Свобода Бъчварова
Наследникът (8)

Глава осма

Начинът на действие, подсказан от баща му, беше може би единственият. Колегите на Борис години бяха опитвали най-различни средства в борбата с Бускѐ, но победата бе винаги негова. Младият Скарлатов грижливо се подготви за срещата с френския генерален консул. Тримата му приятели от Службата по държавните заеми също поработиха добре, въпреки лятната горещина. Излезе един обширен доклад с таблици, сводки и цифри. Когато всички помислиха, че работата е свършена, Борис разбра, че такъв доклад никой няма да прочете. Ще трябва да съкратят изложението до две-три страници. Седнаха отново. Работиха още няколко дни. Скарлатов преведе на френски както голямото изложение, така и кратката записка. Купи със собствени пари хубава папка. Забави се още един ден, докато поръча визитни картички на френски. Сутринта старателно се облече. Отиде първо в Службата. Тримата вече го чакаха. Пиха кафе и изпушиха по цигара. Когато Борис тръгна, Терзиев поля пред краката му вода от чайника.

— На хаирлия да е!

В свежата юлска сутрин той крачеше по софийските улици на път за френското консулство, готов за битка. Горещините щяха да почнат малко по-късно. Пред сградата се позабави да оправи за последен път вратовръзката и костюма си. Позвъни на входната врата. Отвори му прислужник. Мина през алеята, оградена с цветя, току-що полети. Вътре го посрещна друг прислужник. Попита го кратко по каква работа идва, а после го остави в чакалнята. След малко дойде един млад французин с живи, любезни маниери.

— Добро утро, господине. С какво можем да Ви услужим?

— Искам среща с господин генералния консул.

— О, той е толкова зает… А по какъв въпрос?

— По въпроса за анюитета и гаранциите на външния дълг на България, в частност по въпроса за делегата по титрите господин Бускѐ и неговите прерогативи.

Когато каза това, Борис се стресна. Изречението излезе надуто, тържествено и леко глуповато. Без да иска, той се усмихна. Изглежда и младият французин усети тази неестественост и също се усмихна. Това стопи официалността между двамата. Скарлатов му подаде визитната си картичка. Французинът хвърли поглед, а после с присъщата си любезност каза:

— Радвам се да се запозная с Вас, господин Скарлатов. Казвам се Фредерик дьо Шапон. Вие сте доктор от Женевския университет? Бях миналото лято на излет в Швейцария, прекрасна страна! Ландшафтът прилича на България — планини и само планини… Ще ме извините за момент…

Младият дипломат излезе. Борис остана сам в чакалнята.

Прислужник с поднос влезе и остави на масата бутилка вино в кофичка и две чаши.

Не след дълго французинът се върна.

— Господин консулът ще Ви приеме след малко.

Той наля вино в чашите и двамата се чукнаха.

— За успеха на Вашата мисия, господин Скарлатов!

— А аз за успех в кариерата Ви!

Когато отпиха от чашите, Борис попита:

— От колко време сте тук?

— Дойдох заедно с господин консула.

— Попаднали сте в мъртъв сезон.

— Нямам това впечатление. За мене лично едва ли има по-разнообразна в политическо отношение страна от България. Тук министерските кризи следват една след друга. Прекрасна школа за млад дипломат, а пресата ви е чудесна! Засега ми превеждат, но се надявам скоро сам да чета български.

— Малко е дива нашата преса.

— И Вие ли така мислите?!

Чу се позвъняване. Младият дипломат скочи:

— Извинете ме…

Малко по-късно голямата двукрила врата се отвори и на изхода застанаха двама лакеи. Оттам през чакалнята мина дипломатическият представител на Великобритания с цилиндър и побелели бакенбарди, облечен строго, но с вкус, последван от дипломатическия представител на Русия в униформа. Малко зад тях вървеше самият френски генерален консул Морис Палеолог — оживен, с изящни жестове на добре гледаните си ръце и усмихнато лице. Той намери време да кимне на станалия прав Скарлатов. Придружи гостите чак на двора. После се върна в чакалнята. Подаде ръка на Борис — все така любезен, с аристократична простота и сърдечност.

— Господин Скарлатов, както виждате, денят започва трудно за мен… Как смятате, това правителство ще се задържи ли?

— Доколкото ми е известно, в момента се консолидира мощна опозиционна група.

Палеолог хвана подръка Борис и го поведе със себе си, като непрекъснато задаваше въпроси. Дьо Шапон не ги придружи.

— Кажете ми нещо за Вашия Княз…

— Нямам никаква връзка с него. И не съм имал повод за срещи.

— Казват, че имал класически методи на управление. Когато почват например да критикуват правителството, той го сменя, но възлага държавните работи на Министерски съвет, съставен от тия, които са го критикували.

— И аз съм отскоро в България, но нямам такива впечатления. Промените се въртят около едни и същи партии и лица.

— Именно, господин Скарлатов. Това е същността на класическия метод. За да не загине едно управление, то трябва периодично да се обновява, но от хората на едно и също хоро, както казват в България… Най-простото средство е да се сменя Министерският съвет. По тоя начин се заглушава недоволството от натрупаните грешки на старото правителство и пораства надеждата за по-добър живот в населението.

— Но това е демагогия!

— А какво би била политиката без демагогия? Но във външната политика на една страна винаги има някакъв постоянен център…

— Центърът е Княз Фердинанд!

— Да, така е. И аз стигнах до този извод.

Докато разговаряха, двамата изкачиха стълбището и влязоха в един огромен салон. Той служеше за кабинет на консула. Прозорците гледаха към градината, но завесите бяха спуснати и беше прохладно. Целият кабинет бе обзаведен със старинна позлатена мебел в стил рококо. По стените имаше дъбови шкафове с кристални витрини, пълни с книги в кожени подвързии. Два дебели персийски килима покриваха дъбовия паркет на пода, но там, където той се виждаше, беше лъснат до блясък. Това, което правеше впечатление, бе огромният роял с табуретка пред него, поставен на нещо като подиум.

— Седнете, господин Скарлатов.

Борис избра един от фотьойлите. Самият Палеолог не седна, а се облегна на рояла.

— Аз Ви слушам, господин Скарлатов.

Борис стана и подаде папката на Палеолог.

— Тук е написано всичко.

— Предпочитам Вие да разкажете…

— Не е много, около два листа. Останалото можете да прочетете, ако желаете, насаме.

Палеолог взе папката. Седна зад голямата маса-бюро и се зачете. Бързо свърши и погледна към Борис. Чертите на лицето му се изопнаха, но се овладя и се усмихна. Стана и се облегна на рояла.

— Господин Скарлатов. Кажете ми, това, което прочетох, вярно ли е?

— Самата истина!

— До мене стигнаха вече слухове за някои търкания между нашия представител и вашите финансисти.

— Преди всичко с правителството, господин Палеолог, но най-важното е, че господин Бускѐ далеч надхвърля границите на своите прерогативи в ущърб на България.

— Аз тук съм само консул. Не се занимавам с финанси. Впрочем и не разбирам много в тази област. Но ако господин Бускѐ е извършил деяния срещу законите на страната, тогава бих могъл да се намеся и му потърся отговорност. Той обаче не се числи към състава на консулството.

— Но има дипломатическа неприкосновеност! С какво тогава положението му е по-различно от Вашето?

— Все пак не всичко разбрах от прочетеното. Може би трябва да се срещнем още веднъж?

— Позволете да Ви обясня, господин генерален консул… Господин Бускѐ, който е де факто на дипломатическа служба в България, спъва развитието на страната, отклонява парите, отпуснати от френските банки, за несвойствени цели и, което е най-важното, не изпълнява договорните отношения, където точно са фиксирани сумите и процентите. Благодарение на неговото своеволие, се задържа развитието на различни отрасли в промишлеността, като сам извлича незаконни свръхпечалби.

— За себе си?

— О, не. Не чак дотам… За банките, за вложителите и притежателите на облигации от заема. Неговата заплата е достатъчна и съперничи само с тази на президента на Франция…

— Значи си изпълнява добре работата! Той е представител на вложителите и защищава техните интереси!…

— Но незаконно и в ущърб на България!

— Мене все още не докрай ми е ясно, простете…

— С тези си действия той настройва българите и България като цяло не срещу себе си, а срещу Франция! От това страда престижът на Франция — подчерта Борис.

Палеолог се замисли. Лицето му стана затворено.

— Благодаря Ви, господин Скарлатов. Мога да Ви уверя, че престижът на Франция стои по-високо от лихвите на рентиерите. И все пак аз не би следвало да се намеся пряко в тази работа, но ще го сторя. Първо, ще се наложи да телеграфирам във Външното министерство. Нашият външен министър господин Рувие ще трябва да говори с един от директорите на Парѝ Ба и чак след техния отговор аз ще взема мерки.

— И колко време ще трае това?

— Да речем… няколко дни…

Палеолог позвъни. Влезе един от лакеите.

— Помолете господин дьо Шапон да дойде тук!

Лакеят излезе. Палеолог се обърна към Скарлатов:

— Вашето име не звучи славянски.

— Казват, че произходът ни е от един венецианец. Водел търговия в Константинопол. При падането на империята избягал в България и сложил началото на фамилията ни. Но и Вашето име, ако ми позволите да забележа, е странно…

— Наистина. Фамилията Палеолог се е пръснала по цял свят по същото време.

Младият дипломат влезе и прекъсна разговора.

— Господин дьо Шапон, моля тези дни да се освободите от всички задължения и поработите съвместно с господин Скарлатов и неговите сътрудници.

— Началникът на Службата се казва доктор Иванов — каза Борис.

— Но Вие, господин Скарлатов, подехте тази акция и ще е по-удобно Вие да я завършите.

Палеолог отново се обърна към младия дипломат:

— Изгответе заедно едно приемливо споразумение за взаимоотношенията между тяхната Служба и делегата по титрите господин Бускѐ. Разбира се, личният статут на Бускѐ няма да се засяга. Това не е от нашата компетентност. След като оформите документа, моля да ми бъде представен. Аз, от своя страна, ще сондирам мнението на съответните инстанции. Ако всички са съгласни, тогава ще го подпишете.

Морис Палеолог отново се замисли.

— Имам една идея, господин Скарлатов. Другата седмица е 14 юли — националният празник на Франция. Бихте ли приели поканата ми за приема?

— Едва ли съм подходящ за такъв прием.

— Напротив! Ще ми е много приятно.

— Но ние сме четирима в Службата.

— Ще получите покани и за четиримата.

— Благодаря.

— Моите почитания, господин Скарлатов.

Палеолог леко се поклони. Борис стана. Воден от младия дипломат, той излезе от консулството. Когато минаваха през двора, чу свирене на пиано и спря. Някой изпълняваше експромт от Шуберт.

— Господин генералният консул е добър пианист… — подчерта с удоволствие младият французин. — Препоръчвам Ви също и неговите есета.

— Ще Ви бъда задължен, ако ми услужите с неговите съчинения.

— Ще ми бъде приятно.

Двамата любезно се сбогуваха и Скарлатов се отправи към Службата.

Тримата го чакаха нетърпеливо. Явно бяха закъсали с пари, тъй като не пиеха кафе и лулата на „лорда“ в устата му не изпускаше дим. Борис седна върху масата и мълчеше.

— Пълен провал, нали? — попита Иванов. — Не трябваше толкова да изостряш нещата…

— Сега и четиримата трябва да си обираме крушите от Службата! Така мисля аз — добави Терзиев.

Скарлатов погледна към Сакарев. Той извади лулата от устата си и каза:

— Когато от една лула не излиза вече дим, това значи, че огнището е запустяло.

— Имате ли фракове? — попита Борис.

— На погребение ли ще ходим? Кой е умрял? — оживи се Иванов. — Тази сутрин нямах пари даже за вестник…

— На погребението на господин Бускѐ!

— Ама той вече…

— Не, още не е… но е на път! А сега на работа! Налага се да направим един малък проект за взаимоотношенията ни с Бускѐ. От наша страна трябва да е максималистичен, тъй като ще го коригират от френското генерално консулство. И така, господа, на 14 юли сте канени всички на прием от френския дипломатически представител господин Жорж Морис Палеолог! Ще ви моля да не плюскате и пиете като невидели, за да не отиде по дяволите престижът на България! Това особено се отнася до фон Терзиев Хайделбергски!…

— Ако дотогава Бускѐ не даде бандероли, значи няма да получим заплати и тогава не гарантирам за себе си, ще оплюскам всичко! Гладен съм!

— Вие, господин Терзиев, е трябвало да учите в Германия за готвач или в най-добрия случай за келнер. Така щяхте да бъдете по-щастлив, понеже, както е рекъл Наполеон, пътят към Вашето сърце минава през стомаха Ви!…

На вратата се потропа. Терзиев скочи и отвори. Този път влязоха натоварени с кошници двама от прислужниците на Бускѐ. Имаше още една малка кошничка с цветя и плик. Терзиев се засуети около кошниците. Иванов отвори плика и прочете съдържанието.

— Друзья, прекрасен наш союз!^[1] Господин Бускѐ ви поздравява! Отпуска бандерол за цели три месеца и ви пожелава здраве, щастие и рози. Те са в кошничката.

— Не пипай! — изкрещя Борис на Терзиев.

Той взе две от кошниците, отвори вратата и ги хвърли надолу по стълбището. Чу се дрънченето на счупени бутилки и съдове. Докато му попречат, същото стори и с останалите. От шума на вратата се появи прошенописецът от долния етаж.

— Какво става тука бе, момчета? — извика той.

— Махай се! — извика Борис. — Махайте се и вие! Той избута двамата прислужници и затръшна вратата.

Приятелите му мълчаха, но с явно съжаление. Само Терзиев не издържа.

— Момчето не е наред… Трябва да му влезем в положението…

— Слушайте ме сега внимателно! Този тип изглежда има свои доносници в консулството. Надушил е нещо, но не знае точно какво. Това значи, че Палеолог е извънредно дискретен човек. И така, Бускѐ действа на сляпо, но по своя типичен начин, защото е простак.

— Простак, простак, ама как яде! — въздъхна Терзиев. — Ще отида да видя какво е останало по стълбището, докато тия гладници от долния етаж не са го омели…

— Да не си посмял! — викна Иванов.

Терзиев се спря. Борис извади една банкнота от джоба и му я подаде.

— Иди купи каквото намериш за добре!

— И да не изплюскаш по пътя половината, защото ще ти счупя главата! — му напомни отново Иванов.

— Не забравяй тютюн за лула — каза „лордът“. — И кафе…

Те работиха цяла сутрин. Спореха главно по формулировките. Сакарев, който имаше несъмнен талант към точното изложение, дефинираше проекта, така че се получи една стегната дипломатическа нота.

Тъкмо към обяд в канцеларията влезе секретарят на Бускѐ. Тримата не скриха, че работят, но и не задоволиха любопитството му какво именно правят. Той ги попита, но те не му отговориха. Беше изпратен от Бускѐ да ги покани на „конфиденциална вечеря“ в резиденцията му като „отдавна очаквани гости“. Обясни, че там в спокойна обстановка ще оправят като културни хора търканията помежду си.

Иванов студено го отпрати. Четиримата от Службата действаха като един. Сакарев дефинираше, Иванов с познанията си по международно право коригираше. Терзиев подсказваше интересни решения. Може би най-неопитен беше самият Борис.

Същия ден получиха и заплати. Бяха доволни и радостни. Отидоха на похапка в една ахчийница, където Терзиев беше свой човек. На огромната печка вряха десетина тенджери, а във фурните имаше тави с шерденчета, чревца и други съблазни. Терзиев с една чиния и лъжица вървеше от тенджере на тенджере и опитваше от всички гозби. Тази, която му харесваше, от нея поръчваше за всички. Седнаха в двора под една акация. Нощта идваше. Съдържателят окачи една газова лампа на дървото да им свети. Прекараха великолепно.

 

 

В следващите дни се завърза оживена дейност между френското консулство и Службата по държавните заеми. Посредник беше господин Дьо Шапон. Много пъти трябваше да коригират проекта за взаимоотношенията. От малкото изпуснати думи на младия дипломат четиримата извадиха заключение, че господин Бускѐ въобще не участва. Палеолог кореспондираше направо с френския външен министър, с финансовия министър и директорите на Парѝ Ба.

Четиримата от Службата отидоха във френското консулство към края на седмицата. Палеолог лично ги посрещна и въведе в кабинета си. Тук беше Бускѐ намръщен. Едва им кимна. Подписването на Правилника за взаимоотношенията мина бързо. Палеолог беше загрижен. След подписването Бускѐ демонстративно напусна.

На 14 юли 1907 година четиримата, облечени във фракове, отидоха на приема. Бяха най-ранните гости. Едва след един час започнаха да пристигат поканените. Целият Министерски съвет, някои депутати, генералитетът. Четиримата се чувстваха отлично. Ордьоврите бяха изискани, вината стари. По-късно от останалите пристигна и старият банкер. Палеолог го посрещна много сърдечно. Младият Борис му кимна с глава. Терзиев не изпусна нито един път да си вземе било напитка, било ордьовър от минаващите край тях лакеи. Към десет часа през нощта в залата настъпи раздвижване. Палеолог се завтече към изхода. Тогава за пръв път Борис видя Княз Фердинанд. Масивен едър човек във военна униформа, с много ордени и ленти, и ръце, обсипани със скъпоценни пръстени. Но не този паунски вид го порази, а изражението на Княза. Такава надменност, и то театрална надменност, той не бе срещал в живота си. Изправена глава, огромен нос и презрителен поглед, с който искаше да каже, че всички са нищожества. Но в цялата му поза нямаше капка истинско величие, нито сила, да не говорим за благородство. Очите на Княза шареха по цялата зала от лице на лице, от предмет на предмет и това раздвоение между театралната поза и чисто женското му любопитство създаваше едно смешно впечатление. Малко след влизането на Княза младият Скарлатов си тръгна.

 

 

На другия ден отиде при баща си. Целият дом се готвеше да тръгне за село. Товареха файтона, ландото и една каруца. Всички бяха възбудени и радостни. В тая суматоха старият банкер намери време да изслуша сина си. Борис описа всичко, което бяха предприели. Изказа и предположението, че Жорж Бускѐ вероятно ще бъде изметен от поста си, поради лошите отношения с Палеолог. Старият банкер го погледна по своя типичен малко насмешлив начин, като леко притвори кривогледото си око.

— Нима?

— Съдя по фактите!

— Не се ли чувствате вие, от тази нещастна Служба, преждевременни победители?

— Имаш други сведения?

— Не. Въпросът не ме интересува, защото лично не ме засяга.

— Опонираш ми от чувство за противоречие?

— Само се чудя на вашата наивност. Палеолог срещу Бускѐ?! Добре… Вероятно не го обича. Но Бускѐ не е сам. Зад него стои Парѝ Ба. Следователно консулът е против Парѝ Ба. Е, как виждаш по-нататък кариерата на Палеолог? Та той е дясната ръка на външния министър Пишон. А Пишон е човек на Шнайдер! Не Палеолог, а Людвик XIV^[2] да застане срещу Парѝ Ба, от него няма да остане мокро петно в двайсет и четири часа! Това мога да ти гарантирам!

Борис се обърка от думите на баща си.

— Но ти ми подсказа този ход! Би ли ми обяснил сега твоето мнение?

— С удоволствие… Палеолог е голям почитател на Макиавели^[3]. Поне откакто е в България, се занимава с интриги, но интриги на високо ниво. Няма и седмица, откакто изпързаля посланика на Австрия граф Фрайхен фон Турн, и то по чисто финансови въпроси. Беше смешно да чуеш само как графът се вайка, че е невъзможно такъв аристократ като Палеолог да лъже. Но той, синко, лъже, защото това е неговата същност. Всичко останало — музика, литература, философия — е като кръстовете, кадилниците и благия вид на нашите владици. Това е вълк в овча кожа.

— Но той е наистина културен и образован.

— Такъв е. Умее да прави впечатление. Обаятелен е. Всички са влюбени в него. Това не може да му се отрече. Но е интригант, а интригантът никога не може да бъде достатъчно умен, именно защото е интригант. Изправен срещу един действително умен човек, той се превръща в шмекер. Така че напразно се надяваш.

— Нима това е игра?

— Една обикновена игра, толкова прозрачна, че се учудвам как не я виждате!… Това е слаба пиеса с три действащи лица: вашата Служба, Бускѐ и Палеолог. Палеолог напада Бускѐ. Вие смятате, че му е неприятел. Бускѐ се прави на обиден. Вие се смятате победители. Накрая Палеолог, Бускѐ и публиката се смеят. Целта на Консула беше да запази интересите на Парѝ Ба и да задържи Бускѐ на поста му. Вероятно не го обича и затова играта на Палеолог е толкова убедителна.

— Но ти ме насочи към Палеолог!

— Да, защото много искаше да уредиш въпроса с бандерола. Това е нищожен проблем и те ще жертват бандерола за далеч по-важни цели тук, у нас, и на Балканите изобщо. Палеолог ще играе ролята на строг защитник на престижа на Франция и по тоя начин вие ще се чувствате победители. Така всички ще бъдат доволни и тоя пес Бускѐ ще остане.

— А защо не ми каза всичко това при първия разговор?

— Защото щях да те обезкуража и ти нямаше да имаш твърдо убеждение, което дава сили за действие.

Този разговор с баща си Борис не сподели с никого. Отново почувства силата на ума му и собствената си наивност. Да, той и образованите му честни колеги в крайна сметка бяха играчка в ръцете на тъмни сили. Разбра колко малко са възможностите на един държавен служител. Той беше един обикновен чиновник и нищо повече. Започна да подозира, че цялото му образование, включително и докторатът, бяха нещо ненужно, нещо, което нямаше никаква стойност в суровия живот. Но кой на този свят движеше нещата всъщност? Кой е този? Коя личност? Коя Служба?… И не можеше да си отговори. Това бе началото на голямата криза, която обхвана младия Борис Скарлатов, защото въпросът се касаеше до смисъла на всичко, което вършеше в живота, а оттук и до смисъла на бъдещето. Университет, наука, държавна служба, политика, икономика — не беше ли всичко един хаос, в който човек се чувстваше толкова безпомощен, обсебван от враждебни сили, които даже не можеше да види?… Не го задоволяваше вече и теорията като убежище от тези неразрешими противоречия. Колебанията му, които тук в България се зародиха по отношение на академичното му бъдеще, се усилиха, докато се превърнаха в болест. Това му състояние се изостри от отсъствието на цел в момента, от летните горещини, от липсата на среда. Иванов и Терзиев отидоха на екскурзия из планините. Поканиха и него, но той отказа. Сакарев замина в любимата си Англия в задграничен отпуск. Бе събирал пари левче по левче цяла година. В Службата нямаше никаква работа. Понякога по цели дни Борис лежеше в прохладната си стая и мислеше. Сякаш волята му бе парализирана. На първото писмо от Женевския университет не отговори. Трябваше да тръгне, а не тръгваше. Цялата мечта за бъдещето, свързано с научна кариера, със скромен и смислен живот, беше помръкнала, избледняла и опротивяла. Той нямаше с кого да сподели новите чувства, които го терзаеха. Баща му бе заминал на село. С Брезов бяха в хладни отношения. Матов бе в провинцията. На второто писмо от Университета той не отговори цяла седмица и след една безсънна нощ изведнъж реши и написа, че се отказва от конкурса за доцентурата. После спа целия ден. Излезе вечерта по улиците на София. Разхождаше се безцелно, но без всякакво съжаление, а даже с облекчение. Защо трябваше да бърза?! Беше млад, имаше време за всичко! Щеше да поработи още малко тук, а после най-доброто бе да направи едно пътешествие в чужбина. Знаеше от опит, че това лекува и дава простори за нови мечти и сила за действие. Следващите дни постепенно почна да се успокоява и за пръв път помисли, че животът на хората не е може би нито в миналото, нито в бъдещето, а в деня, в часа, в изживяната минута. Така полека-лека той почна да гледа на града, на улиците, на хората с други очи — не като на нещо, което е декор на неговото „аз“, а като на всичко онова, което не е „аз“, но без което отделният човек не може да съществува. Животът сякаш му стана по-понятен и по-близък. Всъщност Борис се учеше да живее.