Рейчъл Форд
Любовно пробуждане (10)

Десета глава

Пак същият сън. Същата позната тъпа болка, когато Селина се събуди на следващата сутрин. Тя отметна завивките и внимателно опипа бедрото си, където грозните драскотини вече бяха хванали коричка, после изви глезена си — изглеждаше по-добре, само движенията й бяха леко затруднени. Наистина бе имала голям късмет — сега можеше да бъде с два счупени крака.

После се обърна в леглото, погледът й попадна на делфинчето и спокойствието й се изпари.

Прощален подарък…

Алекс го нямаше в кухнята. Може би още спеше, но докато се чудеше, тя дочу шум отвън и когато заобиколи къщата, го откри отзад с гаечен ключ в ръка, коленичил пред големия стар генератор, който захранваше с електричество къщата.

Изглеждаше доста недружелюбен. Лошото настроение се излъчваше от него почти осезателно. Тя се поколеба на вратата, но когато той се обърна намръщено, се осмели да попита:

— Повредил ли се е?

Невинният й въпрос изглежда още повече го ядоса.

— Забележителна схватливост проявяваш тази сутрин. Разбира се, че това тъпо нещо се е повредило! Защо иначе щях да се омажа до лактите с машинно масло? — Той яростно завъртя ключа и без да я погледне, изръмжа: — О, върви да закусваш. И, за Бога, затвори вратата.

— Искаш ли да отида да извикам Янис? — попита го тя нерешително.

— Какво? Не, чудесно мога да се справя и сам. Благодаря.

Селина го погледна, усещайки как се разпалва гневът й, но после, забранявайки си да се стряска от лошото му настроение, се приближи и застана зад него.

— Подай ми онзи ключ.

Той посочи с глава и тя скочи да му помогне. Като изваждаше ръката си от черната паст на генератора, Алекс се удари лошо в металния ръб и Селина запремигва от вулкана ругатни на гръцки. Без да се обръща, той нетърпеливо протегна ръка за ключа и тя му го подаде. Алекс понечи да го използва, но рязко отдръпна ръка и яростно го захвърли. Ключът просветна в искри по каменната настилка.

— О… Не правиш ли разлика между гаечен и винтов ключ? — Той пак се намръщи. — Глупав въпрос. Естествено, че няма откъде да знаеш. Можеш да знаеш древногръцки, но…

— Престани! — изкрещя Селина. Грабна друг инструмент и му го хвърли толкова силно, че той отскочи, като едва не го удари по коляното. — Този ли е?

За миг срещнаха гневни погледи, после той промърмори:

— Да, този е. — Взе го и се обърна към генератора.

Селина се облегна на стената и скръстила ръце, се загледа в него, внимателно изучавайки този мъж, който й беше съпруг… Силните, загорели от слънцето, крака с тъмни косъмчета… Голият му гръб, стегнат и силен.

Очите й бавно продължиха нагоре — до тъмната коса, която по разнежващ начин се виеше в къдрици на тила му…

Тя се загледа продължително в профила му, сякаш за да го запечати завинаги в паметта си, защото след тези няколко дни повече никога нямаше да го види. Дали той щеше да се ожени отново? Тази неочаквана мисъл я смути, но тя си заповяда да мисли безпристрастно — в края на краищата, това не би трябвало да има значение за нея.

Разбира се, че щеше да се ожени. Мъж като Алекс ще иска да има съпруга до себе си. И може би когато се уталожеха вълненията след развода, той щеше да се събере с Клио? Щяха да бъдат най-подходящата двойка — тя бе красива и богата. Неуравновесена и заядлива, наистина, но Алекс положително беше единственият мъж на света, който можеше да се справи с нея.

— Сега ми дай онзи ключ. — Алекс властно протегна ръка и тя автоматично взе ключа от мястото, където го беше захвърлил, и му го подаде. Той промърмори нещо, което би трябвало да бъде „благодаря“ и продължи да работи.

Клио и Алекс… Тя вече затваряше очи пред тази представа, когато я прободе остра болка, сякаш някой й заби нож. Тя не искаше Алекс да се жени за Клио… Не искаше той да се жени за никоя. Нито Клио, нито която и да било друга трябваше да притежава Алекс. Не можеше да понесе тази мисъл.

И в този миг най-после си спомни онзи повтарящ се сън, който се връщаше всяка нощ, но на сутринта тя не можеше да си го спомни! Всеки път търсеше Алекс, всеки път все по-отчаяно. Накрая го съзираше далеч пред себе си в края на тъмен тунел, но той се извръщаше само веднъж да я погледне, после си тръгваше… Тя потиснато се усмихна. Подсъзнанието й бе знаело през цялото време това, което съзнанието й отказваше да признае.

Истината най-после я осени и просто й спря дъха. Тя обичаше Алекс — не, тя беше луда по него, потръпваше при мисълта да я вземе в обятията си и да се любят. Но беше прекалено късно. Твърде дълго се бе вкопчвала като уплашено дете в старите сигурни отношения. Ако не беше толкова сляпа — толкова страхлива, щеше да забележи, че те вече не бяха достатъчни и че тя всъщност желаеше тези нови отношения, които той й бе предложил, понеже вече не беше дете, а млада жена, неговата съпруга…

Алекс завъртя ключа, генераторът изкашля и после с равномерно бръмчене заработи. Той й се усмихна, явно забравил яда си, и започна да събира инструментите.

— Извинявай за лошото ми настроение. Как е кракът ти?

— О, много по-добре, благодаря. — Гласът сякаш не беше нейният.

Той коленичи и го огледа.

— Да, добре зараства. — Той леко докосна глезена й. По крака й пробягаха познатите искри, а той изглежда усети потрепването й и се отдръпна. — Извинявай. Заболя ли те?

— О, не, никак. Това беше… — Тя млъкна смутено, после добави едва чуто: — Имаш машинно масло по лицето.

Той стана и вдигна изцапаните си ръце.

— Махни го. В джоба ми има чиста кърпичка.

Селина я извади и започна да изтрива бузата му усърдно, избягвайки погледа му всеки път, когато очите им се срещнеха. Сигурно бе забелязал учестеното й дишане и как се изчерви. Едва не захвърли кърпичката и не избяга.

— Остави на мен. Иначе ще седим тук цял ден. — Той взе кърпичката и силно затърка бузата си, после каза: — Ще отида да се измия.

Когато той тръгна, тя се облегна на стената, почувствала се направо нещастна. Разбира се, че той не я обичаше — знаеше го, но тя си беше виновна — след като го бе отблъснала втория път, толкова бе уязвила гордостта му, че сега не можеше да понася дори докосването й. Колко ли я мразеше?

 

 

Когато Алекс влезе в кухнята с измито лице, тя беше приготвила закуската и двамата седнаха един срещу друг. Погледна го бегло, но той беше зает да бели една праскова. Наистина ли беше прекалено късно? Не можеше ли просто да му каже: „Виж, Алекс, знам, че бях най-голямата глупачка, но…“. Не, разбира се, че не можеше. Той беше станал толкова отчужден, повечето време дори не я забелязваше, и опиташе ли се да му обясни нещо, щеше да бъде все едно да говори на стената.

Може би с действия… В нея припламна искрицата на едно хрумване и тя наведе глава, за да прикрие с косата си издайническото изчервяване…

 

 

Беше успяла да намери свещите в бюфета и тъкмо се бе навела над масата да ги пали, когато дочу стъпките на Алекс на верандата. Тя беше закрита от лозата и той не я видя веднага.

— Извинявай, че закъснях, но не можех да се измъкна. Янис не…

Той внезапно млъкна, забелязал в светлината на свещите красивата украса от бели цветя и след това, някак неохотно, очите му се насочиха към Селина, застанала на отсрещния край на масата. Косата й, току-що измита, грееше над нежните рамене, черната дълга рокля очертаваше меко женствените линии на тялото й. Очите им се срещнаха и във въздуха между тях нещо затрептя и тя усети как пулсът й се ускорява от вълнение. Но след миг той каза почти с нормалния си глас:

— Янис не се среща често с хора, за да може да си поговори.

— Всичко е наред. Аз току-що привърших.

— Не знаех, че това е вечеря в официално облекло. — Отново бе овладял гласа си. — Ще отида да се преоблека.

Но очите му се задържаха още на нея и той не помръдна. Тя приглади надолу роклята по бедрата си в почти несъзнателно предизвикателство и после, усетила дланите й да овлажняват, си каза: „Не проваляй момента! Тази вечер или никога.“ Но всъщност не знаеше каква трябва да е следващата й стъпка; може би трябваше просто да се отпусне и да остави нещата на женския си инстинкт…

— Аз тъкмо палех последната свещ — каза тя и се обърна с гръб, за да се види дълбокото до кръста деколте на роклята й. Тя дочу едва доловимото му възклицание и взе кибрита. Драсна клечката, привидно затруднявайки се да я запали и дочу точно зад себе си гласа му.

— Почакай. Дай на мен!

Алекс се пресегна над нея и голата му ръка я докосна, докато поемаше кибрита, после запали свещта. Той духна клечката, после взе ръката й я вдигна към себе си. Пръстенът меко проблесна на светлината на свещта.

— Лунен камък — тихо произнесе той. — Селина, богинята на луната.

— Точно така. — Тя го погледна право в очите и срещна уверено погледа му.

За миг стисна пръстите й, после каза:

— Отивам да се преоблека.

Когато Алекс се върна, беше се преоблякъл в бяла риза с дълги ръкави, разкопчана на врата, и черни панталони. Наля си чаша, отпусна се на стола до нея и се облегна назад, изпънал дългите си нозе, загледан в масата.

— Доста труд си си дала, докато ме нямаше.

— Ами-и, нали е нашата последна вечер. — Думите й се изплъзнаха, преди да се усети и добави: — Помислих, че ако масата изглежда добре, сигурно ще ти отклони вниманието от готвенето.

— О, сигурен съм, че ще бъде много вкусно. Но, във всеки случай, не само масата изглежда красива, Селина.

Въпреки шеговития му тон, в очите му се забелязваше напрежение, което дори сега, когато беше вече почти прекалено късно, предизвика за миг у нея желанието да отстъпи назад.

Но после тя му се усмихна скромно:

— Благодаря ти. Е, може би да хапнем. Надявам се, че обичаш фондю. — Тя поднесе блюдото, заедно с кубчета хляб и две шишчета. — Това май е единственото нещо, което мога да приготвям. Правехме го в училище, когато някой имаше рожден ден. Спомням си как веднъж…

— Шшт! — Алекс нежно сложи пръст на устните й, за да спре нервното й бърборене, а тя издърпа стола до него и седна, притеснена дали не долавя как лудо бие сърцето й.

— По-добре да седна тук и да сложим блюдото помежду ни.

Силната му, загоряла от слънцето ръка се отпусна на масата, само на сантиметри от нейната, а тя едва устоя на желанието да я сграбчи.

Обаче той взе ръката й и тя беше сигурна, че той усети пулса й, после съвсем бавно отмести стола си назад и стана, като я вдигна със себе си.

— Селина?

Гласът му прозвуча дрезгаво, нещо, което само преди един ден щеше да я хвърли в паника. Но сега това надигна ликуващо вълнение из цялото й тяло.

— Алекс? — Тя му се усмихна, поглеждайки го изпод дългите си мигли, после бавно вдигна ръка и докосна топлите му устни. Той се засмя и я притисна в обятията си.

— Ами какво ще правим с това ястие? — прошепна тя закачливо до ризата му.

— То може да почака — каза той дрезгаво. — О, Селина, моя красива, неопитомена богиньо.

Той нежно повдигна лицето й, а тя притвори очи. Устата й закопня за сладкия вкус на неговите устни. Притисна се към него, а ноктите й се впиха в гърба му през фината риза. Той простена:

— Не, сладка моя, не тук.

След това я вдигна в обятията си и тръгна през верандата, после през коридора към неговата спалня. Там я отпусна да се плъзне по тялото му, докато стъпи на земята — бавно, толкова бавно, че тя усещаше неговата мъжественост с всяка клетка на тялото си. Той коленичи до нея, свличайки роклята й надолу покрай талията, покрай бедрата и леко я изтегли изпод краката й, после с безкрайна нежност плъзна надолу белите й бикини, като внимаваше да не засегне зарастващите драскотини по бедрото й.

Мургавото му лице изглеждаше някак далечно, почти сурово и за миг у нея се надигна предишния страх. Той изглежда усети потреперването й, защото се вгледа в лицето й, бързо се изправи, пое ръцете й, обърна ги и нежно целуна дланите им.

— Имай доверие в мен, агапи му. Нищо няма да сторя, докато ти не си готова, обещавам ти. — После пак я взе на ръце и нежно я положи на леглото.

В стаята беше съвсем тъмно и той запали нощната лампа, но когато видя бледата си голота върху постелята, тя тихо прошепна нещо в протест. Но той нежно притисна устните й, за да я накара да замълчи, след това се съблече и отиде в леглото.

Толкова често тя го беше виждала почти в този вид — гол, с изключение на съвсем къси панталони или бански. Той се излегна до нея, без да я докосва и остави погледа й да проследи тази дълга, изопната като стрела линия. Краката — глезените, коленете, чак до твърдите очертания на бедрата му…

— Не се страхувай, мъничката ми — прошепна Алекс. Тя вдигна към него широко отворените си очи, а той унесено й се усмихна: — Виждаш ли каква власт имаш над мен?

Той отново я притисна в обятията си и най-неочаквано целият й страх се изпари, изтласкан от буйния прилив на страстна любов. Тя разбра, че повече никога няма да се бои от него.

Нещо в нея избухна неукротимо — ослепително бял изгарящ пламък, който я изпепеляваше до кости, поглъщайки я в своята мощ и после сякаш отново я моделира така, че да откликва на неговата воля.

Тя беззвучно възкликна: „Алекс! Алекс!“, и дочу ехото на името му, а в това време той притискаше разтрепераното й тяло, спазъм след спазъм. Тази изключителна болка-наслада го разтърсваше, докато накрая и двамата рухнаха напълно изнемогнали в обятията си.

 

 

Когато най-сетне тя се раздвижи, нощната лампа още светеше. Видя, че Алекс, облегнал глава на ръцете си, я наблюдава. При изражението на очите му и мисълта за любовния екстаз тя цялата се изчерви, но той поклати глава:

— Не… моля ви, никакви съжаления, госпожо Петридис.

Тя му се усмихна:

— Никакви съжаления, господин Петридис.

Той взе двете й ръце в своите и много нежно целуна връхчетата на десетте й пръста, впил тъмносините си очи в нейните над свода на дланите им.

 

 

Вече почти разсъмваше, когато тя се събуди и още в просъница се обърна в леглото и се притисна до Алекс. Той също се раздвижи и тя усети как ръцете му я обвиват, притегляйки я към себе си.

— Ммм… — сънено измърка тя, — искам да остана тук завинаги.

Усети усмивката му до лицето си.

— Ще видим, мъничката ми, ще видим. Но ако ти останеш, може и аз да остана.

— Ти сериозно ли го мислеше, като ми каза, че мога да си отида, че ме освобождаваш?

— Да, наистина го мислех. — Гласът му беше станал съвсем сериозен. — Щях да те пусна да си отидеш, ако наистина това искаше. Макар че, ако трябва да бъда напълно откровен… — В гласа му, отново се появи закачлива нотка. — Имах една съвсем слабичка надежда, че този остров ще подейства със специалната си магия и над теб… Там, където собственият ми чар така бездарно се провали.

— Специалната си магия ли? О, вакханалиите?

— Нещо такова. Макар че изглежда бях забравил какво всъщност правят тези ужасни млади девойки с телата на нещастните си любовници щом свършат вакханалиите.

— Разкъсват ги в пиянската си оргия, това ли имаш предвид? Но не се притеснявай — прошепна тя, усещайки как в нея се надига ликуващо чувство, докато пръстите й очертаваха изкусителни фигури надолу по гърба му. — Намислила съм доста различни неща за твоето тяло, кирие му…

 

 

Стаята беше обляна в слънчева светлина, когато усети, че Алекс става от леглото.

— Остани тук — нареди й той. — Ще донеса нещо за закуска. Така и не довършихме онова ястие и аз умирам от глад, не знам ти как си.

Тя се прозя, протегна се и усети как отново потъва в сън…

Събуди я звукът на гласове, не можеше да прецени колко по-късно. Мъжки гласове. Дали беше Янис? Да, май. Но секунда по-късно осъзна, че беше гласът на Ник. Ник и Алекс. Ник говореше припряно, Алекс го прекъсваше, а после вратата на кухнята към коридора за спалнята тихо се затвори. Без да знае защо, тя изтръпна от тази предпазливост. Изтича на пръсти до своята стая, навлече панталоните си и една фланелка, после отвори вратата на кухнята.

Алекс и Ник с мрачни лица стояха в далечния край на кухнята и припряно разговаряха. Отначало не я видяха, после Ник я забеляза, като се облягаше на вратата и направи жест на Алекс да млъкне. Тя продължи напред с чувството, че не се движи със собствените си крака.

— Н-нещо се е случило ли? Нещо с баба ли? — попита тя.

Алекс се приближи до нея и я приюти в прегръдките си, полюшвайки я също като че ли тя бе някогашното дете.

— Не, не с баба ти. Ник дойде да ни каже. Обаждала се е по телефона леля ти от Англия.

— Татко? Той да не е… — Думите се запънаха в гърлото й.

— Не, милата ми. Но е в болница в Оксфорд. Получил е сърдечна криза.

Онази пощенска картичка с безцеремонното съобщение: „С Алекс съм“. Селина стоеше неподвижна, изпълнена с чувство на вина и угризения, после много внимателно се освободи от обятията му.

— Трябва да тръгна… Още днес. Отивам да си събера багажа. — Тя отправи измъчена усмивка към Ник: — Благодаря ти, че дойде да ми съобщиш.

Почти привършваше с багажа, когато Алекс влезе.

— Селина… — Той обгърна раменете й и се взря с мрачен поглед в нея. — Не можеш да заминеш сама. Ще дойда с теб в Англия.

— Не, Алекс! Леля Грейс ще бъде там, така че няма да съм сама, а мисля, че ще е по-добре точно сега да не идваш. Разбираш ме, нали?

Тя се вгледа изпитателно в него и гласът й потрепна, но преодоля слабостта, от която й идваше да избухне в неудържими ридания. Той я пусна от прегръдката си.

— Добре. Но, естествено, ще дойда с теб до летището. Ник остава тук да затвори къщата за зимата.

— Да — отвърна тя с едва доловима усмивка, — лятото свърши.

 

 

Когато се върна в кухнята, Ник също я прегърна.

— Не се тревожи, братовчедке. Днес правят всякакви чудеса. Може и да съм се провалил на изпита по патология три пъти, но дори аз го знам.

Тя се усмихна унило на шегата, както се очакваше от нея, а в това време Алекс се появи с куфара й в ръка. Тя си взе пътната чанта и двамата потеглиха надолу към малкия кей, където ги очакваше моторницата.