Сюзън Фокс
Обвинението (2)

Втора глава

Маги не си спомняше такъв дяволски студ. Вятърът връхлиташе с огромна сила отгоре й, шибаше лицето й с мокър сняг и тя цялата тръпнеше при всеки рязък порив. Макар и да не валеше непрестанно, облеклото й не бе подходящо за преминаването на десетина километра в такова време. Тя спря и облече още един пуловер върху ризата, която носеше под джинсовото яке. Шалът и ръкавиците й бяха полусухи, но знаеше, че съвсем скоро ще замръзнат.

Шосето бе толкова заледено, че тръгна отстрани покрай канавката. Бързо се смрачаваше. Малко хора биха дръзнали да тръгнат в такова лошо време за града, така че надеждите й някой да я закара до Ред Хорс практически бяха нищожни.

Гордостта не й позволяваше да се върне и да потърси подслон в ранчото Кинкейд. Етън Кинкейд не пожела да й даде възможност, въпреки молбата на неговия зет. Никой нямаше да се застъпи за нея. Трябваше да признае, че Джейсън Сойер е може би единственият човек, който можеше да поръчителства за нея. Начинът, по който реагира Етън, когато я завари с дъщеря си, бе красноречиво предупреждение. Не биваше да се заблуждава и да очаква, че ще й разреши да изчака преминаването на бурята в някой от неговите яхъри, още по-малко в добре отопляваната си къща. Може би с неприязънта, която тя бе предизвикала у него, Етън Кинкейд бе разбудил старите й чувства за безсилие и обреченост.

Възмущаваше я това, че хората, които познаваха и нея, и баща й, толкова лесно се убедиха, че е способна да краде от тях, за да спаси собственото си ранчо. Добре, че поне той не доживя всичко това. Ако болното му сърце не бе прекъснало жизнения му път преди три години, положително щеше да я избави сега от срама.

Следващият неудържим порив на вятъра я завари неподготвена и тя залитна, като се стовари тежко върху мокрия и влажен банкет край пътя. Лицето й се изкриви от болка, когато усети как малките остри камъчета се забиха в лявото й бедро.

Маги се изправи със сетни сили на крака. С ужас установи, че джинсите и ръкавиците й бяха напълно мокри след падането и скоро щяха да се вкочанят, от което неминуемо следваше силна настинка. Здравият разум й подсказваше да преглътне гордостта си и да се върне обратно в ранчото Кинкейд. Колкото и да й беше неприятно, налагаше се да потърси подслон.

Тъкмо се канеше да се върне по пътя, по който току-що бе дошла, когато зърна светлините на някакъв камион, пъплещ по шосето. В сърцето й трепна надежда. Направи няколко крачки, после спря и едва можа да различи в мрака бавно приближаващ се черен камион.

Маги вдигна палец и направи знак на шофьора, после изчака, докато камионът спре. На светлините на фаровете тя видя ясно, че поледица бе сковала цялото шосе.

Вратата до шофьора се отвори и тя тръгна към нея, като несръчно запристъпва с багажа. Тъкмо свали раницата от гърба си, за да я метне отзад в камиона, когато разпозна седналият в слабо осветената кабина мъж.

Тя се подвоуми. Нежеланието да приеме поканата на Етън да се качи, изглежда се бе изписала върху лицето й, защото видя как той подигравателно изкриви устни.

— Качвай се или ще продължиш пеша. Решавай! — процеди той.

Грубият му тон я смрази. Думите подсказваха пълното му безразличие към това, че тя можеше да замръзне някъде по пътя. Искаше й се да затръшне вратата и да отхвърли поканата му, но се бе вкочанила от студ, а и положението да остане сама в бурна нощ като тази бе твърде рисковано, за да му обърне гръб.

Без да каже и дума, тя вдигна багажа си, остави го в кабината, после се качи и затвори вратата. Топлият въздух от парното отопление я блъсна в гърдите. От рязката промяна на температурата цялото й тяло се разтрепери и зъбите й започнаха да тракат.

— По-добре си закопчай предпазния колан. Това не ти е неделна разходка — измърмори строго той.

Без изобщо да я погледне, Етън потегли бавно с камиона. Успокоена от това, че не й обръщат внимание, Маги дръпна с разтреперани пръсти мокрия шал от врата и си свали подгизналите ръкавици. Увисналите по дрехите й ледени топчета започнаха да се топят и след малко тя бе мокра до кости. Макар да не й се искаше да показва колко й е студено, тя протегна ръце към топлите струи на парното отопление. В този миг колата поднесе.

Етън измърмори недоволно, когато задницата на камиона започна да се подхлъзва насам-натам и той едва овладя управлението. Наклонът на пътя накара камиона да ускори ход. Тъй като бе опасно да използва спирачките, Етън нямаше друг избор, освен да маневрира, за да не изскочи машината от шосето. Въпреки усилията му, колата отказваше да се подчини. Тя се поднесе към дълбоката и широка канавка. Маги едва успя да се хване за дръжката, когато огромният камион се завъртя. Тя бе изхвърлена от удара към Етън и блъсна главата си в кормилото. Камионът спря на косъм от дълбоката канавка.

Етън погледна надолу към бледото изпръхнало от вятъра лице на Маги. То бе осветено от светлините на арматурното табло, а тя лежеше цялата мокра и отпусната на скута му. Изруга, но скоро си даде сметка, че тя е в безсъзнание. Млъкна и почувства как тръпка разтърси тялото й. Сигурно бе премръзнала.

Изведнъж изпита съжаление и му се прииска да я защити. Нежно докосна студената й страна с ръка и обърна лицето й към себе си. Над слепоочието й забеляза кръв. Мястото започваше да подпухва.

В този миг камионът се затътрузи тежко и той осъзна, че се свличат към канавката. Погледна през предното стъкло и бързо прецени положението.

Ако имаше късмет, щеше да свлече камиона в канавката, без да се обърнат. После щеше да продължи да се движи, докато тя се изравни достатъчно с нивото на пътя, за да излезе от нея. След това, в зависимост от състоянието на Маги, щеше да реши дали да я заведе у дома си, докато пътищата станат проходими, или да я откара направо в града на лекар.

Не можеше да припише вината на Маги, тя бе изцяло негова. Ако бе поставил веригите, сега нямаше да стоят в канавката посред бурята.

Етън успя да придвижи камиона още напред, когато Маги дойде в съзнание.

— Добре ли си? — обърна се той към нея.

Маги кимна и при това движение остра болка прониза главата й. Опита се да се отдръпне от топлото тяло на Етън, но потръпна от студ.

— Маги? — Върху лицето му бе изписано безпокойство.

Тя го погледна право в очите.

— Нищо ми няма. Само една малка подутина!

Етън се пресегна отзад, измъкна някакво одеяло и й го подаде.

— Хайде, завий се, докато се опитам да поставя веригите на гумите.

Тя не каза нищо, тогава той разгъна одеялото и я зави.

Дали защото й бе много студено, но ръцете му й се сториха непоносимо горещи. Когато се наведе над нея, за да подпъхне края, погледите им се срещнаха в полумрака на шофьорската кабина. Маги почувства някаква сигурност, каквато не бе изпитвала от години, но в същото време и заплаха от нещо, което не можеше да определи точно.

Етън рязко се отдръпна. Тя затвори уморено очи, чу го как отвори вратата на кабината и започна да търси нещо под седалката. До ушите й долетя тежкото дрънчене на веригите, когато той ги измъкна навън и затвори вратата на кабината.

Поставянето му отне повече време от обикновено, но накрая свърши работата и се качи обратно в кабината. Маги го погледна учудено, когато се пресегна към нея и закопча предпазния й колан. Действаше бързо, сякаш тя бе товар, който трябваше да се завърже здраво, защото предстоеше пътуване по неравен терен.

Движеха се бавно и по канавката. При всяко подскачане, главата й се олюляваше. На няколко пъти веригите едва удържаха колата. Накрая дълбочината на канавката намаля и по едно време почти се изравни с нивото на пътя. Етън изви рязко волана и колата излезе с грохот на шосето с предните колела.

— Как е главата ти? — запита я той.

Обзета от разочарование, Маги разбра, че той има намерение да обърне камиона и да я закара в Ред Хорс.

— Един аспирин ще оправи работата — отвърна тя, но той я погледна с недоверие.

— Не си ли замаяна? Повдига ли ти се?

— Не, само ми е студено. Когато отидем в града ще се почувствам отлично.

Маги извърна поглед от напрегнатото му лице. Тишината бе нарушавана единствено от непрестанното трополене на ледени топчета върху покрива на камиона и от шума на чистачките.

— Слушай, миличка, ако все още не си забелязала, времето е много лошо. — Грубият тон подсили още повече сарказма на думите му. — Лъжеш се, ако смяташ, че тази вечер ще рискувам още веднъж кожата си заради теб.

Обзе я такъв гняв, че бузите й поруменяха и чувството й за самосъхранение се изостри до крайност.

— Въобще не съм те карала да рискуваш кожата си заради мен — отвърна тя. — Не очаквам и сега да го направиш. Зная само, че си готов да рискуваш всичко, само и само кракът ми да не стъпи в твоето ранчо.

Мълчанието се проточи цяла вечност. Погледите им се сблъскаха и в главите на двамата просветнаха мисли, които никой не посмя да изрече на глас.

Изведнъж Маги осъзна, че той изви кормилото наляво и пое по обратния път. Тялото й мигом се отпусна. Истинско облекчение бе, че ще има къде да се настани тази нощ, макар и поканата да бе дадена с такава неохота. Убедена бе, че в Ред Хорс няма хотел. Не й се искаше да мисли, че може да попадне мокра и полупремръзнала в града, без дори да е в състояние да намери стая. Маги придърпа още повече одеялото към себе си, когато Етън отби от шосето и пое по пътя към ранчото.

Внезапно настъпилата тишина, когато Етън изключи двигателя, върна Маги в настоящето. Тя го погледна и от стегнатото му сурово лице почувства, че ще й каже нещо неприятно. В същия миг си спомни за малката му дъщеричка и за бащиния му инстинкт да предпази детето от нея. Сигурно това го тормозеше в момента.

— Успокойте се, господин Кинкейд. Аз бях осъдена за кражба на добитък, а не за кражба на малки деца. Ще бъда благодарна, ако твоята готвачка ми предложи нещо топло за ядене и пиене и сухо местенце в някой от отопляваните обори.

Етън извърна глава и очите му я пронизаха. Най-неочаквано той се наведе рязко към нея и Маги се отдръпна ужасено. Вдигна ръка да се защити, но той я хвана здраво за китката. Етън отвори ключалката на предпазния колан и тя изщрака.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че искам да направя? — изкрещя той.

Отговорът се криеше в дълбините на уплашените й очи. Етън разбра, че ако я пусне сега, тя ще избяга.

— По дяволите, Маги, аз крещя и ругая, но никога не съм вдигал ръка срещу жена! — Млъкна, понеже разбра, че наистина крещи. Върху лицето му мигновено се изписа презрение, което й подсказа, че оскъдната информация, която даде за себе си, бе отчасти преднамерена, отчасти спонтанна.

В този миг Маги усети, че двамата пресякоха някаква емоционална граница, за съществуването на която достатъчно доказателство бе начинът, по който държеше ръката й.

— Вземи одеялото и влизай в къщата. Аз ще ти донеса багажа.

Успокоена, че вече не стиска китката й, Маги веднага му хвърли одеялото.

— Сама ще си пренеса багажа!

За нейна голяма изненада, ръката й се разтрепери, когато посегна към куфара. Етън обаче се оказа по-бърз, грабна всичкия й багаж и го понесе към къщата, преди тя да се възпротиви. Маги бе принудена да го последва.

— По-добре си свали ботушите. Намери някоя закачалка и закачи нещата си на нея. По-късно ще ги сложиш да изсъхнат.

След като си събу ботушите и свали връхните си дрехи, Етън се обърна, и се скри в кухнята. Маги последва бързо примера му. Копнееща да се прибере по-скоро на топло, тя влезе с бързи крачки в кухнята и затвори вратата. Топлината на голямата стая я накара да се разтрепери още повече и тя стисна челюсти, за да не се разтракат зъбите й.

Етън се бе привел над багажа й и бършеше куфара.

— Божичко, момиче, цялата си премръзнала! — възкликна Алва, която тъкмо влизаше. — Събличай по-скоро тези мокри дрехи и влизай във ваната.

— Аз ще се погрижа за всичко — прекъсна я Етън и тя изненадано го погледна. — Ти помогни на Джейми да си легне.

Алва настръхна от този тон, но не каза нищо и излезе от стаята.

Етън я погледна, взе две чаши от полицата, напълни ги почти догоре с кафе и й подаде едната. Маги пристъпи и я взе. За нещастие, ръцете й продължаваха да треперят и когато пое чашата, разля няколко капки върху пръстите му.

— Съжалявам — извини се бързо тя.

— Няма нищо — отвърна бързо Етън, мина покрай нея, събра багажа й и тръгна напред.

Стиснала внимателно канчето с две ръце, Маги отпи малко от кафето, след което последва Етън по коридора. Вкусът на силното топло кафе стопли гърлото й. Бе стигнала до средата на слабо осветения коридор, когато отново изпита страх, че е попаднала в капан. Това я разтревожи и тя се опита да се съсредоточи върху нещо друго, което да я отвлече от това ужасно чувство.

— Идваш ли? — Етън не се виждаше вече по коридора. Гласът му идваше от някаква стая в дъното.

Засрамена и объркана от неоправданите си страхове, Маги ускори крачка и въздъхна облекчено, когато стигна до стаята, в която той я очакваше.

Уплахата й намаля, когато се озова в меко осветена гостна.

— Тази нощ можеш да спиш тук. Моята стая е насреща през коридора. — Той кимна в тази посока. Причината да й съобщи това показваше ясно, че продължава да не й се доверява. — А сега си вземи една топла вана. Ще вечеряме по-късно във всекидневната. — С тези думи той се изниза покрай нея и затвори вратата след себе си.

Мигът, в който бравата щракна, в душата на Маги отново се загнезди мрачно и тревожно чувство. Тя се втурна към вратата, сграбчи ужасено дръжката и я натисна. Все пак не отвори вратата напълно, а я остави малко открехната. После опря чело в гладкото дърво и изчака развълнуваното й сърце да се успокои.

След малко вече лежеше в пълната с гореща вода вана, без да може да разбере защо се чувства така особено. Рядко се бе плашила истински от каквото и да било. Но сега разбираше, че затворените врати и малките пространства я караха да изпитва безпричинен ужас.

Може би не толкова безпричинен, помисли си тя. В края на краищата, бе прекарала повече от две години в затвора. За човек като нея, живял откакто се помнеше на открито и на свобода, затворът представляваше жесток капан, в който трудно можеше да издържи. Единствено надеждата, че ще я пуснат по-рано на свобода, при условие че няма да се опитва да избяга и твърдата й решимост да измие позора от челото си, й даваха сили да устои на всичко.

Не беше и сънувала, че още от първия ден на своето освобождение ще изпита толкова много разочарования. Реакцията на Етън Кинкейд към криминалното й минало представляваше неоспоримо доказателство, че бе почти невъзможно да води нормален живот, а още по-малко да се отърси от отправените към нея обвинения.

Обезсърчена от тези мисли, Маги изми косата си и излезе от ваната. Енергично я подсуши с хавлия, като внимаваше да не докосва подутината над слепоочието. После си сложи чисти джинси, бяла риза и дебел син пуловер, за да й е по-топло. Среса косата си.

Чак тогава се огледа. Стаята, в която я бе настанил, беше много уютна. Вратата бе полуотворена. Прежният страх й се стори смешен. Тук нищо не й напомняше за затвора. В края на краищата, едва от няколко часа бе на свобода. Вероятно се нуждаеше от време, за да свикне с връщането към нормалния живот. Твърдо решена да не позволява на страха да се загнезди в душата й, тя затвори решително вратата след себе си.