Максим Горки
Сред хората (16)

16

Пътувам с господаря с лодка по улиците на панаира, между зидани дюкяни, залени от придошлите реки до втория етаж. Аз съм на греблата; седнал на кърмата, господарят управлява неумело, като потапя дълбоко във водата веслото; лодката тромаво лъкатуши и свива от една улица в друга по тихата, потънала в тежък размисъл вода.

— Ех, висока е сега водата, дявол да я вземе! Ще забави работата — мърмори господарят, като си пуши пурата; нейният дим мирише на изгоряло сукно.

— По-полека! — изплашено вика той. — Към фенера отиваме!

Оправи лодката и загълча:

— Ама че лодка са ми дали, негодниците!…

Той ми показва местата, където след спадането на водите ще започне работа по ремонта на магазините. Избръснат до синьо, с подстригани мустаци и пура в устата, той не прилича на предприемач. Облечен е с кожена куртка, високи до коленете ботуши, на рамото му виси ловджийска чанта, в краката му стърчи скъпа двуцевка „Лебел“. Час по час неспокойно мести кожената си фуражка — нахлупи я, издуе устни и загрижено се оглежда; килне я на тила си, подмлади се и се усмихва под мустак, мисли си нещо приятно — и не ти се вярва, че има много работа, че бавното спадане на водата го тревожи — в него се рее вълна от някакви явно неделови мисли.

А аз съм потиснат от тихо учудване: тъй странно е да виждам този мъртъв град, правите редици от сгради със затворени прозорци — град, целият залян от вода и плуващ сякаш край нашата лодка.

Небето е сиво. Слънцето се е залутало сред облаците и само от време на време прозира през тяхната мътилка като голямо, сребърно петно, както през зимата.

Водата също е сива и студена; не се чувствува, че тече; тя сякаш е замръзнала, заспала заедно с празните къщи, с редиците от магазини, боядисани в мръсножълт цвят. Когато през облаците надникне белезникавото слънце, всичко наоколо леко просветва, водата отразява сивото платно на небето — нашата лодка виси във въздуха между две небеса; тухлените сгради също се поизправят и едва забележимо плуват към Волга, към Ока. Около лодката се люлеят изпочупени бъчви, сандъци, кошници, трески и слама, понякога като мъртва змия преминава върлина или греда.

Тук-там прозорците са отворени, по покривите на дюкяните съхне бельо, стърчат плъстени ботуши; от един прозорец жена гледа сивата вода, за върха на чугунения стълб на галерията е вързана лодка, водата отразява червените й бордове мазно и месесто.

Господарят кимва към тези признаци на живот и ми обяснява:

— Тук живее пазачът на панаира. Измъкне се през прозореца на покрива, качи се в лодката и заминава, следи — няма ли някъде крадци? А ако няма крадци — той краде…

Говори лениво, спокойно, като мисли за нещо друго. Наоколо е тихо, пусто и невероятно, като насън, Волга и Ока са слети в огромно езеро; в далечината, върху рошава височина, пъстрее градът, потънал в градини, още тъмни, ала пъпките на дърветата вече са набъбнали и градините загръщат къщите и църквите в зеленикава топла шуба. Над водата се стеле плътен звън на великденски камбани, чува се как ехти градът, а тук сме като в изоставени гробища.

Лодката ни се върти между две редици черни дървета, носим се по Главната улица към Старата катедрала. Пурата дразни господаря, като застила очите му с лют дим, лодката непрекъснато се блъска с нос или борд в стъблата на дърветата — господарят ядосано се чуди:

— Такава мръсна лодка!

— Ами вие не управлявайте.

— Че как може? — мърмори той. — Щом в лодката са двама, винаги единият гребе, другият управлява. Ето — виж: Китайските магазини…

Аз отдавна зная панаира на пръсти; зная и тези смешни магазини със странни покриви; в ъглите на покривите седят, кръстосали нозе, гипсови фигури на китайци; едно време аз и другарите ми ги замеряхме с камъни и главите и ръцете на някои китайци са счупени именно от мене. Но аз вече не се гордея с това…

— Тъпотия — казва господарят, като сочи магазините. — Да бяха ми дали на мен да строя това…

Той свирка и отмества фуражката на тила си.

А на мене, кой знае защо, ми се струва, че той би построил този зидан град също тъй скучно, на същото ниско място, заливано всяка година от водите на двете реки. И би измислил и Китайските магазини…

Като хвърля пурата си във водата, той плюе с отвращение подир нея и казва:

— Скучно, Пешков! Скучно. Образовани хора няма, няма с кого да поговориш. Прииска ти се да се похвалиш, но пред кого? Няма хора. Все дърводелци, зидари, простаци, мошеници…

Той гледа вдясно, към бялата джамия, красиво извисила се от водата на хълма, и продължава, сякаш си спомня нещо забравено:

— Почнах да пия бира, пури пуша, живея като немец. Немците, братче, са делови хора. Бирата е приятно нещо, ама с пурите още не съм свикнал! Опушиш се, жената мрънка: „Какво вониш като сарач!“ Да, братче, живеем, извъртаме се… Я карай сам…

Сложил веслото на борда, той взема пушката и стреля в китаеца на един покрив — китаецът не пострада, сачмите поръсиха стряхата и стената и вдигнаха във въздуха облачета прах.

— Не уцелих — без съжаление признава стрелецът и отново поставя патрон в пушката.

— Как си с момичетата — отговя ли? Не? Пък аз на тринайсет години вече се влюбвах…

Той разказва подобно на сън историята на първата си любов към прислужницата на архитекта, у когото живеел като ученик. Тихичко плиска сивата вода, като мие ъглите на сградите, отвъд катедралата матово блести водната пустиня, тук-там над нея се издигат черните клони на върбалака.

В иконописната работилница често пееха семинарската песен:

Море синьо,

море бурно…

Страшно скучно трябва да е това синьо море…

— През нощта не спях — разправя господарят. — Често пъти вдигна се от леглото и застана пред вратата й, треперя като кученце — къщата беше студена! Нощем я посещаваше господарят, можеше да ме завари, ама аз не се боях, да…

Той говори замислено, сякаш оглежда стара, износена дреха — може ли да се облече още веднъж, или не?

— Тя ме забеляза, смили се, отвори вратата и вика: „Ела, глупчо…“

Бях слушал много такива разкази, те ми бяха омръзнали, макар че в тях имаше приятна черта — за първата си „любов“ почти всички хора говореха без хвалба, не мръсно, а често така топло и тъжно, че аз разбирах: това е било най-хубавото в живота на разказвача. И за мнозина като че ли само това бе хубавото.

Като се смее и клати глава, господарят възкликва с почуда:

— А на жена си не можеш да кажеш това, в никой случай! Е, какво толкова има тук? А не можеш да й го разкажеш! Ама че работа…

Той разказва не на мене, а на самия себе си. Ако мълчеше той, щях да говоря аз — в тази тишина и пустота трябва да говориш, да пееш, да свириш на хармоника, инак завинаги ще потънеш в дълбок сън сред мъртвия град, удавен в сивата, студена вода.

— Преди всичко — не се жени рано! — поучава ме той. — Женитбата, братче, е извънредно сериозно нещо! Може да живееш където щеш и както щеш — твоя воля! Живей в Персия — като мюсюлманин, в Москва — като стражар, тегли, кради — всичко може да се поправи! А съпругата, братче, е като времето, нея не можеш да я поправиш… не! Тя, братче, не е ботуш да го събуеш и хвърлиш…

Лицето му се промени, той гледаше сивата вода, свъсил вежди, търкаше с пръст гърбавия си нос и мънкаше:

— Н-да, братче… Отваряй си очите! Да речем — ти на всички страни се огъваш, но всякога стоиш прав… ама все пак — за всекиго е поставен специален капан…

Влизаме в храсталака на Мешчерското езеро, то се е сляло с Волга.

— По-полека греби — шепне господарят и насочва пушката си към храстите.

Застрелял няколко мършави дъждосвирци, той командува:

— Да идем в Кунавино! Аз ще остана там до вечерта, а ти ще кажеш в къщи, че съм се забавил с доставчиците…

Свалям го на една улица в предградието, също наводнено от придошлите реки, връщам се през панаира на Стрелка, завързвам лодката и седнал в нея, гледам сливането на двете реки, града, параходите, небето. Небето, като пухкаво крило на огромна птица, е осеяно с бялата перушина на облаците. В сините бездни между облаците се появява златното слънце и с един поглед към земята променя всичко по нея. Всичко наоколо се движи бодро и сигурно, бързото течение на реката леко носи неизброимите звена на саловете; по саловете здраво стоят брадати селяни, движат дългите гребла и си крещят един на друг, към минаващия параход. Малкият параход влачи срещу течението празен шлеп, реката го отнася, клати го, той върти носа си като щука и пухти, упорито опрял колела във водата, която лети стремително срещу него. На шлепа, провесили крака през борда, седят рамо до рамо четирима селяни — единият с червена риза — и пеят песен; думите не се чуват, но аз зная песента.

Струва ми се, че тук, по живата река, аз зная всичко, всичко ми е близко и всичко мога да разбера. А наводнения град зад мене е лош сън, хрумване на господаря ми, също тъй необяснимо, както самият той.

Нагледал се до насита на всичко, аз се връщам в къщи с чувството, че съм възрастен човек, способен за всякаква работа. По пътя гледам Волга от възвишението на градската крепост — отдалеч, от височината, земята изглежда огромна и обещава да ти даде всичко, каквото пожелаеш.

У дома имам книги; в квартирата, където живееше Кралица Марго, сега се е настанило голямо семейство: пет госпожици, една от друга по-хубави, и двама гимназисти — тези хора ми дават книги. Аз жадно чета Тургенев и ми е чудно колко ясно, просто и прозрачно, както през есента, е всичко у него, колко чисти са неговите хора и колко хубаво е всичко, което той кротко възвестява.

Чета „Бурса“ от Помяловски и пак съм учуден: това странно прилича на живота в иконописната работилница; така добре познато ми е отчаянието на скуката, което прелива в диво буйство.

Обичах да чета руски книги, в тях винаги се чувствуваше нещо познато и скръбно, сякаш между страниците скрито е заглъхнал великопостен звън на камбани — едва отвориш книгата, и той вече звучи тихичко.

„Мъртви души“ прочетох без желание; „Записки от мъртвия дом“ — също; „Мъртви души“, „Мъртвият дом“, „Смърт“, „Три смърти“, „Живи мощи“ — това еднообразие в заглавията на книгите неволно правеше впечатление и будеше смътна неприязън към такива книги. „Знамение на времето“, „Стъпка по стъпка“, „Какво да се прави?“, „Хроника на село Смурино“ — също не ми харесаха, както и всички книги от този род.

Но много ми харесаха Дикенс и Валтер Скот, тези автори четях с невъобразима наслада, по два-три пъти една и съща книга. Книгите на Валтер Скот приличаха на празнична литургия в богата църква — малко дълго и скучно, но винаги тържествено; Дикенс е останал за мене писател, пред когото почтително се прекланям — този човек изумително е проумял най-трудното изкуство — да обичаш хората.

Всяка вечер на външната стълба на къщата се събираше голяма компания: братята К., техните сестри, дванадесет-петнадесет годишни момичета; чипоносият гимназист Вячеслав Семашко; понякога идваше госпожица Птицина, дъщеря на някакъв важен чиновник. Говореха за книги, за стихове — това беше близко и ясно и на мене, бях чел повече от всички тях. Но по-често си разказваха за гимназията, оплакваха се от учителите; като слушах разказите им, чувствувах се по-свободен от другарите си, много ме учудваше силата на тяхното търпение, ала все пак им завиждах — те се учат!

Другарите ми бяха по-големи от мене, но струваше ми се, че аз съм по-възрастен, по-зрял и по-опитен от тях; това ме смущаваше малко — искаше ми се да се чувствувам по-близък с тях. Идвах си в къщи късно вечер, потънал в прах и кал, пълен с впечатления, различни по характер от техните впечатления, всъщност — твърде еднообразни. Те много говореха за госпожици, влюбваха се ту в една, ту в друга, мъчеха се да съчиняват стихове; често пъти в тази работа имаха нужда от моята помощ, аз на драго сърце се упражнявах в стихоплетство, лесно намирах рими, но кой знае защо, стихотворенията ми винаги излизаха хумористични, а госпожица Птицина, за която най-често бяха предназначени стихотворенията, непременно сравнявах със зеленчуци — с глава лук.

Семашко ми казваше:

— Че какви стихове са това? Това са обущарски пирони.

Като не исках в нищо да изоставам от тях, аз също се влюбих в госпожица Птицина. Не помня в какво се изразяваше това у мене, но свърши зле; по плесенясалата зелена вода на Звездни вир плуваше една дъска и аз поканих госпожицата да я повозя с нея. Тя се съгласи, аз докарах дъската до брега и се качих на нея — сам ме държеше добре. Но когато разкошно облечената госпожица, цялата в дантели и кордели, грациозно стъпи на другия край, а аз гордо се отблъснах с една тояга от земята, проклетата дъска заигра под нас и госпожицата цамбурна във вира. Аз рицарски се хвърлих след нея и бързо я измъкнах на брега — уплахата и зелената тиня на вира бяха унищожили красотата на моята дама!

Тя ми се закани с мокро пестниче и викна:

— Ти нарочно ме събори във водата!

И като не повярва в искреността на оправданията ми, от този ден започна да се отнася враждебно към мене.

Изобщо животът ми в града не беше много интересен; старата господарка се отнасяше към мене неприязнено, както по-рано; младата ме гледаше подозрително; Викторушка, още повече поръждавял от луничките, се цупеше на всички, неизлечимо обиден от нещо.

Господарят имаше много чертожна работа, понеже не можеше да смогва само с брат си, той повика за помощник втория ми баща.

Един ден аз си дойдох от панаира рано, към пет часа, и като влязох в трапезарията, видях забравения от мене човек на масата, на която пиеха чай, до господаря. Той ми протегна ръка.

— Добър ден…

Слисах се от изненада, мигом като пожар лумна миналото, парна сърцето ми.

— Чак се уплаши — викна господарят…

Вторият ми баща ме гледаше с усмивка на страшно слабото си лице; тъмните му очи бяха станали още по-големи, целият той беше посърнал, смазан. Мушнах ръката си в тънките му, горещи пръсти.

— Ами ето че пак се срещнахме — каза той, като покашляше.

Излязох си отмалял, сякаш пребит.

Между нас се установиха някакви внимателни и неясни отношения — той ме назоваваше със собственото и бащиното ми име, говореше с мене като с равен.

— Когато идете в магазина, купете ми, моля, четвърт фунт тютюн „Лаферм“, сто гилзи „Викторсон“ и един фунт варен салам…

Парите, които ми даваше, винаги бяха неприятно стоплени от горещата му ръка. Ясно беше, че е туберкулозен и няма да го бъде. Той знаеше това и казваше със спокоен, слаб бас, като усукваше острата си черна брадичка:

— Аз страдам от почти неизлечима болест. Впрочем, ако консумираш много месо, може да оздравееш. Може би ще оздравея.

Ядеше невероятно много, ядеше и пушеше цигари, като ги махаше от устата си само когато се хранеше. Всеки ден му купувах салам, шунка, сардели, но сестрата на баба казваше уверено и, кой знае защо, злорадо:

— Смъртта с лакомства не можеш насити, тя се не лъже, не!

Господарите се отнасяха към втория ми баща с обидно внимание и настойчиво го съветваха да опита едно или друго лекарство, но зад гърба му го подиграваха.

— Дворянин! Трохите, вика, трябва по-често да се смитат от масите, мухите, значи, се развъждат от трохите — разправяше младата господарка, а бабата й пригласяше:

— Как не, дворянин! Рединготчето му цялото се протрило, лъснало се, а той все още го бръска с четката. Префърцунен — да няма прашинка!

А господарят сякаш ги утешаваше:

— Потрайте, зверове-кокошки, той скоро ще умре!…

Това безсмислено враждебно отношение на еснафите към дворянина неволно ме сближаваше с втория ми баща. Мухоморката също е отровна гъба, но поне е красива!

Задушавайки се между тези хора, вторият ми баща приличаше на риба, случайно попаднала в курник — глупаво сравнение, както бе глупав целият този живот.

Започнах да откривам в него черти на Хубава работа — незабравим за мене човек; него и Кралицата аз кичех с всичко най-хубаво, което ми даваха книгите, на тях дарявах най-чистото в мене, всичките си фантазии, пораждани от четенето. Вторият ми баща беше също такъв чужд и необичан човек, както Хубава работа. Той се държеше с всички в къщи еднакво, никога не заговорваше пръв, отговаряше на въпросите някак особено вежливо и кратко. Много ми харесваше, когато учеше господаря: стои до масата, превит на две, и като потропва със сухия си нокът по дебелата хартия, спокойно внушава:

— Тук ребрата трябва да се свържат с ключ. Това ще унищожи силата на налягането върху стените, иначе ребрата ще пропукват стените.

— Вярно, дявол да го вземе! — мърмореше господарят, а жена му казваше, когато вторият ми баща си отиде:

— Просто чудно ми е как му позволяваш да те учи!

Кой знае защо, тя особено много се дразнеше, когато след вечеря вторият ми баща чистеше зъбите си и се жабуреше, издал острата си адамова ябълка.

— Според мен — с кисел глас казваше тя — за вас, Евгений Василич, е вредно така да извивате главата си!

Той питаше, вежливо усмихнат:

— Защо именно?

— Ами… просто тъй…

Той почваше да чисти с кокалена пръчица синкавите си нокти.

— Виж го ти, пък и ноктите си чисти! — вълнуваше се господарката. — Умира, ама и той барабар с всички…

— Ехе-хе! — въздишаше господарят. — Колко глупост се е насъбрала у вас, зверове-кокошки…

— Ама ти какви такива ги приказваш? — възмущаваше се съпругата му.

А бабата нощем пламенно се оплакваше на бога…

— Господи, ето че ми окачиха на врата този, гнилия, а Викторушка — пак настрана…

Викторушка бе започнал да подражава на втория ми баща — бавната му походка, сигурните движения на господарските му ръце, умението му някак особено пищно да връзва връзката си и да яде изкусно, без да мляска. Той час по час питаше грубо:

— Максимов, как е на френски — коляно?

— Аз се казвам Евгений Василиевич — спокойно припомняше вторият ми баща.

— Добре де! Ами — гърди!

На вечеря Викторушка командуваше майка си:

— Ма мер, доне муазанкор^[1] солено говеждо!

— Ах ти, французойче — изпадаше в умиление бабата.

Вторият ми баща невъзмутимо, като глухоням ядеше месо, без да поглежда никого.

Веднъж големият брат каза на по-малкия:

— Сега, Виктор, като научи френски, трябва да си вземеш любовница…

Помня, това беше единственият път, когато вторият ми баща се усмихна мълчаливо.

А господарката възмутено хвърли лъжицата на масата и викна на мъжа си:

— Как не те е срам пред мен да говориш мръсотии!

Понякога вторият ми баща идваше при мене в черното антре; там спях под стълбата за тавана; на стълбата, срещу прозореца, четях книги.

— Четете ли? — питаше той, като издишваше дим; в гърдите му съскаха главни. — Какво е това?

Показвах книгата.

— Ах — казваше той, хвърлил поглед върху заглавната страница, — струва ми се, че съм чел това! Ще запушите ли?

Пушехме и поглеждахме през прозореца мръсния двор; той казваше:

— Много жалко, че не можете да се учите, изглежда, че имате способности…

— Ето уча се, чета…

— Това е малко, нужни са училище, система…

Искаше ми се да му кажа:

„Вие, господине мой, сте имали и училище, и система, ала — каква полза?“

Но той, сякаш доловил мислите ми, добавяше:

— При наличие на характер училището възпитава добре. Само много подготвени хора могат да движат живота…

Неведнъж ме съветваше:

— По-добре да бяхте се махнали оттук, не виждам тук смисъл и полза за вас…

— Харесват ми работниците.

— А… Какво именно?

— С тях е интересно.

— Може би…

А веднъж каза:

— Какви гадини са всъщност тези наши господари, гадини…

Припомнил си как и кога бе изрекла тази дума майка ми, аз неволно се дръпнах от него — той се усмихна и попита:

— Не мислите ли така?

— Мисля.

— Е, да… Виждам.

— Господарят все пак ми харесва…

— Да, той като че ли е добър човек… Но — смешен.

Искаше ми се да говоря с него за книги, но той, както изглежда, не обичаше книгите и често ме съветваше:

— Не се увличайте, в книгите всичко е много преувеличено, изопачено по един или друг начин. Мнозинството от пишещите са хора като нашия господар — дребни хора.

Подобни съждения ми се струваха смели и ме подкупваха.

Един път той ме попита:

— Чели ли сте Гончаров?

— Фрегата „Палада“.

— „Палада“ е много скучна. Но изобщо Гончаров е най-умният писател в Русия. Съветвам ви да прочетете романа му „Обломов“. Това е най-правдивата и най-смелата му книга. И изобщо в руската литература — най-хубавата книга…

За Дикенс казваше:

— Това са бабини деветини, уверявам ви… Обаче в притурките на вестник „Новое время“ се помества нещо много интересно — „Изкушението на свети Антони“, — прочете го! Вие, струва ми се, обичате църквата и всичко това, църковно? „Изкушението“ ще бъде полезно за вас…

Той сам ми донесе връзка притурки и аз прочетох мъдрото произведение на Флобер; то ми напомни безбройните жития на светци, някои неща от разказите на книжника, но не ми направи особено дълбоко впечатление; много повече ми харесаха поместените до него „Мемоари на звероукротителя Упилио Файмали“.

Когато признах това пред втория си баща, той спокойно забеляза:

— Значи, за вас е още рано да четете такива неща! Но — не забравяйте тази книга…

Понякога той седеше дълго с мене, без да продума нито дума, само покашлюваше и непрекъснато пушеше. Красивите му очи тревожно блестяха. Аз скришом го наблюдавах и забравях, че този човек, който умираше така честно и просто, без да се оплаква, някога беше близък на майка ми и я оскърбяваше. Знаех, че живее с някаква шивачка, и мислех за нея с недоумение и съжаление: как не я е гнус да прегръща тези дълги коси, да целува тази уста, от която лъха тежка миризма на гнило? Също като едно време Хубава работа, вторият ми баща неочаквано казваше нещо много свое:

— Обичам хрътките, глупави са, но ги обичам. Много са хубави. Хубавите жени често са глупави…

С известна гордост си мислех:

„Ако познаваше Кралица Марго!“

— Лицата на всички хора, които живеят дълго в една къща, стават еднакви — каза веднъж той; записах това в тетрадката си.

Чаках тези сентенции като благодат — приятно ми беше да чувам необикновени словосъчетания в дом, където всички говореха с безцветен език, закостенял в изтъркани, еднообразни форми.

Вторият ми баща никога не говореше с мене за майка ми, дори като че ли никога не произнесе името й, това много ми харесваше и пораждаше у мене чувство, близко до уважение към него.

Веднъж го попитах за бога — не помня какво именно; той ме погледна и каза много спокойно:

— Не зная. Аз не вярвам в бога.

Спомних си за Ситанов и му разказах за него, а вторият ми баща ме изслуша внимателно и забеляза все тъй спокойно:

— Той разсъждава, а който разсъждава, все пак вярва в нещо… Аз просто не вярвам!

— А нима това е възможно?

— Че защо не? Ето виждате — не вярвам…

Виждах едно — той умира. Едва ли изпитвах състрадание към него, но за пръв път почувствувах остър и естествен интерес към умиращ мой ближен, към тайната на смъртта.

Ето седи човек, докосва ме с коляното си, горещ, мислещ, уверено разпределя хората според отношението си към тях; говори за всичко, като че ли има власт да съди и решава — в него има нещо, което ми е нужно, или нещо, което откроява ненужното за мене. Той е неразгадаемо сложно същество, хранилище на безкраен вихър от мисли; както и да се отнасям аз към него, той е част от самия мене, живее някъде в мене, аз мисля за него и сянка от душата му пада върху моята душа. Утре той целият ще изчезне, целият с всичко, което е скрито в главата, в сърцето му, което — струва ми се, — мога да чета в хубавите му очи. Когато изчезне, ще се скъса една от живите нишки, които ме свързват със света, ще остане споменът, но — той цял е в мене, завинаги ограничен, неизменен. А живото, променливото — ще се изгуби…

Ала това са мисли, а зад тях лежи неизразимото с думи, което ги ражда и храни, което властно подбужда да се вглеждаш в явленията на живота и от всяко от тях иска отговор — защо?

— Струва ми се, че скоро ще легна, знаете ли — каза вторият ми баща в един дъжделив ден. — Такава глупава слабост! И нищо не ми се иска…

На другия ден през време на вечерния чай той особено старателно смиташе от масата и от коленете си трохите, отстраняваше нещо невидимо от себе си, а старата господарка го гледаше изпод вежди и шепнеше на снаха си:

— Гледай — пощи се, чисти се…

След два-три дни той не дойде на работа, а после старата господарка ми бутна голям бял плик и каза:

— Я дръж, още вчера го донесе една женица къде пладне, ама забравих да ти го дам. Хубава булчица, но каква ти се пада — не зная!

В плика на болнична бланка пишеше с едри букви:

„Ако ви остане свободно време, елате да се видим. Аз съм в Мартиновската. Е. М.“

На другия ден сутринта седях в болничната стая, на леглото на втория ми баща; той беше по-дълъг от леглото и краката му, в сиви смъкнати чорапи, стърчаха през пръчките на таблото. Хубавите му очи неспокойно блуждаеха по жълтите стени, спираха се върху лицето ми и върху малките ръце на девойката, която седеше на едно столче до леглото откъм главата му. Тя бе сложила ръцете си на възглавницата му и той, разтворил уста, търкаше страната си в тях. Девойката беше пълничка, с гладка тъмна рокля; по овалното й лице бавно се стичаха сълзи; мокрите й сини очи непрекъснато гледаха лицето на втория ми баща, острите му кости, големия, изострен нос и тъмната му уста.

— Свещеник трябва — шепнеше тя, — ама той не иска… нищо не разбира…

И като махна ръцете си от възглавницата, притисна ги до гърдите си, сякаш за молитва.

За миг вторият ми баща се свести, погледна тавана, строго намръщен и като че ли си спомняше нещо, после помръдна към мене мършавата си ръка.

— Вие ли сте? Благодаря. Ето, виждате… Много глупаво се… чувствувам…

Това го измори, той затвори очи; помилвах дългите му студени пръсти със сини нокти, девойката тихо помоли:

— Евгений Василиевич, съгласете се, моля ви!

— Ето — запознайте се — продума той, като я посочи с очи. — Мил човек.

Млъкна и все по-широко заразтваря уста и изведнъж нададе вик дрезгаво, като гарван; размърда се на леглото, събори одеялото, затършува около себе си с голите си ръце, девойката също извика и заби глава в измачканата възглавница.

Вторият ми баща умря бързо; умря и веднага се разхубави.

Излязох от болницата под ръка с девойката. Тя залиташе като болна, плачеше. В ръката си държеше смачкана на топка кърпичка; като я допираше ту до едното, ту до другото си око, свиваше кърпичката все по-стегнато и я гледаше така, сякаш й беше най-скъпото и последното.

Изведнъж се спря, притисна се до мене и каза с укор:

— И зимата не дочака… Ах, господи, господи, че какво е това?

После ми протегна ръката си, мокра от сълзи:

— Сбогом. Той много ви хвалеше. Погребението ще бъде утре.

— Да ви изпратя ли до къщи?

Тя се огледа.

— Че защо? Сега е ден, не е нощ.

От ъгъла на пресечката погледнах след нея — вървеше бавничко, като човек, който няма закъде да бърза.

Бе август, от дърветата вече капеха листа.

Нямах време да изпратя втория си баща на гробищата и никога вече не видях тази девойка…