Тес Геритсън
Изборът (1)

Първа глава

Беше дребен за годините си, доста по-дребен от останалите момчета, които държаха подлеза на Арбатская. Но на единадесет години вече беше опитал всичко: пушеше от четири години насам, крадеше от три и половина, с просия се занимаваше от две. Това, последното, не му беше много по душа, но чичо Миша много държеше на него. Иначе откъде пари за хляб и цигари? Яков беше главното действащо лице, тъй като беше най-дребен и най-светъл измежду момчетата на чичо Миша. Клиентите си падаха по дребничките и русокосите и изобщо не се смущаваха от липсващата му лява ръка. На практика малцина от тях изобщо забелязваха чуканчето под ръкава на дрехата му, тъй като бяха очаровани от дребничката фигурка, русите коси и огромните му, немигащи сини очи.

Яков мечтаеше да се издигне в бизнеса и да стане джебчия — като по-големите момчета. Сутрин и вечер, легнал на дюшека в апартамента на чичо Миша, той хващаше със здравата си ръка желязната пръчка над главата си и започваше упражненията. Надяваше се, че те ще му помогнат да стане по-висок, макар и само с един сантиметър. Безполезна работа, клатеше глава чичо Миша. Яков бил дребен, защото такава му е семката… Жената, която го зарязала в Москва преди седем години, също била недорасла… Яков си спомняше за тази жена съвсем смътно, същото важеше и за живота му, преди да се появи в града. Знаеше само това, което му беше казал чичо Миша, но му вярваше само петдесет на сто. На крехката възраст 11 години, той може би наистина беше недорасъл, но мъдрост бе натрупал достатъчно…

Именно по тази причина гледаше скептично мъжа и жената, които в момента седяха зад голямата маса за хранене и преговаряха с чичо Миша.

Бяха се появили с голяма черна лимузина със затъмнени прозорчета. Мъжът, който се представи като Григорий, носеше костюм и вратовръзка, а на краката му имаше обувки от истинска кожа. Жената се казваше Надя и беше облечена в жакет и пола от фина вълна. В ръката си държеше куфарче. Четирите момчета в апартамента веднага разбраха, че не е рускиня. Вероятно беше американка или англичанка. Руският й беше отличен, но с ясно доловим акцент.

Докато мъжете обсъждаха деловите си въпроси над чашите с водка, жената оглеждаше малкия апартамент. Погледът й пробяга по войнишките легла край стената, прескочи купчините мръсни чаршафи на пода и се спря на четирите момчета, които я гледаха неспокойно, сгушени едно в друго. Красивите й сиви очи ги разглеждаха спокойно, един по един. Първо се спряха на най-голямото — Пьотр, който беше на петнадесет. После се преместиха върху тринадесетгодишния Степан и десетгодишния Алексей.

И най-накрая върху Яков.

Свикнал на подобни огледи от страна на възрастните, Яков я гледаше спокойно. Това, което му се стори необичайно, беше бързото отместване на красивите сиви очи. Обикновено възрастните игнорираха другите момчета и се концентрираха върху него. Но вниманието на тази жена явно беше привлечено най-вече от обсипаното с пъпки лице на 15-годишния Пьотр.

— Постъпвате правилно, Михаил Исаевич — каза Надя. — Тези деца нямат бъдеще тук, докато ние ще им предложим истински шанс в живота…

Главата й отново се извърна към момчетата, на устните й се появи усмивка.

Степан се ухили в отговор, истински влюбен идиот.

— Те не знаят английски, с изключение на някоя и друга дума — поясни чичо Миша.

— Децата се учат лесно, няма да имат проблеми — отвърна Надя.

— Все пак ще им трябва малко време. Да научат английски, да свикнат с храната…

— Нашата агенция е наясно с преходните нужди, Михаил Исаевич… Непрекъснато работим с руски деца, особено със сирачета като тези тук. Ще бъдат настанени в специално училище, където ще получат време за адаптация.

— А ако не успеят да се адаптират?

— Срещат се и такива случаи — кимна след кратка пауза жената. — Главно с деца, които имат емоционални проблеми. — Очите й пробягаха по лицата на момчетата. — Кое от тях ще има подобни проблеми, според вас?

Яков знаеше, че именно той има проблемите, за които говореха възрастните. Защото той се усмихваше рядко и никога не плачеше, той беше този, когото чичо Миша обичаше да нарича „малкото момче от камък“… Не знаеше защо не може да плаче. Всички други момчета ревяха, та се късаха, особено когато нещо ги боли. Докато той просто изключваше — подобно на телевизор след края на програмата. Никакъв образ, никаква картина, само една успокояваща нервите белота…

— Всички са добри момчета — рече чичо Миша. — Отлични момчета!

Яков огледа събратята си. Пьотр приличаше на горила с рунтавите си вежди и широки, приведени рамене. Ушите на Степан бяха много странни — малки и набръчкани, а мозъкът между тях беше с големината на орехче. Алексей усърдно смучеше палеца си.

А пък аз имам само една ръка, рече си Яков и сведе очи към чуканчето, което се подаваше от ризата му. Какво тогава ни е отличното? Но чичо Миша постоянно го повтаряше, а жената кимаше в знак на съгласие. Добри момчета, здрави момчета…

— Дори зъбите им са хубави — похвали се чичо Миша. — Няма счупено, няма гнило. Я вижте колко е висок Пьотр!

— Този ми се струва малко недохранен — обади се Григорий и махна с ръка по посока на Яков. — Какво се е случило с ръката му?

— Така си е по рождение.

— Последствие от радиацията?

— Всичко друго си му е наред. Просто се е родил с една ръка…

— Това не би трябвало да създава проблем — обади се Надя и стана на крака. — Време е да тръгваме…

— Защо бързате?

— Програмата ни е много натоварена.

— Но те трябва да си съберат дрехите…

— Агенцията ще им осигури нови дрехи, далеч по-хубави от тези…

— Значи всичко ще приключи още сега? Поне да се сбогуваме като хората…

В очите на жената се появи раздразнение.

— Сбогувайте се, но по-бързичко. В противен случай ще изпуснем останалите си срещи.

Чичо Миша погледна момчетата си. С тях не го свързваше нито кръвта, нито дори обичта. Отношенията им се определяха от взаимната зависимост. Стана и започна да ги прегръща едно по едно. Когато стигна до Яков, прегръдката му беше по-силна и по-продължителна. От него се излъчваше познатата миризма на лук и тютюн. Хубава миризма… Въпреки това момчето се сви, защото не обичаше да го докосват.

— Спомняйте си за вашия чичо — прошепна Миша. — Особено когато отидете в Америка и станете богати! Не забравяйте как съм се грижил за вас!

— Аз не искам да ходя в Америка — рече Яков.

— Това е за твое добро. За доброто на всички ви…

— Искам да остана при теб, чичо Миша…

— Трябва да заминеш.

— Защо?

— Защото аз реших така! — Чичо Миша сграбчи слабичките му раменца и здраво ги разтърси: — Аз реших така, ясно ли е?

Яков хвърли поглед към ухилените лица на останалите момчета. Очевидно всички бяха доволни от развоя на събитията. „Защо само аз имам съмнения?“, запита се той.

Жената го хвана за ръката и тръгна към изхода.

— Ще ги сваля в колата — рече тя. — А вие с Григорий ще оправите документите…

— Чичо! — извика Яков.

Но чичо Миша му беше обърнал гръб и гледаше през прозореца.

Надя изтика момчетата във входното антре, отвори вратата и ги поведе надолу по стълбите. Бяха на третия етаж. Пустото стълбище се огласи от възбудените детски гласове и тропот на груби обувки.

Стигнаха до партера и се насочиха към улицата. После Алексей изведнъж се закова на място.

— Чакайте, забравих Шушу!

Обърна се и хукна обратно.

— Върни се тук! — извика след него Надя. — Веднага!

— Не мога да го оставя! — извика през рамо Алексей.

— Веднага се връщай, чуваш ли?

Но момчето продължаваше да трополи нагоре. Надя се готвеше да хукне подире му, когато се обади Пьотр.

— Той няма да замине без Шушу…

— Кой, по дяволите, е Шушу?

— Плюшеното му кученце. Има го откакто се помни…

Надя вдигна глава към стълбището. В очите й се появи нещо, което Яков не успя да разбере.

Напрежение. Може би ужас.

Жената стоеше така, сякаш се колебаеше дали да последва Алексей, или да го остави на произвола на съдбата. Но минута по-късно, когато момчето се появи отново с парцаливото кученце в прегръдката си, тя се облегна на перилата с видимо облекчение.

— Взех си го! — щастливо се усмихна Алексей и притисна играчката до гърдите си.

— Добре — кимна жената и ги побутна към изхода. — Тогава да вървим…

Момчетата се натикаха на задната седалка. Беше тясно и Яков беше принуден да се притисне до коленете на Пьотр.

— Няма ли къде другаде да си сложиш кокалестия задник? — недоволно изръмжа по-голямото момче.

— Къде по-точно, може би на лицето ти?

Пьотр силно го блъсна, Яков му отговори със същото.

— Престанете! — заповяда от предната седалка Надя. — Дръжте се прилично!

— Тук е тясно — оплака се Пьотр.

— Ще се съберете! — отсече с нетърпелив глас Надя, изви глава и хвърли поглед нагоре, към четвъртия етаж.

— Какво чакаме? — обади се Алексей.

— Григорий. Трябва да подпише документите…

— Колко време ще се бави?

— Малко — отвърна жената и извърна глава право пред себе си. — Съвсем малко…

 

 

За една бройка, рече си с въздишка Григорий, след като десетгодишният хлапак затръшна входната врата и се втурна надолу по стълбите. Ако това копеленце се беше появило само минута-две по-късно, нещата щяха да се развият в твърде неблагоприятна посока. Какво прави онази тъпачка? Защо го е пуснала да се върне обратно? Поначало беше против участието на Надя в тази операция, но Ройбен държеше да има жена. Според него жените вдъхвали по-голямо доверие…

Стъпките на хлапето заглъхнаха надолу по стълбите. Миг по-късно се затръшна и входната врата. Григорий бавно се обърна към сводника.

Изправен до прозореца, Миша гледаше надолу, към колата, в която се бяха настанили момчетата. Дланта му беше залепена за стъклото, един малък жест за сбогом. Когато най-сетне се обърна, в очите му имаше сълзи.

Но първите му думи бяха за парите.

— Всичко ли е в куфарчето? — попита той.

— Да — кимна Григорий. — Двадесет хиляди американски долара, по пет за всяко момче. Нали такава ни беше уговорката?

— Да — въздъхна Миша и прокара ръка по лицето си. Едно преждевременно състарено от водката и цигарите лице. — Ще бъдат осиновени от добри семейства, нали?

— Надя ще се погрижи за това — кимна Григорий. — Тя много обича децата и затова е в бизнеса…

— Може би ще намери някое семейство и за мен — криво се усмихна Миша.

Григорий искаше да го отстрани от прозореца.

— Хайде, преброй ги — рече той и махна по посока на куфарчето.

Миша кимна, пристъпи към масата и щракна ключалките. Куфарчето беше пълно със стегнато подредени пачки долари. Двадесет бона. Повече от достатъчно за човек, който е решил да скапе черния си дроб с алкохол. В днешно време е лесно да купиш човешката душа, рече си Григорий. По улиците на нова Русия може да се намери всичко: щайга израелски портокали, американски телевизор, млада плът от местен произход. Изгодните сделки са на всяка крачка, стига човек да знае какво търси…

Миша стоеше пред масата и гледаше парите. Неговите пари… Но вместо триумф, в очите му имаше отвращение. Затвори капака и остана на място, стиснал твърдата пластмаса с ръце.

Григорий направи две нехайни крачки встрани, изправи се зад олисялото му теме и опря в него дулото на автоматичен пистолет с дълъг заглушител. В мозъка на Миша се забиха два куршума, изстреляни в бърза последователност.

Кръв и сива слузеста материя оплискаха насрещната стена. Миша падна по очи и преобърна масата. Куфарчето глухо тупна на килима.

Григорий се наведе и успя да го вдигне, преди да го залее плисналата кръв. По капака се бяха полепили дребни сиви точици. Влезе в тоалетната, избърса ги с малко хартия, после пусна водата. Когато се върна обратно, локвата кръв вече се беше прехвърлила и на съседния килим.

Очите му пробягаха по помещението. Искаше да се увери, че няма никакви следи. За момент се изкуши да прибере почти пълната бутилка водка, но после се отказа. Не му се искаше да обяснява на хлапетата защо е взел скъпоценната водка на чичо Миша. Не си падаше по контакти с деца, това беше работа на Надя…

Затвори след себе си и започна да слиза по стълбите.

Надя и момчетата чакаха в колата. Седна зад волана и веднага усети настойчивия поглед на жената до себе си.

— Подписа ли всички документи? — попита тя.

— Да, всички…

Надя се облегна назад, от устата й излетя въздишка на облекчение. Няма нерви за игри от тоя сорт, каза си насмешливо Григорий и завъртя стартерния ключ. Каквото и да твърди Ройбен, жените са си жени и винаги създават проблеми…

Откъм задната седалка долетя шум и той механично погледна в огледалцето. Хлапаците се мушкаха в ребрата. Само най-дребният, Яков, седеше неподвижно и гледаше право пред себе си. Погледите им се срещнаха в огледалцето и Григорий за миг изпита странното чувство, че гледа в очите на старец…

После момчето се обърна и заби лакът в ребрата на съседа си. Миг по-късно задната седалка се превърна в истинска лудница.

— Дръжте се прилично! — извика Надя. — До Рига ни чака дълъг път, искам спокойствие!

Момчетата се укротиха и в купето настъпи кратка тишина. Григорий погледна в огледалцето точно навреме, за да види как онова хлапе с очи на старец отново забива лакът в ребрата на момчето до него.

На устата му се появи лека усмивка. Няма причини за безпокойство, рече си той. В края на краищата, те са само деца…