Тес Геритсън
Изборът (14)

Четиринадесета глава

От години не беше сънувал майка си, а месеци наред изобщо не беше мислил за нея. Затова, когато на тринадесетия ден от морското пътешествие се събуди с образа й пред очите си, той доста се изненада. Беше жив и ясен образ, дори му се стори, че подушва аромата на тялото й във въздуха. Последният му спомен от съня беше усмивката й. Кичур руса коса над челото й. Пронизителният поглед на зелените очи, който сякаш го пронизваше. Сякаш той беше недействителният образ, напълно лишен от плът и кръв. Лицето й беше до болка познато и той веднага разбра, че това е майка му. Години наред се беше опитвал да си спомни чертите на това лице, но те винаги му се изплъзваха. Нямаше нейна снимка, нямаше никакъв документ, който да му напомня за нея. Но явно споменът за това лице се беше съхранил някъде дълбоко в съзнанието му, като семенце в плодородна почва. И тази нощ това семенце най-сетне беше покълнало…

Спомни си я съвсем ясно. Беше толкова красива!

 

 

Следобед морето стана гладко като стъкло, а небето придоби оловния цвят на водата. Изправен на палубата, Яков напразно се опитваше да открие линията на хоризонта. Сякаш бяха попаднали в гигантски сив аквариум. Чу готвача да казва, че времето се разваля и утре никой няма да поиска нещо повече от супа и комат хляб. Но днес морето беше спокойно, а във въздуха се усещаше тежкия метален вкус на приближаващ дъжд. Добре поне, че успя да вдигне Алексей от койката, за пръв път от началото на пътуването, и се зае да го развежда из кораба.

Най-напред му показа Ада. Така беше кръстил машинното отделение. Помотаха се малко из тъмното и оглушително шумно помещение, после Алексей се оплака, че му се гади от миризмата на нафта. Това момче имаше стомах на бебе — винаги повръщаше. Яков побърза да го заведе на мостика, но капитанът беше прекалено зает, за да разговаря с тях. Щурманът също не им обърна внимание и Яков бе лишен от възможността да демонстрира близостта си с най-важните хора на кораба.

Спуснаха се в кубрика, но готвачът беше в отвратително настроение и не им предложи дори коричка хляб. Беше зает да приготвя храната на пасажерите от кърмата — онези, които никой не беше виждал. Били много капризна двойка, оплака се той. Изисквали прекалено много. Постави бутилка вино и две чаши върху подноса на хидравличния асансьор, натисна един бутон и металната кабинка с подрънкване се понесе нагоре и назад, към кабините на кърмата. После побърза да се обърне към печката, върху която цвъртеше тиган, а от тенджерите излиташе пара. Вдигна капака на една от тях, помещението се изпълни с миризмата на разтопено масло и лук. Разбърка съдържанието на тенджерата с дървената лъжица и промърмори:

— Лукът се задушава бавно, защото само по този начин става сладък като мляко. За това трябва търпение, но в днешно време никой не го е грижа, всички искат храната им да бъде готова веднага… Тикаш я в микровълновата и хоп — готово! Все едно, че ядеш сурова кожа! — Върна капака на мястото му и се зае с тигана. Вътре се пържеха шест малки птички, не по-големи от детски юмрук.

— Никога не съм виждал по-малки пилета! — удиви се Алексей.

— Това са пъдпъдъци бе, глупчо! — засмя се готвачът.

— А защо ние никога не сме яли пъдпъдъци?

— Защото не живеете в кабините отзад — отвърна готвачът, подреди порозовелите птици върху широк поднос и ги поръси със ситно нарязан магданоз. После се отдръпна крачка назад и със задоволство огледа творението си. — Онези горе не могат да се оплачат — заключи той и тикна подноса в празната метална клетка, която вече бе успяла да се върне обратно.

— Гладен съм — обяви Яков.

— Ти вечно си гладен — усмихна се готвачът. — Отрежи си една филия. Хлябът е малко сух, но можеш да си го препечеш.

Момчетата започнаха да ровят из чекмеджетата за нож. Хлябът наистина беше сух и твърд като камък. Яков притисна самуна с чуканчето на лявата си ръка и ловко отряза две големи филии. Обърна се и ги понесе към тостера, който беше поставен до противоположната стена.

— Виж какво правиш! — извика готвачът и посочи с ръка към пода. — Всичко стана в трохи. Я ги съберете!

— Хайде, събери ги — обърна се дребното момче към Алексей.

— Ти ги пръсна, ти ще ги събереш — отвърна онзи.

— Аз правя препечени филийки.

— Аз пък не съм пръснал никакви трохи!

— Тогава ще ти изхвърля филията!

— Хей, я някой да събере тези трохи! — изрева готвачът.

Алексей бързо се отпусна на колене и започна да ги събира.

Яков пусна филията в процепа на тостера. От него изскочи някаква сива топчица и светкавично се стрелна към пода.

— Мишка! — изпищя Алексей.

Сивата топчица се завъртя около танцуващите му крака. Яков я подгони по посока на готвача, който грабна един капак и го запрати по нея. Мишката се стрелна обратно и се мушна в крачола на Алексей. Но той нададе такъв пронизителен вик на ужас, че тя стреснато скочи обратно на пода и се шмугна под някакъв шкаф.

От печката се издигна стълб задушлив пушек. Готвачът изруга и изтича да спре газта. Но лукът беше безнадеждно загорял и той се зае да го стърже от дъното на тигана.

— Мишка в кухнята ми, представяте ли си?! — простена той. — Ами това? Всичко отиде по дяволите и сега трябва да започвам отново! Гадна мишка!

— Беше вътре в тостера — каза Яков. Представи си как гадината драска из вътрешността на машинката и малко му се пригади.

— Сигурно го е напълнила с лайна! — промърмори готвачът. — Гадна мишка!

Яков предпазливо надникна в тостера. Вътре беше пълно с подозрителни, кафяви на цвят топчици, които приличаха на трохи.

Хвана го с две ръце и го наведе над умивалника с намерението да изтърси трохите.

— Хей, какви ги вършиш? — спря го викът на готвача.

— Искам да почистя тостера…

— Не виждаш ли, че е включен? Ако го пуснеш във водата, моментално ще умреш! Никой ли не те е учил на тези неща?

— Чичо Миша никога не е имал тостер…

— Това важи не само за тостерите, но и за всички останали електроуреди! И ти си глупак като другите! — Готвачът размаха ръце и посочи вратата: — Хайде, да ви няма! Не искам да си имам неприятности!

— Ама аз съм гладен — напомни му Яков.

— Ще чакаш вечерята като всички останали! — отсече онзи и пусна бучка масло в почистения тиган. Изви глава към момчетата и заплашително подвикна: — Изчезвайте!

Отново се качиха на палубата, но скоро започнаха да зъзнат от студ. Опитаха мостика, но и оттам ги изритаха. Обзет от досада, Яков поведе приятеля си към единственото място, където никой нямаше да ги безпокои. Това място беше неговата малка тайна. Възнамеряваше да го покаже на Алексей като награда, само в случай, че престане да се държи като бебе… Беше го открил на третия ден от пътуването. Към него водеше една желязна врата в дъното на коридора, по който се отиваше в машинното отделение. А зад вратата имаше шахта с извита метална стълба.

Страната на чудесата.

Стълбата водеше нагоре, през всичките три нива. На второто от тях имаше тесен мостик, покрит с листове дебела ламарина, които пружинираха под краката. Той свършваше при боядисана в синьо врата, която Яков не си беше правил труда да провери, тъй като истинското удоволствие се намираше още по-нагоре, чак до широкия комин на машинното.

Малката площадка също пружинираше под краката им. Под нея зееше истинска бездна. Яков подскочи няколко пъти, просто за да уплаши Алексей.

— Недей, движи се! — изкрещя другото момче.

— Това е част от пътуването в Страната на чудесата! — извика Яков с доволна усмивка на лице. — Не ти ли харесва?

— Не искам никакво пътуване!

— Ти пък кога ли си искал нещо — промърмори Яков и спря да подскача.

Алексей беше на ръба на истерията. Едната му ръка беше вкопчена в парапета, другата притискаше Шушу.

— Искам да сляза долу! — проскимтя той.

— Добре де, слизаме…

Спуснаха се обратно. Металните стъпала под краката им издаваха приятен звън. Долу Алексей откри някакво въже, вързано за стълбата. Хвана се за него и започна да се люлее напред-назад, като маймуна. Но удоволствието не беше кой знае какво, тъй като краката му бяха само на половин метър от пода.

После Яков му показа празният дървен сандък, натикан под стълбите. Пропълзяха в него. Вътре беше тъмно и миришеше на прясно рендосани дъски. Някъде отдолу се разнасяше равномерното боботене на Ада. Бяха съвсем близо до водната повърхност и усещаха как морето люлее корабния корпус, стиснало го в могъща прегръдка.

— Това е моето скривалище — прошепна Яков. — Закълни се, че няма да го издадеш на никого!

— Защо да го издавам? — сви рамене Алексей. — Тук е студено и влажно, освен това сигурно има мишки! Бас държа, че в момента лежим на миши лайна!

— Няма никакви миши лайна! — намръщи се Яков.

— Откъде знаеш? Тъмно е като в рог!

— Като не ти харесва, махай се! — изръмжа Яков и силно го ритна. — Хайде, изчезвай! И без това ми писна от теб!

Какъв глупак! Вече съжаляваше, че му беше показал скривалището си. Може ли човек, който непрекъснато мъкне със себе си някаква скапана плюшена играчка, да изпитва любов към авантюрите? Изключено!

— Не мога да намеря пътя…

— Да не си въобразяваш, че ще дойда да ти го покажа?

— Ти ме доведе тук, ти трябва да ме върнеш обратно!

— Няма!

— Тогава ще разкажа на всички за глупавото ти скривалище, пълно с миши лайна! — заплаши Алексей и започна да пълзи навън. — Или ще ме върнеш обратно, или…

— Млъквай! — просъска Яков, после сграбчи ризата му и силно я дръпна. И двамата се търкулнаха обратно към дъното на сандъка, покрито с талаш.

— Копеле такова!… — започна Алексей, но Яков допря пръст до устните му.

— Тихо! Слушай!…

— Какво?

Някъде над главите им проскърца и се затръшна врата. По металното мостче се разнесоха звучни стъпки.

Яков пропълзя към отвора и предпазливо надникна навън. Някой се беше спрял пред синята врата и чукаше. Миг по-късно вратата се отвори и той успя да зърне русата коса на жената, която изчезна зад нея.

— Надя беше — промърмори Яков и се върна обратно в скривалището.

— Още ли е горе?

— Не, влезе зад оная врата, синята…

— Какво има там?

— Не знам.

— Нали знаеш всичко за този кораб?

— Глупак! — отвърна Яков и нанесе един ритник в тъмното. Не улучи, кракът му вдигна малко талаш. — Тази врата винаги е заключена, защото зад нея живее някой…

— Откъде знаеш?

— Знам, защото Надя почука и някой й отвори…

Алексей се промъкна към дъното на скривалището, очевидно забравил за намерението си да слезе долу.

— Хората с пъдпъдъците — прошепна той.

Яков си помисли за подноса с виното, за запържения лук в масло и за апетитно подредените птички в голямата чиния. Коремът му изкурка от глад.

— Чу ли това? — попита той. — Мога да издавам звуци с корема си… — Напълни дробовете си с въздух и се изпъчи. Всеки би завидял на какофонията от звуци, която се разнесе от гърлото му. Но не и Алексей.

— Отвратително! — промърмори той.

— За теб всичко е отвратително! — обидено отвърна Яков. — Какво ти има, бе човек?

— Мразя гадориите.

— Едно време ги обичаше…

— Вече не.

— Това е заради оная Надя! — отсече Яков. — Тя те превърна в лигльо, който само й се глези!

— Не съм лигльо!

— Лигльо си!

— Не съм! — изкрещя Алексей и запрати шепа талаш в лицето му.

В следващия миг двамата се вкопчиха един в друг, започнаха да се блъскат и ритат. Но пространството в сандъка беше прекалено малко, за да си причинят болка. После Алексей изпусна Шушу някъде из талаша и започна да го търси. А Яков беше достатъчно уморен, за да го остави на мира.

Известно време лежаха един до друг, дишайки тежко. Алексей притискаше скъпоценния Шушу към гърдите си, а Яков се опитваше да изкара ново, още по-отвратително оригване от празния си стомах. Но скоро и това му омръзна. Двете момчета останаха да лежат неподвижно, парализирани от скуката, приспивния грохот на машините и могъщата люлка на морето.

— Не й се глезя… — промълви след известно време Алексей.

— Хич не ме интересува — промърмори Яков.

— Но другите момчета я харесват. Не си ли чул какво говорят за нея? — Алексей помълча малко, после добави: — На мен ми харесва как мирише… Жените миришат различно. Меко…

— Мекото не мирише — отбеляза Яков.

— Напротив… Когато помиришеш жена като нея, веднага разбираш, че е мека на пипане… — Алексей погали Шушу, в сандъка се разнесе съскането на протъркания плат под ръката му. — Мама миришеше така…

Яков си спомни съня. Усмихващото се лице на майка му, русата къдрица, паднала над очите й. Алексей е прав, рече си той. Жената от съня му положително излъчваше мекота…

— Звучи глупаво, но така я помня — тихо добави Алексей. — Някои неща ги запомняш завинаги…

Яков се протегна, краката му опряха в насрещната стена на сандъка. „Дали пък не съм пораснал?“, учуди се той. „Дано! Дано да стана толкова голям, че краката ми да пробият тези дъски!“

— Понякога не мислиш ли за майка си? — попита Алексей.

— Не.

— Сигурно не я помниш…

— Помня, че беше истинска красавица. Със зелени очи…

— Откъде знаеш? Чичо Миша казва, че си бил бебе, когато те е напуснала…

— Не съм бил бебе, а на четири години…

— Аз бях на шест, когато ме напусна моята — поклати глава Алексей. — И пак не си спомням почти нищо…

— Казвам ти, че имаше зелени очи…

— Добре де, имала зелени очи. И какво от това?

Разговорът им беше прекъснат от затръшването на метална врата. Яков протегна врат от отвора на сандъка и погледна нагоре. Пак беше Надя. Русата й коса се мерна над металната мрежа на пътеката и изчезна.

— Аз не я харесвам — обяви Яков.

— Аз пък напротив. Бих искал да ми е майка…

— Тя изобщо не обича деца…

— Тогава защо каза на чичо Миша, че живота си дава за нас?

— Ама ти повярва ли й?

— Защо ще лъже?

Яков напразно се опита да намери отговор на този въпрос. Но дори и да беше успял, за Алексей това нямаше да има никакво значение. И той е глупак, като всички останали. Надя ги беше излъгала. На този кораб имаше единадесет момчета, всичките влюбени в нея. Биеха се кой да седне до нея на вечеря, гледаха я влюбено, душеха я като гладни животни. А вечер, проснати в койките си, шепнешком споделяха впечатленията си от нея. Каква храна предпочита, как се храни, какво бельо носи под сивите си поли… Спореха дали омразният на всички Григорий й е любовник. Тези спорове винаги завършваха с мнението, че това е невъзможно. А след това идваше ред на познанията им по въпросите на женската анатомия. По-големите момчета описваха до най-малките детайли функциите на дамските превръзки и тампоните, както и точното място, където се вкарват те… А по-малките оставаха с впечатлението, че жените са странни създания, притежаващи тъмни и тайнствени дупки къде ли не… Но това още повече усилваше възхищението им от Надя.

Яков споделяше това възхищение, но само толкова. За разлика от останалите момчета той не обожаваше Надя, а по-скоро се страхуваше от нея.

Главно заради кръвните проби.

На четвъртия ден от плаването, когато повечето момчета все още стенеха и повръщаха от пристъпите на морска болест, Надя и Григорий се появиха с подноси, върху които имаше епруветки и спринцовки. Ще усетите леко убождане и нищо повече, уверяваха те. Трябва да сме сигурни, че сте здрави. Никой няма да ви осинови, без да е убеден в доброто ви здраве. После тръгнаха от койка на койка, а епруветките върху подносите тихо звънтяха от люшкането. Надя изглеждаше зле, сякаш всеки момент щеше да повърне. С вземането на кръв се занимаваше Григорий. Преди процедурата той питаше за името на съответното момче, а след това му слагаше пластмасова гривна с някакъв номер. После пристягаше ръката му с гумен маркуч и чакаше изпъкването на вените. Някои от момчетата плачеха от страх. Надя сядаше при тях и ги държеше за ръката, докато траеше процедурата.

Яков беше единственият, когото тя не успя да успокои. Направи всичко възможно, но той отказваше да стои мирно. Не искаше иглата във вената си, не даваше на Григорий да го докосне. В един момент дори успя да му нанесе доста здрав ритник. Тогава Надя показа истинския си нрав. Стисна ръката му в желязна хватка и я прикова към леглото. Докато кръвта му пълнеше епруветката, от устата й се сипеха тихи и успокоителни слова. Отстрани изглеждаше така, сякаш тази мила жена прави всичко възможно да успокои непокорното момче. Но Яков, заковал поглед в светлите й очи, видя и усети нещо съвсем различно.

По-късно прегриза пластмасовата си гривна и я хвърли в морето.

Алексей обаче все още носеше своята. Номер 307. Това беше неговият сертификат за добро здраве.

— Мислиш ли, че тя има свои деца? — попита Алексей.

— Надявам се да няма — потръпна Яков и бавно пропълзя към отвора на сандъка. Погледна нагоре. Извитата желязна стълба беше пуста, а синята врата — плътно затворена.

Изправи се и изтръска талаша от дрехите си.

— Гладен съм — промърмори той.

 

 

Прогнозата на готвача се сбъдна. Потискащото спокойствие на мрачния следобед беше заменено от силно вълнение. Това не беше истинска буря, но времето беше достатъчно неприятно и всички си останаха по кабините — както възрастни, така и деца. Алексей категорично отказа да напусне койката си, въпреки увещанията на Яков. Навън беше мокро и студено, палубата застрашително се люшкаше. Изобщо не усещаше тръпката, която караше Яков да се завира из най-затънтените кьошета на кораба. Предпочиташе койката, топлината на одеялото върху раменете си, познатата миризма на Шушу, който спеше на възглавницата до него.

През цялата сутрин Яков напразно се опитваше да го измъкне от топлото легло и да го отведе на ново пътешествие в Страната на чудесата. В крайна сметка се отказа и тръгна сам. Един-два пъти се спусна в каюткомпанията, просто да провери дали Алексей не е променил намеренията си. Но приятелят му спа през целия следобед, не стана дори за вечеря…

 

 

Събуди се посред нощ и веднага усети, че нещо се е променило. Отначало не разбра какво точно, първото му усещане беше, че бурята е отминала. После изведнъж си даде сметка, че корабът не се клати, а грохотът на корабния двигател се е превърнал в меко, едва чуто боботене.

Слезе от койката и разтърси раменете на Алексей.

— Събуди се!

— Махай се! — сънливо промърмори Алексей.

— Слушай, спряхме да се движим…

— Не ми пука.

— Ела да хвърлим по едно око!

— Спя, не виждаш ли? — ядосано отвърна Алексей.

— Спиш вече цяло денонощие. Не искаш ли да видиш сушата? Сигурно сме близо до суша, корабът едва ли би спрял насред океана… — Приведе се над ухото на Алексей и съблазнително прошепна: — Може би ще видим светлините на Америка! Ако не дойдеш с мен, всичко ще пропуснеш!

Алексей въздъхна, тялото му се размърда под одеялото. Очевидно се колебаеше. Яков реши, че е време за последната примамка.

— От снощи ми остана един картоф — рече той. — Ще ти го дам, ако дойдеш с мен…

Пропуснал вечерята и закуската, Алексей беше гладен като вълк.

— Добре, добре — надигна се той и започна да си обува обувките. — Къде е този картоф?

— Първо ще се качим горе…

— Ти си мръсник, Яков!

Минаха на пръсти покрай койките със спящите момчета и се изкачиха на палубата.

Навън духаше лек ветрец. Приближиха се към парапета, очаквайки да видят светлините на пристанището и града зад него. Но такива светлини нямаше. По небето мигаха бледи звезди, хоризонтът чезнеше в непрогледен мрак.

— Нищо не виждам — обяви след малко Алексей. — Дай си ми картофа!

Яков извади съкровището от джоба си и му го подаде. Алексей го захапа веднага, като див звяр.

Капитанската кабина беше осветена от зеленикавото сияние на радара, зад стъклото се движеше неясната фигура на щурмана. Какво ли вижда в този мрак?

Алексей приключи с картофа и изпъна рамене.

— Отивам да си легна — обяви той.

— В кубрика може би ще се намери още нещо за хапване — направи опит да го съблазни Яков.

— Там има мишки, освен това ми е студено — отвърна Алексей и се обърна към трапа.

— На мен не ми е студено…

— Тогава стой тук колкото щеш…

Бяха на крачка от желязната стълба, когато до слуха им долетя пронизително свистене. Палубата се обля от ослепителна светлина. И двамата се заковаха на място.

В следващия миг Яков протегна ръка и дръпна Алексей под укритието на металните стъпала. Чуха някакви гласове, после в кръга на прожекторите се появиха двама мъже, облечени в бяло. Носеха някакъв метален сандък, капакът му отскочи с пронизително стържене. От вътрешността му блесна синьото око на портативен прожектор.

— Проклети механици! — изруга единият от мъжете. — Не искат да го поправят и това си е!

После двамата погледнаха към тъмното небе, от което долиташе все по-нарастващ грохот.

Яков също вдигна глава. Грохотът се приближаваше с всеки отминал миг, свистенето се усили. Мъжете се дръпнаха назад. Ритмичното свистене стана оглушително и сякаш увисна над кораба.

Алексей притисна ушите си с ръце и се сви в подножието на стълбата. Яков не се помръдна. Очите му следяха хеликоптера, който плавно кацна на обляната от ослепителна светлина палуба.

Приведен напред, единият от мъжете в бяло затича към него. Вратичката се отвори, но Яков не успя да зърне какво има в кабината, тъй като стълбата му пречеше. Изскочи изпод металното си прикритие и направи няколко крачки по посока на хеликоптера. В кабината бяха пилотът и някакъв мъж в цивилно облекло.

— Хей, момче!

Яков вдигна глава към мостика и срещна сърдития поглед на щурмана.

— Какво правиш там? Я се качвай тук, преди да си попаднал под витлото!

Вторият мъж в бял комбинезон също забеляза момчетата и бързо тръгна насам. Лицето му беше намръщено.

Яков забърза нагоре по стълбата, Алексей го последва.

— Не знаете ли, че трябва да стоите настрана, когато каца хеликоптер? — изкрещя щурманът, хвана ги за раменете и ги дръпна в кабината. — Сядайте там!

— Само гледахме — оправда се Яков.

— А защо не сте в леглата?

— Аз бях в леглото, но той ме накара да изляза! — извика Алексей и насочи пръст в гърдите на Яков.

Щурманът го стисна за тънкия врат и заплашително изръмжа:

— А чувал ли си какво може да направи с главата ти витлото на един хеликоптер? Ще я откъсне като на пиле! Затова трябва да стоите настрана, ясно ли е? Иначе глупавите ви глави ще отхвръкнат!

— Аз не исках да излизам на палубата! — разрева се Алексей.

Моторът на хеликоптера рязко се изфорсира и те извърнаха глави към прозореца. Тъкмо навреме, за да видят как огромния скакалец плавно се отлепи от палубата и изчезна в нощта. Белите облекла на двамата мъже потрепваха от вятъра. Грохотът бързо заглъхна.

— Къде отива? — попита Яков.

— Да не мислиш, че знам? — изръмжа в отговор щурманът. — Аз им трябвам само за да обърна корпуса по вятъра, за да кацне проклетия вертолет. — Протегна ръка и щракна някакъв ключ. Прожекторите угаснаха, палубата изчезна в мрака.

Яков притисна нос в дебелото стъкло. Хеликоптерът беше изчезнал, наоколо цареше непрогледна тъмнина.

Алексей продължаваше да плаче.

— Хайде, стига — потупа го по рамото щурманът. — Я се виж какъв голям мъж си, а цивриш като жена!

— За какво дойде този вертолет? — попита Яков.

— Нали ти казах? Да вземе товар…

— Какъв товар?

— Не съм питал. Правя това, което ми заповядат и толкоз…

— Кой ти заповядва?

— Пътниците в кабините на кърмата — отвърна щурманът и го побутна към изхода. — А сега върви да спиш, защото си имам работа…

Яков се подчини и тръгна след Алексей, който вече беше побързал да излезе навън. Погледът му попадна на малката сребърна точица, която проблясваше между концентричните кръгове на радара. Отдавна познаваше този уред, дълго беше седял като омагьосан пред зеления екран.

— Това кораб ли е? — попита той и посочи с пръст пулсиращата бяла точица.

— Че какво друго може да бъде? — изръмжа щурманът. — Хайде, изчезвай оттук!

Обувките на момчетата затрополиха по железните стъпала към главната палуба. Яков вдигна глава и видя силуета на щурмана, очертал се на зеленикавия фон на радара. Този човек никога не спи, поклати глава той, после промърмори:

— Вече знам накъде тръгна онзи хеликоптер…

 

 

Пьотр и Валентин не се появиха на закуска. Това не учуди никого, тъй като новината за среднощното им отпътуване вече беше обиколила кубрика. Яков хвърли поглед към момчетата, насядали около дългата маса в кубрика. Всички мълчаха. Едва ли някой от тях разбираше защо именно Пьотр и Валентин бяха първите осиновени от цялата група. Всички бяха единодушни по въпроса, че Пьотр ще остане последен, или, в най-добрия случай, ще бъде осиновен от някое американско семейство, което си пада по идиоти. За разлика от него Валентин, който се присъедини към групата в Рига, беше достатъчно умен и хубав, но по-малките момчета бързо разбраха за тайната му страст. Вечер, след като изгаснеше осветлението, той се промъкваше гол в койката на някое от тях и дрезгаво шепнеше: „Виж какъв е голям, хвани го!“. Караше малките насила да го опипват.

Но сега и него го нямаше. Както Надя им обясни, двамата с Пьотр вече си имали нови родители.

Следобед Яков и Алексей излязоха на палубата и се излегнаха точно на мястото, където през нощта беше кацнал хеликоптера. Отправиха погледи към синьото небе, в което не се виждаха нито облаци, нито хеликоптери. Дъските бяха приятно затоплени и те станаха сънливи като две малки котенца.

— Ако мама е жива, аз не искам да ме осиновяват — промърмори със затворени очи Яков.

— Да, ама не е жива…

— А може би е…

— Защо тогава не е дошла да те вземе?

— Може би ме търси — въздъхна Яков. — Но аз съм тук, насред океана, където никой не може да ме намери… Дори с радар. Ще кажа на Надя да ме върне обратно. Не искам друга майка…

— Аз пък искам — рече Алексей, помълча малко, после попита: — Мислиш ли, че ми има нещо?

— Освен забавеното ти развитие? — ухили се Яков.

Алексей не отговори и той се обърна да го погледне. С учудване видя, че приятелят му е сложил ръка над очите си, а раменете му конвулсивно потръпват.

— Хей, да не би да ревеш?

— Не.

— Ревеш, нали?

— Не.

— Господи, какво си бебе! Не си със забавено развитие, аз само се пошегувах…

Алексей присви колене към гърдите си. Не издаваше нито звук, но Яков видя как гърдите му конвулсивно се свиват и разпущат. Не знаеше какво да каже, в главата му се въртяха само обидни думички. Тъпо момиченце, лигльо… Въздържа се да ги каже на глас, защото никога не беше виждал приятеля си в това състояние и малко се изплаши. Нима това момче не разбира от майтап?

— Дай да слезем долу и да се полюлеем на въжето — смушка го в ребрата той.

Алексей ядосано го отблъсна и скочи на крака. Лицето му беше червено и мокро.

— Какво ти става бе, човек? — втренчи се в него Яков.

— Защо избраха онзи тъпак Пьотр, а не мен? — проплака приятелят му.

— Мен също не ме избраха — въздъхна Яков.

— Да, ама на мен всичко ми е наред! — извика Алексей, обърна се и побягна.

Яков остана на място, сведе очи към сакатата си ръка, после поклати глава.

— И на мен всичко ми е наред!

 

 

— Офицер на Б-3 — обяви Кубичев.

— Винаги започваш с този ход. Никога ли не опитваш нещо ново?

— Вярвам в изпитаните ходове. Освен това те бия… Ти си на ход, побързай!

Яков започна да върти дъската и да я разглежда от различни ъгли. Отпусна се на колене и внимателно огледа редицата на пешките. Представяше си ги като рицари в желязна броня, които очакват заповед за атака.

— Какво правиш, за бога? — попита Кубичев.

— Забелязал ли си, че царицата има брада?

— Какво?

— Виж я, има брада!

— Това е якичката й — нетърпеливо изсумтя механикът. — Няма ли да играеш?

Яков върна царицата на мястото й и взе един офицер. Остави го върху дъската, взе го отново… Около тях оглушително тракаха двигателите на Ада.

Кубичев го заряза и започна да прелиства някакво списание. Стоте най-красиви жени на Америка… От време на време от устата му излиташе презрително сумтене.

— Това ли наричат красота?… Тая и на кучето си няма да дам да я чука!…

Яков премести царицата си на Б-4.

— Хайде, ти си наред…

Механикът отмести списанието и огледа дъската.

— Защо винаги допускаш една и съща грешка? — попита той. — Рано е да правиш този ход с царицата! — Захвърли списанието и се наведе да премести една от пешките си. В този момент Яков забеляза женското лице, което се усмихваше от снимката. Една руса къдрица беше паднала над челото. Усмивката й беше меланхолична, очите гледаха някъде надалеч.

— Това е майка ми — обяви той.

— Какво?

— Тя е. Моята майка! — Протегна ръце към списанието и бутна сандъка, който им служеше за масичка. Шахматната дъска се преобърна, фигурите се разпиляха по пода.

Но Кубичев го изпревари и притисна списанието до гърдите си.

— Какво ти става, по дяволите?

— Дай го! — изкрещя Яков, вкопчил се в ръката му. — Дай го!

— Шантаво копеле! Това не е майка ти!

— Тя е! Помня лицето й. Изглеждаше точно така!

— Престани да ме драскаш, чуваш ли?

— Дай списанието!

— Добре, добре — отстъпи механикът и шумно стовари списанието върху сандъка. — Ето… Разгледай я добре и ще разбереш, че това не е майка ти!

Яков закова поглед в снимката. Всеки детайл от лицето беше точно такъв, какъвто го беше сънувал. Начинът, по който бе наклонена главата, малките трапчинки покрай устата, дори светлината, която падаше върху косата.

— Тя е — тръсна глава той. — Виждал съм лицето й.

— Всички са го виждали — отвърна Кубичев и посочи името, изписано под снимката: — Мишел Пфайфър… Актриса, американка. Дори името й не е руско…

— Но аз я познавам! Аз я сънувах!

— Де да беше я сънувал само ти — ухили се Кубичев и сведе очи към пода. — Виж какво направи! Ще имаме късмет, ако открием всички пешки. Хайде, започвай. Който ги е разпилял, той ще ги събира…

Яков не помръдна. Очите му не се отместваха от лицето на усмихнатата жена.

Кубичев изпъшка, отпусна се на колене и започна да събира разпилените фигури.

— Сигурно си я виждал по телевизията или в някое списание, но си забравил — промърмори той. — А после си я сънувал… — Постави върху дъската една царица и два офицера и се отпусна на стола. Дишаше тежко, лицето му беше зачервено. — Мозъкът е странно нещо — почука челото си той. — Взема късчета от реалния живот и ги превръща в сънища. А ние не можем да различим истината от измислицата… Аз например често сънувам, че седя на маса, която е отрупана с най-любимите ми манджи. А после се събуждам и виждам, че все още съм на тоя шибан кораб! — Вдигна списанието, откъсна страницата с Мишел Пфайфър и я подаде на Яков: — Вземи, подарявам ти я…

Момчето мълчаливо я пое. Очите му продължаваха да гледат снимката.

— След като си решил, че това е майка ти, карай… — промърмори механикът. — Това е най-малкото, което… Хей, къде хукна? Кой ще събере останалите фигури?

Притиснал гланцираната хартия до гърдите си, Яков вече беше напуснал Ада.

Излезе на палубата и пристъпи към предпазния парапет. Измачканата страница плющеше на вятъра. Едва сега забеляза, че я стиска прекалено силно и една грозна линия пресича красивите устни на жената.

Стисна крайчето със зъби и я разкъса на две. Но това не беше достатъчно. Дишаше тежко, беше на ръба на сълзите. Продължаваше да къса гланцираната хартия със зъби, като животно. Вятърът отнасяше ситните късчета в морето.

Когато свърши, в ръката му беше останало едно малко парче. На него личеше само някакво око, под окото имаше дупка, пробита от ноктите му. Формата й наподобяваше самотна сълза.

Разтвори пръсти и проследи полета на последното късче хартия към оловната вода.