Васил Акьов
Любовен джаз (8)

Сънищата са хубаво нещо, най-хубавото в живота на човека, но все пак Ладо свърши основната работа.

Те вече имаха Сафари, чудесно, фантастично, никелираните части ослепяваха слънчеустойчивите очи на Викентий, фарът лъщеше с убийствени снопове лъчи, гумите бяха един път, караше леко, безшумно, педалите се въртяха от само себе си, издаваха звук на водно конче. Имаше един недостатък, липсваше му рамка, както на всички останали колела, та трябваше да се возят поединично, един път единият пристигаше с него на училище, друг път — другият. Децата се събираха около тях и искаха да го изпробват. Не че не бяха виждали нещо подобно, в техния клас няколко имаха Балканчета, но Сафарито ги превъзхождаше във всяко отношение. Имаше дори и скорости. Да не говорим за дизайна, който ги караше да полудяват. Цяла седмица в училището и квартала Сафарито беше главната тема. Малчуганите се движеха на тумби на тумби и вечер ревяха на родителите си да им купят. Родителите отсичаха с пръст. Това си беше напълно невъзможно. Освен пари трябваше да имаш и някакви връзки или баща ти най-малко да получи командировка в чужбина. Така че Викентий и Ружа станаха най-популярните личности за известно време. Когато се оказваха свободни, тръгваха за Симеоново. Не бе много приятно единият да върти, другият да тича, но в името на взаимното щастие бяха готови на всичко. Всеки от двамата знаеше, че след триста метра ще възседне желязното конче, което безшумно се движеше по асфалта, гумите му пърхаха в ушите на ездача, а вятърът отнасяше топлината от бузите и тялото му. Беше страшно весело. Имаше моменти, когато Викентий ставаше за известно време господар на Сафарито. Тогава под седлото течаха рекички пот. Той въртеше с всичка сила и в главата му се стрелкаше какво ли не — състезателната писта на хиподрума, бягане с преследване, бягане по часовник, всички видове дисциплини, известни в колоездачния спорт. Идваше момент, когато виждаше финала, бялата черта, изправяше се на педалите, спринтираше, минаваше всички и пресичаше пръв. Това си бяха чисти халюцинации, но един път усети, че на раменете си държи венеца на победата. Мускулите на краката му закрепнаха, гръдният му кош се разшири, ръцете му заякнаха, лицето му загоря. Заприлича на истински състезател. Вечер вкарваха колелото в мазето и го лъскаха като огледало. Викентий виждаше във фара деформираната си физиономия. В никелираните части лицето му ставаше като на пеликан. След това се качваха и го заключваха. Никой не подозираше малките им тайни, само един човек се трепеше да ги открие — Станка Богоева. Тя се изяждаше от любопитство да разбере какво правят тези упорити заговорници. Макар да знаеше отлично, че тя също го беше правила преди около тридесет години. Но понеже изгаряше от амбиции и търсеше достоверна тема за детска пиеса, тя искаше да разбули историята докрай и да я изнесе пред цялото общество. Всякога в живота си Станка се ръководеше от обществени принципи. Тя почна редовно да се върти из мазетата, излизаше с паяжина по главата, едва ли не събуди подозренията на Ираклий Ламбриола, който не беше в състояние да си обясни мистериозните й експедиции по всяко време на деня в подземията на блока. Тя следеше загадъчната двойка по прозореца, на улицата, скришом ги дебнеше из коридорите и като пчелица трупаше жизнения материал за бъдещата си пиеса. Но когато видя Сафарито, не удържа:

— Сигурна съм, че тука има нещо.

Мъдрата като змия Станка се огледа край себе си.

— Стига си решавала кръстословици — отряза я Минко, просто механически, под действието на един десетгодишен навик.

От очите й изригнаха светкавици:

— Ти си късоглед.

— Ами купи си тогава очила — алогично отвърна Минко.

Тя се засегна смъртно. В такъв момент можеше да убие човека от любов към истината, макар навсякъде да се хвалеше, че има мъжко чувство за хумор. На всяка цена ще открие темата и след това ще му я натрие в носа. Дори в главата й в момент на силна възбуда възникна заглавието „Сафарито или чумата“. Защо чумата, можеше да попита всеки непосветен в проблемите като Минко. Много просто, защото става дума за разврата на чувствата под въздействието на транзисторната психоза. Минко е далеч от живота, тесен професионалист, лаик по отношение на човешката душа. А тя, Станка, стои близо до живота, още по-близо до хората и стиска химикалката като „Калашников“ в ръката си. Следователно, ще излезе много сериозно и Лапетичка няма никога да тръгне по този път.

Станка работеше в перспектива, нещо много свойствено за времето й.

Ружа и Викентий не подозираха нищо, лежаха в буйните треви на Симеоново под един храст, сложили Сафарито до краката си, за да го гледат и да му се радват. Така се крепи любовта — на едно вечно подвижно колело, единият балансира на едното, другият — на другото, наруши ли се балансът и любовта се пука като балон. Но балонът още плуваше в розовата мараня и покриваше лицата им с неуловими сенки. Викентий се унасяше мечтателно към града, раздвоен между Ружа и Сафарито. Беше склонен повече да грабне Сафарито отколкото Ружа. Тук момичетата много бъркат, като смятат, че момчетата ги пренебрегват като видят някаква лъскава вещ. За разлика от момичетата момчетата винаги поделят любовта си между две неща, и на това не бива да им се пречи. Без да остават своята привързаност към момичето, те могат да споделят безкрайна любов и към Сафарито. В такъв смисъл любовта на момчето е многопосочна и безкрайна. Но Ружа искаше друго — Викентий да стои пред нея на колене и да повтаря: обичам те… обичам те… Мина му времето. Дойде времето на деловите хора. Викентий, моделиран по някой прагматичен прадядо, съвпадаше много добре с епохата си. Вместо с поезия, душата му се пълнеше с блясъка на Сафарито, което го удивляваше с безкрайно вещата си и артистична направа. Докато душата на Ружа беше отворена за поезия, ласки, приказки. Да седят и да си предъвкват, като Викентий държи очите си само на нея. Тя очакваше буря, а Викентий винаги се плъзгаше по огледалния път на рациото, т.е. на разума. Той беше човек далеч от изкуството, което вълнува човешките души. Тук сродството между двамата се скъсваше за да продължи по-нататък, без да намери възможност да запълни пукнатината. Сафарито свърши работата наполовина. Ето защо Ружа непрекъснато го човъркаше с един вечен въпрос, с който го вкарваше в неминуемия кръг; колкото и прозаичен да беше, тя влагаше в него дълбоко фатално:

— Какво правиш, Викентий?

Идва момент, човек му втръсва от въпроса и почва да отговаря двусмислено:

— Пълен съм с идеи.

Това беше вечната му мъгла, която караше Ружа да преминава в тон на съжаление:

— Жалко, никога няма да стана поле за идеите ти.

Това радваше Викентий. Той сам не го искаше. Дразнеше го егоистичната й привичка. В ъглите на устата му се спотайваше дребна подигравчица:

— Милтидат казва, че всяко поле си има електричество. Едното унищожава другото. Тогава остава едно обгоряло пространство.

Ружа прие отговора като упрек срещу самопожертвувателния й характер. Викентий използува паузата, за да пусне още едно поучение:

— Човек никога не трябва да става чуждо опитно поле.

— Но ти не си ми чужд — опита се да го блокира Ружа и да вземе инициативата в ръцете си.

— Всеки от нас принадлежи на себе си.

Той се опита да тегли една философска линия и там да изтръгне капитулацията от Ружа с неотразимото въздействие на логиката. Ружа се сви, отново се появи старият Викентий, който тя в илюзиите си смяташе, че вече беше закрит. Думите му я заляха като студена вода. Тя съзря усилията си съкрушени пред неподатливия му характер, който бягаше от саможертвите й като от огън. Господи, рече си Ружа, този човек е направен от камък. В нея винаги пушлявеше превзетият драматизъм. И две Сафарита да му купиш, той пак ще си остане същият. Разбира се, тя не се улавяше в неискреност, присъща на всяка голяма любов. Викентий повече се очертаваше като дете на свободата. Той се изправи, сложи ръце на кръста, пое въздух. Изведнъж желанието му да види Ружа отново победена изчезна. Денят беше много хубав и природата вълнуваща, за да се рови в прахта на житейските дреболии. Той се разходи из високата трева, накъса цветчета, направи букет и го поднесе на Ружа. Очите й блеснаха, лицето й се откри като нова планета, на която Викентий видя цялата й душа на длан, смили се, коленичи и я целуна, без този път да иска разрешение и указания как точно да го направи. Ружа грабна букетчето и зарови нос в него. Косите й паднаха, така Викентий можеше да я наблюдава мълчаливо и да си прави своите обобщения, които размекваха кибернетичното му сърце.

Тялото му се изпълни със звън на камбани, той се изправи на пръсти и се опита да докосне небето. Тогава Викентий произнесе най-знаменитото си слово в живота, което може да се предаде така:

„Сигурно, когато дядо господ е слязъл на земята, не е видял това място и този град, не е помирисал тези тревички, затова всичко е останало в неподправената си хубост. Не е видял и нас двамата, защото не сме били родени. Не е видял ни Милтидат, ни Милена. Той не е видял всички тези хора, които сега пъкат по земята, бъркат си в джобовете един на друг, прегръщат се и си забиват ножчета под ребрата, целуват се и си шепнат лъжи на ухото. Той не е видял и не е могъл да ги види, защото е бил стар, с очила на носа, лишен от чувството за перспектива. Но само се набърква в естествения ход на битието, бутва изсъхналия си пръст в програмацията на вещите и понеже нищо не разбира от сложността на нещата, всичко обръща наопаки. Но той беше единствен, нямаше власт над себе си и никой не се осмили да му възрази, дори самите природни сили, които стотици пъти по-добре си знаеха работата от него и си я вършеха с любов към бъдещите същества, т.е. към нас двамата, защото ние сме заложени не вчера и не днес, а преди милиони години. Преди нас на това място са седели в същата поза, само че голички поради неразвитостта на леката промишленост, друга Ружа и друг Викентий, не са се срамували от голотата си и са мислили за своето щастие под песента на птичките, просто тогава не е имало транзисторна техника. Но са се чувствували щастливо. След тях започват да се закривяват нещата, защото онзи безумен старик е бутнал пръста си там, дето не трябва и докато го видят, свършил работата, разрушил хармонията и възцарил хаоса. Двамата голи щастливци почнали да се размножават в полюсни направления, на едната страна се трупали Викентиите, хладни и проницателни, на другата — Ружите, вулканични и безразсъдни. Дошли на поляната, пак гледали града, но в гърдите им неспокойно. Съмнението ги гложди и ги пита — вярваш ли му, неговите движения са толкова фалшиви, той утре ще ти измени, ще кръшне, къде, светът е голям, може да стане артист, космонавт или стартьор, всичко може да стане, защото в програмацията му нещо не е в ред, не му достига пространството, чувствува вечната теснота на ризата си и е готов да полети във всяка посока, стига само да успее да си снади криле. А това умеят да го правят жените. Те снаждат криле на нас, мъжете, и понеже знаят какво е един мъж с крила, винаги държат мрежата над главите ни хоп и ни захлупват. Дори когато мъжът хич си няма хабер за снадените криле. Но жената не подозира, че докато тя снажда крилете на мъжа и на нея поникват скрито под мишниците, тя още не ги усеща, но усети ли ги, почва грижливо да ги крие, защото под гърдите й се появява същият приятен гъдел — да лети, и ризата й отеснява. Тя не знае кога точно може да стане това, но смътно го съзнава в кръвта си. И тъй като в известни отношения е по-пресметлива от мъжа, почва да връзва неговите с копринени конци, така че да запази само за себе си тази възможност, това са последиците от обърканата програмация поради намесата на един изкуфял старик. Но в един момент и незнанието може да бъде източник на щастие, на безброй вариации от човешки радости, благодарение на което животът става разкошно интересен. Следователно, възстановяването на хармонията не ни обещава нищо добро, няма да се притегляме така слепешката един — друг, няма да страдаме, да се караме, да късаме букети и да ги хвърляме, да роним сълзи, да се кълнем, да умираме за велики идеи и да мислим за любимото същество, колкото и мъничко да е то. Изобщо няма да съществува противоречието, прелестното, очарователно противоречие, без което земята ще бъде една розова материя със скачащи по нея ангелчета. А дяволчето, къде е дяволчето, което ни подшушва разни скрити и приятни неща, казва ни: Ружето е хубава, дръж Ружето и й направи нещо лошо. Това лошо се оказва най-голямата доброта. Виждаш как нещата непрекъснато се видоизменят, защото дядото с цялата си неосведоменост е сложил пръста там, дето не трябва. Ако всичко беше останало в ред, ние щяхме да сме едни тракащи автомати, които решават любовта като сложно кибернетично задание. Сега ние сме поставени пред неизвестното, без да знаем какво точно ще стане с нас, по коя посока ще кривне програмацията ни и дали Викентий ще бъде избраникът, или някой друг. Нека да не правим съдба от този хубав ден, да го оставим да си бъде такъв, какъвто се е появил по собствената си програмация и ние в него. Нека да не му задаваме въпроси, да се радваме на светлината му, като късаме листата на маргаритката и се питаме — обича ме или не ме обича, една прастара ученическа задача, с която всеки като нас е започнал живота си. Знаем ли какво ни готви утрешният ден?“

Викентий се наведе над Ружа, тя хлипаше в краката му, разтърсвана от думите му. Чувствувайки неувереност в патетичните слова на Викентий, тя му отвърна:

— Все пак, Викентий, ти никога не говориш ясно.

Викентий смяташе, че това бе най-ясното му слово в живота и че никога вече нямаше да произнесе такова, колкото и да се напъва.

Той седна отчаян на земята и пророчески си рече — до тука.

Дядо господ нищо не беше видял, не беше видял, нито медиите на Ладо Ивановски, нито мечтателните пози на Милена Гяурска, нито Тричкова, нито Милтидат. Той не беше видял и Станка Богоева, която гледаше през дупката в мазето, превърната в слух да долови нещо сред звуците на транзистора. Викентий беше заподозрял съседното мазе и всеки път, щом влизаха, той пускаше музика. Така е по-дискретно, обясняваше той. Имам чувството, че някой е прекалено любопитен и вместо да си гледа децата, гледа нас. Тогава Викентий стана, почна да оглежда стената и видя превъртяната дупчица в мазилката. В светлинката блестеше нещо стъкловидно, с луда, помрачаваща светлина. Веднага го позна — окото на Станка. Гледаше го откровено, нахално, без да подозира, че и Викентий вече впива поглед, досещайки се за някаква нечиста работа. Той взе едно листче, сви го на фунийка, стъпи на леглото и се плъзна по стената, след това внимателно намести острието и боцна окото на Станка Богоева, толкова необходимо не само на Станка, но и на обществото. Зад стената се чу шум. Ружа трепна. Станка беше станала вече, с едната си ръка чистеше роклята, с другата държеше нараненото си око. Тя тихичко отвори врата и побегна към районната поликлиника.

— Дано очният лекар не е в поликлиниката — изкиска се Викентий.

— Защо бе, какво направи? — попита Ружа.

И той отвърна отмъстително:

— Извадих окото на Станка.

— Така ли? — Ружа го погледна с ужас: — Къде беше тя?

— Зад стената. Нали от толкова време ти казвам, че някой дебне. Ела да видиш дупчицата. — Той подаде ръка да се качи на леглото.

— Горката Станка — въздъхна Ружа. — Винаги е имала такива добри намерения към младото поколение.

— Да се измъкваме — посъветва я Викентий. — Да не вдигне тревога.

Станка не вдигна тревога, тя беше достатъчно предпазлива с действията си да не травматизира децата и да стане причина за по-опасни последици.

Тя се върна у дома с превръзка през дясното око като адмирал Нелсон. Една примирена напрегнатост все още личеше по лицето й. Затвори вратата й застана безропотно, дебнейки със здравото око реакциите на двамата мъже. Те бяха Минко и неговият приятел — дипломат в Близкия Изток Ценко Калайков. Минко стоеше пред статива и довършваше една архитектурна находка, търсена от дълго време в часовете на духовна изолация. Цанко следеше как орнаментът на пиластъра се разгъва и постепенно изпълва двете успоредни ивици. Минко вдигна поглед и пред очите му се мярна главата на адмирал Нелсон. Той не позна жена си веднага, защото съзнанието му беше раздвоено, и освен това не очакваше да я види в такъв вид. По-скоро очакваше да я открие с един крак или ръка, но не с едно око. Очевидно, нещастието не беше станало на някаква кръстовка, както очакваше от дълго време Минко, поради невнимателното и експлозивно движение на Станка по улицата. Тя пресичаше, без да поглежда светофара, унесена в идеите си. Но сега чиста, спретната, тя стоеше пред него, като пострадала в морска битка, пронизана в окото от някой боен кораб. Минко внимателно остави молива и се вгледа. Сърцето му се обля в доброта и нежност към вечно целесъобразната Станка. И преди да я попита, той чу хълцащия й глас:

— Аз мисля, че ще намеря някаква чистота…

Минко се досети веднага за какво става дума. Била е в мазето, реши той, и си е извадила окото. Той изживя една светкавична драма, но въздъхна, когато научи, че всичко е минало много по-леко.

— Ами това е ужасно — възкликна Станка, докато Минко я водеше към стола с опита на рутиниран кавалер.

— Успокой се, успокой се…

Той я утешаваше, като гладеше косата й.

— Колко пъти съм ти казал да не се набъркваш в чуждите работи.

Адмирал Нелсон възвърна предишната си форма, готов да се хвърли отново в бой.

— Упадъка на нравите наричаш чужда работа.

Цанко, който сред приятелите си минаваше за радикал, се обади:

— Не така, Станке, всяко поколение си има свои проблеми.

— Проблеми — изсъска Станка. — Минко, представи си, че са нашите деца!

— Нямам въображение, мила — стана нежен Минко.

— Разбира се — намеси се Цанко, вечно намиращ се в горящо състояние. — Оставете човека свободен. Той ще си намери пътя. — И мисълта му веднага отскочи в друга посока. — Ето например, от моя кабинет се вижда планината Хермон. Не е малка планина, доминира над всичко. Оттам могат да обстрелят и посолството. Затова в резолюция 242 на ООН е казано много ясно, що се отнася до границите. Разбира се, ходил съм и на Голанските възвишения, много пясък, много нещо. Струва ли си за един пясък да прахосваш толкова усилия. Ами там не са ражда нищо. Само едни храсти. А вие тука се занимавате с детски игри.

— Не са детски, Цанко — отстояваше позициите си адмирал Нелсон — Не мога да остана равнодушна. Ладо е мой приятел. Правя го и за неговия престиж. Утре като научат?

— Той нали се занимаваше с кино?

— Сега се занимава с медиите.

— Ей, това медиите са страшна работа — каза Цанко. — Половината от политиката в света сега се върши от медиите.

— За пушките остана съвсем малко — присмехулно подхвърли Минко.

— Остави шегата — каза Цанко. — Медиите са страхотно нещо!

И като не можа да каже нищо повече, рече:

— Минко, стига си крил уискито. Сипи по една чашка.

Минко отвори барчето, изработено по собствен чертеж, и извади една недопита бутилка.

Станка изплака:

— Сега как ще се появя сред хората.