Лавърл Спенсър
Кристални окови (12)

Дванадесета глава

На езерото есента беше още по-красива и това правеше този мъчителен ден още по-тъжен. Водата бе тиха и отразяваше брега като огледало. Чуваше се далечен шум от коли, а малка рибарска лодка се поклащаше във водата.

Том изкачи двете големи дървени стъпала и отвори остъклената врата.

— Татко? — извика той, спря и се ослуша. Изкрещя птица, няколко шишарки се изтърколиха от покрива и нищо повече. За тридесет години стаята не беше се изменила особено: стара, хлътнала кушетка, покрита с индианско одеяло и няколко квадратни зелено-оранжеви възглавнички за следобедната дрямка на баща му; една двойка препарирани костури, закачени на ламперията на стената, която с годините бе придобила цвета на кленов сироп; претрупани рафтове и натежали от списания етажерки; кръгла възглавничка и папки, натъпкани с нотни листа за пиано, самото пиано — един древен достопочтен гигант със старомодни форми и безброй петна от чаши върху политурата, отдясно на статива за ноти, където майка му имаше навик да оставя чашата си с чай; в един от ъглите на огромната стая една очукана, ръждясала газова печка, която някога непрекъснато димеше и на която майка му печеше риба и хляб, приготвяше любимите ястия на синовете си.

Докато Том оглеждаше стаята, някъде зад гърба му източна врата хлопна.

— Татко? — извика отново той, но не получи отговор. Той дочу тихото боботене на мотора на лодката да се приближава и излезе, остави зад себе си пружината на остъклената врата да изскърца и пое през обраслата с ниска трева пътечка към езерото. Хижата бе построена на билото и пред него се разкри блестящата водна повърхност, преди да може да види пристана и баща си, който завързваше лодката.

Уесли дочу стъпките му по скърцащите избелели дъски, изправи се и килна рибарското си кепе назад.

— Пустата риба не ще да кълве. Уловил съм само три рибки, но ще стигнат за двама. Ще ми помогнеш да ги изядем, нали?

— Разбира се, защо не — отвърна Том, въпреки че храната изобщо не го блазнеше. — Как така чичо Клайд не е за риба с теб?

— Трябваше да отиде до града, за да му изпишат нови хапчета за кръвното налягане. Той ми каза, че отива да посети публичния дом, а аз му викам: „Клайд, какво, по дяволите, ще търсиш там? Кръвното ти е високо и трябва да внимаваш, ако искаш да се задържи там, където е“. Както и да е, знам, че отива до аптеката — измърмори на себе си Уесли и се изправи с връзката риби в ръка.

— Хайде да идем да ги почистим.

Том го последва до северната страна на паянтовата барака, където Уесли му подаде една синя пластмасова кофа.

— Ето, ще ми напълниш ли малко езерна вода, синко?

Уесли започна да пори и чисти рибата върху една нестабилна ниска масичка, а Том стоеше и го гледаше.

— Е, можеш да изплюеш камъчето — каза му Уесли. — Стоиш там с ръце в джобовете, също както когато беше малък и останалите момчета не те вземаха с тях да ловите жаби.

Очите на Том внезапно се напълниха със сълзи. Той се обърна и погледна към езерото.

— Клер и аз се разделихме.

Сърцето на стария човек трепна, подобно на рибите, които чакаха на масата.

— О, синко… — Той остави работата си, потопи ръце в кофата, без да откъсва поглед от Том. Избърса ръце в панталоните си и сложи ръка на рамото му. — Срамота. Направо срамота. Кога стана това?

— Тази сутрин. Казахме на децата преди час, аз си прибрах нещата, запалих колата и напуснах.

Уесли се вкопчи в силните му рамене, прекалено потресен, за да му бъде опора в този момент. Момчето ми, малкото ми момче, толкова обичаше Клер. Тя беше най-добрата съпруга и майка, която Том можеше да има.

— Предполагам, че всичко това е заради онази жена и твоето момче Кент.

— Тя просто не може да ми прости — отговори Том, все така загледан в езерото.

— Срамота. Как го понесоха децата?

— Тежко. Челси плачеше, а Роби се опитваше да се сдържа.

— Е, това е разбираемо. Всичко е станало твърде бързо.

— На мен ли го казваш. Само преди месец не бях чувал за Кент, а майка му бях забравил напълно.

Уесли въздъхна тежко.

— О, по дяволите… — Болеше го за сина му, за всички тях. След малко добави: — Дяволски тъжна работа.

Том не му отвърна.

— Предполагам, че трябва да се пренесеш някъде. Бих могъл да ти приготвя старата стая.

— Наистина ли нямаш нищо против?

— Против ли? Как така, за какво са бащите? Само за добрите времена ли? Хайде, ще се опитам да изнамеря няколко чаршафа и да приготвя леглото там.

— Ами рибата?

— По-късно ще я оправя.

— Защо да се разкарваш два пъти? Хайде, ще ти помогна да свършиш с нея.

Почистиха рибата и я сложиха в кофата, а остатъците изхвърлиха. Тръгнаха към хижата един до друг, Том с кофата, а Уесли с въдицата и рибарската кошница. Мълчанието им беше твърде потискащо, затова Том заговори тихо:

— Надявах се, че ще ми разрешиш да остана. Всъщност донесъл съм чаршафи от къщи.

След като разтовариха колата му и подредиха стаята, седнаха да обядват — леко препечена риба, тънко нарязани домати, поръсени със захар и дебели резенчета кисели краставички и кръгчета лук, които нареждаха върху филии ръжен хляб, намазани с масло. Том мислеше, че е прекалено възбуден, за да се храни, но си хапна с учудващ апетит. Може би това се дължеше на желанието му да се върне към безгрижието на детските си години, тук, в тази хижа, за което му напомняше простата храна.

По средата на обяда влезе чичо му Клайд. Той наближаваше осемдесетте.

— Е, как вървят работите в публичния дом? — попита Уесли, без да поглежда към вратата.

— Курвите не са това, което бяха — отвърна Клайд и седна на масата, без да дочака покана.

— И не биха могли. Едно време бяха двайсетгодишни и дяволски красиви. Сега само шейсетгодишните ще обърнат внимание на старчоци като нас, а те са спаружени като гъби. Сигурен ли си, че си бил в публичния дом?

— Да не искаш да кажеш, че лъжа?

— Не съм казвал такова нещо. Казах, че съм съгласен с теб, курвите не са каквито бяха.

— Ти пък откъде знаеш? Никога през живота си не си стъпвал в публичен дом.

— И на доктор не съм, освен онзи път, когато ми се инфектира пръстът. А ти бил ли си на доктор, Клайд?

— Не съм.

— Тогава откъде знаеш, че ти е високо кръвното и кой ти предписа хапчетата за него, за които ходиш в града?

— Не съм казвал, че имам високо кръвно, ти го казваш.

— О, значи кръвното ти е ниско?

— Не е нито ниско, нито високо, а си е точно наред. С мен всичко е в ред, а и онази малка курва в дома каза точно това преди около час.

— Това преди ли беше или след като избухна в смях?

— Уесли, момчето ми, нека да ти кажа нещо — посочи с вилица към него Клайд, като се усмихваше лукаво — това не беше смях, това беше скърцане със зъби. И аз ще ти кажа какво го предизвика. Един мъж с богат опит, това е то.

Уесли дори не го погледна.

— Чувал ли си толкова глупости през живота си? — попита той, наведен към чинията си, докато поглъщаше залъци хляб, потопени в доматения сос. — Идва тука, сяда на масата, яде от рибата ми и последните зеленчуци от градината ми и се опитва да ми пробута разни врели-некипели.

— Това не са врели-некипели, а самата истина — похвали се старецът. — Точно това накара малката да скърца със зъби.

Уесли и Клайд продължаваха да се препират, изобщо не бяха се променили. Откакто ги помнеше, непрекъснато спореха за разни дребни неща и никой не искаше да се предаде пръв.

— Добре, татко, можеш да кажеш на чичо Клайд — прекъсна ги най-сетна Том.

Двамата братя изведнъж млъкнаха и грубото им дърдорене секна.

— Мисля, че си прав, бих могъл да му кажа. — Той се облегна назад и погледна начумерено. — Том напусна Клер. Премести се при мен за известно време.

— Не. — Клайд беше като попарен.

— Да, за съжаление — вметна Том. Той разказа всичко на двамата старци и преди да завърши, се опита да преодолее болката, която го пронизваше като нож.

 

 

Той прекара остатъка от деня, като се мотаеше нагоре-надолу, занимаваше се с разни неща, за да се измъкне от капана на непреодолимата апатия, която го обземаше. Вечерта лежеше в леглото си, без да заспи, въпреки че бе уморен, със скръстени зад главата ръце, втренчил поглед в тавана и мъртвите мухи, полепнали по мазилката. Уесли дойде да види дали всичко е наред и да го попита дали ще вечеря, но Том му отказа. Отказа също да гледа телевизия или да играят карти, или да започнат нов пъзел. Депресията беше непозната за Том и почувствал, че тя го завладява все по-дълбоко, той се чудеше как ще се справя.

Обстановката в хижата на баща му го потискаше допълнително. Носталгията по дома го бе завладяла още с идването му и сега, в стаята си, при вида на стария матрак, изподрасканите мебели и слабия мирис на прилепи, който се долавяше от таванските помещения, той не можеше да не ги сравни с дома, който бе напуснал, да осъзнае какво би загубил, ако те с Клер се разделят окончателно: всичко, което бяха изградили, купили, спестили; техния уютен дом с всичките му удобства, любими мебели, остъклената веранда, която бяха достроили преди години, градината, която бяха косили толкова пъти, гаража му с рафтовете с инструменти по стените; звуковите уредби, плочите, касетите и компактдисковете, които пазеха любимите им песни.

Ако се разведяха, щяха да делят всичко, не само собствеността, банковите сметки, но дори и лоялността на собствените им деца. Клепачите му трепнаха при тази отблъскваща мисъл. Това не биваше да се случи, не и с тях, които бяха градили брака си толкова дълго. Господи, той не искаше да е сам, далеч от дома и самотен. Искаше да се грижи за съпругата и семейството си.

В девет и петнайсет вечерта той се обади у дома. Вдигна Роби.

— Как е положението при вас? — попита го той.

— Бедствено.

Том беше неподготвен за такъв отговор. Очакваше, че въпреки потискащата обстановка Роби ще запази чувството си за хумор и ще се пошегува.

— Знаех си — отвърна тихо Том и след малко попита: — Как е Челси?

— Блокирала.

— А майка ти?

— Направо е полудяла, мен ако питаш. Защо направи това?

— Мога ли да говоря с нея?

— Тя е при Рут.

— При Рут. — Може би, за да сипе клевети за мъжа си и да получи аплодисменти за това, че го е разкарала. — Е, кажи й, че съм се обаждал само да ви чуя как сте — помоли го Том и въздъхна.

— Аха, ще й кажа.

— Ще излизаш ли довечера?

— Не.

— В събота вечер?

— Не ми е до това, татко.

Том го разбираше напълно.

— Да, знам. Е, почини си добре, не можа да спиш много през последната нощ.

— Да, добре.

— Ами добре тогава, ще се видим утре в църквата.

— Аха.

— И кажи на Челси, че я обичам. Теб също.

— Ще й кажа. И аз те обичам, татко.

— Ами, това е всичко, лека нощ.

— Ле… — Гласът на Роби премина във фалцет. Той спря, прочисти гърлото си и опита отново: — Лека нощ, татко.

Том затвори и се втренчи в телефона. Заля го вълна от гняв, освежаваща след мъртвешкото спокойствие, което си беше наложил през целия ден. Как, за бога, се осмеляваше Клер да им причинява това? Да я вземат дяволите.

През цялата вечер в него бушуваха емоции: гняв и апатия, болка и вина, последвани от безсилие и безпомощност.

Той спа лошо, а след това трябваше да си вземе душ в занемарената кабинка на банята с изцапани със засъхнал сапун мушамени завеси и лепкави стени. Винаги бе извинявал баща си за липсата на ред и чистота, откакто майка му бе починала, но трябваше да поговори със стареца за това, ако щеше да живее тук за постоянно.

Панталоните и сакото му се бяха измачкали, след като ги беше захвърлил в малкия скрин до камината, и той потърси ютия, за да ги изглади. Това, което откри, беше една стара реликва, работеща с пара, покрита с варовик. Състоянието на гладещата й повърхност го накара да свие решително устни, но той бе прекалено развълнуван от предстоящата среща с Клер и децата, за да се оплаква.

За негово разочарование и гняв обаче, те не бяха там.

След службата той се обади у дома.

— Клер, какво се опитваш да спечелиш с това? Защо не бяхте на църква?

— Децата бяха уморени, така че ги оставих да се наспят до обедната служба.

Започнаха спор, който доникъде не стигна, а само задълбочи отчаянието, което го преследваше до края на деня.

В понеделник сутринта дрехите му бяха съвсем изпомачкани, а той не беше постигнал нищо. Оглеждайки се в огледалото, той се опита да изглади гънките на панталона си, като го опъна с ръце по бедрата си, но без особен успех. Най-накрая изпсува тихо и се измъкна от къщата, проклинайки баща си, че живее в такава кочина. Останала на открито, колата се беше покрила с прах и задните прозорци трябваше да бъдат забърсани, преди да може да потегли. Раздразнението му нарасна още повече, след като не можа да намери гюдерия в колата и трябваше да търси разни парцали. Това го забави и когато най-после тръгна, през целия път се чудеше как ще се справя с прозорците всяка сутрин, когато дойде зимата. Сега разбираше защо хората казваха, че нещата не вървят, когато порасналите деца, свикнали да живеят самостоятелно, се завърнат при родителите си.

В училище трябваше да проведе редовното събрание в началото на седмицата. Той закъсня с пет минути и се изправи пред Клер неуверен, притеснен от смачкания си костюм. Потърси погледа й с отчаян копнеж да срещне разбиране, но не получи нищо. До края на събранието не размениха нито дума, а стомахът му се беше свил на топка от притеснение. Той едва дочака края и се втурна в сестринската стая за хапче, глътна го набързо, притеснен да не изпусне Челси, тъй като училищните автобуси вече пристигаха. Роби винаги идваше по-рано на училище и тренираше в залата за тежести, така че вече беше някъде в сградата.

Том се втурна по коридора, обзет от паника при мисълта, че вече може да е изпуснал Челси. Но не беше. Том я видя да влиза в сградата с Роби под ръка и почувства, че сърцето му ще се пръсне от напрежение. Те се втурнаха към него, сякаш усещаха същото непреодолимо желание да се срещнат. Очите им бяха тъжни, а лицата издължени от мъка. Той ги прегърна и изведнъж прималя от страх. Това бе чувство, което много от учениците му, деца на разведени родители, описваха пред него, но за което никога не бе и помислял, че може да изпита сам. Той продължаваше да прегръща Челси, сграбчил Роби за ръката, а учениците се блъскаха покрай тях по коридорите.

— Хайде да отидем в моя кабинет за малко.

— Аз не мога, татко — отвърна Челси, като едва сдържаше сълзите си. — Не успях да си напиша домашното през уикенда и сега трябва да надраскам нещо набързо.

— А ти, Роби? — обърна се Том към сина си. — Ти написа ли си домашните?

— Нямах такива.

— Ами тренировките? Нали обикновено тренираш преди училище?

— Нямах желание за това тази сутрин — отвърна поглед Роби.

Том мразеше да ги мъмри, но те с Клер бяха разделели от четиридесет и осем часа, а последствията от това вече бяха налице.

— Слушайте ме сега добре! Не бива да допускате това, което става у дома, да се отразява на уроците ви в училище или извънучилищните ви занимания. Трябва да продължавате да се справяте по същия начин, както досега… Обещавате ли?

Роби кимна мълчаливо.

— А ти, Челси?

Тя също кимна, но не искаше да го погледне в очите.

— Добре тогава, по-добре да ви оставя да вървите — каза той, въпреки че по-скоро щеше да умре в минутата, когато изчезнат от погледа му.

Челси не искаше да си тръгва.

— Какво има? — запита я Том.

— Не знам, просто… Ами трудно е да се държиш както обикновено, когато вкъщи вече всичко е различно.

— Какво друго ни остава?

Челси сви рамене и погледна замислено.

— Може ли да кажем на приятелите си, татко?

— Ако трябва.

— Аз не искам да казвам на моите — отвърна Роби.

Челси почувства, че няма да може да издържи още дълго и всеки момент от очите й ще бликнат сълзи. Тя запремига бързо-бързо и се обърна към Том:

— Трябва да тръгвам, татко — каза тя и тръгна надолу по коридора.

— Аз също по-добре да вървя — добави Роби, напълно съкрушен.

— Добре, ще се видим по-късно. — Том го докосна по рамото и го изгледа как се отдалечава от него, докато се слее с останалите. Останал сам, Том осъзна, че никое от децата му не беше попитало как се чувства той самият, как се справя в хижата на дядо им, като че ли всичко с него беше наред. И двамата бяха така обсебени от собствените си чувства, че не биха могли дори да помислят за другите. Той разбираше, че това е напълно нормално, но не можеше да не го боли, че никой не се интересуваше от неговите чувства и нужди.

По пътя към кабинета си той се закле мълчаливо, че никога няма да допусне неговата собствена мъка да го направи безчувствен към тази на децата му.

 

 

Беше неизбежно да не възникне ситуация, която да разкрие за станалото и в училище. Просто това се случи по-бързо, отколкото Том бе очаквал.

Той минаваше покрай учителската стая, когато директорът на духовата музика Винс Конти го спря:

— О, Том… Чудех се дали може да намина някой ден през седмицата да взема твоето кану. Сезонът на патиците се открива следващата събота.

Преди седмица двамата с Том се бяха уговорили Винс да вземе кануто за синовете си, които искаха да се занимават със спорта, който той самият обожаваше, но от който се бе отказал след женитбата.

— О… о, да, разбира се, Винс — смотолеви Том, без да се замисля.

— Твоят график е по-натоварен от моя, така че ти кажи кога.

— Ами, всъщност… аз още… — Том прочисти гърлото си, за момент обхванат от паника при мисълта да си признае, че бракът му е пред провал. — Истината, Винс, е, че трябва да кажа на Клер къде са веслата и вие двамата да се разберете кога да отидеш да ги вземеш. Аз вече не живея там.

— Така ли?

— Аз и Клер се разделихме за известно време.

Винс беше шокиран и търсеше подходящия отговор.

— Виж, ти, Том… Съжалявам, не знаех.

— Всичко е наред, Винс, никой не знае. Ти си първият, на когото казвам. Това стана през уикенда.

Винс беше доста притеснен.

— Том, наистина съжалявам. Ти ми беше предложил кануто и — ами аз мислех, може би не трябва…

— Няма защо да променяш плановете си, Винс. Все още можеш да го вземеш. Ще се уговоря с Клер да се разберете кога ще отидеш да вземеш кануто и тя ще приготви веслата. Ако имаш нужда от помощ при товаренето, ще помоля Роби да си бъде вкъщи, за да ти помага, или аз ще прескоча до къщата.

— Не, не. Ще взема едно от моите момчета.

— Добре. Ами… нали знаеш къде е. Точно зад гаража.

— Да, знам.

— Клер може да те заведе.

Винс очевидно беше любопитен да чуе подробности, но трябва да му се признае, че не попита нищо. Но когато си тръгна, Том усети, че въпреки че разводите вече бяха нещо обикновено, хората все още ги намираха за нещо ужасно и се чувстваха неловко. Може би Винс не искаше да се меси, може би не знаеше какво да каже, но истината е, че в момента, когато разбра, между тях двамата се спусна бариера, която никога не бе съществувала преди.

Винс не беше единственият, който трябваше да разбере през този ден.

Като директор Том трябваше винаги да бъде на разположение при спешни случаи или по различни дела, а това изискваше да даде телефонния номер на баща си на своя заместник, на изпълнителния директор и на техните секретарки, на шефа на полицията, на председателя на училищното настоятелство, на училищните възпитатели и на Сесил, главния портиер, който често се обаждаше късно вечер, ако се налагаше.

С всички тези хора, посветени в ситуацията, не беше необходимо много време на новината да се разпространи сред по-важните лица в сградата, а след това мълниеносно и сред останалите.

Иърин веднага дотърча при Челси между часовете.

— Вярно ли е, Челси? — погледна я тя с широко отворени очи. — Всички разправят, че майка ти и баща ти се развеждат.

— Те не се развеждат.

— Но Сузи Рандолф ми каза, че Джеф Морхауз е казал, че баща ти се е изнесъл.

Челси се бореше със сълзите си, които щяха да потвърдят слуха. Иърин веднага й отвърна със съчувствие.

— О, Челс, бедничката. О, миличка, колко ужасно. Къде отиде той?

— При дядо.

— Защо?

Челси сбърчи чело.

— О, Иърин, трябва да кажа на някого, просто не мога повече да го тая в себе си.

Сълзите рукнаха от очите й още преди да се доизкаже. Момичето влезе в кабинката при Челси и тя й разказа всичко, след което я накара да се закълне, че ще го пази в тайна.

— О, дявол ме взел — прошепна учудено Иърин. — Кент Арънс ти е брат… Уау… — И добави: — Обзалагам се, че ви е крайно неприятно.

Момичетата се прегърнаха, Челси се разплака, а когато Иърин я попита дали мисли, че баща й изобщо ще се върне при тях, тя заплака още по-силно. Пропуснаха целия шести час и част от седмия, а когато се приготвиха да излязат, Челси беше толкова зачервена и подута от плач, че когато се погледна в огледалото, каза:

— По-добре да умра, отколкото да ме видят в това състояние.

— Може би е по-добре да пропуснеш тренировките довечера и до утре ще се почувстваш по-добре. А и ще изглеждаш по-добре.

Иърин, която обикновено беше пасивната страна в тяхната двойка, изведнъж пое водещата роля.

— Хайде — нареди тя и поведе Челси към кабинета на Том.

— Не, Иърин, няма да вляза там. Не искам да говоря с татко.

— Защо не? Той ще ни извини.

— Не! Ще ме убие, ако разбере, че съм изпуснала часове.

— Но той не може да не научи. Хайде, Челс, държиш се глупаво.

— Но те с мама не ни разрешават да пропускаме часове. Това е единственото нещо, което ни е абсолютно забранено.

— Е, не ми пука дали ще дойдеш с мен. Аз влизам. — Тя остави Челси в коридора и влезе при секретарката.

Дора Мей я пусна веднага при Том.

— Здравейте, господин Гарднър — започна тя от вратата. — Челси и аз бяхме в колата й навън и си говорихме. Тя ми разказа какво става у дома и много плака, но не искаше да дойде тук и да ви каже, че сме изпуснали два часа. Ще ни дадете ли извинителни?

— Къде е тя?

— Навън, в коридора. Тя каза, че ще я убиете, ако разберете, но аз не мисля така, след като знаете за какво сме говорили.

Том стана и се насочи към коридора, а Иърин го следваше по петите.

Челси стоеше в ъгъла, откъдето не би могла да бъде видяна през стъклената врата. Като го видя да идва, очите й се напълниха със сълзи и тя се обеси на врата му.

— О, татко, съжалявам, че се разприказвах, но трябваше да го споделя с някого. Аз… съжалявам, съжаля…

— Шшш, тихо, всичко е наред, малката ми.

Иърин беше поразена от гледката — директорът и най-добрата й приятелка, прегърнати, той преглъщайки сълзите си, а тя ридаеща на рамото му.

— Разбирам — като я галеше по косата. — Беше тежък ден за всички ни.

Един ученик премина по коридора и надзърна вътре.

— Хайде — каза им Том — да влезем вътре. Ти също, Иърин.

— Не мога да вляза там в този вид — изплака Челси. — Всички секретарки ще ме зяпнат.

— Ти не си първата, която идва разплакана в кабинета ми. — Той й подаде носната кърпичка от джоба си. — Просто изтрий очите си. Искам да говоря с вас.

Въведе ги вътре и затвори вратата.

— Седнете, момичета.

Те седнаха срещу бюрото му и той се подпря на ръба му, близо до тях.

— Сега слушайте. Ще ви извиня отсъствията за пропуснатите часове, защото разбирам, че не би могла да се справиш с това днес. Но, миличка, не бива да изпускаш повече часове. Зная, че това не е лесно, но те моля да се опиташ наистина заради мен.

Челси кимна със замъглени очи и сведена надолу глава.

— Защото всичко ще пропадне, ако допуснеш мъката да вземе връх над всичко останало.

Челси продължаваше да кима.

— Иърин, ти постъпи правилно, като дойде при мен. Но за в бъдеще няма да мога да ви извинявам, ако пропускате часовете.

— Добре, господин Гарднър.

— Сега искам вие двете да направите нещо за мен. Искам да се срещнете с госпожа Роксбъри и да си уговорите час при нея. — Госпожа Роксбъри беше психоложката на горните класове. — Челси, колкото по-скоро, толкова по-добре за теб. Иърин, мисля, че за теб също ще е от полза, тъй като ти ще бъдеш основната опора на Челси през тези дни и е добре да знаеш какво преживява тя сега.

— Да… разбира се — промърмори Иърин.

— Съгласни ли сте да отида и да повикам госпожа Роксбъри да дойде тук сега?

Двете момичета кимнаха.

— Добре, веднага се връщам.

След като Том излезе, Иърин прошепна:

— О, боже, Челси, баща ти е толкова готин, чудя се как може майка ти да го отблъсва.

— Знам — отвърна тъжно Челси. — Тя разваля всичко.

Госпожа Роксбъри, която беше около четиридесетте, с очила без рамки и рошава коса, дойде и поведе момичетата към кабинета си. Като излизаха, Челси се обърна и се опита да се усмихне на Том:

— Благодаря ти, татко.

Той се усмихна заради нея и тя излезе.

След около три минути Лин Роксбъри се върна в кабинета на Том и го завари, втренчил поглед във витрината до прозореца.

— Том? — обърна се към него тихичко.

Той обърна поглед към вратата.

— Благодаря, Лин, оценявам помощта ти.

— Няма проблеми. Уговорихме си час за утре. — Тя скръсти ръце и се облегна на рамката на вратата. — Слушай, имам време и за теб, ако искаш да си поговорим. Днес се носят разни слухове наоколо, така че мога да си представя защо очите на Челси са зачервени, а ти изглеждаш така, сякаш си изгубил най-добрия си приятел. Мисля, че наистина е така.

Той въздъхна и разтърка очи с ръце.

— По дяволите, ако трябва да цитирам сина си.

Тя дискретно затвори вратата.

— Чувам това доста често в моята работа.

— Беше един дяволски труден месец за нашия дом.

— Мисля, че не е необходимо да го казвам, но всичко, което споделиш, ще си остане между нас двамата. Мога да си представя колко ви е трудно с Клер, особено като се има предвид, че работите на едно и също място.

— Същински ад.

Тя изчака и той я покани да седне.

— Точно в момента разполагам само с няколко минути — каза тя и зае стола, в който седеше Иърин.

— Ще бъда кратък и ясен. Клер и аз се разделихме по нейна молба. Аз се преместих при баща ми в хижата на езерото, а Клер остана с децата в къщата. Причината е в моето минало и е малко шокираща. Свързана е с новия ученик Кент Арънс. Наскоро открих, че той е мой син.

Лин седеше с пръст на устните и нищо не каза. Том продължи.

— Не знаех за него, докато той не влезе в кабинета ми, за да се запише в училището. Никога не съм поддържал връзка с майка му, така че не знаех за него, но се оказа, че той е роден в една и съща година с Роби. Моето провинение обхваща една нощ, нощта на ергенското ми парти. Клер смята, че съм възстановил връзката си с майката на Кент, което не е вярно. Въпреки това тя ме напусна.

Тази изповед бе дотолкова смайваща, че от Лин се изтръгна вик на изненада.

— О, Том, не? Вие с Клер сте последните, на които бих си помислила, че може да се случи подобно нещо.

Той разпери и отпусна безпомощно ръце.

— Аз също. — За малко и двамата замълчаха. Най-после той каза: — Обичам я така дяволски силно. Изобщо не искам да се разделяме.

— Мислиш ли, че тя ще отстъпи?

— Не знам. В нея се разкрива една страна, която никога не съм познавал. Тя действа почти хладнокръвно, почти… не знам как да го нарека, освен агресивно и е абсолютно убедена, че трябва да се разделим.

— Ключовите думи тук са „за известно време“.

— Надявам се. Господи, Лин, надявам се.

Лин Роксбъри все още бе поразена от новината.

— Том, съжалявам, че не можем да поговорим още, но имам уговорена среща. Можем да се срещнем след часовете. Свободна съм около четири и половина днес следобед.

Том се изправи.

— Имам заседание на областния съвет веднага след часовете, така че ще бъда зает, но все пак ти благодаря, че ме изслуша.

Той заобиколи бюрото си и тя го хвана за ръката.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да, разбира се — усмихна й се леко той.

Но това беше един тежък ден за Том. Той се концентрираше трудно, а мислите му бяха насочени най-често към Клер.

Веднъж случайно вдигна глава и я видя във външния кабинет да говори с Дора Мей. Това събуди в него внезапна и всепоглъщаща страст, отчаяно желание тя да се обърне и поне да го погледне. Тя знаеше, че вратата е отворена и той най-вероятно стои зад бюрото си, но продължи да разговаря, като му отказа дори тази нищожна утеха и от това го заболя най-много.

В обедната почивка я видя отново, когато минаваше през бюфета заедно с Нанси Холидей, улисани в разговор, на път за учителския стол. Тя погледна към Том, който бе застанал в центъра и наблюдаваше учителите. За миг сърцето му замря в очакване, но Клер отклони поглед с безразличие и спокойно премина през вратата, която се затваряше пневматично и я скри от погледа му.

Той се насили да стои далеч от нея до почивката между последните два часа за деня. След това отиде в нейната класна стая и изчака в коридора, докато децата излязат, несъзнателно провери възела на вратовръзката си, преди да влезе. Тя стоеше зад бюрото си, което се намираше точно срещу вратата и търсеше нещо в долното чекмедже. При вида й почувства, че целият се зачервява, врата, бузите, челото, почувства познатата верижна реакция, несъмнено носеща сексуален заряд. Той се ядоса, че тя му действа по този начин. По дяволите, той не искаше тази раздяла.

— Клер? — обърна се към нея той и тя вдигна глава, все още с ръка между папките.

— Здравей, Том.

— Аз, ъ-ъ… — той прочисти гърлото си — аз казах на Винс Конти, че може да намине някоя вечер през седмицата у дома и да вземе кануто. Иска да го използва през сезона за патици. Знаеш ли къде са веслата?

— Да.

— Ще ги дадеш ли на Винс, като дойде?

— Разбира се.

— Той ще ти се обади да се уговорите.

— Добре.

— Казах му преди няколко седмици, че може да вземе кануто. Не предполагах, че ще трябва да те безпокои… ами… нали знаеш, през повечето вечери имаш часове.

— Всичко е наред, Том. Ще измислим нещо.

Той стоеше там, изчервен и смирен и тя го попита:

— Нещо друго, Том?

Това внезапно го вбеси.

— Да, много други неща! — приближи се към нея той със засегнато самочувствие. — Клер, как може да си така дяволски студена? Не заслужавам да се отнасяш така с мен!

Тя се наведе отново над папките.

— Нищо лично в класната стая, Том. Забрави ли?

Той се приближи до бюрото й, облегна ръце върху него и я погледна в лицето.

— Клер, не искам да се разделяме!

Тя извади една папка и хлопна чекмеджето. Няколко ученици влязоха в стаята, като се смееха шумно, докато тя оправяше стола си.

— Не тук, Том — предупреди го тихо тя. — Не сега.

Той се отдръпна бавно, почервенял от гняв, разбрал, че не биваше да идва тук. Никой мъж не заслужаваше това в средата на работния ден, в средата на живота си.

— Искам да се върна у дома — каза тихо той, за да не го чуят децата.

— Ще покажа на Винс къде са веслата — отвърна тя и на него не му остана нищо друго, освен да си тръгне, проправяйки си път срещу влизащите ученици.