Рейчъл Форд
Любовно пробуждане (7)

Седма глава

Селина отвори очи на дневна светлина и първата й съзнателна мисъл беше, че противно на очакванията си, тя беше спала. И наистина, когато се върна в стаята си, почти веднага след като се бе съблякла, трябва да бе потънала в дълбокия черен кладенец на съня.

Тя полежа няколко минути, напрягайки слух да долови някакво движение откъм Алекс, но не се чу нито, бързо си взе душ и се облече. Открехна колебливо вратата на стаята му и надникна, очаквайки да види чернокосата му глава на възглавницата, но леглото беше празно. Завивките бяха разхвърляни — значи все пак си беше идвал, а не бе прекарал цялата нощ в маслиновата горичка, както се бе опасявала. Може би бе слязъл до басейна да поплува преди закуска. Дали да не се присъедини към него, като първи опит да намали напрежението помежду им.

Но Алекс не беше в басейна. Беше седнал сам на масата да закусва и когато я видя, усмихна й се с любезното „Калимера, Селина“ и веднага се върна към книжата, които преглеждаше.

Тя седна на отсрещния стол, наля си кафе и крадешком го погледна над ръба на чашката, търсейки тъмносините му очи. Огледа всяка от познатите черти, докато в един момент, усетил погледа й, той вдигна очи. Погледите им се срещнаха, после той набързо допи кафето си, отмести стола си назад и стана.

— Трябва да отида до Атина тази сутрин.

— О!

Селина остави чашката си, като едва не я изпусна в чинийката и забеляза, че той за пръв път не беше в обичайните си плажни дрехи, а с бяла официална риза, макар горните две копчета да не бяха закопчани, и с гълъбовосиви панталони от лека материя.

— А-аз не знаех.

— Е, да, но възникна нещо спешно и имат нужда от мен.

— Колко време няма да си тук?

Той небрежно сви рамене.

— Сигурно няколко дни. — Вдигна купчината книжа, бързо ги подравни, после заобиколи масата и поспря, заглеждайки се в нея. — Още си много бледа. Забавлявай се, докато ме няма, не забравяй, че си във ваканция.

Тя бързо го погледна, но изглежда в думите му нямаше и най-лека ирония! И после той тръгна — без целувка, без довиждане, без да се обърне да я погледне — почти като че ли беше доволен да замине, помисли си тя с внезапно съжаление.

Седеше, заслушана как стъпките му се отдалечават, после взе едно меко хлебче и започна съсредоточено да маже от светлото гръцко масло, но после, с внезапен импулс, бутна чинията настрани и скочи.

Откри го в голямата стая в задната част на къщата, която с компютър, факс и принтер служеше като летен център на всеобхватната бизнес империя на Петридис. Той стоеше до писалището с гръб към нея и прибираше в черното си дипломатическо куфарче някакви папки.

Макар да не бе издала и звук, той изглежда я усети и се обърна. Само за миг в очите му премина нещо, но изчезна толкова бързо, че май само й се беше сторило.

— Да? — Хладната му любезност я смрази до костите и понеже не можа да отговори, той добави нетърпеливо: — Искаше ли нещо, Селина?

Внезапно тя проумя какво бе искала. Искаше й се той да я бе поканил да отиде с него в Атина. Тя, естествено, нямаше да отиде, но все пак…

— Алекс — започна, но когато пристъпи към него, по коридора зад нея се чуха забързани стъпки.

— Добро утро, Селина. Боже, колко рано си станала — да го изпратиш ли? — Ник й се ухили, минавайки покрай нея, но после, като огледа и двамата, добави: — Да те оставя ли, Алекс…

— Не. — Гласът на брат му беше рязък. — Готов съм напълно. — Той погледна Селина. — Ник ще ме закара до Тинос да взема ферибота до Миконос и самолета за Атина. Няма нужда да идваш с нас.

Тя отстъпи назад и се загледа след тях, докато се отдалечаваха по коридора. Едрите им фигури се очертаваха в слънчевата светлина през отворената врата. После бавно се върна на терасата.

 

 

Отмина първият дълъг ден, после вторият се сля с третия. Явно кризата, каквато и да беше, имаше нужда от време — Алекс просто не бързаше да се върне. Във всеки случай тя не се решаваше да попита някого от семейството — дори Ник.

Прекарваше часове наред, излежавайки се до басейна или на плажа, като внимателно пазеше деликатната си кожа, така че вместо да стане червена като рак, което обикновено й се случваше, този път постепенно придобиваше лек златист тен. Би трябвало да се чувства самотна след внезапното заминаване на Алекс — Клио беше в още по-лошо настроение, а Ник явно бе преценил, че изпитът му по патология, на който се бе провалил през юни, е съвсем близо на хоризонта и се затвори в стаята си, заобиколен от купища страховити на вид медицински книги. Обаче тук беше Попи — малкото момиченце изглежда много я бе харесало. Селина започна да му дава уроци по плуване в басейна всяка сутрин и неговата простичка непринудена компания и неправилен гръцки действаха много успокояващо на обтегнатите й нерви.

Един следобед, както седеше пред тоалетната масичка, ръката й посегна към горното чекмедже. Тя се поколеба, после го извади. Носни кърпи, няколко копринени вратовръзки и… Тя се взря, потръпнала от особено чувство, после бавно вдигна една фотография в рамка. Толкова добре си спомняше кога бе направена — само няколко дни след пристигането й втория път, когато Алекс все още й беше само втори братовчед.

Кой ли беше снимал? Тя сви вежди, сякаш беше много важно да си спомни. Да, точно така — Соня. Двамата с Ник седяха един до друг на ръба на басейна, потопили нозе в синята вода. Той й се усмихваше, но Селина гледаше през рамото му към някого, който не се виждаше на снимката. Точно в този момент се бе появил Алекс по бански, с хавлия на рамо и тя се бе загледала в него с полуотворени устни и странно напрегнато изражение на лицето, копнеж… почти жажда. Но това беше невъзможно… Напълно невъзможно.

Погледа още малко снимката, после с рязко движение я пъхна в чекмеджето и стана. Вратата на гардероба се открехна леко и тя отиде да я затвори, но се поколеба и я отвори широко. Ръцете й бавно минаха по неговите ризи, панталони, спортни якета, все още пазещи лекия аромат на сандалово дърво от тялото му.

Тук нямаше зимни дрехи, а долу бяха подредени само еспадрили и плажни чехли. Вилата беше лятна и когато дойдеше кратката гръцка зима с внезапните си бури над сивото море, той щеше да се върне отново в Атина… А тя — къде ли щеше да бъде? Затвори вратата на гардероба, върна се в своята стая и си легна в напразен опит да прекара следобеда в сън.

На петата сутрин, след като Селина бе дала на Попи урока по плуване, Ник я помоли да му помогне в преговора и заедно започнаха да минават страниците по патология — гръцкия език започна да й се струва все по-недостъпен — докато накрая главата й се зашемети. Изведнъж той затвори нетърпеливо книгата и я запрати на тревата.

— Толкова! Не издържам повече. Ела, хайде да отидем до града.

Когато пристигнаха — по-точно връхлетяха в Тинос с алената кола на Ник — се поразходиха из тесните, гъмжащи от хора улички, като надничаха през отворените витрини на магазинчета, подобни на сергии на базар — с дантелените им покривки, вълнени пуловери, кожени чанти, съдини от кована мед, всичко изкушаващо преливащо почти на тротоара.

— Искаш ли нещо? — попита Ник.

— Не, поне днес не, благодаря.

И все пак имаше нещо, което трябваше да направи — нещо, което не можеше да отлага повече. Ник беше отминал надолу по улицата, оставил я в магазинче за сувенири. Тя се отби вътре, купи две пощенски марки, извади от чантата си две еднакви картички и ги надписа с напълно еднакви изречения:

„Промених плановете си. На Тинос съм. С Алекс.“

Втренчи се в сухите думи, съзнавайки, че би трябвало да напише още нещо, но не беше в състояние да измисли нищо повече, затова надписа адресите на баща си и леля си Грейс. Спря се, пъхнала наполовина картичките в пощенската кутия и помисли, че веднъж изпратени, те ще наберат собствена инерция, която би довела до… какво ли? Но като видя, че Ник се връща за нея, тя бързо ги пусна.

— Какво ще кажеш да пийнем? Аз лично бих взел нещо. — Той й проправяше път през навалицата, докато стигнаха едно кафене на тротоара срещу пристанището. — Какъв народ! Подготовката за Панийтри започва раничко тази година.

— Панийтри ли? — попита Селина.

— Да, нали знаеш, поклонението пред иконата на Света Богородица.

Да, разбира се. Сега си спомни, че й бяха разказали при предишното й идване как на всеки 15-ти август половината население на Гърция, или поне така изглеждаше, идваше на Тинос на поклонение при изнасянето на чудотворната икона — великолепна, инкрустирана със скъпоценни камъни — която и тя бе съзерцавала като омагьосана, когато при първото й идване баба й я бе завела в бялата мраморна църква „Панагия Евангелистрия“.

— Миналата година се махнахме — много пренаселено става, затова отидохме на острова на баба ти за няколко дни. Там е доста примитивно, естествено, но и тази година се каним да отидем — след ден-два, всъщност. — Той замълча, за да отпие от леденостудената си бира, после продължи: — Така че Алекс ще се върне дотогава.

— О, да, аз… така очаквах.

Тя се загледа в изстудения си портокалов сок, пръстите й обвиха чашата до ръба, а в това време той каза:

— Ние всички толкова се радваме, че се върна при нас, Селина. Знаеш го, нали?

Внезапно смутена, тя видя, че очите му, обикновено искрящи закачливо, сега бяха сериозни. Отклони поглед към широкия залив, където безброй бели лодки с всякакви размери се закотвяха на кея.

— Да, разбира се — отвърна най-сетне тя, но после се чу да добавя: — Е, почти всички, може би…

— Имаш предвид братовчедката Клио ли? — Когато тя, неохотно кимна, той продължи: — Е, да, де, но както ти сама видя оня ден, тя никога не е умеела да губи достойно.

Селина се поколеба, но реши, че трябва да попита:

— Имаш предвид… Алекс ли?

Ник не отговори веднага, но я погледна, свил устни, сякаш се канеше да вземе решение като лекар. После каза:

— Тя години наред беше луда по Алекс. Пък и родителите й бяха изцяло за това.

— За какво?

— За това да се оженят. О, това беше преди пет или шест години. Страхотна обсада беше, естествено — в типичен стил Петридис. — Той се усмихна при спомена, но после, доловил изражението й, добави бързо: — Но Алекс я беше преценил много преди това и въпреки всичко… — Едрата му загоряла ръка потупа успокоително нейните. — … той се ожени за теб, нали?

— Да, но само защото майка ми и баба ми са поискали… — Тя замълча.

— Поискали са от него да се ожени за теб, искаш да кажеш? Да, вярно беше. Но, скъпа моя Селина — изразително завъртя очи той, — не познаваш ли брат ми достатъчно, за да разбереш, че не се е родил човекът, който може да накара Алекс Петридис да направи нещо — каквото и да било — което той не иска да направи? Освен, естествено — и многозначително й се усмихна, — ако този човек не си ти.

Преди тя да успее да реагира, Ник стана и извади монети от джоба на джинсите си.

— Трябва да телефонирам по работа. Патологията ме зове.

 

 

— Хайде, Попи, ела насам.

Селина протегна ръце и докато малкото момиченце пляскаше във водата, улови китките му и нежно привлече Попи към себе си.

— Успях, нали, С’лина?

— Успя, мъничката ми. Чудесно го направи.

Тя вдигна Попи на ръце, целуна я по чипото носле, а детето обви шията й с ръце и се притисна към нея.

— Още един път, С’лина.

— Не. — Тя твърдо поклати глава. — Уморена си. — Но като видя, че личицето й посърна, добави: — Е, следобед пак ще дойдем.

Попи й се усмихна, и поглеждайки през рамото й, възкликна без всякакво предупреждение:

— О, чичо Алекс! Чичо Алекс!

Селина се обърна. Той се бе облегнал на стълба под площадката за скокове в другия край на басейна, но сега се изправи и тръгна към тях. Явно бе пристигнал току-що — още беше в елегантния сив костюм, преметнал сакото през рамо — и докато го гледаше как приближава, най-неочаквано я обля вълна от бурна радост, толкова силна, че трябваше да се хване за миг за перилата на басейна.

— Чичо Алекс, С’лина ме учи да плувам. Виж!

Попи неудържимо запляска във водата към него, а той остави сакото си на един шезлонг, после приклекна до ръба на басейна.

— Много добре. Продължавай така и ще се включиш в отбора за следващата олимпиада. — Той се наведе и без да обръща внимание на протестите й, я извади от басейна. — Не чух ли Селина да казва, че вече си уморена?

Той загърна детето в розова плажна хавлия и след една последна ангелска усмивка към двамата, то се запъти към вилата.

Последните й останки радост се стопиха. Селина се измъкна непохватно от водата и понеже той не помръдна, тя бавно се запъти към него.

— З-здравей, Алекс. — Понечи да вдигне ръка, но понеже той не реагира, тя я отпусна надолу. Нямаше никаква топлина, никаква радост от завръщането, нищо в тези отчуждени морскосини очи. — Добре ли… — Нещо стисна гърлото й. — Добре ли пътува? — Този път гласът й излезе нисък и дрезгав.

— Да, благодаря. — Но гласът му беше резервиран. — Свърших това, за което ходих.

— О, много хубаво — каза тя неуверено и като не разбра какво имаше предвид той, а и не беше в състояние да срещне повече погледа му, се втренчи, примигвайки, надолу, бавно проследявайки с крак релефната фигура на тюркоазните плочки.

— Дойдох да ти кажа да се приготвиш. Заминаваме.

— Заминаваме ли? — Какво ли беше намислил? Дали не беше — сърцето й подскочи за миг — дали не беше му омръзнала играта, признал се бе за победен и я пускаше да си отиде? Но не — той каза „заминаваме“, нали? Внезапно тя осъзна, че е продължил да говори.

— Ще отскочим до острова на баба ти за няколко дни.

Светна й пред очите.

— О, искаш да кажеш за Панийтри?

В нея се надигна странно чувство. Разочарованието, чувството за провал, последвало огромната й надежда от преди миг, че в края на краищата, той няма да я пусне да си замине, сега бяха погълнати от друго чувство, което тя не можеше да определи.

За да прикрие смущението си, припряно заговори:

— Ник ми каза, че възнамерявате да ходите там. Но аз не знаех, че баба притежава цял остров.

Той се усмихна.

— Съвсем малко островче, както ще видиш… Прекалено малко, за да бъде отбелязано дори с точица на повечето карти. Но мисля, че ще ти хареса. — Той я погледна, очите му бяха все така мрачни. — Така че, ако смяташ да идваш, върви си вземи някои неща.

Тя припряно навлече хавлията си и каза:

— Добре, отивам.

— Е, ще се видим след малко. — И като взе сакото си, той се обърна и я остави да си събере нещата в плажната чанта.

Като влезе във вилата, Селина не видя никого наоколо. Явно хвърлени в смут от внезапното решение на Алекс да тръгнат веднага за острова, без дори да обядват, всички трябва да бяха по стаите, припряно приготвяйки багажа си.

Докато се мъчеше, останала без дъх, да затвори ципа на куфара си, тя дочу отдолу повишени гласове. О, не, стига вече с тази гръцка приповдигнатост, помисли си с лека усмивка.

Тъкмо се бе запътила към прозореца, когато дочу Алекс през вратата. Тя преброи до сто, после почука.

— Перасте.

Той вече се беше преоблякъл в къси панталони и фланелка. На леглото стоеше отворен куфарът му и той пъхаше в него чифт джинси.

— Да?

— Готова съм.

— Добре. — Но той почти не я погледна.

— Мисля си… Дали не мога да ти помогна за багажа?

Той се усмихна леко иронично.

— Щом желаеш. — Посочи сивия си костюм, преметнат на стола. — Можеш да прибереш това… и това. — Взе от леглото един кремав копринен костюм, хвърли й го и се обърна да натъпче останалите дрехи в куфара.

Тя закачи сивия костюм, после сложи и кремавия на закачалката със специална подплънка. Изглади с ръка гънките на фината коприна. Колко ли красив изглежда в този костюм — но тя никога нямаше да го види… Ако беше истинска съпруга, щеше да прави това всеки път, когато той заминаваше по работа… Тя срещна очите му в огледалото и моментално се престори на много заета с костюма му, опитвайки се да скрие пламналото си лице.

Като се върна в своята стая зърна малката кутийка на тоалетната масичка, където бе останала недокосната от онази нощ в маслиновата горичка. Тя се загледа продължително в нея, после дръпна ципа на куфара си и я мушна вътре.

Алекс чакаше на терасата, пръстите му нетърпеливо барабаняха по дървените перила на стълбището.

— Е, да тръгваме. — Той взе куфара й. — Обадих се за довиждане на баба ти и леля Катрин от твое име.

— Защо? Те няма ли да дойдат?

— Не, няма — отвърна кратко той. — Е, да вървим.

Едва когато наближиха кея, той малко забави ход и Селина най-после успя да го настигне. Горната й устна се бе обсипала със ситни капчици пот и тя я избърса с опакото на ръката си. Погледна го измъчено.

— Много бързаш.

Но вместо да й отвърне, той продължи по кея и метна двата куфара в лодката. Обърна се, но тя стоеше неподвижно, без да обръща внимание на протегнатата му ръка.

Нещо се бе въртяло в главата й през цялото време, докато прекосяваха маслиновата горичка и тя се огледа озадачена:

— Къде са останалите?

Като тръгваха, цялата вила беше потънала в тишина. Сините й очи се спряха на Алекс.

— Заминаваме сами.