Гор Видал
Сътворението (34)

3.

Мардоний ме прие на борда на своя плаващ дом — една лодка, завързана за кея на новия дворец. Главнокомандуващият армиите и флотите на Великия цар беше съвсем блед, болезнено слаб и изглеждаше сякаш по-млад. Лежеше в хамак, вързан между две греди под палубата. Лодката се поклащаше от течението на реката и хамакът се люлееше.

— Когато се люлея, болката е по-слаба — обясни ми Мардоний, докато аз пълзях надолу по стълбата към палубата. Гноясалият му крак бе открит, подут, почернял. Двама роби пропъждаха мухите с ветрило. Горящото санталово дърво в мангала не можеше да прогони миризмата на гниеща плът, която изпълваше кабината.

— Отвратително, нали?

— Да — отговорих му аз без колебание. — Отрежи го.

— Не. Трябва да имам два крака.

— Можеш да умреш от тази гной.

— Най-лошото мина. Поне така казват. Ако не е…

Мардоний вдигна рамене и това движение му причини болка.

От всички страни долиташе обичайният за оживено пристанище шум. Крещяха хора, скърцаха въжета, а плоските вавилонски лодки се движеха с плясък по течението на реката.

— Не те ли дразни шумът?

Мардоний поклати глава.

— Обичам го. Като затворя очи, си представям, че все още съм с флотата. Искаш ли да отплаваш с мен през пролетта?

— За Тракия ли?

Не знам как съм могъл да проявя такава нетактичност. Всъщност споменах мястото, където не само го бяха ранили, но и бе изгубил част от корабите си по време на някаква буря.

Мардоний се намръщи.

— Да. И за Тракия. Където твоите роднини сега са вдигнали въстание.

— Абдера може да е вдигнала въстание, но семейството на Лаида подкрепя Персия.

— Запознах се с дядо ти. Нямах представа, че е толкова богат.

— За съжаление никога не съм го виждал. Знам само, че винаги е подкрепял Великия цар.

— Той е грък. — Мардоний дръпна въжето на хамака, за да го залюлее по-силно. — Защо разпалваш въображението на Ксеркс с тези приказни истории за Индия? — Гласът му звучеше обвинително.

— Той ме попита. И аз му разказах. Ако искаш, и на тебе ще разкажа същите истории. Нашето бъдеще е на изток.

— Това е, защото си израснал на източната граница. — Мардоний се ядоса. — Не знаеш какво представлява Европа. Колко е богата… откъм сребро, зърно, хора.

— Нали си спомняш, че Дарий се опита да завладее Европа и претърпя тежко поражение.

— Да се говори така, е измяна — отвърна Мардоний. В тона му нямаше нищо шеговито. — Великият цар никога не е търпял поражение.

— И неговите главнокомандуващи никога не са били ранявани.

Открай време говорех с Мардоний като с равен. Мисля, че това не му бе много приятно, но тъй като тримата с Ксеркс години наред бяхме неразделни приятели, не можеше да ми възрази. Пък и Мардоний ме обичаше повече, отколкото аз го обичах. В такива случаи човек има известно превъзходство. От друга страна, нямаше вероятност аз да стана главнокомандуващ и в този смисъл не представлявах опасност за него. Освен това се надяваше, че може да повлияе на съветите, които давам на Ксеркс.

— Всичко беше една глупава грешка. — Мардоний се намести в хамака. Мъчех се да не гледам крака му и, разбира се, не можех да откъсна очи от него.

— Няма причина да не поведеш армиите към Индия.

Бях изцяло посветен на така наречената източна политика и не съм й изменил до ден-днешен. А Мардоний бе главното действуващо лице на западната политика. Това не бе лесна задача. След поражението си на Дунава Великият цар бе изгубил интерес към Европа. Сега прекарваше дните си в тревоги около северните племена и търсеше нови начини да натрупа пари. Общо взето, преди да разпаля въображението му с разказите за Индия и Китай, Дарий нямаше истинско желание за нови завоевания.

Няколко часа спорихме с Мардоний в онази воняща каюта, от чието постоянно клатушкане малко ми прилоша. Мардоний бе чул за личната ми аудиенция при Дарий, но беше достатъчно хитър, за да не ме разпитва какво сме говорили. Може би вече знаеше. В персийския двор няма много тайни. На всички вече бе известно, че съм пристигнал във Вавилон с Ксеркс.

— Искам Ксеркс да предвожда следващия гръцки поход. Ще бъда втори главнокомандуващ. — Мардоний явно се опитваше да прояви деликатност.

— Атоса няма да го пусне. — Аз не бях деликатен.

— Но Аместрида ще го пусне. — Мардоний се усмихна. — Тя има голямо влияние върху нашия приятел.

— И аз чух нещо такова. А тя държи той да замине, така ли?

— Разбира се. Много й е неприятно, като гледа как аз обирам славата. И има право. Ето защо искам да поделя с него заслугата за завладяването на Европа.

— Каква точно част от Европа се каниш да покориш?

Въпросът ми бе искрен. По онова време знаехме по-малко и от сега за мащабите и многообразието на западните земи. Финикийските търговци ни бяха осведомили за съществуващите и предполагаеми пристанища по северния бряг на Средиземно море. Но вътрешността на този покрит с гъсти гори и почти пуст континент беше и си остава загадка, която не си струва да се разгадава — според мен, разбира се.

— По принцип, смятам да разрушим Атина и Спарта и да докараме жителите им тук, както постъпихме в Милет. След това аз бих завзел Сицилия. Това е огромен остров, където можем да отглеждаме достатъчно жито, за да храним цяла Персия, и няма да сме толкова зависими от проклетия ечемик. — Мардоний сви лице от болка. — Ако искаш да разбереш вавилонците, помисли си за ечемика и палмовото вино. Това е храната им. И виж на какво приличат.

— Доста добре изглеждат, ако се има предвид расата им.

— Не говоря за красотата. Не искам проститутки. Искам войници, а такива тук няма.

Много скоро дойдоха и войниците. Почти цялата гръцка фракция в двора нахлу в лодката. Прегърнахме се със стария Хипий.

— Това ще е последният ми поход — прошепна той на ухото ми.

Беше остарял и зъбите му се клатеха, но все още яздеше отлично, сякаш се бе сраснал със седлото.

— Тази нощ сънувах, че майка ми ме държи на ръце. Това е добро предзнаменование. Сега съм сигурен, че скоро ще бъда в Атина и ще направя жертвоприношение на богинята.

— Така се надяваме, тиране — отвърнах учтиво аз.

Демарат обаче не желаеше да бъде учтив.

— Така се надяваме, но лично аз не вярвам, че ще има поход.

Спартанецът ме изгледа с неприязън и останалите последваха примера му. Дори розовото лице на Милон се натъжи при мисълта, че аз може да съм враг.

Когато дойде време да си тръгвам, Мардоний настоя да го посетя отново.

— Следващия път ще ти покажа картата на Европа. Такава карта би зарадвала всяко царско око — засмя се той. Гръцките заговорници не се засмяха.

Под лъчите на палещото слънце изкачих стълбата от кея до ниската порта, с която завършва булевардът на Бел-Мардук. Там чакаха стражата и глашатаят ми. Почти бях забравил за тях. Още не бях свикнал с удоволствията и досадните страни на високия ранг. Едно е да ти отдават почести в чужда страна като Магадха, където човек не познава хората, пък и те не го интересуват, а съвсем друго е да се разхождаш или да яздиш по главния булевард на Вавилон, придружаван от стража с извадени мечове и глашатай, който вика с ясен глас: „Път за царския съгледвач!“ И ти правят път. Хората се отдръпват, сякаш от огън, който може да ги изгори. И точно, това е царският съгледвач.

Когато дворът е във Вавилон, градът гъмжи от хора. В храмовете усилено се занимават не само с богослужение и ритуална проституция, но преди всичко със сарафство и лихварство. Смята се, че банкерството е измислено от вавилонците. Може и да е вярно. Но вярно е още и че по други земи, съвсем независимо от тях, индийци и китайци са развили свои собствени банкови системи. Винаги ме е учудвал фактът, че лихвеният процент в различните краища на света обикновено е един и същ. А тези народи изобщо не са общували помежду си или пък са общували съвсем малко. За мен това наистина е загадка.

Пробивах си път пеш из тесните, криволичещи странични улички. Благодарение на глашатая и стражата и успях да стигна до главната: кантора на „Егиби и синове“, без много-много да ме блъскат и оплюват… Чернокожите си отмъщават на своите персийски господари, като плюят по тях, стига тълпата да е достатъчно голяма, за да им осигури добро прикритие.

Фасадата на най-важното банково заведение в света е невзрачна стена от кал с обикновена кедрова врата и малък прозорец. Щом приближих, вратата се отвори. Чернокожи роби с ритуални белези по лицето ме въведоха с поклон в малък вътрешен двор, където ме посрещна главата на семейството — усмихнат дребен човек на име Ширик. Щом глашатаят обяви, че съм царски съгледвач, той падна на колене. Почтително му помогнах да стане. Ширик бе приветлив, наблюдателен човек, на когото моята личност изобщо не направи впечатление. Въведе ме в стая с висок таван, чиито стени бяха покрити с лавици, претъпкани с глинени плочки.

— Част от тази архива е отпреди повече от век. От времето, когато нашето семейство се е заселило във Вавилон — каза Ширик, после се усмихна. — Не, не сме роби. Съществува предание, че сме били еврейски пленници, докарани тук след падането на Йерусалим. Но никога не сме били роби. Установили сме се във Вавилон много преди тяхното появяване.

Дойдоха Фан Чъ и онзи китаец, който работеше при Ширик. Седнахме на кръгла маса, заобиколени от глинените плочки, на които бяха записани милиони овце, тонове ечемик, купища желязо и почти всички стрелци, изсечени до този момент.

Мислех си, че ако не бях така грижливо обучен да бъда нещо средно между жрец и воин, можех да стана добър банкер. Макар и да имам присъщите на жреца задълбочени познания по религия, не съм сигурен какво е истина. Макар и някога да съм чул гласа на Премъдрия господ, сега, на стари години, признавам, че да чуваш и да слушаш са две различни неща. Светът си остава загадка за мен.

Ширик пристъпи направо към въпроса.

— Готов съм да финансирам керван до Китай. Фан Чъ направи силно впечатление както на мен, така и на моя колега от съседното херцогство Уей.

Ширик посочи жълтокожия си помощник — човек с доста непривлекателен вид, сляп с едното око и блед като лунен камък. Ширик си служеше само с точни данни. Беше осведомен, че Уей е херцогство, а не царство. Жадно събираше информацията, от която се интересуваше, и успееше ли да се добере до нея, помнеше дори най-малките подробности. Като изключим Дарий, не познавам друг човек, който да изпитва такъв силен интерес към дребните неща на този свят.

— Естествено, има и трудности — каза Ширик, което явно искаше да постави длъжника си в отбранителна позиция.

— Многобройни, но преодолими, Господарю Ширик.

Фан Чъ вече се учеше да говори персийски и неговата реч бе в съзвучие със странния акцент на иначе отличния персийски, който говореше самият Ширик. Ширик бе вавилонец, а вавилонците и до днес избягват да учат персийски, като се ръководят от многократно опровергаваното съображение, че рано или късно персите ще си отидат или ще бъдат асимилирани от по-старата и по-висша вавилонска култура.

Известно време обсъждахме пътищата към Китай. Най-безопасен изглеждаше пътят по суша през Шравасти до планинските проходи. Всички се съгласиха, че морският път е безкрайно дълъг, а пътеката от Бактрия е непроходима поради скитските племена. Докато говорехме, Ширик с такава скорост местеше направените от слонова кост топки на сметалото, че те губеха очертанията си и напомняха крилата на птицата колибри.

— Естествено, еднократен керван не би имал стойност.

Ширик ни предложи вино в чаши от чисто злато, чието блестящо великолепие бе в пълен контраст с прашните плочки по стените, напомнящи срутените тухли на някой мъртъв град. Но златните чаши бяха плод именно на тези неугледни и безкрайно полезни плочки.

— Да допуснем, че керванът се добере до Лу или Уей. Да допуснем, че следващият керван пристигне благополучно във Вавилон със стоки, чиято стойност надвишава стойността на изпратените оттук. Да допуснем, че всичко това стане, макар че шансовете първият керван да не пристигне са седем към едно, а за втория, който ще очакваме във Вавилон, са още по-лоши — единадесет към едно.

Предположих, че по някакъв начин е пресметнал тези вероятности на сметалото.

— Но аз съм готов да рискувам. От пет поколения нашето семейство мечтае да открие път между Вавилон и… извинете, между Персия и Китай. С индийските царства поддържаме непрестанна връзка. — Ширик се обърна към мен. — Търговецът банкер, чиито услуги си ползувал във Варанаси, е наш уважаван колега. Разбира се, ние двамата с него няма да се срещнем на този свят, но един-два пъти годишно успяваме да разменим съобщения и търгуваме, доколкото можем.

За по-малко от половин час Ширик успя да изложи подробно идеята си.

— Вярваме, че това начинание ще има голям успех, ако ти тръгнеш с кервана като посланик на Великия цар в Средното царство. Както знаеш, китайците все още твърдят, че империята им съществува.

— Тя и съществува, и не съществува — каза Фан Чъ.

— Тази мисъл е достойна за Буда — отбеляза Ширик. Бях поразен от факта, че чувам името на Буда от един вавилонски банкер на две хиляди мили от бреговете на Ганг. Почти не съществуваше нещо, което Ширик да не знаеше за света, с който бе принуден да търгува.

— Освен това, прости ми за дързостта, но те съветвам да заминеш преди началото на пролетния поход.

— Няма да има пролетен поход — отговорих аз.

На лицето на Ширик се появи вече познатата ми, едва забележима загадъчна усмивка.

— Не мога да противореча на царския съгледвач. Аз съм един обикновен, нищожен човек, Господарю. Затова си позволявам само да спомена, че ако по някакво чудо Еретрия и Атина бъдат нападнати едновременно по суша и по море, разноските за това нашествие ще са огромни. Ако започне такъв поход, „Егиби и синове“ с радост, с голяма радост ще дадат своя принос. Искам да подчертая това. Но от гледна точка на големите военни разходи бях посъветвал царския съгледвач, който ни е удостоил с присъствието си днес, да подшушне на славния суверен, че мисията за Китай трябва да бъде изпратена преди персийската флота да отплава за Самос.

— Тази година няма да има Гръцка война — настоях аз, непоколебим в невежеството си. — Говорих с… — Едва не допуснах непростимата за един царедворец грешка: да повтори на всеослушание поверителен разговор с Великия цар.

— Да, да. С Господаря адмирал Мардоний. — Ширик побърза да ме спаси от неразумната постъпка. — Твоят най-скъп приятел след най-скъпия ти приятел Господаря Ксеркс, престолонаследника, вицекраля на Вавилон… Да, да.

Държеше се с мен така, както някой гръцки философ, който по случайност е роб, би се държал със сина на господаря си. Едновременно раболепно и достойно, учтиво и презрително.

— Да — отвърнах аз. — Току-що бях при Мардоний. Няма да има война. Здравословното му състояние не му позволява да предвожда похода.

— Последното е съвсем вярно. Господарят Мардоний няма да оглави войските на Великия цар. Но война ще има. Командуването ще бъде разделено. Не издавам държавни тайни, защото, ако това е толкова секретно, как би могъл да го знае бедният Ширик от „Егиби и синове“? Единият командуващ ще бъде Артаферн, синът на лидийския сатрап. Другият — мидиецът Датис. Шестстотин триери ще се срещнат при Самос. После ще отплават за Родос, Наксос, Еретрия, Атина. Но ти знаеш всичко това, Господарю. Просто се забавляваш с наивността на един стар човек, решил да ти разказва неща, известни за всекиго, който присъствува на съветите на Великия цар.

Положих всички усилия да си дам вид, че главата ми е хранилище на държавни тайни. В действителност бях зашеметен. Не се учудих, че банкерът е осведомен за неща, които за мен са неизвестни. Смущаваше ме друго: бях почти сигурен, че Мардоний не знае нищо за пролетния поход, и съвсем сигурен, че Ксеркс не подозира за плановете на баща си. Ако Ширик бе прав, това означаваше, че по неизвестни причини гръцката фракция още веднъж е успяла да убеди Великия цар да води война на запад.

В онези дни Ксеркс обичаше да скита из Вавилон преоблечен. Носеше халдейско наметало с качулка, под която криеше издайническата ахеменидска брада и от лицето му почти нищо не се виждаше. Приличаше на не особено преуспяващ млад търговец от някое село по горното течение на реката. На протестите на Атоса срещу тези авантюри отговаряше: „Ако е съдено да ме убият, ще ме убият. Каквото е писано, ще се случи.“ И то един ден се случи.

Когато беше млад, Ксеркс никога не оставаше съвсем сам. Царица Атоса се грижеше за това. Където и да отидеше, стражите винаги бяха наблизо. И все пак тези експедиции ме тревожеха.

— Защо се излагаш на такъв риск?

— Приятно ми е. Освен това, тъй като никой не знае кога точно ще ми хрумне да изчезна, аз самият не знам, изключено е да ми устроят засада, нали така?

Двамата с Ксеркс изчезнахме на следващия ден след разговора ми с Ширик. Освободих глашатаите и стражата си, а придружителите на Ксеркс от личната му охрана се преоблякоха така, че да приличат на селяни, дошли на пазар. Щастлив и доволен, Ксеркс ме разведе из частните публични домове, които са много по-хубави от заведенията на храмовете. В добър частен дом е възможно да хапнеш отлично, да послушаш музика и да се наслаждаващ на момичета от всички краища на света. Някои от тези момичета са много красиви и всички са здрави.

Любимото заведение на Ксеркс се намираше на една уличка между задната стена на храма на Ищар и пазара за камили. Съдържателка и управителка на заведението беше мустаката жена, която не подозираше кои сме. Но винаги посрещаше с подчертана любезност сивоокия млад персиец, който плащаше добре и не й създаваше неприятности. Всеки път отваряше вратата с думите: „Красиви млади принцове, вие сте слънце в мрака! Заповядайте, заповядайте!“

Колкото и да бе неуместно в тази обстановка, съдържателката говореше езика на стария вавилонски двор. Твърдеше, че там е прекарала детството си като конкубина на Набонид. Но конкурентките й в квартала ни уверяваха, че навремето е била готвачка, а не конкубина. Вавилонската злост е изтънчена и забавна, стига да не е насочена към теб.

— Старата глупачка си въобразява, че е била вавилонската царица — ни каза възрастната управителка на съседно заведение. — А беше по-нисша от нисшите. Чудя се как такива мили момчета като вас могат дори да се приближават до къщата й. Там има какви ли не болести. А отгоре на всичко, тя е евнух. Не знаехте ли? Не забелязахте ли брадата й?

Както винаги платихме предварително, което забавляваше Ксеркс. Правеше му удоволствие да се преструва, че е простосмъртен като другите. Както винаги аз платих и за двамата. Престолонаследникът не може да носи кесия с пари. След това ни въведоха в голяма стая на последния етаж, където се излегнахме един до друг на нисък диван.

Домакинята не бе забравила, че Ксеркс обича хелбонско вино и ни изпрати една по една десетина гарафи. Поднасяха ги различни момичета — хубав начин да се покаже стоката на заведението. В съседната стая свиреха фригийска музика. Когато последното момиче остави гарафата и излезе, разказах на Ксеркс за посещението си при Ширик.

Ксеркс се бе излегнал на една възглавница с чаша в ръка. Затвори очи и промърмори:

— Не.

— Великият цар не ти ли е казал? — попитах аз.

В стаята бе топло и всичко край нас, дори виното, бе просмукано от миризмата на ливан. Не мога да разбера защо хората така харесват този тежък аромат. Сигурно защото се среща рядко. Сатрапът на Арабия доставя на Великия цар тридесет хиляди килограма годишно като данък.

— Баща ми не ми казва нищо. Говорим за строителство. Говорим за… — Ксеркс направи широко движение с ръка, жест, от който трябваше да се разбира цялата Вавилонска сатрапия — за всичко това и как трябва да се управлява то, пък аз неправилно го управлявам… Все нещо не е както трябва. — Ксеркс въздъхна. — Датис не представлява заплаха. Но братовчед ми Артаферн…

— Да се надяваме, че е наследил военните способности на баща си. Бях там, когато Сарди изгоря поради нехайството на стария.

— И Гобрий не го бива като войник, а виж сина му. — За моя изненада Ксеркс се усмихна за първи път, откакто му бях съобщил новината. — Е, поне командуващият няма да е Мардоний — каза той и плесна с ръце. На прага се появи едно момиче. — Искам лидийска музика и лидийски ястия.

След по-малко от минута поръчката му бе изпълнена. Носеха блюдо след блюдо, а дванадесетструнната арфа свиреше мелодия след мелодия. Успявахме да разменим по някоя дума в паузите между отделните блюда.

— Направих всичко възможно — започна Ксеркс. — Казах на Дарий, че напролет трябва да тръгнем на изток.

Ксеркс пъхна ръката си в глиненото гърне с подсладен мед и борови ядки.

— А той какво отговори?

— Съгласи се. Каза: „Да, трябва да тръгнем на изток.“ Той си е такъв, разбира се. Каза „трябва да тръгнем“ и ме накара да повярвам, че е казал „ще тръгнем“. Все пак… има нещо, което не мога да си обясня. Той наистина бе развълнуван от твоя разказ.

— Тогава защо?…

— Не знам защо. Никога не знам защо. Очевидно гърците в двора са го убедили. Най-вече Хипий. Той по някакъв начин влияе на баща ми. Не мога да разбера как. Но всеки път, когато старецът каже: „В името на Атина и Посейдон се кълна, че още веднъж ще извърша жертвоприношение на Акропола“ — Ксеркс чудесно имитираше звънливия глас на Хипий, в който едва напоследък бе започнало да се прокрадва старческо потреперване. — Очите на Дарий се пълнят със сълзи и той се заклева, че ще му помогне.

— Какво ще кажеш за спартанския цар?

— Питай майка си — отвърна Ксеркс и направи кисела гримаса. — Нямам вземане-даване с него. Предполагам, че иска да го върнем на власт. Какво друго? Говори се, че е добър войник. Да се надяваме, че Лаида го е научила да се къпе поне от време на време.

— Скарани сме с Лаида.

— Заради гърците ли?

Кимнах.

— И заради тебе. И заради Мардоний.

Ксеркс се повдигна на лакът. Привлече ме към себе си така, че бузата ми се допря до меката му къдрава брада. Докато ми шепнеше, вдъхвах аромата на санталово дърво от дрехите му и усещах топлината на устните му: „Дава ли тя отрова на Мардоний?“

Отдръпнах се.

— Не — отговорих аз високо и съвсем спокойно. — Мисля, че момичето изобщо не го обича.

— Но на мен ми казаха, че го обича, че чезне по него, ден след ден, капка по капка. — Ксеркс се забавляваше от нашата игра.

— Аз пък съм убеден, че момичето иска някои хора да си мислят, че е влюбена в него, но тя всъщност не е.

Ксеркс кимна.

— Разбирам. Въпреки това…

За моя приятна изненада пред нас затанцуваха две индийски танцьорки. Бяха близначки от Таксила и много се учудиха, когато ги заговорих на родния им език. Помолих ги да изпълнят един прочут индийски танц. Ксеркс бе във възторг от начина, по който движат коремите си. В паузата между танците сподели с мен, че все още не е съвсем сигурен дали ще наследи трона.

— Невъзможно е да не го наследиш.

Признавам, че бях започнал да се отегчавам от тези негови, както си мислех, безпричинни страхове. Ксеркс бе престолонаследник от няколко години. Нямаше съперник.

— Гобрий не се е отказал от претенциите си, че внукът му трябва да наследи трона. — Ксеркс бе развил мания по този въпрос. — А Артобазан не е забравил, че навремето и той бе престолонаследник.

— Аз пък съвсем бях забравил за този случай.

Случаят беше такъв: дворът бе в Екбатана, когато Дарий неочаквано обяви, че заминава за северната граница и тъй като персийският (по-точно мидийският) обичай го задължава да посочи наследник, преди да напусне страната, той избра най-големия си син Артобазан. Ние с Ксеркс бяхме тогава тринадесет-, най-много четиринадесетгодишни. Не обърнах внимание на тази новина, докато Лаида не ме попита как е реагирал Ксеркс. Отговорих й, че изобщо не е реагирал, но тя недоверчиво поклати глава. Години по-късно Ксеркс ми разказа какво усилие му е струвало да прикрие ужаса си.

— Но ако Дарий не се бе върнал от границата, Артобазан щеше да стане Велик цар и всички синове на Атоса щяха да бъдат убити.

Докато пиехме последната гарафа вино, Ксеркс заговори за брат си Ариамен, у когото също виждаше потенциален съперник. Ариамен бе сатрап на Бактрия, а бе известно, че там по всяко време може да се очаква въстание.

— Шпиони ми съобщиха, че има намерение да заеме мястото ми.

— Как?

— Отрова. Въстание. Не знам.

— А какво мисли Атоса за този… свой син?

— Тъкмо тя ме предупреди — поклати глава Ксеркс. Фактът очевидно го озадачаваше. — Знаеш ли, от всичките си братя и половин братя съм обичал само Ариамен, а ето че той възнамерява да ме убие.

— Ти би могъл да го изпревариш.

Ксеркс кимна.

— Но Бактрия е далеч. Затова се надявах… — той постави ръка на рамото ми — че ще тръгнеш за Китай по северния път през Бактрия.

Ксеркс примижа с котешките си очи. Замръзнах от ужас.

— Това е много… страшно…

Как, чудех се, ще убия сатрапа на Бактрия в собствената му столица?

— Е, още не си го получил. Но имай предвид, че един ден ще ти се наложи да засвидетелствуваш обичта си към брата на жена си.

Гледах го смаяно през същата винена мъгла, през която ме гледаше и той. После Ксеркс ме прегърна. Сияеше от радост.

— Уговорил съм всичко с блюстителите на закона. Успях да ги убедя. На Нова година ще се ожениш за сестра ми.

— Не съм достоен.

Такъв е общоприетият отговор. Но в този случай той ми се стори съвсем уместен. Кой бях аз, та да се женя за дъщерята на Великия цар? Така и казах. Изтъкнах и други доводи. Но Ксеркс не слушаше моите възражения.

— Искаме да си от нашето семейство. Поне аз държа на това. Атоса много се радва.

— А какво казва Великият цар?

— Отначало бе недоволен. Но после заговори за Зороастър и колко е разочаровал последователите на дядо ти, които цени по-високо от всички магове. Нали знаеш, всички онези приказки, дето ги говори, когато иска да получи нещо, без да даде нищо. Както и да е, накрая си повярва, че сам е дал идеята да те ожени за дъщеря си, за да смеси кръвта на Кир Велики с кръвта на святия Зороастър. Да смеси моята кръв по-точно, защото той е толкова роднина на Кир Велики, колкото и ти.

Не си спомням ясно остатъка от деня, който прекарахме в публичния дом. Спомням си смътно, че с Ксеркс си поделихме близначките индийки. По едно време съдържателката ми даде някакво силно питие, което за момент проясни главата ми, но после пак ме заболя.

Здрачаваше се, когато двамата неуверено си проправяхме път през блъскащата се тълпа към новия дворец. В подножието на зикурата го попитах:

— За коя от сестрите ти ще се оженя?

— Ще се ожениш за… — Ксеркс замълча. Замисли се напрегнато. После поклати глава. — Не си спомням. Познавам само две от петте. Няма значение. Атоса каза, че е най-добрата. Защо не попиташ Лаида? Тя познава харема.

— Не си говорим.

— Е, попитай Атоса. Или просто изчакай и ще видиш.

Ксеркс стоеше засмян и силуетът му се открояваше на фона на бронзовия залез.

— В края на краищата, има ли някакво значение? Жениш се за Ахеменидка, а това е най-важното нещо на този свят.