Лавърл Спенсър
Кристални окови (7)

Седма глава

Том рядко оставаше у дома в събота сутрин. Общественият живот в града изискваше училището да бъде отворено и в такива случаи той смяташе, че мястото му е там. Хората използваха сградата за различни нужди: закуска с палачинки в трапезарията за възрастните жители на града, свободен достъп до плувния басейн, уроци по танци в спортния салон и какво ли още не — от градински събирания до срещи на децата на алкохолици в класните стаи.

Съботата след първия футболен мач не правеше изключение. Том се приготви да излиза малко след осем и тридесет.

— Какво ще правиш днес? — попита той Клер, докато изплакваше чашката си от кафе. След снощното скарване те гледаха на отношенията си като на нещо крехко и скъпоценно и бяха изключително мили и деликатни един към друг.

— Пазар, чистене и подготовка за училище. Ще те помоля, като се прибереш, да погледнеш филтъра на мивката и да го оправиш, ако можеш.

— Да, разбира се. — Той я целуна пътьом. — Доскоро.

Тя го спря, за да получи истинска целувка и сетне двамата се откъснаха един от друг с усмивка.

— Довиждане — прошепна тя.

— Ще се прибера веднага щом мога…

Понякога в усмивките има по-дълбоко съдържание. В тяхната имаше еротично обещание.

Той прекара предобеда в кабинета си, доволен от възможността да работи на спокойствие. Проучи бюджета на училището, опитвайки се да открие средства за часовете по руски език, включени в специална програма с открита връзка, която щеше да се излъчва по кабелна мрежа в още четири други училищни района в Минесота.

Малко преди обед в кабинета му влезе Роби, обут с къси чорапи и мръсни спортни гащета.

— Здрасти, татко.

— Здрасти — отвърна Том и хвърли молива си на бюрото, навеждайки се напред. — На тренировка ли беше?

— Да, обаче сега пък колата ми не ще да запали. Струва ми се, че акумулаторът е изтощен.

— Е добре, аз също съм готов да си тръгвам. — Том струпа книжата си на купчина. — Ей сега ще й хвърлим един поглед.

Беше почти обед и повечето от мероприятията в сградата бяха приключили. Том заключи стъклената врата на канцеларията, мина през трапезарията, провери дали там няма някой и после погледна към коридорите на първия етаж, където също беше тихо. Някъде в сградата хората от помощния персонал работеха. Той чуваше радиото на Сесил да свири тихо в западното крило. Входната врата беше подпряна, за да не се затваря.

Навън септемврийският ден бе великолепен, небето бе бледосиньо. Кленовите дървета покрай тротоара и огромните брястове в дворовете на съседните къщи бяха все още наситено зелени. На една алея оттатък шосето някакъв мъж миеше червена кола. Училищният двор бе необичайно притихнал.

Том и Роби влязоха в колата на Том.

— Какво стана, когато се опита да я запалиш?

— Нищо. Отказа дори да завърти.

— Може да се е откачил някой кабел.

Том спря, отвори капака и установи, че кабелите са разместени. Докато ги прикрепяше към акумулатора, Роби се приближи и се облегна на калника до него.

— Мисля, че е добре да ти кажа нещо — рече Роби, — защото тъй или иначе ще научиш. Вчера вечерта треньорът ме смъмри.

— Така ли? — Том продължи да намества кабелите, без да вдига глава.

— Заради Арънс. Той смята, че аз му имам зъб.

Том погледна назад през рамо.

— А така ли е наистина?

— Не знам. — Роби сви рамене и се намуси.

Том се изправи, бършейки ръце една в друга.

— Кажи ми какво става. Аз няма да те мъмря. Просто ми кажи.

— По дяволите, татко, Джеф бе изхвърлен от титулярния отбор!

Том забеляза, че Роби е объркан и не знае как да се справи със ситуацията; моментът не беше подходящ за проповеди.

— И как прие това Джеф?

— Не знам. Не каза почти нищо.

Том направи кратка пауза.

— Значи ти си казал нещо вместо него.

— Всъщност не. Но аз играя футбол с Джеф още от трети клас! — В гласа на Роби се прокрадваха ядни нотки. Момчето се обърна и се подпря на калника с гръб към колата. Том изучава няколко секунди раменете му, после избърса ръцете си с кърпа и се присъедини към него. Застанали един до друг със скръстени ръце, те отдъхваха на топлия калник, взирайки се в човека, който миеше колата си от другата страна на пътя. Обедното слънце грееше гърбовете и главите им. Застланата с пясък широка площадка създаваше впечатлението, че са корабокрушенци, изхвърлени на пустинен остров.

Том каза:

— Забравяш, че вчера аз бях на мача. Мисля, че се досещам какво е обезпокоило треньора.

Роби го погледна, но не отговори.

Някъде далеч от пожарната се чу продължителен сигнал. Над дърветата на север от паркинга се издигна ято косове, като черни конфети на фона на небето, и сетне отново изчезна сред клоните и листата.

— Животът се променя — рече Том замислено. — Човек подрежда нещата, както би искал, и после се появява нещо, което разваля всичко. Колко хубаво би било, ако можехме да устроим живота си, както ни харесва, и да кажем: „Е добре, а сега нека всичко си остане, както си е“. Но нищо не остава същото. Порастваш, печелиш приятелството на едни, лишаваш се от това на други, изгубваш следите на някои хора, срещаш нови и понякога си задаваш въпроса защо. Но единственото, което мога да ти кажа, е, че всяко нещо от живота те променя по някакъв начин. Всяко ново запознанство те променя. Същото важи и за всяка нравствена дилема и емоционален опит. А твоята задача е да решиш как. По този начин се изгражда човешкият характер.

Роби ритна някакво камъче с носа на маратонката си и погледна към улицата.

— Искаш да кажеш, че отборът е на първо място, преди Джеф.

— Просто казвам, че ти трябва сам да прецениш тези неща.

Роби се загледа в косовете, които отново полетяха нагоре с крясък, изписвайки изменчива плетеница на фона на небето. Том обгърна сина си за раменете и го дръпна към колата.

— Хайде да се опитаме да запалим тази таратайка.

 

 

Малко по-късно те пристигнаха у дома с двете коли. Том паркира в гаража, а Роби на края на алеята. Момчето се опита да запали повторно колата, но безуспешно. Том слушаше безплодното стържене на стартера и пресмяташе на ум цената на един нов акумулатор.

Роби блъсна вратата и рече:

— Пълна развалина.

— Очаквах това. Добре че се случи преди зимата.

Те влязоха заедно в къщата. Прахосмукачката бе оставена в средата на всекидневната, а кухнята беше в безпорядък.

Клер извика от верандата:

— Ние сме тук. Вземете си две чинии и лъжици.

Том отвори вратата на кухненския шкаф, а Роби чекмеджето със сребърните прибори. Сетне двамата прекосиха всекидневната на път към слънчевата половина на къщата.

В остъклената веранда Клер и Челси седяха на кръглата маса, където един метален супник и пакетче солени бисквити деляха място с пощата от деня. Челси лакираше ноктите на краката си, облечена в широка бяла блуза и бледозелена пола. Тя приключи с единия крак, взе си лъжица супа и продължи с другия. Клер, обута в джинси и пременена с бяла памучна риза и бейзболна шапка, пусна лъжицата си в чинията и каза:

— Сипвайте си.

Том се пресегна над рамото й, минавайки зад стола й.

— Нещо ново?

— Ъ-ъ… не. Обади се баща ти. Не е нищо важно, просто искаше да ни чуе. А какво става с вас двамата?

— Колата на децата се нуждае от нов акумулатор. Наложи се да използваме контактните кабели, за да запалим. Но сега пак не иска да запали.

Роби вдигна похлупака на супника и надникна вътре.

— Какво е това?

— Супа от броколи и шунка.

— А сирене? — попита той, вдигайки вежди.

— Разбира се.

— Добре, мамо! Направо умирам от глад.

— Нещо друго — рече тя, когато мъжете напълниха чиниите си и седнаха на масата. — Ето ви и бисквити. — Клер бутна пакетчето към тях.

Роби трошеше на парченца една бисквита в супата, буташе ги под повърхността, наблюдавайки сестра си.

— Защо лакираш ноктите на краката си? Това е най-тъпото нещо, което съм виждал.

— Един дебел врат като теб не разбира от такива неща.

— Знаеш ли колко усилия ми е струвало, за да стане вратът ми толкова дебел? И ако обичаш, кажи ни за кого са предназначени тези лакирани нокти?

Погледът на Челси сякаш казваше: Твоята глупост е изключителна.

— Да не би Кент Арънс да предпочита лакирани нокти на краката?

— Дори да е така, това не те засяга.

— Бил те изпратил вчера след мача.

Лъжицата на Том замръзна във въздуха. Предупредителен спазъм сви стомаха му.

— Това също не те засяга — отсече Челси.

— Да не би още да не си е взел книжката или какво?

— Боже мой, колко мъжествен изглеждаш, когато хулиш онези, на които завиждаш. — Челси духна към крака си, за да изсъхне лакът по-бързо.

— Да завиждам на Кент Арънс! Опазил ме бог. Този тип говори като истински южняк и човек не му разбира половината от онова, което казва.

— Да, на мен пък това ми харесва и той наистина ме изпрати вчера вечерта. Нещо друго да те интересува?

— Достатъчно, престанете — рече Том. — Човек като ви слуша, направо ще си помисли, че сте смъртни врагове. И Роби, не забравяй какво си говорихме в училището.

Челси се обади:

— А какво сте си говорили двамата в училището? — В поведението й изведнъж се прокрадна любопитство.

— Челси — сгълча я Том.

— О, извинете ме. — Семейството им, което прекарваше по двадесет и четири часа заедно, имаше свещени правила за личния живот; Том и Клер ги бяха наложили отдавна. — Но по-добре го предупреди да не се заяжда с Кент Арънс. Той наистина е добро момче и аз много го харесвам.

Думите на Челси се стовариха с пълната си сила върху съзнанието на Том.

Гърлото му пресъхна.

Супата в стомаха му сякаш се пресече.

Господи боже, ето докъде се стигна. Той бе страхливец, премълчал истината, и сега Челси навярно бе влюбена в собствения си брат.

Трябваше да излезе оттук, да остане сам и да премисли нещата. Том стана, за да отнесе чинията си в кухнята.

Клер го изпрати с поглед.

— Том, ти не яде почти нищо.

— Извинявай, скъпа. Не съм много гладен.

В кухнята Том изплакна чинията си. Беше длъжен да признае своето прегрешение още преди седмица и половина, когато за първи път зърна Кент Арънс. Животът на шестима души бе засегнат от тази връзка между баща и син и той бе отлагал прекалено дълго тази единствена почтена постъпка. Извисявайки глас над шума от течащата вода, Том извика:

— Виж, скъпа, ще отскоча до „Таргет“ да купя нов акумулатор за колата. Ще се опитам да оправя филтъра на мивката малко по-късно, става ли?

— Да, но не е ли по-добре да й хвърлиш един поглед, за да видиш дали няма да има нужда от някакви резервни части?

Той отиде при нея и я целуна, прималял от тревога заради кашата, която бе забъркал.

— Колата е по-важна. Скоро ще се върна.

Том потегли към „Таргет Грийтленд“, сектор от универсалния магазин „Удбери“ и се обади на Моника Арънс от един апарат край щандовете. Тя вдигна телефона след третото позвъняване.

— Здравей, Моника. Том Гарднър е на телефона.

Настъпи пауза.

— О — рече Моника, сякаш бе вдигнала предпазливо очи към някой друг в стаята. Може би Кент, помисли си Том.

— Трябва да поговорим.

Тя не отвърна нищо.

— Веднага.

— Не мога.

— Важно е.

— Сега съм заета с нещо друго и…

— Моника, пет пари не давам с какво си заета. Въпросът не търпи отлагане! Вчера вечерта Кент е изпратил дъщеря ми Челси след мача!

Отново мълчание.

— Разбирам — каза накрая тя. Том разбра, че тя се опитва да попита нещо по завоалиран начин, преструвайки се, че разговаря с някой от службата. — Отворена ли е входната врата към приемната в събота?

— Той е при теб в стаята, нали?

— Да.

— Ще повярва ли, че те търсят от службата?

— Да.

— Аз съм в „Удбери мол“. Можеш ли да дойдеш тук?

— Да, предполагам. Но не мога да остана до твърде късно. Все още не съм се нанесла напълно и имам много работа вкъщи.

— Знаеш ли къде се намира?

— Да.

— След колко време можеш да дойдеш тук?

— Добре. Ще бъда там след петнадесет минути.

— Има един ресторант на име „Сиати“ и в близост до него няма нищо друго. Карам червен торъс. Ще паркирам на север от сградата. Петнадесет минути.

— Да, добре, довиждане.

Том забрави за акумулатора и за чековата си книжка, прекосявайки магазина. Усещаше единствено острата болка в раменете, голямата буца в гърлото и главоболието в основата на черепа си. Беше събота. Търговският център бе оживен. Можеше да налети на всеки един от учениците си тук. Правилно ли бе постъпил, казвайки на Моника да се срещнат на паркинга? Хвърли поглед на часовника си: 1:35 — време за обяд. Следователно паркингът на ресторанта щеше да бъде претъпкан, докато тя дойде.

Потегли към мястото на срещата, паркира и изгаси двигателя. Лъчите на слънцето се сипеха през предното стъкло, превръщайки колата в пещ. Паркингът беше наполовина пълен, но в момента, когато пристигна, два автомобила потеглиха. Отвори прозореца си, облегна лакътя си на него, подръпна долната си устна и се загледа в тухлената стена на ресторанта, потънал в мисли.

Синият лексъс спря от дясната му страна и изведнъж той се почувства виновен за хиляди неща. Проблемът далеч не се изчерпваше с онова предбрачно прегрешение преди осемнадесет години. Две коли една до друга; от едната излиза жена и влиза в другата — нещата придобиваха вид на тайна среща. И двамата изскочиха едновременно от колите си, опитвайки се да се преборят с усещането, че вършат нещо нередно.

Моника тръгна към задницата на колата и той последва примера й. Те не си размениха поздрави. Стояха близо до задните брони и търсеха подходящи места, където да спрат погледа си. Беше им трудно да подемат разговор в този тежък момент.

— Благодаря ти, че дойде — подхвърли той.

— Не знаех какво друго да направя. Кент беше при мен в стаята, когато се обади.

— Аз пък не знаех какво друго да направя, освен да ти се обадя.

Тя носеше слънчеви очила и дамска чанта през рамото, а палецът й бе под каишката. Роклята й беше безформена и торбеста, което го накара да се почувства щастлив, че се е оженил за жена с по-изискан вкус. Той се осмели да я погледне, но езикът на тялото й и ъгълът на очилата й му подсказваха, че тя за нищо на света няма да отвърне на погледа му.

— Да седнем ли в колата ми и да поговорим?

Слънчевите й очила проблеснаха към него. Устните й останаха тънка безцветна ивица. Без да му отговори нищо, тя тръгна към вратата на торъса и влезе вътре.

Когато Том се вмъкна зад волана, настъпи тягостно мълчание. И двамата се чувстваха ужасно неловко. Ако миналото им беше поне донякъде сантиментално обагрено, щеше да им е по-лесно, но сега те изпитваха единствено угризения и почти нищо не си спомняха за онази краткотрайна близост, която бе предизвикала тази среща.

Най-сетне той каза:

— Виж, направо се бях побъркал, когато ти се обадих. Не бях обмислил къде и как да се срещнем. Просто вдигнах слушалката и набрах номера. Ако искаш, можем да отидем някъде другаде, да си поръчаме по едно леко питие и…

— И тук можем да поговорим. Каза, че Кент е изпратил дъщеря ти до вкъщи след вчерашния мач.

— Да. Разбрах това само преди час.

— И сега предполагам си решил да кажеш на семейството си кой всъщност е той.

— Принуден съм да го направя. Зная истината само от десет дни и те бяха истински ад за мен. Не умея да пазя тайни от жена ми. Никак не ме бива в това отношение.

Тя склони чело към едната си длан. Ръцете й бяха скръстени над чантата в скута й и кожената каишка висеше свободно над рамото й.

Том каза:

— Не им казах още този следобед просто защото реших, че първо трябва да обсъдя този въпрос с теб. Ще трябва да съобщиш истината на Кент през уикенда, така че всички да я научат по едно и също време. Не бих искал той да чуе това от моите деца в училище.

— Да, съгласна съм.

Времето минаваше, големи отрязъци от мълчание, през които те си представяха как казват на семействата си.

— Изпаднах в истинска паника, когато чух, че я е изпратил до вкъщи.

— Да — рече тя доста отчуждено, както му се стори. Моника изглеждаше много студена и овладяна жена, която умее да прикрива чувствата си, така че да не проличат на лицето и в гласа й.

— Споменавал ли е той въобще за Челси?

— Веднъж.

— И какво каза?

— Само спомена името й.

— Нещо лично?

— Не.

Той се замисли колко потайни могат да бъдат тийнейджърите.

— Тяхното сближаване е доста необичайно. Наблюдавах ги през цялата седмица как се срещат преди училище и как сядат на една маса в трапезарията. Надявах се, че тя просто изпълнява задълженията си като негов партньор, но… уви, не е било така.

Някой излезе от ресторанта, качи се в кола, паркирана на няколко метра от тяхната, и потегли. Около лексъса и торъса остана празно пространство.

— Виж какво — рече Моника, повдигайки се леко на седалката, сякаш чувстваше някакво вътрешно неудобство, — аз не ти казах истината преди малко. Кент спомена нещо повече за Челси.

— Какво?

Тя го стрелна с поглед, кратък като примигване, преди да погледне отново напред.

— Че й завижда, задето има баща.

Том посрещна тази новина като удар в бъбреците. Известно време дишаше с усилие, Моника продължи:

— Впоследствие ние се скарахме, а това се случва рядко при нас. Тогава разбрах, колко важно е за него да научи за теб.

— Значи си готова да му кажеш? Преди понеделник?

— Какво друго мога да направя?

— Нали знаеш — рече Том, — Роби не се държа много сърдечно към Кент на футболното игрище. Според мен той му завижда. Не зная как ще се отрази това на тях двамата.

— Бъди честен, Том. Ние не знаем как ще се отрази това на всеки един от нас, може би, с изключение на мен. Животът ми вероятно ще продължи да тече, както и преди. Но всички вие ще трябва да преминете през джунглата на заплетени емоции и чувства.

Том се замисли и въздъхна. Той потъна по-дълбоко в седалката и отпусна главата си назад.

— Странно е. Днес разговарях с Роби как всяко ново познанство те променя, как всяка морална дилема оформя характера ти. Може би съм визирал самия мен, без да разбера това чак до този момент.

Една кола спря от лявата им страна. Прозорците й бяха отворени и отвътре се чуваше радио. Том погледна в тази посока точно когато шофьорът се пресегна да спре радиото. Жената зад волана го видя, усмихна се и му махна.

— Здрасти, Том — извика тя през отворения прозорец.

Той се изправи на седалката. През тялото му премина топла вълна.

— Здравей, Рут.

Тя слезе от колата и тръгна към него.

— О, по дяволите — промърмори Том.

— Коя е тази жена?

— Моя съседка.

Рут стигна до колата и се наведе към отворения прозорец.

— Здрасти, К… ох… извинявай, помислих си, че си с Клер.

— Моника Арънс, това е моя съседка, Рут Бишоп.

Рут се усмихна бързо; очите й горяха от любопитство.

— Само минавах оттук да взема няколко франзели за вечеря. Дийн умира за тях, а днес от доста време ще вечеря за първи път вкъщи. — Тя се наведе още малко и се вгледа в Моника с неприкрит интерес, докато разговаряше с Том. — У дома ли си е Клер?

— Да. Днес й е ден за чистене.

— О… — Рут като че ли очакваше някакво обяснение, но когато такова не последва, тя дръпна ръката си от прозореца и избъбри: — Е, трябва вече да тръгвам и да взема франзелите. Радвам се, че те видях, Том. Поздрави Клер.

— Ще я поздравя.

Наблюдавайки я да се отдалечава към ресторанта, Том отбеляза:

— Е, това решава нещата. Ако не се прибера вкъщи и не кажа пръв на Клер, Рут ще го направи вместо мен.

— Аз също трябва да се прибера и да кажа на Кент. — Моника преметна каишката на чантата си през рамо, но не понечи да стане. — Не знам какво да ти кажа.

— Аз също.

— Може би е добре да ти пожелая късмет в онова, което ти предстои.

— На теб също.

Те продължаваха да стоят в колата.

— Необходимо ли е да поговорим отново? — попита тя.

— Ще почакаме и ще видим.

— Да… да, предполагам, че си прав.

— Струва ми се, че това е неизбежно.

Моника се замисли и сетне попита:

— Ние взехме правилното решение, нали, Том?

— Абсолютно.

— Да… абсолютно — повтори тя, сякаш се опитваше да се убеди в това. — Тогава защо толкова се колебая?

— Защото се страхуваш — отвърна той.

— Да, сигурно е така.

— Не е особено приятно, нали?

— Да, направо е ужасно.

— Живея с това още от мига, когато влезе в кабинета ми и да ти кажа право, за мен ще бъде облекчение да призная всичко и да посрещна последствията, каквито и да са те. Мислите ми бяха толкова… ох, разпилени.

— Да… разбирам…

— Ето я, идва отново. — Рут Бишоп вървеше към тях с бял хартиен плик в ръката. Том я проследи с очи.

— Стабилен ли е бракът ти, Том? — попита Моника, също наблюдавайки жената.

— Да, много.

Рут Бишоп отиде до колата си, вдигна плика, така че да се вижда и извика:

— Взех цяла дузина от тях. Ако Дийн не се прибере за вечеря, ще съжалява.

Том й изпрати формална усмивка и махна разсеяно с ръка.

— Сега това ще ти бъде от полза — рече Моника и след като Рут потегли, добави: — Май наистина трябва да тръгвам вече. Ще ми се днес да приключа с всичко това.

— Късмет — каза той отново. — И благодаря ти, че дойде.

— Няма защо.

Раздялата им беше обвеяна от тъга, тъгата на двама души, настигнати от своето минало, които — въпреки че не изпитваха никакво физическо привличане един към друг — се чувстваха близки заради подобната си съдба. Тя щеше да се прибере у дома си, той също. И двамата трябваше да направят признания, които щяха да променят живота им завинаги. Потегляйки от паркинга в противоположни посоки, те почувстваха още веднъж онова меланхолно съжаление, че нямат нито един общ топъл спомен, който да им носи утеха в предстоящия катаклизъм.

 

 

Кент беше на портативния телефон, когато майка му се прибра. Тя мина през всекидневната, където той се беше разположил на масивното канапе с пета върху масичката за кафе, поклащайки крака си като автомобилна чистачка. Беше отпуснал брадичка на гърдите си, а на лицето му грееше усмивка.

Прекосявайки стаята, Моника каза:

— Свали си крака от масичката.

Кент го премести невъзмутимо и продължи разговора си.

— Не, казах ти, това почти никога не се е случвало. Да не би да се опитваш да ме поучаваш или нещо подобно?… Не, къде?… Не, никога не сме имали танци в училището. На няколко пъти те организираха пищни забави в „Бодри“ с оркестри и всичко останало. Веднъж Рич ме изнуди да отидем, но ние просто наблюдавахме как възрастните хора танцуват, защото се оказа, че ние сме най-младите… Годишно тържество?… Кой казва, че е задължително да се танцува на годишното тържество с бившите възпитаници на училището?…

Майка му дойде от кухнята, като бършеше ръцете си с ленена кърпа.

— Кент, трябва да поговоря с теб. Би ли прекратил този разговор, моля те?

Той закри слушалката с ръка и каза:

— Разговарям с момиче, мамо.

— Прекрати го, моля те — повтори тя и излезе от стаята.

Том махна ръката си от слушалката и рече:

— Извинявай, Челси. Мама ме вика за нещо. Слушай, ще си бъдеш ли у дома по-късно?… Може би ще ти се обадя тогава… Да, разбира се… Ти също… Чао.

Кент се наведе напред и се изправи.

— Хей, мамо — извика той и тръгна към кухнята, подхвърляйки телефона от ръка в ръка. — Какво толкова важно се е случило, че да не мога да довърша разговора си?

Моника пренареждаше ненужно една бяла стъклена фруктиера с прегради, размествайки местата на прасковите, бананите и ябълките.

— Кое беше момичето? — попита тя.

— Челси Гарднър.

Тя спря погледа си на него, държейки в ръката си една зелена ябълка; изражението й бе толкова сериозно, че той си помисли дали не си е изгубила работата или нещо подобно.

— Мамо, какво се е случило?

Моника несъзнателно взе ябълката от фруктиерата и каза:

— Да отидем във всекидневната, Кент.

Той се разположи на предишното си място. Тя седна под прав ъгъл на един дълбок стол с тапицерия, наподобяваща гоблен, отпусна лакти върху коленете си и завъртя ябълката в ръката си.

— Кент — рече Моника, — искам да ти кажа нещо за твоя баща.

Кент се умълча, всичко в него се сви.

— За моя баща? — повтори той, сякаш темата беше нова за него.

— Да — отвърна тя. — Ти си прав. Вече е време.

Той преглътна и прикова поглед в нея, вкопчвайки се в телефона.

— Добре.

— Кент, твоят баща е Том Гарднър.

Долната челюст на Кент увисна от изумление.

— Том Гарднър? Имаш предвид… мистър Гарднър, моят директор?

— Да — отвърна тя тихо и зачака. Моника бе престанала да върти ябълката и сега плодът висеше в ръката й над килима.

— Мистър Гарднър? — прошепна той дрезгаво.

— Да.

— Но той е… той е баща на Челси.

— Да — каза тя тихо, — така е.

Кент се отпусна назад със затворени очи, продължавайки да стиска телефона в дясната си ръка.

Мистър Гарднър, един от най-симпатичните хора, които някога бе срещал; човекът, който всеки ден му се усмихваше и го поздравяваше в коридорите, а понякога слагаше ръка на рамото му; човекът, които бе харесал от първата им среща, отчасти заради начина, по който се отнасяше към собствените си деца и отчасти заради отношението му към другите деца. Човекът, когото щеше да види в понеделник.

Баща на Челси.

Боже мой, той бе целунал Челси вчера вечерта. Мислите се стоварваха върху ума му прекалено бързо, за да успее да ги подреди. Кент отвори очи и видя края на тавана през замъглените си от сълзи очи.

— Аз изпратих Челси вчера вечерта след мача.

— Да, зная. Преди петнайсет минути се разделихме с Том. Той ми каза.

Кент се надигна.

— Срещала си се с господин Гарднър? Ти… искам да кажа, той…

— Не. Той не означава нищо за мен, като изключим факта, че е твой баща. Срещнахме се само, за да поговорим как да съобщим на семействата си за онова, което ви свързва. Това е всичко.

— Значи той наистина не знае за мен. Ти ми каза, че не знае.

— Да, така е. Съжалявам, Кент. Нямам навика да те лъжа, но ти разбираш защо не исках да знаеш. Или поне, преди да се случи това с Челси.

— Нищо не се е случило между нас! — натърти той войнствено.

— Разбира се — каза тя и погледът й се спря върху зелената ябълка.

Кент забеляза нейното облекчение, въпреки че никога не й беше давал основание да смята, че е безотговорен към момичетата.

— Той откога знае за мен? — попита Кент.

— От деня, в който те записах в училището. Нямах представа, че той е директор, докато не го видях да излиза от кабинета си.

— Значи досега той изобщо не е знаел за мен?

— Не.

Кент се наведе и отпусна глава в ръцете си. Телефонната слушалка увисна покрай ухото му. В стаята стана застрашително тихо. Моника внимателно постави ябълката върху масичката за кафе, като че и двете бяха от крехко стъкло. Тя седеше със скръстени ръце и се взираше в правоъгълното петно слънчева светлина, което падаше върху килима в хола. Очите й бяха пълни със сълзи. След целия този мъчителен миг Кент вдигна глава.

— И какво те накара да му кажеш?

— Той те позна и ме попита.

— Позна ме?

— Ти страшно приличаш на него.

— Нима? — Мисълта за приликата им го завладя и го обърка.

Тя наведе очи към пода.

— Прекарал съм целия си живот досега, без да зная нищо. Изведнъж ти ми съобщаваш не само, че човекът, когото харесвам, е мой баща, но и че съм негово подобие. — Той замълча за миг и после изкрещя: — Хайде, майко, говори. Кажи ми как се случи! Не ме карай да ти задавам безброй въпроси.

— Няма да ти хареса.

— Мислиш ли, че сега това има някакво значение? Искам просто да знам!

Тя се нуждаеше от време да събере мислите си, преди да започне.

— Тогава той беше едно от момчетата, които срещах из двора на колежа. Бяхме веднъж в един час заедно, не помня по какво. Винаги ми е допадал, но никога не сме излизали заедно. Дори не го познавах. През последната година в колежа разнасях пици за „Мама Фиори“. Една юнска вечер ни поръчаха половин дузина пици за някакво ергенско парти. Аз отидох да занеса пиците и той отвори вратата. Той… — Раменете на Моника неволно потрепваха. Кършейки пръсти, тя продължи: — Не зная… Хвана ме за ръката и ме издърпа вътре. В апартамента беше голяма дандания. Пиеше се здраво. Навсякъде имаше пръснати кутии от бира, мотаеха се някакви доста оскъдно облечени момичета. Той ме позна, събра пари от всички и ми даде тлъст бакшиш. След това ме покани да се отбия след работа да изпием по една бира. Никога преди не бях правила подобна глупост. Бях доста затворена, ти би ме нарекъл дори задръстена. Стриктна и дисциплинирана ученичка. Много амбициозна. Не мога да си обясня защо го направих, но след работа се върнах, изпих няколко бири с тях и докато се усетя, се намерих в леглото му. След два месеца открих, че съм бременна.

Кент изчака минута-две, докато осмисли нещата. Гледаше я убийствено.

— Ергенско парти! — каза той гневно. — Заченат съм на ергенско парти.

— Да — промълви тя. — Но не това е най-лошото.

Той чакаше.

— Беше неговото ергенско парти — изчервявайки се, добави тя.

— Неговото?!

— След седмица предстоеше сватбата му.

Беше му нужна само частица от секундата, за да проумее казаното.

— Не ми казвай само…

Очите им се срещнаха. Неговите — обезумели, нейните — смутени.

— Е, изплюй камъчето… Госпожа Гарднър, учителката ми по английски?

Моника кимна и сведе глава.

Кент запрати телефона на дивана, той издрънча, а момчето се хвърли на възглавниците и закри с ръка очите си.

— Едно нощно приключение?

Майка му видя как адамовата му ябълка подскочи. Отговори му с едно кимване, без да направи никакъв опит за самозащита.

— Тя знае ли?

— Никой от тях не знае. Той всеки момент ще им съобщи.

Докато той се криеше зад ръката си, погледът на майка му се спря на устните му, здраво стиснати, за да не заплаче, на брадичката и страните му, неравномерно окосмени, но нуждаещи се вече от всекидневно бръснене, на гърлото му пулсиращо всеки път щом преглътнеше сълзите си.

Тя се пресегна и поглади с ръка твърдия плат на джинсите, който покриваше коляното му.

— Кент, съжалявам — прошепна тя.

Устните му потрепнаха.

— Да, мамо, знам.

Тя продължи да гали коляното му, просто не знаеше какво друго би могла да направи.

Той подскочи като ужилен, за да избегне допира с нея. Подсмърчаше и бършеше нос с опакото на ръката си.

— Виж какво, мамо! — Момчето се втурна към вратата. — Аз просто трябва да се махна оттук за малко… Трябва… Не зная… В главата ми е страшна каша. Трябва да изляза. Не се тревожи. Просто трябва да се махна.

— Кент! — Тя се затича към парапета, откъдето се виждаше входът, но той взе стъпалата с три огромни скока и вратата се затвори зад гърба му. — Кент! — Тя слезе тичешком долу и дръпна вратата. — Кент! Почакай! Моля те, скъпи, не вземай колата! Можем да поговорим…

— Върни се вкъщи, мамо!

— Но, Кент!

— Ти разполагаше с осемнайсет години, за да свикнеш с този факт. Дай на мен поне няколко часа.

Вратата на колата се затръшна, моторът изрева и той се спусна бързо по алеята, като ту натискаше, ту отпускаше спирачките, оставяйки следи от гуми по паважа. Колата се отдалечи със свистене.