Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harvest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Тес Геритсън. Изборът

Американска. Първо издание

ИК „Комо“, София, 1999

Редактор: Ирина Грозданова

Корица: Борис Моралян

ISBN: 954-819-204-7

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Наближаваше полунощ и Карен Терио се бореше да държи очите си отворени и да остане на пътя.

Беше зад волана почти два дни. Тръгна си веднага след погребението на леля Дороти и спря да подремне само веднъж. През останалото време се отбиваше в някое от крайпътните заведения единствено за някой сандвич и чаша кафе. Чаша силно кафе. От погребението на леля й имаше само откъслечни спомени. Букети гладиоли, безименни роднини — главно братовчеди, които виждаше за пръв път. Лепкави сандвичи и задължения. Цял куп досадни задължения…

Единственото й желание беше да се прибере у дома.

Даваше си сметка, че трябва да спре и да си почине, за да може да продължи. Но до Бостън оставаха някакви си петдесет мили, а в последния „Дънкин Донътс“ се беше заредила с три чаши силно кафе. Те обаче й помогнаха само за известно време, колкото да измине разстоянието от Спрингфийлд до Стърбридж. В момента кофеинът вече не действаше и тя непрекъснато се улавяше, че клюма с глава. Това означаваше, че заспива на волана, макар и само за секунда.

Отпред се появи ярко осветена реклама на „Бъргър Кинг“ и тя отби от пътя.

Поръча си кафе и палачинка с боровинки, изчака да ги вземе от щанда и се насочи към една от масите. По това време на денонощието заведението беше почти празно. Върху лицата на малцината клиенти в салона беше запечатана една и съща бледа маска на изтощението.

Призраците на магистралите, помисли си Карен. Имаше ги във всяко крайпътно заведение. В това тук цареше пълна тишина. Хората изглеждаха така, сякаш събират сили за поредната битка с безкрайните километри на пътя.

На съседната маса седеше депресирана на вид жена с две малки деца, които кротко хрупаха бисквити. Руси и добре възпитани, те напомниха на Карен за собствените й дъщери, които утре имаха рожден ден. Тази вечер, заспали в удобните си легла, те все още бяха на дванадесет, но утре вече щяха да са на тринадесет. Един ден, който още повече щеше да ги отдалечи от детството…

„А когато се събудите, аз ще си бъда у дома“, рече си тя.

Допълни чашата си с кафе, сложи й пластмасовото капаче и излезе навън.

Главата й се беше прояснила. Вече знаеше, че ще успее да се добере до дома. Петдесет мили, значи след около час вече ще изкачва стъпалата към входната врата. Запали мотора и даде газ.

Петдесет мили, помисли си тя. Само петдесет мили…

 

 

На двадесет мили по-нататък, паркирали зад сградата на един мотел от веригата „7-Единадесет“, Винс Лоури и Чък Сървис довършваха последното кашонче, съдържащо шест кутийки бира. Наливаха се без прекъсване в продължение на четири часа, надпреварата им беше без залози, напълно приятелска. Целта беше кой ще изпие повече кутийки „Бъд“ на екс и Чък водеше с една повече от Винс. Отдавна бяха изгубили сметка за общото количество на изпитата бира. То щеше да стане известно чак утре сутринта, когато преброят празните кутийки на задната седалка.

Чък явно се радваше на предимството си, а Винс се ядосваше, защото това шибано копеле беше по-добро от него във всичко. Освен това състезанието вървеше към несправедлив финал, тъй като бирата свърши, а Винс беше в състояние да изкара още един рунд. Чък отлично знаеше това и се беше ухилил до уши.

Винс отвори шофьорската врата и излезе от колата.

— Къде тръгна? — подвикна след него Чък.

— За още бира.

— Не виждаш ли, че вече си задръстен?

— Майната ти! — изръмжа Винс и се запрепъва към входа на заведението.

— Не можеш дори да ходиш! — подвикна след него Чък и избухна в смях.

Копеле, скръцна със зъби Винс. Ходя си напълно нормално. Сега ще вляза в „7-Единадесет“ и ще взема още две по шест. А може би и три… Да, по-добре три. Беше убеден, че има железен стомах. Бирата изобщо не го хващаше, само дето пикаеше по-често от обикновено…

Препъна се точно на прага и ядно изруга. Тези копелета трябва да бъдат дадени под съд. Как е възможно да сложат стъпала точно пред входа?! Насочи се към хладилника, измъкна три опаковки бира и се заклатушка към касата.

Служителят зад гишето погледна банкнотата от двадесет долара, която Винс шумно стовари пред него, после поклати глава:

— Не мога да я взема…

— Как така не можеш? — втренчи се в него Винс.

— Забранено е да продаваме алкохол на клиенти в нетрезво състояние.

— Искаш да кажеш, че съм пиян?

— Точно така.

— Хей, това са пари! Не искаш ли да вземеш шибаните ми пари?

— Не искам да ме разкарват по съдилища, синко — поклати глава човекът. — Затова върни бирата в хладилника и си върви по живо, по здраво… Или изпий чаша кафе, хапни нещо… Хотдог, например…

— Не ти ща шибания хотдог!

— Тогава си върви, момче.

Винс плъзна една от опаковките по тезгяха. Тя се прекатури и с трясък падна на пода. Това му хареса. Приготви се да плъзне и втората, когато човекът оттатък измъкна револвер и го насочи в гърдите му. Винс замръзна на място, прегърбен и с протегнати ръце.

— Хайде, омитай се! — изръмжа онзи.

— Добре де — промърмори Винс, отстъпи крачка назад и вдигна ръце. — Чух те…

Излезе навън и отново се препъна в проклетото стъпало.

— Къде ти е бирата? — посрещна го с въпрос Чък.

— Свършили са я…

— Не може да са я свършили — погледна го недоверчиво Чък.

— Като ти казвам, че са я свършили, значи наистина е така, ясно? — изръмжа Винс, завъртя стартерния ключ и даде газ. Гумите изсвистяха по асфалта и колата напусна паркинга.

— Къде отиваме? — пожела да се осведоми Чък.

— В някой друг магазин — промърмори Винс и присви очи. — Къде, по дяволите, е входът за шибаната магистрала?

— Мисля, че току-що го подмина…

— Не, ето го — изръмжа Винс, завъртя волана и колата изскочи на платното с пронизително свирене на гумите.

— Хей! — извика Чък. — Мисля, че…

— Имаме да издухаме още двайсет кинта! — гневно го прекъсна Винс. — Все някой ще ги вземе, нали?

— Хей, караш в обратното платно!

Винс тръсна глава и направи опит да огледа пътя пред себе си. Но му пречеха фаровете на някаква кола, които светеха право в очите му.

— Свий вдясно! — изрева Чък. — Бързо! Не виждаш ли колата?

Винс рязко зави надясно.

Същото сториха и ослепителните фарове срещу тях.

До слуха му достигна остър, нечовешки писък.

В последния миг си даде сметка, че той излиза от собствените му гърди, а не от устата на Чък…

 

 

Доктор Аби Диматео изпитваше страхотна умора и това й личеше. Двадесет и девет часа поред не беше мигнала, ако не се брои десетминутната дрямка в приемната на рентгеновото отделение. Погледна се в огледалото и усърдно затърка ръцете си в умивалнята на реанимацията. С изненада установи, че под очите й има тъмни торбички, а черната й коса е в пълен безпорядък. Часът беше десет сутринта, а тя още не беше взела душ, не беше измила дори зъбите си. Закуската й се състоеше от едно твърдо сварено яйце и чаша сладко кафе, които преди около час й подаде една от по-наблюдателните операционни сестри. Чист късмет щеше да бъде ако й остане време за обяд, а още по-голям късмет — ако успее да напусне болницата към пет, за да се прибере у дома в шест. В момента беше сигурна, че ако може да се отпусне за минутка на някой стол, това ще бъде най-големия разкош на света.

Но по време на визитацията в понеделник сутрин никой не мислеше за сядане. Още по-малко, когато тя се ръководеше от доктор Колин Уетиг — ръководител на програмата за усъвършенстване на хирурзите практиканти в болницата „Бейсайд“. Армейски генерал в оставка, доктор Уетиг беше известен със своите точни и безмилостни въпроси към младите лекари. Аби изпитваше ужас от него, също като всички останали.

В момента в главната реанимационна зала се бяха събрали единадесет практиканти, образуващи един широк полукръг от бели престилки и зелени хирургически комбинезони. Очите им бяха заковани в лицето на ръководителя на програмата, всеки от тях очакваше коварните въпроси на Генерала с напрегнато внимание. Защото всеки знаеше, че незадоволителен отговор или липса на такъв означаваше дни, а понякога и седмици специално внимание от страна на шефа, което не беше нищо друго, освен дълга поредица от унижения пред останалите, нерядко придружени с хаплива ирония.

Групата вече беше отхвърлила четири следоперативни случаи, чиито планове за лечение и шансове за оздравяване бяха обсъдени до последния детайл. В момента бяха заобиколили легло №11, на което лежеше новоприетата пациентка на Аби.

Тя пристъпи напред и започна да докладва. В ръцете си държеше болничния картон, но изобщо не поглеждаше в него. Представи случая по памет, заковала очи в строгото лице на Генерала.

— Тридесет и четири годишна жена от бялата раса, приета в травматологията в един часа през нощта след челен сблъсък на магистрала номер 90. Интубирана и стабилизирана на място, докарана тук по въздуха. В спешното отделение установяват многобройни вътрешни травми — няколко фрактури на черепа, фрактура на лявата ключица и раменната кост, плюс дълбоки порезни рани по лицето. След първоначалния преглед установих следното: пациентката е добре охранена бяла жена със средно телосложение, която не реагира на стимуланти. Тук изключвам присъствието на някои съмнителни екстензорни реакции…

— Съмнителни? — вдигна вежди доктор Уетиг. — Какво означава това? Имала ли е екстензорни реакции, или не?

Аби усети как сърцето й ускорява ритъма си. Ето, започва се, рече си тя, после тръсна глава и поясни:

— Понякога крайниците й реагират на стимулантите, понякога не…

— Как тълкувате подобна реакция? Обяснете я с помощта на Таблицата за мускулни реакции на Глазгоу!

— Добре — кимна Аби. — Във въпросната таблица нулевата реакция се обозначава с единица, а екстензорната — с двойка. Бих казала, че реакциите на тази пациентка могат да бъдат обозначени с 1,5…

Сред групата се разнесе тих, очевидно притеснен смях.

— Такова обозначение няма! — отсече доктор Уетиг.

— Зная — кимна Аби. — Но тази пациентка не попада в нито едно от…

— Продължавайте с описанието — сухо я прекъсна Уетиг.

Аби замълча и огледа лицата на присъстващите. Искаше да разбере дали вече се е прецакала. Не успя да установи това от израженията на колегите си, затова напълни дробовете си с въздух, тръсна глава и продължи:

— Основните жизнени параметри са: кръвно налягане деветдесет на шейсет, пулс сто. Пациентката вече беше интубирана, без признаци на самостоятелно дишане. Кислородният апарат е включен постоянно, честота на вдишванията — двадесет и пет в минута.

— Защо сте избрали именно тази честота?

— За да я поддържаме в състояние на хипервентилация — отвърна Аби.

— По каква причина?

— За да намалим съдържанието на въглероден двуокис в кръвта, а оттам и опасността от мозъчна едема.

— Продължавайте.

— Вече споменах, че след изследване на главата бяха установени многобройни черепни фрактури, главно в лявата част на скалпа и областта на слепоочието. Дълбоките порезни рани на лицето пречат за точната оценка на счупените лицеви кости. Зениците не реагират, големината им е малко над нормалната. Носът и гърлото са…

— Окулоцефални реакции?

— Не съм ги търсила, сър.

— Не сте ли?

— Прецених, че не бива да манипулираме шията, тъй като има опасност от разместване на гръбначните прешлени…

От краткото кимане на Генерала разбра, че отговорът й е задоволителен и самоувереността й бавно започна да се завръща.

Зае се с описанието на физическото състояние на пациентката. Нормални звуци при вдишване и издишване, сравнително стабилен сърдечен ритъм, видими травми в областта на коремната кухина. Доктор Уетиг слушаше, без да я прекъсва. Премина на неврологическите симптоми, гласът й вече звучеше напълно уверено. И защо не, по дяволите? Прекрасно знаеше какво е свършила и какво още трябва да се направи.

— И тъй, какво беше общото ви впечатление преди рентгена? — изгледа я изпитателно Генерала.

— Изхождайки от големината на зениците и липсата на реакции, бях склонна да приема наличието на компресия в централния мозък — отвърна Аби. — Най-вероятно поради кръвоизлив над или под мозъчната кора… — Замълча за момент, после тихо добави: — Резултатите от скенера потвърдиха това. Масивен хематом в лявата част на централния мозък, малко над мозъчната обвивка. Повиканите по спешност неврохирурзи отстраниха образувалия се съсирек…

— Значи първоначалните ви подозрения се потвърдиха? — присви очи Уетиг. — Така ли да ви разбирам, доктор Диматео?

Аби кимна с глава.

— Тогава да видим какво е моментното състояние на пациентката — рече Уетиг, пристъпи към леглото и освети неподвижните зеници на жената с миниатюрното си фенерче. — Няма реакции — установи той, след което заби пръст в гръдната кост и здраво натисна. Пациентката остана неподвижна. — Не реагира на болка. Липсват признаци за екстензорна чувствителност.

Аби остана на мястото си в долния край на леглото, докато колегите й направиха плътен кръг около него. Очите й бяха заковани в бинтованата глава на пациентката. Уетиг извади от джоба на престилката си малко гумено чукче и старателно продължи да търси някакви реакции, главно по ставите на ръцете и краката. Аби усети как вниманието я напуска и на негово място се появява лепкавата вълна на умората. Продължаваше да гледа втренчено наскоро обръснатата глава на пациентката. Косата й беше кестенява, спомни си тя. Гъста и хубава, но сплъстена от кръвта и задръстена от ситни стъкълца. Дрехите й също бяха пълни със стъкла. Добре помнеше това, тъй като беше помогнала на екипа от спешното отделение да разрежат блузката на жената. Беше хубава блузка — синьо-бяла, от чиста коприна, с етикет от „Дона Карън“. Кой знае защо, именно етикетчето на скъпия бутик се беше запечатало в съзнанието на Аби. А не кръвта, натрошените кости и обезобразеното лице… „Дона Карън“… Тя също имаше дрехи от тази марка. Представи си как жената върху болничното легло се е разхождала из елегантния магазин, спряла е пред щанда с блузки и е започнала да ги прехвърля. Чу дори съскането на закачалките по никелираната тръба…

Доктор Уетиг се изправи и погледна към дежурната сестра.

— Кога беше извършено отстраняването на хематома?

— Докараха я отнякъде около четири сутринта…

— Преди шест часа, така ли?

— Да, горе-долу толкова…

— Тогава защо нищо не се е променило? — рязко попита той.

Въпросът му беше предназначен за Аби, която видя вперените в лицето й погледи на групата и тръсна глава, за да прогони унеса. Очите й се сведоха към гърдите на пациентката, които равномерно се повдигаха и отпускаха под натиска на кислородния апарат.

— Вероятно става въпрос за следоперативни усложнения — промърмори тя и хвърли поглед към контролния монитор. — Налягането в черепната кухина е леко повишено, някъде с около двадесет милиметра…

— Според вас това не е ли достатъчно, за да предизвика промяна в състоянието на зениците?

— Да, но…

— Прегледахте ли пациентката веднага след операцията?

— Не, сър. Тя остана под наблюдението на неврохирургическия екип. След операцията се свързах с дежурния практикант, който ми обясни, че…

— Въпросът ми е предназначен не за дежурния в неврохирургията, а за вас, доктор Диматео! — рязко я прекъсна Уетиг. — Вашата диагноза е субдурален хематом, който е отстранен по оперативен път. Защо тогава цели шест часа след операцията зениците остават средно разширени и не реагират?

Аби се поколеба. Генерала намръщено я фиксираше, а повечето от колегите й гледаха в пода. Унизителната тишина се нарушаваше единствено от равномерното пъшкане на кислородния апарат.

Доктор Уетиг царствено вдигна глава и огледа притихналата група.

— Някой да помогне на доктор Диматео?

— Ще отговоря на въпроса сама! — изпъна рамене Аби.

Генерала отново се извърна към нея.

— Моля — рече той, а веждите му многозначително се повдигнаха.

— Зеничните изменения и екстензорните реакции на крайниците са част от преките функции на главния мозък — започна тя. — По тази причина снощи стигнах до заключението, че тяхното отсъствие се дължи на субдуралния хематом, който притискаше определени зони на главния мозък. Но сега виждам, че състоянието на пациентката е без промяна, което означава… Което означава, че съм сгрешила!

— Става въпрос за предварителната ви диагноза, така ли?

Аби изпусна въздуха от гърдите си и кимна с глава:

— Да.

— А каква е сегашната ви диагноза?

— Продължаващ кръвоизлив в главния мозък, по всяка вероятност причинен от силата на камшичния удар. Или остатъчни увреждания вследствие субдуралния хематом. Подобни патологични изменения невинаги се виждат на скенера…

Доктор Уетиг заби очи в лицето й и замълча. Изражението му беше непроницаемо. Няколко секунди по-късно се извърна към групата и кимна с глава:

— Предположението за наличие на кръвоизлив в главния мозък е напълно приемливо. Комбинираният тест за коматозни състояния „Глазгоу“ показва трета степен… — Хвърли остър поглед по посока на Аби и добави: — Трета степен и половина… Но какво от това? Пациентката продължава да е на командно дишане, спонтанни реакции и мускулни движения липсват, изглежда така, сякаш е изгубила всички мозъчни рефлекси. За момента нямам идеи за алтернативно лечение, освен животоподдържащите системи, които вече са в действие. Бих добавил, че трябва да сме готови за донорна трансплантация. — Кимна рязко на Аби и се насочи към следващия пациент.

Един от практикантите пристъпи към нея и скрито стисна ръката й:

— Браво, Диматео! — прошепна той. — Справи се отлично!

— Благодаря — кимна Аби.

 

 

Доктор Вивиан Чао, старши практикант в хирургическото отделение, беше легенда за останалите практиканти в болницата „Бейсайд“. Всички знаеха за инцидента, който се беше случил по време на първия цикъл от самостоятелното й дежурство. Колегата й от смяната получил тежко нервно разстройство и облян в сълзи бил откаран в психиатричното отделение. Вивиан останала сама и в продължение на двадесет и девет дни работила като единствен дежурен ортопед в болницата, двадесет и четири часа в денонощието. Пренесла си малко бельо и лични вещи в приемния кабинет и благодарение на „питателната“ храна в кафетерията изгубила цели пет килограма от личното си тегло. През цялото това време не си подала дори носа извън болницата. А когато на тридесетия ден най-сетне дошла смяната, колата й я нямало на паркинга. Пазачът решил, че е изоставена и повикал „Пътна помощ“ да я прибере…

Четири дни след началото на следващата си ротация — този път в съдова хирургия, колегата й бил блъснат от автобус и попаднал в травматологията със счупен таз. Отново се наложило някой да поеме и неговата смяна. Вивиан Чао без колебание пренесла вещите си в приемния кабинет.

В очите на останалите практиканти Вивиан напълно заслужено си беше извоювала репутацията на „мъжко момиче“ и никой не се учуди, когато на новогодишния банкет й предадоха преходната купа на „мъжкарите“, измислена от зевзеците много випуски преди този на Вивиан — чифт стоманени топки в луксозна кутия…

Разбира се, Аби също беше чувала легендите за тази жена. Затова остана доста изненадана, когато се запозна с нея. Репутацията на носителя на железните топки изобщо не се връзваше с крехката физика на Вивиан — дребничка китайка, която използваше специално столче, за да може да оперира… По време на визитациите тя рядко отваряше уста, но неизменно беше на първия ред и наблюдаваше Генерала храбро, с някаква хладна безпристрастност…

Днес следобед се появи в реанимацията, поведението й беше съвсем нормално за нея. Тоест — хладно и затворено. По това време Аби беше наистина на прага на изтощението. Движеше се като в мъгла, дори и най-простите действия извършваше с безкрайно усилие на волята. Забеляза, че Вивиан е до нея едва когато чу гласа й.

— Научих, че имаш пациент с АБ-положителна кръвна група — подхвърли Вивиан.

Аби направи справка с картона пред себе си и кимна с глава:

— Да. Постъпи снощи…

— Още ли е жив?

Аби хвърли поглед към паравана на легло 11 и сви рамене:

— Зависи какво разбираш под жив…

— Състоянието на сърцето и белите дробове?

— Функционират…

— Възраст, пол?

— Тридесет и четири годишна жена. Защо питаш?

— Следя състоянието на един пациент от подготвителната програма. Крайна фаза на конгестия[1], кръвна група АБ-положителна. Чака присаждане на сърце… — Вивиан пристъпи към етажерката, на която се съхраняваха болничните картони: — Кое легло?

— Единадесет.

Дребничката жена измъкна съответната папка и разтвори алуминиевите корици. Лицето й запази непроницаемото си изражение.

— Вече не е моя пациентка — обади се Аби. — Прехвърлиха я към неврохирургията, където й направиха дренаж на субдуралния хематом…

Вивиан продължаваше да чете.

— От операцията са изминали едва десет часа — добави Аби. — Според мен е рано да говорим за донорство…

— Виждам, че липсват промени от неврологично естество — подхвърли Вивиан.

— Така е, но все още има шансове за…

— Едва ли — поклати глава Вивиан. — При показател три по скалата „Глазгоу“ това е напълно изключено. — Остави папката на мястото й и пристъпи към легло №11.

Аби я последва.

Остана край паравана и оттам наблюдаваше действията на Вивиан. Дребничката китайка се залови с прегледа по същия ефикасен и лишен от излишни движения начин, по който действаше и в операционната. А Аби добре знаеше на какво е способна тя, тъй като през първата година от специализацията си бе присъствала на няколко операции на Вивиан и винаги се беше възхищавала на малките й точни ръце, за които нямаше невъзможни неща и не им се опираше дори и най-сложния възел. В сравнение с нея се беше почувствала несръчна и тромава, а това я накара да прекара много часове в приемния кабинет, заета да усвоява различните видове хирургически възли. Крайният резултат беше напълно задоволителен, но вътре в себе си тя знаеше, че никога не може да достигне изящното съвършенство на Вивиан.

Но сега, наблюдавайки прегледа на Карен Терио, Аби изведнъж потръпна от ужас пред ефикасността на тези магически ръце.

— Не реагира на болка — отбеляза Вивиан.

— Все още е рано — възрази Аби.

— Може би — кимна Вивиан, измъкна гуменото чукче от джоба на престилката си и започна да проверява рефлексите. — Този удар е истински късмет…

— Не виждам причини да го наричам така…

— Моят пациент в учебния сектор е АБ-позитивен и вече цяла година очаква ново сърце. Това тук е най-доброто, което се е появило до момента…

Аби погледна Карен Терио и отново си спомни за блузката на сини и бели райета. Какво ли си е мислила, когато е закопчавала тази блузка за последен път? Нищо особено, разбира се. Едва ли е мислила за смъртта, нито пък за болнично легло или апаратурата, която напомпва въздух в дробовете й.

— Искам да направя лимфоцитна съпоставка, за да съм напълно сигурна — добави Вивиан Чао. — Междувременно, можем да започнем хистологичните проби и на останалите органи. Предполагам, че разполагате с ЕКГ, нали?

— Вече не наблюдавам тази пациентка — напомни й Аби, след което добави: — Но мисля, че още е рано за подобни процедури. Дори със съпруга й не сме разговаряли…

— Значи някой трябва да го стори.

— Тя има деца, на които ще им трябва време, за да осъзнаят лошата новина…

— Но органите не разполагат с много време — сухо отбеляза Вивиан.

— Знам — кимна Аби. — Също така знам, че ще направим каквото трябва. Но от операцията са изтекли едва десет часа!

Вивиан пристъпи към умивалника и пусна водата.

— Едва ли очакваш чудеса — подхвърли тя.

На вратата се появи една от сестрите в отделението.

— Съпругът е тук, заедно с децата — съобщи тя. — Чакат да влязат, още много ли ще се бавите?

— Аз приключих — отвърна Вивиан, хвърли книжната салфетка в кошчето за боклук и напусна отделението.

— Да ги доведа ли? — извърна се сестрата към Аби.

Свела поглед към Карен Терио, Аби изведнъж видя това, което щяха да видят децата й. Стана й болно.

— Почакай мъничко — отвърна тя, наведе се и приглади завивките. После намокри една салфетка на чешмата и избърса ситните капчици слюнка от лицето на пациентката. Прехвърли пластмасовата торбичка за урина зад вътрешния ръб на леглото, после отстъпи крачка назад и огледа резултата от работата си.

Сърцето й се сви. Никой не беше в състояние да помогне на тази жена, никой не можеше да смекчи болката на децата й…

Въздъхна, обърна се към сестрата и кимна с глава:

— Можеш да ги доведеш…

 

 

Някъде към четири и половина следобед вече не беше в състояние да се концентрира върху писмената работа, тъй като очите й упорито отказваха да се фокусират над хартията. Дежурството й продължаваше вече тридесет и три часа и половина. Току-що бе приключила със следобедната визитация и най-сетне наближаваше времето да се прибере у дома.

Отмести картона с анамнезата пред себе си, очите й неволно се насочиха към номер 11. Стана и отиде зад паравана. Спря поглед върху безизразното лице на Карен Терио и направи опит да си спомни дали не е пропуснала нещо.

По тази причина не чу приближаващите се зад гърба й стъпки и вдигна глава едва когато непосредствено до нея се разнесе плътен мъжки глас:

— Здравей, красавице!

На лицето на доктор Марк Ходъл грееше широка усмивка. Тази усмивка беше предназначена само за нея, беше усмивката, която й липсваше през целия дълъг ден. Обикновено намираха време да хапнат заедно, или поне да си махнат с ръка, разминавайки се по болничните коридори. Но днес нямаха този шанс и Аби усети как в душата й потрепва радостта. Марк се наведе да я целуне, после отстъпи крачка назад и хвърли критичен поглед към измачканата престилка и несресаната й коса.

— Май си изкарала тежка нощ — промърмори съчувствено той. — Колко време си спала?

— Не знам, може би половин час — отвърна Аби.

— Чух, че тази сутрин си успяла да натриеш носа на Генерала…

— Да кажем, че не му позволих да избърше пода с мен — сви рамене Аби.

— Което е равносилно на триумф.

Аби се усмихна, но погледът й попадна на номер 11 и усмивката бързо изчезна от лицето й. Карен Терио се губеше сред тежката артилерия, разположена около леглото. Вентилаторът и кислородните помпи, кабелите на електрокардиографа, маркучите на апаратите за измерване на кръвното и вътрешночерепното налягане… Всяка от жизнените функции на тялото й беше обект на специално внимание. В ерата на модерните технологии вече никой не си правеше труда да измери пулса на болния, да опипа гръдния му кош… Каква всъщност е ползата от докторите, след като машините правят всичко?

— Приех я снощи — промълви Аби. — Тридесет и четири годишна, съпруг и две момичета близначки. Преди малко бяха тук… Стояха и гледаха без дори да я докоснат. Това ми се стори много странно… Изведнъж ми се прииска да им кажа: „Направете го! Това е последният ви шанс да докоснете мама! Защо не я погалите?“. Не го направиха, но след време сигурно ще съжаляват… — Поклати глава и разтърка клепачите си. — Доколкото разбрах, се е блъснала в колата на някакъв пияница, който карал в обратното платно… И знаеш ли какво ме кара да се ядосвам, Марк? Че шибаното копеле ще оживее! В момента цвили от болки горе, в ортопедията, но счупванията му са сравнително леки! — Аби отново изпусна въздуха от гърдите си и сякаш този акт механично прогони раздразнението й. — Господи, нали съм тук, за да спасявам живота на хората? А изведнъж се хващам, че искрено желая този проклет пияница да се беше размазал на асфалта! — Обърна гръб на леглото и тихо добави: — Мисля, че е крайно време да се махна оттук…

Марк протегна ръка и я погали по гърба. Жест, който изразяваше както притежание, така и желание да я успокои.

— Ще те изпратя — рече той.

Излязоха от реанимацията и се насочиха към асансьорите. В мига, в който вратите се затвориха, Аби се отпусна в прегръдката на топлите му силни ръце. Само в тази прегръдка се чувстваше сигурна…

Преди една година дори не беше сънувала, че ще се чувства сигурна само в прегръдката на Марк Ходъл. Аби практикуваше във вътрешното отделение, а той беше гръден хирург на договор, плътно ангажиран в един от екипите за сърдечна трансплантация в „Бейсайд“. Запознаха се в операционната, по време на тежка битка за живота на едно 10-годишно момче, от гърдите на което стърчеше дълга стрела. Нещастието беше станало в резултат на кавга с приятели, а причината за него — неподходящ подарък за рождения ден… Когато Аби влезе в операционната, Марк вече беше облякъл хирургическите доспехи, а лицето му беше скрито зад стерилната маска. Това беше първото й асистиране в операционната и тя сериозно се притесняваше, още повече, че щеше да работи в екипа на известния доктор Ходъл… Срамежливо се приближи до масата и хвърли бегъл поглед към мъжа срещу себе си. Над маската се виждаше широко чело на интелектуалец, под което проблясваха най-красивите сини очи на света. Прями, проницателни, властни…

Оперираха добре и детето беше спасено.

Месец по-късно Марк я покани на среща, но тя отказа. После го стори още два пъти. Не защото не искаше да излезе с него, а защото беше убедена, че не бива да прави това.

Изтече още един месец, после той отново я покани. Този път изкушението надделя и тя прие.

Преди пет месеца и половина се нанесе в дома му в Кеймбридж. Отначало не й беше лесно, тъй като заклет 41-годишен ерген като Марк трудно променяше навиците си. Но сега, притисната в широките му гърди, тя не можеше да си представи живота без него…

— Бедното дете — съчувствено прошепна той и дъхът му отри тила й. — Гадна работа, а?

— Явно не ме бива за нея и понякога се питам какво, по дяволите, търся тук! — оплака се Аби.

— Работиш това, за което си мечтала — напомни й той. — Нали така казваше?

— Вече не си спомням дали изобщо съм мечтала за нещо — въздъхна тя. — Постоянно ми се губи…

— Не беше ли нещо, свързано със спасяването на живот?

— Точно така. Но чу какво казах преди малко, нали? Пожелах смъртта на онзи пияница от другата кола! — Главата й се поклати в знак на отвращение.

— Сега преживяваш най-тежкото — съчувствено я погледна Марк. — След два дни приключваш с практиката в травматологията и просто трябва да ги изтърпиш!…

— Много важно — тръсна глава тя. — Нали след това ме прехвърлят в „Гръдна хирургия“?

— В сравнение с травматологията, там е истински курорт — увери я той. — Издържиш ли сега, ще се справиш с всичко…

Тя се притисна в него и игриво вдигна глава.

— Ще престанеш ли да ме уважаваш, ако се прехвърля в психиатрията?

— Абсолютно! Няма да те погледна!

— Божичко, отвратителен си!

Той се засмя и я целуна по темето.

— Вероятно много хора мислят така, но само ти имаш право да го кажеш на глас!

Напуснаха кабината и се насочиха към изхода. Според календара би трябвало да се намират в началото на есента, но Бостън се задъхваше от необичайната септемврийска жега. Докато крачеха към паркинга, Аби усети как я напускат и последните остатъци от сили. Краката й започнаха да се влачат по асфалта, едва се добра до колата си. Ето в какво се превръщаме, уморено помисли тя. Ето докъде ни докарва желанието да станем хирурзи… Блъскаме денонощно, на края на силите си, а животът неусетно изтича между пръстите ни… Същевременно си даваше сметка, че този процес е абсолютно задължителен за всеки, който действително иска да стане хирург. Марк беше преминал през него, тя също щеше да се справи…

Той я привлече към себе си и отново я целуна.

— Сигурна ли си, че ще можеш да шофираш?

— Ще карам на автопилот — бледо се усмихна тя.

— Най-късно след един час ще се прибера и аз — рече той. — Да взема ли малко пица?

— За мен не — прозя се тя и бавно седна зад кормилото.

— Няма ли да вечеряш?

Тя завъртя стартерния ключ и уморено въздъхна:

— В момента мога да мисля единствено за леглото…

Бележки

[1] Конгестия — кръвонасядания и запушване на вените. — Б.пр.