Патриша Корнуел
Ферма за трупове (8)

8.

Гробището зад Трета презвитерианска църква представляваше хълмиста поляна, покрита с лъскави гранитни надгробни плочи, зад мрежеста ограда, закрита от дървета.

Пристигнах там в 6:15, когато утрото осветяваше хоризонта и аз виждах дъха си. Земните паяци бяха издигнали мрежите си, готови да започнат дневната си работа и аз почтително ги заобиколих, докато двамата с Марино вървяхме по мократа трева към гроба на Емили Стайнър.

Тя беше погребана в ъгъла до гората, където ливадата бе приятно изпъстрена с детелина и метличина. Нейният паметник беше малък мраморен ангел, а за да го намерим, трябваше просто да се ръководим от шума на лопатите, копаещи в пръстта.

Камион с лебедка стоеше вляво от гроба и фаровете му осветяваха прогреса на двама старци с обветрени лица, облечени в гащеризони. Лопатите проблясваха, тревата наоколо изглеждаше безцветна, а аз усетих мириса на влажна земя, докато тя падаше от стоманените остриета върху купчината до гроба.

Марино светна фенерчето си и надгробният камък се очерта тъжно в здрачината, със сгънати назад крила и глава, наведена в молитва. Епитафията, гравирана в основата му, гласеше:

„Няма друг в света…

Моят беше единственият…“

— Господи, имаш ли представа какво означава това? — прошепна Марино в ухото ми.

— Вероятно трябва да питаме него — отговорих, докато наблюдавах приближаването на учудващо огромен мъж с гъста, бяла коса.

Дългото тъмно палто се мотаеше около глезените му, докато вървеше, и отдалеч създаваше странното впечатление, че той е издигнат на няколко сантиметра от земята. Когато стигна до нас, видях, че около врата му бе увит черен шал, на огромните му ръце имаше черни кожени ръкавици, а върху обувките си бе нахлузил галоши. Бе висок около два и десет, с гръден кош с размера на варел.

— Аз съм Лусиъс Рей — съобщи той и ентусиазирано разтърси ръцете ни, когато му се представихме.

— Чудехме се какво ли означава тази епитафия — казах.

— Госпожа Стайнър наистина обичаше малкото си момиченце. Такова нещастие — каза погребалният агент с дрезгав глас, който звучеше повече като на човек от Джорджия, отколкото от Северна Каролина. — Имаме цяла книга с епитафии, която можете да прегледате, когато искате да решите какво да бъде гравирано на надгробната плоча.

— Значи майката на Емили е избрала цитата от книгата ви? — запитах.

— Ами честно да ви кажа, не. Струва ми се, тя каза, че това е от Емили Дикинсън.

Гробарите бяха оставили лопатите си. Вече бе достатъчно светло, за да видя лицата им, мокри от пот и набраздени като фермерски ниви. Тежката верига изтрака, когато започнаха да я развиват от лебедката на камиона. Един от мъжете слезе в гроба. Той закачи веригата за куките от двете страни на бетонната гробница. Рей продължаваше да ни обяснява как на погребението на Емили се появили повече хора, отколкото някога бил виждал тук.

— Стояха пред църквата, на ливадата. Нужни бяха повече от два часа, за да могат всичките да минат покрай ковчега, за да поднесат почитанията си.

— Ковчегът отворен ли беше? — изненадано запита Марино.

— Не, господине — отвърна Рей, наблюдавайки хората си. — Госпожа Стайнър искаше да е отворен, но аз не пожелах дори да чуя за това. Обясних й, че в момента е прекалено разстроена, но после ще ми благодари, че й отказах. Малкото й момиченце не беше в подходящ вид за това. Знаех, че много хора ще се появят само за да зяпат. Естествено доста нахалници се довлякоха, любопитни заради всичко, което бяха видели по новините.

Лебедката изскърца високо и дизеловият двигател на камиона забумтя. Гробницата бавно се заиздига от земята. Парчета пръст падаха надолу, докато бетонната гробница се залюляваше все по-високо във въздуха с всяко завъртане на макарата. Един от мъжете стоеше като член на земен екипаж и направляваше с ръце движенията на крана.

В почти същия момент, когато гробницата бе освободена и поставена на тревата, бяхме заобиколени от телевизионни екипи с камери, репортери и фотографи. Те се струпаха около зейналата в земята дупка и гробницата, която бе толкова изцапана с червена глина, че изглеждаше окървавена.

— Защо ексхумирате Емили Стайнър? — извика един от репортерите.

— Вярно ли е, че полицията е заподозряла някого? — изкрещя друг.

— Доктор Скарпета?

— Защо е повикано ФБР?

— Доктор Скарпета? — повтори една жена и пъхна микрофон в лицето ми. — Изглежда, като че ли имате известни съмнения в извършеното от съдебния лекар на област Бънкомби.

— Защо осквернявате гроба на малкото момиче?

Внезапно над врявата се разнесе силният глас на Марино, който ревеше като ранено животно:

— Изчезвайте оттук веднага! Пречите на следствието! Чувате ли ме, мамка ви? — Той тропна с крак. — Изчезвайте веднага!

Репортерите замръзнаха с шокирани лица. Втренчиха се в него с отворени усти, докато той продължаваше да ги ругае. Лицето му беше яркочервено, вените по врата му пулсираха.

— Единствените, които оскверняват нещо тук, сте вие, задници проклети! Ако не изчезнете веднага, ще започна да чупя камери и всичко друго, което успея да достигна, включително шибаните ви, грозни глави!

— Марино — намесих се и поставих ръка на рамото му.

Беше толкова напрегнат, че изглеждаше като направен от желязо.

— През цялата си шибана кариера се разправям с вас, копелета, и ми дойде до гуша! Чувате ли! Дойде ми до гуша от шибани копелета и смучещи кръв паразити!

— Марино! — задърпах го за китката и усетих как всеки нерв в тялото ми настръхва от ужас.

Никога не го бях виждала така побеснял. Мили Боже, помислих си, не му позволявай да застреля някого. Застанах пред него, за да привлека вниманието му, но очите му диво танцуваха над главата ми.

— Марино, чуй ме! Тръгват си. Моля те, овладей се. Марино, успокой се. Виж, всички вече си тръгват. Виждаш ли? Разбраха те чудесно. Почти бягат.

Репортерите изчезнаха така внезапно, както се бяха довлекли, като банда мародери, появили се и изчезнали в мъглата. Марино се загледа в огромната, леко хълмиста ливада, украсена с пластмасови цветя и идеални редове надгробни плочи. Силният звук от стомана, удряща се в стомана, прозвъня отново. С чук и длето гробарите счупиха асфалтовия печат на гробницата, после свалиха капака на земята. Марино забърза към гората. Престорихме се, че не чуваме зловещите стонове, сумтения и звуци от давене, които долитаха измежду дърветата, докато той повръщаше.

— Имате ли все още шишенца с всяка от течностите, които сте използвали, за да балсамирате тялото на Емили? — запитах Лусиъс Рей, чиято реакция на напредващите войски на медиите и избухването на Марино изглеждаше повече предизвикана от изненада, отколкото от притеснение.

— Може да имам половин шише от това, което използвах — отвърна той.

— Ще имам нужда от химическа проверка за токсикологичния тест — обясних.

— Това е само формалдехид и метанол с малко ланолиново масло. Най-често използваното. При нея използвах по-ниска концентрация заради дребния й ръст. Вашият приятел, детективът, не изглежда особено добре — допълни той, когато Марино излезе от гората. — Нали знаете, че върлува тежък грип.

— Не мисля, че той е болен от грип — казах. — Как репортерите са узнали, че сме тук?

— Тук ме хванахте натясно. Но знаете какви са хората — той млъкна за момент, за да се изплюе, — винаги се намира по някой, който да си отвори устата.

Стоманеният ковчег на Емили беше боядисан в бяло, като цветята, които растяха около гроба й. Гробарите не се нуждаеха от лебедката, за да го извадят от гробницата и да го свалят на земята. Ковчегът бе малък, също като тялото в него.

Лусиъс Рей извади радиостанция от джоба на палтото си и заговори в нея:

— Можете да идвате вече — съобщи той.

— Разбрано — отвърна някакъв глас.

— Надявам се, че няма да пристигнат още журналисти.

— Всичките се разбягаха.

Лъскава черна катафалка мина през входа на гробището и се отправи към нас, ловко избягвайки дървета и гробове. Дебел мъж в тренчкот и кръгла шапка с периферия излезе, за да отвори задната врата. Гробарите плъзнаха вътре ковчега, докато Марино ги наблюдаваше отдалеч и бършеше лицето си с носна кърпа.

— Ние с теб трябва да си поговорим — кротко казах аз, като се приближих към него, когато катафалката пое по пътя си.

— В момента не се нуждая от абсолютно нищо — отвърна той.

Лицето му беше страхотно пребледняло.

— Трябва да се срещна с доктор Дженрет в моргата. Идваш ли с мен?

— Не — отговори той. — Връщам се в мотела. Ще пия бира, докато се издрайфам отново, после ще се прехвърля на бърбън. След това ще се обадя на оня задник, Уесли, и ще го питам кога, по дяволите, можем да се махаме от тоя шибан град, защото нямам друга свястна риза тук, а току-що унищожих тази. Нямам дори вратовръзка.

— Марино, иди и си легни.

— Живея с една ей такава чанта — продължи той, като леко разтвори ръце.

— Вземи нещо за глава, пий колкото се може повече вода и хапни една препечена филия. Ще мина да те видя, когато свърша в болницата. Ако Бентън се обади, кажи му, че си нося мобифона или може да пробва пейджъра ми.

— Той знае ли номерата?

— Да — отговорих.

Марино ме погледна над кърпата си, докато отново изтриваше лицето си. Видях болката в очите му, преди да успее да я скрие зад каменното си изражение.