Лавърл Спенсър
Кристални окови (15)

Петнадесета глава

Клер бе добавила по един допълнителен час репетиции в понеделник, вторник и сряда заради родителската среща в края на седмицата. Всички работеха упорито и дори децата не се оплакваха, че стоят извънредно на училище, но въпреки това с радост очакваха четирите дни почивка.

Декорите и костюмите бяха завършени с помощта на художествения отдел и изглеждаха доста убедително. Някои от майките бяха поработили допълнително върху тях и това ги правеше още по-красиви. Билетите бяха вече отпечатани, а местният вестник бе изпратил един фоторепортер да напише статия за цялото мероприятие. Тя се бе появила в сутрешното издание с цяла серия от снимки на участниците, от което те се почувстваха особено горди. Настроението беше приповдигнато в сряда вечерта, когато часът удари единадесет.

Клер и Джон си бяха изработили навик да отиват заедно до паркинга, който бе безлюден по това време на нощта. Разкъсани бели облаци, носени от вятъра, закриваха луната и тя едва осветяваше покривите на колите им, паркирани близо една до друга.

— Лека нощ, Джон — каза Клер, минавайки покрай колата му, без да спре.

— Лека нощ.

Тя тъкмо отключваше колата си, когато той се показа зад рамото й.

— Господи, Джон, изплаши ме до смърт!

— Съжалявам. Без да искам. Може ли да те почерпя чашка кафе?

— По това време на нощта?

— Ами, тогава, какво ще кажеш за чаша кола? — И докато тя се колебаеше, продължи шеговито: — Или чаша мляко… или вода?

— Не мисля, Джон. Вече минава единадесет, а утре ще бъде тежък ден. Знаеш как е с родителските срещи. Утре по това време ще съм пребита до смърт.

— Точно затова по-добре е да пийнем сега, нали? — И като видя, че тя все още се колебае, продължи: — Днес цял ден съм в повишено настроение, всичко върви добре, децата се справят отлично. Репетициите са цяло удоволствие за мен и аз искам малко да го удължа. Е, какво ще кажеш — само половин час?

— Не, Джон. Съжалявам.

— Все още ли те е страх, че ще се възползвам от това?

— Не съм казвала, че ме е страх.

— Не е нужно да го казваш. То си личи.

— О, аз… без да искам.

— Направо подскочи от страх, когато се появих зад теб.

Беше вярно.

— Клер, знам, че съвсем не съм ти неприятен. Един мъж може да усети това.

— Моля те, Джон, трябва да тръгвам. — Тя се наведе да отключи вратата, но с едно леко движение върху рамото й той я обърна към себе си.

— Клер, би ли ми казала само какво е положението при вас с Том?

Тя въздъхна и се облегна леко на вратата на колата.

— Ние сме разделени. Той живее при баща си, но ще си търси апартамент под наем. Аз се съгласих да ходим на семейни консултации.

— Все още ли го обичаш?

Никой не беше й задавал този въпрос, откакто напусна Том. Почувства се добре при необходимостта да отговори.

— Да, Джон, обичам го.

Той се наведе напред, облегнал ръце над раменете й върху колата.

— Е, аз ще използвам шанса си и ще ти разкажа нещо, което, надявам се, ще промени мнението ти за мен. Когато дойдох да преподавам в това училище, току-що бях приключил с една връзка, която почти ме бе унищожила. Бях сгоден за една жена, която се бе влюбила в друг и ми върна годежния пръстен. Аз ги сварих двамата в леглото, в апартамента, който споделяхме със Сали. Когато те срещнах, самочувствието ми бе доста ниско, но ти ме окуражи да говоря, да споделя и каза, че това, което тя е направила, е осъдително и не бива да допускам да ме победи. Спомняш ли си как ми казваше, че тя не е единствената жена в света и това, че се е отнесла толкова зле с мен, не значи, че всички жени са лоши! Говорихме си в междучасията и, Господи, аз направо полудявах, докато удари звънецът в края на часа, за да мога да те видя. Мислех единствено за теб, да си поговоря с теб, защото всичко, което ти смяташе за правилно в една връзка; бе точно това, което аз исках. Ти ме научи на толкова неща. Аз се влюбих в теб — гласът му омекна, — Клер, преди толкова години, помниш ли? Десет? Единадесет? Аз се влюбих в теб, а трябваше да гледам как се усмихваш на Том всеки път, когато се срещнехте по коридорите, и трябваше да мълча, защото не можех да ти кажа какво изпитвам към теб. Аз се справих с чест с положението, Клер, нито веднъж не споменах за чувствата си към теб, защото дори само мисълта, че би могла да се поддадеш на моите домогвания, бе обидна за мен. Но сега положението е различно. Ти казваш, че все още го обичаш, но живеете разделени, а аз все още чакам да се появи жената, която би могла да се сравни с теб. Ето защо ще се възползвам от този може би единствен шанс да разкрия пред теб какво изпитвам. Аз те обичам, Клер. Обичам те много отдавна и ако има някакъв шанс за мен, Клер, трябва да ми кажеш, защото това ще спаси старото ми сърце.

— О, Джон. — Тя не бе предполагала, че чувствата му са толкова дълбоки. — Не знаех.

— Казах ти, Клер, аз не исках да знаеш. Не съм от тези, които ще тръгнат да съблазняват една щастливо омъжена жена.

— Но, Джон, щастлива или не, аз все още съм омъжена.

— Но има някои смекчаващи обстоятелства сега, нали?

— Не. Не и когато се отнася за дадена клетва.

Той се вгледа в нея толкова отблизо, че сянката от главата му скриваше очите й.

— Ами ако те целуна?

— Това само ще усложни отношенията ни.

— И какво от това? За мен те са такива от десет години. Ще се ядосаш ли, ако го направя?

— Трябва да тръгвам, Джон. — Тя се опита да отвори вратата, но той не се отмести, така че и тя не можеше да помръдне.

— Ще се ядосаш ли? Ако да, няма да рискувам.

Тя се изсмя нервно.

— Джон Хенделмън, знаеш много добре какво правиш, нали? Аз не съм от камък. В края на краищата и аз като всички съм чувствителна към комплиментите и ухажването, особено когато те са подплатени с честно признание в любов. Ако си мислиш, че не реагирам на това, грешиш. Но не мога да кажа „да“. Аз все още съм омъжена.

— Вие сте разделени.

— Не и законно.

— Само емоционално. — Той й остави време за отговор, но тя мълчеше и той добави: — Така ли е, Клер?

Тя се замисли за момент, объркана и привлечена едновременно.

— Може би… да, не знам. Лека нощ, Джон, трябва да вървя.

— Лека нощ, Клер, можеш да ми се сърдиш за това — каза той и я целуна.

Тя сложи ръце на раменете му, с цел да го отблъсне, но те останаха там, без да се съпротивляват. Тя се изви, за да избегне целувката, но тялото й остана плътно прилепнало към неговото от кръста надолу. Той носеше дънки и късо яке, а тя — дълго, разкопчано манто. Устните му бяха топли и убедителни, леко разтвориха нейните и тя бе шокирана от допира на този чужд език, който, за нейна изненада, не й беше неприятен. Той беше един честен, добър и привлекателен мъж, когото тя от години харесваше, беше й приятно да работят заедно. Той не бе казал нищо, с което да я отблъсне или засегне. Бе разкрил чувствата си едва сега и бе откраднал една-единствена целувка.

Тя се отдръпна и го накара да прекъсне целувката, но той се наведе на ухото й и прошепна:

— Хайде, Клер, само една, една целувка. Само една, защото знам, че тя ще бъде единствената, която ще получа. Хайде, Клер, дай ми поне това… Клер… една-единствена целувка… Клер, прекрасна Клер… желая те толкова отдавна.

Той плъзна ръце под мантото й и се притисна плътно към нея, с една ръка обхвана врата й и я накара да обърне глава към него. Тя се предаде и устните им се сляха в целувка. Той имаше плътни, меки устни, съвсем не отблъскващи и той знаеше как да ги използва. Той, както и Клер обичаше драмата и имаше инстинктивно усещане за най-подходящия момент.

А моментът бе подходящ, в късната есенна, лунна нощ, в мрака на усамотения паркинг.

Тя отстъпи пред очарованието на целувката, насладата, увлечена от риска, откликвайки на неговата молба. Джон Хенделмън от своя страна бе решил, че ако това ще е единствената целувка, споделена от нея, то тя трябваше да си заслужава. Той се отдаде на естествения си порив, притисна я до бедрата си, като я движеше нагоре-надолу като розов храст, огъван от вятъра, докато тя изви гръб и от гърлото й се изтръгнаха тихи звуци.

Какво представлява изневярата, чудеше се Клер дори в момента, когато се наслаждаваше на целувката. Тя знаеше, че това не е правилно още в началото, но беше самотна и целувките толкова й липсваха. Може би Том правеше това с майката на Кент Арънс от седмици, може би тя трябваше да му отвърне със същото? Бе толкова лесно, една невинна закачка, която щеше да завърши с чувство за вина. Но тя не би участвала в това, не би се замесила в нищо, от което да се срамува.

— Джон, спри! — Тя се отдръпна и го хвана за лактите. — Стига толкова!

За неин ужас и двамата дишаха тежко, а тя цялата гореше, това бе цената на целомъдрието й. Той докосна с устни челото й.

— Никога повече няма да правим това, обещавам. Искам и ти да се закълнеш!

— Не и в теб.

— Том каза, че ще те кастрира, ако ме докоснеш.

Той се отдръпна и повдигна с пръст брадичката й:

— Значи сте говорили за мен. Ти си знаела.

— Не. — Тя се отдръпна. — Не знаех. Том те подозира.

— И какво каза?

Но тя прекъсна въпросите му, вдигнала умолително ръце:

— Не. Недей. Няма да обсъждам с теб съпруга си, нито ще разкривам чувствата му. И без това свърших достатъчно. Моля те да ми простиш!

— Да ти простя?

— Да. Не биваше да допускам това да се случи. То не означава нищо. Аз искам да спася брака си, а не да го разруша. Съжалявам, Джон, наистина съжалявам. Слушай, трябва да тръгвам. Моля те, нека се опитаме да забравим това.

Тя се наведе да отвори вратата на колата, но той я изпревари. Част от нея очакваше той да я задържи или дори да се опита да задълбочи тази злочеста връзка, която бяха започнали. Но той държеше на думата си и след тази единствена целувка се отдръпна, изчака я да седне в колата, да сложи ключа в стартера и да запали. Тогава затвори вратата, отстъпи назад и й махна с ръка, когато потегли.

Тя се прибра у дома възбудена и виновна. Пъхна се в студеното легло сама. Беше толкова разгневена на Том, че се разплака, проснала се напреки на леглото, притиснала възглавницата до гърдите си. Том й липсваше толкова много, че бе готова да отиде в къщата на Уесли и добре да го подреди, задето ги бе вкарал в тази безизходица.

Към един и половина сутринта тя му се обади от телефона в кухнята, далеч от спалните на децата, като се надяваше, че старецът спи дълбоко и Том ще вдигне пръв телефона.

Той вдигна слушалката след петото позвъняване и му отне цели две секунди да прочисти гърлото си и да попита дрезгаво:

— Кой?

— Том?

Последва дълга пауза, а след това:

— Клер? — с надежда в гласа, все още сънен.

— Не можех да заспя, мислех.

Той чакаше, без да говори.

— Трябва да изберем с кого ще се срещаме в семейната консултация, веднага.

— Добре. Ти кого избираш?

— Никой от тези, които са в училище. Не искам да разберат за всички гаднички подробности на проблема.

— Имам списък с няколко клиники.

— Тогава избери една, която и да е.

— Мислиш ли, че е по-добре да отидем заедно първия път или поотделно?

— Не знам.

— Заедно — реши Том.

— Не знам, може би консултантът ще реши най-добре.

— О, аз имам по-добра идея. Защо да не дойда там веднага, да се пъхнем в леглото и на сутринта няма да имаме нужда от никакви консултанти.

— Том, не разбираш ли, че това няма да реши проблема?

— Тогава защо ми се обаждаш посред нощ?

— Защото ми липсваш, да те вземат дяволите!

— Клер, плачеш ли?

— Да, плача!

При това признание пулсът му се ускори.

— Моля те, нека дойда при теб, Клер!

— Том, толкова ме е страх. Аз не… не мога да се позная.

Том бе стиснал старомодната черна слушалка в една ръка, а с другата бе подпрял чело.

— Клер, обичаш ли ме?

— Да! — отвърна разгневено тя.

— И аз те обичам. Тогава защо си причиняваме всичко това?

— Защото още не съм ти простила и не съм сигурна, че някога ще го направя. Не разбираш ли, че винаги ще те обвинявам за това, докато наистина не ти простя? О, господи, не знам… — Тя бе на върха на изтощението. — Тази нощ направих нещо, което…

Той изтръпна, гласът му се разтрепери:

— Какво си направила?

— Виждаш ли? Вече си ми ядосан, а още не съм ти казала нищо.

— Била си с Джон Хенделмън, нали?

— Просто избери консултанта и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Какво си правила с него?

— Том, няма да се разправяме за това сега. Вече е два часът, а утре имам десет часа родителски срещи.

— По дяволите, Клер! Обаждаш ми се в два часа посред нощ, казваш ми, че си била с друг мъж и след това казваш, че не искаш да се разправяме за това сега!

Уесли излезе, тътрейки се, от спалнята и измърмори:

— За какво е тази шумотевица?

— Връщай се в леглото, татко!

— С Клер ли говориш?

— Да, връщай се в леглото.

Уесли го послуша и затвори вратата.

— О, по дяволите, събудихме баща ти.

— Ти не играеш по правилата, Клер. Може и да съм сгрешил преди осемнадесет години, но направо прекаляваш и го знаеш! — Той не можеше да овладее гнева си и се разкрещя: — Искаш консултант, така ли, тогава сама си го намери. И внимавай да не видиш топките на Джон Хенделмън в чинията си утре на обяд!

Той тресна слушалката и запокити телефона в краката си. Вгледа се в езерото, застинал неподвижно като самурай, след това се втурна в стаята си и разрови куфара си за телефонния номер на Джон Хенделмън. Остави светнато в спалнята и се върна при телефона.

Хенделмън вдигна след седмото позвъняване.

— Хенделмън? Тук е Том Гарднър! Дръж мръсните си ръце далеч от жена ми или ще излетиш от това училище толкова бързо, че няма да усетиш кога е станало. Разбра ли?

Изминаха секунди, преди Хенделмън да разбере какво става.

— Ами — най-после отвърна той, невъзмутимо, — доста си бърз.

— Чуваш ли ме, Хенделмън?

— Чувам те.

— И да стоиш далеч от кабинета й в междучасията, разбра ли и това?

— Разбрах и това. Нещо друго?

— Да. Гледай си работата на вечерните репетиции, вместо да зяпаш жена ми. Ако си закъсал за жена, намери си някоя друга!

Том тресна слушалката и тя подскочи, а той я тресна още по-силно. След това остана за дълго седнал, притиснал глава между коленете си.

По дяволите, мислеше си той. Кога най-после ще й дойде умът в главата?

През цялата нощ не можа да спи спокойно и на сутринта се събуди с главоболие. За да се отърве от него, той влезе да си вземе един душ, но откри, че няма топла вода.

Том се изкъпа със студена вода и пристигна в училище все още треперейки от премеждието Клер-Хенделмън, чудейки се какви са подробностите.

Преди да започнат срещите, учителите имаха един час за подготовка. Той си наля една чаша горещо кафе и отиде в стаята й.

Клер бе застанала пред библиотеката и подреждаше палките на учениците си. Едва когато той затвори вратата, тя се обърна и го погледна през рамо.

— Отвори вратата.

— Ти каза, че не искаш цялото училище да разбере за малките подробности на нашите караници.

— Не и в училище, Том! Сега отвори тази врата!

— Искам да знам какво прави с него.

— Том… не сега…

— Обаждаш ми се посред нощ и…

Тя се обърна рязко, разгневена.

— Слушай! Предстоят ми три напрегнати дни с родителите, така че много ще ми помогнеш, ако ме разплачеш точно сега и целият ми грим отиде по дяволите. Ще направя нещо с топките на Джон Хенделмън, което няма да те направи твърде щастлив. Сега изчезвай от тук!

— Клер, ти все още си ми съпруга.

Тя посочи вратата разтреперана.

— Изчезвай… от… тук!

Беше права. Работното им място не беше твърде подходящо за разправиите им. Той се завъртя на място, отвори широко вратата и изхвръкна от стаята.

Родителските срещи се провеждаха по следния начин — в гимнастическия салон се подреждаха масички, разположени в полукръг, на всяка масичка седеше отделен учител и родителите се срещаха с този от тях, който ги интересуваше. Централната част на салона се превръщаше в арена, на която хората се разминаваха, търсеха имената на преподавателите, спираха от маса на маса и пак продължаваха.

Малко преди обяд на първия ден Клер си даде малка почивка, дръпна стола си назад и се протегна. В този момент видя Том да говори с Моника Арънс, застанали на входната врата на салона. Кръвта нахлу в главата и лицето й и тя не можеше да откъсне поглед от тях. Моника бе с нова прическа, която й отиваше много повече, със златна брошка на реверите, в комплект с обиците й. Някой някога беше казал на Клер, че когато човек започва любовна връзка, внезапно започва да обръща повече внимание на външния си вид.

Клер не можеше да откъсне поглед от тях.

Том бе застанал в привичната си директорска поза — скръстил ръце пред гърдите, с леко разкрачени крака, леко приведен напред. Моника му каза нещо, като леко отметна реверите на сакото си, хвана го за ръцете и избухнаха в смях.

Те се смееха!

След това те едновременно спряха и размениха погледи, като в израза на Моника се четеше нещо, което не можеше да види в лицето на Том. Ако тази жена не беше влюбена, щеше да се откаже от обяда си!

Внезапно Моника обърна глава към Клер и тя се наведе, преструвайки се, че е заета с материалите на масичката си.

Клер откри папката на Кент, разтвори я на коленете си и започна да я изучава, усещайки, че Моника се приближава към нея през тълпата.

Клер се чувстваше застрашена от тази жена, която бе познавала интимно мъжа й, бе имала връзка с него една седмица преди сватбата им, чието тяло бе приело семето му и която само преди миг бе разговаряла с него в другия край на салона.

— Здравейте — дочу Клер, но не посмя да погледне нагоре. — Аз съм Моника Арънс, майката на Кент.

Най-после Клер вдигна глава и видя пред себе си една жена, която изглеждаше много по-привлекателна от преди. Косата й бе повдигната и едва докосваше лицето й, костюмът й бе стилен и плътно прилепваше по извивките на тялото й, бижутата бяха скъпи и семпли.

— Здравейте — отвърна Клер. Те седнаха, Клер прочисти гърлото си и започна: — Ами… — Колко пъти бе казвала на учениците си по режисура никога да не започват един разговор с тази дума, а сега тя самата започваше така. Тя отново прочисти гърлото си и повтори същата грешка. — Ами… Кент е един от добрите ученици… ъм… — Клер продължи колебливо, а другата жена я слушаше учтиво, от време на време задаваше интелигентни въпроси.

Никоя от тях не каза: „Моят син преживява емоционален шок“ или „вашият син се опитва да ме учи как да запазя брака си“, или „моят син се е срещнал с дядо си миналия уикенд“, или „семейството ми се разпада заради вас“.

Те просто разговаряха — учител с родител — като двама участници в пиеса.

В края на срещата обаче не се ръкуваха. Моника се отдалечи с чантичка под ръка и Клер не можеше да я проследи, докато друга двойка родители сядаше пред нея. Тя се обърна и погледна към Том, който бе застанал на входа на салона и ги бе наблюдавал внимателно. Когато погледите им се срещнаха, той тръгна към Клер. Тя се обърна към родителите, които бяха заели мястото на Моника.

Том се приближи и застана зад нея, подпрял една ръка на масата, а другата на рамото й.

— Извинете ме — каза той и се наведе над рамото й, като по този начин ги раздели от другите двама.

— Петък, следващата седмица, в пет часа в семейна взаимопомощ, консултантът е господин Гайнтнър.

— Мислех, че ти каза, че аз мога да избера консултант — отвърна тя с безизразно лице.

— Промених решението си. Днес си твърде заета, затова аз го направих.

— Не можа ли да уредиш по-ранна среща?

Той сви рамене:

— Как да ти кажа? Светът се е побъркал, толкова хора правят такива неща, само за да си объркват живота.

Насмешката му я засегна дълбоко.

— Заедно ли иска да отидем?

Том намигна, изправи се като Джеймс Дийн и плавно се отдалечи.

Той бе избрал мъж. Да го вземат дяволите, него и манипулативния му ход. Мъж! А знаеше много добре, че тя би предпочела жена. Бяха обсъждали това много пъти. Жените бяха по-добри консултанти от мъжете. Те не можеха да влязат в положението на хората и винаги запазваха известна дистанция, въпреки че, трябваше да си признае Клер, те имаха по-голямо основание да се занимават с тази работа, особено що се отнася до случаите със сексуално насилие над ученичките, доста чести напоследък. И въпреки всичко Том знаеше, че Клер би предпочела жена-консултант.

Но той беше избрал мъж.

Клер беше разгневена и не можеше да се съсредоточи до края на деня, въпреки това не биваше да напуска салона преди девет часа. Такава беше заповедта на височайшия им директор.

Точно в девет часа тя затвори папките си, мушна ги под мишница и се втурна да намери Джоан Берлатски, преди тя да е напуснала сградата.

Намери я в кабинета, точно когато се приготвяше за тръгване.

— Джоан, би ли ми отделила няколко минути, моля те?

Джоан погледна часовника си и въздъхна:

— Разбира се — и се отпусна на стола си уморено.

— Не бих искала да ти дотягам, но имам нужда от съвет.

— Искаш ли да затворим вратата? — И двете знаеха, че Том може да надникне вътре всеки момент на път за офиса си.

Клер затвори вратата и седна на края на кушетката за посетители.

— Предполагам, че знаеш за нас с Том?

— Да, знам, Клер. Наистина съжалявам за това.

— Знаеш, че Кент Арънс му е син? — Джоан кимна. — Трябва да ти призная нещо, Джоан. Първо, искам да кажа, че смятам себе си за добър учител, стремя се да помагам на учениците си, но днес направих нещо, което не съм правила досега на родителска среща. Имах среща с майката на Кент.

Джоан се облегна назад, скръстила ръце пред устните си, загледана в Клер с леко смръщени вежди.

— Преди няколко седмици Том предложи да премести Кент в друг клас по английски, но аз водех единствените хонорувани часове, така че упорито му отказвах да го направи. Сега… нещата така се промениха и усложниха между нас, че не могат да не се отразят на работата ми с Кент. Трябваше да поговоря за това с майка му, но не можах. Успехът на Кент е твърде добър и аз се оправдавам с това. Виждаш ли… аз мисля, че… имам чувството, че Том има връзка с нея. Ето, Господи, казах го. Най-после успях да го изрека на глас.

Джоан не беше променила позата си, потупвайки с пръсти върху устните си. Тя й зададе няколко умели въпроса, за да попълни празнините в цялата история.

— И на всичко отгоре той е уредил час при мъж-консултант, Джоан, знам, че го е направил нарочно, само защото знае, че аз предпочитам жена!

— Ти каза ли му това?

— Не, но той го знае.

Джоан нищо не отговори, но се размърда в стола си. За нея денят също бе дълъг и изморителен, с непрекъснати разговори с невежи родители и самонадеяните им деца, ушите й бучаха от невъобразимия шум в салона, очите я боляха от светлините на лампите, а главата й се пръскаше от напрежение, когато трябваше да се справя с нелеките ситуации през деня. Искаше й се да си иде у дома, да се просне на леглото и да спи през следващите сто години. Но ето че се появяваше тази обикновена, добре възпитана, интелигентна жена, която проваляше брака си и разкъсваше семейството си, заслепена от дива ревност. Клер Гарднър бе високообразована жена, но образованието невинаги гарантираше здрав разум, а Джоан често се вбесяваше от учители като нея, на които той липсваше. Тя самата, слава богу, притежаваше достатъчно!

— Клер, чуй се какво говориш. Колко пъти си чела за това, че основната причина за повечето проблеми е липсата на общуване? Ако наистина искаш жена в семейната консултация, защо не му каза това? Ти си разгневена на Том по съвсем друга причина — всеки семеен адвокат ще ти каже това — така започват всички големи проблеми, като се вдига голяма пара за нищо. Ти искаш ли да спасиш брака си или не?

По израза на Клер си личеше, че тя не бе очаквала такова отношение от Джоан.

— Искам — тихо отвърна тя. — Поне така смятам.

— Е, тогава не се държиш по подходящия начин. Познавам Том от дванадесет години и никога не съм го чула да каже нещо лошо за теб или да прави нещо, от което да се срамуваш. Този мъж те обича, обича и децата си и това, което им причиняваш, не печели моите симпатии за теб, защото ми се струва, че не си права. Той е сгрешил преди осемнадесет години, но ти се е извинил за това, поискал е прошка и това, за което го обвиняваш сега, почива на несигурни доказателства. Не мисля, че той има любовна връзка, защото знам колко силно те обича. Ти се притесняваш от това, да виждаш сина му Кент всеки ден, но какво от това? Притеснява те това, че всички знаем, е — голяма работа. Ние го приехме. Той е наш ученик и ние няма да го изолираме само заради това, нито него, нито Том. Ти си единствената, която постъпва така, а в същото време отдалечаваш и собствените си деца от себе си. Може би не говоря точно като семеен консултант сега, но отказвам да разговарям за това с теб, защото в този спор има две страни и аз не съм сигурна, че съм на твоята. По-скоро ще застана зад Том, защото ще разрушиш дома си и ще направиш четирима души нещастни, ако продължаваш по същия начин. Мъжът ти се чувства ужасно, децата ти също, а мисля, че и ти си в същото положение. А сега, след всички тези приказки, искам да си ида у дома и да си почина.

Джоан се изправи, като сложи край на разговора. Изведе я навън и изгаси светлините.

В коридора се долавяше светлина от кабинета на Том и тя извика:

— Том, там ли си?

Той се появи веднага на вратата.

— Да, Джоан, можеш да не заключваш.

— Добре, лека нощ тогава.

— Лека нощ.

Той не размени нито дума с Клер. Тя си помисли: „О, Том, знам, че Джоан е абсолютно права. Би трябвало да я послушам!“.

А той си мислеше: „Знаеш ли какво, Клер? Можеш да отидеш да се хвърлиш на врата на Джон Хенделмън, защото ако си спала с него, аз не те искам обратно!“.