмско, направил си столица във Филипи, събрал и обучил силна войска, с която неговият син Александър Македонски опустошил целия свят… По времето на апостолите Филипи е бил голям и красив град. Там апостол Павел основал една от първите християнски църкви, откъдето учението на Христа се разнесло на север и на запад, та обхванало всичките европейски народи… Надясно от Филипи, онова, равното, то е Берекетли гьол, полето на Правища и зад него хълма, който затуля, та не се вижда Кавала. Още по-нататък по същата посока, дето се вижда онова пепелявото — то е Бяло море, а зад него гърбавата планина — то е Тасос… Оная планина отсам хребета над Кавала, дето е по-към пладне — това е Парнар даг, а морето, дето се вижда по на югозапад от Парнар даг, това е Чай Агза, заливът дето се влива река Струма. По същата посока, по-далече, дето се вижда оттатък морето — това е Света гора…

Черната ивица на Атонския полуостров се врязваше далече в морето и завършваше на изток с един висок, правилен конус — връх Атон, който се открояваше между синкавопепелявия фон на Бяло море… Кръсто Зарев продължаваше да преподава своята нагледна лекция по география на Източна Македония пред тая аудитория от въоръжени, почернели, брадясали и вълнясали слушатели. Северозападното разклонение на Холомонда закриваше Солун. Оттатък Круша планина се виждаха Кукуш и Вардарското поле, а зад него, в един план поради далечната перспектива, се редяха от север към юг планините Кожух, Паяк и Докса. На югозапад, далече, зад морето, Кръсто посочи Елинбос — Олимп, над който висеше един тъмен облак и по чийто връх снегът се белееше. Олимп! Аз го виждах за пръв път. Там значи старите гърци благоволили да поставят резиденцията на своите богове. Елините принудили боговете да станат като нас харамиите — обитатели на планините; от което следва, че обитателите на планините са богове. И аз мислено направих сравнение между елинските елегантни митологически богове — планински обитатели и нас, обутите с цървули, накачулени с влашки кебета, въоръжени с пушки, пали и патрондаши, неумитите по цели недели, почернели, брадясали и въшлясали. Е да! И ние сме богове, но богове съвременни, ще се рече, не от първо, а от последно качество…

На северозапад от нас се чернееше хоризонталният гребен на Малешевската планина, а зад него, в далечната синевина, се показваше призракът на Скопската Черна гора — моята родна планина. Аз водех погледа си по нейните контури и там, към югозападните й поли, се мъчех да отгатна мястото на моето родно село. Какво ли правят там моите домашни? Какво ли прави майка ми? Какви ли надежди за моето златно бъдеще храни сега баща ми?.. Разтърках с длан челото — нека престана да мисля за тях и за себе си! Пред нас е Македония: като я гледаме разпростряна под нас, нека мислим за нея и за теглата на ония, които я населяват! Вляво от Черна гора беше се изправил намусеният призрак на Шар планина с потъналия в облаците Люботрън. Между него и нас синкавата омара скриваше Скопското поле, а вляво от него се очертаваше Бабуна планина. На запад, току под краката ни, се отделяше от Али Ботуш планината Сингел, чиито последни западни склонове ограничаваха от изток Рупелския проход; от запад тоя проход беше ограничен от източните склонове на Беласица, чиито върхове напразно се опитваха да съперничат по височина с върха на Али Ботуш, където бяхме ние. На югозапад, под краката ни, бяха селата Кърчово — пò на изток, и Крушево и Цървища — пò на запад; а по-нататък, в същата посока, се виждаше част от Демир Хисар, стиснат между скалите, с които завършваха югоизточните склонове на Сингел планина и северозападните склонове на Шарлията.

Иди та легни да спиш при тая прелестна панорама! Ако и да бяхме много изморени от трудния нощен преход, дълго съзерцавахме тая гледка. Но най-после природата взе своето — един след друг се увивахме в кебетата и лягахме да спим върху голата стръмнина, греяни от слънцето. Да спиш върху стръмнина, значи да легнеш на едно място, а да се събудиш няколко крачки по-надолу; ако не стискаш пушката здраво между колената, ще трябва — когато се събудиш — да я търсиш там, дето си бил легнал.

Към икиндия всички бяхме будни; почнахме да се стягаме за предстоящия нощен преход. Когато слънцето се наклони да залязва, започнахме да се спускаме към юг. Беше се хубаво мръкнало, когато дойдохме над село Кърчово, дето бяхме посрещнати и отведени на едно широко място в селото. Тъмнината не позволяваше да различим дали това беше селският мегдан или пък черковният или училищният двор. Свалихме си раниците и седнахме да си почиваме. Няколко души от селяните шътаха между нас и ни раздадоха хляб, а един от тях с бакър в едната ръка и с голяма лъжица в другата ходеше от човек на човек, гребеше с лъжицата в бакъра и изтърсваше загребаното в шъпите ни. Аз лапнах от така поднесеното ястие — това бяха яйца, разбъркани и опържени с прясно краве масло. Дотогава — а и оттогава насетне — никога в живота си не съм ял по-вкусно приготвени пържени яйца; вероятно защото съм бил много гладен и отдавна не бях вкусвал готвено ястие.

Кърчовци ни раздадоха и по една четвърт овца печено месо, което ние турихме в раниците и чантите си да го имаме в запас. От тях получихме и три меха за вода — по един за всяка от четите. След почивката тихо потеглихме на юг, надолу; излязохме от селото, преминахме реката, изкачихме се на срещния хълм, а след това взехме без път западна посока. По съмнало се спряхме на една тераса по планинския склон да денуваме. Съмна се. Долу, пред нас, на север беше село Крушево. Намирахме се върху една тераса под северните склонове на Шарлията, под главния гребен на планината. Шарлията в горско климатично отношение спада в пояса на бука; надморската височина на нейното било не ще да надминава 1500 метра. Самото било е широко, равно и покрито с едра букова гора, с изключение на една просторна поляна, където има хубава изворна вода и където са построени много леки постройки — жилища за летуване на Серските бейове и на други богати турци, както и бараки за продажба на разни продукти и вещи. Поради това обстоятелство тая поляна носи название Чаршията. Тук, под Чаршията, предстоеше да останем по-дълго; трябваше да се проучат условията, при които летуват Серските богати турци, та ако бъде възможно, веднага да пристъпим към решение на главната задача на нашите три чети — да задигнем някои от летовниците, за да ги освободим след това срещу откуп. С проучването на тия условия Делчев натовари Атанас Тешовалията и още двама кърчовци, които с мулетата извършваха превоз на хора и стока от Серес за Чаршията.

От всички нас, които съставлявахме Делчевата и Бозуковата чети, само Атанас Тешовалията беше облечен в селската носия на село Тешово, Неврокопско. За горна дреха той имаше един извехтял и отъркан войнишки шинел; когато ни дадоха влашките кебета, само Тешовалията се отказа от такова наметало и си остана с шинела. Вместо каскет или калпак той носеше един извехтял фес, избелял на горния си край и в долната си част покрит с широк и дебел слой мазна кир. От всички нас само той освен пушката носеше препасана на кръста си една пала. Всякога, когато сядаше да се храни, преди да разреже хляба, с едно бързо движение той правеше върху него с ножа си кръст; колкото и да беше гладен, Тешовалията не хапваше хляб, преди да го е прекръстил.

— Така пò ми ярядисва! — казваше той. — Така хлеба е благословен и ми държи по-сито!

Когато му се присмивахме, той не се сърдеше, а само свиваше рамене:

— Аз не ви преча да ядете хлеба както искате. На мене е по-добре да ям „прекръстен“ хлеб — отговаряше той на нашите подигравки.

Изпратените селяни заминаха поотделно. Вероятността да се получат сведения се увеличаваше, защото ако би се случило нещо с Тешовалията или някого от тях, оставаха другите двама; при това, като ще бъдат сравнявани, тия сведения ще бъдат близки до действителността.

Надвечер Атанас Тешовалията разпаса палата, остави си пушката, патрондашите и шинела, взе от харамиите една овчарска чанта, напълни я с хляб, турна в пояса един револвер, взе си тоягата и замина. В тоя си каяфет той доби вид на мирен, безобиден, дори глупав селянин. Трябваше да чакаме завръщането на Тешовалията и на двамата други разузнавачи и съобразно с донесените сведения да определим какво има да правим по-нататък. Следния ден при Делчева дойдоха двама селяни: единият от село Кърчово, чието име не си спомням, а другият от село Крушево, на име Димитър. Делчев се отдели и дълго води разговор с тях. По-късно се разбра, че чрез тях той уреждаше среща с войводите на всички харамийски чети, които в тоя момент се намираха в Демирхисарско, Драмско, Серско и Солунско. Срещата била уредена да стане на Спиров чукар (Серско) на 10 или 12 юли — не си спомням точно датата.

Бяхме си починали добре и убивахме времето през тия дълги дни всеки по свой начин.

Легнал по корем, заобиколен от своите четници-подофицери, Бозуков разправяше разни скандални истории от българския княжески дворец, които представяха княз Фердинанда в неговия истински образ на човек, който съчетава в себе си всичко отрицателно в човешката природа: глупешко аристократично високомерие, посредствен ум, вероломство, плитка хитрост, пълна морална нищета и най-долен разврат. Той разказваше също епизоди от боевете при Спион-Скоп през Англо-Бурската война, в която участвувал като доброволец на страната на бурите.

Родом от село Кортен, Новозагорско, Бозуков свършил софийското военно училище през 1887 година и като поручик от българската армия подал оставка и взел — заедно с поручиците Начов и Мутафов — участие в четническото македонско движение, инспирирано и използувано от княз Фердинанд, за да добие признаването си от Русия за български княз. След това Бозуков залязъл от българския небосклон и в продължение на две години никой не го виждал в България: той заминал за Трансваал и взел участие в Анго-Бурската война. Решителен, смел, храбър, красноречив, циник по душа, авантюрист по природа, народняк по партийна принадлежност, Бозуков, който говореше по руски като същински русин, често обичаше да цитира стихове от поезията на Пушкин.

— Сигурно Пушкин ти е повлиял, за да станеш такъв циник — каза му веднъж Мерджанов.

— Виж, там не можа да познаеш! — отвърна му Бозуков. — Всички ония цинични истории и анекдоти, които се приписват на Пушкина, се отнасят до неговия съвременник Бертков^[6], който също е бил поет, но поет-циник, чиито поетически творения, картини и изрази в нищо не отстъпват на Пушкиновите. Разбира се, поезиите на Берткова не са могли да бъдат напечатани, а са ходели и ходят от уста на уста до наши дни. Всека поезия на Бертков са приписали на Пушкина.

— Демек Пушкин е бил лицето, а Бертков — задника на руската поезия — забеляза Соколов.

— Точно така; Бертковите поезии — ако и цинични — са чудно звучни и красиви. Например — и Бозуков издекламира:

…Там, в воздушном океане,

без руля и без кормил

тихо плавают в тумане

лапоть, хуй и крокодил…

— Как ви се струва — запита Бозуков, — не е ли това чудна и красива поезия. Че е цинична — това е вярно; но че е красива, и това е не по-малко вярно… Краят на Пушкина, убит на дуел с Дантеса, е интересен; но не по-малко е интересен краят и на Берткова — край, напълно издържан в духа на неговите поезии: той паднал и се удавил в един манастирски нужник. Обаче преди да потъне съвсем, той топнал с пръст в нечистотиите и успял да напише на стената:

Здесь утонул Бертков:

жил грешно;

погиб смешно.

Соколов иронизираше баща си, който, с очилата, турени към края на носа, и с вирната назад глава, всеки неделен ден сутринта четял с висок глас библията и по тоя начин хем четял и слушал думите на Светото писание, хем не си развалял рахатлъка, за да ходи до черквата и да стои там два часа прав.

С най-добродушен тон той разправяше как сестра му в своето религиозно увлечение и в желанието си да подражава на Дева Мария родила от Духа Светаго отроче от мъжки пол; и за комичния гняв на баща му, чиято религиозна вяра в чудото при зачатието на Исуса Христа не могла да се простре до зачатието на неговото внуче и до съзнанието, че появяването на това внуче — ако и несъобразно с човешките предразсъдъци и закони — е напълно съгласно със законите на природата, т.е. с Божиите закони.

По-миналата година Соколов бил учител в село Соволяно, Кюстендилско; той разказваше своите спомени от учителството и от живота си в селото. Неговата хазяйка, млада, хубавичка и запършена селянка, му дала да разбере, че й се харесвали току-що порасналата му брада и мустаки, черните му очи със сключените над тях черни вежди, неговият стан и развитите мускули на ръцете му. Понеже тя покрай физическите си качества имала и весел нрав, Соколов й доказал, че не е дърво или камък, а човек, съставен от плът, кости и нерви. Така се случило, че една зимна вечер, когато мъжът на хазяйката бил в кръчмата, а свекърва й задрямала край огнището в другата стая, когато вън валяло сняг и в неговата стая печката бумтяла, те двамата се намерили в ръцете един на друг, притиснати до задушаване. Тогава Соколов си спомнил думите на Филипа Македонски, че на света не съществува крепост с толкова високи стени, която да не може да бъде прескочена от магаре, натоварено с дисаги, пълни със злато и пари. Прочее за окончателното овладяване на крепостта Соколов приложил стратегията на Филипа Македонски и казал:

— Ще ти дам два лева, ма!

Два лева в съзнанието на един селянин по онова време били много.

— А! За два лева в никой случай. Ако дадеш пет лева!

Смехът, който последва разказа, не позволи на Соколов да го доразкаже, но по усмивката, която се появи на устните му, разбрахме, че крепостта е капитулирала при изгодни условия и за двете страни.

С гребен в едната ръка и с едно малко валчесто огледалце в другата Соколов често решеше своята неприлично дълга черна брада. Или често рисуваше харамийския живот. Веднъж Вангел, загърнат с кебето, се събуди и се обърна.

— Не шавай! — изсъска му Соколов. — Стой да те нарисувам!

Лицето на Вангела, набръчкано като селска баница, се озари от удоволствие и от това бръчките на лицето му станаха по-дълбоки.

— Чакай да си прегърна пушката. Изпиши ме както съм с нея! — и той стисна берданката между колената си, загърна се с кебето, затвори очи, взе вид на заспал и без да шавне, търпеливо изчака Соколов да довърши рисунката.

Мерджанов беше родом от Карнобат, където живееха майка му и по-малкият му брат, глухоням. Той обожаваше майка си. Понякога, когато беше в сантиментално настроение, казваше:

— Да не е майка ми! Как ми свързва ръцете мисълта, че ако стане нещо с мене, тя ще умре от скръб!

Остроумен, рушителен, безумно смел, той се възхищаваше и обичаше да подражава на турските бабаити. Говореше добре простонародния турски език и обичаше да разказва разни турски анекдоти, вицове и каламбури. Любимият му начин да изпитва онези, които претендираха да говорят по турски, беше да ги пита и да иска да му отговорят:

— Бизде бизе биз диорус. Сизде бизе не диорсунус?^[7]

Или ги караше да преведат от български на турски: как я искаш рибата — подлучена или неподлучена^[8]? — и се смееше, когато запитваните се заплитаха и не можеха да му отговорят.

— Европаа юч таане дипломат вар: — разправяше той — бириси Салджо-Бури, икиой Пис-Марко, о-бири-да Гирис…^[9]

Или пък разказваше разни турски анекдоти като одисеята на онзи турчин от Видин, който отишъл във Виена и отседнал в един хотел. Като на всеки здрав човек приходило се на турчина по нужда и той натиснал копчето на звънеца. Дошла прислужницата — младо хубаво и леко момиче — и той я запитал:

— Къзъм, мемиш — хане нерде дър?^[10]

Прислужницата не разбирала за какво се отнася, изгледала го „на перо“ и му се усмихнала лукаво. Но турчинът бил намъзлия^[11] човек, та от погледа и усмивката на прислужницата разбрал накъде отива работата и пояснил:

— О шей-ичун дил, бе казъм! Мемиш-хане истиорум ихтизам вар!^[12]

И понеже момичето го огледало с недоумение, той с мимика му дал да разбере, че има голям зор. Тогава то се усетило, кимнало с глава, казало му „Комен зи хер!“^[13], завело го до клозета и му посочило седалището.

— Хаир, казъм! Бен мусулман-им! Туршу-кюпусу ичинде бен сичмем^[14] — казал турчинът и се върнал в стаята си. Там той направил каквото направил в един вестник, завил го и го хвърлил през прозореца на улицата. Турчинът разправял, че във Виена дамите носели на главите си саксии с цветя; онова, което той хвърлил от прозореца, паднало на една такава саксия. Станало скандал, веднага дошла полиция; след като бил глобен, той едва се избавил от разправии. И с въздишка заключил:

— Кахпе Видин, гане Видин! Сара-сара кенефлер, сара-сара ибриклер! Шу Виена чок биюк мемлекет, фекат кенефлери йок^[15].

Когато скитахме по Пирин планина и по Али Ботуш, по време на почивките Мерджанов тананикаше арии от турската оперета „Леблебиджи Хор-Хор-Ага“, която бил гледал няколко пъти в Солун. Най-любимата му ария от тая оперета почваше така:

Шинди алдъм бир газета —

аджеба не азиор?

Пек мераклъ олдум, артък —

аджеба не язвиор?^[16]

Той разправяше, че когато бил в Солун, случило му се да чуе телялинът^[17] да бие с барабан и да известява по турски на минувачите, че някаква трупа от европейски артисти щяла да играе Шекспировите драми, с думите: Бу акшам Ешек Спиронин баш дамара ойнаяджак^[18].

Мерджанов, който в Женева и Лион се бе научил да говори френски, някога, като ученик, се налапал с латински и обичаше да подчертава мисълта си с латински изречения. Той беше чел някога биографиите на Пиер Абелар, Савонарола, Джордано Бруно и с най-голямо уважение и възторг говореше за мъчениците, които с цената на живота си са изказвали своята свободна мисъл и със своята твърдост са подготвили условията за разпръсването на средновековното мракобесие.

След като изпрати хората за разузнаване и за назначената среща с харамийските воеводи, облегнат до стеблото на едно дърво, с двете си ръце натиснал областта на стомаха поради големите болки, които усещаше, и като прекъсваше разказа си с глухо, задавено пъшкане, Делчев разправяше за мъжките обичаи на жените от Банско — да се събират в женски компании, за да отиват в къщите на свои познати и роднини — банскалийки, за да гуляят и пият, докле се напият като казаци. Или за обичая на турците от селата из безводната Круша планина — в нарочно издълбани в брега ниши да донасят и поставят пълни стомни вода край пътищата, за да пият изжаднелите пътници; това е било почетно задължение за дадени родове в селата, предавани от бащи на синове от незапомнени времена досега. От време на време Делчев прекъсваше да разказва, за да изпъшка, да сгърчи лицето си и да се превие от болки — той страдаше от язва в стомаха и четническият живот правеше да се усилват болките все повече и повече. От всички ни само Делчев нямаше — или не умееше да ги разказва — преживени пикантни истории. Неговият живот изглежда да беше лишен от любовна романтика, а речникът му — от съответни картини, образи и поезия.

Харамиите — на отделна група — приказваха шепнешком. Кочо Муструка разправяше какво патили преди две години в Пирин през късна есен, когато ги преследвала потеря, и с каква мъка се движели из дълбоките снежни преспи, по заледените скали, край шеметните пирински пропасти. Друг път той изреждаше достойнствата на кърчовските и крушевските мулета: цената им била между 50 и 60 златни турски лири; те били едри, не ритали, не хапели и — главното — не се препъвали. Когато от Серес отиват на летуване в Чаршията или се връщат обратно, серските бейски ханъми бивали натоварвани по две ханъмки на муле, посадени от двете страни на мулето в сандъци, като кокошки на полог; ако биха се препъвали, мулетата биха плашили или събаряли тоя бейски „стъклен“ багаж…

Кръсто Зарев разказваше за прочутия харамия Тодор Гюрджеклията, който върлувал сам, без дружина. Той турял в респект всичките потери, които били изпращани против него. Бил много хитър, смел и ловък. Веднаж бил заграден някъде към село Гюреджик; след като цял ден водил бой с аскера, надвечер той надянал кебето на пушката си и го показал изправено над камъните, които го закриляли по време на боя. Турците помислили, че надянатият с кебето е Тодор, и му стреляли в залп; кебето било направено на решето от куршумите. Тодор го хвърлил на земята; турците помислили, че са убили харамията, наскачали прави и без да се предпазват, се спусанли към кебето.

— Давранмаин, кьопеклер!^[19] — изревал Тодор и се впуснал върху тях с измъкната гола пала.

Изненадани и уплашени от палата, която бляскала в ръцете на Гюреджеклията, турците нямали време да се опомнят и харамията си проправил път и избягал от аскерския обръч. Из околностите на село Гюреджик има много пещери, чиито забъркани подземни ходове Гюреджеклията знаел на пръсти. Случвало се по време на боя той да изчезне в някоя пещера; след него влизали и хора от потерята, но от страх да не се объркат и да се изгубят, те не смеели да го преследват там. Така, след като изчезвал на едно място, след малко той се появявал на друго. Неговото име дълги години се произнасяло със страхопочитание от властта и аскера.

Иван Клепалото събираше кокалите, които хвърляха четниците и харамиите, след като ги бяха огризали. Като ги събереше накуп, Клепалото клекваше на едно коляно и почваше да ги доизглозгва, да ги чупи със зъбите си и да ги смуче. Мълчалив и съсредоточен в тая си работа, Клепалото досущ приличаше на куче, което гложди кокали. Веднъж аз го закачих:

— Ти сърбаше с лъжица каймака на водата…

Клепалото не ме остави да довърша, а лаконически каза:

— На водата каймака, на кокалите батака…

През тия дни си спомних за томовете от La Bibliothèque nationale и за речника на Марков, извадих от раницата си и се залових да чета — ако не ме лъже паметта — Le Corsaire от Байрона…

Тешовалията се върна след два дни, а след него се върнаха и другите двама. Донесените сведения не бяха благоприятни: една рота аскер била на лагер в Чаршията със задача да охранява летовниците, освен това повечето от тия последните били от прочути, но не особено богати семейства — хора, които чрез своята полирана външност закриват своя материален упадък. Требваше да се откажем от намерението да нападнем Чаршията, за да заловим някого от летовниците; с това бихме рискували да дадем много жертви за един съмнителен резултат, защото по число бяхме много по-малко, а по въоръжение стояхме по-зле от аскера. Но в най-добрия случай и да заловяхме някого, рискувахме да не добием нищо, защото отдавна се знае, че от имането се къса, но от нямането нищо не може да се откъсне. Друго важно донесение беше това, че Иляз бей — най-богатият човек в Серско и Драмско — не бил между летовниците в Чаршията. И двамата изпратени селяни от Кърчово го познавали добре и ако и да се въртели със своите мулета 2–3 деня по Чаршията под предлог, че са кираджии, не го забелязали. Това значеше, че ще можем да се опитаме да го заловим.

Иляз бей във всяко отношение беше много интересна личност. Той притежаваше в Драмско и Серско 22 села с най-богатата почва в тия две околии. За да направлява и следи отблизо извършването на полските работи в тия свои чифлици, Иляз бей ги посещаваше често и всякога ненадейно. Сам той беше облечен бедно. Ако не го познаваше лично, никой не би предположил, когато го срещне да язди върху самара на коня, със смачкан фес на главата, с извехтял гайтанлия елек на раменете, с избелели вехти потури и кърпени емении^[20] на краката, че тоя фукария е собственик на най-богатата част от най-плодородната земя в Европа. Иляз бей пътуваше между своите чифлици сам-самичък, без никаква охрана. На никого не казваше отде идва и накъде отива; той излизаше от някой чифлик по дадено направление, след 1–2 километра изменяше посоката, пресичаше полето без път и улавяше нов, за да иде на съвсем друго място; често, вместо да вземе най-прекия път за някой от своите чифлици, той правеше големи заобикалки и минаваше през места, където никой не би подозрял, че ще го срещне.

Богатството на Иляз бея отдавна бе привлякло вниманието на харамиите, които всяко лято се появявали по тия места; но със своите маневри, изменяни и комбинирани всеки ден, той успявал да осуети всички опити да бъдел заловен от тях. В продължение на много години калаузите^[21] на харамийските чети внимателно и усърдно следили всяко движение на Иляз бея. Неведнъж харамийски чети завардяли пътищата, по които е било вероятно да мине той, но всякога хитрият бей излизал по-хитър от любителите на неговата кесия. Преди десетина години четата на прочутия харамия Стойо войвода нападнала в Долиос, село югозападно от Драма, чифлик на Иляз бея, когато той бил там, с цел да го залови и отвлече. Но Иляз бей бил не само хитър; той бил предвидлив и храбър. На нападението той отговорил с откриване на огън по четата и в продължение на два часа, докле пристигне от Драма конната жандармерия, уведомена от него още при нападението на четата, водил с нея престрелка, в края на която дала жертви и претърпяла пълна несполука — четата се оттеглила от селото, преследвана от жандармерията и аскера, вдигнати на крак след това смело харамийско нападение.

Защо ние да не се опитаме да го заловим? Не е важно, че старите харамии нямали успех! Ако те не са успели, това още не значи, че няма да успеем и ние. А ако успеем да го заловим, тогава — море до коляно! — откупът ще задоволи с излишък всичко, от което се нуждаят както организацията, така и нашата анархистическа група.

Останахме да чакаме известия от куриерите, изпратени да уговорят срещата с харамийските войводи и да убиваме времето си, кой както може. След други няколко дена се получиха известия, че почти всички харамийски войводи дали съгласието си за срещата на Спиров чукар, с изключение на Кочо Мужчината, който смятал тая среща за празна работа; понастоящем той се намирал някъде между Серес и Демир Хисар, в планините, и дебнел да залови и отвлече някого си. След като се получиха тия известия, вече имахме своята програма: първо, срещата на Спиров чукар, а след това ще се опитаме да заловим и отвлечем Иляз бея. Нямаше защо да стоим повече тук. Набързо се стегнахме за път. Марковият френски речник Le Corsaire влезе пак на мястото си в моята раница.

Още от началото на престоя в Шарлията, от когато Делчев сериозно се зае с уреждане срещата на Спиров чукар, отношенията на харамиите към нас, четниците от Делчевската и Бозуковата чети, се измениха. Дотогава, при денуването , те прекарваха размесени между нас; а когато запитвахме някого от тях за нещо, те с най-голяма готовност ни просвещаваха в харамийския занаят. Сега те се отделяха в група настрана от нас и загрижено шъпнеха помежду си; ако някой от нас се доближеше до тяхната група, те преставаха да си приказват или променяха разговора. Когато ги запитвахме за нещо, те започнаха съвсем неохотно да ни отговарят. Това тяхно отчуждаване растеше всеки ден, колкото повече се приближаваше датата на срещата. Особена неприязън проявяваха те към нас, „щудентите“, както ни наричаше Кочо Муструка — може би затова, че сме прочели „повече и по-дебели буквари“ от тях, както ни подиграваше той понякога.

Когато светлината от сърпа на пепелната месечина започна да съперничи с изчезващата заря на слънцето, което беше залязло зад върховете на Беласица, тръгнахме без път на североизток, а след това на изток. Месечината залезе и в голямата тъмнина, която последва нейното зализане, преходът беше много труден — още повече за това, че гъстата лескова гора на всяка крачка спъваше нашето движение. Спуснахме се по склоновете на Серската Черна гора на юг, заобиколихме село Горно Броди откъм запад, преминахме равнището югоизточно от това село, като на всяка крачка се препъвахме в ямите от едновремешните „пещци“ и в купищата желязна сгурия около тях и на съмнало се установихме за денуване по склона на височината, в гъстата лескова гора южно от Горно Броди.

Знае се, че преди 20–30 години главното занятие на жителите на село Горно Броди е било добиването на желязо от пластовете магнетит в Серска Черна гора, на много места открити по повърхността на планината и дебели, някъде със стотици метри. „Пещците“ са били първобитни миниатюрни високи пещи, където магнетитовата руда е била смесвана със сухи стъбла от лесково дърво. Липсата на каменни въглища; дългогодишният опит, който установил, че лесковото дърво дава най-голям пирометрически и калориферен ефект; и климатическите условия, които са извънредно благоприятни за виреенето и разпространението на лесковото дърво, направили, щото именно леската да бъде потребявана като гориво за добиване на желязо в горнобродските „пещци“.

Добиваното в „пещците“ желязо не съдържало фосфор, не било крехко и направените от него уреди били много трайни. То, наред със самоковското желязо, било много търсено и се поглъщало от пазарите на пространната Османска империя. Така било до международното изложение във Виена през 1868 година. След това изложение в Турция прониквало желязото, произвеждано в Западна Европа, което поради ниската си цена почнало да измества онова, добивано в Турция, респективно в Самоков и Горно Броди. Желязото от Горно Броди дълго водило по пазарите на Турция и в другите балкански страни борба за съществуване, но било заставено да напусне борбата. В Горно Броди и досега се добива желязо, но в незначителни количества. Предишното благосъстояние е отлетяло и се е заменило с голяма материална мизерия, която се е отразила и върху духа на това будно и предприемчиво население.

Казват, че някои си братя Лазарови, предприемчиви горноброденчани, след като отчасти модернизирали добиването на желязо, били с намерение да построят модерни високи пещи, да възстановят на пазара местното желязо и да върнат предишното благосъстояние на родното си село. Ще успеят ли те в своето начинание? Ще намерят ли необходимите капитали, за да реализират такова едно голямо предприятие? Като се има предвид, че капиталът е най-плашливото животно под небето и че за да мъти, той търси преди всичко сигурност и спокойствие, каквито не се намират в европейската част на Отоманската империя, повече от съмнително е те да успеят в своите намерения…

Разположихме се в гъстия лещак, край една варовита скала, по която водата се оцеждаше на капки. Ако и склонът да беше обърнат към запад, земята беше влажна, дори мокра. Бабàта, който се случи до мене, пак ме заяде:

— Ама че пиклива страна била Македония! Да не можеш да намериш едно сухо кюше, та да легнеш и да си починеш както Господ дал!..

Слънцето току-що залезе зад Черна гора. Напуснахме мястото, където бяхме денували, и тръгнахме по една „кьорава“ пътека, покрай полите на баира, закривани от честия лещак. Когато се мръкна, излязохме от лещака и осветявани от луната, която още не беше напълнила своята първа четвърт, се нанизахме по пътя за Долно Броди. Към полунощ стигнахме до мястото, откъдето се отделя пътят за село Калапет, и уловихме тоя път; след малко напуснахме и него , пресякохме през нивите, минахме през реката, излязохме на южния бряг и се спряхме да денуваме недалече от него, в полите на височината, върху едно слабонаклонено място с източно изложение, покрито с едра букова гора. Това беше местността Котката, землище на село Долно Броди. Тук се разположихме да денуваме и налягахме да спим върху мекия дебел пласт от букова шума. Когато се събудих, слънцето бе отскочило високо и иззад височината на село Калапет беше огряло върховете на високите буки, под които денувахме. Настрана от нас бяха вързани два коня, с които някой си Иван от Долно Броди — около 40 годишен човек, закачулен с едно кебе бозав цвят, със сини очи и дълги руси мустаки, увиснали надолу, та цялата му фигура напомняше оная на Гоголевия Тарас Булба — беше ни донесъл сутринта, още по тъмно, храна и сега чакаше при нас да се мръкне, да се приберат хората от полето, та да си иде в селото, без да буди тяхното любопитство. Сега беше жътва. Навсякъде по нивите бяха плъпнали жътвари: връщането на Ивана в село с празни коне през деня в най-работното време би събудило у всички любопитство и съмнения.

При нас бяха дошли двама души нелегални. Те бяха облечени в селски носии като селяни от серските села. Единият беше 35–40 годишен човек, със среден ръст, рус, със сини очи; другият беше младо момче, 18–20 годишно, възвисоко, кокалесто, с кестеняви очи и коса. От Делчева научихме, че първият е Михаил Попето, родом от село Бистрица, Софийско, а момчето било негов другар, родом от гр. Кукуш. Мерджанов запита момчето:

— Ти откъде си?

— От Кукуш.

— Щом си от Кукуш, ти си или Гоце, или Мице, или в краен случай Туше. Тебе как ти казват?

— Гоце.

— Така. Значи стопроцентов кукушанин.

Миналата година в Солун Мерджанов се бил запознал с неколцина кукушани и знаеше, че всеки истински кукушанин носи едно от тия три имена.

Михаил Попето и другарят му били терористи на организацията. Вчера, неделя, четвърти юли, те бяха извършили покушение върху живота на А. Наумов, директор на серските български училища. Попето разказваше на Делчева как извършили убийството. Няколко души, между които и ние с Мерджанова и Соколова, ги бяхме заобиколили и слушахме разказа. Според тоя разказа убийството станало така:

Облечени в селска носия, както бяха сега пред нас, те двамата дошли преди убийството в Серес с цел да узнаят и запомнят лицето, което ще убиват, кога излиза и къде ходи то, да проучат улиците на града, да изберат мястото, където ще извършат убийството, а също през къде да избягат, след като го извършат. Нищетата на своето дрипаво селско облекло Попето умишлено увеличава със своите зле завързани скъсани цървули, чиито върви се влачели по уличния прах; той постоянно прибирал разпасания си окъсан пояс и все се правел, че не може да го прибере и запаше; той постоянно се секнел с ръка и си бършел сополите с ръкава на ризата. Когато в такъв каяфет обикалял улиците на града, някъде към укюмата един военен (забитин) така се погнусил от него, че го изругал:

— Ама не пис-пезевенк! Деф-ол бурадан, хайван ериф!^[22]

Вчера надвечер, както всички жители на Серес, Наумов, подръка с жена си на име София, по народност гъркиня, и с двегодишното си момиченце, водено от слугинята, излязъл на разходка. Двамата с Гоце ги проследили и когато на връщане минавали през чаршията и дошли при Балък пазар, счели момента за удобен поради малкото минувачи и нападнали Наумова с ками. Жената на Наумов първа забелязала убийците и се изпречила пред тях, за да защити мъжа си. Попето се опитал да я отстрани, обаче тя, ако и бременна, със силно издут корем, като котка се хвърлила върху него, сборичкала се, уловила му ръката и се помъчила да му изтръгне камата. Попето не очаквал такава съпротива от жена, особено от една бременна жена. Той се видял в чудо — вместо да напада, трябвало да се защитава. По време на боричкането той й нанесъл един удар с камата в рамото и два други удари в ръката, но тя не го изпуснала и продължавала да се боричка с него. Другарят му Гоце, след като нанесъл един удар с кама в гърба на Наумов, който извадил револвер и стрелял върху Попето, без да го улучи, също ударил с камата в гърба г-жа Наумова, която паднала на земята и изпуснала Попето. Паднал на земята и Наумов. Двамата похитители избягали, изгубили се из тесните серски сокаци, излезли от града, поели височините северно от Серес и след като цяла нощ пътували, днес се добрали до нас.

— Какъв е бил тоя Наумов? Какво е направил? Защо го убихте? — полюбопитства Мерджанов.

— Какъв? Директор на училищата. Противник на организацията. Гад! — отговори Попето.

— Противник на организацията — това е много малко, за да заслужи смърт. Той може да мисли по свой собствен начин, без да пакости на некого. Какво е направил, за да го убиете?

— Какво? Организацията знае, тя е намерила, че той заслужава смърт и ни заповеда да го убием.

— Ами ако има некой татарбашия в организацията, който с това убийство да е гонил лично отмъщение?

Делчев се намеси:

— Във върховете на организацията такива личности нема!

— Значи тия от върховете са непогрешими като папата!.. Каквото и да е, но тия смътни обвинения като „противник на организацията“, „гад“ и прочее — всички те вода носят. За да бъде някой наказан със смърт, требва да се е проявил тежко, требват конкретни факти. И после — убиват не само него. Убиват жена му. Убиват детето му, което още не е родено, което е в утробата на майката. Как смее организацията да оправдае пред себе си и пред света това тройно убийство, това чудовищно злодеяние?

— Станало е грешка.

— Демек „янлъш-олмуш“! — и ние се възмущаваме от турското правосъдие и от турското административно нехайство, когато по погрешка карат едного да плаща греховете на другиго!

— Собствено тя, жената, сама си е виновна за своята смърт и за смъртта на още нероденото си дете — що й е требвало да се спуска върху Попето, да се боричка с него, за да спасява мъжа си?

— И това го казваш ти? А аз имах по-високо мнение за твоя начин на мислене!

Делчев изгледа упорито Мерджанов, изгледа по ред и двама ни със Соколова.

Вероятно той прочете в погледа ни одобрение от казаното от Мерджанова. Вратните му жили изпъкнаха: у него това беше признак на силен, едва сдържан гняв. Той почервеня до посиняване:

— Е какво искате вий? — извика той. — Попето да остави оная, гъркинята, да му изтръгне камата от ръцете и да го заведе в укюмата? Това ли искате вий?

— Говоря ти аз лично, а не тримата ние. Аз искам да кажа, че човешкият живот е нещо много скъпо, нещо свято, което не бива да се унищожава. Или, най-малкото, не бива да се разхищава лекомислено, какъвто е случаят с Наумова. Ако ония, които са по върховете на организацията, биха уважавали човешкия живот, Попето не би получил заповед да убие Наумова, жената нямаше да се боричка с него и той не би станал убиец на една невинна жена и на сто пъти по-невинното й още неродено дете. С това и тя самата — организацията — не би се излагала на жестоки и справедливи критики…

Това беше първият облак, който засенчи нашите отношения с Гоце Делчев. Препирнята между него и Мерджанова щеше да продължи и може би щеше да се изроди в нещо друго, ако не се намеси Бозуков, който ни направи знак да млъкнем и с очи и ръка посочи зад реката, към най-близката нива, която се жълтееше пред нас. Седем-осем жътварки жънеха нивата, а един мъж след тях събираше ръкойките и връзваше снопите. Жътварките пееха Стояновата песен:

…Горо ле, горо зелена,

имаш ли вода студена?

Имаш ли сянка дебела?

Имаш ли, горо, хайдути,

хайдути, горо, комити,

Стояна млада войвода,

Стоян от село Старчища?…

Всички ние се спогледахме и временно забравихме препирнята. Бозуков, турил двете си шъпи около устата и като даваше вид, че вика високо, изниско отправи тоя отговор към жътварките:

— Имам, имааам…! Имам, хем не един, а трима войводи!

В живота понякога има неподозирани, но великолепни съвпадения…

Животът в четата със своите ежедневни нужди и непосредствени задачи отвлече нашето внимание от убийството на Наумов. През месец октомври 1899 г. двамата с Мерджанова напуснахме четата на Делчева и дойдохме в България. Аз исках отново да вляза в живота и го проследих чрез писаното във вестниците през времето от половината на юни до октомври. Убийството на А. Наумов бе произвело навсякъде в България и Македония потресаващо впечатление.

Така вестник „България“, издаван в София, бр. 61 от юли 1899 г., в отдела „Вътрешна хроника“ беше писал:

Грозен атентат е извършен миналата неделя на 4 юлий в Сер. Г-н А. Наумов, управител на българските училища в тоя град, се завръщал него ден от разходка със жена си и детето си. Всред града петима души, облечени в селски дрехи, го нападат с ками и револвери. Г-н Наумов се защитавал сам и гърмял също тъй с револвер, но не успял да рани нападателите. Убийците нападнали и госпожа Наумова, която ранили с куршум в дясната ръка, а с кама на две места в лявата ръка. Не стига това, ами нападателите посегнали и към двегодишното дете на жертвите, което слугинята успяла да спаси с бягане. Казват, че раните на господин и госпожа Наумови били безопасни, но положителни сведения още няма. Нападателите не били хванати, макар нападението да е станало в една от най-живите части на града — Балък пазар.

Господин А. Наумов е шурей на убития лани в Цариград Д. В. Македонски. Това е второто опитване да убият г-н Наумова; първото е направено преди няколко седмици, когато се е намирал на разходка извън града. Затова, види се, г-н Наумов е носил револвер при себе си. Но когато се уловят нападателите или се получат верни сведения за тях, може да се правят предположения за средата, от която те излизат. За лични отмъщения и разправии не може и дума да става. Отношенията на пострадалия спрямо турци и гърци, казват, били коректни. Една цариградска депеша казва, че убийците били сърби. Това би значило, какво нападателите са действували в съгласие с турските власти. Иначе смелостта да действуват сърбите между съвършено чужди хора би била необяснима. Дали сродството на г-н Наумов с покойния Д. В. Македонски не ще разясни работата?

Същият вестник в бр. 62 от 13 юли в отдела „Вътрешна хроника“ бе писал:

По атентата в Серес получихме допълнителни сведения, които като че ли оправдават нашите подозрения. Нападението е станало 12,5 часа вечерта по турски, т.е. когато улицата е била почти пуста. Нападателите са излезли из една българска кръчма и кръчмарят, изпитан, показал, че те били българи, показал им имената и местожителството. Кръчмарят е роднина с българския книжар в Сер г-н А. Ников, който се броял измежду ония, що претендират да притежават патент на чист македонски патриотизъм. Ние ще чакаме с търпение разкриването на това грозно злодеяние и до тогава ще се въздържим да изтеглим ясната линия на отговорността. За сега казваме само, че бихме желали много да не излязат истинни някои слухове, според които подобни убийства се кроели в София. Колкото за самите жертви, сведенията ни казват, че господин Наумов вероятно скоро ще се поправи. Не може за жал да се каже същото за г-жа Наумова. Нейното състояние дава причини за голямо безпокойствие, не толкова поради раните й, колкото поради обстоятелството, че тя очаквала твърде наскоро да стане майка на още едно дете.

Вестник „Реформи“, орган на софийския Върховен македонски комитет, бр. 1 от събота, 17 юли, в отдела „Хроника“ беше се помъчил да хитрува, като закърпи черната ямà^[23] с бели конци, и беше писал:

„Преди няколко години сърбите в Солун с убийството на Хр. Ганева хвърлиха ръкавицата за нелегалната борба в Македония; българите приеха тая ръкавица и те видяха последствията от това: днес те са, които се каят от предизвикателството. Сега пък гърците в Серес с покушението на Наумова и госпожата му хвърлят подобна ръкавица. Ние вярваме, че и тоя път народът ще отговори с достойнство на своите врагове. Това покушение се явява като следствие на буйния и предизвикателен язик на гръцките вестници спрямо нас. Закипял е, както се вижда, гръцкият дух в Серес от прочитане на някоя пламенна статия, онзи същият дух, който дремеше при височините на Велестино, и… удари българите! Ала ние не само че не завиждаме, но и дълбоко съжаляваме, че имат такива лоши водачи и съветници. Във всеки случай има да им забележим, че ние държим сметка за всичко: ако и те тръгнат по стъпките на сърбите, ние скоро ще ги вразумим.

По повод на споменатото покушение в Серес някои наши вестници, като изказват съображенията, които уличават гърците, все пак оставят, макар и слаба, възможност убийците да бъдат българи. Ще забележим, че те са прави. И ние бихме писали така, ако познавахме страната колкото тях. И наистина, редакторите на тия вестници са слушали за някаква борба между две фракции в Македония: те са слушали, че Наумов бил на лице в едната от тях и че беше необичан на народа поради тая борба и поради някои частни свои грешки. Да, те са слушали за всичко това, па и един от нашите вестници под надслов «Галериите на Солунската гимназия» разкри печатно ред скандалиозни работи, ала при все туй ние сме в положение да знаем, че тия разногласия не са били дотолкова силни, щото да предизвикат подобна разправа. За нас е повече от явно, че гърците са се опитали да минат от думи на дела и да ни накарат да се откажем да атакуваме последната им крепост в Македония. Обстоятелството, че убийците са били облечени в селски дрехи и безследното им изчезване всред града, дето всичко е гръцко, още един път ни показват, че те са гърци. Покушението е несполучливо: жертвите били на оздравяване, ала едно е постигнато за турците: да турнат ръка на няколко души българи. Както се научаваме, арестуван е бил българският книжар Николов, един добродушен човечец, най-малко способен за подобни подвизи. Познато е много добре на властта, че той не може да бъде никакъв убиец, но нали е българин… поне да го посвлекат…

И тъй според нас покушението е извършено от гърци, ала възможно е… какво не е възможно под небето. Ние не желаем никого несправедливо да обвиняваме“.

Вестник „Вести“, орган на Екзархията, година IX, бр. 72 от 16 юли, беше писал в отдела „Вътрешни новини“:

По покушението на господина Наумова против живота му и на неговата жена от Сер ни пишат: „На 4-ти того, неделя, тъкмо в 12,5 часа вечерта, връщайки се от разходка г-жа Ур. А. Наумова и г-н А. Наумов бидоха ненадейно нападнати от четворица убийци близо до българския общински дом — в най-многолюдната част на града. Още щом г-н Наумов изминал дюкяна на Хр. Ников (брат на книжаря А. Ников), забелязал е, че от вътре (от дюкяна) са излезли четворица души, които са вървели по тях и като пристигнали на ъгъла при Бакърджиевата къща на раздалеч 20–30 разкрача от дюкяна, двама от тях изпречили им се отпред, а в това време другите двама ги нападат изотзад с ками и раняват г-н Наумова в гърба между гръбначния стълб и лявата плешка, госпожата му в лявата плешка и в мишницата на лявата ръка. Наумов като усетил удара, веднага извадил револвера и гръмнал връз едного от разбойниците, който с нож в ръка е стоял над повалената госпожа Наумова. В това време трима от разбойниците се разбягали, а четвъртият изгърмял и като ранил госпожата в мишницата на дясната ръка, избягал из тесните улици, гърмял и викал «янгън»^[24]. След това ранените в пълно съзнание отбиват се в най-близката аптека, дето на часа пристигнаха доктори и им се притекоха на помощ: раните зашиха и изтичането на кръвта спря. Около два часа на местопокушението пристигна мютесарафина с прокурора и няколко полицейски чиновници, както и мнозина от турските първенци и бегове. Мютесарафина, след като лично разпита за станалото, даде заповед да се дигнат ранените и занесат в къщи. Госпожа Нумова биде занесена в къщата на учителя Д. п. Томов, а г-н Наумов в къщата на учителя Г. Трайчев, като места най-близки.

Според докторските уверения, опасността от нараняването не е толкова голяма, колкото от изтичането на кръвта. И действително, от госпожата предполагат да е изтекло 3–4 оки кръв, а от Наумов по-малко. При туй госпожата е бременна (в седмия месец).

От показанията на Хр. Ников се узнало, че убийците дошли от вън три дни преди това и следели за г-н Наумова. Полицията удари по дирите им и арестува сума хора, но самите убийци не са още заловени. Има се обаче голяма надежда за тяхното хващане.

Тази случка потопи цялото население, без разлика на вяра и народност, в ужас. Наумов е в пълно оздравяване и завчера, в събота, биде занесен в домът му; госпожата на 9-и доби мъртва рожба, без никакви по-нататъшни усложнения и след туй се почувствува по-добре. Пострадавшите получиха многобройни поздравления, както отвън така и от града“.

Ето и извадки от писаното във вестник „Автономия“, бр. 43 от 24 юли, събота:

По покушението на г-н Наумов и г-жа Наумова в Сер

…По случай това покушение ние получихме едно писмо от Сер, което поднасяме на читателите си, за да видят кои и какви са убийците на г-н Наумова и г-жата му. Ето самото писмо:

Печални работи стават в нашата печална и нещастна татковина…

По какъв път сме тръгнали и къде ще ни изведе този път. Вътре в една година станаха ужасни неща: убиха Барсамова в Мустафа-Паша, Д. В. Македонски — този 30-годишен български учител в Цариград, раниха зверски Войницалиева във Велес. Направиха бунтове в почти всичките български и педагогически училища, прогониха от Цариград Кънчева и Лазарова, пратиха хора да убият българския митрополит в Битоля; Самарджиева и Крапчева — в Прилеп; Наумова — в Сер; Колушева — в Солун и пр. и пр.; стреляха срещу Пасхова във Воден и най-после сега — пресно — направиха покушение срещу живота на А. Наумов — директор на тукашните български училища, срещу неговата госпожа, която бе в положение, и срещу двегодишното му момиче.

* * *

През Великденските празници един патриот се хвалил на свои другари и съмишленици, че люто ще накажат Наумова. Дали тези закани са дошли до ушите на Наумова, не зная, обаче на 1 май т. г., когато г-н Наумов с г-жата си ходил на разходка вън от града, сподирен е бил от две силно подозрителни личности (българи, имената и месторожденията на които ми са сега добре познати). Г-н Наумов забелязва това, бързо напуска пътеката и се покачва на една малка височинка и там избира добра позиция за защита. Преследвачите разбрали положението, не се решили да нападнат и отминали до ближната горичка, след което Наумов се върнал с госпожата си в града.

Приятелите на Наумова, като се научили за случката, запитват главатарите на тези работи и искат обяснения — отговаря им се, че подобно нещо няма, че такива хора не са пращани, че трябвало да бъдат спокойни пр., и пр. подли лъжи с цел да накарат Наумова да не се пази, за да могат по-лесно да извършат своите адски замисли.

На 4-ти този месец вечерта в 12 часа по турски г-н Наумов, г-жата му и двегодишното му момиче се връщали от разходка и всред чаршията на Балък пазар са били внезапно нападнати от четирима души, облечени в селски дрехи. Нападателите са действували с ками, г-н Наумов получил само една в гърба, а г-жата му 4 — една в гърба, една в рамото и две в ръката. Един от убийците се спуснал върху момичето, но слугинята с бързото си бягане успяла да го спаси. Г-н Наумов запазил хладнокръвие при нападението, изважда револвера си и стреля срещу убийците, но за съжаление не можал да търколи никого на земята — неговите куршуми са запазили само него и жена му от явна смърт. Убийците избягали до един, в момента на нападението излезли от кръчмата на брата на българския тук книжар Ников. Кръчмарят казал на полицията, че тия хора са българи (аз научих тяхното месторождение), че се въртят в дюкяна му от 2–3 месеца насам; веднага след това полицията е арестувала книжаря Ников. Дали полицията е открила нещо повече от това, не зная; зная само туй, че господин и госпожа Наумови пред прокурора са заявили, че никого не познават и върху никой българин съмнение нямат.

Раната на г-н Наумов е на заздравяване, обаче госпожата му е така зле, щото надеждата за оздравяването й е много малка. Вследствие на силните потрясения, на големите болки при оперирането на раните, на четвъртия ден от случката тя с неописуеми болки се освободила от мъртвото момче, което нещо увеличи много слабостта и болките й. Приятел един ми съобщи ей-сега преди малко, че роднините й нямат вече надежда.

* * *

За мене е ясно като бял ден кои са убийците — кои са истинските виновници на тези зверства. Ако не мога да кажа имената на двамата кръвопийци, живущи в Солун, ще кажа на ония, що са в България.

Аз обвинявам в това убийство Гьорче Петров, който е най-мръсния турски шпионин и български предател (от едного от убийците е паднало, във време на бягането му, писмо, написано по всяка вероятност в деня на нападението и адресувано до Г. Петров; от това писмо излиза, че главният виновник в София е Г. Петров, а сътрудник негов — някой си Такеджиев, когото аз не познавам и не зная от де е родом…).

Обвинявам още и софийския учител Благой Димитров, който е най-големият враг на г-н Наумов, който се занимава с кроене на адски планове за унищожението му.

* * *

Сер, 14 юлий 1899 г.

В същия брой на в-к „Автономия“ в отдела „Хроника“ е съобщено: „Вестникът ни беше свързан, когато от Цариград получихме известие, че двата от убийците на Наумова са били заловени“.

Във вестник „Реформи“, бр. 20 и 21 от 31 юли, в отдела „Хроника“ бе съобщено:

Арестуваните поради покушението в Сер Ников и братовчедът на кръчмаря били подложени на най-жестоки изтезания. При все това властта не могла да добие никакъв резултат и заключението било, че те са невинни. Ще ги подържат след тези резултати още някоя неделя или месец, за да поизтръгнат по нещо, и ще ги пуснат, а с това целта на турците е постигната.

Вестник „Автономия“, бр. 45 от 5 август, в отдел „Хроника“ пише:

Според сведенията, които получихме от Солун на 3-ти т. м., госпожа Наумова е предала Богу дух в средата на ужасни мъки, които й са били нанесени от звера Гьорче Петров. Нашите съболезнования към опечаленото семейство.

Както обикновено, тези вестникарски съобщения съдържаха част от истината, смесена с голяма доза измислици. Така нападателите в действителност са били двама души; вестникарското въображение беше удвоило тяхното число — според едни от вестниците — 5 души; някои от вестниците твърдяха, че нападателите посегнали да убиват двегодишното момиченце на Наумови и че то било спасено от слугинята, която го понесла на ръце и избягала с него, когато всъщност никой не е имал намерение да посяга върху него. Някои от вестниците умишлено заблуждаваха читателите, че убийците били гърци или сърби, с цел да засилят омразата към тия последните, смятайки ненавистта като необходима основа за националното възпитание; някои от вестниците твърдяха, че двама от убийците били заловени от турската полиция — нещо, което съвсем не беше верно; вестникарите, без сами да съзнават това, бяха станали причина да бъдат арестувани и разкарвани от турската власт съвсем невинни хора…

* * *

Четниците и харамиите, които бяха наобиколили новодошлите, почнаха да се пръскат и да си лягат да спят. Делчев, Бозуков и Попето продължаваха да разговарят върху преимуществата на бездимния барут, наскоро въведен в българската и в другите армии; по-късно темата на разговора им мина върху „новия“, по-удобен начин за придвижване на войскови части, особено в планински терен — в колона по един с пушки на ремък, както от памтивека са се движили харамиите и четниците и както се е движила войската на абисинския негус по време на приключилата преди две години война между Италия и Абисиния…

Соколов се мъчеше да повдигне и премести един камък и да го постави за възглавница. Камъкът не беше много голям — около 20/30/50 см, но Соколов напразно се мъчеше да го мръдне.

— Е, язък ти за боя, като не можеш да преместиш едно камъче! — присмя му се един от харамиите — Георги Зарев, брат на Кръстя Зарев.

— Като си толкова бабаитин, ела ти да го вдигнеш и да го преместиш! — отвърна му ядосано Соколов.

Георги Зарев се залови за камъка, но той не мръдна. Това привлече нашето внимание — в тая местност малките парчета чакъл тежаха извънредно много. Соколов счупи едно от тези парчета; отчупеното имаше бледорозов цвят, копринен блясък, на длъгнести, наведени кристали.

— Ето ти още едно двадесет! — продума Соколов зад лулата си. — Иди та се надевай да намериш из тоя пущинак това богатство!

— Какво богатство?

— Ей тия камъни! Това е червена оловена руда — калохром. Процента на оловото в тия камъни не ще да е по-малък от 95%. И аз съм седнал да се пенкява, за да повдигам олово вместо камък! Как се вдигат сто и петдесет килограма?

Впрочем външната форма на височините, които образуват северните и западните предгория на Боздаг, ясно указва, че тия височини са находища на разни скъпи и полезни руди.

При всичко че беше юли, но в тоя ранен час и под буковата гора, където се усещаше студена влага, в „Котката“ беше хладно. Изморени и изпотени от дългия път през нощта, Попето и другарят му, които бяха леко облечени и без кебета, трепереха от студ. Мерджанов и аз поделихме завивките си с новодошлите: под своето кебе той прибра Попето, а аз Гоце и така легнахме да спим. Попето и Гоце веднага заспаха, но ние с Мерджанова не можахме да склопим очи поради нетърпимия сърбеж, който почувствахме точно там, дето тялото се опира в земята Така ние се обръщахме от едната страна на другата до късно след пладне, когато почти всички четници и харамии се бяха събудили. Едва тогава ние с Мерджанова си свалихме ризите, за да узнаем причините на тоя сърбеж — новодошлите ни бяха напълнили с въшки. Дотогава всички бяхме чисти от гад, но оттогава насетне всичките станахме развъдни станции за шестокрак дребен добитък от всички породи. Имаше екземпляри с валчест корем, накрая със синкавопепеляво петно; имаше дълги, тънки екземпляри с раздвоена опашка; имаше други широки, плоски, с назъбено тяло и с черна нишка на гърба; имаше други гладки, лъскави, с бавни и важни движения… По-късно, с течение на времето, ние добре се запознахме с живота и навиците на това животно. През лятото те живеят поединично, но към втората половина на месец септември се съешават и ние ги ловяхме по двойки, скопчени в любовен екстаз. Това беше поколението, което чрез полово сношение продължава съществуванието на вида; всички останали поколения се въдеха от гниди, снасяни от женските без полово сношение; мъжки екземпляри се излюпват само в началото на септември. Така, по нагледен начин, ние проучвахме онова, което в биологията се нарича партеногенезис — начин за развъждане на фамилията „безкрили“ при насекомите… Седем деня след снасянето от гнидите се излюпваха малки, много лакоми въшлета, които жадно се впиваха в кожата и пареха по-силно от гръцка коприва. Когато по-късно в Боздаг кладяхме огньове, събличахме ризите и ги завъртвахме над пламъка, така че ризата образуваше нещо като чадър; въшките падаха в огъня и произвеждаха шум като кога се пука царевица. Между харамиите имаше истински артисти в борбата срещу тая гад: вместо да въртят ризите си над пламъка, те ги припичаха на огъня, сгъваха ги няколко пъти и когато ги разгъваха, намираха въшките събрани на купчина; взимаха ги и ги пускаха в огъня…

— Що за социално чувство има тая гад! Намериш ли си една, можеш да бъдеш сигурен, че не е сама — говореше Мерджанов, когато въртеше над огъня своята риза.

— Ненапразно е казано в писанията: една ходи, сто води, за хиляда место дири — допълваше Соколов.

Не можахме вече да се изчистим от гад: нямахме чисти долни дрехи за преобличане, а и четническият живот, когато човек трябва да бъде готов всеки момент, не ни даваше възможност да изпарим и оперем долните си дрехи. Така че единствените средства за борба с тия паразити оставаха тези: да ги ловим по вратовете или под мишниците си там, където не можехме да кладем огън, или да си въртим ризите над огъня, когато можеше да накладем такъв.

Към края на месец август Делчев заболя от калангак, както се нарича в Драмско болестта panaris. Показалецът на дясната му ръка се наду под нокътя, надебеля, посиня и цъфна; той не можеше да си служи с дясната ръка, а това обстоятелство го направи да въшляса най-много от всичките. Когато ловеше паразитите с лявата си ръка по врата или под мишницата си, като не можеше да ги чука, той ги пускаше около себе си на земята.

— Пращаш ги на научна екскурзия! — казваше му Соколов.

— Или пък на хигиенична разходка за чист въздух — додаваше Мерджанов.

На научна екскурзия или на хигиенична разходка — вярното беше това, че въшките напъплюваха по всекиго, който седеше около нас…

Тъмни облаци се надигнаха от запад. Слънцето ги наближи и се удави в тях. Жътварите почнаха да се връщат в село. Иван хвана конете и ги поведе към Долно Броди. Поръчаха му да се върне с хляб; ще го чакаме да се върне и тогава ще тръгнем. Попето и другарят му се стегнаха за път и като се мръкна, преди започването на бурята, си заминаха. Едва се мръкна, когато почна бурята. Ураганен вятър започна да фучи и пищи между клоните на буковите дървета, които се превиваха, навеждаха и чупеха. Катеричките уплашени цвъртяха и пищяха между клоните по един необикновен начин. Всеки момент светкавиците раздираха небето, сменяваха тъмната черна нощ с бляскав синкав или червеникав ден и оглушаваха със своето тряскане и буботене цялата долина. Ливна дъжд като из ведро. Всеки миг мълнии тряскаха по върховете на височините. Всичко се сля в един невъобразим хаос…

Налягали, завити и закачулени с кебетата, чакахме да утихне бурята, да дойде Иван от Долно Броди с храна за няколко дни, та тогава да тръгнем. Но бурята не минаваше: позатихне за малко и след момент започне с нова, удвоена ярост. Часовой беше един подофицер от Бозуковата чета на име Марко. Като сега го виждам — при блясъка на мълниите, изправен на няколко крачки гърбом към мене, закачулен с кебето, с пушка, държана с дясна ръка при нозе; синкава светлина изскачаше от ножа на пушката — дотолкова много атмосферата бе наситена с електричество.

Посред грохота на гръмотевиците, плющенето на дъжда, воя на бурята и цвъртенето на катериците се чуха няколко силни удара. Иван беше отишъл и се беше върнал от Долно Броди по време на най-яростния пристъп на бурята. Как не беше объркал пътя в тоя хаос, един Бог знае. Понеже не можеше да се чуе обикновеният сигнал с чаткане на езика, той беше дал знак чрез силни удари с дръжката на брадвата върху самара на единия от конете. Часовоят го пропусна и Иван дойде и се спря до мене под буката, при чийто дънер бях легнал. Той спря конете, приклекна до дървото, като държеше с ръка юларя на единия от тях, и зачака да мине бурята.

Към полунощ бурята утихна. Облаците се пръснаха и откриха едно чисто, тъмносиньо небе, по което звездите светеха с необикновен блясък. Луната в своята първа четвърт беше кацнала върху гребена на Черна гора и беше започнала да потъва зад него. Станахме, поделихме си донесената храна, приготвихме се за път и докле Иван поведе конете на североизток, към Долно Броди, ние се нанизахме и поехме без път въз баира на югозапад. Така, като опитвахме с крака местата, дето стъпвахме, ние ту изкачвахме стръмнината, ту се спускахме надолу по скалите. На едно място аз стъпих така, че не можах да запазя равновесие, откачих се и полетях надолу от една скала. При падането почувствах силна болка около глезена на десния си крак; но нямаше време да се занимавам с тая подробност: пропълзях нагоре, влязох в редицата и продължих да вървя. При разсъмване спряхме върху билото на последното предгорие на Боздаг. Разположихме се за денуване; часовоят биде поставен на върха, около един храст, а четите налягаха по северния склон на височината, под самото било, в храсталака. Долу, под нас, в долините, се стелеше синкавобяла омара — знак на скорошна буря. След пладне отново почна буря с гръмотевици и светкавици; удари град, който покри земята с леден пласт, дебел десетина сантиметра. Към икиндия ред беше на Соколов да бъде часовой, а на мене — подчасовой. Отидохме на върха и заехме поста. Не мина и половин час, когато някъде доле, на 3–4 километра северозападно от нас, се чу пушечен изстрел, последван от честа и безредна пушечна стрелба. По-късно научихме, че там, в едно дере, е била избита четата на харамията Кочо Мужчината. В хляба, който им донесли, каракачаните турили афион и след това обадили на аскера, който заобиколил полуопиянените харамии. Часовоят забележил приближаването на аскера и стрелял. Аскерът открил огън, на който полузадрямалите харамии под влияние на упойката отговаряли вяло. При тия условия четата на Кочо Мужчината е била избита до крак и главите на избитите осем души били набучени на пръти и отнесени от аскера като военен трофей. Така свърши четата на Кочо Мужчината — единствената, която беше отказала да дойде на срещата на Спиров чукар.

Ето какво беше писано в пресата по унищожаването на тая чета един месец по-късно:

Вестник „Автономия“ в бр. 45 от 5 август 1899 г. в отдел „Хроника“ бе писал:

Една чета. От Цариград съобщават нещо като победа, удържана от турските войски над неприятел. През месец юлий уж една чета македонци успяла да премине нашата граница и навлязла в Серския санджак. Мютесарафин на Сер събрал колкото войска можел и погнал въстаниците, за да не им остави време да се уредят. На 6-тий юлий той успял да загради четата при реката Менликич, между Сер и Демир Хисар. Отворил се бой, който свършил с това, че четата се пръснала. Осем души от нея останали мъртви на мястото. Турското правителство изтъква обстоятелството, че местното население се отнесло много равнодушно към нападението, затова и четата, останала усамотена, бързо пропаднала.

Вестник „България“ в бр. 65 от 23 юли 1899 година в отдела „Вътрешна хроника“, като възпроизвежда същото съобщение от Цариград, завършва така:

… За такава чета наистина се почуваше нещо, но сега за пръв път слушаме за нейното изтребване. Не знаем дали е вярно относително държането на местното население. Но мислим, че патентовани някои патриоти са твърде много заняти с изнамирането на средства как да пакостят и даже да унищожават други пак дейци по македонските работи, както и за събличането на известна класа от тамошното население. Не би чудно било следователно, ако хората захванат да не се доверяват и да гледат повече да запазят кожата си.

* * *

След като мръкна, отново потеглихме на юг и по единствената пътека, която води към върха по северния склон, почнахме да се изкачваме на Боздаг. Изкачването беше много трудно по тая много стръмна планина, чийто северен склон, покрит с редки букови храсти, се доближаваше много до вертикалата. При пукването на зората се изкачихме до билото. Седнахме да си отпочинем хубаво след уморителното изкачване, а след почивката — вече денем — тръгнахме по билото на юг. Погрешно би било да се нарече „било“ равнината, която се откри пред нас. Общо взето, върхът на Боздаг е една равнина, широка около 20 км от север към юг и дълга около 30 км от изток на запад. Гледана от север, контурата на Боздаг има вид на трапец, легнал на земята с по-дългата от успоредните срани.

Дълбок пролом с направление от североизток към югозапад — откъм село Калопот към Серес — прорязва тая равнина и я разделя на две части — южна и северна. В южната й част една долина — Добро поле — с направление от юг към север се отваря към главния пролом и мами окото със своята сочна зеленина. Северната част е осеяна с голямо множество слаби, заоблени височинки; към запад се издига една значителна височина — това е върхът Калъм-Бургаз, най-високият връх на Боздаг, към 2000 метра над морето. Преди много десетки векове множество дупки между височините се отваряли по повърхността на равнината и се съобщавали с вътрешната кухина на планината. Защото цялата планина Боздаг отвътре е куха и представлява една огромна, неизмеримо голяма пещера, откъдето произхожда името й (Боздаг по турски значи „разсипана планина“). Когато случайно удряхме с прикладите на пушките, почвата отдолу кънтеше на кухо. С течение на времето дупките, имащи диаметър от 20 до 40 метра, се запълнили с пръст и сега представляват вдълбани в почвата равни, кръгли хармани, покрити със сочни, хранителни треви. От юг тези хармани са ограничени със скала 3–4 метра висока, а от север границата им е полегата и покрита с трева. Боздаг е гола планина, покрита с треви, главно с картал (Nardus stricta). Харманите са покрити, както казах, със сочни хранителни треви от фамилиите Lotus, Poa, Trifolium, Festuca и др. Много нарядко се срещат храсти от бук и хвойна, а още по-рядко — единични дървета от планинска елша (Alnus viridis Lam.). Далече една от друга, на някои от височинките се издигаха купчини камъни, наредени грубо, те образуваха нещо като пирамиди, високи около един-един и половина метра. Това бяха гранични знаци за пàшата между различните каракачански стада.

През деня продължихме да вървим на юг, без да взимаме, както беше и при придвижването ни в Пирин, други предпазителни мерки освен предния патрул. Действително Боздаг беше достъпен само от две места: по пътеката от север, по която бяхме дошли ние, и по оная откъм източната й страна, която води през Таш мандра на юг. Така вървяхме на югозапад, докле ни напече слънцето. Спряхме на един от харманите, около който наблизо се намираха едно осакатено от ветровете буково дърво и няколко хвойнови храста (на около 2 км източно от Калъм-Бургаз). Повече от две недели бяха изминали, откакто напуснахме Пирин планина. През това време нито веднъж не бяхме се почувствували свободни, а нищо не е по-уморително за тялото от систематичното потискане на свободата на духа. Така щото, ако и преходът през нощта да беше труден, не се чувствувахме много изморени. Веднага след като си свалихме раниците, трима души — по един от всяка чета — отидоха с меховете в пещерата за вода; бяхме жадни, а по билото на северната част от Боздаг има вода само на три места: във входа на пещерата под връх Калъм-Бургаз, чешмата на Баш мандра по склона на големия пролом западно от Добро поле и чешмата на Таш мандра на десетина километра източно от нас. Докле чакахме водата, се нахранихме, а след това минахме времето в забави.

Соколов устрои надскачане на три скока, при което той излезе пръв. Бозуков запя един казашки гопак, като плескаше в такт с ръцете си:

Ах ты, Ванька, что ты, что ты?

Я солдат четвертой роты!

Тара-дара-тара-дара, тара-дара-та!

Тара-дара-тара-дара, тара-дара-та!

Если барин без сапог —

ето значит — технолог!

Тара-дара-тара-дара, тара-дара-та!

Тара-дара-тара-дара, тара-дара-та!

Вниз по Волге, по реке,

плывут м…ды в черепке!

Тара-дара-тара-дара, тара-дара-та!

Тара-дара-тара-дара, тара-дара-та!

Веселият гопак взе да става циничен. С видимо удоволствие Бозуков продължаваше да пее своя гопак, чието съдържание ставаше все по-неприлично:

Ах вы, девки, я ваш поп —

вы скажите кто вас…!

Тара-дара-тара-дара, тара-дара-та!

Тара-дара-тара-дара, тара-дара-та!

У Татьяны платье красно —

не… меня напрасно!

Тара-дара-тара-дара, тара-дара-та!

Тара-дара-тара-дара, тара-дара-та!

Ненадейно Бозуков прекъсна казашкия гопак, изправи двата си пръста на дясната ръка — показалеца и средния — удари ги в дланта на лявата ръка и ги доближи до дясното ухо, както правят музикантите с диапазона.

— До-ми-сол-до-ми-до-сол-ми-до! — пропя той, като да взима тон. — Започва литургията! Елате вий, тримата! — обърна се той към нас и даде тон на всекиго. — Аз чета ектенията, а всички ние, след всяко ектение, ще пееме в хор на четири гласа „Славися, душа моя, славися!“. Аз ще пея единия от гласовете! — и той показа на всекиго от нас тримата как трябва да пее според дадения му тон.

Като подражаваше на поповете при литургия, Бозуков почна да чете ектенията:

Сел поп на льду, пустил свой … в воду и занялся ловить рыбу!

Славися, душа моя, славися!

У богатого на стене картины, у бедного на … паутины — славися!

Славися, душа моя, славися!

У богатого на часы анкер, у бедного на … шанкер — славися!

Славися, душа моя, славися!

Делчев, Гоне Бегин, Андон Кьосето и подофицерите бяха ни заобиколили и весело се смееха на тая цинична пародия с богослужението. Още при първото ектение Вангел Цървищалията и Атанас Тешовалията възмутени се прекръстиха и се отдалечиха от нас, като мълвяха полугласно:

— Аллах, аллах!

Харамиите също проявиха признаци на оскърбено религиозно чувство и се отдалечиха на 15–20 крачки от нас. Те се заловиха да играят хайдушко хоро, като същевременно пееха:

Харамия майка си нема —

море майка му е Пирин планина!

Харамия кукя си нема —

море кукя му е зелена бука!

Харамия жена си нема —

море жена му е пушка мартинка!…

Когато се въртяха около себе си с извадени голи пали, които бляскаха на слънцето, техните фустанели се разперваха и взимаха хоризонтално положение, така че всеки от тях приличаше на една голяма въртележка. Забавленията на харамиите — на тези закоравели разбойници — не бяха така грубо цинични като нашите и не оскърбяваха чувствата на никого…

Няколко дни прекарахме по Боздаг. След като си свършихме храната, започнахме да се продоволстваме от каракачаните на Баш мандра, където отивахме надвечер да заръчаме хляб, престоявахме там до съмнало и като очаквахме пристигането на хляба, ядяхме кутмач^[25] до насищане. На съмнало, след като си поделяхме донесения хляб, се връщахме обратно, за да денуваме на някой от харманите не много далече от Калъм-Бургаз. Един-два пъти — за разнообразие и за да не тежим само на една от мандрите — отидохме на Таш мандра, за да се нахраним с кутмач и да получим хляб. Вода си носехме с меховете всяка сутрин от входа на пещерата, понеже тя ни падаше най-близко. Вечер и през нощта пиехме вода от чешмите при мандрите.

Още първия ден забелязахме, че към пладне идва керван от десетина коня с няколко кираджии по южната пътека за пещерата. Всеки ден тоя керван идваше до входа на пещерата, престояваше там 2–3 часа и се връщаше с натоварени коне обратно по пътеката за града. Тоя керван носеше лед в Серес. Веднъж, след като си бяха заминали, Соколов предложи да посетим пещерата, за която харамиите разказваха чудеса. Делчев, ние тримата и Кръстьо Зарев като водач отидохме в пещерата.

Източно, много близко до Калъм-Бургаз, южната страна на един от харманите завършва с варовита канара, в която зее сводообразният вход на пещерата. Навеяният през зимата сняг, затоплен през лятото, образува няколко метра дебел слой лед, от който се оттича вода, която се губи в пещерата. Ние влизаме под свода, който завършва с един отвор към вътрешността. Всеки от нас носи по една факла, дебела колкото човешка ръка при китката, направена от навити памучни парцали, напоени с овча лой. Запалваме факлите и се нанизваме след Кръстя Зарев един подир друг.

Няколко десетки метра вървим наведени в тесния нисък коридор; на едно място едва се движим с едното рамо напред — толкова е тесен коридорът. Изведнъж коридорът се разширява, така че тъмнината попива светлика на факлите, който едва мъждука в непрогледния черен мрак, без да достига до границите на пещерата пред и вляво от нас. Факлите осветяват само стената, покрай която вървим по една пукнатина в скалата: тая пукнатина образува нещо като стъпало, надвиснало върху пропастта; нещо прилично на пътека, която с лек наклон ни води надолу. Въздухът е свеж и влажен, от което следва, че той се проветрява от много отдушници, чрез които вътрешността на пещерата се съобщава с повърхността на планината. Отвсякъде капе вода. Както вървим, факлите осветяват крайните части на грамадни колони, изникнали отдолу или спуснати над главите ни, прилични на гигантски хоботи или смукала на невидими чудовища, протегнати към нас от бездната или от свода, които не се виждат.

Фини дантелени завеси, провиснали от свода, се мяркат и се губят от очите ни; в тях са вплетени милиони разноцветни кристали, които бляскат и играят при светлината на факлите. Фантастични глави и тела на чудовища, замръзнали в най-различни пози; драперии и гирлянди по стената, край която вървим, потънали в блестящи кристали; вдълбани в стената или изпъкнали от нея красиво орнирани басейни, прилични на ония в католическите храмове, в които държат светената вода: бистра, студена вода пълни тези кръгли или елипсовидни басейни… Ние сме обгърнати и всецяло проникнати от това чудо на Твореца.

Далече, много далече бухти водопад и този екот, отразяван многократно от невидимите сводове, прави впечатление на някаква тържествена църковна мелодия, изпълнявана от невидим хор; звуците ту гърмят тържествено, ту замират, за да почнат отново да се засилват. Имаме илюзията — пълната илюзия — че се намираме в някакъв необятно голям храм, украсен с най-разнообразни фигури и скъпоценности. Липсва само свещенослужителят. Мерджанов запълва тая липса, като подражава на католишките свещеници при богослужението и издължава последната сричка от стиха:

— Laudate, pueri, Dpminum; laudate nomen Domini!^[26]

И той продължава — като припява всяка последна сричка на строфите — заупокойната молитва, съчинена от Елоиза при погребението на Pierre Abélard — онзи честномислещ и смел средновековен монах, който преди 800 години, след като се запознал с учението на поп Богомила, с личния си пример пръв във Франция поставил разума и истината по-горе от безсмислените догми на католическата черква и свободата на човешката личност по-горе от властта на папата и краля:

Tecum fata sum рerрessa;

Tecum dormiam defessa,

Et in Sion veniam.

Solve сruсem,

Duс ad luсem

Degravatam animam.

Requiescant a labore.

Doloroso et amore!…^[27]

Пред великолепието на тая красота, пред грандиозното величие на бездните и на отскубнатите от тъмнината картини на никого от нас и през ум не минаваше желанието да развалим религиозното настроение, което ни внушават тая красота и това величие. Трябва да благодарим на случая, че Бозуков не беше дошъл с нас тука — той сигурно би намерил някакъв повод, за да профанира всичко със своите цинизми.

Пещерата при връх Св. Никола в Стара планина над село Шипка, Деветашката пещера в Северна България, пещерите в Моравия и в Пиринеите по размери и по внушителна красота в сравнение с необятната пещера на Боздаг са детински играчки. Само когато я посети, човек може да си състави идея за великото, необятното, тайнственото и красивото върху земята…

Продължаваме да вървим напред и да слизаме надолу. Внезапно нашите факли се появяват под нас, някъде далече — те са се отразили в тихата повърхност на езерото, над което сме увиснали, щръкнали върху издадения зъбер на скалата. Кръсто Зарев, който като млад харамия е влизал и е скитал много пъти в пещерата на Боздаг, застанал при края на зъбера, разправя:

— Вътре из Боздаг има много езера, различни по големина и на различни височини. Аяна, буйният извор източно от Серес, който може да кара воденица с няколко камъка и който блика из Боздаг почти на еднакво равнище със Серското поле; водата, която хлуе от планината при манастира „Св. Иван Продромос“, северозападно от село Карликкьой, на повече от 250 метра по-високо от Аяна; и много други води около Боздаг водят началото си от подземните езера на тая планина.

— Каква тиха и спокойна е водата в езерото! — забелязва Мерджанов — нито една вълна, никаква бръчка по нея!

— Заприщена между тези скали, тя е спокойна като душата на човечеството, обръгнало на многостранното и многовековно робство! — отговаря Соколов; и той продължава гласно своята мисъл: — Но в това спокойствие на тия две стихии — на водата и на човешката душа — дремят елементите на буйни и стремителни движения: въглената киселина, разтворена във водите на тези езера, и нагонът за свобода, загнезден в човешката душа. Въглената киселина бавно, неуморно дълбае скалата, отваря пукнатини в нея, обръща пукнатините в цепнатини, разширява тия последните в улеи, през които с течение на времето тая спокойна вода ще нахлуе, за да прояви скритата в нея енергия, равна на нейната тежест, умножена с ускорението, когато пада отвесно, и с коефициента на търкането, когато се стича по наклонена площ… И това никому ненужно спокойствие на скованата между скалите вода ще се превърне в движение, което ще бъде използувано от човека, за да движи воденични и фабрични колела, а от животните и растенията — за поддържане на техния живот… Защото и самият живот не е нищо друго, освен движение…

Нагонът за свобода, загнезден в човешката душа, безсмъртен като човечеството, потискан от суеверията на властта и държавата, бавно, неуморно разяжда веригите, които сковават човешкия дух. Той прави пукнатини в сградата на робството — това са първите личности, озарени от духа на свободата: Мойсей, Исус, Манес, поп Богомил, Абелар, българските хайдути, македонските харамии, разбойниците. Тия пукнатини растат, стават цепнатини — това е Жакерията във Франция, това са въстанията в Гърция, Сърбия, България; крепителите на робството — държавата и властта — запушват цепнатините, потушават въстанията с кръв и огън или залъгват въстаналите народи с нови форми на властта, т.е. с нови форми на робство. Но цепнатините растат, стават улеи и ние имаме големите световни революции — английската, френската… Безполезно е да се потушават чрез насилия и кръвопролития. И върху раздвижения дух на човечеството — както е с мръсотиите по повърхността на придошлата вода — изплуват такива чудовищни кърволаци, каквито са Кромуел, Мара, Фуше, Кутон, Робеспиер, Наполеон, без да се споменуват българските пигмейски величия, какъвто беше, да речем, Стамболов…

Фигурата на Соколов, наметнат с черното влашко кебе, се слива с околната тъмнина; пред светлината на факлата, която той държи в лявата си ръка, се откроява силуетът на неговия профил: с каскет, който засенчва високото му чело, с прав нос, с гъсти черни мустаци и с дълга черна брада. С пророческо вдъхновение той завършва своята мисъл:

— Но един ден народите ще разберат демонската игра с „новите форми на управлението“. Те ще намерят начин да се предпазват от машинациите на ония, които считат изгодно за себе си съществуванието на държавата и властта. И тогава онова, което Жан-Жак Русо нарича „обществен договор“, ще бъде действително договор, сключен между равни и свободни личности, между равни и свободни групи, племена и раси. Тогава ще настъпи свободата, но не фалшифицираната, а истинската свобода, при която няма да има робовладелци и роби, господари и подчинени, а само човеци, братя, членове на едно и също семейство — човешкото семейство…

Още няколко минути ние съзерцавахме във водите на езерото отражението на факлите отдолу, чудноватите каменни релефи по скалата вдясно от нас и надвисналите над главите ни гигантски каменни капчуци, а след това тръгваме обратно да излезем от пещерата. Мълчим. Близо до изхода Делчев, който всякога разсъждава мудно, приказва и постъпва спокойно и бавно, се спира, обръща се към Соколова и пита:

— Каква е тая фантазия от тебе — да поставяш под един знаменател Исуса и разбойниците?

— Кой? Аз ли ги поставям? Имаш грешка: под един знаменател ги поставят условията, създадени от държавата и властта. Доказателство за това е факта, че държавата и властта са разпънали Исуса между двама разбойници..

— Но как можеш ти да намираш нещо общо между Исуса, в чийто живот няма петна, който учи да обичаме всичките хора и да прощаваме техните грешки, и разбойниците, чийто живот е изпълнен с престъпления както против обществения ред, така и против човешката личност?

Соколов се навежда, заграбва в ръката си една шъпа глина, след това потупва с другата си ръка цевта на своя сръбски Маузер и отговаря:

— Видиш ли? Това е стомана, излеяна и кована в оръжейната фабрика на Круп в Дюселдорф; това е твърда и еластична стомана, която издържа налягане от стотици атмосфери, а това — и той посочи глината в шепата си — това е мека, мазна глина, която мачкам в ръката си както искам. Сега подложи ги и двете на една и съща много висока температура: твърдата круповска стомана ще омекне, ще се стопи и ще се превърне в течност, а глината ще стане корава и твърда. Причината е една и съща — високата температура, а резултатите са съвсем различни. Нещо подобно е и с робството: като реакция против себе си то е родило и учението на Исуса, и разбойничеството.

Разбойничеството е груба физическа реакция против насилията на държавата и властта, проява на нагона за свобода чрез импулсите на инстинкта за самосъхранение. То предшествува ученията на Исуса, на Манеса, поп Богомила, Толстоя тъй, както грубите животински форми от праисторическите времена предшестват и служат за основа на сегашните съвършени животински форми; както грубите дивашки викове и звуци — на музиката на Бетховена; както примитивните рисунки на праисторическия човек — на картините на Рафаела; както кремъклийката — на твоята манлихера. Разбойничеството, което е рожба на диктатурата, е манометърът, който показва до каква степен обществените отношения са станали непоносими поради насилията и грабителството на държавата и властта. Салвий и Спартак са създания на робството и безчовечното отнасяне на римляните спрямо робите; те предшествуват Исуса и през всичките времена от 2000 години насам са вдъхновявали борците за свобода. Филип Тотьо и Панайот Хитов са предтечи на Ботева; Картуш е създаден от деспотизма на Людовик XIV и е предвестник на бурята, която след по-малко от един век помете целия род на Капетингите. Яко и Качамачко бяха създадени от диктатурата на Стамболова; те увиснаха на бесилката в двора на Черната Джамия, а само 5 години след това Стамболов бе съсечен на улицата. Щом животът се промени и народите се доближат до свободата, разбойничеството изчезва само по себе си — също като при болестите: щом премахнеш причините, болезнените явления изчезват.

Думите на разпънатия разбойник, отправени към Исуса, тоже разпънат: „Егда приидет царствие твое, помяни и нас, Господи!“ на съвременен български език трябва да се преведат така:

„Вий, които доживеете до времето, когато всички хора ще бъдат свободни, когато няма да има власт, роби и господари, спомнете и за нас, най-малките братя на великите учители на човечеството! Ние, така наречените престъпници, крадци и разбойници, ние дадохме в борбата против насилията на държавата и властта всичко, каквото имахме, и не сме виновати, че не сме дали повече от това! Ние водихме тая борба по вътрешно подбуждение, без лозунги, без знаме и без да имаме за утешение перспективата да бъдем след смъртта си окръжени с ореол на мъченици. Носили през целия си живот презрението на всички покорни роби на властта, ние сме сега окачени на кръста. След като се налюбуват на мъченията ни, нашите мъчители, които са мъчителите на цялото човечество, ще се наситят най-после на нашите мъки и ще се покажат милостиви и великодушни към нас, като ни пречупят пищелите на краката и ни убият… Спомнете си и за нас, милионите престъпници и разбойници, които загинахме в борбата срещу насилията на държавата и властта без шум и без слава и които с цената на мъките и на живота си подготвихме условията за вашия свободен живот!“

Ние сме вече излезли пред входа на пещерата. Кръсто Зарев се обръща към Соколова, изчаква го и, вперил очи в него, внимателно го слуша, без да каже нищо, но в погледа му се чете благодарност и съзнание за лично достойнство.

* * *

Трябва да е било неделя, 11 юли 1899 година. Към икиндия потеглихме на запад за Спиров чукар, спуснахме се по гребена, който съединява тая височина с Боздаг, и вечерта пристигнахме на мястото, определено за назначената среща. С изключение на няколко малки полянки по билото, дребна гора покриваше изцяло склоновете на тая височина. Разположихме се за нощуване в гората. Преди нас бяха дошли и ни чакаха 16 души, повечето от които бяха войводи на харамийски чети, находящи се в тоя момент на турска територия, източно от река Вардар. Тука бяха Атанас Градоборлията, Наки Крушевлията, Апостол, Илия Кърчовалията, Георги Радев Брожденина и други, чиито имена не си спомням.

От дошлите преди нас научихме, че преди няколко дни от драмския турски гарнизон дезертирали няколко аскерлии, които, под водителството на един от тях — някой си Кара-Ахмед, образували разбойническа чета. Тя скитала по Боздаг, слизала в Драмско поле, обирала пътниците и работниците по полето, отвеждала ги със себе си и ги освобождавала, след като всичките разбойници се изреждали да ги изнасилват.

На другия ден стана срещата. Два поста часови — единият на запад, по гребена, който стръмно се спуска към Серско поле, а другият на изток, върху една пъпка на гребена, който съединява Спиров чукар с Боздаг — и двата поста на около 150–200 крачки от мястото на събранието — даваха възможност на събраните да разговарят с нормално висок глас, а не шепнешком. Нямаше ги ония предварителни церемонии, които са така характерни за обикновените събрания, в които се избира председател, който да ги ръководи. При тая среща не биде избран председател, нямаше ред за взимане на думата , нямаше оратори с патетични речи и дълбокомудрени словоизлияния, нямаше аплодисменти и подсвирквания; изобщо нямаше елементи, предназначени за галерията.

С най-обикновен, делови тон Делчев накратко изложи искането на организацията харамиите да влязат в нея, да се съобразяват с нейния устав, да се подчиняват на организационните ръководители и заедно с местните организационни чети да образуват кадъра на организационните въоръжени сили, за да ги засилят. Делчев не беше оратор; той говореше бавно, дори провлечено, без патос и без превземания; само от време на време подчертаваше своята мисъл чрез натъртване. След като свърши, Кочо Муструка запита:

— Какво ще иска от нас организацията? Каква ще бъде нашата работа, какво ще правим, ако влезем в нея?

— Какво ще правите? Ще правите това, което правите и сега. Само че всичко, каквото ще правите, ще става по заповед и със знанието на организацията.

— Разбрано. Организацията има сметка от нашето влизане, защото заедно със свободата тя ни взима всичко. Но каква сметка ще имаме ние? Какво ще ни даде организацията в замяна на нашето подчинение?

Делчев се замисли за момент. На тия хора не можеше да обещае славата на Хаджи Димитра и Стефан Караджата по две причини: първо, защото славата не се създава по волята на един човек; и второ, защото харамиите не биха се уловили на такава въдица, понеже пет пари не даваха за някаква си слава, невъплътена в златни монети, с турската турà и седемте звезди, гравирани на едната им страна, и с язàта на другата.

— В замена — каза той — вие ще имате съдействието и помощта на организацията при извършване на възложените ви работи и при стълкновение с турската власт; а ако някой от вас загине, тя ще подпомага неговото семейство.

— Нека бъдем наясно! — продума Кръсто Зарев. — Да речем, по заповед на организацията ние пленихме филанкишията некого си. Организацията определи откупа и вземе парите. От тия пари тя ще ни даде колкото да не изпукаме от глад — ние, жените и децата ни, — а всичко друго ще остане за нея. Демек ние ще скитаме, ще гладуваме, ще рискуваме, ще си залагаме главите, ще бием тъпана, а организацията ще обира парсата. На кое отгоре тя иска да ни стане чорбаджия и да ни обърне в свои измекяри и кьоллета? Нема го майстора!

— Пак помислете — отвърна Делчев. — Ако вий не влезете в организацията и не й се подчините, освен турската власт вий ще вдигнете против вас и организацията, а чрез нея и българската власт. Вие знаете, че ръцете на организацията са дълги, че тя по-лесно от турската власт може да узнава и да пресича вашите пътеки; и че границите на турската империя не я ограничават. Помислете хубаво и тогава решавайте!

До пладне, събрани на отделни групи, харамиите се съвещаваха и обмислюваха положението. След пладне едни след други дохождаха при Делчева ония, които бяхме заварили снощи при идването си на Спиров чукар, отделяха се настрана с него, приказваха няколко време, след което Делчев се връщаше при нас. По-късно научихме, че всички приели да влязат в организацията идваха при Делчева да му явят това и да получат неговите наставления. Когато слънцето се наклони да зализа, събраните почнаха да се разотиват по разни направления. Илия Кърчовлията и Георги Радев Брожденина, които в настоящия момент нямаха чети и скитаха сами, заявиха на Делчева, че се присъединяват към неговата чета. Ние — трите чети — тръгнахме обратно нагоре по гребена към Боздаг. Още беше видело, когато се изкачихме на билото; вървяхме по ласчината, която образува началото на един от притоците на река Буланлък. Вървяхме не един след друг, а на групи.

Кочо Муструка, който вървеше пред нас с група от своите харамии, въртеше тоягата си между пръстите на дясната си ръка, като държеше кебето си наметнато на лявата, и по тоя начин се мъчеше да подражава походката на софиянците от хай-лайфа, когато излизат на разходка по булевард „Цар освободител“. Той беше около 60 годишен човек с едър ръст, посивяла коса, подстригани мустаки и брада, с широко, охранено лице; ако не носеше пушка, пала и патрондаши, човек би могъл да го вземе за някой селски думбазин. Външният му благодушен вид съвсем не отговаряше на неговия лют, жесток и кръвожаден характер. Той язвително говореше:

— Прелистили копелетата му с копелета 3–4 буквара, пасли петришките магарета по Джиневра^[28], наметнали клашниците на левата ръка, завъртели бастуна в десната и — „Да ни се подчинявате!“, „Да заловите когото ние ви посочим“, „Ние ще ви подхвърляме по некоя троха, а тлъстите комати ще лапаме ние, дето сме пасли петришките магарета по Джиневра, дето си въртим задниците като гевендии и дето преметаме бастуните ей така“ — и той започваше отново да си кълчи задницата и да върти тоягата между пръстите си…

Мръкна се. Ние — Делчевата и Бозуковата чети — се разположихме за нощуване на билото, при една скала, която разделя ласчината, по която вървяхме, от басейна на реката, която слиза към манастира „Свети Иван Продромос“. Харамиите се разположиха за нощуване на срещната, сверозападната страна на ласчината, на стотина крачки от мястото, дето бяхме ние. Явно беше, че те са много зле настроени против нас; от начина по който ни поглеждаха докогато беше още видело, можеше да се догади, че те кроят нещо недобро. Аз постъпих часовой и на отиване към поста изказах на Бозукова своите подозрения.

— Имаш право — каза той, — всичко може да се очаква от тех. — И той нареди да има часовой и от неговата чета. И двата поста бяха поставени така, че да ни охраняват от харамиите.

Съмна се. Стегнахме се за път. Бозуков ни събра около себе си и ни даде напътствия, какво трябва всеки от нас да прави в случай че патрулът се натъкне на разбойническата чета на Кара-Ахмед, за да я обкръжим, да я избием или пленим. Патрулът тръгна напред и ние се насочихме след него на север. От срещната страна харамиите също се бяха приготвили и тръгваха на път по същото направление; те вървяха на група и минаха през ласчината. Когато ни наближиха, Кръсто Зарев, който вървеше напред, изтегли палата и с висок глас се обърна към всички харамии и четници:

— Момчета! Който иска да бъде куче, вързано куче — да върви с тех! — и с палата той посочи към нас. — А който иска да си остане вълк, волен и свободен вълк — напред след мене към Калъм-Бургаз! — и той посочи с палата към върха, който се издигаше пред нас и който току-що беше огреян от първите, розовите лъчи на утринното слънце.

С извадена пала, която бляскаше в ръцете му, Кръсто Зарев се обърна и тръгна бързо към върха, последван от харамиите. Спряхме се за момент; Кръсто Българията и Атанас Бабàта си свалиха пушките, за да открият огън по тях, но Бозуков ги спря. Продължавахме да гледаме към групата харамии, които бързо се отдалечаваха и най-после се скриха зад гънките на билото, вече огреяно от слънцето.

Така — на вечни времена — се разделихме ние с харамиите. И сега — след 50 години — като да е пред очите ми: виждам тоя момент, когато Кърсто Зарев, с кебе, чийто ляв ръкав беше наденат на лявото му рамо, с горд жест да измъква палата и с ясен, звънлив глас да приканва свободните хора към свободен живот. Той беше красив човек, но в тоя момент беше истински, голям красавец…

Това беше на 4 август 1899 година, сряда. Налягали в парновата горичка под връх Св. Илия над село Горенци, Драмско, ние почивахме след пладне. Освен часовоя над скалата, Делчева, който пъшкаше и се превиваше от болки в стомаха, Соколова и Вангела Цървищалията, които шъпнешком разправяха разни случки от живота си, всички други от четата спяха. Беше ясен, много горещ и ослепително светъл ден, когато сенките поради контраста изглеждат черни. Аз добре чувах разказа на Вангела за бягството му от затвора в Демир Хисар и пъшкането на Делчева; имах пълно съзнание за онова, което става около мене, и при все това не бях в напълно будно състояние. При пълно съзнание за околната действителност, аз видях следната картина, която беше така жива, че и досега — след 50 години — се е запазила в паметта ми все така ясна, както тогава:

Видях Кръстя Зарев застанал до едно борово дърво. Веднага под него земята се пропука, гъст белезникав дим избухна от пукнатината и на валма обви боровото дърво. Кръсто Зарев пропадна в пукнатината, но след малко се показа с главата си над земята, като се беше уловил с двете си ръце за края на пропастта. Той се мъчеше да се изкачи горе, като си служеше с колената. Краят на пукнатината се откъсна като парче лед. Кръсто пак пропадна, но пак се показа и пак се помъчи да се качи горе; пак краят на пукнатината се откъсна и той пак пропадна. Това се повтори 5–6 пъти; при всяко ново откъсване и пропадане гъст бял дим с нова сила излизаше от бездната. Най-после краят на пукнатината се откъсна и Кръсто не се показа вече. Гъст сребрист дим отново обви всичко. Аз се стреснах цял облян в пот и разказах на Соколова онова, което бях видял.

— Сън. Видел си сън и като във всеки сън си видел разни нелепости! — отвърна Соколов и продължи да слуша разказа на Вангела.

В неделя, на 8 август 1899 г., ние бяхме пак на същото място под връх Св. Илия, когато Трушката доведе при нас един млад, левент момък с кестенява коса и кестеняви мустачки на име Димитър. Той бил родом от село Кашино, Мелнишко; дошел да постъпи в четата на Делчев. Той — Димитър Кашиналията — ни разправи, че на идване за насам в четвъртък — ще рече на 5 август — минал през Мелник и видял набити на пръти главите на 8 души харамии — цялата чета на Кочо Муструка.

След като се разделила от нас, тая чета заловила игумена на гръцкия манастир в Серско „Св. Иван Продромос“ и взела откуп за него 2800 златни турски лири. Тя тръгнала да се връща в България през Пирин планина. Турската потеря не можела да влезе в дирите на четата, която успешно лавирала и избегнала всичките секретни постове, поставени от турците на местата, където се предполагало, че тя непременно ще мине. Така тя се добрала до Пирин и сутринта в сряда, 4 август, навлязла в едрата иглолистна гора между селата Пирин и Лопово. Четата бързала по-скоро да стигне границата и продължила своя преход и през деня, за да се изкачи на хребета Демир чал и след това да навлезе в лабиринта от езера, скалисти върхове и остри гребени.

Организацията също се заинтересувала за четата — главно за взетия откуп — и скоро влязла в дирите й. Един от работниците на организацията, някой си Тодор Капатовалията, въоръжен под предлог, че отива за едър лов, проследил отблизо четата и я настигнал на 4 август към пладне на гребена Демир чал. Изморени от дългия денонощен преход и от изкачваните стръмнини, харамиите седнали да си починат на една поляна. Преди четата да постави часовой, Тодор Капатовалията се качил на едно дърво; и оттам застрелял часовоя, който бил застанал до едно дърво накрая на поляната. Тоя часовой бил Кръсто Зарев, който паднал тежко ранен. Изненадани, харамиите се пръснали и залегнали. Никой от тях не се сетил да погледне нагоре и да види, че им се стреля отгоре и че тъй както са залегнали, представляват по-добра цел. С рядка и вярна стрелба Тодор Капатовалията избил всичките харамии и слязъл от дървото. Кръсто Зарев, тежко ранен от първия изстрел, бил жив; той видял, когато Капатовалията слизал от дървото, и му стрелял. Между двамата почнала борба на живот и смърт, която свършила със смъртта на Кръстя.

С косвената помощ на турската власт организацията беше ударила с един куршум два заека: тя изби непокорните й харамии и обра плодовете на тяхното разбойничество. В кемерите на харамиите парите от игумена на „Св. Иван Продромос“ не бяха наплескани с кръв и не миришеха на трупове; в бездънната каса на организацията те влязоха облени с човешка кръв и засмърдели на човешки трупове… Та какво от това? Нали въпросът се отнася до добиването на политическа свобода на Македония! Нали целта е велика! Какво от това, че средствата са нечисти? Организацията е готвачът, който готви и ще поднесе на идущите поколения здравото и вкусно ястие на политическата свобода — какво от това, че тя предварително си е оплескала ръцете с нечистотии от нужника! Един ден сегашната действителност ще стане история; онези, които ще пишат историята, ще имат грижата пред идущите поколения да представят като чисти ръцете на Вътрешната македонска организация, а нейните водачи — безгрешни като ангелите и непогрешими като папата…

Още същия ден — сряда — Капатовалията слязъл в Мелник, явил се в укюмата и разказал какво е станало в планината; веднага от Мелник е била изпратена за Демир чал конна жандармерия, заведена на мястото от Капатовалията. На другия ден — четвъртък — главите на избитите харамии са били донесени в Мелник набити на пръти и изложени пред укюмата на показ; там ги видял Димитър Кашиналията, когато минал в четвъртък през Мелник…

Моето видение беше съвпаднало с датата, времето и обстоятелствата, при които загина Кръсто Зарев, и беше първият пробив в моя чисто материалистически мироглед.

По онова време таблицата на Менделеев за атомното тегло на елементите беше голяма новост, а съществуването на предсказаните от него елементи не беше още напълно потвърдено. Радият не беше още открит и чудноватото действие на неговите еманации — да превръщат елементите един в друг чрез деградация — беше още непознато. Анилиновите бои току-що бяха открити и техният създател, професорът по химия в Женевския университет, швейцарският немец Graebe току-що беше продал на френското правителство патента за произвеждане по евтин начин на червената боя, с която бяха почнали да боядисват червените панталони на френските артилеристи, униформите и галоните на френската армия. Телеграфът без жици не съществуваше и на учениците от трети курс на Ломското педагогическо училище, отишли на екскурзия в Загреб през април 1898 година, професорът по физика от тамошния университет демонстрираше великото откритие на италианеца Маркони — да се предават без проводници на 3–4 метра разстояние трептенията от един електрически звънец до друг. По онова време ако някой би изказал мисълта, че е близко времето, когато полуграмотните жители на най-затънтеното балканско село ще могат да слушат изпълнението на оперни парчета от Нюйоркската опера, преди да ги е чула присъствуващата в операта публика, биха го взели за луд, биха го вързали и биха го пратили в лудницата, за да му дойде умът в главата. По онова време атомът се смяташе за най-малката частица на материята, която не може да се раздели физически или да се разложи химически и че тя, материята, е основа и същност на живота върху земята. Още не беше се породила идеята за разлагане на атома, което доказва по безспорен начин, че онова което схващаме като материя, всъщност е кондензирана енергия, която е същността на живота.

Дотогава нищо не ми беше подсказало по един осезателен начин, че освен света, схващан от човека с неговите пет сетива — които са много малко, за да могат да обхванат всичките трептения на ефира, — съществува един цял необятен мир, недостъпен за тия наши 5 сетива, тъй както милионите нюанси на светлината — за очите на оня, който е лишен от зрение…

Продължихме да вървим на север по същото направление, по което се бяха отдалечили харамиите. При подножието на Калъм-Бургаз се огледахме навсякъде, но никъде не ги забелязахме: вероятно щом се бяха закрили от нас, те ще да бяха изменили направлението. Избиколихме върха, минахме край входа на пещерата и се установихме да денуваме на старото си място. Предстоеше ни дълъг и труден нощен преход и трябваше добре да си починем. Когато наближи да се мръкне, преди изгряването на пълната месечина се приготвихме за път и тръгнахме на изток; минахме край Таш мандра и се спуснахме по стръмната и камениста пътека на югоизток, срещу село Калопот, което остана вляво. Излязохме на пътя, постлан с калдъръм, който води от село Калопот за Драма, и по него слязохме в полето. В моята памет е останал споменът за благоуханието, което ни лъхна от юг, когато слязохме в полето: въздухът беше напоен с аромат от мащерка, лавандула и други благоуханни южни треви. Спомням си, че след като пихме вода на Таш мандра, никъде тая нощ не срещнахме вода и че бяхме много измъчени от жажда, а това беше отличен предлог за Атанас Бабàта да ръмжи против Македония и да се заяжда с македонците:

— Чудя се как са се намерили и как се намират още хора, които се съгласяват да се раждат в Македония! Че тука всичко е кесат — варанджа и водата! Бе човек! Като ще се раждаш, избери си за раждане место като место, а не Македония, дето ще изгориш за капка вода!

Андон Кьосето, който се случи до него и го чу, не му остана длъжен:

— Айде, ние бефме будали и се родифме овде, у Македония. А ти, бидейки роден у Бугария, що бараш овде, у Македония, при нас будалите?..

Когато наближихме село Горенци, чухме условния знак — чаткане с езика. Някой ни чакаше, беше ни забелязал и беше ни дал знак. След като и от нас биде даден същият знак, вляво от нас, от една тютюнева нива, се показа тънка, черна сянка, която бързо ни наближи. Това беше Трушката, човек на организацията, родом от село Горенци. Водени от него, минахме тихо през селото и спряхме на почивка над горния му край, при рекичката, която минава през селото на неколкостотин крачки от крайните къщи. Там Трушката ни остави и отиде в селото да донесе храна. Той много скоро се върна с едно натоварено муле — къщата му била на горния край, щом получил известие за нашето дохождане, той с време беше приготвил храна и веднага ни я донесе, освен хляб и сирене беше донесъл и едно шише ракия, с която почерпи всички по няколко пъти. Както бяхме изморени и отпаднали, тези няколко глътки ракия ни върнаха силите и ние ободрени започнахме изкачването на височината северозападно от селото по една стръмна, каменлива пътека.

На съмнало стигнахме при върха Св. Илия — една остра скала северозападно от село Горенци, отстояща на около 5 км от него по права линия, висока 3–4 метра и с отсечената си страна обърната към северозапад. Южната и източната й страна се преливаха в околната почва на гребена, от който се отделя към югозапад Скрижовският баир. Тук, под скалата, целият стръмен склон на височината беше покрит с дребна гора от парнар и дъб. Долу, под стръмнината, започваше една равна тераса, заета от работните земи на селото — дълга и широка по около 2 км. Работните земи бяха тютюнища и царевица. В средата на това равнище се кръстосваха два пътя — единият водеше откъм вр. Св. Илия на север, а другият от село Геренци на запад. Под точката, дето се кръстосваха, имаше едно високо и дебело крушово дърво, под чиято сянка на пладне дохождаха работниците от околните ниви да почиват. Тая тераса се спускаше стръмно на север и в нейното подножие минаваше пътят ,който водеше от Драма за подпланинските села северно от Горенци.

На около 20 крачки от мястото, дето се установихме, минаваше пътека, която водеше на изток за с. Горенци и на запад към хребета. На стотина крачки западно от мястото, дето бяхме, се издигаше един яр, през средата на който вървеше пътеката, за която споменувам по-горе. Почвата на яра беше от бяла глина, влажна, на места обрасла с подбел. Вървянката минаваше край няколко кладенчета с бистра и студена вода, открити при разяждането на стръмния яр. След като ни посочи мястото на водата, с която напълнихме меховете, Трушката си замина за село; той щеше да дойде довечера да ни донесе храна и тютюн.

Със среден ръст, черни хитри очи, черна коса, мургаво лице с фини черти, тънък, сух, много подвижен, пъргав и бърз, нервен, всякога весел — Трушката беше много интересна личност. Официално той по занятие минаваше за земеделец; в потвърждение на това имаше една нива с тютюн и две с царевица, където работеха жена му и децата. Преди да влезне в организацията, главното му занятие е било конекрадството. Впрочем той го упражняваше и сега като странично занимание, а най-вече за да не забрави занаята и да поддържа връзките за всеки случай. Както разправяше Трушката, конекрадците образуват нещо като международна кооперация, която почива на пълна дискретност и на взаимно доверие и уважение. Той казваше, че не се знае случай конекрадец да е станал издайник или злоупотребител. Доколкото му било известно, във всяко село в Серско, Драмско и Неврокопско имало по един или двама души конекрадци, така че конете или мулетата, откраднати от някой бейски чифлик при Чай-Агаа, минават от ръка на ръка в Неврокопско, а ако е необходимо, прехвърлят границата, за да бъдат продадени в България, снабдени с интизапски билети и с необходимите други документи — по всички правила на изкуството. Понякога — за разнообразие или за да попълнят дохода си в лошите години на занаята — конекрадците от близките едно до друго села образували временни разбойнически шайки, за да нападат и плячкосват къщите на селските думбази от някои далечни села, като всякога се ръководели от старото мъдро правило, според което „вълкът от мерата си не яде“. Още щом се свършвало нападението, шайката се разтуряла, всеки член още същата нощ се връщал в село и в случай на подозрение, доказвал по безспорен начин своето алиби.

В Драмско първите селяни, които влезли в организацията, са били конекрадци — хора вече организирани за нелегална, подмолна и конспиративна дейност; в това отношение организацията е имало какво да научи от тях. Образуването на временни местни чети за помощ на обкръжени от аскера революционери или на заплашвани от властта населени места, каквото се практикуваше през двете години, които предшествуваха Илинденско-Преображенското въстание, е имало за образец и води началото си от временните конекрадски разбойнически шайки.

От средата на месец юли 1899 г. до средата на септември ние стояхме под вр. Св. Илия над село Горенци. Единственият човек, от когото получавахме храна и всичко, каквото ни беше необходимо и чрез когото се съобщавахме и държахме връзка с околния свят, беше Трушката, който — без каквото и да е възнаграждение — беше образец на точност и добросъвестност. Понякога той ни правеше сюрпризи: веднъж — на следния ден след като се бяхме върнали изморени и отпаднали духом поради това, че не сполучихме да заловим Иляз бея. Трушката ни донесе две плоски шишенца, съдържащи по около 100 грама „балсама“ — както наричат по тоя край серния етер, и една кърпа захар на бучки. Той капваше по няколко капки от балсама върху бучка захар и подаваше на всекиго от нас, като казваше със засмяно лице:

— Вземи да ти стресне сърцето!

Друг път, като забелязва, че мехът, в който носехме вода за пиене, изпуска косми, каза:

— Мехът е взел да гние и затуй пуска косми. Я ми го дайте! Требва да го напълня с вино, та да стегне.

И той вечерта занесе меха в село, след което на следния ден го донесе напълнен с вино; действително, мехът се стегна и не пускаше вече косми.

Освен другата храна Трушката много често ни носеше месо, което варяхме в една газена тенекия, под която поддържахме огъня така, че да дава пламък, а не дим, за да не се забелязва от далече. Веднъж, когато стана дума да се заплати месото, Трушката махна с ръка и отказа да вземе парите:

— То ми е от максул^[29] — нема какво да се плаща — заяви той.

По някакъв случай веднъж Георги Брожденина бръкна в торбата на Трушката и набара една пълна кесия; той запита какво има в нея.

— Брашно. Царевично брашно — отговори Трушката и весело добави: — На Трушката това е пушката!

И той обясни, че всякога носи със себе си царевично брашно. Често му се случвало да мине край някое стадо, а — още по-често — той сам правел да се случва така. Той се сгушва в храстите, край които минават овцете, сипва в шъпата си малко брашно и го духва към тях. Щом попадне върху ноздрите на някоя овца прах от брашно, тя тичешком се отделя от стадото и се отправя по направление, откъдето е дошла тая благодат. Останалото се разбира — Трушката я улавя за крака и вечерта овчарят се чуди къде се е загубила овцата, а на следния ден в къщата на Трушката и в нашата газена тенекия ще ври месо. Когато му се наложело, той продължавал да подмамва отделената овца, за да я докара на такова място, откъдето ще може незабелязано да я задигне. Занаят!

* * *

Вечерта Трушката дойде. Той донесе за Бозуковата чета храна за няколко дни. Бозуков със своята чета се отделяше от нас и заминаваше на запад, оттатък река Струма. Двама души от нашата чета — Андон Кьосето и Гоне Бегин — заминаха с него. Те щели да напуснат Бозукова, когато стигнат в Кукушко. Численият състав на нашата чета оставаше същият както при тръгването ни от Дупница, защото срещу двамата нови четници — Илия Кърчовалията и Георги Радев Брожденина, които вчера се бяха присъединили към нас, днес Андон Кьосето и Гоне Бегин ни напускаха. Когато се мръкна, Бозуков и онези, които щяха да заминават с него, надянаха раниците, метнаха пушките на ремък, сбогуваха се с нас и се източиха на запад по пътеката за гребена, откъдето щяха да уловят Скрижовския баир. С някои от тях се разделихме навеки…

Ние останахме сами със задачата да заловим Иляз бея. Преди всичко трябваше да се организира наблюдение върху неговото движение из Драмско, а това не беше лесна работа. Тук организацията беше още в зародиш. В повечето от селата тя нямаше нито един свой привърженик, така че с изпълнението на тая най-важна част от нашата задача биде натоварен Трушката. Как се справяше той с възложената му задача, с кои лица си служеше — никой от нас не знаеше; това беше негова „конекрадска“ тайна; но всеки ден, редовно, той докладваше на Делчева къде и при какви обстоятелства е бил срещан Иляз бей.

Бозуков със своята чета се отдели от нас и замина на запад на 14 юли вечерта. През същата нощ заваля тих, ситен и хладен дъжд, който продължи без прекъсване следващите два деня и две нощи. Благоуханието, което ни беше дъхнало от юг миналата нощ, когато бяхме слезли по калопотския път в Драмско поле, сега ни излизаше из носа.

В основата си канарата беше вдадена така, че като се притисне към нея човек плътно, гърбът му можеше да не бъде измокрен; гърдите, завити с кебето, се запазваха отчасти от дъжда; но краката до над колената и ръцете нацяло бяха изложени на денонощно измокряне. Кожата на краката и ръцете се напои от влагата, побеля и набъбна като сюнгер; когато се опитвахме да ходим, стъпалата на краката боляха, като да бяха одрани, а от болки не можехме да държим в ръцете си пушките.

Виждам го като сега, седнал, облегнат на канарата, закачулен, със завити колене, с крака, обути в цървули, които се подават изпод долния край на кебето, и с незапалена лула в устата; виждам като сега Соколова безуспешно да се мъчи с огнивото, кремъка и фитила да си секне огън за лулата, понеже кибритът се измокрил, и да ръмжи:

— Де е сега Върбан Килифарски да го питам какво хубаво има в дъжда — и той подражава с ирония думите на Върбана: — „Да знаеш, казва, колко е приятно да слушаш капките! Кип-кап!… Кип-кап!… — и те наляга една приятна дрямка! Чудо — красота е, ти казвам!“ Ей това му е красотата на четническия живот в дъждовно време — да се измокриш като рибарин, да зъзнеш като куче и да не можеш да побараш пушката или да си секнеш огън за лулата!… Хубаво са го казали хората — на прехвалени ягоди с голема кошница не ходи…

Затекоха еднообразни дни — вчерашният приличен на днешния, а тоя на утрешния: отиване на пост, смяна, лежане или подклаждане на огъня под газената тенекия, дето ври яденето; след това пак на пост и тъй нататък. Понеже четата беше малобройна, а на стража се стоеше два часа, всеки от нас постъпваше на пост два пъти в денонощието. Денят не беше толкова досаден, защото навсякъде от канарата, дето беше постът, се откриваше широка и разнообразна гледка; като часовой аз например често наблюдавах с бинокъла движението по шосето Драма-Гюреджик, което понякога беше много оживено, и се забавлявах да броя върволицата от каруци или числото на аскерите, когато по него се движеше войска — нещо, което често се случваше, като се има предвид, че войска патрулираше между населените места навсякъде из Македония и Тракия. Понякога се случваше да наблюдаваме пикантни сцени.

Веднъж към пладне, в един много горещ и ослепително светъл ден през първата половина на месец август, на пост беше Мерджанов. Долу, под крушовото дърво при кръстопътя на терасата под нас, бе дошъл един мъж. Няколко минути след неговото идване под крушовото дърво дойде една жена, млада жена, ако се съди по нейния чевръст вървеж. За малко тя остана права до мъжа, а след това отиде в съседната царевична нива и я проходи надлъж и шир по всички посоки. Царевицата беше по-висока от нейния ръст, но ние от високо виждахме всичките й движения. Така тя кръстоса навсякъде и другите съседни ниви и се върна обратно на кръстопътя под дървото и седна до мъжа. Тоя последния стана и след миг двамата образуваха една купчина, при което белите ръкави от ризата на жената обгърнаха главата на мъжа… Те, изглежда, бяха сигурни, че никой не ги вижда…

— Я дай бинокъла да видя по-добре какво става там! — обърна се Илия Кърчовалията към Мерджанова, който беше на пост върху канарата.

Минута след като бе насочил бинокъла към групата, Кърчовалията издаде един силен остър звук: когато биваше във весело настроение, Илия подражаваше много сполучливо силното цвъртене на подплашена катерица.

Същия ден, надвечер, Георги Радев Броженина каза на Делчева:

— Господин Делчев, налага ми се да прескоча за ден-два до село. Требваше по-рано да ида, но така се случи. Оставил съм неуредени много работи в къщи…

И като видя едва сдържаните усмивки на всички ни, троснато добави:

— Какво сте ме загледали такива? Като ви са чурук сърцата, кой знай какво си мислете, дето искам да прескоча до село!

— Какво си мислим? Нищо не си мислим. Твоята е: шупели гьот дингили дурмас^[30] — отговори му Илия Кърчовалията.

— От обед насам мустаките ти като че ли са много засукани! — додаде Соколов с дяволито равнодушен тон.

Действително, черните, дълги и тънки мустаки на Георги Брожденина, заострени от сукане, стърчаха нагоре по един много войнствен начин. Делчев си даде съгласието. Когато се мръкна, Георги Радев преметна на гърба си кожената овчарска чанта, приплесна пушката зад дясното си рамо и замина за село Горно Броди. След 3 дни той се върна; в селото не влязъл, а прекарал на къра, из царевиците; там се срещал с жена си, която също прекарала там и не се връщала в къщи; тя нощувала в нивите, за да „варди царевицата от дивите свини и от борсуците“ — както щяла да казва на комшийките, когато я запитат къде се е губила. Георги Раев „наредил домашните си работи“ и веднага се върнал при нас.

През първата половина на месец октомври ние двама с Мерджанов напуснахме четата и заминахме за България. Соколов остана до нейното разформиране и към края на януари 1900 година дойде при нас в Цариград. Той ни разправи епилога от тая среща на Георги Радев с жена си през август 1899 г. Жена му забременяла; надутият корем обърнал вниманието на забитина в Горно Броди и той я извикал да я разпитва в полицейския участък, за да научи от нея къде е мъжът й, когото така усърдно и безуспешно търси властта. Той я запитал:

— Къде е мъжът ти?

— Не знам. Откак е забегнал, нищо не съм чула за него.

— Ами това от кого е? — запитал забитинът, като с очи посочил надутия й корем. — От кого си трудна?

— От кого ли? — отговорила жената на Брожденина. — Мъже в село мнооого!..

Още по-късно — след повече от 20 години — научих, че след тоя разпит жената на Георги Радев е била интернирана и настанена от властта да живее в Москов хан в Серес, дето и се освободила от бременност. Роденото от нея момиче по-късно се оженило за някой си Тодор Наров от с. Горно Броди и засега живее с мъжа си в гр. Станимака…

Ако и кратки, летните нощи над с. Горенци ни се струваха безкрайно дълги. Звездите дълго се колебаеха, преди да изгреят и — изгрели — бавно, убийствено бавно се извъртаха по небосвода над главите ни. Дружната, тъжна и монотонна песен на щурците, която изпълваше въздуха из цялото Драмско поле, будеше спомени за семейното огнище и мечти за тих, спокоен живот и мирен труд… Колко далече са те сега от нас — семейното огнище, тихият, спокоен живот и мирният труд!..

Завит в кебето си, легнал по гръб, с пушка, стисната между колената и прегърната с две ръце, загледан в ясното звездно небе, Вангел Цървищалията полугласно разправя:

— Демирхисарските турци казват, че турското царство ще се свърши, когато „Кръста“ тръгне пред „Джамията“ — и с ръка той посочи към съзвездието Лира, където Вега и още три звезди от втора величина образуват кръст; а след това вдясно от него, към съзвездието Лебед, от което три блестящи звезди образуват почти права линия — минарето на въображаемата джамия.

— Много малко живот дават на турското царство тези демирхисарски турци! — иронично забелязва Мерджанов.

— Целата вечност — ни повече, ни по-малко! — допълва Соколов.

Изправен на пост върху скалата, в тишината на нощта, сам пред Вселената, чиито звездни светове се извъртат над главата му, всеки от нас, за да убие времето и да направи течението му по-незабелязано, мисли, разсъждава, оформя своя мироглед и своята собствена философия…

Каква безкрайно голяма величина е човекът спрямо света на микроорганизмите! Всеки от нас представлява цяла безкрайна вселена от живи организми — клетки, групирани в органически системи — тъкани: съединителна, костна, мускулна, кръвна, нервна, мозъчна. Когато човек изучава анатомията и ембриологията на животните и растенията, добива впечатление, че всъщност прониква в движението на звездните светове… Гледана под микроскоп, който увеличава 300 пъти, дикотомеята — един микроскопичен организъм — се вижда като правоъгълна призма, нещо като четвъртита кибритена кутийка, отсечена в единия от ъглите; така увеличена, тя има размери един милиметър дължина, половина милиметър широчина и четвърт милиметър дебелина. За да добием дължина от един милиметър, трябва да наредим с дългите им страни една до друга 300 дикотомеи; със широките им страни — 600, а с дебелината им — 12200 дикотомеи. За да добием височина 2 метра — най-големият възможен ръст за човека — трябва да наредим по дължината им 600 хиляди дикотомеи. Като се има предвид, че в един кубически милиметър се побират 216 милиона дикотомеи и че обемът на човешкото тяло е средно около 150 милиона кубически милиметра, можем ясно да си предствим колко неизмеримо голям е човекът спрямо микроскопичните организми, каквато е дикотомеята или каквито са животинските и растителните клетки.

Но колко е малък, колко нищожно малък е човекът в сравнение със земята! Диаметърът — така да се каже, дължината на земята е 12 742 километра. За да се добие тая дължина, трябва да се наредят — главата на един под краката на другия — 6 милиона и 371 хиляди човека, всеки един с височина 2 метра. Значи по отношение дължината на Земята ние сме 11 пъти по-малки по височината от дикотомеята, сравнена с човека. Ако земята е живо и разумно същество и ако поиска да ни забележи, трябва да ни тури под своя микроскоп при едно увеличение от 3300 пъти, за да ни види такива, каквито сме — като пръчици и запетайки — нещо като Коховите туберкулозни бацили. Или ако се спази същото съотношение между височината на човека и дължината на Земята, каквото е онова между дикотомеята и човека, всеки от нас би трябвало да бъде висок 220 метра!

Обемът на Земята, който е 1083 милиарда и 700 милиона кубически километра, сравнен с обема на човека, е 223 хиляди пъти по-голям от обема на човека, сравнен с обема на дикотомеята; или, с други думи, обемът на 223 хиляди човека ще се отнася към обема на земята тъй, както обемът на една дикотомея към обема на човешкото тяло.

Ами тежината? Нека приемем, че всеки от нас — без разлика на пол и възраст — е висок 2 метра и тежи 100 кг. Тогава 70 човека ще тежат 7 тона, т.е. приблизително колкото един кубически метър желязо или пък колкото тежи средно един кубически метър от масата на земята. Човечеството наброява 2 милиарда души и е с тежина от около 200 милиона тона. Понеже един кубически километър от земната маса тежи средно 7 милиарда тона, следва, че тежината на цялото човечество е 35 пъти по-малка от тежината на един кубически километър от земната маса. От това пък следва, че тежината на Земята е 38 милиарда пъти по-голяма от общата тежина на човечеството. За да добием една по-ясна представа за съотношението между общата тежина на човечеството и тежината на Земята, нека си представим, че нам се е удало да композираме влакове, всеки един от които може да побере и да пренася наведнъж всички хора по земното кълбо. За да пренесем тежината на земята с такива влакове, ще трябва да пускаме по един такъв влак всеки пет минути — и това непрекъснато в продължение на 360 милиона и 660 хиляди години!

Над главите ни без шум, без сътресение, без бързане, без почивка, без умора звездите следват в кръг своя път и сега, както са го следвали милиони години преди нас, както ще го следват милиони години след нас… Това са същите звезди, които са блестели над хаоса, от който се е родила слънчевата система; същите звезди, които със своята трептяща светлина са поздравили появата на живота върху земята — първите минерални кристали и микроскопичните организми, родоначалниците на растителния и животинския мир; те са следили с неуморно постоянство развитието на организираната материя и етапите, през които тя е минала, за да образува двата клона на органичния земен свят — растителния и животинския. Тези същите звезди са видели амонитите — гигантски охлюви с диаметър от няколко метра, дървовидните хвощове и папрати; видели са рибогущерите и земноводните чудовища, дълги по няколко десетки метра, хвъркатите змейове, мастодонтите, диносерите, мамутите — дебелокожи, в сравнение с които днешните слонове приличат на джудженца. Същите тия звезди са наблюдавали яростните борби за надмощие между двата звера, стоящи на еднакво физическо, умствено и морално равнище — пещерният човек и пещерната мечка. От хиляди години те наблюдават всеки момент от бавната еволюция на човешкия дух, за да се освободи от животинското в човека. Те знаят каква скъпа цена е платило и продължава да плаща човечеството за своя духовен и материален напредък; те помнят всички опустошения, всички войни и кръвопролития; те знаят всички насилия, цялата мизерия на човешкото робство; те са свидетели на робските въстания, на тяхното потушаване, на Спартаковата геройска смърт и на „великото“ дело на Помпей Велики. От двете страни на пътя Рим-Остия, на едно разстояние от 35 км, Помпей заповядал да побият един до друг 75 хиляди дървени кръста, на които да разпънат 75 хиляди роби, остатъка от Спартаковата армия, разбита в битката при Бриндизи. Под светлината на същите тия звезди разпънатите роби — мъченици — борци за общочовешка свобода, са умирали от най-мъчителната и бавна смърт, на която са се наслаждавали римските патрициянки, когато през лятото в 71 г. преди Христа, полулегнали, в прегръдките на своите любовници, са отивали на носилки от Рим в морския курорт Остия. Това са същите звезди, по които египетските и халдейските звездобройци са съставили зодиака и са гадаели бъдещето на личностите и народите. През оная паметна нощ те са осветявали пътя на тримата халдейски мъдреци, които, водени от неизвестната им, изгряла на изток блестяща звезда, отивали да се поклонят на оногова, който в същата нощ се родил във Витлеемската пещера; да се поклонят на оногова, който пръв ще отрече властта на човек върху човека и ще се опита да събори държавата и робството не чрез насилия и убийства, които той ще отрече напълно, а като проведе в живота — като основно начало за човешкото общежитие — любовта между хората, за да настане „на земли мир и во человецех благоволение“. Същите тия звезди са видели как Христовото учение — учение на любов и всеопрощение, извратено чрез властта от Константин Велики, е родило Инквизицията и кладите, на които са били изгаряни живи еретиците. Тия същите звезди помнят смъртта на Савонарола и Хуса, помнят Стокхолмската кървава баня, помнят Сицилийската вечерня, Вартоломеевата нощ и всички планове против свободата на личностите и народите, обмисляни в тъмнината и изпълнявани при тяхната, звездната светлина…

Колко малка, колко неизмеримо малка е Земята в сравнение със звездната Вселена! Над нас, пред нас, около нас се простира Безконечността — безконечност по броя на звездните светове, безконечност по времето на изтеклите досега години и на годините, които ще текат в бъдеще, безконечност по пространство…

Светлината се разпространява с бързина 300 хил. км в секунда; ако тя се движи не по права, а по извита линия, светлинният лъч би обиколил Земята по екватора седем пъти за една секунда; ние виждаме първите слънчеви лъчи 8 минути и 17 секунди след изгряването на слънцето. А звездите, които блещят над главите ни, са толкова далече, че светлинните лъчи, които извират от някои от тях, дохождат до нас за една и повече години, а други за векове, хилядолетия, за милиони и десетки милиони години. Това са слънца със своите планети, които обикалят около тях; планетите имат своите спътници… Когато гледаме звездите, ние ги виждаме такива, каквито са били преди години, преди векове, преди хиляди, милиони или десетки милиони години. Виждаме тяхното минало, по-близко или по-отдалечено, в зависимост от разстоянието, което ни дели от тях; по тоя начин, осветлявана от тяхната светлина, нашата сегашна действителност се слива с тяхното минало; нашето по-близко или по-далечно бъдеще ще се слее с тяхното настояще. И никой не би могъл да тегли граница между едното и другото, защото тяхното минало се слива с нашето настояще и тяхното настояще — с нашето бъдеще…

Времето… Ако бихме могли да прозрем в действителните човешки подбуди, да върнем времето и да заживеем реално в миналото, както живеем в настоящето, колко много от сегашните безспорни истини биха се превърнали в глупави фантазии или в нагли лъжи; и колко от онова, което в миналото се е смятало за неоспорима истина, сега е добило образ на някаква глупава фантазия, на безсрамна или злонамерена лъжа! Ако бихме могли да изпреварим времето и да живеем реално в бъдещето, както живеем в настоящето, колко много от сегашните човешки фантастични мечти ще станат жива, реална действителност! Истините от миналото се преобразяват в сегашни лъжи, за да се изменят и станат пак истини в бъдещето; лъжата от миналото минава по същия път, за да изглежда като истина в настоящето и да стане пак лъжа в бъдещето…

Колко е бедна нашата човешка фантазия в сравнение с действителността! Ние можем да си представим дължини от милиметър, метър, километър, сто километра; мъчно е да си представим ясно дължини от хиляда, две хиляди, три хиляди километра. Едва ли можем да си представим дължини, по-големи от три хиляди километра; в никой случай не можем да си представим разстояние от 300 хиляди километра, каквото изминава светлината за една секунда; а в действителността съществуват разстояния, които се измерват с милиони светлинни години. Ние ги произнасяме с думи — тези разстояния, — без да сме в състояние да ги обхванем в своето въображение. Същото е и с количеството на предметите: отчитаме един, два, пет, сто, хиляда, десет хиляди, един милион предмети; но числото на житните зърна, които земята произвежда за една година, и на ония, които е произвела през цялото свое досегашно съществуване, е безкрайно голямо, за да може да бъде обхванато от нашето въображение. Броят на звездните светове е безкрайно голям и ние можем през целия си живот да пишем цифрени знаци един след друг, без да изчерпим с написаното от нас число, броя на звездите, а камо ли да си представим тоя брой. Същото е и с обемите: можем да си представим обем от кубически милиметри, метри, дори кубически километри; но можем през целия си живот да пишем цифри, за да изразим в кубически километри обема на Вселената, без да стигнем онова число, което да изразява действително тоя обем; разбира се, и дума да не става, че бихме могли да си го въобразим.

Безконечността се простира както върху големите, така и върху малките величини и ние се намираме по средата между безкрайно голямото и безкрайно малкото. Нашето въображение се лута безсилно и бледно между тях, без каквато и да е вероятност да ги обхване. Всички фантастични приказки за кентаври, за пълзящи чудовища, за исполински многороги бикове, за хвъркати змейове — всичко това са смътни спомени за нещо, което някога е съществувало в действителност. Човешката фантазия е много бедна, за да обхване действителността в настоящето; още по-бедна — за оная в миналото; а е съвършено немощна да обхване действителността в бъдещето…

Миналото, настоящето, бъдещето — това са трите части на едно и съшо цяло, произтичащи една от друга, неразривно свързани една с друга чрез причинна връзка. Ние прозираме миналото през завесата на изтеклото време, което я прави все по-плътна; недостатъчно вникнали в причинната връзка, ние се лутаме в мимолетното настояще; и не можем да прозрем в бъдещето, затулено от нас зад непрогледната завеса на нашите ограничени пет сетива и на нашето невежество.

Ние схващаме окръжаващия ни свят с нашите пет сетива, всяко от които предава на мозъка в определени граници — по една серия от трептенията на ефира. В така определените граници и оттатък тях съществуват трептения, недостъпни за нашите сетива, така че в нашите схващания за околната природа има празноти, нещо, което ни лишава от възможност да схващаме правилно нещата. Какво има в тая бездна от трептения, която отделя 32 хиляди трептения в секунда на най-високия звук, улавян от човешкото ухо, и няколкото милиона трептения в секунда, които нашето око схваща като червена светлина — най-долната в спектъра? Какво има зад трептенията, които схващаме като виолетова светлина — най-горната в спектъра? Ако би липсвало само една от тия наши пет сетива, например зрението, ние не бихме имали идея за съществуването на звездите и Вселената, не бихме могли да добиваме храната си, не бихме могли да избягваме опасностите, които заплашват нашето физическо съществувание, изобщо не бихме просъществували досега. Ако ни липсват две от тия пет сетива, например зрението и слухът, в стълбата на животинските организми бихме стояли на едно от най-ниските стъпала.

Като се има предвид колко много познания дължим на всяко от нашите пет сетива, мъчно е да си представим колко по-широк би бил кръгът на нашите познания, ако бихме имали още едно сетиво. А празнотите в усещаните от нас трептения на ефира са толкова много и така пространни, че само още едно сетиво е недостатъчно, за да ги направи достъпни за нашия мозък.

Ние имаме ясна представа за три измерения, определящи формата на телата, които ни окръжават. Имаме идея за дължина, широчина и височина; по тоя начин имаме представа за телата, чиито граници са площите. От математиката знаем, че на всеки алгебричен израз отговаря съответно геометрично понятие. Така алгебричният израз нула отговаря на геометричното понятие точка, т.е. величина без каквото и да е измерение; на числата на първа степен отговаря геометричното понятие линия, т.е. величина с едно измерение; на числата на втора степен — геометричното понятие площ, т.е. величина с две измерения; на числата на трета степен — геометричното понятие тяло, т.е. величина с три измерения. На какви геометрични понятия отговарят алгебричните числа на четвърта, пета…, ента степен? Математикът ни подсказва, че съществуват четири, пет…, ен измерения, за които ние нямаме никаква идея.

Ако имахме идея само за две измерения, всичко в природата би изглеждало във вид на линии и даже не бихме могли да подозираме, че разните аспекти от една и съща площ имат някаква връзка помежду си. С нашите 5 сетива ние схващаме предметите като имащи три измерения. Ако имахме идея за още едно — четвърто измерение, ние не бихме били ограничени във времето и пространството; бихме могли да присъствуваме едновременно на много места и бихме живели в миналото, настоящето и бъдещето, които биха били еднакво реални за нас. Чрез нашите пет сетива ние сме ограничени в схващанията си за съществуващите измерения. При все това… ние имаме много смътна идея за четвъртото измерение — насън ние присъствуваме едновременно на две и на повече места, едновременно наблюдаваме събития, разделени с десетки години събития от миналото, настоящето и бъдещето…

Безконечно е числото на звездните светове. Ако приемем, че Земята е единица, а числото на звездните светове безконечно, и изразим отношението помежду им с дроб — единица върху безконечно — ще добием безкрайно малко число, нещо много близко до нула. И обратно — безконечно върху единица ще бъде равно на безконечно. По отношение на Вселената Земята е безкрайно малка величина, почти нула; а вселената — безпределно голяма величина. Или с други думи, такава, каквато е, Земята — единицата — се повтаря във Вселената в безконечно множество екземпляри.

Не само че е вероятно, но повече от сигурно е, че на много места във Вселената съществуват точно такива слънчеви системи като нашата, в които планетите са точно на такива разстояния от слънцето и толкова на брой и по устройство, както в нашата слънчева система; че на много места във Вселената съществуват планети като земята, върху които животът се е зародил и се е развил по същия начин и в тоя момент се намира в същия стадий, както е върху Земята. Нима в тая гора, където се намираме сега ние, четниците, няма да се намерят множество дъбови или парнарови листа, които да са съвсем еднакви по форма и големина! А листата в тая гора по брой са несравнено по-малко от безкрайното число на звездните светове. Прочее, на много места във Вселената съществуват планети като нашата Земя — такава, каквато е в настоящия момент; планети, върху които — както тук, под канарата на връх Св. Илия над село Горенци — се намират чети като нашата, съставени от четници, които по брой, възраст, имена и съзнание са като нашите; и двама от тях — подобно на Соколов и на мене, часовой и подчасовой — съзерцават звездите, разсъждават и шепнешком построяват своя собствен мироглед… Да, ние, нашите тела, нашето съзнание, всичко, което ни окръжава, съществува на много места във Вселената! Ние сме вездесъщи!

Но безконечността съществува на всеки миг не само в настоящето. Тя е безкрайност на всеки момент в миналото, тя е безпределност на всеки миг и в бъдещето. Следователно ние и всичко, което ни окръжава, сме съществували на всеки миг в миналото, съществуваме и в настоящето и ще съществуваме в бъдещето. Да! Ние сме безсмъртни! Смърт няма. Смъртта е суеверие, фикция.

Избитите, избесените и измрелите, въпреки общото суеверие, съществуват преди всичко в паметта на преживелите и стимулират техните действия; те съществуват на много места във вселената, съществували са вечно в миналото, ще съществуват вечно в бъдещето. Защото всичко, което ни окръжава, ние самите, нашите желания, нашите мисли, нашата скръб, нашите стремления — всичко е вечно и се повтаря без прекъсване на много места във Вселената, където всичко е движение и където даже надгробното ридание съставлява част от общата, от мировата хармония…

Устройството на нашия мозък е такова, че ние лесно асимилираме заблуждението, лъжата и суеверието и много мъчно възприемаме истината. Така, ние и вагонът, с който пътуваме, сме неподвижни, а земята бързо се измъква изпод нас; облаците са неподвижни, а луната бяга зад тях; земята е неподвижна, а вселената се върти около нея; ние не можем да си представим човешкото общежитие без власт и смятаме, че свободата ще доведе човечеството до дивашко състояние. Всичко това е толкова очевидно! Толкова очевидно, че за да се убедим в противното, трябват дълги и обстойни доказателства.

Човек умира и ние мислим, че с него всичко е свършено. Всъщност вярно ли е това? В утробата на майка си детето е свързано с нея чрез плацентата; чрез нея то диша и се храни; то има очи, с които не може да вижда; има уши, с които не може да чува; има храносмилателна система, с която не се храни; изобщо то има органи, които са в зачатъчно състояние и които не му служат за нищо. Ако би могло да разбира, когато му говорим и ако би могло да ни отговаря, след като научи от нас, че то — детето — един ден ще се раздели от плацентата, ще може свободно да движи ръцете и краката си, да гледа, да слуша, да се храни самостоятелно, да разсъждава, тогава то би ни отговорило, че всичко, което чува от нас, е невероятно и необяснимо: как ще може да живее то разделено от плацентата, чрез която съществува?

Нещо подобно е и с нас, хората, чието тяло, като ни свързва със земята, представлява това, което е плацентата за нероденото дете. Като него ние имаме дремещи способности, които смътно се проявяват само по време на сън или в полубудно състояние, когато е разслабена връзката между тялото и психическия ни аз — също така, както детето в утробата на майка си реагира чрез неопределени движения, когато върху корема на майката насочим много силна светлина. Както след раждането, когато детето бъде разделено от плацентата, започва неговият действителен, деятелен, земен живот, така и след онова, което ние наричаме смърт (когато психическият ни аз се раздели окончателно от плацентата — тяло), започва нашият действителен, деятелен, психически живот. Да! Всъщност смърт няма.

Смъртта — това е фикция!

Човекът… Но всъщност що е човекът? Онова съчетание от плът, кости, кръвоносни съдове, нерви и мозък, това ли е човекът? Но и мъртвецът, и той, както живият човек, съчетава у себе си плът, кости, кръвоносни съдове, нерви и мозък — какво му липсва, за да бъде жив? Липсва му онова, което туря в движение мозъка и нервната система, а заедно с тях и цялото тяло — липсва му психическа сила.

Впрочем всички ние, които признаваме или отричаме съществуванието на душата, всеки ден, всеки час, всяка минута в обикновения си разговор неволно и непрестанно потвърждаваме нейното съществуване и най-главната роля, която тя играе в нашия живот. Ние казваме: „аз имам тяло“, „аз имам ръка“ или „аз съм човек“, а не „тялото или ръката има мене“ — и по тоя начин, без да щем, твърдим, че нашата психика представлява нашата същност и че тя е, която притежава и командува тялото.

Не тялото, а човешката психика създава великите художествени и философски творения; тя долавя и формулира природните закони; тя създава телеграфа, телефона, параходите; кръстосва моретата; тя изнамира машините и локомотивите, тя строи железните пътища, мостовете, тунелите и пробива планините, за да улесни съобщенията между народите; тя печели победите както във войните, така и в стопанския и културен живот.

Като гледаме повърхностно на нещата, ние сме склонни да мислим, че смъртта — това е краят: край на нашето физическо съществувание, край на нашето съзнание, край на нашия психически аз. Между това… Е, да! Между това ние знаем и не се съмняваме, че гравитацията, топлината, светлината, електричеството са мирови, повсеместни вечни сили, че при дадени условия те преминават една в друга и със своето действие привеждат в движение звездните светове и поддържат равновесието между тях. Като приемаме, че смъртта туря край на психическото ни съществуване, всъщност ние допускаме една нелепост: че от всички видове енергия само оная, която туря в действие мозъка и нервната система — най-висшата от силите, само тя единствена не е мирова, вечна и повсеместна, а умира заедно с тялото. Все едно да допуснем, че щом се строши електрическата машина, унищожава се и самото електричество. Ако ние положително знаем, че електричеството съществува независимо от това, здрава ли е, или е негодна машината, чрез която го правим използваемо за нашите нужди, защо да не допуснем, че след изхабяването на тялото, чрез което се туря в наше разположение част от психическата енергия, тая енергия се връща към своя първоизточник? Ние не се съмняваме в това, че водната молекула, изтръгната от морето чрез слънчевата топлина, след като разходва енергията, употребена от слънцето за вдигането й до върха на планината, в края на краищата отива пак в морето.

Силите, които действуват в природата — гравитация, топлина, светлина, електричество, психическа енергия, при дадени условия преминават от една в друга: гравитацията се превръща в механична сила, която преминава в топлина, в светлина или в електричество. Не говори ли това за единство на енергията, сиреч че във Вселената съществува само една — единствена енергия, която, поради ограничената ни способност към възприятия с нашите пет сетива, ние я възприемаме като гравитационна, механическа, центробежна, психическа сила, или като топлина, светлина, електричество? Коя е тая единствена мирова сила? Без съмнение оная, която е в състояние да обгърне и да възприеме останалите — мировата психическа сила. Така че човекът, животните, растенията — всички те са въплътени частици от мировата, вечна и вездесъща психическа сила, от Всесъзнанието.

„…Ако ти, като гледаш движението на звездните светове — движение съвършено, защото става без всякакъв шум и сътресение; като наблюдаваш организмите и тяхното усъвършенствуване при развитието им; причинната връзка, последователността и закономерността на всички явления; поразителното единство и последователност на творческия план във Вселената; ако ти гледаш света и не можеш да видиш Бога, значи, че си слепец. Как мога аз да дам на слепия идея за цветовете на дъгата?.. Не те ограничавам; чети, просвещавай се, търси истината; но търси я искрено, честно, без пристрастие, без предубеждение…“ — си спомнях думите на вуйка си, когато преди няколко години се бях помъчил да оборя неговата вяра в Бога. Прав ли беше той? Не бях ли аз действително слепец, който с материалистичната тояга на Людвиг Бюхнер опипвах пространството около себе си и заключвах, че Вселената и Истината се простират до края на тая тояга?…

* * *

…Долу, в подножието на стръмнината под връх Св. Илия, стопаните на царевичните ниви дохождаха нощем да вардят царевиците от дивите свини и борсуците; те дрънкаха с газени тенекии и от време на време се провикваха силно, за да плашат дивеча. Стопанинът на нивата, която беше точно под нас, така продължително, усърдно дрънкаше тенекията и в такт, че наподобяваше тъпан на сватба. Когато биваше в добро разположение на духа — а това се случваше често, Георги Радев Брожденина, с дясна ръка вдигната високо нагоре, с лявата в хоризонтално положение, като щракаше пръстите си, като да хвърляше гюбек, играеше кючек под такта на тенекията.

Почти всяка нощ поред двама души от четата отиваха или в царевичните ниви под стръмнината за царевични кочани, или на 2 км южно от Св. Илия, в лозята на село Скрижово, за грозде, което донасяха на четата. Веднъж към полунощ на 5 срещу 6 август двама със Соколова слизахме към царевичните ниви под стръмнината. Беше топла, тиха, ясна, звездна нощ. Току-що бяхме излезли от гората и се готвехме да навлезем в нивите, когато една бяла, ослепително силна светлина освети околността като ден. Тая светлина изненада не само нас. Без да обръща внимание на тенекията, която дрънкаше на долния край на нивата, на виковете, които надаваше стопанинът, и на шума от нашите стъпки, изправен на задните си крака, на няколко крачки от нас един борсук прегризваше дръжката на един царевичен кочан, като си помагаше с предните крака. Изненадан от силната светлина, той прекъсна своята работа, скочи на задните си крака и се мушна в гората. Тая силна светлина, която трая две-три секунди, беше причинена от един голям болид, който пресече небето от югоизток към северозапад и — някъде зад Боздаг — експлодира със силно святкане; след няколко минути глух, далечен гръм разтърси въздуха.

Веднъж пак със Соколова бяхме отишли за грозде в скрижовските лозя; под лозето, където влязохме и взехме да берем грозде, беше царевична нива, чийто стопанин дрънкаше тенекията и, види се, дочул шума от нашето шътане из лозето, удвои дрънкането и виковете по посока към нас.

— Ху-бреее! Бре-бре-бре-бреее! — ревеше вардачът на царевичната нива и думкаше тенекията.

— Чакай да ти кажа какви борсуци плашиш! — изръмжа Соколов, на когото бяха омръзнали тенекията и виковете. Той свали от ремъка своята сръбска маузерка и даде един изстрел нагоре във въздуха, по посока на виковете.

Веднага викът се пресече, а едно силно издрънкване на тенекията ни даде да разберем, че вардачът я беше хвърлил на земята. Царевичната нива взе да шуми и да пращи: изненадан от тия борсуци и диви свини, които в отговор на дрънкането и на неговите викове стреляха по него, вардачът бягаше през глава надолу из царевицата, като поваляше и трошеше царевичните стъбла…

Към средата на август ние се преместихме да денуваме под пътеката до самия яр. Преместихме се по две причини: първо, за да не бъдем на едно и също място дълго време, та ако сме забелязани случайно и издадени от някого, да не бъдем изненадани от аскера; и, второ, за да бъдем по-близо до водата; от голямата жега често ожаднявахме и водата от меха не ни стигаше за цяло денонощие, така че като сме близко до водата на изворчетата, нямаше да жадуваме. Бяхме се настанили в гъстия лещак, където — в съседство с ручея — жегата не беше толкова силна.

Веднъж към пладне аз бях часовой, а Мерджанов подчасовой. Под нас в лещака нещо зашумоли. Върховете на леските силно се люлееха, някой сечеше най-високите лески и ги издърпваше надолу. Мерджанов тихо се промъкна към мястото, дето ставаше шумът. Соколов, който също беше наблизо, се спусна надолу с цел да заобиколи мястото и да мине под него. Оня, който сечеше леските, щом забеляза Мерджанова, хукна надолу по стръмнината, като прескачаше лесковите храсти; под него обаче беше Соколов и човекът, като се видя между двамата, се спря. Мерджанов скочи върху него, улови го за врата и го помъкна към четата. Човекът, задъхан и бледен като мъртвец, дойде при четата и седна, като с ръкава на дясната си ръка изтриваше потта от челото и лицето си. Той беше селянин, стар, 75–80 годишен, с побелели мустаки, с малко, кирливо фесче върху побелялата си и рядка коса, със сини дочени гащи, пояс и елек от тия, които носят в околните села, с бяла, окирливена риза с дълги, широки ръкави. Той носеше в ръката си косер, с каквито подрязват лозята; когато седна, той сложи косера до себе си.

— Ама пъргав старик! — каза Мерджанов. — Прескачаше ей такива високи храсти! — и той посочи с ръка височината на рамената си. И като се обърна към човека, той го запита:

— Защо се изплаши толкова? Ние не ядем хора.

— Абе! Де да ви зная какви хора сте? Тук сега върлува Кара-Ахмед, та има защо да ме е страх.

— Да не ти фръкне копчето — от това ли те беше страх? — продължаваше да пита Мерджанов.

— Па и това да е! Толкова годишен човек съм, увардил ме Господ досега, та на тия стари години тоя ли резиллик да ми дойде на главата?

Ние дружно и весело се смеехме на моминското целомъдрие на тоя старик спрямо содомските издевателства на дезертьора от драмския турски гарнизон, разбойника Качак Кара-Ахмед. Старикът изгледа поред всички ни и най-накрая и той се засмя.

— Ти откъде си? — запита го Делчев.

— От ей това село — отговори старикът и посочи на североизток от Горенци.

— Ами що тераш тука? — продължаваше да го пита Делчев.

— Дойдох да сека лескови пръти за кошове — отговори нашият пленник. И след като ни изгледа поред, добави, като да говореше на себе си:

— Аз имам един сестрин син, демек мой внук, кръстен на мене; и той като вас скита из горите…

— Кой е той? — запита Илия Кърчовалията.

— Петър. Петър Горницалията. Оттогава не съм го виждал, нито чувал…

— Откога? — запита Делчев.

— От баскъна^[31] в Долиос — требва да има оттогава десет години. Аз го крих по тия места и у дома, докле оздравее, а след туй си замина и оттогава не съм го виждал и чувал. Кой знае къде е сега — може да е напълнил некой хендек!…

И той заразправя следната история:

Харамийската чета на Стойо войвода, в която е бил и сестриният му син, следила да залови Иляз бея. Една нощ тя нападнала бейската къща в чифлика му Долиос. Но Иляз бей успял да прати по човек известие в Драма, че е нападнат от разбойници; той и хората му открили стрелба по четата. Престрелката траяла около два часа, когато от Драма пристигнала конна жандармерия, която прогонила нападателите. Неговият сестрин син бил ранен — куршум от мартинка пронизал двата му крака в бедрата. Четата не оставила своя ранен: натоварили го на един кон, взет от бейския чифлик, и след като бил изтеглен вън от обръча на жандармерията, преди съмнало се разделили с него. Петър Горницалията, въоръжен с револвер, поел в ръката юлара и подкарал коня за село Горенци. Съмнало се добре, слънцето изгряло. Насреща му се задала една рота войници, които отивали в Долиос. Командирът на ротата, един юзбашия, го спрял:

— Ти откъде си?

— От Горенци.

— Къде си ходил?

— В Алистрат при чорбаджията.

— Какво си търсил там?

— Отидох да сменям сенета^[32]. Бех взел пари с фаиз^[33], вадето^[34] им изтече, та ходих да сменям сенета.

— Калк, йоклаим^[35]! — заповядал юзбашията.

Като направил нечовешко усилие да се повдигне и да скрие болките си, Петър се изправил на дизгината и спокойно казал:

— Хаклъ-сън, ефендим, йокла^[36]!

Юзбашията мушнал ръката си под задната част на самара и като не намерил нищо, попитал:

— Нощес чул ли си нещо?

— Какво да чуя?

— Да си чул некакви гърмежи?

— Не съм чул.

Юзбашията го изгледал, поколебал се за момент и махнал с ръка:

— Хайде, върви си! — И го освободил. Петър, кога да седне отново на самара, едва не извикал от болки, но успял да се въздържи. Той дал селям^[37], извъртял юлара и шибнал коня да върви. Отишъл в село, намерил вуйка си и след като оздравял от раните си, се изгубил…

Минаха се три месеца. Към средата на октомври същата тая 1899 година двамата с Мерджанова напуснахме четата на Делчев и към края на същия месец аз бях в Пловдив. По това време от София дойдоха Слави Мерджанов и Гьорче Петров; те ме поканиха да ги придружа: Гьорче Петров отиваше по някаква проверка на организационния пункт в Чепеларе и в София поканил Мерджанова да го придружи. Гьорче беше приятен и духовит събеседник, така че двама с Мерджанова не бихме прекарали с по-голяма полза времето си, ако останехме в София или в Пловдив. До Станимака ние пътувахме с наето лагерско^[38] ландо, както се пътуваше по онова време между тия два града. В Станимака наехме мулета, с които по стария път, покрит тук-там с калдъръм (новото шосе тогава не съществуваше), като минахме над Асеновата крепост, край Бачковския манастир, през село Наречен и село Хвойна, вечерта пристигнахме в Чепеларе. С неумението си да язди на самар и да управлява мулето, по целия път Гьорче Петров беше предмет на нашите закачки, особено когато мулето му избираше да мине по крайчеца на пътя над някой стръмен склон или надвиснала скала.

— Ами да си в чета и нощем да минаваш по некоя тесна пътека или без пътека над пропасти? — питаше го Мерджанов. — Какво ще правиш тогава?

— Шо ке праам? Ке пройдам, како ше ке проогят сите пред мене — отговаряше Гьорче.

— Демек допущаш възможността да идеш с чета?

— Защо не? — отговаряше Гьорче.

— Ама ти — в чета?

— Яз, що се чудиш?

— Ако ти идеш с чета, аз, Светослав Мерджанов от град Карнобат, ще се обеся!…

В живота понякога се случват необикновени, невероятни неща. След 4 години, ще рече — през месец август 1903 година, Гьорче Петров замина с чета в Прилепско; Слави Мерджанов обаче не можа да изпълни дадената дума да се обеси по една много проста причина — две години преди заминаването на Гьорче с чета той биде обесен в Одрин пред входа на покритата чаршия „Али паша“. Той, така да се каже, изпълни дадената си дума в аванс от две години…

По онова време началник на организационния пункт в Чепеларе беше Вълчо Антонов от село Либяхово, Неврокопско, братовчед на тогавашния председател на софийския Върховен македонски комитет Борис Сарафов. Под разпореждане на този Вълчо Антонов имаше няколко души полулегални хора, които живееха в Чепеларе и в околните селища; ако и да нямаха някакво определено занятие, те живееха там легално; когато началникът на пункта дадеше нареждане, тия легални хора веднага образуваха въоръжена чета и започваха нелегален живот. Между тия хора беше и „дедо Петър“, както го наричаха, същият онзи Петър Горницалията, чиято история ни беше разправил неговият вуйчо лятоска, през август, при яра над село Горенци.

Със среден ръст, здрав, набито телосложение, с дълга и гъста кестенява брада и мустаки, с кестенява коса, сини, детски наивни очи, дедо Петър беше облечен с шаячни гайтанлии потури в тъмноорехов цвят и със също такъв чепкен; обут беше с цървули върху калцуни в тъмнобозав цвят. По челото и лицето му нямаше нито една бръчка; нито един бял косъм не прошарваше брадата и косата му. Той казваше, че бил на 75 години, но беше пъргав като котка. Наглед никой не би му дал повече от 40 години.

Веднъж полицейският пристав Лещов предприел обиск в къщите, ако не ме лъже паметта, на село Проглед с цел да залови и конфискува оръжието на чепеларския организационен пункт и да арестува полулегалните хора от пункта. Пунктът навреме подушил намерението на полицията и го осуетил — полицията не могла да залови нито оръжие, нито хора. Но когато стреляли по бягащите четници, полицаите ранили деда Петра. Куршум от манлихерка го улучил над хълбока и както старият бягал приведен, пронизал изцяло гърдите и излязъл под дясната ключица. Дедо Петър бил отнесен от другарите си, които се опитали да спрат кръвоизлива и му думали:

— Е, дедо Петре! Както си ударен, артък сега ще умреш!

— Има ли кръв — питал дедо Петър, — тече ли?

— Какво „тече“! Тя шурти като из чешма!

— Я да вида! — и дедо Петър си навел главата, за да види раната, от която бликала кръвта. — О-хо-хо! О-хо-хо! Оставете я да тече, не я спирайте! Да си тече!

— Да си тече, ама ще умреш!

— Като тече, нема да умра! По-лошо е, ако не тече. От нож и куршум, от рана, от която тече кръв, не ме е страх! Страх ме е от дърво — некой да не ме фрасне по кемането — от такова нещо ме е страх…

Минаха 12 години. През май 1911 година пътувах с влака от София през Пловдив и Чирпан за Стара Загора. Тогава трансбалканската жп линия Стара Загора-Тулово-Русе не съществуваше. Не съществуваше и жп линията Пловдив-Карлово-Казанлък-Сливен. От Стара Загора до Казанлък щях да пътувам с файтон. Връщах се от лесовъдския конгрес. Пътувах във вагон от трета класа. Имаше малко пътници. В едно от купетата на вагона пътуваха трима души — и тримата мои отдавнашни познати: Георги Радев Брожденина, Атанас Тешовалията и дедо Петър. Първите двама отиваха през гара Саранбей за село Костандово, където Георги Радев имаше женена дъщеря, а дедо Петър — през Пловдив за Станимака, а оттам за Чепеларе. Нито една бръчка нямаше по лицето на деда Петра; по брадата, мустаките и косата му нямаше нито един бял косъм. Той беше пак така пъргав, както го знаех преди 12 години. Годините бяха протекли, без да сложат своя отпечатък върху него. На неговите 87 години други бяха прегърбени, грохнали, изнемощели старци, с мътен поглед и треперещи ръце. Погледът от сините очи на деда Петра пак беше ясен, детски наивен, стъпката му пак беше твърда, хватката — сигурна…

Минаха се други 12 години. През месец юли 1923 година пътувах с пощата за Чепеларе. Няколко лесовъди бяхме напуснали държавната служба и с моя финансова подкрепа бяхме образували частното лесоустройствено бюро „Силвия“; аз носех голям багаж — няколко теодолита, триноги, рейки, палатки и други пособия, които бях купил и ги носех в Чепеларе, където ме чакаха моите колеги, за да почнем работа по измерване и устройство на частните гори в Чепеларско. В Хвойна видях деда Петра; той беше все така пъргав, погледът му беше все така ясен, по лицето му нямаше бръчки, по брадата, мустаките и косата нямаше нито един бял косъм…

След други 6 години — в 1929 година, по време на моите скитания из България да ангажирам обекти за работа на моето частно лесоустройствено бюро — някъде пак зърнах деда Петра. Той беше пак здрав и пъргав както преди 30 години, със същия ясен, наивен, детски поглед, без бръчки по челото и лицето, без нито един бял косъм по брадата, мустаките и косата. Времето и смъртта решително го бяха забравили… Не знам дали вече е умрял; не съм сигурен, че ще умре някога. По-сигурно е, че той ще да е още жив, пъргав, наглед не по-стар от 50 години даже и тогава когато ти, читателю, ще четеш настоящите редове…

Веднъж през един горещ слънчев ден към средата на месец август Соколов се беше загледал в мухите, които на рояк се въртяха около мене и кацаха по десния ми крак. Той се забавляваше с това да определя техните видове:

— Виж тази блестяща синя муха: тя е Calliphora vomitoria. Толкова са отвратителни нейните червеи, че латинското й име е напълно подходящо^[39] — веднъж щех да си повърна и червата; ядех пастърма с боб; посегнах да изям едно хубаво, тлъсто парче пастърма; но тлъстината бе насложена на такива правилни редове, че ми привлече вниманието; кога погледнах по-добре, то било какавидите на тая проклета муха… А тая, до нея, златната муха — Lucilia Caesar. Тя от цели километри разстояние подушва месото и нечистотиите и първа пристига на пиршеството. Ей тая, сивата, едра и космата — тя е Sarcophaga carnaria; тя снася не яйца, а живи червейчета, които веднага започват лакомо да ядат нечистотиите и бърже да растат…

И той продължи да определя видовете и да описва характерните им черти.

— Забелязал ли си , че мухите дип много налитат на болните, когато наближи да умрат?

— Но аз не съм болен и не чувствувам, че скоро ще умра.

— Добре. Разбрах. Но от какво си направен, та ги привличаш толкова — от захар или от лайно? Да си от захар — не си, в това съм сигурен. Та санким сети се сам от какво си!

Действително, ако и постоянно да ги разпъждах, мухите настойчиво се връщаха и кацаха по десния ми крак около глезена, където навоят беше протрит. Аз събух цървула и развих навоя още повече, защото на това място чувствувах силен, нетърпим сърбеж. Глезенът и мястото около него представляваха рана около 5 сантиметра в диаметър. При изкачването ни на Боздаг бях паднал от една скала и се бях наранил; след няколко дни раната престана да ме боли и аз сметнах, че е заздравяла. Тя сега се беше открила и гъмжеше от червеи едри, охранени, полепнали по нея и по краищата й, като усърдно ги огризваха. Аз почистих раната, избих червеите, измих я на ручея, наложих я с листи от елша, превързах я, навих навоя и обух цървула…

Едва след 35 години прочетох в едно медицинско списание, че ларвите на мухите, особено на Sarcophaga carnaria, напоследък се употребявали за спиране на гангрена… Като бях изчистил раната от червеите, аз им се бях отплатил с неблагодарност за спасението си от гангрена, като ги смачках и избих. Така обикновено се отплащат хората за направеното им добро; така постъпих и аз.

Както под връх Св. Илия, така и тука почти всяка вечер при нас идваха разни лица от околните села. Обикновено те престояваха при нас през нощта и утром, преди съмнало си заминаваха. Понякога се случваше някои от тези наши гости да престояват през деня и си отиваха на сутринта на другия ден. Особено чест гостенин на четата беше скрижовският даскал Божик Атанасов, който повечето пъти оставаше по-дълго при нас и чрез когото Делчев завърза връзки със селяните от околните села и разпростря влиянието на организацията в Драмско. Делчев се разправяше с тия посетители, докле те бяха при нас; след тяхното заминаване той всякога трябваше да се разправя с нас, главно с Мерджанова, който с всеки изминат ден ставаше все по-враждебен на Организацията и на идеята за въстание.

— Но тоя е пътят за освобождението на народите от чуждо иго — казваше Делчев. По него са вървели гърците, сърбите, част от нас българите. По тоя път трябва да вървим и ние, македонците, за да се освободим от турците.

— Демек, ти искаш да ни убедиш, че първобитните хора, като са си служили за лов с бумеранг или като са воювали с лъкове и копия — без да се взимат в съображение сегашните условия и напредъка в техниката, — и ние да правим като тех? Тогава ти защо си тръгнал с манлихерка, а не си понесъл лък и стрели? Защо оглеждаш далечините с бинокъл? Въпросът требва да се постави другояче — организацията като институт и въстанието като средство за освобождение отговарят ли на съвременните условия на живота? Ние мислим, че те са си отживели времето. Някога, преди 80, 100 или 120 години, те може би са били единствените целесъобразни средства, но при сегашните обстоятелства не само че не са целесъобразни, но направо требва да се считат за вредни.

— Значи според вас, за да се освободим, ние не требва да реагираме срещу турската власт! Аз не виждам нещо по-глупаво от това — за да се освободим, да оставим турската власт да вилнее свободно, без да реагираме против нея. Това е стара песен на нов глас, вариация на попската мелодия „търпи, за да ти се спаси душата“ — възразяваше Делчев.

— Това, което казвам не е проповед за търпение и смирено примирение с насилието. Нека бъдем на чисто! Чрез примера на Исуса, който заповедва да обичаме враговете си, своите подобни, като себе си и който — умиращ на кръста, в отговор на отправяните към него обиди казва: „Прости им, Господи, те не знаят какво правят!“; чрез делата на богомилите и на руските старовери, които предпочитат смъртта и изгнанието пред подчинението на властта; чрез писанията на Бакунина, Малатеста, Толстоя; чрез примера на Емил Анри, Ваяна, Казерио Санто, Лукени ние, анархистите от всички времена и народи, отдавна сме заявили високо, че от всички човешки права едно стои над всичките други — правото на бунта! Правото на всяка личност да реагира против организираното насилие, т.е. против властта, против нейните институти, против учрежденията и личностите, които я представляват и я провеждат — продължаваше Мерджанов.

— Казваш, че вий, анархистите, сте против насилията, но има ли по-големо насилие от убийството? А Ваян хвърли бомбата във френския парламент и не по негово желание тая бомба не уби никого, Сади Карно, Елисавета Австрийска и други бидоха убити от анархисти. Как да се примирят идеите на анархистите за общочовешка солидарност, която изключва властта и насилието, с атентатите на Равашола и Ваяна и с убийствата, извършени от Казерио Санто, Лукени и другите? — опонираше Делчев.

— Ти как се примиряваш с убийството на побеснелото куче? Жестоко е да се убие животното, но в устава на дружествата за покровителство на животните никъде не е предвидено снизхождение към побеснели животни. Разбра ли?

Мерджанов, който по култура и познания превъзхождаше Делчева, имаше дарбата да съчетава логичната мисъл с начина да говори убедително и с чувство, с бърза съобразителност, непоколебима решителност, последвана от непосредствени действия. Той по всичко се различаваше от Делчева, който съобразяваше мудно, говореше провлечено и бавно, дълго се колебаеше, преди да вземе някакво решение и пристъпваше бавно и методично към изпълнение на взетото решение. Чрез своята близост до културното, психическото и умственото ниво на селяните Делчев ги привличаше и действуваше неотразимо върху тяхната психика. Мерджанов всякога оставаше чужд на селската душевност и не проявяваше желание да се доближава до нея.

— Историята на народите — продължаваше Мерджанов — всъщност е история на борбите за свобода, т.е. на борбите, които те са водили против властта. Какво преследва Организацията? — Сплотяване на македонците, крайната цел на което сплотяване е тяхното освобождение от турската власт. Дотук всичко е хубаво — знае се, че идеите обединяват хората, а интересите ги разединяват. Ние не сме против организирането на населението, стига това организиране да отговаря на елементите за сплотяване — в случая на идеята за освобождаване от политическото робство; като се изключат или намалят до най-възможния минимум елементите на раздора — в случая властолюбието на господата по върховете. Ти не можеш да ме кандардисаш да приема, че конят и ездачът имат еднакви интереси, защото — ако при пътуването на ездача му е удобно да язди и да не се изморява, на коня е съвсем неприятно — към умората от пътя той прибавя и тежината на самия ездач.

Как смята македонската организация да постигне сплотяването на населението, като го подчини на една безотговорна, диктаторска власт, много по-абсолютна, по-безправна, по-жестока и по-кръвожадна от турската! При организиране на населението, вместо да постави в центъра на своята работа вътрешната, трайната, идейната спойка, Организацията, чрез диктатура и терор, се старае да добие един конгломерат от противоположни разбирания и интереси, готов да се разпадне при първия натиск, мраз или загряване. Вместо да приучва населението към свободен живот и към достойни, равноправни, човешки отношения, Организацията поддържа у него психологията на пълно, безпрекословно, робско подчинение. Ето защо ние, анархистите, считаме Вътрешната Македонска Организация за вредна и сме против нея.

— Клин клин избива — това е стара практика! — възразяваше Делчев.

— Клин клин избива, но в тоя случай, като избие стария клин, новият иска да се залости още по-здраво в народната снага. Организацията! Да държиш в подчинение населението, при това с терор — това ли е организация за извоюване на свободи? Вместо на Илдъзкьошк или на Високата порта, Македонската Организация иска да подчини македонците на солунския синедрион. Принципът на властта, легнал в основата на Организацията, е един антисоциален, порочен, неморален принцип, защото заблуждава македонското население, че уж отговаря на неговото стремление към свобода, а всъщност го оковава във веригите на пълно, робско подчинение. Резултатът от прилагането в живота на неморални принципи неминуемо довежда до материална и — нещо повече — до морална катастрофа. Забележи добре, че катастрофата, която иде, ще засегне не отделни личности, а целия народ, ако тоя народ се поведе по акъла на Христо Матов и компания, които разполагат с властта в тая организация, защото който ходи след мухата, непременно ще налети на лайното.

— С други думи, ти искаш да кажеш, че заблуждавам хората, които идат при мене, и че подготвям катастрофа за нашия народ?

— Та там е нещастието, че ти не ги заблуждаваш, защото сам си жертва на заблуждението. Ако не би вервал в него, ти, който си честен човек, не би имал куража да заблуждаваш другите. И после — как мислиш? Въстанието като средство за освобождение от турската власт на Македония разчита ли на някава вероятност за успех? Помисли само — срещу македонците, които наброяват 2,5 млн. души от разни нации, разпокъсвани от враждите, сеяни между тех от заинтересуваните съседни държави, без финансови и материални запаси и ресурси, необучени и неподготвени за въоръжена съпротива, зле или никак невъоръжени, ти имаш 40 милионната просторна Турска империя с добре обучена, модерно въоръжена и екипирана армия, с неизчерпаеми финансови и материални запаси и ресурси, с дейна и изкусна дипломация, с кредит в целия финансов свет. Питам те — при едно въстание кой ще бъде победителят? Нема нужда да ми отговориш: Македония ще бъде разорена, земята опустошена, а населението й отчасти избито, отчасти прокудено, за да потъне в материална и душевна мизерия, отчаяно, обезверено.

— Едно въстание, последвано от разорение на страната и от репресии върху населението, ще предизвика възмущение на обществената съвест и намесата на Европа — беше отговорът на Гоце, — която ще се смили над македонския народ и ще му дарува политическа свобода. Да направим значи като ония просяци, които разчовъркват своите гнойни рани и ги излагат, за да предизвикат милосърдието на минувачите! И ти — продължаваше Мерджанов — с всичкия си акъл верваш, че ония, които разполагат със съдбата на европейските народи, ще си развалят рахатлъка, за да се покажат милосърдни, и ще откажат от изгодите и печалбите, които им носи човешкото робство и безредието в турската държава. И всичко това от човеколюбие, каквото им липсва, и поради угризението на техната съвест, която не съществува! Аз не те сметах толкова наивен. И като си помисли човек, че организацията излага съществуването на цел един народ срещу една съвсем призрачна надежда.

— А според вас какво требва да се прави? — попита Делчев.

— Всичко, с изключение на провеждане в живота на диктаторските властолюбиви принципи на организацията и вдигане на въстание в Македония.

— Но това не е отговор. „Всичко“, както е общо казано, в случая значи нищо.

— Искаш по-ясен отговор? Ето го:

Първо, народната мъдрост казва: „С по-богат не се съди, с по-силен не се бори!“ При тая несъразмерност в числеността, силите и възможностите, е престъпление да се иска от македонците чрез открито въстание да дават жертви и да разходват сили наравно с Турската империя; казах, че тя по число на населението, по обучение, въоръжение и екипировка на армията, по международен финансов и дипломатически кредит, по финансови и материални възможности е поставена в стократно по-изгодни условия. Требва да се изравнят силите, а то значи да се пестят жертвите, да се даде най-силен подтик за лична инициатива и да се увеличи до най-висока степен борческата стойност на всяка отделна личност. С други думи, да се изменят коренно основите, върху които почива организацията.

Второ. Да се удря змията по главата, а не по опашката. А то значи да се избегне откритата борба чрез въстание с турските военни и полицейски сили, като се търсят и атакуват най-слабите места от организма на Отоманската империя.

Трето. Да се направи несигурно съществуването на европейските финансови и други учреждения, та европейците да се заинтересуват и чрез една свободна Македония да запазят своите капитали и интереси.

Вън от това, че въстанието представлява разхищение на физически, материални и морални сили на македонците, то само по себе си е неморално, защото, подбуждано от нас, населението ще понесе всички жертви, а така наречената „интелигенция“ ще жертвува най-малко и ще се възползува първа, за да се качи върху гърба на разорения и прокуден народ. Който е недоволен от реда на нещата в Турция според нас требва лично да действува и да реагира против тоя ред, лично сам да понесе последствията от своите действия, а не да увлича хората, да ги изложи на разорение и мизерия, па да се ползува от техните жертви и от техните нещастия!..

…Тези спорове, които се повтаряха често, обикновено биваха прекъсвани от язвата в стомаха, която караше Делчева да пъшка и да се превива от болки. Влияеха ли те, споровете, върху неговите схващания? Често пъти той първи почваше да спори, а от това следваше да се заключи, че подлага на анализ казваното от Мерджанова. Веднъж при един такъв спор той каза:

— Но колелото е вече завъртено; то се върти в тая посока и нито може да се спре, нито да се завърти обратно…

Голяма Богородица мина. Заваля дъжд. Той валя непрекъснато през нощта и на следния ден и надвечер престана. Тежки сиви облаци се влачеха насреща по Гюреджикската планина; пак такива облаци се раждаха от юг, спираха във височината на село Горенци, минаваха под нас и закриваха изгледа към полето.

Вангел Цървищалията, часовой, гледаше към тия сиви облаци, клатеше глава и тъжно шепнеше:

— Язък! Отиде ни летото! Видиш ли ги тези мъгли? След тех иде есента, а след нея зимата. Досега не я свършихме никаквата. Не я ли свършим и през есента, язък ни за скитането.

Един ден, през втората половина на месец август, Трушката дойде запъхтян при нас. Той с най-голяма бързина беше изкачил на един дъх височината до нас, беше се много изморил, така че едва си поемаше дъх. Той седна да си отдъхне и след като беше в състояние да говори, каза:

— Ей сега срещнах Иляз бея.

— Къде? — запита Делчев.

— Доле, на 7–800 крачки под нас, на пътя. Поеше си коня на ей това дере — и той посочи ручея под нас. — Аз му дадох селям и поех за насам. През храстите го видех да се качва на коня. Тю! Язък! Под носа ни мина!

Тюхкахме се и ние, но нямаше какво — трябваше да се примирим с мисълта, че късметът е минал край нас и ни се е изплъзнал. Делчев нареди Трушката още днес да се осведоми къде е отишъл и къде е сега Иляз бей и още тая вечер да ни донесе добитите сведения. Вечерта Трушката дойде. Иляз бей идвал от Драма. Отивал в чифлика си в село Раменци, под Маара-Махле. Вместо право през полето, той като подминал Горенци, тръгнал без път нагоре, излязъл на пътя под нас и по него отишъл в Раменци. Сега е там. Вероятно утре той ще се върне по пътя през село Просечен.

Вечерта се стегнахме за път и към полунощ тръгнахме да слизаме без път към полето. Слизането право надолу, по линията на най-големия наклон, беше много трудно.

Още небето не беше почнало да побелява на изток, когато слязохме на пътя, който върви в полето, под стръмнината. Седнахме не толкова да си починем, колкото да изчакаме да мине болезнената криза в стомаха, която накара Делчева да се тръшне на пътя и със заглушено пъшкане да се превива от болки. По пътя от изток откъм Горенци се чу шум от стъпки и разговор от много хора. Ние бърже се махнахме от пътя и се притаихме в храстите. Няколко жени и двама мъже минаха край нас по пътя — те отиваха, с мотики на рамо, да копаят тютюните и царевиците някъде на запад от нас. Те отминаха. Делчев, чиито болки в стомаха бяха утихнали, се изправи на краката си; всички станахме и се навървихме по пътя на север. След около час минахме край една могилка до южния бряг на реката, която протича през село Просечен — западно от това село, между него и село Раменци. Соколов и Георги Радев останаха на пост върху могилката, скрити между храстите, които я покриваха, а останалите, по стръмния бряг, покрит с преплетените по него диви лози, слязохме в коритото на реката, което беше широко 7–8 метра, врязано 3–4 метра дълбоко в почвата и ограничено с много стръмни, почти отвесни глинесто-песъчливи брегове. Плитка водна бара лъкатушеше по песъкливото дъно, тук-там осеяно с по-едри камъни. Водата не беше студена, но нямаше да търпим жажда през деня, който изглеждаше, че ще бъде много горещ. Налагаше се да бъдем много предпазливи, за да не бъдем усетени, понеже град Драма, т.е. конната жандармерия и кавалерията, беше близко, а полето надалече около нас — равно и голо като тепсия.

Делчев изпрати пак Атанас Тешовалията на разузнаване, като той ще се нарече, че уж отива на воденица в Маара-Махле и ще мине през село Раменци; когато се добере до положителни сведения, веднага ще се върне при нас. Ако се забави след 5 часа подир пладне, това ще значи едно от двете: или че Иляз бей е в Раменци, или че с него, с Атанас, е станало нещо. Ако беят е заминал, Тешовалията веднага ще се върне да ни съобщи. Ако може, трябва да научи накъде ще заминава, в случай че още не е заминал.

Ние налягахме край южния бряг на реката, скрити под дивите лози, отрупани с увиснали прошарени гроздове от дребна ягорида. Слънцето беше отскочило високо и огряваше с ослепителна светлина срещния бряг, когато бях събуден да ида на пост. Аз се изкачих по брега, огледах се наоколо и пропълзях до могилката, където беше часовой Илия Кърчовалията, и се притаих до него.

Могилката беше до самия бряг; на 30–40 крачки южно от нея, все покрай реката, водеше пътят между селата Раменци и Просечен. От мястото, дето бяхме, пътят се виждаше на голямо разстояние и по двете посоки, така че само да мине по тоя път, Иляз бей не ще може да се изплъзне от нас. Полето беше пусто. Слънцето блестеше ослепително, а жегата се усилваше все повече и повече. След като беше стоял 2 часа на пост, Илия Кърчовалията ми предаде бинокъла и се смъкна по брега на реката, а аз постъпих часовой. След малко при мене допълзя Вангел Цървищалията и се притаи в храстите. Наближаваше моята смяна, когато в дъното на реката стана някакво движение. Аз долових гласа на Соколов, който отсечено извика:

— Стой! Не мърдай!

И друг един по-тънък глас, който викаше:

— Дедо, не бегай! Те не са лоши хора! Ела насам!

Когато дойде часът да се сменя, предадох бинокъла и поста на Цървищалията и слязох в реката. Мерджанов следваше да иде подчасовой и той замина закъм могилката. В реката, при четата, заварих седнали двама души — едно момче, около 15–16 годишно и един стар човек на около 60 години. До тях бяха сложени две кошници, наполовина пълни с ягорида. Те бяха от село Просечен, дядо и внук. Към малък обед излезли от село и тръгнали въз реката да берат ягорида за оцет. Близко до селото по дивите лози нямало какво да берат — всичко било обрано. Въз дерето дошли дотук. Момчето вървяло напред и не се уплашило, когато заедно с гроздовата ягорида открило налягалата чета; то с любопитство се приближило и седнало до четниците. Дядо му обаче, който берял назад, изненадан от Соколова, хвърлил кошницата на земята, обърнал гръб и хукнал да бяга по реката надолу. Соколов свалил маузерката и му извикал да спре. Когато чул внучето си да го вика, старецът се спрял, поколебал се за момент и след това се върнал, прибрал кошницата, дошъл при четата и седнал до внучето си.

Аз заварих Делчева да разпитва стареца, но не се спрях при тях. Бях много изжаднял и първата ми работа, след като слязох в реката, беше да легна по корем и да се налоча с вода от барата. Водата беше топла, като греяна на огън, и не утоляваше жаждата, но както казват френците „Faute de mieux on couche aveс sa femme“ (когато няма нещо по-хубаво, човек ляга със жена си). Момчето се беше доближило до мене и когато се вдигнах да се изправя, то гладеше с ръка приклада на моята къса берданка.

— Ти какво правиш тук? — го запитах.

— Милвам пушката. Каква е тънка и мъничка! Покажи ми да я видя по-добре!

Зеленикавите очи на момчето, засенчени от дълги черни мигли, поради което изглеждаха много дълбоки, светеха от възхищение. Аз му показах как се отваря, как се пълни и как се изпразва берданката; след като извадих патрона, натиснах спусъка и му дадох да я отвори, да я затвори и да щракне; показах му как да се прицелва с мушката. Момчето се беше превърнало цяло във внимание и попиваше преподадения му урок.

— Колко ми се иска и аз да имам като твоята пушка! И аз да скитам като вас! Ти на колко си години? — ненадейно ме запита то.

— На 21. Защо питаш?

— Ей, много бе! Требва да чакам цели 6 години, докле тръгна като вас!

Слънцето клюмна на запад, а Тешовалията още го нямаше. Иляз бей не се мерна никакъв по пътя, който бяхме завардили. Значи — едно от двете: или Иляз бей е още в Раменци, или е станало нещо с Тешовалията. Ако беят е в Раменци, веднага след като се мръкне, ще идем в чифлика, ще нападнем бейската къща, да заловим Иляз бея. Ако е станало нещо с Тешовалията, пак се налага да нападнем Раменци и да го освободим.

Приготвихме се за път и зачакахме да се мръкне, за да тръгнем. Слънцето се скри на запад някъде зад Шарлията; стана дрезгаво, след това притъмня. Изкачихме по брега на реката и освободихме стареца и момчето, които уловиха пътя за Просечен. Когато тъмнината ги скри от очите ни, поехме пътя за село Раменци. След малко срещнахме Тешовалията, който бързаше към нас.

През деня Иляз бей бил в чифлика. Когато слънцето залязло, той се качил на коня и заминал по пътя край южните поли на Гюреджикската планина, който североизточно от Просечен се съединява с шосето Драма-Гюреджик. С други думи, ударихме на камък, пълна несполука. Тоя хитър бей вписа и нас в списъка на глупаците, които от 20 години насам напразно кръстосват тия места на лов за неговата кесия…

Върнахме се назад, минахме край могилката и уловихме на юг, за да се върнем обратно там, откъдето бяхме дошли. Вървяхме мълчаливо с носове увесени до земята, убити духом и с набран яд в душата. Така през нощта стигнахме до подножието на планината и изкачихме стръмнината до яра, където ни беше бивакът онзи ден. Мълчаливо всеки от нас намери в тъмното и легна на старото си място. На съмнало чухме условния знак — чаткането с език. Беше Трушката, дошъл да обиколи мястото и да види дали не сме се върнали. Той спокойно посрещна известието за нашата несполука.

— Какво сте се опуйчили такива? — казваше Трушката, за да ни подигне настроението. — Такъв е занаята: харамийския занаят мяза на авджилъка или на комарджилъка — кога баница, кога лайно! Гледайте си кефа — ако сега не сте сполучили, ще сполучите утре. Де ще му излезе края, ако авджията случва с всеко гръмване или комарджията печели с всека карта?

Трушката си отиде в село и надвечер се върна с храна; в торбата му имаше също две шишенца балсама и една кесия захар на бучки. Той идваше при всекиго от нас, капваше по няколко капки балсама върху бучка захар, подаваше го и с весело лице казваше:

— Вземи да ти стресне сърцето!

Действително сернистият етер в балсамата ни ободри и ни повдигна самочувствието. Ние взехме да обсъждаме положението. Повече от 2 месеца бяха изминали, откакто бяхме тръгнали от Дупница със задачата да заловим Иляз бея и да се снабдим с парични средства; резултатът беше пълен крах; тая хитра лисица избегна и тоя път капана, както го беше избягвала много пъти от 20 години насам. Да възлагаме всичките си надежди да го заловим сега, когато лятото е на привършване, значеше да се изложим на риска нищо да не свършим. По неволя трябваше да се задоволим с нещо по-дребно. Мерджанов със сарказъм забеляза:

— Тръгнахме да си кроим кюрк: резахме, правихме, смъдихме — остана кожа, колкото да скроим на котката гащи… Ако бъдем все такива майстори, нема да остане кожа и за котешки гащи…

При Делчева пак започнаха да идват скрижовският даскал Божик Атанасов и селяни от други околни села. Делчев се осведомяваше върху имотното състояние на чорбаджиите от околните села, как са забогатели, дерат ли населението с високи лихви и прочее. Веднъж, наскоро след връщането ни от несполучливата експедиция по Иляз бея, от село Калопот бяха изпратили около една ока рязан тютюн в две бохчи. Изпратил ги някой си хаджи Георги, калопотски чорбаджия, наскоро влязъл в организацията и поставен за неин ръководител в селото, с нарочен поздрав до Делчева. Едната от бохчите — по-малката — съдържаше тютюн от най-хубаво качество, а другата — най-долнокачествен. Първата била за Делчев, а втората — за четниците. Делчев беше на път да приеме подаръка и да благодари на чорбаджията, който го беше изпратил. Мерджанов обаче кипна:

— Що за мерзавец, що за подлизурка е този новоизлюпен ръководител на организацията в Калопот?

— Та това не е нещо ново — забеляза Соколов. — Нали си чел записките на Захарий Стоянов. Когато той бил чирак, нали неговата чорбаджийка ходела от фурна на фурна да купува „измекярско брашно“ за хлеб на чираците. Тоя хаджи Георги изпратил за Делчева чорбаджийски, а за нас измекярски тютюн. На кого искаш да прилича калопотския чорбаджия Георги, ако не на котленските чорбаджии от времето на Мидхат паша?

— Значи — продължи Мерджанов — в нашата чета един е чорбаджия и ще пуши чорбаджийски тютюн, а останалите са измекяри и ще пушат измекярски тютюн. Измекяри на организацията, т.е. на нейните ръководители, какъвто е калопотския чорбаджи Георги… Слушай, Гоце! Ако е унизително за нас да ни сметат за измекяри, не е ли унизително за тебе да се считаш за чорбаджия?

— Е, според тебе какво требва да се направи в случая? — запита Делчев.

— Според мене ли? Нещо много просто, което да служи за урок на такива мерзавци като тоя калопотски чорбаджия — да заловим него. Ние се чудим кого да заловим. Да заловим тая подлизурка, та да го научим как дели хората на благородни и кислородни…

Както беше развързал бохчата, за да си напълни табакерата, Делчев я завърза пак, подаде двете бохчи на калопотченина, който беше донесъл тютюна, и му каза:

— Върни тютюна на хаджи Георги и му кажи, че всички от четата пушат еднакъв тютюн!

Следния ден от Калопот ни донесоха около една ока рязан тютюн, но само в една бохча, при това от най-хубаво качество.

След дълги разпитвания и съображения спряхме се на кир Димитро, грък от село Шилинос, Зиляховско. Той беше селски чорбаджия, а едновременно с това кръчмар, бакалин и лихвар, който дереше населението на Шилинос и на околните села с много тежки лихви, без да прави разлика дали драните от него хора са гърци, българи, турци или цигани. Той караше наред, без човещина и морал, стига да падне парата… Спряхме се на него не защото беше най-жестокият кожодер — като него жестоки лихвари имаше и между българските селски чорбаджии, — а по други съображения:

Той беше грък, а не македонски българин; ако би бил българин, неговото отвличане би дискредитирало пред българското население организацията, която, ако и да претендираше да организира целокупното македонско население без разлика на етническия му произход, всъщност беше българска организация. Като диктувано от националистически интереси, ние тримата бяхме против това съображение, понеже намирахме, че е недостатъчно обосновано.

Извършено, без да има някаква връзка с гръцкото население на селото, нападението ще бъде съвсем неочаквано, следователно ще има най-голям шанс за успех.

По същата причина, като не знае народността на нападателите, властта няма да безпокои населението на околните български села.

Относително самото отвличане Делчев предложи да заловим кир Димитро, когато отива на пазар или по друга работа в Зиляхово, или да нападнем нощем къщата му в село — изобщо да го отвлечем, като рискуваме най-малко. Мерджанов, който всякога предпочиташе рисковете на откритата борба, предложи да нападнем селото и да отвлечем Димитро денем.

— На мене ми омръзна чакането и бездействието — казваше той. — Отдавна имам впечатление, като да сме тръгнали на екскурзия, а не да вършим работа. Омръзна ми тая дълга и безцелна екскурзия.

— Не е разумно да нападнем селото денем — възрази Делчев. — Не е разумно да се излагаме на риск.

— Ако искаме да бъдем разумни и да не рискуваме, немаше да тръгнем с чета!

— Но аз съм отговорен за четата и за вашия живот…

Мерджанов възбудено го прекъсна:

— Какво каза? Отговорен за нашия живот? Пред кого си отговорен?

— Пред кого? Разбира се, пред организацията!

— Пред организацията? За нашия живот? Че ние да не сме добитъка на организацията, та тя да те е натоварила да ни пасеш и да вардиш? Мой мили! Нашият живот принадлежи на нас и само на нас; с него разполагаме ние и само ние, разбра ли? Не ти позволявам да се грижиш за моя, за нашия живот! Ние те освобождаваме от всека отговорност по нас.

Делчев отстъпи пред решителния тон на Мерджанова. Решено бе да нападнем Шилинос и да заловим кир Димитро денем. На Трушката поръчахме да ни достави храна за няколко деня, а също да ни донесе и по един чифт цървули. На следния ден надвечер Трушката донесе поръчаната храна и цървули. Нахранихме се, стегнахме се за път и по мръкнало потеглихме по пътеката на югозапад, по Скрижовския баир. На тръгване се сбогувахме с Трушката и се разделихме с него навеки. Две години след това Трушката бил осъден на смърт и убит от организацията, без да са уяснени причините за това наказание. Така се отплати „благодарното“ отечество на своя преден и верен служител… Думите на Мерджанова при споровете с Делчева относно Вътрешната македонска организация започнаха да се потвърждават много по-рано, отколкото предполагаше сам той.

Сбогувахме се с Трушката, изкачихме се на гребена и поехме по Скрижовския баир да слизаме към полето. Дълго слизахме от хребета и след това се спуснахме по един от яровете, които образуват най-горната част от водосборния басейн на реката, що протича на неколкостотин крачки източно от село Шилинос и отива към Зиляхово. Така през нощта вървяхме около 15 км и на съмнало се спряхме да денуваме на дъното на реката, залепени до западния й стръмен бряг. Едно дърво хвърляше върху нас дебела черна сянка, а корените му, изровени от поройните прииждания на речните води, образуваха гъста черна мрежа над главите ни. На места дъното на реката беше пресичано напреки от скалисти пластове; те образуваха естествени прагове и баражи, по които се спускаха широки и тънки струи вода. Водата се попиваше от пясъчните насипи зад праговете, показваше се над тях, спускаше се, за да бъде попита от следващите насипи. На няколко крачки от западния бряг, където се бяхме спрели да денуваме, близо до дървото, под чиито корени се бяхме сгушили, се издигаше една скала 3–4 м висока, а на 30–40 крачки на север и на запад от нея минаваше прекият път от Серес за село Алистрати.

На източната си страна скалата беше разцепена и цепнатината беше откъм брега на реката, нещо, което позволяваше незабелязаното изкачване на скалата. Горе по зъбера имаше място само от 1–2 квадратни метра, та часовоят трябваше да седи… Тешовалията, който постъпи на пост, се сливаше напълно със сивия цвят на скалата. Пушката му също трябваше да бъде закачулена с шинела, така че да изглежда като скалист зъбер, подобен на ония, които окръжаваха мястото, дето стоеше часовоят. Но той беше толкова близко до нас, че нямаше нужда да се поставя подчасовой.

От около десетина деня насам Делчев боледуваше от калангак, както наричат в Драмско болестта panaris; показалецът на лявата му ръка започна да бере под нокътя, пръстът се наду, цъфна и мускулът на крайната става се показа навън. Атанас Тешовалията постоянно му правеше компреси и закачи лявата му ръка на кърпа, вързана през врата. Понеже в това състояние Делчев не можеше да носи оръжие и ямурлук, с това се нагърбиха Кърчовалията за пушката и Цървищалията за кебето. Така щото тука, под брега на реката, Делчев не знаеше от кое да пъшка повече — от гърчовете в стомаха или от болките в левия показалец. Във всеки случай той употребяваше свръхчовешки усилия да сподавя своите страдания, а от това лицето му беше постоянно свито в болезнена гримаса. Единственото оръжие, с което можеше да си служи, беше неговият револвер, система Нагант, който се пълнеше със 7 патрона; в случай, че употребеше напълнения револвер и изстреляше патроните, Делчев не беше в състояние сам да го напълни отново.

Алистрати е голямо село и движението по прекия път за Серес беше доста оживено. Когато бях часовой, по него минаха неколцина селяни, които отиваха в града, един турчин, който яздеше на кон и отиваше по същото направление, двама жандарми, които яздешком отиваха към Алистрати, двама аскерлии, които носеха пушките си на ремък с натъкнати ножове (вероятно те патрулираха по пътя), и едно 13–14 годишно момче, което караше пред себе си към селото два вола. Понеже воловете постоянно се отбиваха от пътя, за да откъснат по някоя тревка от бедната тревна растителност по голия баир, то тичаше да ги прибира, хвърляше подир тях тоягата си и кряскаше из цяло гърло:

— Хе, да ти я… стопанката!

Тешовалията, който говореше гръцки, замина на разузнаване. Той ще се нарече, че си загубил мулето, отбил се в Шилинос да разпита за него, та белким му падне в дирите… Той замина по реката надолу и се върна вечерта, когато беше се добре мръкнало. Резултатът от неговото разузнаване беше следният.

На около 7–800 крачки от нас надолу по реката брегът става по-нисък. Там пътят, който иде от Зиляхово, прекосява речното легло и води на запад за село Шилинос, чиито крайни източни къщи са далече на около 400–500 крачки от реката. На запад тоя път завършва с една от улиците на селото. Като се върви 100–150 крачки по тая улица, излиза се на селския мегдан, по средата на който има голям чинар, подграден наоколо със зид, висок около един метър. На север, срещу чинара, от мегдана излиза улица, която е начело на пътя за Драма. Двуетажната къща на кир Димитро, където отсядат на гости проходящи знатни турци и чиновници. В селото сега се намира таксилдаринът, дошъл да събира данъците; поради това, че в паянтовите къщи е горещо и задушно, той работи на мегдана — сутрин на сянка под чинара, а когато слънцето клюмне на запад и отхвърли високо сянката на дървото — срещу дюкяна на кир Димитро, на сянка под зданията, които ограничават мегдана от югозапад. Повиквани да си платят данъците, селяните взимали от кир Димитро пари под лихва и подписвали или удряли отпечатъка на десния си палец върху сенетите, които им поднасял кир Димитро. Вървяло като по релси: парите на кир Димитро излизали от неговата кесия, минавали през ръцете на селяните, а оттам в кесията на таксилдарина, при което по ръцете на кир Димитро се полепял дебел слой от златен прах, образуван от предварително събраните кожодерски лихви…

През нощта се преместихме на неколкостотин крачки надолу по реката и на съмнало се установихме за денуване под източния й бряг, на един завой, където поройното водно течение беше подкопало брега и беше образувало една доста пространна глинеста пещера. Когато се съмна, Тешовалията с една пръчка начерта разположението на мегдана, на улиците, които излизат от него, и на зданията, които го ограждат. Сега, след повече от 50 години, аз се помъчих да възстановя по памет това разположение, което предавам в долната скица:

Беше 8 септември 1899 година, Мала Богородица, вторник — ден, който аз мъчно ще забравя. Налягали по чакъла и по пясъка на речното дъно, сгушени под свода от червена глина над нас, след като турихме в порядък облеклото, цървулите и навущата, след като си почистихме пушките, установихме в общи черти нападението на селото. В 10 часа по турски (4 часа след пладне по европейски) ще се прокраднем незабелязано до самото село; ако случайно бъдем забелязани, ще зарежем всяка предпазливост и бегом ще гледаме час по-скоро да нахлуем в селото, без да спазваме какъвто и да е ред при бягането: ще влезе пръв в селото онзи, който изпревари другите. Първият, който пристигне на мегдана, ще заповяда никой да не мърда от мястото си и ще застреля или съсече таксилдарина. Следните трима, щом дойдат на мегдана, ще заемат постовете, посочени върху начертаната от Тешовалията скица върху пясъка. Задачата на постовете е да завардят селския мегдан от външно нападение и да водят престрелка, ако се окаже съпротива; изобщо задачата им се свежда към осигуряване спокойно извършване на работата от онези, които ще заловят кир Димитро. Всички останали ще заловят и вържат гръка. Като има предвид целта и установения начин на нападението, всеки ще действува, без да чака заповед и подканване; ако непредвидени обстоятелства наложат някакво изменение, всеки ще действува съобразно тия обстоятелства, та да се постигне дадената цел при най-малки жертви.

Сигнал за оттегляне от селото ще бъде даден след залавянето и връзването на кир Димитро от ония, които ще го заловят и вържат, чрез силно извикване на паролата, а тя ще бъде дума, лесна за запомняне от всички. Георги Радев предложи да приемем за парола думата „машина“; тая дума се възприе. Един път даден сигналът, всички с висок глас ще извикат „машина“, докле не остане никой от нас на мегдана. Оттеглянето биде скицирано да стане така: двама души от ония, които ще участвуват в залавянето, ще вървят напред за преден патрул; на 50–60 крачки след тях ще върви ядрото на четата с пленника; двама души ще изчакат ядрото да мине на 70–80 крачки и ще го последват, като охраняват четата от нападение откъм селото.

— При естествена сцена и декори, при жива действителност днес нашата трупа ще играе драмата „Разбойници“ — забелязва Соколов.

— Само че авторът нема да бъде Шилер, а ние — демек актьорите на драмата — продължава неговата мисъл Мерджанов, — и героят на нашата драма нема да се нарича Карл Моор, а Гоце Делчев…

Болезнената гримаса по лицето на Делчева приема вид на нещо като усмивка. Извадил тефтерчето си, Соколов започва да пише с молива и да задрасква написаното. Мерджанов се залавя — с кремъка, с който си секва огън за цигарата, да драще и дълбае върху плоския мек пясъчник, до който е седнал: „memento mori^[40]“. За момент Соколов поглежда надрасканото върху камъка и казва:

— И да помниш, ще умреш, и да не помниш, пак ще умреш, кога да е, все ще умреш. За какъв дявол ще си мъчиш паметта да помни!

— За да бъда добър, докле съм жив.

— Ветър! Като сме запомнили, че един ден ще умрем, виж колко сме станали добри — стигнали сме пред разбойническо нападение на Шилинос! Ветър, ти казвам!

— А ти какво дращеш в тефтерчето?

— Аз ли? Изпаднал съм в стихобесие — казва Соколов. — В народен мотив, по подражание на Вазовата „Епопея на забравените“, съчинявам „Епопея на загубените“.

— Я да чуем умотворението — чети да видим!

— Още не съм довършил „Епопеята“.

— Ще я довършиш, има време. Чети каквото си написал!

Соколов чете:

…Висок се чинар издига

всред село, посред мегдана.

Под чинар седнал Димитро,

Димитро, селски думбазин,

думбазин, още бакалин,

бакалин, селски кръчмарин.

Отгоре на туй лихварин…

Под чинар седнал и брои

купове златни алтъни.

Със торби пари сребърни

и със кошове грошове…

Сбрали ми се, събрали

до деветмина дружина,

до девет отбор юнаци,

с рошави бради, мустаци,

с каскети вместо калпаци,

с пали, пушки, криваци.

Сбрали се, клетва сторили

селото да си бастисат,

кир Димитракя да хванат,

Димитро, селски бакалин,

кръчмарин още лихварин.

Чантите да си напълнят

с купове златни алтъни,

с торби пари сребърни

и с кошове, грошове…

Делчев им беше войвода —

кукушка здрава порода, —

дето е веран в червата,

дето е скълцан в устата,

дето е сакат в ръката

и спънат малко в краката.

Там беше Слави Мерджана,

Мерджана — стока отбрана,

дето е пощи обирал,

дето е френски разбирал,

дето жене обичал

и голи ги е събличал.

Там беше още Илия,

Илия Кърчовалия —

стар човек, сила младежка,

с пала остра и тежка.

всякъде дет се показва.

шпионска глава отрязва!

Там беше, напред вървеше

Танас от село Тешово —

сърце на всичко готово;

и Георги Радев от Броди,

дет е немирен и ходи

години вече в балкана,

за да залови султана…

Там беше още Сокола,

Сокола — пиле шарено,

дете на мама галено…

— Че ти в твоята „Епопея“ много големи комплименти си правиш — прекъсва го Мерджанов: — „пиле шарено“ вместо „картал брадати“, на какъвто мязаш всъщност, и „мамино дете галено“…, отде го измисли това „дете“? Коскоджамити гогоманин — дете!

— Такова нещо е литературата, момче! Ако щеш! Да наричаш нещата с красиви имена, за да закриеш техната грозотия или лъжа, и да повтаряш тия красиви имена, доде всички поверват в техната красота или истина; или като им се втръсне твоето нахалство, да те оставят свободен да изопачаваш нещата — ето това е литературата…

Най-големият жар мина. Слънцето превали и се наклони към запад. Сенките почваха да се издължават. Наближи часът на нападението. Всеки прави последен преглед на облеклото и оръжието. По-нетърпеливите, като например Мерджанов, са излезли изпод глинестия свод и се разтъпкват наоколо по речното дъно. Соколов, с гребена и огледалцето, се е съсредоточил в сресване и оправяне на брадата и мустаките си.

— Стига бе, стига! Стига си се дюздисвал! Да не мислиш, че ще ходиш на бал, та се приглаждаш толкова? — му казва Мерджанов.

— Приглаждам се, та ако ми набият главата на кол, да бъда красив! — отговаря Соколов.

— Вангеле — обръща се Мерджанов към Цървищалията, — дай ми твоята пала. Аз съм по-бърз от тебе; ако пристигна пръв, може да ми потребва.

Вангел разпасва палата и я подава на Мерджанова. Той я опасва, измъква я, претегля на ръка нейната тежина и опипва с пръст острието й.

Илия Кърчовалията, най-възрастният от всичките, наставлява:

— Ако некой ни забележи, преди да сме стигнали до мегдана, ще почне да вика: „Клефтес ерхонде^[41]!“ — и всички в селото ще се изпокрият. Та сега, като тръгваме, ако ни забележат, веднага трябва тичешком, с най-голяма бързина, да стигнем в селото на мегдана, та да не дадем време на хората да се скрият… Зере скрият ли се, върви ги гони, ако си немаш работа!

Часът е 10 по турски. Време е. Тръгваме бързо по течението на реката. Тешовалията върви напред и ни води. При завоя, откъдето се вижда пътят, който пресича реката, Тешовалията измъква палата и се втурва тичешком напред. След него всички хукват бегом, като се изпреварват един другиго. На пътя, който пресича реката, зървам една група от няколко жени в градска носия, излезли на разходка, придружени от селския пъдар — турчин, който носи пушката си приплесната на гърба, с ремък през рамото и гърдите. Щом ни забелязва, той забравя, че има пушка, хуква да бяга през глава надолу по реката и се скрива зад завоя на брега. Събрани накуп, прегърнати, жените пищят, колкото им глас държи. С вдигната пала, която бляска на слънцето, Тешовалията тичешком минава край тях и им извиква из цяло гърло:

— Коркмаин^[42]! — улавя път вдясно и продължава да тича към селото.

— Коркмаин! — извика на жените Мерджанов, който с извадена пала тича и изпреварва Тешовалията.

Аз тичам след Мерджанова; след мене тича Илия Кърчовалията с вдигната пала. На свой ред и той на минаване край жените им извиква:

— Коркмаин!

Кашиналията настига и изпреварва Илия Кърчовалията, настига и мене, изпреварва ме и наближава да настигне и Тешовалията. Соколов с дългите си крака ме настига и ме задминава. При крайните къщи на селото Мерджанов е пръв, след него тича Тешовалията, Кашиналията, Соколов, аз, а след мене Кърчовалията, Георги Радев, Цървищалията и най-после Делчев с лявата ръка превързана и окачена с кърпа през рамото, а дясната спусната надолу, държаща нагантовия револвер.

От края на улицата, в която нахлуваме тичешком, се вижда чинарът. Задъхани до измаляване, продължаваме да тичаме към мегдана. Пред мен за миг се мярва следната картина: на около 50 крачки, в сянката на зида, който ограничава мегдана от югозапад, е седнал на стол таскилдаринът с разкопчана куртка и риза поради жегата; на колената му е разтворен тефтер, в който бележи нещо с калема. От дясната му страна седи един черноок, бледен човек на около 50 години, с тънки черни мустаки. Пред тях, в полупрофил към нас, са насядали 5–6 души; те стоят на колене, облегнали седалищата си на петите и поставили чинно ръцете на коленете си. Оня, който седи отдясно на таксилдарина, говори оживено с едното от насядалите на колене. Върху зида, който огражда чинара, се изтегнали и лежат двама заптии.

Първи ни забелязват заптиите, които скачат като ужилени и се втурват в най-близкото здание източно от чинара. Скоква като подхвърлен от пружина и таксилдаринът, който изпуска тефтера и тича към зданието източно от къщата на кир Димитро. Поради жегата всички врати на къщите са отворени и това улеснява скриването на бягащите. Всичко това става много бърже.

Мерджанов стига при чинара, задминава го и с глас, прекъсван и заглушават от задъхване, като вдига палата нагоре, извиква:

— Давранмаин, зере гиттънъс!^[43]

Последната дума поради задъхването едвам се долавя. Виждам го да се спуска върху таксилдарина и да замахва с палата. Ударът не сполучва: палата разсича въздуха и с бърз бяг таксилдаринът е успял да се спаси. Мерджанов вдига втори път палата, замахва, но пак не сполучва да съсече таксилдарина, който виза в отворената врата, тръшва я и затваря. Аз не видях кога кир Димитро е избягал, кога е влязъл в отворената врата на къщата си и я е затворил. Зърнах Тешовалията, че се опитва да я отвори. Кашиналията зае своя пост. Соколов — също. Заех своя пост и аз. От прозореца над мене се раздаде гърмеж — заптиите стреляха по нас. Соколов стреля в прозореца, откъдето се чу първият изстрел. Почна се стрелбата, а през това време вратата на къщата, дето бе избягал и се бе скрил кир Димитро, биде насилена и отворена. Всички, които не бяха на пост, нахълтаха в къщата. Кир Димитро като че ли бе потънал в земята. Търсиха и разтършуваха всичко в приземния етаж — нямаше го там; нямаше го и в горния етаж, където го търсиха под креватите, в долапите, в юклюците. Търсиха го и в избата; на излизане Георги Радев драснал кибрит и през дупката на една празна бъчва осветил нейната вътрешност. Кир Димитро се потайвал там и очите му светнали в тъмното. С голям труд кир Димитро бил измъкнат от бъчвата и изведен на мегдана. Намериха въже, вързаха ръцете му отзад, прекараха въжето около шията му и оставиха единия край да виси. Илия Кърчовалията взе свободния край в ръката си. Ония, които извършиха залавянето и връзването на кир Димитро, поеха по улицата, която води на запад.

— Машина! — чу се паролата от групата, която се отдалечаваше.

— Машина! Машина! — се повтори от няколко гърла. Соколов остана на поста си и даде един последен изстрел към прозорците, от които се стреляше, за да ми даде възможност да напусна своя пост и да тръгна след групата, която се беше изтеглила до края на селото. Като пробягах 50–60 крачки по улицата на запад, аз залегнах, за да дам възможност на Соколова да напусне поста и да се изтегли; като стигна края на селото, той залегна, за да мога да се изтегля пък аз. Вън от селото Георги Радев беше залегнал и стреляше, за да ни даде възможност да настигнем групата с пленника. Тя се беше изкачила на баира и преваляше към ниското, когато я настигнахме. На върха ние със Соколова залегнахме и дадохме възможност на Георги Радев да ни настигне и да се затули зад баира.

Продължихме тоя предпазлив начин на оттегляне, докле превалихме още един баир, след което тръгнахме да вървим по обикновеному, т.е. с преден и заден патрул от по двама души. Преден патрул сега бяха Атанас Тешовалията и Димитър Кашиналията, а заден — Георги Радев и Вангел Цървищалията. Илия Кърчовалията държеше въжето на пленника, който вървеше пред него, подканван от време на време да върви по-бърже с думите:

— Хайде, трава! Трава!^[44]

Бледен като мъртвец, с вързани ръце отзад, с наведена глава и с очи вперени към земята, кир Димитро покорно и мълчаливо вървеше напред и като автомат се подчиняваше на подканванията.

Бяхме вече изминали 2–3 километра, когато слънцето се скри зад тъмновиолетовата маса на далечната Круша планина. По пътя, който слиза от баира за село Шилинос, почнахме да срещаме дървари от това село, които караха пред себе си мулета и магарета, натоварени с дърва. Те се спираха и ни гледаха като вървим по пътя или като прекосяваме без път големите завои. Чух някои да казват със злорадство:

— Автò, автò, тус асойзи!^[45]

Кир Димитро, с наведена глава, ги поглеждаше изпод очи, въздъхваше, упорито мълчеше и ускоряваше вървежа си.

— О катирамèнос! — казваха други. — Мас епòлисен тактйни: тус вòас, та мулàри я, тус гайдурос — òламас та епòлиси!^[46]

Злорадството е черта на подлеците. Това злорадство увеличаваше нещастието на нашия пленник, без да може да оправдае пред самите нас извършваното от нас насилие. Кир Димитро беше лихвар, безмилостен кожодер, но все пак той беше човек! Ние допуснахме един човек да бъде вързан и каран като добитък; нещо повече — участвувахме в това принизяване на човека до равнището на добитък. Това беше атентат срещу достойнството на един човек, на човека изобщо, на самите нас… Ядосани, недоволни от себе си, ние вървяхме с ядрото на четата. След като се мръкна, напуснахме пътя, изменихме западната посока, по която вървяхме, и тръгнахме на север. Сторихме това от предпазливост — по телеграфа сигурно властта беше уведомена за нападението, за посоката, по която се изтеглихме от селото и за пътя, който бяхме уловили. С усилен ход преваляхме баирите, които ставаха все по-високи и прекосявахме низините между тях. През нощта падна мъгла, която, колкото се изкачвахме по-високо, ставаше по-гъста. Преди съмнало заваля дъжд, ситен студен дъжд, който пронизваше до кости.

Съмна се. Установихме се да денуваме на гребена, при една овчарска кошара. Накладохме огън в огнището и взехме да си греем ръцете на огъня. Кир Димитро, вързан и варден от Кърчовалията, трепереше от студ. Той беше така разбит, така жалък и мизерен, че будеше съжаление даже у такива стари и корави харамии, като Илия Кърчовалията и Вангел Цървищалията. А ние чувствувахме неговия жалък вид като обвинителен акт срещу нас и нашите идеи за свобода на човешката личност.

— Да бех съсекъл таксилдарина, не бих бил толкова пишман^[47], колкото съм сега, като гледам до какво дередже^[48] докарахме човека — казваше Мерджанов. — Все едно че мене са вързали и ме разкарват като добитък… — и като се обърна към кир Димитро, добави:

— Якашйр, ефèндим! Гель, гель атèш янандъ!^[49]

— Ами че отвържи човека да се огрее на огъня! — каза Соколов на Кърчовалията.

Илия Кърчовалията развърза ръцете и врата на кир Димитро. Гръкът дойде, седна при нас до огъня и започна да си грее ръцете, като цял трепереше от студ. След като се постопли, му дадохме хляб да се нахрани. Дъждът валя през целия ден, но в кошарата бяхме на сушина; времето силно се захлади, но около огъня не чувствувахме студ. Надвечер, преди да тръгнем отново на път, Кърчовалията пак върза ръцете на кир Димитро, прокара въжето отзад около лактите и взе в ръка свободния му край. Тръгнахме отново на северозапад по гребена. Падна мъгла, която с настъпването на нощта ставаше дотам гъста, че за да не се загубим, трябваше да вървим стъпка в стъпка. Към полунощ минахме край едни скали, които изпъкнаха ненадейно пред нас; ние ги избиколихме и почнахме да се спускаме по гребена надолу. До съмнало вървяхме все по гребена, като ту се изкачвахме, ту се спускахме. Продължихме прехода и през деня, закриляни от гъстата мъгла. Бяхме встъпили в землището на село Кърчово. При спускането си по билото наскочихме на едно стадо овце; овчарче беше едно момче на 14–15 години, което никак не се изненада, като ни видя. То с голямо любопитство ни гледаше и по едно време извика:

— Чичо Илия!

То беше от село Кърчово, позна Илия Кърчовалията и му се обади. Кърчовалията предаде въжето на Георги Радев и се отби при момчето, като взе да му говори нещо. След малко момчето подкара овцете надолу, а Кърчовалията ни настигна и зае своето място в четата. По-късно научихме, че той изпратил овчарчето в село с известие за нашето дохождане и с поръка да ни донесат храна на определено от него място, към което се запътихме веднага.

— Че бива ли да се доверяваш на едно дете? — каза Делчев.

— Нашите, кърчовските деца знаят да си държат устатата — отговори спокойно Илия Кърчовалията. — Виде ли го това? Живо на ръжен да го пекат, пак нема да ни издаде. Аз познавам хората в село и зъбите им зная. Можем да бъдем съвсем спокойни…

Към пладне мъглата взе да се вдига и скоро слънцето огрея както нас, така и цялата местност около нас. Пълзяхме по един от гребените на Шарлията и бяхме наближили билото на тая планина. Установихме се да денуваме под гребена, на североизточната му страна, откъдето се виждаха като на длан село Кърчово, пътят от това село за село Каракьой и пещерите над тоя път в южните поли на Али Ботуш.

Илия Кърчовалията протегна ръка на североизток, посочи към тях и каза:

— Ей в ония дупки… — сега ги наричат Ильовите дупки — в тех се крих, кога избегах от село и след като го съсекох с палата…

— Кого си съсекъл?

— Един нашенец, от Кърчово. Беше станал око и ухо на властта. Каквото се продумаше или станеше в село, на другия ден укюматът в Демир Хисар вече всичко знаеше. Сума ти кърчовци влезоха в Демирхисраската апсаана или беха откарвани в Серес. Веднаж му казах с добро да се остави и от тоя си занаят — след два деня дойдоха двама жандарми да ме търсят, за да ме закарат в Демир Хисар. Избегах от село. Ей в ония дупки се бех скрил. След неколко деня, от местото, дето се бех скрил, видех го да минава. Излезох насреща му.

— Аман! — казва. — Прости ми! Клетва давам — нема вече!

— Клетва? От кого? От издайник? Тя не се хваща! — и го закастрих с палата. Направих го на кюфте — за пример на другите го направих. Оттогава все обикалям около село, но в селото не влизам…

Илия Кърчовалията помни — като да е било вчера! — автономията на Македония, обявена от въстаналото население след свършека на руско-турската война и сключването на Санстефанския мирен договор.

— Каква свобода беше тогава! — говореше и се възхищаваше той. — Немаше тескерета^[50], паспорти, немаше вергии^[51] и гюмруци^[52], немаше патенти, акцизи, бандероли; пътувай където щеш, купувай, продавай, гледай си гечинмека^[53] — никой не ти пречи, никой не търси книжа, никой никого не притеснява… Как можем ние, македонците, да се помирим със сегашните притеснения, след като две години живеехме истински свободен живот!

С отреда на Стоян войвода от село Старчища той взел участие в Кресненското въстание и в боевете при Горна Джумая, които решили съдбата на автономна Македония и установили отново турската власт в тая страна.

Илия Кърчовалията обича македонския народ, обича македонската земя, но най-много обича кърчовци и село Кърчово. Той разправя, и в гласа му се долавя нотка гордост, дължима на местен патриотизъм, че Кърчово е родно село на Тилков, адвокат в Цариград; на Иван Божов, секретар на скопската Българска митрополия; че неговото село първо в Демирхисарско е влязло в организацията; че ръководителка на организацията в Кърчово е жена, която той често споменува под прозвището Капзамалката.

— Жена, ама мъжка жена — казваше той. — Струва колкото десетима мъже!

Ако и да притежаваше силен, самобитен ум и бърза съобразителност, Илия Кърчовалията беше останал неграмотен. Това той смяташе за голямо свое нещастие:

— Ако да знаех да пиша — казваше той, — щех да пиша на мюдюра^[54] в Демир Хисар: така и така, ти ме преследваш и искаш да ме туриш в затвора, след като ме уловиш. Ти си даваш много зор, ама нафиле^[55]. И за тебе ще бъде по-лесно, и на народа ще бъде по-добре, ако се оставиш от тоя мерак. Хората се трудят, работят; от техния труд имат полза всички — и те, и ти, и аз. Какво искаш ти от народа? — Да го подчиниш, да го подчиниш, да го докараш до дереджето на добитък — да работи, да не мисли, да ти робува. Какво иска народът? — Да го оставиш да живее свободно, та да работи за своя, за твоя и за моя полза. Като искаш да го накараш да ти робува и да понася всичките ти своеволия, ти отиваш против неговото право да бъде свободен и да ти бъде полезен. Кой ще надвие — ти или народът? Да ти кажа кой ще надвие — ще надвие народът. Да запомниш това хубаво! Такива отделни хора като тебе и като мене умират и се забравят; но народ не мре — все ще останат от него неколко души колкото за мая, та народът пак да се развъди. Та не притеснявай народа, защото той ще надживее и тебе, и твоите золуми^[56].

— Хайде, да речем, че Демирхисарския мюдюрин е получил твоето писмо — казваше му Соколов. — Да речем, че те послуша, че от Цариград му позволят да те послуша — от това ще стана ли по-леко на македонците? Демирхисарската нахия^[57] е педя земя и народът от Демирхисарско е шъпа народ. Колко пари ти струва свободата на тая шъпа народ, когато по-големата му част ще робува?

— Прав си — отговаряше Кърчовалията. — Колко пари струва и свободата на македонския народ, когато ще има други народи да робуват! Или риза до петите, или никаква риза не требва; требва всички народи да бъдат свободни, за да бъде света наистина свободен. Борбата за свобода требва да се води навсекъде, където има робство…

— Тоест по целата земя — допълваше Соколов и заключаваше: — Такива хора като нас и на месечината да идат, и там ще бъдат бунтовници…

Слънцето клюмна и залезе зад билото на Шарлията. Останахме да чакаме кърчовци да ни донесат храна. Мръкна се; небето се покри със звезди — едри, блестящи, които трепереха от студ. С напредването на нощта студът се усилваше. Вадата от близкото кладенче беше замръзнала. Завихме се в кебетата и налягахме, плътно притиснати един в друг, като поставихме между нас и кир Димитро, чиито зъби тракаха от студ. Към полунощ дойдоха от село Кърчово двама души с храна и след като си починаха, се върнаха обратно в село. Стана нетърпимо студено. За да не измръзнем от студ, налягахме един върху друг, като често сменяхме местата, защото тежестта на горните правеше много неудобно положението на легналите долу.

Когато небето взе да побелява на изток, тръгнахме по гребена нагоре и преди още да беше се хубаво развиделило, стигнахме до местността Харкомата, достъпна само от едно място откъм северната страна. Никаква пътека не водеше до тоя вход, чиито скалисти стъпала бяха скрити в дребните и гъсти дъбови и букови издънки, върховете на които стригаха до горния край на скалата, която служеше за вход.

Североизточният край на билото на Шарлията завършва с един полукръг от около 150–200 метра високи отвесни скали, чиято основа се губи в един хаос от каменни блокове с различна големина. Отвесни скали ограждат отвсякъде този пролом, който, колкото слиза надолу, става все по-тесен, така че общият му вид представя една гигантска скалиста полуфуния, достъпна, както казах, само от едно място, където скалата, която огражда тая фуния от север, е по-ниска. Това е местността Харкомата — название, което отговаря напълно на нейната форма^[58]. Долният край на скалите, които ограждат Харкомата от югозапад, е подяден така, че образува нещо като навес, широк няколко метра. Между каменните блокове, които покриват долния край на фунията, нарядко са израснали големи орехови дървета, чиято шума — когато дойдохме в Харкомата — беше започнала да добива зеленожълтеникав цвят и да капе.

Настанихме се близо до входа, под скалистия навес. Часовоят биде поставен на скалата, която образува входа и откъдето се виждаха: на север — Али Ботуш, в неговите поли селата Крушево и Кърчово, както и пътят за село Каракьой; на северозапад — част от планината Сингел; на запад — част от билото на Шарлията, скалите и дъното на Харкомата; на изток изгледът се ограничаваше от върховете на дърветата и от скалите, които образуват северната част от пролома на Харкомата.

Усойничаво място е Харкомата. Към пладне слънцето едвам надзърна към нас и бърже се скри зад скалите и зад билото на Шарлията. Поради голямата надморска височина и краткото сгряване на слънце през целия ден не можахме да се стоплим. А ни предстоеше да прекараме тука и нощта — при това не една, а много нощи, защото възнамерявахме да бъдем по-дълго време в Харкомата. А за да не бъдем забелязани, не трябваше да кладем и огън. От друга страна, трябваше да запазим от простиване и от болест кир Димитро, чието здраве за нас беше сега от голяма стойност. Оставихме при своя пленник Кашиналията, за да го варди, и се оттеглихме настрана да се съвещаваме. Задачата биде решена от Илия Кърчовалията, който предложи двама души от нас да идат до дядо Марко, овчар, чиято сая се намираше долу, под нас, и да вземем от него десетина овце. През нощта между нас ще поставяме овцете, за да ни топлят, а през деня същите овце ще ги пасем по дъното на Харкомата, докле падне сняг; а ако падне сняг, тогава ще видим какво ще правим. В случай, че Кърчово бъде блокирано и не можем да получим храна, овцете ще ни спасят от гладна смърт.

Вечерта двама със Соколова оставихме кебетата при четата в Харкомата, взехме си пушките, прескочихме скалата при входа и през гъстака по склона се спуснахме надолу. Кърчовалията остана с четата за всеки случай — ако стане нещо с нас и потеря тръгне да ни търси, да ни заведе на някое друго сигурно място. Колкото слизахме надолу, толкова ходенето ни беше по-лесно, защото поради по-голямата възраст и дебелина на дърветата гората ставаше по-рядка. Започнахме да чуваме подрънкването на звънци; това подрънкване ни водеше, защото отивахме към саята на дядо Марко. Наближихме някаква поляна, на която гореше огън, който прозираше през стъблата на дъбовата горичка. Оттук се заспускахме надолу. Вървяхме тихо и много предпазливо, така че кучетата не ни усетиха — може би защото вятърът, който повяваше, идеше откъм саята.

Ненадейно един голям камък тупна до нас, а след това и други — доста едри камъни, хвърляни от бърза и силна ръка — затупкаха около нас. Някой мълчаливо и уверено ни атакуваше, преди кучетата да ни усетят и да се спуснат към нас.

— Ей, не хвърляй камъни, че ще ни утрепеш! — извика Соколов.

Камъните престанаха да тупат наоколо и след малко при нас дойде едно късо и набито човече, чиито черти не можахме да различим в тъмнината и чийто гърлест глас съвсем не отговаряше на малкия му ръст. То разгони и накара кучетата да млъкнат и с подвити опашки да се върнат към саята и ни запита:

— Вий какви хора сте бе?

— Тука ли е саята на дедо Марко? — запита Соколов.

— Тука е. Защо?

— Ами дедо Марко тук ли е?

— Аз съм дедо Марко.

— Много ти здраве от Илия — каза Соколов. — Заръча… — Дядо Марко не остави Соколов да си довърши приказката:

— Ами че елате де! Елате при огъня! Тогава ще кажете какво е заръчал Илия!

И дядо Марко тръгна пред нас към саята. На огъня той ни заизглежда и ние с любопитство също почнахме да го разглеждаме. По ръст той беше нисък и едва стигаше до рамото ми; главата му — в сравнение с тялото — беше голяма и обрасла с черни като смола, дълги и рошава брада и мустаки; изпод малкото, островърхо и мазно, кирливо фесче се подаваха фандъци от буйна и рошава черна коса. Тялото му беше набито, а гърдите — голи, покрити с дебел пласт черна козина, а ръцете му — несъразмерно дълги. Той правеше впечатление като да не е човек, а маймуна.

Соколов тури въгленче в лулата си, захапа я и се обърна към дяда Марка:

— Ти на колко години си, дедо Марко?

— На колко? Де да зная на колко съм години? Се требва да съм надхвърлил седемдесетте.

— Да не знаех, че те викат дедо Марко, никога не бих ти дал толкова… Кой хвърляше тия камъни по нас? — запита Соколов. — Да беше цапардосал по главата некого от нас, там щеше да си остане…

— Усетих, че идат хора. Аз усещам кога идат хора, кога иде дивеч… Помислих да не са некои хаирсъзи, да идват да крадат овце, та хвърлих некое и друго камъче…

— Какво камъче? Туй — камъчета ли ги сметаш ти?

— Камъчета, ами какво?

Соколов попипа мускулите на ръката му и се обърна към мене:

— Барни да видиш!

Попипах мишницата на дядо Марко — мускулът беше много дебел и твърд като камък; лесно си обясних тогава как дядо Марко хвърля толкова далече „камъчета“, които ние със Соколова едва ли бихме хвърлили на 20 крачки.

— Та… Илия заръча да отлъчиш десетина овце и да ни ги дадеш за неколко деня…

— Бива, айол^[59], бива! — и дядо Марко отиде при овцете. След малко той пак дойде при нас със десет овце.

— Вий не сте алашик^[60] да карате овце — каза дядо Марко, — па и те не ви познават. Ще дойда с вас да ги закарам.

Дядо Марко извади парче хляб от торбата си, метна я на рамо и тръгна напред, като от време на време отчупваше по някой къшей и го даваше на най-близката овца, която доверчиво протягаше муцуната си към ръката му. След нея вървяха другите овце, като се надпреварваха коя от тях да спечели благоволението на дядо Марко; след овцете вървяхме ние със Соколова. В края на краищата излезе, че нашата работа по докарването на овцете до Харкомата биде сведена до нула.

Когато стигнахме пред входа, ние със Соколов се качихме един над друг по отстъпите на скалата и поехме овцете една по една от ръцете на дядо Марко, който ни подаваше предните крака на всяка овца, за да бъде подета по-лесно. Когато всички овце бяха прехвърлени при четата, дядо Марко се качи на скалата и дойде при нас. Старият овчар не стоя дълго: той дошъл само да види и се порадва на четата и след това си отиде при овцете…

През първата половина на месец октомври двамата с Мерджанов напуснахме четата на Делчев и заминахме за България. Веднага след нашето заминаване между селата Кърчово и Каракьой станало убийство на един аскерлия; войска, полиция и жандармерия напълнили Кърчово и подложили на бой и изтезания селяните, за да открият убийците. Арестуван е бил и дядо Марко; властта подушила, че в землището на селото се крие някаква чета и от него поискала да каже къде се крие тя. От бой и изтезания цялото тяло на дядо Марко станало пъклено синьо. Но той имал не само твърди мускули; неговата воля била не по-малко твърда — издържал всички изтезания, без да даде каквито и да било указания на властта.

По тоя начин въпросът за нощуване на топло, без да кладем огън, биде разрешен по един задоволителен начин. Легнал между две овце, никой от нас не трепереше от студ. Когато нощем, облегнали главите си на нашите рамена, животните преживяха, ние имахме впечатлението, че те на своя неразбираем от нас език ни разказват вълшебни приказки, за да ни приспиват. Разумно беше да не кладем огън, чиято светлина нощем или чийто дим денем можеха да издадат на властта нашето присъствие. И без това властта беше предприела претърсване на планините чрез патрулиране по пътеките. На няколко пъти, в интервали от по няколко деня, ние виждахме аскерски групи да се движат по оная част от билото на Шарлията, която се виждаше от мястото, дето беше поставен нашият часовой. До нас достигаха звукът от разговорите, смеха и подвикванията на аскерлиите, когато те, без да подозират нашето присъствие в недостъпните скали на Харкомата, минаваха по венеца от отвесни скали на 200–250 крачки над нас. Трябваше да благодарим на обстоятелството, че до входа на Харкомата не водеше никаква пътека; ако би имало такива, не бихме избегнали посещението на аскерлиите.

Още при залавянето на кир Димитро в Шилинос Георги Радев бе имал предвидливостта да вземе от бакалския дюкян на заловения и да тури в чантата си няколко тестета хартия. На другия ден след установяването ни в Харкомата, като си послужи с писалката и мастилото от дивитя^[61], забучен в пояса му, кир Димитро биде заставен да пише на брат си в Шилинос да събере и да приготви 600 звонкови турски лири откуп и да ги държи готови, за да ги предаде на човека, който щеше да се яви при него със специално писмо да ги получи. Преди да напише това писмо, кир Димитро биде предупреден, че то не трябва да съдържа абсолютно никакви други данни, от които би могло да се съди за числото и народността на хората от четата или за местоположението й. Писмото беше писано по гръцки. Преди да бъде изпратено, съдържанието му биде проверено от Атанас Тешовалията, който знаеше да чете и говори гръцки.

Затекоха еднообразните, отегчителни дни, вчерашният и утрешният като две капки вода прилични на днешния. Нощите станаха по-дълги, кръговото движение на звездите — по-бавно, нашите нерви — по-остри.

— Както и да ни разглежда човек — и с телескоп, и с микроскоп — все ще ни види такива, каквито сме си: първобитни, допотопни, рудиментарни животни, дьорт-кюшелии^[62] простаци — казваше Мерджанов. — Че какво сме всъщност ние, хора от деветнайсетия век, които не намерихме друг, съвременен начин да се снабдим със средства освен този на средновековните разбойници — да заловим човека, да го вържем и да го караме като добитък за некакъв си жалък откуп от 600 лири!

Мерджанов не можеше да се помири с мисълта, че ние, анархистите, сме участвували и продължаваме да участвуваме в едно насилие, което принизява човека до степен на добитък. Той търсеше начин да оправдае пред самия себе си своето и нашето участие в това насилие. Беше вечерта на един от първите дни на октомври. Делчев и другите четници лежаха или спяха с овцете между тях. Мерджанов беше на пост да пази кир Димитро, аз бях часовой при входа. Беше тиха, ясна, студена, безлунна нощ. Мерджанов полугласно говореше с кир Димитро и аз слушах целия им разговор, който се водеше на турски език.

— Всеки знае, че с една глава и две ръце човек може да живее сносно, но не може да натрупа богатство — казваше Мерджанов. — Още преди 2500 години са казвали — и той цитира по латински: Omnis dives aut iniquus est aut haeres iniqui — всеки богаташ е или крадец, или наследник на крадец. Ти или си крал своето богатство, или си наследил некого, който е крал и обирал хората.

— Аз нищо не съм крал. Нито един мангър не съм откраднал досега! Нито баща ми, нито дедо ми!

— А откъде е твоето богатство, ако не от кражба?

— Аз го спечелих. Каквото имам, с честен труд съм го спечелил!

— Как си го спечелил. С какъв труд? Орал ли си, копал ли си, зидар ли си бил, абаджия ли си бил?

— Помагах на сиромасите…

— Като си им давал пари под лихва, а? — прекъсна го Мерджанов. — Ами лихвата не е ли кражба?

— Че аз не им ги давах със зор — те сами идваха да ме молят да им помогна.

— Да им помогнеш днес, за да ги одереш утре, за да им продадеш добитъка и да им заграбиш имотите… Ти чу какво казваха селяните от твоето село, ония, които срещнахме и на които ти си бил помагал. Всички те проклинат!

— На този свет кой плаща на доброто с добро? Ако искаш некой да те мрази, да те хули и да те гони през целия си живот, направи му добро!

— Като казваш, че си им помагал, че си им правил добро, защо не си им заемал парите без лихва?

— Като им раздам парите си без лихва, аз с какво ще живея? По тоя начин сиромасите не биха станали богати, но аз сигурно бих осиромашал!

— И ти какво си казваш? Сиромасите са си сиромаси и ще си останат все сиромаси, барем аз да си запазя и увелича богатството! Нали?

— И така да е — лошо ли е?

— Че кое му е хубавото? Ти гледаш само своите лични интереси: на тебе да е добре, а за хората около тебе — татар-колаласа, ако щат, да изпопукат от сиромашия!

— Че съм си гледал интереса — това е верно; но не съм крал и обирал хората, както казваш ти. Имай предвид, господине, че всеки от нас, като пази личните си интереси, всъщност работи за общо добро.

— Какво? Какво каза? Че като си гледа личния интерес, всеки работел за общо добро? Ама кому го продаваш това? Има си хас да ме кандърдисаш, та да повервам в тая глупост!

— Защо да е глупост? Нека гледаме на нещата сериозно и да разсъждаваме правилно! Например аз искам да си построя къща, да я построя с всички възможни удобства, та да ми е удобно и приятно да живея в нея; построих я здрава, удобна, красива — да трае 250 години, и влезох да живея в нея. Колко време ще живея в нея? — пет, десет, двайсет — най-много 50 години. След моята смърт други ще живеят в тая къща и не 50, а 200 години. За кого я строих? — За себе си. А кой ще получава от нея четири пъти повече? — Ще се ползуват други, на които не мога даже имената им да зная и които нема да подозират, че съм съществувал некога. Аз пестя, не харча, често се лишавам от необходимото, стискам парата; един ден ще умра; кой ще се ползува от богатството за себе си, всъщност съм го трупал за други хора, които ще се ползуват от него и на които, както казах, аз не мога да зная даже имената.

— Ти трупаш своето богатство за своите наследници, по косвен път пак за себе си.

— Кои ще бъдат там — никой нищо не знае. Може да бъдат те, но може да бъдат и съвсем чужди хора. Във всеки случай не аз, а други хора ще ползуват от богатството, което съм събирал за себе си. Така щото полезни хора са ония, които гледат само своите лични интереси; а онези, които казват, че работят за общо добро и че защитават общите интереси, са шарлатани, защото използуват общите интереси за своя лична полза…

— Ами лихви сто, двеста на сто– това хубаво ли е?

— Аз покривам риска. И лихварството е като всека друга търговия: колкото по-голям е риска, толкова стоката е по-скъпа. Високата лихва покрива загубата от неплащането; едни ме завличат, други покриват с високата лихва загубата…

Кир Димитро, ако и пленник, умело се защитаваше. Ненадейно той каза на Мерджанова:

— Хаф-едерсън!^[63] Обещай ми, че нема да ми се сърдиш нито ти, нито твоите другари!

— Защо?

— Като обвиняваш мене, баща ми, дедо ми, че сме натрупали богатство с кражба, обещай ми, че нема да се разсърдиш, ако кажа и аз нещо.

— Обещавам ти, че нема да се разсърдя!

— Ами вий, като бастисахте^[64] селото, като ме грабнахте, вързахте и докарахте тука, това почтен начин ли е да се печелят пари? И после вижте, господине! Аз считам, че богатите хора са мютевеллии^[65] на човечеството — един вид складове, където е натрупан трудът на всички минали поколения, които са живели преди нас, а също и трудът на сегашното поколение. Ония, които се нуждаят от подкрепата на тоя труд, черпят от тия складове при определени условия, от които главните са: да върнат обратно заетото и да прибавят част от своя труд към общочовешката трудова резерва. Лихвата — това е оная част от труда на ползващите се, която се прибавя от всеки един от тех към общочовешката трудова резерва…

От защита кир Димитро мина в настъпление. Явно беше, че той не е глупав човек; като се вземе в съображение положението, в което се намираше, трябваше да признаем, че той не беше страхлив, щом имаше кураж да разсъждава така самостоятелно и свободно. Той продължи:

— Ако лихвата е изнудване чрез заплашване с продажба на имотите, вашият начин за печелене на пари е грабеж чрез насилие. Много чудноват начин сте избрали, за да премахнете световните неправди и да подобрявате хала на сиромасите — да замените изнудването с грабежа, демек огъня с пъкъла! Огъня може да опари некого, но, общо взето, той е полезен; пъкълът изгаря и унищожава всичко, без да принесе някаква полза за някого. С парите, които ще изцедите от мене, нема да подобрите хала на никой сиромах, само ще направите да осиромашея и аз…

Когато след смяната двама с Мерджанов отидохме да си легнем, намерихме Соколова буден, седнал с лула в устата.

— Е, как е? — запита той Мерджанова. — Нащракахте ли си идеите с кир Димитро? Можа ли да го кандърдисаш да верва, че е крадец или наследник на крадец?

— Кир Димитро не е толкова слаб в акъла; а пък в ченетата изглежда да е много силен! — отговори Мерджанов, недоволен от това, че не можа да успокои своята съвест за извършваното насилие върху нашия пленник, като го убеди да вярва, че неговото богатство е плод на ограбване населението, а нашето насилие — акт на справедливо възмездие.

— Толкова по-зле за тебе, като сееш в дъното на съвестта си ряпа! — дъвчеше Соколов лулата си. — Не можеш едновременно да служиш и на Бога, и на Мамона. Ти искаш хем чиста съвест, хем пълен кемер! Ще бъде едно от двете: или чиста съвест с празен кемер, или никаква съвест с пълен кемер. Така е било от памтивека, така е сега, така ще бъде и во веки веков. Прави като мене и Делчева — не се интересувай от гласа на съвестта…

На втория или третия ден след горния му разговор с кир Димитро Мерджанов ми каза:

— Не мога повече да участвам в насилието върху кир Димитро. Не мога повече да имам идеите на безвластието и едновременно с това да участвувам в насилието. Освен това поради въпроса за организацията отношенията ми с Делчева са повече от натегнати. Аз ще напусна четата. Нема ли да ми станеш другар? Аз поканих и Соколова, но той ми отговори, че му е противно да дреме без работа из софийските кафенета и да щрака идеи от немане какво друго да прави.

Отговорих на Мерджанова, че както по отношение на насилието върху кир Димитро, така и по въпроса за организацията напълно споделям неговите възгледи и намирам, че стоенето ни в четата най-малкото е излишно и че ако той напусне четата, ще я напусна и аз.

Още същата вечер казахме на Делчева, че двамата искаме да напуснем четата и да се върнем в България.

— Излишно е да стоим тука още — поясняваше Мерджанов. — И без нас ще се получат парите и ще се свърши работата, и без петли ще се съмне.

Делчев не каза нищо, само изгледа двама ни дълго с един упорит поглед, след това погледна Соколова, като да го питаше ще напусне ли и той четата. Соколов, като хапеше лулата си, лениво продума:

— Нема какво да правя в София. Аз оставам тука!

По дошлия човек от село Кърчово Делчев заръча да донесат от село селски дрехи за двама ни — потури, пояси, елеци, фесове, две торби, два триона, две тесли, два револвера с по 10–12 патрона и по две турски лири. На следния ден — 9 октомври 1899 г., вечерта — ние двамата с Мерджанова съблякохме четническите куртки и панталони, навлякохме потурите, опасахме поясите, облякохме елеците, турихме револверите и патроните в поясите, забучихме отстрана в поясите дръжките на теслите, със желязната им част стърчаща навън, и турихме на главите си едни мазни, кирливи фесове. Така ние се преобразихме на двама безобидни селски дюлгери. Пушките си предадохме на дошлите няколко души кърчовци. За моята къса и лека берданка стана спор — кой да я вземе от двете млади кърчовчета, които щяха да ни придружат до селото. Най-после Делчев разреши спора по старото правило, според което, когато двама се карат, печели третият — той изпрати и двете пушки заедно с патроните на ръководителя в село, та Капзамалката да ги даде на ония, които тя намери за най-подходящи. Мерджанов взе нуфуза^[66] на Димитър Кашиналията:

— Нека го имам за всеки случай, може да потребва! — каза той и го тури в джеба на елека си.

Ние се сбогувахме с Делчева, разцелувахме се с него и с всички четници, нарамихме кебетата, изкачихме скалата при входа на Харкомата, смъкнахме се от другата й страна и през гората, без пътека, се спуснахме надолу по стръмнината, като минахме край саята на дядо Марко и продължихме за село Кърчово. Двете млади момчета ни преведоха през селото, изведоха ни до източния му край и ни оставиха да чакаме деня в скалите на пътя, който води от село Кърчово за село Каракьой.

По тоя път, от Кърчово за Каракьой, през деня щял да мине един каракьойлия, който щял да ни даде знак чрез чаткане с езика; той щял да ни заведе в село Каракьой.

Съмна се. 10 октомври, неделя. Денят беше облачен, намусен. Рядка топла мъгла обвиваше с прозрачен воал скалите, където бяхме ние, и селото на запад от нас, като увеличаваше техните контури. Дребни капчици роса се сцеждаха от мъглата и се полепяха по козинявите косми на нашите кебета. Когато се беше развиделило добре, откъм Каракьой за Кърчово по пътя мина аскер: двама души напред, на около 70–80 метра след тях вървяха 7–8 души, а на около 100 метра след тях други двамина. Те бяха облечени в черни шинели с червени гайтани по ръбовете; вървяха закачулени, с пушки на ремък и разговаряха; в говора им преобладаваха гърлените звукове — личеше, че беха от Анадола. Те патрулираха между двете села. Аскерът мина по пътя под нас и се изгуби към Кърчово.

Беше превалило пладне, когато откъм Кърчово се зададе натоварено муле, а след него един човек на около 60 години със среден ръст, с широки плещи, облечен в тъмносини шаячни потури, с широк червен пояс и отворен отпред тъмносин шаячен елек, обшит по ръбовете с черен гайтан. Когато се изравни със скалите, дето бяхме ние, човекът спря мулето и обърнат с лице към нас, започна да чатка с езика си. Изскочихме от скалите и слязохме на пътя.

Той — Димитър Самарджиев от село Каракьой — ни посрещна така, като да се познаваме с него от преди 100 години. Широкото му червендалесто, бръснато лице с руси, дори червеникави мустаки беше се разляло в радушна усмивка, при което устата му изглеждаше дълбока поради това, че липсваха предните зъби на горната му челюст. Когато се ръкуваше с нас, той стискаше ръката ни с двете си ръце. Тръгнахме подир него, зад мулето, и разговорът се завърза между нас съвсем непринудено, като отдавнашни познати.

— Вий ще минавате за дюлгери. Тъй както сте се дюздисали, много ви прилича… Това лето сте работили в Света гора. Поправяли сте стаите в манастира Ватопед и в Андреевския скит… Дошли сте си в село да си видите за ден-два децата и сега заминавате в Неврокопско да търсите работа, докле времето държи още хубаво — наставляваше ни бай Димитър, за да не възбуждаме любопитството и подозрението на хората, които ще настигаме или които ще ни срещат по пътя, докле стигнем Каракьой.

Октомврийският ден е къс. Когато да превалим баира, в чиито поли се намира село Каракьой, започна да се мръква. В селото влязохме по мръкнало; вече бяхме голяма дружина, защото, както беше предвидил бай Димитър, преди да почнем да възлизаме по баира, бяхме настигнати от няколко души, които се връщаха от гората с добитък, натоварен с дърва. Ние здраво се държахме към наставленията на бай Димитра и не само че минахме за дюлгери, които това лято са работили в Света гора, но и ние самите започнахме да вярваме, че наистина сме дюлгери… Когато някой от селяните, които бяха работили в Света гора, ни запитваше за някои подробности, които биха могли да ни объркат, бай Димитър ловко се намесваше и даваше вместо нас необходимите пояснения.

През месец януари 1900 година четата на Делчева се разформирала. Към края на същия месец Соколов дойде в Цариград и се присъедини към Мерджанова и мене. Там той ни разказа епилога на спора между двете млади кърчовчета за моята къса берданка. Както казах, Делчев бе решил спора по Соломоновски, като изпрати нашите пушки в селото и остави тия момчета без оръжие. Изгорели от желание непременно да притежават оръжие, двете момчета взели едно съвсем непредвидено решение и още същия ден привели решението си в изпълнение.

В скалите край пътя те причакали надвечер аскера, когато се връщал от Кърчово за Каракьой. Не се знае как е станало точно, но те успели да отбият от пътя двамата аскери, които служели за заден патрул на аскерското отделение, и им взели пушките и поясоците с кожените паласки, пълни с патронни пачки. Трябва да е имало жестока борба между нападателите и нападнатите, защото единият от войниците е бил убит, а другият е бил намерен на следния ден тежко ранен.

Убийството на единия от аскерлиите, нараняването на другия и ограбването на оръжието им турило на крак цялата полиция, жандармерия и войска в Демирхисарско. Кърчово, в чието землище станало убийството и ограбването, било наводнено от полиция, жандармерия и войска. Населението на Кърчово поголовно било подложено на бой и изтезания, за да заловят убийците. При все че никой от битите и изтезавани кърчовци не издал нейното местонахождение, положението на Делчевата чета станало критично. Мнозина от селото знаели къде се намира тя и Делчев счел за благоразумно да напусне Харкомата. Илия Кърчовалията завел четата в Али Ботуш, дето в една мъчнодостъпна местност тя останала до разформироването й.

Такава скъпа цена плащаше македонското население за своето въоръжаване…

Бай Димитър ни заведе у дома си. Помогнахме му да разтовари мулето и влязохме в къщата, в чието огнище беше накладен голям огън. Бяхме предмет на голямо внимание и на най-любезно гостоприемство, както от страна на бай Димитра, така и от това на жена му, хубавичка, стройна и пъргава селянка. В продължение на цели четири месеца не бяхме влизали под покрив и почти бяхме забравили прелестите и спокойствието на тихия домашен кът.

На другия ден — 11 октомври, понеделник, преди съмнало се сбогувахме с буля Димитровица, на която казахме, че заминаваме за Неврокоп, и излязохме с бай Димитър, който ще дойде с нас да ни покаже пътя. Беше завалял тих есенен дъжд. Наметнати с кебетата, закачулени, вървяхме след бай Димитра, който ни изведе вън от селото, при плевните. Той отключи вратата на една от тях и ни остави, като ни заръча да затворим вратата и да я залостим отвътре със сюрмето. Днес той щял да иде да намери някой си Доньо от село Ловча, с когото тая вечер сме щели да продължим нашето пътуване. Той си замина и ни остави вътре в плевнята.

Съмна се. През пролуките, оставени на стените под покрива, за да се проветрява складираната в плевнята храна за добитъка, влизаше достатъчно светлина, за да огледаме вътрешността на помещението, в което се намирахме. В плевника беше натрупана житна и ечемичена слама, а върху нея, покрай стените, бяха наредени в няколко реда снопи от царевична шума. Седнахме върху сламата в единия от ъглите, облегнахме гърбовете о царевичните снопи и се завихме с кебетата. Вън дъждът се усили; затоплени от сламата под нас и от кебетата върху нас, приспивани от дъжда и влагата, скоро сме заспали дълбоко. Събуди ни шумът от усилието, което някой правеше, за да отвори вратата. Закрихме се зад царевичните снопи и наблюдавахме какво става.

— Пустия му човек! Не знае ли, че добитъка требва да се храни, та заключил вратата, взел ключа и си завил края кой знае на къде!

Това беше буля Димитровица, която беше дошла за царевична шума да храни добитъка и се мъчеше да отвори вратата. Но тя беше здраво залостена и не се поддаваше на усилията, които жената правеше да я изкърти. Повече от един час тя употреби да изкърти вратата, като кълнеше и пустосваше и мъжа си, и плевнята, и вратата, и добитъка. Вратата обаче устоя и тя най-после си отиде. Ако не се бояхме, че ще я уплашим с нашето появяване, ние бихме отворили, за да не гладува добитъкът, но тя би се уплашила, би избягала и би събрала около плевнята цялото село. Затова я оставихме да кълне и пустосва на отиване обратно вкъщи и да се заканва, че ще издере очите на мъжа си, когато се върне довечера. По мръкнало бай Димитър дойде заедно с друг един човек — споменатия Доньо от Ловча. Излязохме от плевнята, сбогувахме се с бай Димитра и заедно с Доня поехме пътя за село Ловча. Това беше последното ни виждане с бай Димитър Самарджиев. Две години по-късно, без да са уяснени причините за това, той е бил осъден и убит от организацията.

Тоя кръвожаден Молох пиеше с демонска наслада кръвта на най-добрите и най преданите синове на македонския народ…

По пътя за Ловча Доньо ни разправяше разни епизоди от своя живот. Той познавал Трушката от село Горенци: с него той е бил в постоянна връзка за препращане на крадени коне и мулета от Драмско към Неврокоп или от Неврокопско на юг. Тарлижкият панаир, който ще се открие след 3–4 деня, много улеснявал тяхната своеобразна търговия. Също като Трушката, Доньо вземал участие във временни разбойнически шайки, формирани набързо за извършване на определено нападение, които веднага след акцията, още същата нощ, се разформирали и участниците в тях на следния ден се занимавали с всекидневните си занятия като ни лук яли, ни лук мирисали…

В Ловча пристигнахме късно през нощта. Доньо ни заведе в кръчмата; кръчмаринът влизал в организацията и бил предупреден за нашето дохождане. Още преди да влезе в селото, Доньо ни предупреди, че в същото здание, където е кръчмата, на горния етаж живее забитинът, та ще трябва да пазим пълна тишина, за да не ни усети. Тихо приближихме до кръчмата, чиято врата беше затворена; някой трябва да ни беше чакал, защото щом дойдохме до вратата, тя се отвори и като слязохме 2–3 стъпала — подът на кръчмата беше по-нисък от равнището на улицата, — влязохме в дюкяна. Някой ни поздрави с добре дошли шепнешком в тъмнината и взе да ни целува по бузите. Човекът, който ни посрещна по тоя начин, беше кръчмаринът бай Божик, около 50 годишен човек, който след като заключи вратата, драсна кибрит и запали една восъчна свещица, за да се видим. Кепенците на дюкяна бяха затворени, така че светлината не можеше да се забележи отвън.

В кръчмата на бай Божик се нахранихме и си починахме добре. Преди това бай Божик ни почерпи по 1–2 чашки абсент, който ни ободри и ни върна силите. След полунощ напуснахме гостоприемния бай Божик, излязохме от селото и тръгнахме на изток по пътя закъм местността Челиковец.

Наближаваше да се съмне. Небето се изясни и на изток почна да побелява. Бяхме се отбили от пътя да почиваме, когато на запад, откъм Демир Хисар, се зададе един керван натоварени камили: един типичен камилски керван с магарето отпред и с керванджията с чалма на главата, загънат до петите с ямурлука, с дълга тояга в ръка; едно реално видение от далечното минало на търговията с камилски кервани като превозно средство… От тъмната маса на кервана, който бавно се измъкваше на изток, върху небесното зарево поред се открояваха дългите шии, малките глави и гърбиците на камилите, натоварени със сандъци, приплеснати от двете страни на гърбицата. Керванът отмина и звукът на хлопките, които висяха под шиите на камилите, постепенно замря в далечината на изток…

Още почивахме и бяхме под впечатленията на това видение от архаичното минало, когато до нас достигнаха далечните звуци на една божествена музика, която идеше откъм северозапад и постепенно се усилваше. Никога дотогава, а и оттогава насетне, не бях и не съм слушал такава своеобразна и вълшебна музика… Това не беше валс, не беше марш, тържествена черковна или заупокойна мелодия. Игривите и веселите звуци бяха така размесени с минорни вариации, с тържествени и победни акорди, че ние бяхме в захлас… Беше едно голямо стадо — около 1000 глави — кози, ярци и ярета, което мина край нас и замина към село Тарлис. На врата на всяко животно бяха окачени звънци — големи, средни, малки и много малки — които звъняха при движението и произвеждаха тая божествена музика, неподчинена на правилата и на тактовете на салонната музика. Игрива радост, скръб, отчаяние, молба, вопли и ридания — всичко беше ярко изразено в тая музика. Това беше някакъв жизнерадостен и същевременно погребален химн, изпълняван от тези животни, предназначени и подкарани да легнат под ножа на касапите преди и по време на Терлишкия панаир, от който ни отделяха три деня.

Слънцето още не беше се показало, когато стигнахме в местността Челиковец — пространни равни ливади в землището на село Тарлис, където става — на 14 октомври стар стил, св. Петка — прочутият Тарлишки панаир. На източния край на тия ливади има малка могилка. На могилката имаше една пъдарска колиба, сега необитаема. Доньо ни я посочи и ни каза, че в нея ще чакаме човека, който ще ни отведе в село Либяхово. Сбогувахме се с Доня и се запътихме към колибата, където останахме да чакаме нашия бъдещ водач.

Към пладне откъм ливадите се показа един висок човек, който носеше преметната на рамото си торба. Той наближи колибата, влезе вътре и седна да си почине. Той бил от село Либяхово и се казвал Васил Арнаудов. Поради предстоящия панаир пътят Неврокоп-Либяхово-Тарлис беше много оживен и затова решихме да не вървим и тримата заедно; Васил да върви 30–40 крачки напред, а ние двамата ще го следваме. След като се нахранихме, тръгнахме за път, като спазвахме установения начин на пътуване. Вечерта, по сумрак, наближихме Либяхово. Харманът не беше още свършен; нам направи особено впечатление обстоятелството, че когато минавахме край харманите, хората прекъсваха работата си, за да ни изглеждат. Васил ни заведе у дома си, където живееха заедно две семейства: неговото и на брат му. Посрещнаха ни много добре. От брата на Василя узнахме, че нашето пристигане, съобщавано като тайна от ухо на ухо, станало известно на всички в селото и затова, когато сме минавали край харманите, всички искали да видят „комитите“. През деня той получил и чел турски вестник, който съобщавал за някакво разбойническо нападение в село Шилинос, Зиляховско, и за отвличането на селския чорбаджия. Спогледахме се с Мерджанова и не счетохме за нужно да допълваме или пък да коментираме описанието на вестника.

Сутринта рано се стегнахме за път. Край огнището двамата братя приказваха на някакъв неразбран език, който не беше нито турски, нито гръцки; в разговора си те най-често произнасяха думата „опеле“.

— Ще ви се не види и „опеле-то“ майно! — викна Мерджанов. — Какъв кюляф ни кроите, та не говорите по български, ами жабарите тоя татарски язик?

— Това е нашият, скришният дюлгерски язик, който говорим при чужди хора, за да не ни разбират.

— Какво значи „опеле“?

— Значи „отивам“, „ходя“, „иди“. Приказваме с брата за нашите си, домашните работи и какво требва да прави брат ми днес, когато нема да ме има вкъщи…

Мерджанов се замисли за момент, след това взе бързо да се събува.

— Защо се събуваш? Нали ще тръгваме — запита Васил.

— Защо ли? — отговори Мерджанов. — За да изгоря ей това! — и той показа едни книжа, които беше измъкнал от навущата си. Това бяха 10–15 листчета от тефтерчето на Соколова с рисунки на разни сцени от нашия четнически живот. Мерджанов ги бе взел от Соколова, за да ги донесе в България, и ги бе навил около крака си под навущата. Дюлгерският език на братята Арнаудови събуди подозрение у него; под всяка от тия рисунки бе отбелязана местност, така че ако биха попаднали в ръцете на властта, тези рисунки биха създали големи неприятности на населението. Мерджанов ги хвърли в огъня; след минута от тези хубави рисунки не остана нищо.

По същия начин, по който дойдохме в Либяхово, тръгнахме на път за Неврокоп — на 30–40 крачки напред Васил Арнаудов, метнал през рамо торба с хляб, а след него ние двама с Мерджанова. Току-що бяхме подминали Садовските ханчета, насреща ни се зададе една рота аскерлии пешаци, които вървяха по шосето без строй: едни от войниците носеха пушките си на ремък; други — на рамо, с приклада нагоре; трети — като тояги отзад, с двете ръце преметнати върху тях. По средата на аскерлиите, яхнал кон, вървеше един юзбашия. С ръце пъхнати в поясите, което ни даваше най-смирен вид, като стискахме дръжките на револверите, наближихме аскера, който идеше насреща ни, и дадохме селям на офицера. Той се наведе към нас и ни запита:

— Аскер, бишей, гьордонус-му?^[67]

— Гьормедик!^[68] — отговори му лаконически Мерджанов.

Офицерът дигна към лицето си дясната ръка, в която държеше бич, като да отговори на нашия поздрав и отмина напред. Тая рота отиваше към Тарлис за запазване реда по време на панаира. Няма какво да се каже — тоя офицер беше учтив човек…

След 37 години — в 1936 — бях пратен от българското Министерство на земеделието да проуча и дам доклад по поройния режим на реките в Неврокопско. Носех фотографическия си апарат, за да заснемам пороищата и причиняваните от тях пакости на населените места и на земеделското стопанство. Стана нужда да промия в Неврокоп плаките на направените снимки и потърсих някой фотограф, та в неговото ателие да извърша промиването. Посочиха ми Хаджията — възрастен човек, фотограф, който още упражняваше занятието си. Още щом влязох в ателието му, хвърли ми се в очи една фотография 30/40 см, която представляваше група турски офицери; в тая група познах физиономията на юзбашията, когото бяхме срещнали с Мерджанова при Садовските ханчета.

— Кой е тоя забитин^[69]? — запитах Хаджията.

— Тоя? Юзбашията^[70] Хасан ефенди. Той беше началник на жандармерията в Неврокоп. Много възпитан и фин човек беше…

По тоя начин узнах името на срещнатия от нас забитин, на чиято учтивост дължахме благополучното си връщане в България…

В Неврокоп стигнахме по мръкнало. Васил напред, ние след него — почнахме да се провираме из забърканите и тесни неврокопски сокаци с неравен и изкъртен калдъръм, просичан от вади и дерета. Васил ни заведе в хана на някой си бай Иван, числящ се в организацията. Той беше на около 50 години, със среден ръст, дебел човек. Облечен в потури, с червен пояс и тъмен елек. Ако и по всичко да личеше, че много се страхува от това, дето ни дава гостоприемство, бай Иван ни заведе в стаите от хана, запазени за неговото семейство. В стаята, където влязохме, заварихме жена му — една приказлива сладкодумна бабичка, забрадена с черен чембер, която беше седнала до мангала и предеше с хурка.

Пренощувахме в стаята на бай Ивана; на следния ден — 14 октомври 1899 г., Петковден, който се падаше в четвъртък — сутринта рано при нас дойде Филипов, учител, младо, мургаво момче, облечено в нов тъмнокафяв костюм, с фес, наскоро турян на калъп. Той бил ръководител на организацията в Неврокоп. Дошъл да ни види и да ни съобщи, че Шакир ага щял да ни чака по мръкнало при влизането ни в село Долен.

— Какъв е тоя Шакир ага? — попита Мерджанов.

— Шакир ага — отговори Филипов — е арнаутин некъде от Дебърско. Преди 10–15 години убил некого си в неговия мемлекет^[71] и за да избегне арнаутското кръвно отмъщение, дошъл и се поселил в Долен. Сега той е бегчия^[72] в това село и служи за водач на ония, които искат да минат границата без паспорт. Ние много често си служим с него. Той познава границата на пръсти и е много верен човек… Така че — продължи Филипов — вий нема защо да бързате и да тръгвате толкова рано. Ще тръгнете към икиндия; и по мръкнало, когато Шакир ага ще излезне да ви чака край Долен, вие тъкмо ще пристигнете там…

Филипов си отиде, а ние с Мерджанов седнахме отново около мангала да пушим и да бъбрим със стрина Иваница; ако и да знаеше, че не ни е чист косъмът, тя не проявяваше никаква тревога за разлика от бай Ивана, който често влизаше в стаята с лице, на което беше изразено безпокойство.

Към икиндия се сбогувахме с бай Ивана и жена му, излязохме от хана и се запътихме към североизточната част на града. Излязохме от него и в овощните градини, които обкръжават тая част на града, видяхме Филипова, който беше излязъл там на разходка с други учители. Пътем го поздравихме с ръка за сбогом и продължихме нататък. Вървяхме край една вада, в която бяха нападали много ябълки. Не бяхме вкусвали плодове от няколко месеца. Мерджанов, който много обичаше плодовете, се наведе, скочи от дуварчето, което ограждаше вадата, събра набързо колкото ябълки намери наоколо, тури ги в качулката на кебето и след като набързо изтри о дрехата си една от тях, лакомо я заръфа, като същевременно изкачваше дуварчето, за да излезе на пътя. През това време по пътя се разхождаха две жени — майка и дъщеря, които говореха помежду си гръцки. Дъщерята, суха, висока, прецифунчена госпожица, като гледаше Мерджанова, който ръфаше ябълката, с израз на най-голямо отвращение продума:

— О, ти акатартос, идиос, вромос, хорикос^[73]!

Мерджанов, който схвана, че всичко това се отнася до него, ме запита:

— Какво каза тая Диана Ефеска?

— Възмути се от тебе и каза, че си мръсен, тъп, вонещ селяк!

— По тези въпроси добре би било да й се каже да иде и да се справи при мадам Шильо в Лион! — отговори Мерджанов, като се смееше и продължаваше да ръфа ябълката.

Излязохме от бахчите, стигнахме река Места и стъпихме на дървения мост, прехвърлен през реката. Мостът беше направен от две успоредни греди, подпирани от дървени магарета и се продължаваше върху двата ръкава на реката, които се съединяваха на стотина крачки по-доле. Когато бяхме изминали десетина крачки по моста, срещу нас от другата му страна видяхме да идат четирима аскерлии, които носеха пушките си на ремък и вървяха бързо. Не беше разумно да се върнем обратно; с ръце пъхнати в пояса, като стискахме дръжките на револверите, продължихме да вървим — Мерджанов напред, а аз след него. С аскерлиите се срещнахме по средата на моста и се спряхме, за да дадем възможност да се разминем или да се намерим в по-изгодно положение, ако стане нещо между тях и нас.

— Уролаин!^[74] — поздрави ги Мерджанов.

— Уролаин! — отговори на поздрава с поздрав онбашията^[75], който вървеше напред, и ни отмина. Отминаха ни и другите аскери. Вероятно те бяха граничари, които отиваха в Неврокоп по служба и не се заинтересуваха за нас.

Преминахме равнището от другата страна на Места и поехме баира нагоре. Пред нас по височините се виждаха три села — Дебрен, Крушово и Дряново. Нашият път водеше през първите две села. Слънцето още не беше залязло, когато минахме през село Дебрен; когато наближихме село Крушово, слънцето започна да се скрива някъде зад върховете на Пирин. Двама помаци — Крушово е помашко село — възрастни хора, стояха от двете страни на един плет и приказваха. Те ни изгледаха, когато минавахме край тях, и единият ни запита:

— Вий какви хора сте? Откъде сте?

— Ние сме от Демирхисарско. Дюлгери сме — отговори Мерджанов. — Не сте ли виждали тъдева две мулета — едното сиво, с резнато десно ухо, а другото черно, малко накуцва с левия преден крак? Я пък да сте чули нещо за такива мулета?

— Защо?

— Тръгнахме за панаира в Тарлис. Оная вечер си загубихме мулетата. Казаха ни, че са ги виждали да ги карат насам. Та питаме за тех — измисляше си Мерджанов. От отбрана, по примера на кир Димитро, той премина в нападение; вместо да ни разпитват, за предпочитане беше да разпитваме ние…

— Не сме ги виждали. Питайте по другите села!

Отминахме село Крушово и уловихме пътя за Долен. Беше се мръкнало добре, когато наближихме това село. Полулегнал край пътя, един човек се обади по турски:

— Пристигнахте най-после! Добре дошли!

Облечен в бяла арнаутска носия, с пушка в ръка, Шакир ага се изправи, дойде на пътя и ни стисна ръцете. В тъмното не можеше да се различи лицето му, нито да му се определи приблизително възрастта. Походката му беше твърда и бърза, а движенията му — нервни, отсечени. Минахме през селото, излязохме на североизточния му край и седнахме да си починем на височината край пътя. След като си починахме, почнахме да се изкачваме по пътеката, която стръмно възлизаше нагоре, пресичаше деретата и водеше край село Плетена; оттам изкачихме без път височината, прегазихме горното течение на река Бистрица, изкатерихме стръмнината на изток от нея и излязохме на високото равнище Чаирджик, на пътя за Доспатските ханове. Оттам, като уловихме тоя път, слязохме в долината на Доспатската река. Беше студена лунна нощ. Пълната месечина осветяваше долината като ден. Дебела слана бе паднала върху тревите и така блестеше под луната, като че ли цялата долина бе покрита с дебел сняг.

По пътеката, закриляни от черната сянка на едрата иглолистна гора, покрила северните склонове на планинския гребен, от който бяхме слезли, ние се прокрадохме до моста на Доспатската река. Тук беше широка 12–15 метра, дълбока и много бърза.

На около 30 крачки вдясно от нас беше зданието на турската погранична застава. Пред вратата на заставата гореше голям огън, а отсам на лунната светлина и на заревото от огъня ясно се открояваше силуетът на часовоя, прав с пушка при нозе, обърнат с лице към моста, т.е. към нас, стоящи до самия мост, незабележими в черната сянка на боровата гора. Спряхме в нерешителност. Ярко осветеният от луната и побелял от сланата мост пресичаше тъмния пояс на Доспатската река. Не човек — даже и котка не би могла да мине по него, без да бъде забелязана. Нашата нерешителност не трая дълго.

— Хе, чиша, ор нане!^[76] — изсъска Шакир ага, свали мартинката, турна патрон в нея, хвана я през средата и стъпи на моста. Извадихме револверите. Когато мина от другата страна на моста, Шакир ага залегна, готов да застреля часовоя при най-малкото му подозрително движение. Още щом Шакир ага стъпи на моста, часовоят направи кръгом и се обърна с гръб към нас; явно беше, че след като ни беше забелязал, той не искаше да си създава излишни и опасни главоболия и ни остави да минем необезпокоявани по моста.

След като преминахме моста, бързо пресякохме равнището пред нас и по пътеката почнахме изкачването на голия, много стръмен склон на височината, който отделя басейна на Доспатската река от Пазар дере, източен приток на Доспатската река. Изкачихме тая височина през едрата иглолистна гора, която покриваше северния й склон, спуснахме се към Пазар дере, минахме и него, па започнахме изкачването по склона, който се отделя от главната планинска верига на Централните Родопи. Вървяхме без път, за да избегнем минаване край турския пограничен пост.

На изток небето взе да побелява; наближаваше да се съмне. Бяхме много изморени и каталясали за сън. С Мерджанова вървяхме като сомнамбули, при което краката ни се движеха автоматично, подчинени на първоначалния импулс на мозъка, който вече не работеше. Аз вървях след Шакир ага; помня, че той ме извади от вцепенението, в което бях изпаднал, когато, след като бяхме изкачили височината, вече пресекли добре утъпканата погранична пътека и навалили да слизаме към север, ми каза:

— Бурдан йотеè Булгаристан дър!^[77] — и посочи остатъците от снежни преспи, които запълваха гънките на терена пред нас.

След няколко минути излязохме от гората. Пукваше се зора; беше оня момент, когато светлината едва е пробила тъмнината, която още обвива формите на предметите и им придава неопределен, призрачен вид. Пред нас беше българският пограничен пост Суоджак. На няколко крачки югоизточно от вратата на поста гореше огън. Току-що станали от сън, наметнати и закачулени с кебета, трима души помаци си грееха ръцете на огъня. Няколко мулета със запънати крака, пуснати по поляната, пасяха и подрънкваха със звънчета, окачени на вратовете им.

Двамата с Мерджанов отидохме право на огъня, изправихме се около него и взехме да си греем ръцете. Шакир ага, който не искаше да влиза в очи пред помаците, не отиде при огъня, а легна настрана, зави се презглава с кебето и даде вид, че ляга да спи. Помаците още при излизането ни от гората следяха с очи нашето идване към огъня; когато се изправихме около него, един от тях ни запита с много недружелюбен тон:

— Вий какви хора сте бе? Защо идвате тука по кривите пътеки?

— Кой те пита тебе бръсне ли се владика? — отговори със също такъв враждебен тон Мерджанов. — Какво ти влиза в работа откъде идем и какви хора сме?

— Вий не сте чисти хора! — продължаваше да се заяжда помакът. — Кой знае какви хаирсъзи сте, та бегате от Туркия!

— В Туркия има хаирсъзи, ама те са из укюматите! — отговори Мерджанов. — Има хаирсъзи и по горите, ама те са като Качак Кара-Ахмед в Драмско, дето не избира какво му е паднало — жена, мъж, баба, старец, дете — кара наред всички…

Препирнята между помаците и Мерджанова, водена с висок, враждебен тон, се изостри. Старшията на поста — подофицер, и другите войници, събудени от врявата, излязоха от поста и дойдоха при огъня. Помаците подбраха мулетата и си отидоха. Те били от село Доспат и прекарвали бичен материал от дъскорезниците. Понеже били замръкнали, часовоят от поста не ги пуснал да си отидат; те наклали огън и пренощували около огъня.

Запитани от старшията, отговорихме, че сме от село Кърчово, Демирхисарско; в село дошъл таксилдаринът да събира данъци; не сме имали пари да си платим данъците и той искал да ни арестува; избягали сме и сме минали границата без паспорт. Ние сме земеделци, но разбираме и от дюлгерлък; в България ще работим занаята… Старшията ни вярваше или пък даваше вид, че ни вярва…

От време на време той хвърляше поглед към Шакир ага, който спеше или се правеше, че спи. Изглежда, че Шакир ага му беше познат, защото не ни зададе никакъв въпрос, който да се отнася до него.

Изведнъж запъхтян до нас дотича един селянин, батачанин, ако се съди по облеклото му; среден ръст, рус, с червено, здраво лице, с набито телосложение. Той беше гологлав, с разчорлена светлокестенява коса.

— Брей… Едвам избегах… Викаха ми „дур“… Насочиха към мене пушките… Прищракаха… Калпака ми падна… — говореше на пресекулки селянинът.

— Кои прищракаха пушките?

— Те, турците. Четирима аскери и мюлязимина^[78]…

Старшията, който беше седнал и си пристягаше навущата, се изправи и се обърна към двама от войниците, които се грееха на огъня:

— Вий двамата — бегом към нивата! Тури ножа! Ще ги изгоните и няма да допуснете нито крачка отсам пътеката! А вий другите! Пушките! Патроните! Готови — разбрахте, нали?

Двама от войниците грабнаха пушките, тичешком се затириха към границата по посоченото им направление, дето се намираше двувластната нива на батачанина, като същевременно изваждаха ножовете и ги натъкваха на пушките. След тях замина за нивата си и селянинът. Останалите войници влязоха в поста и почнаха да се стягат и да си пригласят оръжието.

Едвам се изгубиха от очите ни двамата войници и селянинът, които бяха навлезли в гората пред нас вляво, когато отдясно, откъм границата, изпъкнаха четирима аскери, водени от мюлязимина. Те бързо се приближиха до поста. Мюлязиминът, висок, тънък, млад човек с бледо, фино лице, беше облечен в черен шинел от гладко сукно; аскерлиите, облечени също с черни шаячни шинели, носеха пушките си на ремък.

Мюлязиминът поздрави старшията на поста, изгледа всички ни около огъня и помоли старшията да дойде за малко настрана, понеже имал да му говори нещо. Старшията заедно с мюлязимина и аскерите отидоха към поста, спряха се там и почнаха да приказват тихо, като от време на време се обръщаха и поглеждаха към нас. Тъй, както ги гледах, пред мене изпъкна картината, която бях гледал като дете, изрисувана в предверието на църквата в Троянския манастир: душата на умрял грешник е на онзи свят, между рая и ада; пред нея са везните, а от двете им страни са застанали сатаната и ангелът, които си оспорват правото, кой да я притежава. Всеки привежда своите аргументи — сатаната изброява греховете на умрелия, а ангелът противопоставя неговите добродетели. Върху везните се трупат от едната страна греховете, а от другата — добродетелите; везните се колебаят. Душата на грешника се вълнува между надежда и отчаяние…

Най-после и нашите везни се наклониха окончателно на едната страна — след няколко минутен разговор мюлязиминът отново поздрави старшията, подбра след себе си аскерите и си замина обратно за границата. Старшията пак дойде при нас около огъня.

Той ни разправи, че като си заминали оттук, помаците отишли на турския пост и донесли, че тая сутрин двама души минали без паспорт границата от Турция в България и сега се намират при българския пост Суоджак; нарушителите били отракани хора и ако и да са тебдил^[79] в селски дрехи, изглежда да не са селяни. Мюлязиминът веднага тръгнал насам с четиримата аскери, но при нивата, като видял селянина да оре, поискал от него да научи какви са тия хора, които тая заран минали нелегално границата; като ги видял да се приближават до него, селянинът се уплашил и почнал да бяга; те му викали да спре, но той не се подчинил. Те дошли тук и искали от него — старшията — да ни предаде, за да ни върнат в Турция. Старшията се противопоставил и им казал, че ще ни изпрати до заставата в Беглика; там ще ни изследват и ако началството намери за мунасип^[80], ще ни върнат обратно. Но на своя глава той, старшията, не може да ни предаде.

— Мога ли да уйдисам на акъла на тия доспатски читаци и да ви предам на турците! — заключи старшията.

След като си отидоха турците, ние с Мерджанов сме заспали, седнали край огъня. Когато ни събудиха, слънцето беше отскочило високо, сланата беше се стопила и се беше превърнала в едри капки роса, която блестеше на слънцето. Старшията нареди един от войниците да ни закара на заставата, която била на един час път оттук в местността Беглика. Сбогувахме се с Шакир ага, комуто искахме да платим за труда, дето ни преведе през границата, но той отказа:

— Тая сметка е уредена още преди да се срещнем с вас. Хайде, олумбар! — пожела ни той добър път по арнаутски.

Войникът, който ни придружаваше с натъкнат нож на пушката, беше добро, приказливо момче. От него научихме името на началника на заставата в Беглика — някой си поручик Попов. Когато стигнахме при заставата, заварихме поручика седнал на едно походно столче при масата пред вратата на заставата да чете романа „Скитникът евреин“ от Евгений Сю. Войникът застана мирно, бръкна в ръкава на шинела, извади оттам някаква записка, предаде я на поручика и след като получи разрешение, обърна се и замина обратно за поста. Поручик Попов, който бе прекъснал четенето на романа при нашето дохождане, прочете записката, изгледа ни подред отгоре до долу и без да ни запита нищо, махна с ръка и каза:

— Свободни сте. Вървете си! — и продължи да чете романа.

Тръгнахме да си вървим. Пред нас наблизо бяха каракачанските колиби. Един каракачанин се щураше около няколко коня. Отидохме при него да опитаме да вземем два коня и с тях да продължим пътя си до село Батак, защото бяхме много изтощени от дългия път от Неврокоп дотук и не бяхме си отспали. С тия коне каракачаните сваляха бичен материал в Батак. Пазарихме се: ще платим по два лева за кон до селото; останалите коне щели да бъдат натоварени с дъски; каракачанинът ще ни придружи до Батак, където ще му платим 4 лева и където той ще си прибере конете от нас. Качени върху самарите на конете, заминахме за село Батак, съпровождани от каракачанина и от натоварените с дъски десетина каракачански коня.

По мръкнало пристигнахме в Батак и се установихме за нощуване в някакъв хотел. Преди да си легнем, отидохме в гостилницата при хотела да вечеряме. Цели четири месеца — от 14 юни до 15 октомври — не бяхме сядали да се храним на маса, с паници, вилушки, салфетки; след толкова време, прекарано в дивашко състояние, се връщахме към живота и навиците на цивилизованите хора. Можехме да избираме яденето по свой вкус, да го ядем по начин да не си цапаме ръцете, мустаките и брадите; да се храним седнали на столове, с ястия, поднасяни в паници и сложени върху маса, а не седнали по турски, с превити стомаси; и след консумацията можехме да пием кафе с димяща цигара в уста…

В гостилницата, която служеше същевременно и за кафене, бумтеше печка. Беше уютно, топло, удобно — ние се почувствувахме действително като цивилизовани хора. Когато се бяхме навечеряли и си пиехме кафето, в заведението влезе пограничният поручик Попов, който отиде при печката и взе да се грее. Веднага той биде заобиколен от свои познати батачани, някои от които запитаха какво ново има по границата.

— Новото е това, че имаше двама души от Демирхисарско, които отзарана минали границата без паспорт — отговори той и хвърли бегъл поглед към нас.

Така станахме предмет на внимание за неговата компания — нещо, което ни притесняваше, та излязохме от гостилницата и се прибрахме в стаята си да си легнем. Преди да легнем обаче, накладохме печката, съблякохме се, както подобава на цивилизовани хора, и легнахме да спим за първи път от четири месеца насам върху пружинени кревати, в топла стая, завити с юргани, както се казва — „по всички правила на изкуството“. Аз дълго не можах да заспя, обезпокояван от мекотата на пружиненото легло и на пухената възглавница… Най-после съм заспал.

Сутринта се събудихме много рано. Бяхме настинали здравата. Главата и на двама ни се пукаше от болки; повдигаше ни се. Беше ни хванала такава хрема, че дишахме с мъка. Мускулите по цялото тяло ни боляха и бяха твърди, като вдървени. Костите ни бяха като разглобени, а нозете — едва ги влачехме. По най-болезнен начин бяхме почувствали внезапния преход от дивашко към цивилизовано състояние.

След като се разплатихме с хотелиера, тръгнахме на път, като с мъка се тътрихме надолу по шосето покрай Баташката река. Към края на нашето пътуване тоя ден, между Радилово и гара Пазарджик, взехме да се чувствуваме по-добре — вероятно чистият въздух и движението ни бяха подействували благотворно.

По мръкнало пристигнахме на гара Пазарджик. Мерджанов си взе билет и с нощния влак замина за София. На тръгване се уговорихме той да ми се обади пръв, като ми пише до Пловдив чрез Българската митрополия, и да ми яви адреса си в София.

Аз дочаках влака, който идваше от София към 4 часа сутринта, взех си билет и заминах за Пловдив.

На 17 октомври по стар стил на същата 1899 година — неделя, когато едва сипваше зора, аз потропах на пътната врата на пловдивската Българска митрополия, която по него време се помещаваше в къщата на хаджи Андоноглу на улица Съборна, която къща съществува и досега на преименуваната улица „Митрополит Максим“ номер 57 в Пловдив. Иван А. Йосифчев, който по онова време беше старши писар в митрополията и живееше там, ми отвори вратата и много се изненада, като ме видя в дюлгерския каяфет. Уведомен от Йосифчева, вуйка ми веднага ме повика горе. След като му целунах ръка и след като ме благослови, той с любопитство започна да разглежда селските дрехи, в които бях облечен, и най-после запита:

— Откъде идеш?

— Бех в чета. Сега се връшам.

— Къде сте били с четата?

— Бехме в Серско, Драмско, Разлога, Демирхисарско, Зиляховско… Сега ида от Неврокопско.

— Там помнят ли Кресненското въстание, помнят ли автономна Македония?

— Помнят я и я споменуват често… В Горно Броди, Серско, пеят песента на Стоян войвода от село Старчища.

Веждите на вуйка ми се повдигнаха и той продума, като да говореше на себе си:

— Пеят — това е добре. Нищо не е загубено, щом му се пее песента. Народът не забравя своите песни…

Така се случи, че подир заминаването ми за Скопие през месец октомври на миналата 1898 година аз не бях дохождал в Пловдив и не бях виждал вуйка си. Сега Йосифчев ми каза, че когато научил за моето арестуване в Скопие, вуйка ми изпратил на високопреосвещения Синесий в Скопие 36 звонкови турски лири, за да действува с металически аргументи пред надлежните места и лица, та да добие моето освобождение. Високопреосвещеният Синесий не направил нищо. Собствено направил бе нещо: увеличил бе удобствата на скопския хотел „Ориент“.

Пловдив, м. септември 1950 г.

Бележки

[1] „Таксирàт“ — нещастие. ↑

[2] Геч — Няма те! Свършен си! Да те няма! ↑

[3] Дебело вълнено одеяло/козяк. ↑

[4] Ласчина — продълговата релефна форма с едностранен наклон и слабо изразени, полегати, най-често залесени склонове. ↑

[5] Днешният връх Вихрен. ↑

[6] Става дума за Иван Барков (1732–1768). ↑

[7] Турски каламбур; разбира се двояко: „По нас на нас казваме ние; по вас на нас как казвате?“ и „По вас на басмата казват басма; по вас на басмата как казвате?“ ↑

[8] Балаги насъл истиорсун: сармусакламу, сармусаклсаламу? — последните две думи се произнасят много трудно една след друга. ↑

[9] В Европа има само трима дипломати: първият — Солзбъри, произнесено на турски „Салчо бурето“; вторият — Бисмарк, произнесено на турски „Пис марко“ значи Марко мръсника; а третият Гирс, произнесено на турски „Гирис“ значи канал за отвеждане на мръсотии. ↑

[10] Моето момиче, къде е клозетът? ↑

[11] Почтен човек. ↑

[12] Не за оная работа, бе моето момиче! Питам за клозета. Имам нужда. ↑

[13] Елате, господине! ↑

[14] Не, моето момиче, аз съм мюсюлманин. В делва за туршия аз не ходя по нужда. ↑

[15] Дей гиди видин, че пак Видин! Поред-поред клозети, поред-поред ибрици. Туй Виена е голяма държава, но няма клозети! ↑

[16] Ей сега си купих един вестник —

какво ли пише в него?

Много любопитен станах —

какво ли пише в него? ↑

[17] Глашатай. ↑

[18] Тая вечер ще играе главната жила на Спировото магаре. ↑

[19] Елате ми, псета! ↑

[20] „Емении“ — меки кожени обувки. ↑

[21] Съгледвачи. ↑

[22] Хей че мръсен сводник. Махай се оттук, говедо! ↑

[23] Кръпка. ↑

[24] Пожар. ↑

[25] Варено гъсто овче мляко. ↑

[26] Славете, момци, Господа, славете името Господне! ↑

[27] С тебе понесох горчивини;

С тебе ще загина в ридания

и ще се поселя в Сион!

Претърпял мъките на кръста,

той се носи към светлината

с отегчена от мъки душа!

Нека си почине от труда,

от скръбта и любовта! ↑

[28] Джиневра — италианското название на гр. Женева — под което бе известна в Македония. Джиневра — название на италиански възел в Централните Родопи, отстоящ на 20 км права линия на юг от с. Батак. Муструка умишлено бе направил тоя каламбур. ↑

[29] Плодове от собствено земеделие или скотовъдство/произведение, рожба на земята. ↑

[30] Гузно дупе на дингил не седи. По смисъл значи: гузен негонен бяга. ↑

[31] Нападение. ↑

[32] Запис, полица. ↑

[33] Лихва. ↑

[34] Срок. ↑

[35] Стани да те обискирам! ↑

[36] Имаш право, господине, обискирай! ↑

[37] Поздрав. ↑

[38] Грък, жител на Станимъка, днешен Асеновград. ↑

[39] Vomitoria — от глагола vomere — повръщам. ↑

[40] Помни, че ще умреш! ↑

[41] Разбойници дойдоха! ↑

[42] Не се страхувайте! ↑

[43] Не се съпротивлявайте, че ще загинете! ↑

[44] Хайде, върви! Върви! ↑

[45] Така, така му се пада! ↑

[46] Проклетникът! Изпродаде ни добитъка — воловете, магаретата — всичко ни продаде! ↑

[47] Разкайвам се! ↑

[48] Степен, градус. Употребена в смисъл „жалко положение“. ↑

[49] Приближи се, господине! Ела, ела при огъня! ↑

[50] Лични документи. ↑

[51] Данък. ↑

[52] Мито. ↑

[53] Поминък. ↑

[54] Управител. ↑

[55] Напразно. ↑

[56] Насилие. ↑

[57] Околия. ↑

[58] В Серско, Драмско и Демирхисарско вместо котел или казан, казват харкома. ↑

[59] Сине. ↑

[60] Свикнали. ↑

[61] Дивит — прибор за писане с мастило, състоящ се от мастилница и кутия за съхранение на перодръжката и пера. ↑

[62] Четириъгълен. ↑

[63] Извинявай! ↑

[64] Нападам с цел да ограбя. ↑

[65] Пълномощник. ↑

[66] Документ, който служи едновременно за лична карта и за кръщелно свидетелство. ↑

[67] Видяхте ли някаква войска? ↑

[68] Не сме видели! ↑

[69] Офицер от войската, жандармерията или полицията. ↑

[70] Ротен командир, буквално преведено. — стотник (командир на 100 души). ↑

[71] Родно място. ↑

[72] Пъдарин, пазач. ↑

[73] О, какъв мръсен, тъп, вонящ селяк! ↑

[74] На добър ви час! ↑

[75] Отдельонен началник. Буквално — десятник. ↑

[76] Арнаутска псувня, чийто благовиден превод на български би бил: „Е, неговата майка!“ ↑

[77] Оттук нататък е България! ↑

[78] Подпоручик. ↑

[79] Преоблечен, преобразен. ↑

[80] 3а уместно. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Петър Манджуков Предвестници на бурята (2) (Спомени)

Метаданни

Данни

Предвестници на бурята

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част втораВ четата на Гоце Делчев

Петър Манджуков
Предвестници на бурята (2) (Спомени)

Част втора
В четата на Гоце Делчев