Максим Горки
Сред хората (18)

18

Както на времето огнярят Яков, Осип се разрасна широко в очите ми и закри за мене всички хора. В него имаше нещо много сродно с огняря, но същевременно той ми напомняше дядо, книжника Пьотр Василиев, готвача Смурий и като приличаше на всички хора, здраво заседнали в паметта ми, оставяше в нея своя дълбока следа, вяждаше се там, както окис в медта на камбана. Явно беше, че той има два начина на мислене: денем, на работа, пред хората, неговите живи, прости мисли са делови и по-ясни, отколкото онези, които го спохождат през време на почивка, вечер, когато отива с мене в града, при кумата си, продавачка на палачинки, и нощем, когато не му се спи. Той има особени, нощни мисли, разностранни, като пламъка във фенер. Те хубаво блещукат, ала — къде е истинското им лице, коя страна на една или друга мисъл е по-близка и по-скъпа на Осип?

Той ми изглеждаше много по-умен от всички хора, които бях срещал някога, аз обикалях около него в същото настроение, както около огняря Яков — иска ми се да опозная, да разбера човека, но той се изплъзва, извърта се и е неуловим. В какво е скрита неговата правда! На какво може да му се вярва?

Спомням си, че ми бе казал:

„Сам подири де съм скрит, ха, подири де!“

Самолюбието ми е засегнато, но в мене е засегнато нещо повече от самолюбието — за мен е жизнено необходимо да разбера стареца.

Въпреки цялата си неуловимост той е неизменен. Струва ми се, че още сто години да живее, винаги ще си остане същият, непоклатимо ще се запази между поразително непостоянните хора. Книжникът пораждаше у мене също такова впечатление на устойчивост, но то не ми беше твърде приятно; устойчивостта на Осип е друга, тя е по-приятна.

Непостоянството на хората много силно бие на очи, техните акробатически скокове от едно положение в друго ме объркваха; вече се изморявах да се чудя на тези необясними скокове и малко по малко те гасяха живия ми интерес към хората, смущаваха любовта ми към тях.

Веднъж, в началото на юли, на мястото, където работехме, стремглаво пристигна раздрънкана бричка; на капрата седеше и хълцаше мрачно пиян колар, брадат, без шапка и с разбита устна; в бричката се беше излегнал пиян Григорий Шишлин, държеше го под ръка дебела, румена мома със сламена шапка с яркочервена фльонга и стъклени вишни, с чадър в ръката и с галоши на бос крак. Като размахваше чадъра и се клатушкаше, тя се смееше високо и крещеше:

— Ама дяволи! Панаирът не е открит, няма панаир, а те ме карат на панаира!

Посърнал, раздърпан, Григорий се свлече от бричката, седна на земята и със сълзи заяви на нас, зрителите.

— Н-на колене стоя — премного съгреших! Помислих и съгреших — ето! Ефимушка казва: Гриша! Гриша, казва… Той вярно казва, а вие ми простете! Аз мога всички ви да нагостя. Той вярно казва: веднъж живеем… повече от веднъж не може…

Момата се заливаше от смях, тропаше с крака и галошите й се изхлузваха, а коларят начумерено викаше:

— По-скоро да тръгваме нататък! Вряваджии, да тръгваме, коня не го сдържа!

Конят, стара, грохнала кранта, потънала в пяна, стоеше като закован, а всичко заедно бе непоносимо смешно. Работниците на Григорий просто примираха от смях, като гледаха драгоманина си, неговата гиздава дама и подлуделия колар.

Само Тома не се смееше, стоеше на вратата на магазина до мене и мърмореше:

— Пусна му края, свинята… А в село си има жена, ху-убава булка!

Коларят непрекъснато подканяше да тръгват, момата слезе от бричката, приповдигна Григорий, намести го в краката си, после махна с чадъра и викна:

— Карай!

Като се подиграваха добродушно с драгоманина си и му завиждаха, хората се заловиха за работа по команда на Тома; изглежда, че на него му бе неприятно да вижда Григорий смешен.

— И това ми било драгоманин! — мърмореше той. По-малко от месец остана да работим, ще си идем на село… Не изтрая…

Яд ме беше за Григорий — тази мома с вишните бе така обидно безсмислена до него.

Често си мислех: защо Григорий Шишлин е драгоманин, а Тома Тучков — работник?

Як, бял момък, къдрокос, с орлов нос и сиви, умни очи на кръглото лице, Тома не приличаше на селянин — ако се облечеше хубаво, би минал за търговски син от добро семейство. Беше навъсен човек, говореше малко и делово. Грамотен, той водеше сметките на предприемача, правеше ведомостите, умееше да накара другарите си да работят както трябва, ала самият той работеше без сърце.

— Всичката работа никога се не свършва — говореше той спокойно. За книгите се изказваше с пренебрежение: — Всичко може да се издаде, аз мога да ти съчиня каквото поискаш, това е празна работа…

Но във всичко се вслушваше внимателно и ако нещо го интересуваше, разпитваше подробно и настойчиво, като мислеше винаги за нещо свое и всичко мереше със своя мярка.

Веднъж казах на Тома, че би трябвало той да е предприемач, но той отвърна лениво:

— Да се боравеше с хиляди наведнъж, пак иди-дойди… Ама за грошове да се разправяш с хората — все едно да преливаш от пусто в празно. Не, аз ще погледам, погледам, па ще ида в манастир, в Оранки. Хубав съм, снажен, белки ме хареса някоя търговка, вдовица! Има такива случаи — на един момък сергачанин за две години му излезе късметът, па още и за мома се ожени, тукашна, от града; разнасяли икона по къщите и тя му хвърлила око…

Говореше обмислено — знаеше много разкази, как послушничеството в манастир е извеждало хората на лек път. Неговите разкази не ми харесваха, не ми харесваше и насоката на мислите му, но бях сигурен, че ще отиде в манастир.

Панаирът се откри и неочаквано за всички Тома постъпи келнер в една кръчма. Не може да се каже, че това зачуди другарите му, но всички те почнаха да се държат жестоко подигравателно с момъка: всеки празник, когато се канеха да пият чай, те си казваха един на друг и се подсмиваха:

— Хайде при нашето кръчмарче!

А дошли в кръчмата, викаха господарски:

— Ей, момче! Къдравия, ела насам!

Той идваше и питаше, поизправил глава:

— Какво ще заповядате?

— Не позна ли познатите си?

— Нямам време за познанства…

Той чувствуваше, че другарите му го презират, искат да си поиграят с него и ги гледаше с отегчено-очакващи очи; лицето му се сковаваше, но като че ли говореше:

„По-скоро де, присмивайте се или там…“

— Бакшиш да ти дадем ли? — питаха го; нарочно дълго тършуваха в кесиите си и не му даваха нито копейка.

Попитах Тома:

— Как тъй — тъкмеше се за монах, а стана слуга?

— Не съм се тъкмил за монах — отговори той, — а слуга няма да съм дълго…

След три-четири години го срещнах в Царицин, все още келнер в кръчма; а по-късно прочетох във вестника, че Тома Тучков е арестуван при опит за кражба чрез взлом.

Особено ме порази историята на зидаря Ардальон — най-стария и най-добрия работник в артела на Пьотр. Този четиридесетгодишен селянин, чернобрад и весел, също неволно пораждаше въпроса: защо не той, а Пьотр е драгоманин? Водка пиеше рядко и почти никога не се напиваше докрай; работата си познаваше прекрасно, работеше с любов, тухлите летяха в ръцете му като червени гълъби. До него болният и омърлушен Пьотр изглеждаше съвсем ненужен в артела; той казваше за работата:

— Строя за хората къщи тухлени, да се сдобия с ковчег дървен…

Ардальон редеше тухлите с весел жар и подвикваше:

— Де бре, юнаци, работете, за слава божия!

И разказваше на всички, че идната пролет щял да иде в Томск, там зет му бил сключил договор за голям строеж — да гради църква, та го викал за десетник.

— За мен въпросът е решен. Обичам да строя църкви! — казваше той и ми предлагаше: — Хайде с мен! В Сибир, братко, за грамотния е много лесно, там грамотността е коз!

Аз се съгласявах и Ардальон викаше победоносно:

— На̀, виждаш ли! Голямо нещо е това, не е шега…

Към Пьотр и Григорий се отнасяше с добродушна насмешка, като възрастен към деца, и казваше на Осип:

— Перковци, все разума си показват един другиму като че ли играят на карти. Единият — виж, каже, каква карта имам аз, другият — пък у мен, дума, ето ги козовете!

Осип неопределено подмята:

— Че как иначе? Перченето е човешко, всички моми гърдите си пъчат…

— Все — ох, та ох, бог, та бог, ама си трупат парички! — не мирясваше Ардальон.

— Абе Гриша няма да натрупа…

— Аз за моя говоря. Да беше се пръждосал с бога в гората, в пустинята… Ех, додея ми тук, ще ида пролетес в Сибир…

Работниците завиждаха на Ардальон и казваха:

— Да имахме такъв застъпник, като зетя, и нас нямаше да ни дострашее от Сибир…

И внезапно Ардальон изчезна. В неделя излезе от къщи и три-четири дни никой не знаеше къде е.

Правеха се тревожни предположения:

— Да не го е претрепал някой?

— Или да се е къпал и да се е удавил?

Но дойде Ефимушка и смутено съобщи:

— Удари го на живот Ардальон!

— Защо лъжеш? — недоверчиво извика Пьотр.

— Удари го на живот, запи се. Просто като плевник пламна баш отвътре. Га че е умряла милата му невеста…

— Той е вдовец! Къде е?

Пьотр ядосано тръгна да спасява Ардальон, но той го набил.

Тогава Осип силно сви устни, пъхна ръце дълбоко в джобовете си и каза:

— Я аз да ида да видя — защо тъй? Свестен човек е…

Помъкнах се с него.

— Това е човекът — говореше Осип по пътя, — живее, живее, уж всичко е наред, па току навири опашка и запраши през просото. Гледай, Максимич, учи се…

Отидохме в един от евтините домове на „веселото село Кунавино“, посрещна ни хитра бабичка. Осип пошушука с нея и тя ни заведе в празна, малка стаичка, тъмна и мръсна като обор. На леглото спеше просната едра, дебела жена; бабата я бухна с юмрук по хълбока и каза:

— Излез! Ей, жабо, излез!

Жената уплашено скочи, като разтъркваше лицето си с длани и питаше:

— Господи! Кой е този? Какво става?

— Агенти дойдоха — строго каза Осип; жената охна и изчезна, а той плю след нея и ми обясни:

— От агентите се плашат повече от дявола…

Бабата свали от стената едно малко огледало и повдигна парче от тапетите.

— Вижте — този ли е?

Осип погледна през пролуката в стената.

— Същият! Изкарай момата оттам…

Погледнах и аз през пролуката: в също такава тясна дупка, като тази, в която се намирахме, на дъската на прозореца, плътно закрит в капаци, гореше тенекиена лампа и до нея стоеше гола татарка с полегати очи и скъсяваше ризата си. Зад нея, на две възглавници в леглото, се извишаваше подпухналото лице на Ардальон, стърчеше черната му, разрошена брада. Татарката трепна, навлече си ризата, мина покрай леглото и ненадейно се появи в нашата стая.

Осип я погледна и пак плю:

— У, безсрамница!

— Ти сама дърт глупак — отвърна тя, като се смееше.

И Осип се засмя и й се закани с пръст.

Минахме в стаичката на татарката, старецът седна на леглото в краката на Ардальон и дълго го буди безуспешно, а той мънкаше:

— Добре де… почакай, ще вървим…

Най-после се събуди, диво изгледа Осип, мене и като затвори червените си очи, изломоти:

— Е, е…

— Какви ги вършиш? — каза Осип спокойно, без укор, но мрачно.

— Разпасах си пояса — обясни Ардальон, като хъркаше и кашляше.

— Защо тъй?

— Ами тъй…

— Не е хубаво невям…

— Какво ти хубаво…

Ардальон взе от масата начената бутилка водка и почна да пие направо от шишето, после предложи на Осип:

— Искаш ли? Тук сигур има и мезе…

Старецът сипа в устата си водка, глътна я, намръщи се и внимателно задъвка залък хляб, а помръкналият Ардальон редеше вяло:

— Ето, свързах се с една татарка. Ама за всичко е крив Ефимушка — татарката, вика, е млада, сираче от Касимов, тръгнала за панаира.

От стената весело казаха на изкълчен език:

— Татарка — чуду! Като млад кокоска. Изпъди му, то не е твойта баста…

— Ей тази е — промърмори Ардальон, като гледаше тъпо стената.

— Видях — каза Осип.

Ардальон се обърна към мене:

— Виж каква я свърших, братко…

Очаквах, че Осип ще вземе да кори Ардальон, да го учи, а той засрамено ще се разкайва. Но не се случи нищо подобно — те седяха един до друг, рамо до рамо и приказваха спокойно с кратки думи. Много мъчно ми беше да ги виждам в тази тъмна, мръсна дупка; татарката говореше през пролуката в стената смешни думи, но те не ги слушаха. Осип взе от масата една риба, поотупа я в ботуша си, почна да я бели старателно и попита:

— Всичките си пари ли пръсна?

— Петруха има да ми дава…

— Внимавай — ще се оправиш ли? Да можеш да заминеш сега за Томск…

— Абе, в Томск…

— Да не си се отказал?

— Да ме викаха чужди.

— Че какво?

— А то — сестра ми, зетят…

— Е?

— Не е твърде приятно да си подчинен на свои…

— Подчинението навред е еднакво.

— Все пак…

Те приказваха така приятелски сериозно, че татарката престана да ги закача, влезе в стаята, мълчаливо откачи роклята си от стената и изчезна.

— Млада е — каза Осип.

Ардальон го погледна и рече без яд:

— Всичко направи Ефимушка, размирникът. Само за жени мисли… А татарката е весела, все щуротии върши…

— Умната — да не се отплеснеш — предупреди го Осип и като дояде рибата, взе да се сбогува.

На връщане попитах Осип:

— Защо ходи при него?

— Ами да погледам. Познат човек. Мно-ого такива случаи съм виждал — живее, що живее човек, па току като от тъмница изхвръкне — повтори той вече казаното по-рано. Трябва да се пазим от водчицата!

Ала след малко каза:

— А без нея е скучно!

— Без водката ли?

— Ами да! Пийнеш, па сякаш по друга земя тръгнеш…

Ардальон се отплесна. След няколко дни той дойде на работа, но скоро пак изчезна, а през пролетта го срещнах между босяците — трошеше леда около шлеповете в залива. Срещнахме се приятелски и отидохме в кръчмата да пием чай, а докато пиехме, той се хвалеше:

— Помниш ли какъв работник бях, а? Право да си кажа — в работата си бях майстор! Стотици можех да изкарам…

— Ама — не изкара.

— А — не изкарах! — с гордост викна той. — Плюя аз на работата!

Държеше се разюздано, хората в кръчмата се вслушваха с внимание в хапливите му думи.

— Помниш ли какво казваше за работата кроткият крадец Петруха? За хората — къща тухлена, за себе си — ковчег дървен. Това ти е цялата работа!

Казах:

— Петруха е болен, плаши се от смъртта.

Но Ардальон извика:

— Аз също съм болен, на мен може би ми се стяга душата!

Често в празник аз слизах от града на улица Милионна, където намираха подслон босяците, и виждах колко бързо Ардальон става свой човек в „златната рота“. Само преди година весел и сериозен, сега той бе станал някак креслив, бе придобил особена, клатушкаща се походка, гледаше хората закачливо, сякаш предизвикваше всички на спор и бой, и непрекъснато се хвалеше:

— Виж как ме срещат хората — тук аз съм като атаман!

Той гощаваше босяците, без да му е свидно за спечелените пари, в свадите заставаше на страната на слабия и често се провикваше:

— Момчета, не е правилно! Трябва да постъпваме правилно!

Така го бяха и нарекли — Правилния, и това много му допадаше.

Аз усърдно се вглеждах в хората, гъсто натъпкани в стария и мръсен, зидан чувал на улицата. Всички бяха люде, откъснали се от живота, но като че ли те си бяха създали свой живот, независим от господари и весел. Безгрижни, смели, те ми напомняха дядовите разкази за бурлаците, които лесно ставали разбойници и отшелници. Когато нямаше работа, те не отбягваха дребните кражби от шлеповете и параходите, но това не ме смущаваше — виждах, че целият живот е прошит с кражба, както старият кафтан — със сиви конци, и същевременно виждах, че понякога тези хора работят с огромно увлечение, без да жалят сили, както се случваше при бързо товарене, при пожари, през време на ледохода. И изобщо те живееха по-празнично от всички други хора.

Но когато забеляза дружбата ми с Ардальон, Осип бащински ме предупреди:

— Виж какво, душо моя, клето дърво изсъхнало, ти какво толкова се сближи с Милионната? Внимавай да не си навредиш…

Обясних му, както можех, че тези хора ми харесват — живеят без работа, весело.

— Като птиците небесни — прекъсна ме той с присмехулна усмивка. — Така е затуй, защото са мързеливци, нищожества, за тях работата е мъка!

— Че пък какво е работата? Казва се: с труд от зори до мрак никой не е станал богат!

Лесно ми беше да кажа това — много често чувах тази поговорка и чувствувах колко вярна е тя. Но Осип се ядоса и ми кресна:

— Кой казва това? Глупаците и лентяите, а ти, пале, не трябва да ги слушаш! Я виж ти! Тези глупости се говорят от завистниците, несретниците, а ти първо чакай да ти пораснат крилата, че тогаз литни в небесата! Пък за твоята дружба ще прощаваш, ама ще обадя на господаря!

И му обади. Господарят ми каза още пред него:

— Остави я Милионната, Пешков! Там живеят крадци, проститутки и оттам се отива в затвора, в болницата. Зарежи я!

Започнах да крия посещенията си на Милионната, но скоро бях принуден да се откажа от тях.

Веднъж седях с Ардальон и неговия другар Бебето на покрива на бараката в двора на един от нощните приюти; Бебето ни разказваше забавно как се е мъкнал пеш от Ростов на Дон за Москва. Той беше войник-сапьор, кавалер на Георгиевския кръст, сакат — през турската война му бяха строшили коляното. Нисък, широкоплещест, Бебето бе страшно силен в ръцете — безполезна за него сила, понеже не можеше да работи поради своята сакатост. Вследствие на някаква болест му бяха окапали космите по черепа и по лицето — главата му наистина приличаше на главата на новородено.

Като святкаше с ръждивите си очи, той разправяше:

— И ето: Серпухов; в градинката пред една къща седи поп; отче, думам, дайте нещичко на турския герой…

Ардальон поклаща глава и казва:

— Карай, карай, лъжи…

— Че защо ще лъжа? — пита Бебето, без да се обижда, а моят приятел мърмори поучително и лениво:

— Неправилен човек си ти! Трябва да молиш да те назначат пазач, куците винаги са пазачи, а ти се шляеш залудо и все лъжеш…

— Ама аз лъжа, за да се посмеем бе, за развеселяване…

— Ти трябва на себе си да се смееш.

На двора, тъмен и мръсен, макар че времето бе сухо, слънчево, се появи жена и викна, като разтърсваше някаква дрипа:

— Кой ще купи една пола! Ей, приятелки…

От цепнатините на къщата се заизмъкваха жени и наобиколиха плътно продавачката; аз веднага я познах — беше перачката Наталия! Скочих от покрива, но тя, дала полата за първата цена, вече бавно си отиваше от двора.

— Здравей! — поздравих я радостно, като я настигнах на улицата.

— А друго какво ще кажеш? — попита тя и ме погледна под око — и изведнъж се спря и викна сърдито:

— Господи помилуй! Ти какво търсиш тук?…

Нейното изплашено възклицание ме трогна и смути; разбрах, че тя се изплаши за мене; страх и учудване така ясно се изписаха на умното й лице. Обясних й набързо, че не живея на тази улица, а само понякога идвам да погледам.

— Да погледаш ли?! — насмешливо и ядно извика тя. — Ами какво, къде гледаш! На минувачите в джобовете и на жените в пазвите ли?

Лицето й бе посърнало, под очите й лежаха плътни сенки, устните й висяха вяло.

Тя се спря пред вратата на кръчмата и каза:

— Ела, ще те почерпя чай! Облечен си чистичко, не по тукашно, ама нещо не ти вярвам…

Но в кръчмата като че ли ми повярва и докато наливаше чай, унило заразправя, че се е събудила едва преди един час и още не е пила и не е яла.

— А вчера си легнах пияна-заляна, вече и не помня: къде съм пила, с кого?

Беше ми мъчно за нея, стеснително пред нея и ми се искаше да я попитам — къде е дъщеря й? А тя, като си пийна водка и горещ чай, заговори познато оперено, грубо, както всички жени от тази улица; но когато я попитах за дъщеря й, веднага изтрезня и кресна:

— А ти защо искаш да знаеш? Не, мили, дъщеря ми няма да докопаш, не!

Пи пак и ми разказа:

— Дъщеря ми няма какво да прави с мен. Аз какво съм? Перачка. Каква майка съм й? Тя е образована, учена. Това е то, братко! И замина при своя богата приятелка, уж за учителка…

После помълча и тихо попита:

— Виж ти! Перачката не ви е приятна, така ли? Ами фльорцата приятна ли вие?

Че е „фльорца“, аз естествено веднага бях разбрал — на улицата нямаше други жени. Но когато тя самата го каза, от срам и жал към нея сълзи бликнаха в очите ми, сякаш ме парна с това признание — тя, доскоро още такава смела, независима, умна!

— Ама че си и ти! — каза тя, като ме погледна и въздъхна. — Я си отивай оттук! И те моля, и те съветвам — не се ври тук, ще пропаднеш!

После тихичко и сякаш сама на себе си заговори рязко, наведена над масата и рисувайки нещо с пръст по таблата:

— Но, какво те интересуват теб моите молби и съвети? Щом родната ми дъщеря не ме послуша. Викам й: „Не можеш да зарежеш родната си майка, как може?“ А тя: „Ще се обеся“ — казва. Замина за Казан, искала да се учи за акушерка. Е, добре… Добре… Ами аз какво да правя? Ами аз — ей така… За какво да се лепна?… Ами — за случайния човек…

Млъкна и дълго мисли нещо, беззвучно мърдайки устни, и изглежда, че ме забрави. Ъглите на устните й увиснаха, устата й се изви като сърп и беше мъчително да гледаш как потръпва кожата на устните и трепетните бръчки безмълвно говорят нещо. Лицето й беше детинско, обидено. Изпод забрадката й бе изскочил кичур коса и лежеше върху бузата, посвит зад малкото ухо. В чашата изстинал чай капна сълза; забелязала това, жената отмести чашата и силно стисна очи, изцеди още две сълзици, после избърса лицето си със забрадката.

Не ми стигна търпение да седя повече с нея и станах тихо.

— Сбогом!

— А? Върви, върви по дяволите! — махна с ръка тя, без да ме погледне, навярно забравила кой е с нея.

Върнах се на двора, при Ардальон — той искаше да идем да ловим раци, а на мене ми се искаше да му разкажа за тази жена. Но него и Бебето вече ги нямаше на покрива; докато ги търсех из лабиринта на двора, на улицата екна врява от скандал, обикновен за нея.

Излязох навън и веднага се сблъсках с Наталия — като хълцаше, бършеше със забрадката разкървавеното си лице и с другата ръка оправяше разрошените си коси, тя вървеше слепешком по тротоара, а подире й крачеха Ардальон и Бебето; Бебето казваше:

— Прасни я още веднъж, прасни я!

Ардальон настигна жената и размаха юмрук: тя се обърна с гърди към него; лицето й бе страшно, очите й пламтяха от омраза.

— Н-на, бий! — викна тя.

Вкопчих се в ръката на Ардальон, той ме изгледа учудено.

— Какво искаш?

— Не я закачай — едва можах да му кажа.

Той се разсмя гръмогласно.

— Тя любовница ли ти е? Леле, леле, Наташче, лапна нашто монахче!

Бебето също се смееше с глас и се тупаше по бедрата; те дълго ме пържиха в гореща кал — това беше мъчително! Но докато правеха това, Наталия си отиде, а аз не изтърпях най-после, ударих с глава Бебето в гърдите, съборих го и избягах.

От този ден дълго не се вестих на Милионната, но още веднъж видях Ардальон — срещнах го на сала.

— Къде се загуби? — радостно попита той.

Когато му казах, че ми е противно да си спомня как би Наталия и ме обиди мръсно, Ардальон се засмя добродушно.

— Та мигар това не беше наистина? Ами че ние на шега те миросахме! Пък нея — защо да не я бием, щом е флорца? Хората жените си бият, а таквиз хич ги и не жалят! Само че всичко това е празна работа! Нали знам — юмрукът не е наука!

— Че на какво ще я учиш ти? С какво си по-добър?…

Той ме прегърна през раменете, раздруса ме и каза присмехулно:

— Точно това е нашето безобразие — че никой от никого не е по-добър… Аз, братко, всичко разбирам — и от лицето, и от опакото, всичко! Не съм пън…

Беше малко пийнал, весел, гледаше ме с ласкавото съжаление на добър учител към несхватлив ученик…

От време на време срещах Павел Одинцов; той беше станал още по-оперен, обличаше се контешки, говореше с мене снизходително и непрекъснато ме упрекваше:

— За каква работа се залови — ще пропаднеш! Тези селяци…

После тъжно разказваше новини из живота на работилницата.

— Жихарев все върти любов с онази крава; Ситанов, види се, страда; взе да пие без мярка. А Гоголев го изядоха вълци; замина си за коледните празници на село, а там, пиян, вълците го излапали!

И като се заливаше от весел смях, Павел съчиняваше смешки:

— Изяли го и — също до един се напили! Станали весели — ходят из гората на задните си лапи, като дресирани кучета, и вият, а на другия ден — всички изпукали!…

Слушах и също се смеех, но чувствувах, че работилницата с всичко, което бях изживял там, е далеч от мене. Това беше малко тъжно.