Свобода Бъчварова
Наследникът (1)

Глава първа

В един зимен слънчев ден в края на януари 1907 година Ориент-експрес спря на гара София. Без да бърза, младият Борис Скарлатов облече пелерината и сложи на ръцете си кожените ръкавици. Шафнерът тръгна пред него, натоварен с багажа му — голям кожен куфар и кожен сак, каквито употребяваха лекарите. Долу на перона слънцето го заслепи. Въздухът беше сух и много студен. В светлината на слънчевите лъчи проблясваха многобройни кристалчета скреж. Той се разплати с шафнера, който учтиво му се поклони. Борис беше единственият пътник, слязъл на гара София. В зимния сезон почти никой не пътуваше. Често пъти влакът с дни престояваше на някоя спирка в Сърбия или България, докато разчистят преспите.

Гара София беше както всички европейски гари и не му направи впечатление. Но когато очите му свикнаха с блясъка на слънцето и чу непривичния за ухото говор, разбра, че е в България. Не изпитваше нито учудване, нито тревога, а по-скоро някакво безразличие. Беше тръгнал внезапно. Зимата бе мъртъв сезон и за Европа. Просто нямаше къде да отиде и изведнъж реши да се върне в Отечеството, да види приятелите си, а и да уреди окончателно личните си работи, свързани с материалното му състояние. Доцентура за него в Женевския университет щяха да открият наесен чак, за новата учебна година, а дотогава имаше много време.

Той се огледа. На единия край на перона имаше дървена будка, боядисана в бяло, зелено и червено — като знамето на Княжеството. Пред нея стоеше на пост полицай в шаячна униформа със затъкнат щик на пушката. От ресторанта на гарата излезе един напет офицер с две млади момичета. Те погледнаха към Скарлатов, нещо си казаха и весело се засмяха. Гарата за тях бе място за срещи и разходки, място, където можеха да се допрат, макар и за миг, до непознатия Запад, а може би и да покажат себе си на тия щастливи същества, идващи от друг свят, които седяха в купетата. Един кебапчия носеше на шията скарата и целия си инвентар, щракаше с машата и хвалеше стоката си. Да, Борис наистина бе оставил Европа някъде назад и сякаш внезапно от луксозния вагон-ресторант на експреса се намери направо в самия Ориент.

Един носач застана пред него и понечи да вдигне куфарите, но Скарлатов ги взе сам и се отправи към голямата арковидна, желязна порта. Площадът пред гарата беше голям, но без настилка, и приличаше на поле. Отсреща бяха струпани файтони и шейни. Градът бе покрит с дебела снежна пелена. Димящите комини разнасяха миризма на дърва. От ноздрите на конете, клюмнали глави, покрити с чулове, излизаше пара. Файтонджиите — една весела тълпа — в топли овчи кожуси, стигащи до краката, и високи калпаци на главите, разговаряха и викаха оживено със зачервени, мустакати, брадясали лица. Селянки с кошници — от които се подаваха главите на домашни птици, с пъстри, везани, чудновати носии, които ги обгръщаха като броня и едва удържаха едрите им гърди — газеха снега с твърда стъпка на яките си крака, обути в опинци. Да, ето я София — и първото му чувство беше, че е млад, весел и жизнерадостен град. Той не предполагаше, че някой може да го очаква. Влакът бе престоял на една гара в Сърбия почти денонощие, пък и никому не бе се обадил. Затова странно му се видя ландото на Търговска банка Скарлатов, спряло настрани от файтонджиите. Забеляза и побелелия бай Никола, който бързаше със старите си крака и застана пред него със свален калпак. Наведе се да вдигне багажа му, но младият Борис Скарлатов не му позволи. А там, от стъпенката на ландото, слезе баща му — с побелели коси и бакенбарди, висок, строен, изглеждащ още по-висок от цилиндъра. Той небрежно се подпря на тънкия си бастун със златна глава на орел. Младият Скарлатов бе изненадан, но не и смутен. Не му бе и неприятно. Та какво общо имаше той с този човек, застанал до конете, който го гледаше, като леко примижаваше с клепача на кривогледото си око?…

— Вече втори ден идваме на гарата… — каза бай Никола.

Стана му някак съвестно, че тия двама стари хора вече втори ден го чакат на гарата. Когато стигна файтона, той подаде куфарите на бай Никола да ги настани. Сега бащата и синът стояха един срещу друг. Никой от тях не се усмихна, нито направиха опит за някакъв жест, с който да покажат човешка близост. Най-сетне старият банкер каза:

— Тук, в България, е прекрасна зима…

— Както в цяла Европа… Предполагам, че хотел има…

Лицето на стария банкер помръкна за миг, а после се овладя.

— Наел съм ти квартира. Но нека първо идем у дома.

— Нямам нищо против.

Когато ландото минаваше по софийските улици, младият Скарлатов се учуди на големите промени в Столицата. Особено от халите нататък това бе вече европейски град. Килнал на едната страна цилиндъра, старият банкер мълчеше, но външният му вид издаваше благоразположение, задоволство и гордост, че синът му се връща от Европа с докторат. Това си помисли Борис, но когато отново го погледна, си каза — може да е така, но все пак той не е примитивен…

Железните портални крила на банката бяха широко отворени. Ландото влезе в изчистения от сняг двор и спря до стълбата. Пред стъпалата стояха гологлави един извънредно слаб мъж, с почти липсваща брадичка, а до него друг, по-нисък, но строен и жив младеж, с голобрадо лице, весели очи, сини като небето, и буйни руси къдрици. Русият избърза и подаде ръка на стария банкер да слезе от ландото. А после учтиво се обърна към Борис на френски:

— Добре дошли, млади господарю.

Гласът му беше ясен, напевен и говореше езика красиво и малко предвзето. Скарлатов му подаде ръка.

— Това е моят близък сътрудник, господин Туше Динев, и секретарят ми господин Георгиев.

Водени от Туше Динев, те изкачиха стъпалата, минаха по коридора и влязоха в голямата банкова зала. Клиенти нямаше. Целият персонал се бе строил в дъното пред голямата маса. Старият банкер пропусна сина си напред.

— Представям ви моя син Борис Скарлатов, доктор от Женевския университет…

Пред служителите излезе един възрастен мъж. Младият Борис си спомни, че това е главният счетоводител на банката Попмиронов.

— Щастливи сме от завръщането Ви. Дано един ден Търговската банка под Ваше ръководство стигне богатство и мощ, достойни за славния род Скарлатови!…

Борис можеше с един жест, с една дума да пресече словоизлиянието на счетоводителя, но не го направи. Знаеше, че ще нарани дълбоко стария банкер. Стисна ръката последователно на чиновниците. Бяха странно облечени в шаячни дрехи, макар и скроени като европейски костюми. Той знаеше, че това се дължеше на баща му. Навремето Стефан Стамболов бе заповядал всички държавни чиновници да се обличат в дрехи от шаяк, произведен от български фабрики, с цел да подкрепи местната индустрия. Старият Скарлатов бе въвел тази наредба, макар че банката бе частна. Отдавна това начинание на диктатора бе забравено в цялата страна и сега държавните чиновници носеха костюми от европейски платове. Но той с упоритост, стигаща до инат, държеше на тази съвсем не безсмислена наредба, а може би и заради паметта на своя приятел.

Горе, в салона на апартамента, ги посрещна Донка — жената на бай Никола, с две млади камериерки. За младия Борис Донка бе единственият близък човек тук. Той се наведе и я целуна. Старата жена изхлипа. Вдигна престилката, за да си избърше сълзите. Той влезе в салона. В камината буйно гореше огън, а и всички огромни холандски печки от снежнобели, лъщящи, порцеланови кахли излъчваха топлина. В този уютен дом суровата зима не се чувстваше. Тук младият Борис почти не бе живял и не бе свързан с нещо. Спомените му бяха от селото, където израсна, от колежа в Цариград и от Университета.

— Ето стаята на майка ти… — каза старият банкер.

Борис за миг се поколеба, а после отвори вратата на спалнята. Беше в същия вид, в който я помнеше. Под старинния дървен триптих в ъгъла с нарисувана икона на Света Богородица и Младенеца, с ангели на страничните крила, които пеят небесен химн, гореше кандило. На нощната масичка имаше ваза със свежи цветя. Огромното легло бе застлано със снежнобели чаршафи. Дървеното разпятие стоеше над леглото — но и тази стая нищо не му говореше. Той помнеше майка си като млада стройна жена с големи кафяви очи, тиха и спокойна, в обстановката на големия сарай на село.

Не стоя дълго. Върна се в салона, където го чакаше старият банкер. Искаше да го попита откъде е научил, че е тръгнал за София, вероятно от Щерн… Няма смисъл да се заяждам, си каза той. Излезе в коридора, където бяха куфарите му, и от са̀ка извади една книга в кожена подвързия.

— Това е докторатът ми. Отпечатаха го в малкото университетско издателство. Няколко екземпляра поръчах в кожена подвързия със златни букви. Първият екземпляр е за теб с автограф.

— Благодаря.

Старият банкер бе развълнуван. Прелисти книгата и се зачете. На тия години имаше хубаво зрение и не употребяваше очила. После вдигна глава и каза:

— Никога не съм очаквал, че нашите банкови операции могат да бъдат тема за докторат.

— Напротив. Впрочем работата ми не заслужава да говорим. Тя е интересна за съвсем тесен кръг от хора.

— А мене ме интересува! Ще я прочета на спокойствие. Аз също имам мнение по немския и френския банков капитал… Но да тръгваме… Обедът е готов, очакват ни…

Огромната маса на трапезарията, със снежнобяла покривка, имаше празничен блясък. Тежкият сребърен сервиз, сребърните свещници, сребърните вази, кристалните чаши създаваха впечатление на богатство и тържественост. Очакваха ги прави Туше Динев, бай Никола и Донка. Пръв седна на челното място старият банкер, до него Борис, а после всички останали. Това бе интимен обед, на който присъстваха и домашните. Туше Динев бе станал член на семейството, живееше в една от мансардните стаи и се хранеше тук. Влезе една от камериерките с голям сребърен супник, от който излизаше пара. Старият банкер — господар на този дом и цялото богатство тук — с неподражаем аристократизъм, но с оттенък на патриархалност, леко дръпна ръкавите на редингота, под който се видяха снежнобелите ръкавели на ризата със златни копчета, и сипа на всеки в чинията супа. Ядяха мълчаливо. Едно след друго пристигаха блюдата, някои димящи, други студени. Старият банкер ядеше съвсем малко. Камериерките се движеха безшумно. Бяха добре обучени. Донесоха стари френски вина, които банкерът пазеше за специални случаи. Накрая поднесоха на една голяма дървена дъска, по френски маниер, различни видове сиренета, които изписваха от чужбина. Старият банкер отпи от чашата си вино и избърса устните си със снежнобялата колосана салфетка — това бе знак, че вече може да се говори.

— Ваше превъзходителство — каза Туше Динев, — такъв пълен сребърен сервиз не притежава и княз Фердинанд!

— А ти да не си му правил опис?

— Разказват, че като дошъл в началото в България, имал по-хубави прибори. Но после ги скрил някъде и сега в Двореца употребяват нищо и никакви сервизи. А вилиците, ножовете и лъжиците са само посребрени.

— Така ли?

— Казват, че министрите, генералитетът, депутатите и поканените изобщо са слагали в джобовете кой каквото свърне на излизане и след всеки прием той ги псувал и лудеел. Но сега, след като сменил сервизите и приборите, вече не се нервирал…

Туше Динев бе в тази къща единственият човек, който си позволяваше да говори на трапезата — предимно на закуска, а и в редките случаи, когато всички обядваха заедно. Старият банкер се мръщеше, но го слушаше. В тази непринудена обстановка Динев му разказваше всичките клюки на София. Понякога подхвърляше и важни сведения, Той бе най-осведоменият човек в банката и полека-лека стана дясната ръка на банкера. Чрез Динев той имаше връзка с разнообразното и не рядко бурно ежедневие на Столицата, със скандалите, слуховете, вицовете, народната мълва — с други думи, с живота.

— Впрочем господин Динев е може би най-осведоменият човек в България — каза банкерът.

— Интересно. А каква длъжност изпълнява в банката?

Старият банкер се усмихна и погледна Туше Динев. Последният със сериозно лице каза:

— Завеждам банковия шпионаж.

— Нима и тук е дошла тая мода?

— За съжаление… Но господин Динев се оказа едно истинско откритие. Впрочем не харесвам думата шпионаж… шпионин…

— И аз! — каза Туше Динев.

— Има една стара българска дума — издебник… Хубава дума, нали? Но както и да го наречем, шпионажът почва да заема все по-голямо място в работата на една банка… И това иде от развалата на нравите, така както държавата, полицията, войската и лакейството са се появили, когато хората станали зли. Но ние не избираме света, в който живеем. Затова трябва да се примиряваме и с лошотията. Разбира се, не и да не виждаме истината…

След тази тирада на банкера всички млъкнаха. Той стана, а заедно с него и останалите.

— Бихме могли да изпушим по една цигара в библиотеката… — каза той на Борис.

Библиотеката бе може би най-хубавият кът от дома. Младият Скарлатов с удоволствие заразглежда високите дъбови шкафове, където зад кристални гравирани стъкла бяха наредени книгите — всички в кожена подвързия с блестящи, отпечатани в златно заглавия на кориците. Голямата дъбова маса със скулптирани крака стоеше в средата на библиотеката непокрита, само с един бронзов свещник. На една по-малка масичка в ъгъла, към големите тежки завеси на прозорците, бяха наредени кутии цигари от цял свят. Повечето тенекиени с фабрично отпечатани разноцветни надписи, други бяха специално изработени: за цигари, за пури или просто кутии с рязан тютюн. Имаше и специална машинка за правене на цигари. Старият банкер избра златист, ситно нарязан тютюн от една бронзова кутия с гравиран капак, натъпка гилзата и направи една доста дебела цигара. Борис избра една египетска цигара. Седнаха на кожените кресла и запушиха. Старият банкер остави върху дъбовата маса дисертацията на сина си. Беше горд, но не и убеден, че е особена ценност. Та колко ли книги има по света наистина ценни, които да не ги покрива забравата на вековете?… Може би само религиозните: Библията, Ведите, Корана, Талмуда… Но колко са те? Може да ги поместиш на един рафт. И там, именно там, човечеството, въпреки напредъка, въпреки цивилизацията продължаваше да търси смисъла на живота, а не в прекрасните библиотеки, събрали мъдростта на човешките гении. Така си мислеше старият банкер, но каза:

— Твърдо ли си решил да се посветиш на университетска кариера?

— Мисля, че нямам друг избор.

— Има два вида хора. Едните, които са доволни в своето робство и подчинение. Те не рискуват нищо. Те са просто като прасетата. Чакат да им донесат помия няколко пъти дневно. А после ги колят, когато си искат!…

— Предполагам, че нямаш предвид мен.

— Имам предвид човечеството. А една малка част от хората, съвсем малка, търси свободна изява в своята дейност. Те не чакат пред коритото някой да им сипе храна, но в замяна на това и никой не ги коли. Това са хората, за които личната свобода е всичко, въпрос на живот и смърт!

Младият Скарлатов се усмихна.

— И, може би, те колят останалите…

— Говоря за свободна човешка дейност.

— Доколкото разбирам, смяташ, че именно парите дават личната свобода.

— Не съвсем. Парите — това е възможната лична свобода, а не свободата въобще.

— Защо започна този разговор? — попита Борис.

— Исках да ти кажа, че може би ти няма да имаш нужда да воюваш за личната си свобода. Това е дълъг, тежък, мръсен и мъчителен път, който е погубил не малко хора. Защото ти имаш пари. Интересува ли те завещанието?

— Не!

— Аз оставих на твое име капитал в ценни книжа и налични пари, които са равни на всичко, което притежаваше майка ти. Можеш от днес да ги ползваш. Останалото ще получиш, когато вече няма да ме има.

— Благодаря. Няма да го използвам. Смятам сам да се справя.

Когато каза това, младият Скарлатов млъкна. Той нямаше намерение да се откаже от парите на майка си. А напротив! Те му бяха необходими. Длъжността приват-доцент не носеше почти никакви доходи. С какво щеше да живее? Той бе мислил и разчитал на тия пари. С тях искаше да обиколи други страни и университети. Смяташе, че ще му осигурят независимост, защото при нужда можеше да зареже и университета и да живее според своите принципи и разбирания. А за да го постигне, трябваше да има пари. Но без да мисли, той внезапно бе казал своята дума от чувство на противоречие и вече не можеше да се върне назад. А пари той имаше съвсем малко.

— Както обичаш.

Старият банкер взе от масата дисертацията на сина си и пак я запрелиства.

— В каква насока ще продължиш научната си работа?

— Смятам да продължа темата за финансите на балканските страни.

— Знаеш ли, в момента се готви нов външен заем. Нова мръсотия.

— Ти си против?

— Не, разбира се, ако заемите се използваха за нашата икономика, нямаше да имам нищо против! Но златото отива в частни джобове и се превръща в дрехи, къщи, предмети на лукс, любовници, шантани, брантии, рулетки, каляски, частни влакове или в най-добрия случай в топове, пушки, униформи…

— А какво ще бъде участието на Търговската банка?

— Официално заемът ще бъде за железопътното строителство. Но парите ще отидат другаде. А именно аз ще се опитам като безпризорен пес да измъкна — ако щеш, да открадна — част от парите, малка част, за да направя нещо в тази страна, да оставя нещо след себе си.

— Звучи патриотично…

— В момента обединявам наличните предприятия, контролирани от Търговската банка и син, в нещо като концерн. Те са малко — но гръбнакът на бъдещата индустрия в страната. Две електроцентрали, четири каменовъглени мини, една фабрика за цимент, която се строи в момента, една мина за мед и два товарни кораба.

— А защо ми разказваш всичко това, сякаш даваш отчет?…

— От глупавата надежда да те заинтригувам. В световен мащаб това, което правя, може би е нищо. Но то е нещо за България. Знам, че сам няма да го завърша. Вече съм стар. Разбираш ли, това бе моята фикс идея и тя можеше да се осъществи докрай само чрез теб.

— Съжалявам. Не мога с нищо да ти помогна.

— Знам. Но ми е мъчно, че други трябва да завършат това, което започнаха Скарлатови. А целия този разговор го провеждам, за да разбера твоето решение окончателно ли е?

— Да.

— Тогава ще се наложи да прехвърля работата си върху други хора, които след моята смърт да я продължат.

— Имаш предвид някой?

— Да. Един млад, много способен и богат човек, английски възпитаник. Казва се Стефан Неделев. Жалко, че в банковите операции не е никак добър. Аз бях длъжен да ти кажа това, нали?

— Значи всичко е наред.

На вратата се почука. Влезе секретарят Георгиев. Старият банкер се намръщи.

— Извинявайте, Ваше превъзходителство, че влязох, без да чуя Вашето разрешение. Долу, в кабинета Ви, чакат министър-председателят господин Димитър Петков, министърът на войната генерал Михаил Савов, министърът на финансите господин Лазар Паяков и министърът на търговията и земеделието доктор Никола Генадиев^[1] по Ваша покана.

Банкерът сякаш не го чу и продължи тихо:

— Идвай по-често да си говорим. Може би ще имаш полза за бъдещата си научна работа…

Младият Скарлатов нищо не отговори. Баща му протегна ръка и хвана неговата, после я пусна.

— Много съм самотен — каза едва чуто той. Но после се изправи, вдигна гордо глава. — Извикайте Туше Динев да дойде при мен! Вие сте свободен.

Георгиев искаше да каже нещо, но като погледна банкера, излезе.

— Твоят секретар има доста невзрачен вид.

— А ти какво искаш, да прилича на Сократ?

— Просто се питам защо не си избра за секретар господин Туше Динев. Прави впечатление на жив, интелигентен, инициативен човек.

— Именно за това. Динев е прекалено самостоятелен, откровен и мислещ. Той е от тези хора, които се подчиняват доброволно само на превъзхождащия ги по ум човек. Като секретар той би залинял. Но какво против имаш Георгиев?

— Тази липсваща брадичка и тази огромна адамова ябълка му придават глупав вид на птица.

— И ти ли забеляза? Впрочем В себе си го наричам дендон^[2] или по-точно деми-дендон^[3], но вероятно не съм прав. Послушен е, акуратен е. Не се обижда.

— Безличните хора харесват ли ти?

— Не, не съм убеден, че е безличен. Ожени се, има вече и дете. Купи и къща. Въобще един нормален човек с липсваща брадичка. Не съм привърженик на френологията, но често такива невзрачни хора крият неподозирани страсти. Къщата му е ипотекирана при мен и ако не ме обича, поне се страхува. Значи е верен…

Почука се и на вратата застана Туше Динев.

— Господин Динев, аз слизам долу в кабинета. Погрижете се да настаните моя син в квартирата му.

С бързи стъпки старият банкер напусна библиотеката. Туше Динев се отдръпна, за да му направи път. Бе видял разстроеното му лице. Той знаеше твърде много неща както за цялата къща, така и за стария банкер и за отношенията със сина му. Беше изпълнителен, акуратен и много предан на стареца. Той, който бе израсъл, без да помни баща и майка, в суровите условия на католическия пансион, който не беше привързан към никого на тоя свят, намери в лицето на стария банкер обект на своята закъсняла кучешка обич. От отделните подхвърлени реплики, а повече от мълчанието на банкера, той знаеше каква любов и надежда към сина си таеше в сърцето си старецът и тази любов несъзнателно изпитваше и Туше Динев към непознатия, своенравен млад наследник. Затова той не взе сега страна, а беше наскърбен както за бащата, така и за сина. И във внезапен порив, сякаш да утеши и примири двамата, той каза:

— Господин Скарлатов, можете да разчитате във всичко на мен!…

Борис, който не знаеше какво се извършва в ума на младия човек, се изненада от тоя порив.

— По-добре ще е за Вас да запазите благоволението на баща ми — отвърна той.

 

 

Късно вечерта Борис Скарлатов се разхождаше в новата си квартира. Беше чиста, с измити жълтеникави дъски, постлана с черга. Мебелировката се състоеше от дървено легло, нощна масичка, стенен долап и още една маса с кана вода и газена лампа. Квартирата беше близо до центъра, на улица „Раковски“. Семейството от мъж чиновник, жена домакиня и две големи деца бяха тихи, спокойни хора. Той бе вече подредил малкото си вещи. Останалите, главно книгите, щяха да пристигнат след време, защото ги бе изпратил по влака с малка бързина за по-евтино. Той гледаше през прозореца снежната бяла, светла нощ, къщите с комините, от които се стелеше гъст дим, чуваше лая на кучетата и всичко това му приличаше на коледна приказка, но не с радостен край. Сякаш след дългото пътуване се бе събудил внезапно от сън и за кой ли път си зададе въпроса: какво правя аз тук?!…