Патриша Корнуел
Ферма за трупове (16)

16.

Върнах се в Ричмънд и не усетих зловещата сянка на Голт по петите си. Той имаше друга работа и други демони, с които да се бори, и не мислеше да се залавя с мен. Поне така смятах. Въпреки това включих алармата в момента, когато влязох вкъщи. Не отивах никъде, дори до банята, без пистолета си.

Малко след два следобед отидох до болницата и Луси пристигна в инвалидна количка до колата ми. Тя настоя да се движи сама въпреки желанието ми да я бутам предпазливо, както би направила една обична леля. Тя не искаше помощта ми. Но когато се прибрахме у дома, се предаде на грижите ми. Завих я грижливо и я оставих да подремне.

Сложих на печката тенджера с „Zuppa di Aglio Fresco“, зеленчукова супа с чесън, популярна по хълмовете на Бризигела, където с нея от много години хранеха бебета и стари хора. Това заедно с равиолите, пълнени със сладки тиквички и кестени, щеше да свърши работа. Настроението ми се подобри, когато огънят във всекидневната запламтя и чудесен аромат изпълни въздуха. Наистина, когато изкарвах дълги периоди, без да готвя, имах чувството, че никой не живее в прекрасния ми дом и не се грижи за него. Струваше ми се, че къщата изглежда почти тъжна.

По-късно, под надвисналото и обещаващо дъжд небе подкарах към летището, за да посрещна самолета на сестра ми. Не я бях виждала известно време и я намерих доста променена. Всъщност така беше при всяка наша среща. Тя винаги изглеждаше различна, защото имаше ужасно неуверен характер, който я правеше и толкова проклета. Освен това имаше навика редовно да променя прическата и облеклото си.

В този късен следобед, докато стоях в чакалнята на летището, оглеждах лицата на пътниците, минаващи покрай мен, и очаквах да видя нещо познато. Разпознах я по носа и трапчинката на брадичката, тъй като и двете неща бяха доста трудни за променяне. Косата й беше боядисана в черно и плътно прилепнала до главата, като кожен шлем. Очите й бяха скрити зад големи очила, а около врата й небрежно бе завързан яркочервен шал. Слаба и модерна, издокарана в бричове и ботуши с връзки, тя се отправи енергично към мен и ме целуна по бузата.

— Кей, толкова се радвам да те видя. Изглеждаш изморена.

— Как е мама?

— Нали знаеш, тормози я кракът. Какво караш?

— Кола под наем.

— Първото нещо, което ми мина през ума, беше, че си принудена да се разделиш с мерцедеса. Направо не мога да си представя как бих се оправяла без моя.

Дороти имаше 190 Е, с който се сдоби, докато ходеше с едно ченге от Маями. Колата беше конфискувана от един търговец на наркотици и продадена на търг за смешно ниска сума. Беше тъмносиня със спойлери и тънки лайстни, направени по поръчка.

— Имаш ли багаж? — попитах.

— Само това. Колко бързо е карала?

— Луси не помни нищо.

— Не можеш да си представиш как се почувствах, когато телефонът звънна. Господи! Сърцето ми буквално спря.

Валеше, а аз не бях взела чадър.

— Никой не може да ме разбере, освен ако не е преживял същото нещо. Този момент. Този просто ужасен момент, когато не знаеш какво точно е станало, но си сигурен, че нещо лошо се е случило на човек, когото обичаш. Надявам се, не си паркирала прекалено далеч оттук. Май ще е по-добре да те почакам тук.

— Ще трябва да изляза от паркинга, да платя и после да се връщам.

От мястото на тротоара, където бяхме застанали, колата ми се виждаше чудесно.

— Ако трябва да направя всичко това, ще са ми нужни поне десет-петнайсет минути.

— Това е добре. Не се притеснявай за мен. Просто ще си стоя тук и ще се оглеждам за теб. Трябва да използвам тоалетната. Сигурно е хубаво да не се тревожиш вече за някои неща.

Тя не довърши мисълта си, докато не седнахме в колата и не потеглихме по пътя си.

— Взимаш ли хормони?

— За какво?

Валеше ужасно силно. Едри капки удряха по покрива и шумяха като препускащо стадо от дребни животинчета.

— За промяната — отговори Дороти, като извади найлонов плик от чантата си и започна да гризе курабийка с джинджифил.

— Каква промяна?

— Знаеш. Горещи вълни, лошо настроение. Познавам една жена, която започна да ги получава в момента, когато навърши четиридесет. Мозъкът е адски силно нещо.

Включих радиото.

— Дадоха ни някакви отвратителни закуски, а знаеш каква ставам, когато съм гладна — каза Дороти и изяде още една курабийка. — Само двайсет и пет калории и си позволявам осем на ден, така че трябва да спрем и да си купя още. Ти си такава късметлийка. Изглежда, въобще не се тревожиш за теглото си. Но пък при твоята работа сигурно и аз нямаше да имам апетит.

— Дороти, има една много добра клиника за алкохолици на Роуд Айлънд, за която искам да поговорим.

Тя въздъхна.

— Ужасно се тревожа за Луси.

— Програмата е четири седмици.

— Просто не знам дали мога да понеса мисълта, че тя е чак там, заключена по този начин — изхленчи Дороти и натъпка друга курабийка в устата си.

— Е, просто ще трябва да го понесеш. Това е много сериозно.

— Съмнявам се, че тя ще отиде. Знаеш колко е упорита — каза тя и се замисли за секунда. — Е, може пък да се окаже нещо добро — въздъхна сестра ми. — Възможно е, докато е там, да оправи и някои други неща.

— Какви други неща, Дороти?

— Трябва да ти кажа, че просто не знам какво да правя с нея — разплака се сестра ми. — Не искам да кажа нищо лошо, но не можеш да си представиш какво е детето ти да се обърне по този начин. Да се изкриви. Не знам какво стана. Със сигурност причината не е в нещо, което е видяла вкъщи. Мога да поема вината за някои неща, но не и за това.

Спрях радиото и погледнах към нея.

— За какво говориш?

Отново през главата ми мина мисълта колко силна неприязън изпитвах към Дороти. Виждаше ми се направо абсурдно, че ми е сестра, тъй като между нас нямаше нищо общо, с изключение на майка ни и спомена, че навремето сме живели в една къща.

— Не мога да повярвам, че не си се запитвала за това, но пък на теб може и да ти изглежда нормално.

Емоциите й набираха скорост, а разговорът ни се проваляше все по-надолу.

— Няма да съм справедлива, ако не ти кажа, че се тревожа от твоето влияние в това отношение, Кей. Не те съдя, тъй като личният ти живот си е лично твоя работа, а някои неща просто не зависят от теб — каза тя, като издуха носа и избърса сълзите си.

Дъждът продължаваше да се сипе с пълна сила.

— По дяволите! Толкова ми е трудно.

— Дороти, за бога! За какво въобще говориш?

— Тя подражава на всяко проклето нещо, което вършиш. Ако измиеш зъбите си по определен начин, бъди сигурна, че и тя ще направи същото. Държа да отбележиш също така, че аз проявявах търпение, каквото никой друг не би могъл да прояви. Леля Кей това, леля Кей онова… През всички тези години.

— Дороти…

— Нито веднъж не съм се оплакала и не съм опитала да я откача от теб. Винаги съм искала само най-доброто за нея, затова се примирявах с това й обожание…

— Дороти…

— Нямаш представа каква саможертва е това — отново издуха носа си тя шумно. — Като че ли не беше достатъчно лошо вечно в училище да ме сравняват с теб, а и да трябва да търпя забележките на мама, защото ти винаги беше толкова шибано идеална във всичко. По дяволите! Готвене, поправяне на разни неща, грижа за колата, плащане на сметките. Докато растяхме, ти просто беше мъжът в къщата. А после се превърна в баща на дъщеря ми. Това пък ако не е най-голямата свинщина!

— Дороти!

Тя не можеше да спре.

— Не мога да се състезавам с това. Със сигурност не мога да й бъда баща. Признавам, че ти си доста по-мъжествена от мен. О, да. Тук безспорно си на първо място, доктор Скарпета. Мамка му! Толкова е несправедливо. А на всичкото отгоре имаш и големи цици. Мъжът в семейството има големите цици!

— Дороти, млъкни!

— Няма. А пък ти не можеш да ме накараш да млъкна — злобно прошепна тя.

Все едно се бяхме върнали в малката стаичка с малкото легло, което споделяхме, там, където се научихме да се мразим кротко една друга, докато татко умираше. Седяхме до кухненската маса мълчаливо и ядяхме макарони, докато той властваше над живота ни от болничното си легло. А сега щяхме да влезем в моята къща, където Луси лежеше наранена. Зачудих се, че Дороти не разпознава сценария, така стар и предвидим, както бяхме самите ние.

— За какво точно се опитваш да ме обвиниш? — запитах, докато отварях вратата на гаража.

— Ще ти обясня нещата по следния начин. Това, че Луси не се среща с мъже, със сигурност не е наследено от мен. Абсолютно сигурна съм.

Изгасих двигателя и я погледнах.

— Никой не цени и не се наслаждава на мъжете повече от мен и следващия път, когато започнеш да ме критикуваш като майка, погледни сериозно с какво ти си допринесла за развитието на Луси. Имам предвид на кого прилича тя, по дяволите?

— Луси не прилича на никого, когото познавам.

— Глупости. Тя напълно е възприела твоя образ. И сега Луси е пияница, а смятам, че е и обратна — извика Дороти и отново избухна в сълзи.

— Да не би да искаш да кажеш, че съм лесбийка?

Изненадата надмина дори гнева ми.

— Все трябва да го е наследила отнякъде.

— Смятам, че трябва да влезеш вътре.

Тя отвори вратата и ме погледна учудено, когато не направих опит да изляза от колата.

— Ти няма ли да влезеш?

Дадох й ключа и кода на алармата.

— Ще отида до магазина — казах.

В магазина купих джинджифилови курабийки и ябълки, после се поразходих между щандовете, тъй като не исках да се прибирам. В интерес на истината, никога не бях харесвала Луси, когато майка й бе наоколо, а днешната ни среща бе започнала дори по-лошо от обикновено. Разбирах част от това, което Дороти чувстваше, и обидите и завистта й не ме изненадваха, защото не бяха нови.

Не отвратителното й държане ме накара да се почувствам толкова лошо, а напомнянето, че съм сама. Докато минавах покрай бисквити, бонбони, чипс и сиренета, ми се искаше да съм от онези хора, които се лекуват с ядене. Помислих си, че ако със скоч можех да запълня празните места, щях да го направя. Вместо това се прибрах у дома с малка торбичка и сервирах вечеря на тъжно малкото ми семейство.

После Дороти се оттегли в едно кресло пред камината. Четеше и пийваше ром, докато аз приготвях Луси за лягане.

— Боли ли те? — попитах.

— Не много. Но не мога да стоя будна. Очите ми внезапно започват да се затварят.

— Сънят е точно това, от което се нуждаеш.

— Имам ужасни кошмари.

— Искаш ли да ми разкажеш за тях?

— Някой се приближава към мен изотзад, преследва ме, обикновено в кола. Чувам шумове от катастрофата и се събуждам.

— Какви шумове?

— Тракане на метал. Издуването на въздушната възглавница. Сирени. Понякога като че ли спя, но всъщност не съм заспала и всички тези образи танцуват пред очите ми. Виждам светлини, пулсиращи в червено по асфалта, и мъже в жълти униформи. Тогава започвам да се въртя и да се потя.

— Нормално е да преживееш посттравматичен стрес и това може да продължи известно време.

— Лельо Кей, ще ме арестуват ли?

Уплашените й очи, обградени от белези, ме гледаха очаквателно и разкъсваха сърцето ми.

— Ще се оправиш. Всъщност искам да ти предложа нещо, което вероятно няма да ти хареса.

Разказах й за частната клиника за алкохолици и наркомани в Нюпорт, Роуд Айлънд.

Тя се разплака.

— Луси, ако те обвинят в шофиране под влияние на алкохол, бездруго това ще е част от присъдата ти. Няма ли да е по-добре да се решиш на това сама и да свършиш веднъж завинаги с всичко?

Тя предпазливо попи очите си.

— Не мога да повярвам, че това се случва с мен. Всичко, за което мечтаех, изчезна.

— Това е адски далеч от истината. Жива си. Никой друг не пострада. Проблемите ти могат да се оправят, а аз искам да ти помогна в това. Но трябва да ми се довериш и да ме слушаш.

Луси се втренчи в ръцете си, поставени върху одеялото. Сълзите й се лееха като река.

— Също така имам нужда да си откровена с мен.

Племенницата ми не искаше да ме погледне.

— Луси, ти не си вечеряла в „Аутбек“, освен ако те внезапно са добавили спагети към менюто си. По цялата вътрешност на колата имаше полепнали спагети. Предполагам, че си носила остатъка от вечерята си към къщи. Къде беше в онази нощ?

Тя ме погледна в очите.

— В „Антонио“.

— В Стафорд?

Луси кимна.

— Защо излъга?

— Защото не исках да говоря за това. На никой не му влиза в работата къде съм ходила.

— С кого беше?

Тя поклати глава.

— Това няма нищо общо.

— С Кари Гретхен, нали? А преди няколко седмици тя те е убедила да участваш в малък изследователски проект, поради което сега имаш неприятности. Всъщност тя е разбърквала течната гума в деня, когато дойдох при теб в АИП.

Племенницата ми погледна встрани.

— Защо не ми кажеш истината?

По бузата й се търколи нова сълза. Да обсъждам Кари с нея ми се виждаше безнадеждно, но си поех дъх дълбоко и продължих:

— Луси, смятам, че някой се е опитвал да те избута от пътя.

Очите й се разшириха.

— Прегледах колата и мястото, където си катастрофирала. Има доста подробности, които силно ме безпокоят. Спомняш ли си, че си набрала 911?

— Не. Наистина ли?

Луси изглеждаше искрено озадачена.

— Който е използвал телефона за последен път, го е направил, а смятам, че това си била ти. Един следовател от щатската полиция издирва записа, за да узнаем кога точно си се обадила и какво си казала.

— Господи.

— Освен това има неща, които ме навеждат на мисълта, че плътно зад теб е карал някой с включени дълги светлини. Извъртяла си огледалото за обратно виждане и си спуснала сенника. Според мен единствената причина да спуснеш сенника на тъмното шосе е, че зад теб някой те е заслепявал и ти е пречил да виждаш — замълчах за момент и се загледах в шокираното й лице. — Не помниш ли нищо от това?

— Не.

— Спомняш ли си нещо за зелена кола? Вероятно бледозелена?

— Не.

— Познаваш ли някой, който има кола с такъв цвят?

— Трябва да помисля.

— Кари има ли такава?

Луси поклати глава.

— Тя има БМВ кабриолет. Червено.

— А човекът, с когото работи? Някога споменавала ли ти е за някой, наречен Джери?

— Не.

— Добре. Някаква кола е оставила зелена боя по драскотината на задницата на колата ми и е счупила стопа. С други думи, когато си излязла от „Грийн Топ“, някой те е проследил и те е ударил отзад. След това на около стотина метра оттам внезапно си ускорила, загубила си контрол над колата и си излязла от пътя. Предполагам, че си ускорила по същото време, когато си звъннала на 911. Била си уплашена, а може и човекът, който те е ударил, отново да се е приближил плътно до теб.

Луси издърпа одеялото до брадичката си. Беше пребледняла.

— Някой се е опитал да ме убие.

— На мен ми се струва, че почти е успял, Луси. Точно затова ти задавам толкова лични въпроси. Някой трябва да ти ги зададе. Не предпочиташ ли да отговориш на мен?

— Знаеш достатъчно.

— Виждаш ли връзка между случилото се в АИП и това?

— Разбира се, че виждам — развълнувано отговори тя. — Измамиха ме, лельо Кей. Никога не съм влизала в сградата в три часа сутринта. Никога не съм откраднала никакви тайни!

— Трябва да докажем това.

Тя ме загледа втренчено.

— Не съм сигурна, че ми вярваш.

Вярвах й, но не можех да й го кажа. Не можех да й разкажа за срещата си с Кари Гретхен. Трябваше да призова на помощ всичките си сили, за да мога да се държа като адвокат с племенницата си, защото знаех, че няма да е хубаво да й давам напразни надежди.

— Няма да мога да ти помогна, ако не започнеш да говориш откровено с мен — казах. — Правя всичко възможно, за да бъда обективна и справедлива, да направя това, което трябва. Но честно казано, не знам какво да мисля.

— Не мога да повярвам, че ти би… Мамка му. Мисли си каквото искаш — отвърна тя и очите й отново се изпълниха със сълзи.

— Моля те, не ми се ядосвай. Изправени сме пред твърде сериозен проблем, а и целият ти бъдещ живот ще бъде повлиян от това как ще се справим с проблема. Имаме две основни задачи, които стоят пред всичко друго. Първата е безопасността ти. Сега, след като ти разказах всичко за катастрофата, вероятно разбираш по-добре защо искам да отидеш в онази клиника. Никой няма да знае, че си там. Ще бъдеш в абсолютна безопасност. Другата ни задача е да те измъкнем от тази каша, така че да не излагаме на риск бъдещето ти.

— Никога няма да бъда агент на ФБР. Прекалено късно е.

— Не и ако изчистим името ти в Куантико и накараме съдията да смекчи обвинението за шофиране под влияние на алкохол.

— Как?

— Ти поиска важен адвокат. Може да получиш такъв.

— Кой?

— В момента няма нужда да знаеш повече от факта, че имаш добри шансове, стига да ме слушаш и да правиш това, което ти кажа.

— Имам чувството, че ме изпращат в предварителен арест.

— Терапията ще ти се отрази добре по много причини.

— Предпочитам да остана тук, с теб. Не искам да ме обявят за алкохоличка и да ме смятат за такава през целия ми живот. Освен това не мисля, че съм алкохоличка.

— Може и да не си. Но трябва да проумееш защо си започнала да прекаляваш с алкохола.

— Може просто да ми харесва как се чувствам, когато не съм всред другите. Бездруго никой не ме иска около себе си. Сигурно това обяснява нещата — горчиво каза тя.

Поговорихме още малко, после аз се залових с телефона. Обадих се на авиолиниите, на болничния персонал и на един местен психиатър, който ми беше добър приятел. „Еджхил“, известната клиника в Нюпорт, можеше да я приеме още на следващия ден. Исках да я заведа, но Дороти не желаеше и да чуе за това. Твърдеше, че в такъв момент една майка трябвало да бъде с дъщеря си, а моето присъствие не било нито необходимо, нито подходящо. Чувствах се доста извън играта, когато телефонът звънна в полунощ.

— Надявам се, че не съм те събудил — каза Уесли.

— Радвам се, че се обади.

— Беше права за отпечатъка. Обратен е. Луси не може да го е оставила, освен ако самата тя не е направила отпечатъка.

— Разбира се, че не го е направила тя. Господи — нетърпеливо казах аз, — надявах се, че вече сме приключили с това, Бентън.

— Не съвсем.

— А Голт?

— Няма и следа от него. Онзи задник в шпионския магазин отрича, че Голт въобще е влизал вътре. — Бентън замълча за момент, после запита: — Сигурна ли си, че го видя?

— Мога да се закълна в това в съда.

Бих познала Темпъл Голт навсякъде. Понякога го виждах в съня си. Студените като стъкло сини очи, гледащи пред леко открехната врата, която водеше към странна, тъмна стая, излъчваща зловеща миризма. Представях си Хелън, надзирателката в затвора, облечена в униформата си и обезглавена. Седеше на стола, където я бе оставил Голт. После си мислех за нещастния фермер, направил грешката да отвори сака за боулинг, който намерил в имота си.

— Съжалявам — каза Уесли. — Не можеш дори да си представиш колко съжалявам.

Съобщих му, че ще изпратя Луси на Роуд Айлънд. После му разказах всичко, което бях пропуснала преди. Когато дойде негов ред да ми каже новините, загасих нощната си лампа и се заслушах в гласа му в тъмнината.

— Тук нещата не вървят добре. Както вече ти казах, Голт отново изчезна. Играе си с нас. Не знаем в какво е замесен и в какво не. Имаме този случай в Северна Каролина, а сега и онзи в Англия, а той внезапно се появява в Спрингфийлд и изглежда замесен в шпионажа в АИП.

— Няма никакво „изглежда“, Бентън. Той е проникнал в мозъка на Бюрото. Въпросът е, какво ще направим ние?

— В момента АИП променя кодове, пароли и други подобни неща. Надяваме се, че не е проникнал прекалено дълбоко.

— Надявай се.

— Кей, полицията в Блек Маунтин е получила заповед за обиск на къщата и пикапа на Крийд Линдзи.

— Намериха ли го?

— Не.

— Какво казва Марино? — попитах.

— Кой, по дяволите, знае?

— Не си ли го виждал?

— Почти не. Струва ми се, че той прекарва доста време с Дениз Стайнър.

— Мислех, че тя е извън града.

— Върна се.

— Колко сериозни са отношенията им, Бентън?

— Пийт е откачил. Никога не съм го виждал в такова състояние. Мисля, че няма да успеем да го изкараме оттук.

— А ти?

— Вероятно ще идвам и ще си тръгвам, трудно е да се каже — отвърна той обезсърчено. — Единственото, което мога да направя, е да давам съвети, Кей. Но ченгетата слушат Пийт, а пък той не слуша никого.

— Какво казва госпожа Стайнър за Линдзи?

— Твърди, че е възможно той да е бил в дома й в онази нощ. Но не го била разгледала добре.

— Речта му е доста характерна.

— Споменахме й за това. Но тя каза, че не помнела много за гласа на нападателя, освен че звучал като на бял мъж.

— Той също така има силна телесна миризма.

— Не знаем дали и в онази нощ е било така.

— Съмнявам се, че хигиената му е добра, в която и да било нощ.

— За съжаление това, че тя не е сигурна, само прави обвиненията срещу него още по-силни. А и ченгетата непрекъснато получават обаждания за него. Бил видян тук и там да върши подозрителни неща, като например да оглежда внимателно някое хлапе, покрай което минава. Или пък пикапът му бил забелязан близо до езеро Томахоук малко след изчезването на Емили. Знаеш какво става, когато хората си втълпят нещо.

— А ти какво мислиш?

Тъмнината ме обгръщаше като меко, уютно одеяло. Вслушвах се в приятния тембър на гласа му. Уесли имаше тих, но мъжествен глас. Също като физиката му, той бе фин, красив и властен.

— Този тип, Крийд, не се вмества в нещата, а и още се притеснявам за Фъргюсън. Между другото получихме резултатите от ДНК и кожата е нейна.

— Не съм изненадана.

— Нещо около Фъргюсън не ми изглежда точно.

— Знаеш ли нещо повече за него?

— Проверявам това-онова.

— А Голт?

— И за него трябва да мислим. Искам да кажа, че може той да я е убил. — Уесли замълча за момент, после заговори отново: — Искам да те видя.

Клепачите ми натежаваха, а гласът ми звучеше сънливо. Лежах приятно отпусната на възглавницата в тъмната стая.

— Трябва да отида до Ноксвил. Не е много далеч от теб.

— С Кац ли ще се виждаш?

— Той и доктор Шейд провеждат един експеримент за мен. Би трябвало вече да са към края.

— Фермата е едно от местата, които нямам никакво желание да посетя.

— Предполагам, с това искаш да кажеш, че няма да се видим там.

— Причината, поради която не мога да дойда, е друга.

— Ще се прибираш у дома за уикенда — казах.

— Сутринта.

— Всичко наред ли е?

Изпитвах неудобство да разпитвам за семейството му, а и рядко някой от нас споменаваше жена му.

— Е, децата са прекалено стари за Хелоуин, така че поне няма да се тормозя с купони и приготвяне на костюми.

— Никой никога не е прекалено стар за Хелоуин.

— Знаеш ли, това навремето бе важен празник в дома ми. Трябваше да разкарвам хлапетата нагоре-надолу и да ги наглеждам.

— Сигурно си носил пистолет и си проверявал на рентген подарените им бонбони.

— Я виж кой го казва — отвърна той.