Гор Видал
Сътворението (19)

8.

Великият цар ме прие в работната си стая. Тази стая и досега се пази непокътната от времето, когато беше жив. Тя е квадратна, с висок таван. Единствените мебели в нея са маса от чист порфир и несъответствуващо висок дървен стол без облегалка, на който Дарий обичаше да се настанява, когато не се разхождаше, диктувайки на секретарите. Те седяха с кръстосани крака около масата на пода. Щом свършеше да диктува, чиновниците му четяха доклади от сатрапи, царски съгледвачи, държавни съветници, посланици. А документите, предназначени само за Дариевите очи, бяха написани на специален език с опростен синтаксис. Общо взето, съставянето на тези текстове изискваше доста умение и труд. Но както вече споменах, на Дарий повече му се удаваха сметките. Можеше да събира, да изважда и дори да дели наум, без видимо да използува пръстите си.

Въведе ме главният дворцов управител — старец, останал още от времето на Кир. Докато правех поклоните пред Великия цар, двамата секретари се измъкнаха покрай мен бързо и плавно като змии. Великият цар ми даваше нещо неповторимо — аудиенция насаме. Сърцето ми се разтуптя и ушите ми забучаха толкова силно, че едва успях да чуя заповедта на Дарий:

— Стани, Кир Спитама!

Изправих се с чувството, че ще припадна. Макар почтително да отвръщах погледа си от него, все пак забелязах, че през годините, които бях прекарал в Сарди, Дарий бе остарял чувствително. Този ден не бе имал търпение да му направят косата и изпод синьо-бялата лента — единствения царски белег по него — се подаваха побелели къдри. Прошарената му брада бе сплъстена.

Дарий доста дълго ме гледа втренчено. Десният ми крак неволно потреперваше. Надявах се, че жреческата ми одежда ще прикрие този външен израз на дълбокия ужас, който изпитвах.

— Ти ни служи добре в Сарди — лаконично заяви Дарий. Дали този полукомплимент не бе увод към зловещото „но“?

— Служа във всичко на Великия цар, чиято светлина…

— Да. Достатъчно — прекъсна Дарий церемониалния отговор. Отмести куп папирусни свитъци от египетската сатрапия. Познах йероглифите. После рови из куп документи, докато намери правоъгълно парче червена коприна, върху което с изящни златни букви бе изписано някакво послание — великолепен, макар и непрактичен начин за кореспонденция.

Не можех да разбера на какъв език е посланието. Със сигурност не беше нито на персийски, нито на гръцки.

— Това идва от Индия — обясни Дарий. — От царя на някаква тамошна държава, за която не съм чувал. Желае да търгува с нас. Винаги съм искал отново да се насоча към Индия. Там е бъдещето ни. На изток. Неведнъж съм го казвал. Ясно е, че на запад няма нищо, което да си струва да притежаваме. — После продължи със същия тон: — Няма да бъдеш Върховен зороастриец. Това е моето решение.

— Да, Господарю на всички земи.

— Подозирам, че изпитваш облекчение. — Дарий се усмихна и аз наистина се успокоих.

— Моето желание винаги е било да служа само на Великия цар.

— Двете неща не са ли едно и също нещо?

— Двете неща неизменно съвпадат, Господарю. — Очевидно това нямаше да е денят на моята екзекуция.

— Хистасп не би се съгласил с теб — отвърна Дарий и после, за мое учудване, се изсмя така, както се смее планински воин. Насаме никога не прибягваше до изисканото дворцово покашляне.

— Баща ми те обичаше. Искаше да станеш Върховен зороастриец. Същото, разбира се, иска и царицата.

Отново изпитах безпокойство. Дарий явно знаеше всяка дума, разменена между Атоса и мен. Той небрежно прокара пръсти по златните букви на копринения квадрат.

— Но аз съм решил друго. Това не е твоето призвание. Винаги ми е било ясно, както е ясно и на Премъдрия господ, първия от всички богове.

Дарий замълча, сякаш очакваше да го обвиня в светотатство.

— Разбирам, Господарю, онова, което винаги е било ясно на теб. — Не можах да кажа нищо по-подходящо.

— Тактичен си за разлика от дядо си, което е хубаво. Кир щеше да отсече главата на Зороастър, ако му бе говорил така, както говореше на мен. Но аз съм… снизходителен. — Дарий прокара пръстите на грубата си войнишка ръка по златното писмо върху червената коприна. — В религиозните дела — прибави той. — В другите дела…

Замълча. Разбрах, че се мъчи да реши до каква степен може да бъде откровен с мен.

Мисля, че накрая Дарий бе толкова искрен с мен, колкото изобщо някога си е позволявал да бъде. В края на краищата тайната на абсолютната власт се крие в пазенето на тайна. Единственият човек, който трябва да знае всичко, е монархът. Може да споделя различни неща с други хора. Но цялостният поглед върху всичко трябва да е достъпен само за него. Само той е златният орел.

— Не съм доволен от войната с Гърция. Хистией мисли, че може да я спре, но аз се съмнявам в това. Сега разбирам, че войната няма да свърши, докато не унищожа Атина, а това ще отнеме много време и много пари и накрая ще съм прибавил към империята няколко каменисти къса от западния континент, където растат само онези отвратителни маслини.

Дарий споделяше типичното за персите отвращение към маслините. Нашият западен свят се дели на хора, които се хранят само с маслини, и други, които имат достъп до най-разнообразни благородни масла.

— Надявах се, че през последните си години ще мога да тръгна на изток, откъдето изгрява слънцето. Символът на Премъдрия господ — добави той, като ми се усмихна. Почти сигурен съм, че Дарий не вярваше в нищо друго, освен в собствената си съдба. — Да речем, че Гръцките войни няма да ми отнемат повече от година-две, а аз ще издържа още година-две.

— Да живее вечно Великият цар! — извиках високо, както изискваше обичаят.

— Това е и моето желание. — Насаме Дарий напълно пренебрегваше церемониите. Всъщност в онези случаи, когато сме били сами, имах чувството, че сме двама сарафи или керванджийски търговци, които се мъчат да измислят начин, за да скубят купувачите на пазара.

— Можеш ли да смяташ?

— Да, Господарю.

— Бързо ли учиш езици?

— Мисля, че да, Господарю. Научих малко лидийски и…

— Остави лидийския, Кир Спитама. Имам нужда от пари. Имам нужда от много пари…

— За Гръцките войни… — Бях направил непростимото. Макар да не бях задал директен въпрос, бях го прекъснал.

Но Дарий изглеждаше доста доволен, че може да води нормален разговор с мен.

— За Гръцките войни. За това, което строя в Персепол. За отбраната на северната граница. Мога, разбира се, да увелича налога, който плащат верните ми роби, но поради въстанието на йонийските гърци, безредиците в Кария и новия претендент за престола във Вавилон моментът е неподходящ за увеличаване на данъците. А ми трябват пари. — Дарий замълча.

В известен смисъл сигурно през цялото време съм знаел защо ме е повикал.

— Искаш от мен да отида в Индия, Господарю.

— Да.

— Искаш да създам търговски връзки?

— Да.

— Искаш да изследвам устройството на индийските държави?

— Да.

— Желанието ти е да прибавиш Индия към Персийската империя?

— Да.

— Господарю, не бих могъл да мечтая за по-велика мисия!

— Добре. — Дарий взе в ръка червеното послание. — Тези хора желаят да търгуват с Персия.

— Какво имат за продан, Господарю?

— Желязо. — Дарий ми отправи очарователна дяволита усмивка. — Научих, че точно тази страна е цялата от желязо. Но както се говори, навсякъде в Индия е пълно с желязо и който завладее тези мини, ще забогатее. — Той приличаше на млад търговец, който замисля ловка сделка.

— Искаш да сключа договор, нали?

— Хиляди договори! Искам пълен доклад за финансите на всяка от страните, която посетиш. Искам да знам какво е състоянието на пътищата, как се събират данъците и дали секат монети, или си служат с размяна. Проучи как снабдяват и придвижват армиите си. Разбери какви култури отглеждат и колко реколти събират на година. Обърни особено внимание на боговете им. Моята политика винаги е била да поддържам онези религии, които имат много привърженици. Щом си дадеш вид, че почиташ местния бог, жречеството веднага минава на твоя страна. А спечелиш ли жреците, не ти трябва много войска, за да поддържаш реда. Това е от жизнено значение за нас. Ние, персите, сме малко, а светът е огромен. Също както Кир и Камбиз, и аз управлявам неперсийското население чрез жреците му. Точно тук ти можеш да бъдеш много полезен. — Тонът на Дарий стана заговорнически. Той дори понижи глас. — Слушал съм разкази, че Зороастър е високо почитан от някои индийци. Така че ще бъдеш не само мой посланик, но и жрец.

— Като жрец ще бъда длъжен да проповядвам, че няма друг бог освен Премъдрия господ. Ще бъда длъжен да се боря срещу дяволите, почитани от индийците.

— Нищо подобно няма да правиш — каза твърдо Дарий. — Ще бъдеш любезен с всички жреци. Ще намираш сходства между техните богове и нашите. Няма да ги предизвикваш. Един ден ще трябва да управлявам Индия. Жреците ще ми бъдат необходими. Ето защо трябва да ги… очароваш. — Тази дума бе от речника на Атоса.

Поклоних се ниско.

— Ще ти се подчинявам във всичко, Господарю.

Дарий шумно стовари обсипаната си с пръстени ръка върху масата. Появи се дворцовият управител. Водеше двама души. Единият бе индийски евнух. Другият бе мореплавателят Скилакс, с когото се бях запознал в Халикарнас. Великият цар се държеше със Скилакс почти като с равен и не обръщаше внимание на евнуха, който се тресеше от страх.

Дарий посочи голямата кожена чанта, която Скилакс държеше в едната си ръка.

— Взел си я. Хубаво. И аз ще взема моята.

Дарий отмести един гоблен, който изобразяваше Камбиз на лов за елени. Любопитно е, че не си спомням да съм виждал в двореца гоблени с образа на Дарий. Но Камбиз беше навсякъде. Доколкото знам, в Суза има само един гоблен, на който е изобразен Кир. Намира се в залата на царицата — недодялана работа, върху която и молците доста са се потрудили.

Зад гоблена се откри дълбока ниша, а вътре имаше обикновен сандък, подобен на онези, в които търговците държат парите си. Дарий отвори капака и започна да рови вътре. После извади малък меден щит. Междувременно Скилакс вече бе извадил подобен щит от кожената си чанта.

Никога по-рано не бях виждал истинска карта на пътищата. Всъщност единствената карта, която бях виждал, имаше доста фантастичен вид и покриваше цяла стена в новия дворец във Вавилон. На нея със скъпоценни камъни бяха отбелязани градовете и пристанищата на Вавилония, Мала Азия и Египет — такива, каквито са били по времето на Навуходоносор. Понеже вавилонците са добри математици, предполагам, че разстоянията са били точни.

Дарий сам постави двете медни карти на Индия една до друга на масата. След това започна да посочва съществените различия между неговата карта и тази на Скилакс.

— Няма спорове само за река Инд, която ти ми картографира.

Дарий проследи дългата ивица на реката, която тече от високите планини на изток от Бактрия чак до разклонената си делта там, където се влива в така нареченото Индийско море.

Скилакс каза, че неговата карта е по-нова, но се съгласи, че и на двете не може да се вярва.

Неочаквано Дарий хвърли червения копринен квадрат на пода, за да може индийският евнух да го прочете.

— От кого е това послание? И откъде е? — попита Дарий, а после се обърна към Скилакс: — Каква част от Индия всъщност успя да видиш?

— Реката, Господарю. Части от делтата. Град Таксила на север.

— Тези земи са мои, нали?

— Да, Господарю. Цялата долина на изток от Инд сега е твоята двадесета сатрапия. Границата е горе-долу тук. — Скилакс докосна едно място на картата. — На изток е земята на петте реки, която индийците наричат… как я наричаха? — Скилакс погледна към пода, където евнухът напрегнато четеше посланието.

— Пенджаб, Всемогъщи адмирале.

— Пенджаб. След това, на север, е царство Гандхара…

— Мое царство.

— Царят ти плаща данък, Господарю — тактично отбеляза Скилакс. След това проследи криволичещата линия на река Инд от север на юг. — Тринадесет месеца пътувах, Господарю, от високите планини до делтата. Но накрая всичко това стана твое.

— Да не говорим за годишния данък от триста и петдесет златни таланта^[1] в златен пясък. — Дарий шумно се облиза — просташки жест, забранен за останалите. — Това е най-големият годишен данък измежду всичките ми сатрапии, включително Египет. А само си помисли какъв ще бъде приходът от всичко това! — Крепката му ръка се плъзна от ляво на дясно, от запад на изток, по медния диск. После се намръщи. — Но каква е тази работа? Моята карта показва две реки и три града, чиито имена не мога да прочета. И после… виж каква форма има! Моята Индия е като правилен кръг. Твоята е нещо като полуостров. И какво има тук в най-далечния край? Море ли има? Или това е краят на света и оттам падаме в пропастта?

— Има друго море, Господарю. Има още високи планини и джунгли, а след това голяма империя, поне така твърдят.

— Китай? Да, чувал съм името. Но къде се намира той?

— През царуването на Кир, Господарю, веднъж е имало пратеници от Китай. Дошли са с коприна и нефрит.

— Знам, знам. Чел съм описа. Искам да търгувам с тях. Но е трудно да имаш работа със страна, чието местоположение е неизвестно. Скилакс, бленувам за крави! Неудържимо желая крави! — Дарий се изсмя.

Скилакс се усмихна, но не посмя да се засмее с глас.

Бях озадачен. Нямах представа в какъв смисъл бе споменал тези крави. По-късно, в Индия, щях да чуя този израз стотици хиляди пъти. Кравите са били мярката за богатство на онези арийски племена, които завзели Персия, също както завзели Асирия, Гърция, Индия. И въпреки че богатството вече не се измерва с крави, високоцивилизованите индийски потомци на тези живели много отдавна арийски крадци на добитък все още казват: „Бленувам за крави“, когато искат да кажат, че желаят богатство. Като истински арийски главатар Дарий постоянно бленуваше за крави — един израз колкото познат за Ахеменидите и индийските арийци, толкова непознат за нас останалите.

— Добре, Скилакс, дошло е време да се сдобием с още крави. Очевидно поканени сме да посетим краварника. От… къде е това място? — Дарий погледна надолу към евнуха.

— Магадха, Велики царю. Посланието е от царя им, Бимбисара. Изпраща ти поздрави от столицата си, Раджагриха.

— Какви особени имена имат. По-трудни от гръцките. Е, добре, Скилакс, знаем, че си грък. Къде е Магадха? Няма я на моята карта.

Скилакс посочи една дълга река, която започваше от северозападния и свършваше в югоизточния край на картата.

— Това е реката Ганг, Господарю. Тук, на юг от реката, се намира царство Магадха. Раджагриха трябва да е някъде тук. Всички тези неща не са отбелязани както трябва.

— Искам точна карта на цяла Индия, Кир Спитама.

— Да, Господарю.

Вълнуваше ме мисълта за приключения, но ме ужасяваше необятността на Индия: да пътуваш цели тринадесет месеца само за да се спуснеш по течението на една река.

— Какво друго съобщава този… индиец?

— Съобщава, че навремето дядо му разменил пратеници с Великия цар Кир, и още, че самият той е в тесни връзки с царство Гандхара…

— Моето царство.

— Да, Велики царю.

— Но този Бимб… как му беше името, не признава ли моята власт?

— Целият свят я признава! — Евнухът трепереше неудържимо.

— Но не и той. Това означава, че ще имаме много работа. Той иска да търгува с нас, така ли?

— Да, Велики царю. Споменава желязо. Тиково дърво. Рубини. Маймуни.

— Всичко, което ми е по сърце! — Дарий чукна по картата с показалеца си. Чу се звук, сякаш удари миниатюрен гонг. После взе червената коприна от евнуха и я доближи до лицето си. На стари години Дарий разви силно късогледство. Внимателно отлепи една златна буква от червената коприна. После достави парчето между зъбите си и както правят бижутерите, захапа метала. — Злато — заяви той щастливо. — И то от най-доброто.

Дарий изплю златото на пода и закачливо побутна с крак евнуха.

— Ще изготвиш послание до този Сарибимба. Пиши му, че Великият цар, господар на всички земи, Ахеменидът и прочие гледа с добро чувство на своя слуга и благоволява да му изпрати като посланик човек близък до сърцето си, Кир Спитама, внук на Зороастър, арийския пророк — подчертай арийски и факта, че сме една раса, разделена само от географското разстояние. Раздяла, която лично аз намирам за непоносима. Не, това последното не го пиши. Не искаме да го плашим. Пиши му, че ще плащаме за желязото със златни монети — ако използуват монети — или в натура, ако не използуват. Направи го както е прието, списък на стоките, които нашите складове предлагат. Ти си индиец, знаеш какво ще им хареса. Откъде си?

— От Кошала, Велики царю. Това е най-древното и славно арийско царство. Намира се на север от Ганг.

— Кой е вашият владетел? Не мога наистина да го нарека цар. Има само един цар на тази земя.

— Ако все още е жив, Господарю, казва се Пасенади, свят и добър човек. Сестра му е жена и върховна царица на Бимбисара в Магадха, а майка му е…

— Спести ми подробностите. Но предай всичко на посланика ми. — Дарий ми се усмихна. Мечтите за крави му придаваха младежки вид. Разрошените посивели коси изглеждаха почти руси, а сините очи блестяха. — Приготви се, Кир Спитама. А ти там долу, трябва да го научиш да говори, както се говори в онзи край на света. Ще пътуваш с моя посланик. — Дарий подритна евнуха за довиждане. — Подготви подобно послание и за онзи там, твоя владетел. Представи посланика ми и прочее.

Щом излезе евнухът, Скилакс и Дарий започнаха да обмислят плана на пътуването — моето пътуване.

— Ще тръгнете по пощенския път до Бактра. Това сигурно ще ти е приятно — обърна се Дарий към мен. — Ще видиш стария си дом. Бях там миналата година. Целият е наново построен. — Той проследи една линия на картата. — После можете да минете оттук, покрай река Окс^[2] до високите планини. Ще прекосите през този проход, макар че той може и да не съществува. Така е с проходите, когато ти трябват. След това сте в Гандхара, откъдето можете да пътувате разкошно надолу по Инд до… до къде? — Дарий се обърна към Скилакс.

— Таксила. От Инд е три дни път до града, където се събират всички пътеки на керваните.

— Пътеки? Няма ли пътища?

— Ако говорим точно, не. Господарю. Но там е равнина и пътеките са добре очертани. От друга страна, джунглите са гъсти. Има много диви зверове, бандити. Ще ни е необходима рота войници. Освен това трябва да прекосим пет реки, преди да стигнем до река Ямуна. После с лодки и салове ще се спуснем до равнината на Ганг, където са шестнадесетте царства.

— Откъде знаеш всичко това? — Дарий доста учудено погледна Скилакс. — Никога не си бил на изток от делтата на Инд.

— И аз бленувам за крави, Господарю — отговори Скилакс, — за теб, разбира се.

Дарий сърдечно прегърна Скилакс. За такава прегръдка всеки от царските синове и братя би дал поне едната си ръка.

— Ще получиш своите крави, Скилакс. Грижи се за момчето — посочи ме той безцеремонно. — Ще получиш сто войници — достатъчно, за да пазят посланика, но недостатъчно, за да изплашат говедарите. Както се полага, ще получиш и придружвачи, картографи, архитекти. Евнухът… как му беше името?… ще приготви подходящи подаръци за двамата владетели. Но да е нещо по-скромно. В края на краищата като господар на всички земи съм господар и на техните. Това право ми е дадено от… от Премъдрия господ! — добави той явно за да ми достави удоволствие.

После Дарий се обърна към мен. С учудване забелязах, че сме еднакво високи. Дотогава го бях смятал за гигант. Великият цар ме погледна право в очите и аз много се смутих. Тревожеше ме мисълта, че това не е позволено, докато тъмносините му очи с леко зачервени клепачи продължаваха да ме гледат напрегнато.

— Трябва да оправдаеш надеждите ми, Кир Спитама. Давам ти една година. Най-много две. През това време искам да науча всичко, което е необходимо да знам, за да подготвя завладяването на Индия. Искам да стигна до края на света. Или до Китай. Което от двете е по-близо.

— Твоята дума е закон, Господарю.

— Индия ще бъде последният ми дар за персийския род. Затова бъди наблюдателен, хитър, възприемчив. Ще проповядваш Истината, но няма да смущаваш последователите на Лъжата.

Дарий съвсем основателно се страхуваше от усърдието на истинския зороастриец. А нямаше намерение да настрои против себе си шестнадесет индийски царства поради религиозния фанатизъм на посланика си.

— Ще постъпя както повелява Ахеменидът. — Да назовеш Великия цар с името му, е все едно да отправиш ругатня към Премъдрия господ!

— Добре.

Дарий ми подаде ръката си и аз я целунах.

Така станах благородник. Можех да обядвам на неговата маса, ако бъда поканен. Както се развиха събитията, това не се случи, но вече имах установен сан. Бях персийски благородник и знаех, че ако остана жив след изпълнението на мисията си, ще съм си осигурил състояние.