Васил Акьов
Любовен джаз (10)

Точно по това време, някъде по залез слънце, неизвестно откъде се разнасяха звуците на тромпет. Неговият чист, ясен глас трептеше в листата на каваците, носеше се над покривите и караше хората да излизат по терасите или да слушат до отворените прозорци. Пехливанов слагаше калъфа на машината, извикваше Райна и двамата се наслаждаваха на елегантните извивки, излезли от златистата металическа тръба на тромпета. Появяваше се и госпожа Андреева.

Тя питаше с напевния си глас:

— Ама кой свири толкова хубаво?

Взимаше си плетката и сядаше на стола.

Целият квартал се умълчаваше. Слушаше и Ружа. Душата й трепваше. Тя беше слушала тая мелодия в ролките на баща си, поклонник на джаза. Като се връщаше назад, Ружа оприличаваше всеки инструмент на отделен глас. Много от тези гласове откриваше в себе си. Сега под сипкавия напев на тромпета тя изведнъж установи, че е многозвучно същество, обаждаха се десетки инструменти, всеки на свой глас правеше безкрайни вариации, срещаха се, разделяха се, млъкваха, над тях оставаше да се лее тромпетът. С усета на момиче тя разбра, че това е молитва за любов, всичко, което беше слушала досега, говореше за любов, искаше любов, сътворяваше любов. В определеното време тя отваряше прозореца и чакаше да се обади тромпетът. Изведнъж в ума й щракна нещо. Този тромпет е за мене. Той търси мене. Тромпетът наистина говореше с човешко чувство. Той си беше живо същество. Ружа долавяше с пределна яснота как го окръжават други. Ето, обаждаше се саксът, пианото, кларинетът правеше умопомрачителни серпентини, барабаните следваха някакъв свой мотив, всеки сам за себе си. Въздухът ставаше чист и пърхаше гальовно в листата. Всичко у Ружа се обърка, превърна се на един огнен облак.

Съществото й почна да се разсейва като космически газ. Над целия квартал. Сафарито й охладня. Сега Викентий въртеше на него по цял ден. Беше на върха на щастието. Единствен той в квартала не чуваше тромпета. Пък и да го чуваше, не се трогваше. Когато Ружа му разказа, че всичко е разкрито, че баща й знае за мазето и „Декамерон“, Викентий само избърса потта от челото си и завъртя отново педалите. Нервирана от объркания си живот, на следващия кръг тя го хвана за яката и го свали от Сафарито.

— Кажи, какво ще правим сега?

Какво можеше да каже Викентий, след като така щастливо протичаше вече семейният му живот.

— Ще се оженим.

Басирам се, че в този момент той не знаеше какво говори.

Объркана тотално от тромпета, Ружа даде една мрачна окраска на решението:

— Ако нашите се научат, ще се самоубием.

Викентий отстъпи назад, разтърсен от мрачния кураж на Ружа.

— Не, в никакъв случай! Животът е толкова хубав, че не бих го сменил за нищо! Той е като птичка, ако го изпуснем, никога вече няма да се върне. Остави тези намерения… Руже.

Макар че го отчете като малодушие, Ружа нямаше друг изход и се съгласи. Този тромпет я подлуди, тя трябваше или да направи нещо голямо, или да се убие.

Сватбата стана в Парка на свободата в присъствието на най-дискретните двойки в класа, на най-дискретното място. Всички пристигнаха в най-хубавите си дрехи и с цветя в ръце. Така че всичко стана като истинско. Наредиха се пред дървената маса от дебели трупчета, на която сутрин пенсионерите от квартала играеха карти и си разказваха истории от младостта. Церемониалът беше съставен от най-отраканото момче в класа. Зад Ружа и Викентий се наредиха поклонниците с букети в ръце. Всички те гледаха съзаклятнически, поглъщайки подробностите от новия житейски опит, чийто източник беше смелата постъпка на Ружа и Викентий. Момчето излезе пред тях, то носеше жабо, защото така се предполагаше, че трябва да бъде на всяка сериозна сватба, вдигна ръце като диригент и ги попита: съгласни ли са да бъдат мъж и жена. Викентий извика първи. Той предпочиташе сватбата пред всяко самоубийство, както го скланяше при решението Ружа. Ружа го изрече с нисък, боязлив глас. Момчето ги накара да се целунат. И в това време, точно като по команда, се разнесе ясният глас на тромпета. Децата се огледаха и сърчицата им трепнаха. Ружа се отпусна върху раменете на Викентий, разхълца се. Викентий я прегърна, момчето замахна с ръка и децата запяха не сватбения марш на Менделсон, разбира се, защото беше много трудно, но най-хубавата песничка, избрана от тях след много съвещания. Ружа подигна лице, облято със сълзи, в този момент тя беше богиня. По даден знак присъствуващите минаха край тях и ги отрупаха с цветята, които притискаха до гърдите си. Някой пусна магнетофон, натанцуваха се и новобрачната двойка си тръгна. В гората беше тихо и някъде съвсем наблизо се обади тромпетът. Ружа се озърна, храстите стояха неподвижни.

— Чуваш ли? — отрони Ружа и се притисна до Викентий.

— Някой си прави майтапи — отвърна той.

Първата наистина семейна грешка, която подсказваше много нещо, че Викентий в този момент е много далеч от Ружа, и второ, че той не е способен на никакво вълнение.

— Глупости, Викентий, отвори си ушите.

С привичното си лекомислие той си прочисти ушите. Втора грешка — накара Ружа веднага да помисли, че той не взима сериозно цялата работа. Й я потвърди с думите си:

— Ти се прехласваш, Ружо.

Тя не можа да се сдържи, пусна го и рече:

— Още от първия ден, Викентий. Ти не ме разбираш. Ти си глух. Тромпетът — това е моят глас.

И тя почна да се върти, да тича от храст до храст, да търси. Тромпетът спря, тромпетистът го нямаше никакъв.

— Как ли изглежда? — рече си Ружа.

— Някой старчок.

Ружа събра вежди и го погледна с цялата мъст, която можеше да събере в гърдите си.

Тръгна напред. Викентий вървеше след нея и късаше листата от ниско надвисналите клони. У него още не беше назряла идеята за първата брачна нощ. Той мислеше, че всичко вече е приключено.

 

 

През нощта Ружа сънува не само тромпета, но и цял джаз. Тя се мъчеше да открие лицето на тромпетиста, който стоеше по средата, но както обикновено се случва в сънищата, не можа да го открие. Тя ставаше, излизаше на терасата, ослушваше се, гледаше звездите… тъмнината блестеше като неподвижна вода под нея. Тромпетът продължаваше да ехти в ушите й. Лягаше, целият джаз отново подкарваше някаква безкрайна мелодия, която Ружа беше слушала през малкия си живот, позната като пръстите й, инструментите се надиграваха един от друг по-изобретателни. Пръстите на пианиста бяха безподобни, това Ружа не го виждаше, но го усещаше. Фактически тя забелязваше движенията на всички човешки ръце. Те гъвкаво се плъзгаха и изтръгваха звуците. В нея се появяваше ново сетиво. Тя виждаше и усещаше със затворени очи, можеше да предсказва, да нарисува човешкото лице, без да го е виждала, да разкаже някоя никога не случвала се история. Ах, колко чудна съм станала — стискаше гърдите си тя и по звуците на тромпета почна да рисува образа на тромпетиста. Трябва да ви кажа, че тя го нарисува с идеална точност.

Може би това го установи най-добре Викентий. Той се възползува от новосъздалото се положение и цял ден си развиваше бицепсите по асфалтираните улици. И така както си въртеше, един ден видя по „Незабравка“ да слиза момче с тромпет в ръка. То се спря и погледна към седемнадесететажния блок, безразлично към опасните завои на Викентий. Викентий дори се опита да го „лизне“, но едва не отхвърча в бордюра. Той се вбеси. С тромпет — ругаеше Викентий, почувствувал се за пръв път застрашен. — Не ги знаем тези газари. И той нави отново. Кого чакаше тук с този лъскав инструмент и тия дълги светли коси? С прилепнали за тялото му джинси, с фараонски сандали от тънки каишчици. Висок и строен, с непроницаемо лице. И тъкмо когато направи завоя при „Елемаг“, той видя Ружа да се ръкува с него. Изненадата му беше толкова голяма, че той излетя в градинските храсти. Стана, изправи Сафарито и отново преметна крак. Но Ружа не го виждаше, тя си говореше с момчето, зяпнала го в очите. Викентий наду отново, мина покрай тях и като видя прехласнатия поглед на Ружа, ревността го хвана за гърлото. Той, старият, опитен, тактичен, гъвкав Викентий почувствува, че с него става нещо, че се разпуква по средата и отвътре излиза някаква нова обвивка на тялото му. Значи това е искала да ми намекне, когато ме заблуждаваше — тромпетът, това е моят глас. Каква мерзост, през цялото време ме е водела на каишка като Хералдин и си е плела своите истории. Трябваше да развие бицепсите, иначе този тромпет щеше да му изяде главата. Момчето и Ружа тръгнаха към гората. Ама те си и приличат, гонеше зад тях Викентий, като гледаше тънките им тела, които се огъваха като тръстики. Отвлече я. Той се плъзна край тях, обърна глава и викна:

— Руже…

Но Ружа не го чу. Викентий имаше чувството, че тъпанчетата й са спукани. Той викаше, но както в сънищата се случва, гласът му заставаше на гърлото. Викентий спря до една от стените на блока и му се доплака. Той подкара колелото и се прибра. Нещо за половин час стана с него. Той не беше предишният Викентий. Почувствува се опустял, празен, зловещо нещастен.

Привечер той я попита, мъчейки се да бъде дързък:

— Ружо, кой беше този газар?…

Ружа трепна като ужилена, очите й трескаво загоряха.

— Забранявам ти да разговаряш така!

Вече му и забранява, хе-хе, докъде е стигнала работата. А той, Викентий, си прави илюзии.

Тогава той обърна тактиката, вмъквайки молитвени оттенъци:

— Нали сме женени?

— Ще се разведем — погледна го с големите си очи Ружа и той усети как потъна в тях.

Почна да се моли:

— Руже, недей! Няма да го понеса… Хайде да отидем в мазето!

— Не искам!

Ружа му връщаше отмъстително за всичко това, което той не беше разбрал за толкова време.

 

 

В училището извикаха Ладо Ивановски и му съобщиха, че дъщеря му е вече омъжена. Не може един баща, колкото и да е съвременен, колкото и хладнокръвно да понася и най-тежките ситуации в живота си, да не трепне пред такава радостна вест.

Първите му думи бяха — не може да бъде.

Пешо Максимов познаваше тези родителски заблуждения и търпеливо му поясни:

— Сватбата е станала в гората. Не може да се смята за сериозно, но мерки трябва да се вземат. Случаят е от такова естество, че може да стане заразителен.

Ладо се замисли, челото му се сбърчи и като нямаше какво да възрази обяви успокоителното си решение:

— Ще ги разведем.

Работата му изглеждаше много проста.

— Това е най-разумното, което трябва да се направи на сегашния етап — съгласи се Пешко Максимов и усети как черният му дроб го тегли към земята.

Пред блока го срещна Станка Богоева, махнала вече адмиралската превръзка и ехидно му рече:

— Видя ли докъде я докарахте, другарю Ивановски.

Тя вече беше преминала на „вие“, за да го уязви по-дълбоко и да се разграничи от родителския му либерализъм, който може да погребе в лапите на лекия живот и Лапетичка.

— Но не се безпокойте, аз вече подготвих почвата. Ще свикаме събрание. Първо, ще изнесем един общ доклад — Надежда Крупская и възпитанието на децата, след това ще разглеждаме конкретния случай с дъщеря ви.

— Това си е мой личен въпрос — избухна Ладо.

Шокирана от тесногръдието на Ладо Ивановски, Станка Богоева сметна за нужно да му поясни:

— У нас всеки личен въпрос е и обществен. Утре то може да стане и с децата ми.

Грижливата Станка на всяка стъпка ограждаше бъдещето на децата си със санитарен кордон.

— Няма да разреша да се бъркаш в чуждите работи.

С това „ти“ той принизи разговора до обикновеното равнище, Станка се почувствува задължена да го върне на съответната висота, като му поясни с нещо като усмивка на лицето си:

— Но аз съм член на родителския комитет…

И замълча. Смяташе, че Ладо е убит на място и сега само ще го опее. Вместо това, той отвърна съвсем лекомислено:

— Това не ме интересува.

В очите на Станка се появиха сълзи, амбициите й просто я разкъсаха. Но тя се сдържа:

— Ще видим. Отдавна чаках този момент.

Срещата не предвещаваше нищо добро.

Вечерта в един от коридорите се събра целият блок, всеки влачеше стол със себе си, отдавна не беше имало подобно представление. Дори апартейдът не правеше такова дълбоко впечатление на заселниците, както случаят Ружа-Викентий. Ираклий застана пред масата, обяви събитието, което ги събира и което всички знаеха в подробности, след това даде думата на Станка. Всичко беше доста зловещо, защото поради някаква повреда в осветлението, събранието ставаше на свещи. Сенките на присъствуващите трептяха по стените и повтаряха движенията на хората със смешно преувеличение. Двамата виновници стояха на показ вляво от масата, така че бяха под ръка на Станка и тя от време на време се обръщаше към тях да ги заклейми или да отправи въпрос.

Присъствуващите постепенно се вживяха в историята, косите им настръхнаха, почнаха да подхвърлят безсолни забележки, без да забележат, че унижават двамата виновници.

Милена Гяурска се облягаше в дъното на коридора, пушейки на дълбоки глътки цигарата си „Малборо“. Образно казано, имаше чувството, че пропада в някаква мека почва, която прилича повече на тиня. Когато публиката се намеси с невъздържаните си, злостни запитвания, тя пресече коридора, разбутвайки жадните за зрелище поселници и се изкачи по стълбите. Само един глас се опита да вразуми безсърдечното любопитство на събралите се. Като остави плетката в скута си, госпожа Андреева издигна учудения си напевен глас:

— Ама аз не мога да разбера какво толкова е станало и така ли трябва да реагираме?

Събранието замълча. Между сенките на свещите се очерта фигурата на Станка Богоева.

— Смятам, че сме меки. Много меки. И най-важното е, че сме свидетели на едно крайно безгрижие към постъпката от страна на родителите.

Това беше последният „боц“, който изхвърли Милтидат по средата на коридора. Той слушаше всичко със стиснати зъби, свивайки днешния брой на вестника в ръцете си. И сега като го налапа, застана в ликуваща поза пред изумените погледи. В тъмното не виждаха назад, а Милтидат, като издаде звук подобен на ранено животно, се запъти към масата. Само Викентий може да разбере какво става в момента и какво го грози. Той блъсна стола заедно със Станка и хукна по стълбите. С намотания вестник в уста Милтидат се устреми след него. Един женски писък продра мрака:

— Спасете детето…

Настана зловеща тишина.

— Отрядниците… Има ли тука отрядници? — застана във войнствена и възвишена поза Ираклий.

Няколко мъже се измъкнаха от тълпата и се събраха при вратата.

— След мене — изрева Ираклий и обърса едрата си пот от темето.

Те потеглиха, като взимаха стъпалата през две. Цялото събрание се изправи на крака.

Дори Милтидат имаше чувство, че държи нож между зъбите си и тичаше, хъркайки по коридора. Викентий се вмъкна вътре, Милтидат след него. В антрето се сблъска с Милена Гяурска. Тя се опита да го задържи, но той я блъсна в стената. Милена се удари, изпусна цигарата и викна:

— Ти си полудял бе…

— Ще го убия! — откликна Милтидат. — Затвор… разстрел… На всичко съм решен, само да сложа край на този срам.

Милена слушаше как с необуздана злоба хвърля предметите в стаите, как бутна бюфета, как се изсипа сервизът и издрънча на парчета върху паркета. В стаята падаше страшна гонитба. Викентий му се изплъзна в тъмното. Милтидат, разярен от безсилието си, почна да кърти паркета. Милена се приближи до вратата и гледаше как сянката на мъжа й скачаше като призрак в обърнатата наопаки стая. Тъкмо тогава на вратата почна да се бумка. Падна полилеят и създаде невъобразим шум. Ударите по вратата се засилиха. Разнесе се смразяващият бас на Ираклий.

Милена чу стъпките вън, тревогата и без да изпуща мъжа си от погледа, попита:

— Кой е?

— Ние… отрядниците… — извикаха отвън.

Милтидат спря и се ослуша. Той се приближи към вратата:

— Отрядниците.

Милтидат опря гърдите си на пресования картон и викна, колкото му глас държи:

— Вие отрядниците, да си гледате работата.

Басът раздра тъмнината с решителното си самообладание:

— Няма да ти позволим да вършиш престъпление. Да излагаш престижа на блока.

— Чупете се бе, хайвани… — изпищя Милтидат. — Че ако изляза… ще ви счупя главите.

— Отвори — опита се да го респектира Ираклий, сваляйки баса с няколко октави.

Но Милтидат беше излязъл вече от кожата си, като духа от бутилката и вече никой не можеше да го върне вътре. Самите отрядници разбраха това и изпаднаха в още по-голяма тревога. Те почнаха да се съвещават бързо и гласно. След това спряха. Ираклий се обади, мъчейки да всее спокойствие:

— Живо ли е детето?

— Какво те интересува?

— Да се обади.

Викентий, затаен между леглото и скрина, дишаше едва-едва и се ослушваше, стараейки да скрие мястото си.

— Жив ли си бе? — извика Милтидат. — Обади се.

Настъпи критическа тишина. Отвън и отвътре чакаха. Викентий зае изходно положение и викна:

— Жив съм…

— Там ли си? — предеше с уши Милтидат и се втурна към скрина.

По пътя си той събори библиотеката на Милена Гяурска. Викентий използува суматохата и мина под корема на Милтидат. Той се мушна край прилепналата до стената Милена и се изгуби в другата стая.

Милтидат почна да вика, стискайки вестника в ръката си:

— Викентий, къде си… излез… моля те…

Обикаляше, риташе, удряше всичко, каквото му попадне отпреде. Стаята стана бойно поле. Отрядниците нагънаха вратата, тя изскърца, влязоха и го хванаха под ръка.

— Милтидат, какво правиш, опомни се — говореше му един, милвайки го по главата.

— Свърши… всичко свърши… оставете ме да се хвърля от терасата.

На вратата се показа Викентий, той не издържа и ревна като магаре.

 

 

Събранието ги разведе, Милтидат го закараха на Четвърти километър, блокът се успокои, всичко тръгна по прежнему. На другия ден, конспиративно, Викентий успя да изпроси една среща от Ружа. Той се качи на Сафарито и потегли към Симеоново. Сега Витоша му изглеждаше изметена, макар природата да влизаше в астрономическото лято. На гърдите му се люшкаше транзисторът и разсейваше тревогите му. Той стигна поляната, дето се срещаха, но вместо Ружа, под храста лежеше момчето с тромпета, то късаше глухарчетата и ги издухваше във въздуха. Нещо застана на гърлото на Викентий. Беше много мръсно, безкрайно мръсно от страна на Ружа. Но при всички обстоятелства, особено след последното изпитание, той си оставаше мъж, наду перките и тръгна по надолнището, като караше до себе си колелото. На две крачки го остави и се надвеси над щастливия избраник. Добре му е, рече си Викентий, спечели играта. И видя, че лицето му беше не само симпатично, даже и невинно. Та какво общо можеше да има с всички тези работи, които помрачиха живота му в последните дни. Той седна от другата страна на храста, откъсна една тревичка и почна да я дъвче, гледайки в пространството пред себе си. Там долу беше София, вдигнала високите си бели сгради. Стелеше се прах и мъгла. Синкав дим лежеше над покривите. Ставаше вече горещо, сам Викентий го усещаше по изпотения си гръб. Момчето с тромпета се обърна и го погледна. То дори му кимна, подаде му ръка, Викентий я пое. Всичко стана доста кавалерски. Но в прическата му Викентий нещо не хареса, той мина с ръка по своята четина и все пак предимството запази за себе си. Но си личи, помисли си Викентий, много си личи, че е опитен. И този тромпет между коленете. Изглежда, той свърши работата. Ружа добре го чуваше, но аз… аз излязох глух. Викентий разбра, че работата му е спукана и се примири. Като стискаше дланта му, момчето каза:

— Приятно ми, Теодор.

Този ще ме изкриви от смях, обади се отново старият Викентий, който никога не си правеше илюзии.

— Викентий — отвърна той и се ухили.

Изхихика се над попското си име. Но това Теодор му казваше още повече, то дори му намекна за Милена Гяурска, която си падаше по такива странни имена.

— Какъв плейбой! — ще каже Милена и може да го осинови, защото Викентий прилича на работно конче.

— Викентий културиста? — попита Теодор с нескриван интерес, и то твърде сериозно.

— Отдавна не — отвърна Викентий. — Това беше.

— Аз също някога си падах по културизма — рече момчето, — но се отказах.

През високата трева се зададе Ружа с наведена глава, вървеше и броеше стъпките си. Тя застана между двамата, гледайки право пред себе си, изпитвайки вина за някаква върховна глупост. Теодор й подаде ръка и тя седна между двамата, като оправяше поличката под себе си. Между двамата похитители тя изглеждаше като благонадеждно съединително звено.

— Добър ден, Викентий — пошушна тя и се помъчи да избяга от погледа му.

Викентий схвана цялата хумористичност на положението и едва не се изкиска. Теодор се спотайваше, беше му неудобно. Тя издигна очи високо и в тях се появи тъга.

— Теодор, изсвири нещо? — рече тя с глас, който Викентий чуваше за пръв път.

О, значи това е любовта, променя й гласа.

Теодор вдигна тромпета към небето и подхвана Рапсодия в синьо на Гершуин. Ружа сведе очи и хвана ръката на Викентий. Той изтръпна. Тялото му се гипсира, дъхът му се слегна някъде в гърдите.

— Викентий, не ми се сърди.

На Викентий му стана болно, усети, че още малко и ще се разплаче, но намери сили и се овладя:

— Не се сърдя, Руже.

— Нали знаеш как стават тези работи.

— Знам.

Блеснал срещу слънцето, излян от елмаз, тромпетът изпращаше над главите им своите страхотни молби за любов.

Ружа се обърна към Теодор:

— Теодор, трябва да ти призная, че ние с Викентий бяхме женени.

— Но снощи ни разведоха — побърза да излезе от неловкото положение Викентий. — Събра се целият блок. Беше голямо представление.

— Но нали не ми се сърдиш? — попита за втори път Ружа. — Кажи ми, защото през целия си живот ще се чувствувам виновна.

— Не — изправи се Викентий — Виж колко хубаво се вижда градът от тука. — Той я погледна отново и в очите й видя, че цялата е нова. Това беше друга Ружа.

Преглътна и каза:

— Да се целунем за последен път.

Те се целунаха.

Тромпетът извиси отново глас, пред погледа на Викентий почнаха да се спускат сини завеси, той взе колелото, погледна още един път Ружа и каза за довиждане:

— Лошото е, че Милтидат се разболя.

Ружа го наблюдаваше как се отдалечава в тревата до кръста.

Теодор беше спрял и изцеждаше тромпета между краката си. Ружа се нервира и дръзко каза:

— Теодор, свири.

Теодор наду тромпета. Той беше подбрал специален репертоар, за да торпилира любовната лодка на Викентий. Когато спря, Ружа беше взела всички съдбоносни решения. Тя облягаше глава на рамото му и гладеше с ръка косата му. На скута й лежеше тромпетът.

Викентий беше изчезнал от хоризонта.