Патриша Корнуел
Ферма за трупове (7)

7.

Доктор Дженрет беше достатъчно любезен, за да ми позволи да използвам офиса му, когато той изчезна в болничната лаборатория. Прекарах следващите няколко часа на телефона. Странно, но най-важната задача се оказа най-лесна. Марино без проблеми убеди Дениз Стайнър да го придружи до кабинета на съдията този следобед. По-трудно бе да уредим как да стигнат дотам, тъй като Марино все още нямаше кола.

— Защо се бавят? — запитах.

— Шибаният радар не работи — раздразнено отвърна той.

— Не можеш ли да минеш и без него?

— Те, изглежда, не мислят така.

Погледнах часовника си.

— Май ще е най-добре аз да мина да ви взема.

— Е, няма нужда, аз мога да стигна сам дотам. Тя има доста хубава кола. Всъщност някои хора твърдят, че инфинитито е по-добро от мерцедеса.

— Силно се съмнявам, тъй като в момента карам шевролет.

— Тя ми каза, че свекър й имал почти същия като твоя мерцедес, а ти трябва да си помислиш да се прехвърлиш на „Инфинити“ или „Ледженд“.

Замълчах.

— Само си помисли по въпроса.

— Просто идвай тук — отвърнах аз кратко.

— Да, ще дойда.

— Чудесно.

Затворихме, без да се сбогуваме. Седнах на отрупаното бюро на доктор Дженрет и се почувствах изморена и предадена. Бях минала заедно с Марино през трудните му моменти с Дорис. Бях го подкрепяла, когато се втурна сляпо в страшния свят на срещите. В отплата той винаги бе съобщавал мнението си за личния ми живот, без да го питам.

Отношението му към бившия ми съпруг беше отрицателно, а към бившия ми любовник, Марк, силно критично. Рядко казваше нещо хубаво за Луси или за начина, по който се справях с нея, и не харесваше никой от приятелите ми. Но най-силно усещах ледения поглед, прикован в отношенията ми с Уесли. Чувствах яростната ревност на Марино.

Той не беше в кабинета на Бегли, когато ние с Дженрет се върнахме там в два и половина. Минутите се влачеха бавно, а гневът ми нарастваше.

— Кажете ми къде сте родена, доктор Скарпета — обърна се към мен съдията от отсрещната страна на безукорното си бюро.

— Маями — отговорих.

— Определено не говорите като южнячка. По-скоро бих ви определил като някъде от Севера.

— Получих образование на Север.

— Може и да е изненада за вас, но и с мен беше същото — каза той.

— Защо се установихте тук? — обърна се доктор Дженрет към съдията.

— Сигурно поради същите причини като вас.

— Но вие сте оттук — намесих се.

— Да, отпреди три поколения. Прадядо ми е роден в една дървена хижа тук. Бил учител. Това е откъм страната на майка ми. Откъм страната на баща ми са били най-вече контрабандисти, почти до средата на този век. После имаше свещеници. Смятам, че това са те — допълни той и погледна към вратата.

Марино отвори вратата и надникна вътре, преди да влезе. Дениз Стайнър стоеше зад него. Макар никога да не съм можела да обвиня Марино в кавалерство, той бе необичайно внимателен и нежен с тази доста странна жена, чиято мъртва дъщеря бе причината за събранието ни. Съдията се надигна. По навик и аз направих същото. Госпожа Стайнър погледна към всеки от нас с тъжно любопитство.

— Аз съм доктор Скарпета — протегнах ръка и открих, че нейната е хладна и мека. — Ужасно съжалявам за това, госпожо Стайнър.

— Аз съм доктор Дженрет. Говорихме с вас по телефона.

— Моля, седнете — любезно я покани съдията.

Марино нагласи два стола плътно един до друг и я поведе към единия, после седна на другия. Госпожа Стайнър беше в средата или най-много към края на трийсетте години, облечена цялата в черно. Полата й беше клоширана и дълга под коленете, пуловерът — закопчан до брадичката. Не носеше грим, а единственото й бижу бе семпла венчална халка. Приличаше на стара мома или монахиня, но колкото по-дълго я изучавах, толкова по-ясно виждах това, което пуританският й вид не можеше да скрие.

Беше красива, с гладка, бледа кожа, плътни устни и къдрава коса с меден цвят. Носът й беше патрициански, скулите — високи, а под гънките на отвратителните й дрехи се криеше съблазнително, чудесно оформено тяло. Щедрите форми, с които я бе дарила природата, не убягнаха от вниманието на нито един от мъжете в стаята. Особено от това на Марино, който не можеше да свали очи от нея.

— Госпожо Стайнър — започна съдията, — поканих ви да дойдете тук днес, защото тези доктори ме помолиха за нещо, което искам и вие да чуете. Позволете ми да отбележа колко високо ценя идването ви тук. Научих как през всички тези невероятно тежки часове сте показали само смелост и достойнство и ни най-малко не възнамерявам да ви обременявам ненужно.

— Благодаря ви, господине — кротко отвърна тя, скръстила бледите си, изострени пръсти в скута си.

— Добре, докторите са открили някои неща в снимките, направени след смъртта на Емили. Тези неща са доста загадъчни и те искат отново да я прегледат.

— Как могат да направят това? — невинно запита тя със спокоен и сладък глас, не особено характерен за Северна Каролина.

— Ами те искат да я ексхумират — отговори съдията.

Госпожа Стайнър не изглеждаше притеснена, а по-скоро объркана. Сърцето ме заболя от съчувствие към нея, когато тя се помъчи да задържи напиращите в очите й сълзи.

— Преди да отговоря с „да“ или „не“ на молбата им — продължи Бегли, — искам да разбера какво е вашето мнение по въпроса.

— Искате да я изровите? — погледна тя към доктор Дженрет, после към мен.

— Да — отговорих. — Искаме незабавно да я прегледаме отново.

— Не разбирам как този път можете да намерите нещо, което не сте открили преди — каза тя с треперещ глас.

— Може и да не открием нищо, което да е от значение — отвърнах. — Но в снимките забелязах някои неща, които бих искала да огледам отблизо, госпожо Стайнър. Тези загадъчни неща могат да ни помогнат да заловим онзи, който е постъпил така ужасно с Емили.

— Искате ли да ни помогнете да пипнем копелето, което уби детето ви? — запита съдията.

Тя закима оживено и се разхлипа.

Марино заговори яростно:

— Вие ще ни помогнете, а аз ви обещавам, че ще заковем този проклет мръсник.

— Съжалявам, че трябваше да ви накарам да минете през всичко това — обади се Дженрет, който завинаги щеше да е убеден, че се е провалил.

— Можем ли тогава да продължим? — запита Бегли и се наведе напрегнато на стола си, като че ли готов да скочи всеки момент, защото и той, като всеки друг в кабинета му, чувстваше ужасната загуба на тази жена.

Личеше, че той усеща нещастието и уязвимостта й съвсем ясно. Бях убедена, че това завинаги щеше да промени начина, по който съдията се отнасяше към престъпниците, приближаващи се към него със сърцераздирателни истории и извинения.

Дениз Стайнър кимна отново, тъй като не можеше да проговори. После Марино я изведе от стаята. Ние с Дженрет останахме вътре.

— Сутринта скоро ще настъпи, а имаме доста работа за вършене — каза Бегли.

— Трябва да се свържем с доста хора — допълних.

— Кое погребално бюро се е погрижило за нея? — обърна се Бегли към Дженрет.

— „Уилбърс“.

— Това в Блек Маунтин ли е?

— Да, Ваша Чест.

— Името на погребалния агент? — запита съдията и си записа нещо.

— Лусиъс Рей.

— А детективът, който работи по случая?

— Той е в болницата.

— О, да, вярно — вдигна поглед Бегли и въздъхна.

 

 

Не бях съвсем сигурна защо отидох направо там, освен задето бях казала, че ще го направя, а и бях ужасно ядосана на Марино. Странно, но най-обидена се чувствах от несправедливото сравнение на мерцедеса ми с някакво си инфинити.

Всъщност нямаше значение дали забележката му е вярна или не. Важно бе намерението му да ме раздразни и обиди. Сега не бих го помолила да ме придружи, ако ще да вярвах в чудовището от Лох Нес, зловещи същества от лагуните и зомбита. Бих отказала компанията му дори ако той започнеше да ме моли, макар че тайно се страхувах от водни змии. Всъщност от всякакви змии, малки или големи.

Все още бе достатъчно светло, когато стигнах до езеро Томахоук, за да проследя това, за което се предполагаше, че са били последните стъпки на Емили Стайнър. Паркирах до зоната за пикник и огледах внимателно бреговата ивица. Зачудих се защо ли едно малко момиче ще тръгне само тук, когато вече се спуска нощта. Спомних си какъв ужасен страх изпитвах от каналите, когато като дете живеех в Маями. Всяко дърво ми приличаше на алигатор, а и доста жестоки хора се мотаеха по усамотените брегове.

Излязох от колата и се запитах защо Емили не се е страхувала. Зачудих се дали има някакво друго обяснение за избора й на маршрут.

Картата, която Фъргюсън ни показа по време на събранието в Куантико, сочеше, че в ранната вечер на първи октомври Емили бе напуснала църквата и отбила от улицата към мястото, където стоях в момента. Бе минала покрай масите за пикник и завила надясно по тясна пътека, която изглеждаше утъпкана от минаващите, а не нарочно разчистена, тъй като на някои места се виждаше ясно, а на други почти не съществуваше, макар да се виеше покрай брега през горички и храсти.

Минах бързо през високите треви и храсти. Сянката на планинските хребети потъмняваше над водата, а зафучалият вятър носеше предупреждение за наближаващата зима. Увехнали листа изшумоляха под обувките ми, когато стигнах до сечището, маркирано на картата с очертанието на тяло. Вече бе доста тъмно.

Зарових в чантата си за фенерчето, но си спомних, че то лежеше счупено в мазето на Фъргюсън. Намерих кибрит, изостанал от пушаческите ми дни. Беше почти празен.

— По дяволите — изругах тихо и започнах да усещам страха.

Извадих тридесет и осем калибровия си пистолет и го пъхнах в страничния джоб на сакото си. Ръката ми лежеше на дръжката му, докато гледах втренчено към калния бряг, където бе намерено тялото на Емили Стайнър. Сравних сенките със снимките, които бях разглеждала, и установих, че околните храсти са били поокастрени, но всички други следи от скорошна дейност бяха скрити от природата и нощта. Купчините листа бяха доста големи. Сритах ги, за да потърся нещо, което местната полиция можеше да е пропуснала.

Бях работила по достатъчно жестоки престъпления по време на кариерата си, за да науча една много важна истина. Местопрестъплението има свой собствен живот. То попива травмата в почвата си, насекомите се променят от течностите на тялото, растенията биват стъпкани. Мястото губи усамотеността си, както всеки друг свидетел, тъй като нито един камък не остава непреобърнат, а любопитните не спират да идват тук само защото не са останали въпроси за задаване.

Обичайно е хората да продължат да посещават някое местопрестъпление дълго след като вече няма защо. Те си взимат сувенири и правят снимки. Оставят писма, картички и цветя. Идват потайно и си отиват по същия начин, защото е срамно да се вторачваш, но пък не можеш да се удържиш да не го правиш. Дори оставянето на една роза им изглежда като оскверняване на нещо свято.

На това място не намерих никакви цветя, докато разчиствах листата от пътя си. Но кракът ми се удари в няколко малки, твърди предмета, които ме накараха да коленича и да се взра в тях. След като доста се порових наоколо, открих четири дъвки, все още в опаковките им. Чак когато ги приближих до запалената клечка, осъзнах, че бяха твърди дъвчащи бонбони, или „метеори“, както Емили ги бе нарекла в дневника си. Изправих се, дишайки тежко.

Огледах се безрезултатно наоколо, като се напрягах да чуя някакъв звук. Шумът от краката ми, тъпчещи листата, ми се струваше ужасно силен. Тръгнах по някаква пътечка, която въобще не можех да видя. Нямаше звезди, всички кибритени клечки бяха изгорени и единствената светлина идваше от бледия полумесец на луната. От картата знаех, че се намирам недалеч от улицата на семейство Стайнър. Реших, че ще ми е по-лесно да мина оттам, отколкото да правя опити да се върна до колата си.

Потях се обилно под тежестта на палтото си. Изпитвах ужас да не се спъна някъде, тъй като освен фенер бях забравила и мобифона си. Помислих си, че не ми се иска някой от колегите ми да ме види сега, а ако се наранях, вероятно щеше да ми се наложи да лъжа за това как е станало.

Продължавах отвратителното си пътешествие вече десет минути. Храсти закачаха краката ми и унищожиха чорапогащника ми. Ритнах пръстите си в един корен и нагазих в калта до глезените. Когато някакъв клон ме шибна по лицето, като едва не извади окото ми, застанах на място, задъхана и изнервена почти до сълзи. От дясната ми страна, между мен и улицата, се простираше широка гора. От лявата ми страна беше водата.

— Мамка му — изругах високо.

Да вървя покрай брега ми се стори по-безопасно, затова тръгнах натам и установих, че постепенно привиквам. Очите ми се нагодиха към лунната светлина. Стъпките ми станаха по-сигурни, а по промяната в температурата и влагата на въздуха усещах кога се приближавам към по-суха почва или кал или пък се отдалечавам прекалено много от пътеката. Имах чувството, че се превръщам в нощно същество, за да опазя вида си жив.

Изведнъж напред проблеснаха улични лампи, когато достигнах края на езерото точно срещу мястото, където бях паркирала. Тук гората бе изсечена заради тенискортовете и паркинга и както Емили бе постъпила преди няколко седмици, аз се отклоних от пътеката и почти веднага се озовах на асфалта. Докато вървях по нейната улица, осъзнах, че треперя.

Спомних си, че къщата на семейство Стайнър се намира само през две къщи по-надолу, но когато наближих към нея, се зачудих какво ли бих могла да кажа на майката на Емили. Нямах никакво желание да й съобщавам къде съм била или защо съм отишла там, тъй като последното нещо, от което тя се нуждаеше, бе допълнителни тревоги. Но не познавах никой друг в този район, а не можех да си представя да потропам на вратата на непознати, за да ги помоля да използвам телефона им.

Независимо колко гостоприемни бяха хората в Блек Маунтин, щяха да ме запитат защо изглеждам така, като че ли съм скитала из дивите планини. Възможно бе дори някой да се уплаши от мен, особено ако трябваше да обясня каква е професията ми. Оказа се обаче, че всичките ми страхове са били напразни, тъй като внезапно от тъмнината се появи неочакван рицар, който едва не ме прегази.

Стигнах до частния път на семейство Стайнър тъкмо когато Марино изкарваше на заден новия си тъмносин шевролет. Замахах усилено пред фаровете и видях стреснатото изражение на лицето му, когато рязко натисна спирачката. Настроението му се смени от изненада към ярост.

— По дяволите, копеле такова, щях да получа инфаркт! Можех да те прегазя!

Закопчах предпазния колан и заключих вратата.

— Какво, мамка му, правиш тук? Мамка му!

— Радвам се, че най-после си получил колата си и радарът работи. Имам голяма нужда от силен скоч, но не знам къде човек може да намери нещо такова тук — казах аз, а зъбите ми затракаха. — Как се включва отоплението?

Марино запали цигара. Исках и аз да направя същото, но никога не бих нарушила някои от обетите си. Той включи отоплението на най-силно.

— Господи, изглеждаш като че ли си се боричкала с някого в калта — каза Марино.

Не помнех откога не го бях виждала толкова разтърсен.

— Какво, по дяволите, си правила? Искам да кажа, добре ли си?

— Колата ми е паркирана до клуба.

— Кой клуб?

— На езерото.

— Езерото? Какво? Ти си била там по тъмно? Да не си изгубила шибания си мозък?

— Изгубих само фенера си, но се сетих за това прекалено късно.

Докато отговарях, извадих пистолета от джоба на палтото си и го върнах в чантата си. Марино не пропусна да забележи движенията ми. Настроението му се влоши още повече.

— Наистина не разбирам какъв е проблемът ти. Струва ми се, че превърташ, док. Мисля си, че стресът от работата ти идва прекалено много и откачаш като шибан плъх. Или пък преживяваш промяната.

— Ако преживявах промяната или нещо друго така лично, което съвсем не ти влиза в работата, можеш да си напълно сигурен, че няма да седна да го обсъждам с теб. Ако не поради друга причина, то поне заради ужасната ти мъжка тъпота и чувствителност като на пън, която може да е или да не е свързана с пола ти. Добавям това, само за да съм справедлива, тъй като не бих искала да вярвам, че всички мъже са като теб. Ако смятах, че са такива, щях напълно да се откажа от тях.

— Вероятно би трябвало да го направиш.

— Може и да го направя!

— Чудесно! Тогава можеш да станеш също като разлигавената си племенница! Хей, не си мисли, че не е очевидно накъде е обърната.

— Това също не ти влиза в работата — яростно отвърнах. — Не мога да повярвам, че си готов да паднеш толкова ниско и да поставяш етикет на Луси, да я унижаваш само защото тя не прави същия избор, който ти би направил.

— Така ли? Според мен проблемът е, че тя прави точно същия избор като мен. Аз се срещам с жени.

— Ти въобще не знаеш нищичко за жените — уморено отвърнах аз.

Внезапно усетих, че в колата е горещо като във фурна, а аз нямам идея накъде отиваме. Изключих отоплението и се загледах навън.

— Знам достатъчно за жените, за да съм убеден, че ти можеш да подлудиш всекиго. Не мога да повярвам, че си отишла да се разхождаш около езерото по тъмно. Сама. Какво, по дяволите, щеше да направиш, ако и той беше там?

— Кой?

— Мамка му, гладен съм. Видях един ресторант за пържоли близо до улица „Тънел“, когато минах оттам по-рано тази вечер. Надявам се, че още е отворен.

— Марино, едва седем без петнайсет е.

— Защо отиде там? — отново запита той.

Усетих, че и двамата започваме да се успокояваме.

— Някой е оставил бонбони там, където са открили тялото й. „Метеори“. — Марино не отговори и аз добавих: — Същите бонбони, за които тя споменава в дневника си.

— Това не го помня.

— Момчето, по което си е падала. Струва ми се, че се казваше Рен. В дневника си е написала, че го е видяла на църковната вечеря и той й подарил „Метеор“. Запазила го в тайната си кутия.

— Не намериха такава.

— Какво?

— Тази тайна кутия. Дениз също не можа да я намери. Може Рен да е оставил метеорите на езерото.

— Трябва да поговорим с него — казах. — Струва ми се, че вие с госпожа Стайнър сте започнали да се разбирате доста добре.

— Такова нещо не би трябвало да се случва на човек като нея.

— Такова нещо не би трябвало да се случва на никого.

— Видях един „Уестърн Сизлър“^[1].

— Не, благодаря.

— Какво ще кажеш за „Бонанза“^[2]?

— В никакъв случай.

Марино оглеждаше ярко осветените ресторанти от двете страни на улица „Тънел“ и пушеше нова цигара.

— Док, не се обиждай, но имаш проблеми в отношенията с хората.

— Марино, не си прави труда с прелюдии от рода на „не се обиждай“. Единственото, за което те говорят, е, че ще ме обидиш.

— Знам, че тук наоколо има хубав ресторант. Видях го в указателя.

— Защо си търсил ресторанти в указателя? — учудих се, тъй като го познавах доста добре.

Марино винаги подбираше ресторантите по същия начин, по който подбираше храната си. Обикаляше безцелно и избираше това, което бе лесно, евтино и обемисто.

— Исках да видя какво има в района, в случай че имам нужда от нещо хубаво. Защо не звъннеш да попиташ как да стигнем дотам?

Протегнах се към телефона и си помислих за Дениз Стайнър. Бях сигурна, че не аз съм човекът, който Марино се бе надявал да заведе на вечеря.

— Марино — кротко казах, — моля те, внимавай.

— Не започвай отново лекциите си за вредността на суровото месо.

— Не това е, което ме тревожи — отвърнах аз.