Максим Горки
Сред хората (14)

14

Задълженията ми в работилницата бяха доста прости: сутрин, когато още всички спят, аз трябваше да приготвя самовара за майсторите, а докато те пиеха чай в кухнята, ние с Павел разтребвахме работилницата и отделяхме за боите жълтъците от белтъците, след това отивах на дюкяна. Вечер ме караха да стривам бои и „да се вглеждам в занаята“. Отначало аз „се вглеждах“ с голям интерес, но скоро разбрах, че почти всички заети с този раздробен на късове занаят, не го обичат и страдат от мъчителна скука.

Вечерите ми бяха свободни, аз разказвах на хората за живота на парахода, разказвах им разни истории от книгите и без да усетя, заех в работилницата някакво особено място — на разказвач и четец.

Скоро разбрах, че всички тези хора са виждали и знаят по-малко от мене; почти всеки от тях от дете е бил затворен в тясната клетка на занаята и оттогава стои в нея. От цялата работилница само Жихарев бе ходил в Москва, за която говореше внушително и мрачно:

— Москва на сълзи не вярва, там трябва да си отваряш очите!

Всички останали бяха ходили само в Шуй и Владимир; когато говореха за Казан, питаха ме:

— Ами там има ли много руси? И църкви ли има?

За тях Перм беше в Сибир; те не вярваха, че Сибир се намира оттатък Урал.

— Абе уралските бели риби и есетрите оттам ли ги докарват, от Каспийско море? Значи — Урал е на морето!

Понякога ми се струваше, че се подиграват с мене, като твърдят, че Англия се намирала накрай света, а Бонапарт произхождал от калужките дворяни. Когато им разказвах за неща, които сам бях виждал, те много-много не ми вярваха, но всички обичаха страшните приказки, заплетените истории; дори възрастните явно предпочитаха измислицата пред истината; добре виждах, че колкото по-невероятни са събитията, колкото повече фантазия има в разказа, толкова по-внимателно ме слушат хората. Изобщо действителността не ги интересуваше и всички мечтателно надзъртаха в бъдещето, като не искаха да виждат бедността и грозотата на настоящето.

Това ме учудваше още повече, понеже вече доста остро чувствувах противоречието между живота и книгата; ето пред мене живи хора, а в книгите няма такива: няма ги Смурий, огняря Яков, бегуна Александър Василиев, Жихарев, перачката Наталия…

В сандъка на Давидов се намериха изпокъсани разкази от Голицински, „Иван Вижигин“ на Булгарин, едно томче от барон Брамбеус; аз прочетох всичко това на глас и то се хареса на всички, а Ларионич каза:

— Четенето отпъжда кавгите и врявата — това е хубаво!

Започнах ревностно да търся книги, намирах и почти всяка вечер четях. Това бяха хубави вечери; в работилницата е тихо, както нощем, над масите висят стъклени кълба — бели, студени звезди, лъчите им осветяват рошави и плешиви глави, сведени над масите; виждам спокойни, унесени лица, понякога прозвучава възглас за похвала на автора или героя на книгата. Внимателни и кротки, хората не приличат на себе си през тази часове; аз много ги обичам, и те също се отнасят добре към мене; чувствувах се на мястото си.

— С книгите при нас стана, както през пролетта, когато извадят зимните рамки и за пръв път разтворят прозорците на воля — каза веднъж Ситанов.

Трудно беше да намираме книги; не ни идваше наум да се запишем в библиотека, но аз все пак съумявах някак да набавям книжки, като ги изпросвах отвсякъде като милостиня. Веднъж началникът на пожарната команда ми даде един том от Лермонтов и тогава почувствувах силата на поезията, могъщото й влияние върху хората.

Помня, още от първите редове на „Демон“ Ситанов погледна книгата, после — лицето ми, остави четката на масата и като мушна дългите си ръце между коленете, заклати се усмихнат. Столът под него заскърца.

— По-тихо, братлета — каза Ларионич, остави и той работата си и се приближи до масата на Ситанов, където четях.

Поемата ме вълнуваше мъчително и сладко, гласът ми пресекваше, не виждах добре редовете на стиховете, сълзи пълнеха очите ми. Ала още повече ме вълнуваше глухото, предпазливо движение в работилницата, цялата тя бавно пъплеше и сякаш магнит привличаше хората към мене. Когато свърших първата част, почти всички стояха около масата, плътно притиснати един до друг, прегърнати, чумереха се и се усмихваха.

— Чети, чети — каза Жихарев и наведе главата ми над книгата.

Аз свърших книгата, той я взе, погледна заглавната й страница, мушна я под мишницата си и заяви:

— Това трябва да се прочете още веднъж! Утре пак ще я прочетеш. Аз ще прибера книгата.

Отиде, заключи Лермонтов в чекмеджето на масата си и се залови за работа. В работилницата бе тихо, хората внимателно се разотиваха по масите си; Ситанов се приближи до прозореца, опря чело до стъклото и замря, а Жихарев, отново оставил четката, каза със строг глас:

— Виж, това е житие, раби божи… да!

Понадигна рамене, сви глава и продължи:

— Деймона аз мога даже да го нарисувам: в тяло — черен и космат, крилата му огненочервени — миний, а лицето, ръцете и нозете му — синкавобели, да речем, като сняг на месечина.

Чак до вечеря той се въртя на столчето си неспокойно и необичайно за него, движеше пръсти и говореше неясно за демона, за жените и за Ева, за рая и за това как са сгрешили светците.

— Всичко туй е истина! — твърдеше той. — Щом светците грешат с грешни жени, то се знай, демона го блазни да съгреши с чиста душа…

Слушаха го мълчаливо; навярно на всички, както и на мене, не им се приказваше. Работеха без сърце и поглеждаха към часовника, а когато удари девет, те дружно оставиха работата си.

Ситанов и Жихарев излязоха на двора и аз отидох с тях. Там Ситанов каза, като гледаше звездите:

В простора хвърлени, се скитат

керваните от светила… —

това не можеш да го измислиш!

— Никакви думи не помня — забеляза Жихарев, потрепервайки от острия студ. — Нищо не помня, а него го виждам! Чудно е — човек да ни накара дявола да съжалим? Нали ти е жал за него, а?

— Жал ми е — съгласи се Ситанов.

— Ето какво значи — човек! — незабравимо възкликна Жихарев.

В пруста той ме предупреди:

— Ти, Максимич, не казвай никому в магазина за тази книга; тя, не ще и дума, е забранена!

Зарадвах се: ето, значи, за какви книги ме е питал свещеникът на изповедта!

Вечеряха мудно, без обикновения шум и глъч, като че ли на всички се бе случило нещо важно, за което трябваше напрегнато да се помисли. А след вечеря, когато всички си легнаха, Жихарев извади книгата и ми каза:

— Я прочети това още веднъж! По-бавно, не бързай…

Няколко души мълчаливо станаха от леглата си, дойдоха при масата и насядаха около нея съблечени, подвили крака.

И пак, когато свърших четенето, Жихарев каза, като потропваше с пръсти по масата:

— Това е житие! Ах, демоне, демоне… виж ти, братко, а?

Ситанов се надвеси през рамото ми, прочете нещо, засмя се и каза:

— Ще си я препиша в тетрадката…

Жихарев стана и понесе книгата към масата си, но се спря и внезапно заговори обидено, с потрепващ глас:

— Живеем като слепи палета, не знаем кое за какво е — и на бога, и на демона непотребни! Какви раби божи сме. Йов е раб, а сам господ е говорил с него! Също и с Мойсей! На Мойсей дори името е дал той: Мой сей, значи — божи човек. А ние чии сме?…

Заключи книгата и започна да се облича, като попита Ситанов:

— Ще дойдеш ли в кръчмата?

— Ще ида при моята — тихо отвърна Ситанов.

Когато те излязоха, легнах на пода при вратата, до Павел Одинцов. Той дълго се въртя, сумтя и изведнъж тихичко заплака.

— Какво ти е?

— Много ми е жал за всички — каза той, — та четвърта година живея с тях, познавам ги всичките…

На мене също ми беше мъчно за тези хора; ние дълго не заспахме и шепнешком приказвахме за тях, като откривахме у всекиго добри, хубави черти и във всички по нещо, което още повече засилваше детинската ни жал.

Ние с Павел Одинцов се разбирахме много добре; по-късно той стана добър майстор, но не за дълго — към тридесет години почна диво да пие, после го срещнах на Хитровия пазар в Москва като босяк и неотдавна научих, че умрял през време на тифуса. Ужас ме обзема, като си спомня колко добри хора загинаха глупаво през мое време! Всички хора се похабяват и — умират, това е естествено; но никъде те не се похабяват тъй страшно бързо, така безсмислено, както у нас, в Русия…

Тогава той беше хлапак с обла глава, една-две години по-голям от мене; чевръст, умничък и честен, даровит; добре рисуваше птици, котки и кучета и необикновено умело правеше карикатури на майсторите, като ги изобразяваше винаги перна̀ти. Ситанов — като тъжен дъждосвирец на един крак, Жихарев — като петел с откъснат гребен, без перушина на темето, болния Давидов — като тревожна попадийка. Но най-добре му се удаваше старият гравьор Гоголев, като прилеп с големи уши, с иронична човка и малки крачета с по шест нокътя на всяко. От кръглото, тъмно лице гледаха белите кръгчета на очите, зениците приличаха на зърна леща и бяха поставени напреки на очите — това придаваше на лицето живо и много гнусно изражение.

Майсторите не се обиждаха, когато Павел им показваше карикатурите, но карикатурата на Гоголев правеше на всички неприятно впечатление и строго съветваха художника:

— Я по-добре я скъсай, че ще я види старецът и ще те смаже от бой!

Мръсен и прогнил, вечно пиян, старецът беше досадно благочестив, неизтощимо зъл и клеветеше цялата работилница пред продавача, когото господарката възнамеряваше да ожени за своята племенница и който поради това вече се чувствуваше господар на цялата къща и на хората. Работилницата го мразеше, но се страхуваше от него, затова се страхуваше и от Гоголев.

Павел бясно и всякак тормозеше гравьора, сякаш си бе поставил за цел да не дава на Гоголев нито минута покой. Аз също му помагах според силите си в това, работилницата се забавляваше с нашите немирства, почти винаги безмилостно груби, но ни предупреждаваха:

— Ще си изпатите, момчета! Ще ви изгони Кузка-бръмбарчето!

Кузка-бръмбарчето е прякорът на продавача, даден му от работилницата.

Предупрежденията не ни плашеха, ние боядисвахме лицето на заспалия гравьор; веднъж, когато спеше пиян, позлатихме носа му и той два-три дни не можа да изчисти златото от дупките на порестия си нос. Ала всеки път, когато успеехме да ядосаме стареца, аз си спомнях парахода, малкия вятски войник и ми ставаше тежко на душата. Въпреки възрастта си Гоголев беше все пак толкова силен, че често ни натупваше, нападнал ни неочаквано; ще ни набие, а после ще се оплаче на господарката.

Тя — също пияна всеки ден и поради това винаги добра и весела — се мъчеше да ни сплаши, тропаше с отеклите си ръце по масата и викаше:

— Пак ли вилнеете, дяволи? Той е старичък, трябва да го зачитате! Кой му е налял в чашата фотоген вместо ракия?

— Ние…

Господарката се чудеше:

— Ах, божичко, пък още и признават! Ах, проклетници… Старците трябва да се уважават!

Тя ни пъдеше, а вечерта се оплакваше на продавача и той ми казваше сърдито:

— Ама как може: книжки четеш, дори светото писание и — такива лудории, а? Внимавай, брат!

Господарката беше самотна и трогателно жалка; често пъти ще се напие с плодов ликьор, ще седне до прозореца и — пее:

Не ще пожали никой мене,

на никого не му е жал,

тъгата ми не знае никой,

кому да кажа таз печал.

И като хлипа, провлича с треперлив старчески глас:

— Ю-у-у…

Веднъж я видях как дойде при стълбата с гърне варено мляко в ръцете, но ненадейно краката й се подвиха, тя седна и се понесе надолу по стълбата, като се тръскаше тежко от стъпало на стъпало и не изпускаше гърнето от ръцете си. Млякото се изплискваше по роклята й, а тя, протегнала ръце, ядосано викаше на гърнето:

— Какво правиш, върколако? Къде отиваш?

Не дебела, но отпуснато мека, тя приличаше на стара котка, която вече не може да хваща мишки, а натежала от ситост, само мърка и сладко си спомня за своите победи и удоволствия.

— Ето — казваше Ситанов, като се мръщеше замислено, — имаше голямо предприятие, хубава работилница, залягаше за това предприятие умен човек, а сега всичко отива на вятъра, всичко ще влезе в лапите на Кузка! Работихме, работихме, ама всичко било за чужд, байно! Помислиш за това и току в тиквата ти се скъса някаква пружинка — нищо не ти се ще, да вземеш да плюеш на цялата работа, па да легнеш на покрива, да лежиш цяло лято и да гледаш небето…

Павел Одинцов също бе усвоил тези мисли на Ситанов и като палеше цигара с маниера на възрастен, философствуваше за бога, за пиянството, за жените и за това, че всяка работа изчезва, едни правят нещо, а други рушат направеното, понеже не го ценят и не го разбират.

В такива моменти неговото остро, мило лице се сбръчкваше, застаряваше, той сядаше върху постелките на пода и прегърнал колене, дълго гледаше сините квадрати на прозорците, стряхата на бараката, затисната от преспи сняг, звездите по зимното небе.

Майсторите хъркат, мучат в съня си, някой бълнува задъхано, на високия одър изхрачва остатъците от живота си Давидов. В ъгъла, тяло до тяло, се търкалят, оковани от съня и алкохола, „рабите божи“ Капендюхин, Сорокин и Першин; от стените гледат икони без лица, без ръце и нозе. Души ни тежката миризма на безир, развалени яйца и нечистотия, вкиснала се в цепнатините на пода.

— Колко ми е мъчно за всички! — шепне Павел. — Господи!

Тази жалост към хората все повече тревожи и мене. На нас двамата, както споменах вече, всички майстори ни се струваха добри хора, а животът бе лош, недостоен за тях, непоносимо скучен. През дните на зимните бури, когато всичко по земята — къщи, дървета — се тресеше, виеше, плачеше и биеха великопостно унили камбани, скуката нахлуваше в работилницата на вълни, тежка като олово, потискаше хората и убиваше в тях всичко живо, гонеше ги в кръчмата, при жените, които бяха също такова средство за забрава, както водката.

В такива вечери книгите не помагаха и тогава ние с Павел се мъчехме да развлечем хората със свои средства: мажехме си мутрите със сажди, с бои, разкрасявахме се с кълчища, играехме разни комедии, съчинени от нас, и геройски се борехме със скуката, като карахме хората да се смеят. Припомнил си „Предание за това, как един войник отървал Петър Велики“, аз възпроизведох тази книжка в разговорна форма, качвахме се на одъра на Давидов и играехме там, като сечехме весело главите на въображаемите шведи; публиката се смееше гръмогласно.

Особено й харесваше легендата за китайския дявол Цинг Ю-тонг; Пашка представяше нещастния дявол, който намислил да направи добро, а аз — всичко останало: хора от двата пола, предмети, добрия дух и дори камъка, на който си почивал китайският дявол в дълбоко униние след всеки от своите безплодни опити да стори добро.

Публиката се смееше с глас, а аз се чудех колко лесно човек можеше да я накара да се смее — тази леснина ме засягаше неприятно.

— Ах, палячовци! — викаха ни. — Ах, поразници!

Но колкото повече време минаваше, толкова по-натрапчиво ми се струваше, че за душите на тези хора тъгата е по-близка от радостта.

У нас веселието никога не съществува и не се цени само за себе си, а преднамерено го вадят изпод миндера като средство да се намали руската сънлива тъга. Подозрителна е вътрешната сила на веселието, което се поражда не от само себе си, не защото иска да се породи, а идва само по призива на горестни дни.

И много често руското веселие неочаквано и неуловимо преминава в жестока драма. Играе човек, сякаш разкъсва вериги, които го свързват, и внезапно освободил в себе си небивало жесток звяр, в животинска мъка се нахвърля на всички и всичко къса, хапе, съсипва…

Това пресилено веселие, родено по външен подтик, ме дразнеше и възбуден до самозабрава, започнах да разказвам и да представям внезапно създадени фантазии — премного ми се искаше до пробудя истинска, свободна и лека радост у хората! Постигах нещо, хвалеха ме, чудеха ми се, но мъката, която като че ли успявах да разсея, отново бавно се сгъстяваше и засилваше, смазвайки хората.

Сивият Ларионич ласкаво казваше:

— Ама че шегаджия си, да те поживи господ!

— Смешник — подкрепяше го Жихарев. — Ти, Максимич, върви в цирка или в театъра, от теб сигур ще стане до-обър палячо!

От цялата работилница на театър ходеха — през коледните празници и на Сирница — само двама: Капендюхин и Ситанов; по-старите майстори сериозно ги съветваха да се очистят от този грях, като се окъпят на Богоявление в пробитата в леда дупка. Ситанов особено често ме убеждаваше:

— Зарежи всичко, учи се за актьор!

И развълнувано разказваше тъжния „Живот на актьора Яковлев“.

— Ето какво може да стане!

Той обичаше да разказва за кралица Мария Стюарт, като я наричаше „дяволица“, но най-много се възхищаваше от „Испанския благородник“.

— Дон Сезар де Базан е най-благородният човек, Максимич! Необикновен!

В самия него имаше нещо от „Испанския благородник“: веднъж на площада пред пожарната кула трима пожарникари биеха за развлечение един селянин; тълпа от тридесет-четиридесет души гледаше побоя и час по час хвалеше войниците. Ситанов се хвърли в боя, с юнашки удари на дългите си ръце изпосъбори пожарникарите, вдигна селянина и го бутна към хората, като извика:

— Отведете го!

А той остана, сам против трима; пожарната команда беше на десетина крачки, войниците можеха да повикат помощ и щяха да набият Ситанов, но за негов късмет пожарникарите се уплашиха и избягаха в двора.

— Кучета! — викна той след тях.

Всяка неделя младежите отиваха на юмручен бой при пазарището за дървен материал отвъд Петропавловските гробища, където се трупаха да се бият против работници от санитарния обоз и селяни от околните села. Работниците изправяха против града прославен боец — мордвин, великан с малка глава и болни очи, винаги в сълзи. Като бършеше сълзите си с мръсния ръкав на късия си кафтан, той стоеше пред своите, широко разкрачен, и добродушно подканяше:

— Ха излизайте, че е студено!

Против него от наша страна излизаше Капендюхин и мордвинът винаги го побеждаваше. Но окървавен, задъхан, казакът казваше:

— Да пукна, ама ще надвия мордвата!

В края на краищата това стана цел на живота му, той дори се отказа от водката, преди да си легне разтриваше със сняг тялото си, ядеше много месо и за да развие мускулите си, всяка вечер се кръстеше многократно с двупудова гира. Ала и това не му помагаше. Тогава зашил в ръкавиците си парчета олово и се похвалил на Ситанов:

— Сега — свършено е с мордвата!

Ситанов го предупредил строго:

— Махни ги, че инак ще те издам преди боя!

Капендюхин не му повярвал, но когато отидоха да се бият, Ситанов неочаквано каза на мордвина:

— Дръпни се, Василий Иванич, първо аз ще се счепкам с Капендюхин!

Казакът се изчерви силно и кресна:

— С теб няма да се бия, махай се!

— Ще се биеш — каза Ситанов и тръгна към него, като го гледаше в лицето със смазващ поглед.

Капендюхин запристъпва на място, свали ръкавиците от ръцете си, пъхна ги в пазвата си и бързо напусна боя.

И нашата, и противниковата страна бяха неприятно учудени; един достолепен човек сърдито каза на Ситанов:

— Никак не е редно, братче, къщните работи да се решават на публичен бой!

От всички страни напираха към Ситанов, хокаха го, той дълго мълча, ала най-после каза на достолепния човек:

— Ами ако съм предотвратил убийство?

Достолепният човек веднага се досети и дори свали каскета си, като каза:

— Тогава от наша страна — благодарим ти!

— Само че ти, байно, не го раздрънквай!

— Защо? Капендюхин е рядък боец, а неуспехите озлобяват човека, ние разбираме! Ама сега преди боя ще вземем да преглеждаме ръкавичките му.

— Ваша работа!

Когато достолепният човек се отдалечи, нашите почнаха да хокат Ситанов:

— Що ти трябваше, върлино! Казакът щеше да надвие, а сега ето че ний ще сме бити…

Хокаха го дълго, досадливо, с удоволствие.

Ситанов въздъхна и каза:

— Ама че сте и вие, непрокопсаници…

И неочаквано за всички извика мордвина на двубой — той зае позиция, като размахваше весело юмруци и бъбреше шеговито:

— Ще се побъхтим, ще се постоплим…

Няколко души, хванати за ръце, изблъскаха с гърбовете си онези, които стояха зад тях — образува се широк, просторен кръг.

Бойците зорко се наблюдаваха и тъпчеха на място с десни ръце напред и леви — пред гърдите. Опитните хора веднага забелязаха, че Ситанов има по-дълга ръка от мордвина, стана тихо, от време на време изскърцваше снегът под краката на бойците. Някой не изтърпя напрежението и измънка жаловито и жадно:

— Че да бяха почнали…

Ситанов замаха с дясната ръка, мордвинът понадигна лявата си за защита и получи прав удар под лъжичката от лявата ръка на Ситанов, хлъцна, отстъпи и каза с удоволствие:

— Млад е, ама не е глупав!

Те заподскачаха един срещу друг и със замах стоварваха в гърдите си тежки пестници; след няколко минути и свои, и чужди възбудено викаха:

— По-живо, зографе! Нашари го, чекани!

Мордвинът беше много по-силен от Ситанов, но значително по-тежък от него, не можеше да удря така бързо и получаваше по два и три удара за един. Ала изглежда, че пребитото му тяло не страдаше много, той все подвикваше, подсмиваше се и неочаквано с тежък удар отдолу, под мишницата — изметна дясната ръка на Ситанов от рамото.

— Разтървавай — равен! — извикаха наведнъж няколко гласа и като развалиха кръга, хората разделиха бойците.

Мордвинът каза добродушно:

— Не е много силен, ама е сръчен зографът! Добър боец ще стане, казвам го пред всички.

Момчетата започнаха общ бой, а аз поведох Ситанов при фелдшера — специалист по наместване на кости; постъпката му го издигна още повече в очите ми, увеличи симпатията и уважението ми към него.

Изобщо той беше много правдив, честен и смяташе това като че ли за свое задължение, но разпуснатия Капендюхин майсторски му се присмиваше:

— Ех, Женя, живееш за пред хората! Лъснал си душата си, като самовар пред празник, и се хвалиш — я как ослепително блести! А пък душата ти е медна и с теб е много скучно…

Ситанов спокойно мълчеше и усърдно работеше или преписваше в тетрадката си стиховете на Лермонтов; за това преписване губеше всичкото си свободно време, но когато му предложих: „Нали имате пари, да бяхте си купили книгата!“ — той отговори:

— Не, по-добре да я препиша със собствената си ръка!

Написал страница с красивия си дребен почерк, със сложни завъртулки, докато чакаше да изсъхне мастилото, той тихичко четеше:

Без съжаление, без жал

ще съзерцаваш ти света,

де няма щастие без печал,

ни дълготрайна красота…

И казваше, примижал:

— Това е истина! Ех, че хубаво знае той истината!

Много ме учудваха отношенията между Ситанов и Капендюхин — когато си пийнеше, казакът винаги налиташе да се бие с другаря си, Ситанов дълго го придумваше:

— Махай се! Не налитай…

А после започваше да бие жестоко пияния, така жестоко, че майсторите, които се отнасяха към междуособните боеве като към зрелище, се намесваха в този бой и разтърваваха приятелите.

— Ако не спреш Евгений навреме, ще пребие човека, и себе си няма да пощади — казваха те.

Трезвен, Капендюхин също неуморно се подиграваше със Ситанов, като осмиваше страстта му към стиховете и нещастната му любов, като мръсно, но безуспешно се опитваше да събуди ревност. Ситанов слушаше подигравките на казака мълчаливо, безобидно, а понякога дори и сам се смееше заедно с Капендюхин.

Те спяха един до друг и нощем дълго си шепнеха за нещо.

Тези разговори не ми даваха мира — искаше ми се да знам за какво могат да приказват приятелски хора, които така не си приличат. Но когато се приближавах до тях, казакът ръмжеше:

— Какво искаш?

А Ситанов като че ли не ме виждаше.

Но веднъж ме повикаха и казакът попита:

— Максимич, ако беше богат, какво щеше да направиш?

— Щях да си купя книги.

— А после?

— Не зная.

— Ех! — ядосано ми обърна гръб Капендюхин, а Ситанов спокойно каза:

— Виждаш ли — никой не знае, ни старо, ни мало! Казвам ти: и богатството само за себе си е безполезно! Всичко иска някакво приложение…

Попитах:

— За какво приказвате?

— Не ни се спи и на̀, приказваме — отговори казакът.

По-късно, вслушал се в техните разговори, разбрах, че те говорят нощем за същото, за което хората обичат да говорят и денем: за бога, за истината, за щастието, за глупостта и хитростта на жените, за алчността на богатите и за това, че целият живот е объркан и неразбираем.

Всякога жадно слушах тези разговори, те ме вълнуваха, харесваше ми, че почти всички хора говорят едно и също: животът е лош, трябва да се живее по-хубаво! Но същевременно виждах, че желанието да се живее по-хубаво не налага никакви задължения, не изменя нищо в живота на работилницата, в отношенията на майсторите помежду им. Всички тези приказки, като осветяваха пред мене живота, разкриваха зад него някаква унила пустота и в тази пустота сякаш прашинки във водата на езеро при вятър, безредно и възбудено плават хората, същите онези, които твърдят, че тази блъсканица е безсмислена и ги обижда.

Разсъждавайки много и на драго сърце, те винаги съдеха някого, разкайваха се, хвалеха се, предизвикваха зли разпри за дребни неща и жестоко се обиждаха един друг. Мъчеха се да отгатнат какво ще стане с тях след смъртта, а до прага на работилницата, където стоеше ведрото за помията, беше изгнила една дъска, изпод дъските в тази влажна, гнила, мокра дупка лъхаше студ и миризма на вкисната пръст, от това мръзнеха краката; ние с Павел запушвахме тази дупка със сено и парцали. Често казваха, че дъската трябва да се смени, но — дупката ставаше все по-широка, по време на виелиците от нея духаше като от комин, хората настиваха, кашляха. Тенекиената въртележка на прозорчето за проветряване отвратително скърцаше, псуваха я цинично, ала когато аз я намазах с олио, Жихарев се ослуша и каза:

— Не скрибуца прозорчето и — стана по-скучно!

Когато си дойдеха от баня, лягаха си в прашните и нечисти легла — мръсотията и лошите миризми изобщо никого не възмущаваха. Имаше множество отвратителни дреболии, които пречеха да се живее, те можеха лесно да се премахнат, но никой не правеше това.

Често казваха:

— Никой не жали хората — нито бог, нито те сами себе си…

Ала когато ние, аз и Павел, изкъпахме разядения от нечистотия и насекоми умиращ Давидов, взеха ни на подбив, събличаха ризите си и ни предлагаха да ги опощем, наричаха ни теляци и изобщо ни подиграваха така, сякаш бяхме направили нещо срамно и много смешно.

От Коледа чак до велики пости Давидов лежеше на одъра, кашляше продължително, плюеше долу парчета миризлива кръв и когато не улучваше ведрото с помията, кръвта цопваше на пода; нощем будеше хората с несвестни викове.

Почти всеки ден казваха:

— Трябва да го закараме в болницата!

Но най-напред излезе, че паспортът му бил просрочен; после той се пооправил, а накрая решиха:

— Така или иначе, скоро ще умре!

И самият той обещаваше:

— Скоро!

Беше кротък шегаджия и също винаги се мъчеше да пропъди жестоката скука в работилницата с шеги — ще провеси надолу тъмното си, костеливо лице и със свирещ глас провъзгласява:

— Народе, чуй гласа на възнесения на одъра…

И казваше в рими горчива безсмислица:

Одърът е моят кът

и съм ранобудник пръв.

И насън, и наяве

на хлебарки съм мезе…

— Не клюмва! — възхищаваше се публиката.

Понякога аз и Павел се качвахме при него — той се шегуваше пресилено:

— С какво да ви почерпя, скъпи гости? Пресничко паяче не желаете ли?

Умираше бавно и това много му бе дотегнало; казваше с искрена досада:

— Не умирам, и това си е!

Безстрашието му пред смъртта много плашеше Павел, той ме будеше нощем и шепнеше:

— Максимич, май че е умрял… Ще вземе да умре някоя нощ, а ние ще лежим под него, ах, господи! Страх ме е от мъртъвци…

Или казваше:

— Е, защо е живял, за какво? Двайсет години няма, а вече умира…

През една лунна нощ ме събуди и като гледаше уплашено с ококорени очи, каза:

— Слушай!

На одъра хъркаше Давидов, като говореше бързо и ясно:

— Я дай насам, дай-ай…

После се разхълца.

— Умира, бога ми, ще видиш! — вълнуваше се Павел.

Аз цял ден бях мъкнал сняг от двора на полето, бях много уморен, спеше ми се, но Павел ме молеше:

— Не заспивай, моля ти се, за бога, не заспивай!

И неочаквано скочи на колене и закрещя диво:

— Ставай, Давидов умря!

Някои и други се събудиха, от леглата се надигнаха няколко фигури, прозвучаха сърдити въпроси.

Капендюхин се качи на одъра и каза учудено:

— Май че наистина е умрял… нищо, че е топличък…

Стана тихо. Жихарев се прекръсти, уви се с одеялото и рече:

— Е, няма какво, царство му небесно!

Някой предложи:

— Да го изнесем в пруста…

Капендюхин слезе от одъра, погледна през прозореца.

— Нека полежи до заранта, той и жив на никого не пречеше…

Скрил глава под възглавницата си, Павел ридаеше.

А Ситанов не се събуди.