Оливия Голдсмит
Лошо момче (35)

35

Джон се беше върнал в апартамента си, след като остави баща си да чака автобуса. Едва успя да се изкачи по стълбите до фоайето, колената не го държаха. Макар никога да не бе харесвал образа на баща си като безотговорен женкар, образът му като жалък, разкайващ се, болен човек не беше по-добър. Джон успя да влезе вътре, без да заплаче, за да намери Алисън, все още изтегната на канапето, облечена само в последната му останала тениска на „Майкро/Кон“. Гледаше телевизия. Джон трябваше да прикрие изненадата си, защото напълно бе забравил, че тя беше в апартамента му.

— Къде беше? — попита тя, без да го укорява. И Джон трябваше да изтърпи бъбренето й и цял куп въпроси за работата си, откога беше в „Майкро/Кон“, дали имаше стокови опции и какви бяха взаимоотношенията му с учредителите. Дори не беше в състояние да лъже, според правилата на Трейси. Само се постара с всички сили да бъде любезен, докато тя не премина в спалнята. Тогава, когато Алисън се наведе да вземе обувката си, Джон се почувства на висотата на положението и се насочи към нея за единствената утеха, която тя умееше да предлага.

— Мислех, че никога няма да се сетиш — прошепна с подсмихване Алисън.

Е, може би веднъж, за да попитам за пътя, помисли си Джон, и погледна часовника си. Продължаваше да не носи часовник, затова провери часовника от другата страна на леглото. Срамно, но действителността на баща му бе изтрита от наркотика на тялото на Алисън и той се възползва от него, като се изгуби в изтощителен акт. Всичко изчезна и Джон беше благодарен за това. Шекспир не бе разбрал правилно: не музиката притежаваше магията да утешава разярените гърди. А хоризонталното двупосочно движение. Но щом се събуди от посткоитусната дрямка, образът на баща му, който вдигаше шапката, за да почеше наболия си скалп, веднага се върна. Денят на бащата. И тогава си спомни, че беше неделя вечер и че утре беше събранието за „Пърсифал“… Боже мой! Трейси! Изправи се, сякаш захранен от чип с мощност хиляда мегахерца. Беше закъснял с почти четирийсет минути.

Скочи от леглото и започна да се облича като луд.

— Къде отиваш? — попита Алисън със сънен глас.

— Аз… ъ… Току-що се сетих — започна той. Какво можеше да каже? Току-що се сетих, че забравих приятелката си? Току-що се сетих, че трябва да се срещна с друга жена? Току-що се сетих, че не искам да правя любов с теб? — Аз… й… оставих си дрехите в сушилнята — тъпо изтърси Джон, като пъхна десния си крак в обувката и грабна пуловера си. Хукна към вратата.

— Чакай! — извика Алисън. — Кога ще…

Джон се мъчеше с ключалката и веригата на вратата, затова не можа да чуе какво каза тя. Трейси щеше да бъде бясна! Не можеше да повярва. За седем години не беше пропуснал нито веднъж… нито пък тя. Е, с изключение на спешната операция на апендикса му. Отвори резето, завъртя топката в обратна посока и най-сетне отвори вратата.

— Кога ще те видя пак? — попита Алисън от прага на спалнята. Беше се загърнала небрежно с чаршафа, едно розово зърно леко надзърташе над него, косата й се спускаше като рус порой върху раменете й. Алисън спря и постави ръце на кръста си. — Ти си такъв пич — добави тя.

Джон премита веднъж, после цели три пъти, докато попиваше думите.

— Така ли? — попита той, с радостен и ентусиазиран глас. Тя приличаше на богиня. Богиня, която бе боготворил с тялото си. Джон поклати глава. Удивително! Удивително!

— Ще ти се обадя — обеща той. Трейси чакаше; наистина трябваше да тръгва. За минута излетя през вратата, спусна се надолу по стълбите и се озова под дъжда.

Имаше късмет. Невероятно, но едно такси мина. Джон му махна. Вече беше вир-вода, но се настани на задната седалка.

— „Джава, Колибата“, на Канала — нареди той на шофьора. — Бързо!

На таблото имаше часовник. Беше още по-късно, отколкото си мислеше. Какво щеше да прави, ако Трейси вече си бе тръгнала? Ами, беше оставил колелото си в алеята зад „Джава, Колибата“. Щеше да го вземе, да отиде до апартамента й или, ако я нямаше там, да кара нагоре-надолу по улиците, докато не я намереше, за да й се извини.

Хрумна му, че това може би нямаше да помогне. Не защото нямаше да успее да я открие, а защото тя нямаше да приеме извинението му. Вероятно Трейси бе подложена на четирийсет и шест горчиви минути подигравки от страна на Моли, Манчестърската Заплаха. Джон се сви, като си помисли какво би могла да каже Моли на приятелката му, ако имаше възможността да я спипа насаме.

Имаше чувството, че Трейси би се вбесила и той нямаше да се изненада, ако бе подпалила „Джава, Колибата“, заедно с всичко останало, което я дразнеше в момента. Когато таксито намали скоростта до кафетерията, Джон не изчака колата да спре напълно. Хвърли парите на предната седалка и благодари на шофьора, докато изскачаше от движещото се превозно средство. Заобиколи таксито отзад и блъсна вратата на заведението. Погледна към масата, на която винаги сядаха двамата с Трейси. Докато оглеждаше помещението, видя Лора на вратата към кухнята и Моли да седи в едно сепаре.

Какво правеше тук Лора? Нима Трейси му бе толкова сърдита, че не беше дошла? Може би не беше закъснял; може би Трейси му бе вързала тенекия. Или, в най-добрия случай, се намираше в тоалетната или се обаждаше на Фил. Джон се приближи до Моли, която вдигаше чиния бъркани яйца. Хвана я за ръката. Тя го погледна с безизразно лице, но Джон незабавно разбра какво се бе случило.

— Тя беше тук, нали? — попита той Моли със свито сърце.

— Точно така — отвърна тя и се върна към чинията с бъркани яйца.

Джон не можеше да повярва. Беше разрушил традиция от години. Почувства гадене в стомаха и нещо повече от лек ужас.

— Моли, аз съм кретен и го знам — призна той. — Знаеш го. Но моля те, знаеш ли дали е отишла у нас или се е прибрала у тях?

Моли сви рамене.

— Всъщност, не знам — отвърна тя. — Тя не ми се доверява.

Лора се беше подала от кухнята. Джон се обърна към нея.

— Моля те, Лора — успя да каже.

— Не я видях, когато тръгна, но предполагам, че е поела към апартамента ти — предположи приятелката на Трейси. — И взе назаем един нож — добави тя.

Джон не разбра дали се шегуваше или не, но не го беше грижа.

— Отивам да си взема колелото — съобщи той на Моли, обърна се и хукна през ресторанта, като буквално прескачаше облегалките на празните сепарета. Прекоси кухнята, като едва не преобърна поднос с кифли. Пред задната врата, колелото му беше облегнато на парапета, където го беше заключил. В бързината Джон изпусна ключа си, а после се забави с катинара. Когато най-накрая го отключи, обърна колелото и подкара по мокрия паваж на алеята към улицата. Тогава дъждът го удари с пълна сила и той приведе глава срещу него, като се насочи към кооперацията си.

Беше дълго, студено препускане и без пончото си, Джон прогизна до кости много преди да се прибере. Но не му беше студено. В действителност се потеше, едновременно от страх и напрежение. Трябваше да я хване, преди да си е тръгнала. Когато спря пред дома си, не му достигаше въздух, но трябваше да изкачи проклетите стълби. Затова ги взе по две наведнъж, за да се добере по-бързо до Трейси. Задъхваше се, когато отвори противопожарния изход към фоайето си, а сърцето блъскаше в гърдите му. Сякаш прескочи един удар, когато Джон видя, че фоайето бе празно. Трейси си беше тръгнала и ако той успееше да я намери, щеше да бъде още по-бясна. Когато се приближи до вратата си, Джон осъзна, че приятелката му вече беше бясна. Видя зрелището от бележки и без да го прочете, се обърна и хукна надолу по стълбите.

На долното стъпало на стълбището сграбчи колелото си, наруга се, че нямаше кола, изкара го през вратата обратно под дъжда.

Започна да мрази всичко в себе си и в живота си. Защо трябваше да се роди в Сиатъл и да продължава да живее там, място, където постоянно валеше? И защо беше толкова твърдоглав? Как така никога не си бе купил кола? Възрастните хора имат коли. И как можеше да е толкова глупав, че да забрави за срещата си с Трейси?

Винаги беше приемал Трейси като сираче. Джон беше нейното семейство. Майка й бе починала, а баща й все едно също. Трейси го беше чакала, докато той лежеше до някаква гола непозната. През всичките години и при всичките гаджета, които бе имала, Трейси никога — нито веднъж — не бе пропуснала срещата им в неделя. Какво щеше да прави, ако не се беше прибрала у тях? Дали бе отишла у Фил? Знаеше ли точния адрес на Фил? Не можеше да си го спомни, ако изобщо го бе знаел.

Дъждът се стичаше по лицето му, капеше от брадичката върху гърдите му. Пороят бе станал още по-силен и видимостта се беше влошила. Джон се намираше само на една пресечка от къщата й. Завъртя педалите по-бързо и тогава видя стоповете на някаква кола само на няколко метра пред него. Зави рязко, за да я избегне, като осъзна, че автомобилът бе спрял до тротоара заради пороя. Минах на косъм, помисли си Джон. Трябва да внимавам повече. Не можеше да си позволи да не стигне до Трейси.

Точно когато взе завоя на нейната улица, видя колата й да спира на паркинга и проследи как тя излезе отвътре. Той захвърли колелото си. То цопна в една локва, но Джон не го беше грижа. Хукна след нея.

— Трейси! Трейси! — извика той, но тя или не го чу, или нарочно не му обърна внимание.