Васил Акьов
Любовен джаз (5)

Снимките минаха повече от благополучно. Тони им каза, че са родени за кино и в следващия си филм, ако има роли, подходящи за тях, пак ще ги вземе. Особено му допадна Викентий; очарован, Тони му направи десет дубъла и сега, галейки го по главата, му говореше напътствено:

— Твоят талант е хумористичен, най-редкият талант, който се ражда.

Ружа се уплаши от тая констатация, най-редкият… ами сега? Какво ще стане със семейството ни, Викентий?

Не можеше да се каже, че Викентий гледаше с чувство на умиление, щом си заслужаваше похвалата, няма защо да благодариш. Кой се стеснява от хубаво направената си работа? Само малоценните. Тони не обръщаше внимание на тези подробности, той продължаваше щедро:

— Някога ще ти сложат портрета до този на Чарли.

Ах, пък този Чарли кой беше, отново изпадна в тревога Ружа. Семейният й дом се мержелееше в съсипни.

— Всичко се дължи на вас, другарю Тони — изпадна в сдържано признание Викентий.

— На мене. На родителите ти — отсече Тони.

Ах, и родителите му, потрепна брадичката на Ружа. Ама тя била много дебела и досега да не разбера. Колко съм повърхностна. До мене един гениален мъж, а аз си мисля кой знае какво, като го пренебрегвам. Руже, смени тактиката и по-плътно до Викентий. По-плътно… по-плътно…

 

 

Докато вървяха по улицата, този вик гърмеше в ушите й. Ружа го даваше по-плътно и по-плътно, докато качи Викентий на тротоара. Той вдигаше очи към рамото си малко учуден от нежните притискания на Ружа, но предпочиташе да наблюдава мълчаливо нейните атаки. А Ружа пускаше дълга димна завеса от думи, мъчейки се да заличи следите от своята паника.

Всичко, което изрече Тони, легна здраво в съзнанието й, изведнъж тя видя до себе си да върви едно същество от странна материя, малко по-различна от нея. Дори косите му бяха по-меки от нейните. Този таралеж какви илюзии не създаваше. Викентий излъчваше едно златисто сияние, както слънцето, което се събужда сутрин в тънки пелени, направени от газ. В това сияние Ружа се възприемаше много по-различно от досега. Тя не сияеше колкото Викентий. Просто я беше страх да си признае, че сияе с отразената светлина на великия хуморист. Без да иска, или както се казва — несъзнателно, Ружа съзря Викентий нов, като че ли досегашният изчезна в небитието и на негово място стоеше този, големият, така възвеличен от другаря Антониони Порязов. Викентий, бъдещият приятел на Чарли. Трудно се обясняват всички тези работи. Когато едно момиче се влюби, то просто става щуро, в развинтената му фантазия не само любимият, но и целият свят се изписват в дивно изражение. Вълшебните пръсти на чудото обръщат съзнанието му наопаки и то, момичето, си е готова плячка. Това е великото царство на момчето. То, момчето, стои в главата на любимата като в трон, без да подозира, че тя го ражда непрекъснато в своето въображение такъв, какъвто никога не е бил. А момичето пристъпва бавно, защото се страхува в момент на невнимание да не преобърне престола и монархът да падне и да се разбие на земята. Така в миражи препускат щурите момичета нощем и се мъчат да удържат юздите на момчетата, болни от поривите си. Онези, налапали мундщуците, теглят напред, без да се оглеждат, без да виждат измъчените погледи на ездачките, младите, крехки, гъвкави като лиани ездачки, безсилни да обуздаят в лъчезарния си страх младите, пърхащи жребци пред себе си. Но как можеш да обясниш на момчето какво е то за едно момиче, което непрекъснато го ражда из главата си. Кажи му простичката дума — щуро. Пък ако разбере, разбере, ако не загрее — ще изпусне влака и после цял живот ще си спомня за нещастната любовна гара, където е останал сам и поразен, докато момичето е улавяло с трепетните си пръсти нечии чужди юзди и като една Атина Палада е раждала от главата си новия избраник. Така че любовта е нещо нереално, особено ако го съобразяваш с полезните мечти на възрастните.

В този момент Ружа си беше щура. Викентий се раждаше из главата й нов, облечен в златисто пурпурна мантия, с жезъл в ръка, знаменит като черното бомбе на Чарли. От очите му излитаха хумористичните лъчи на щастието и прорязваха делничното пространство. Те слязоха в мазето, Ружа грижливо сложи бравата и въздъхна. Най-сетне Викентий се съхраняваше на сигурно място, тя можеше да го съзерцава, колкото си иска. На масичката стоеше транзисторът на Милена Гяурска, донесен преди няколко дни от Викентий. С влизането си Ружа натисна копчето. Програма „Хоризонт“ нахлу в мазето с една нежна мелодия, като че ли редакторите й знаеха по телепатичен път настроението на двамата приятели.

Ружа седна до Викентий, очите й глъхнеха в тревога. Тя сложи ръка на коляното му. Викентий се опита да се изскубне, но тя го задържа.

— Сега няма да мърдаш.

В гласа й имаше твърди, заповедни нотки.

Викентий се съгласи и се облегна назад. Пръстите на Ружа му се видяха като изящни розови пръчици. Лицето й беше скрито под падналата й коса.

— Чу ли какво ти каза? — натисна тя на болното място.

Викентий се направи на разсеян.

— Кой?

— Антониони.

— А-а-а… — спомни си Викентий без всякаква промяна на израза. — Ние сме стари приятели.

На Ружа й беше приятно да я лъже, но деликатно го апострофира:

— Нали заедно се запознахме.

— През цялото време си говорихме на „ти“, не забеляза ли? Аз му виках Фидел Кастро.

Но Ружа пак натисна на болното си място:

— Ще ти пораснат ушите, знам си аз.

Чак сега тя разбра, че и в живота Викентий си е хуморист.

— Няма опасност, Милтидат ги е издърпал до максимални размери.

Ружа се засмя и натисна любовно коляното му, влагайки всички чувства, които брулеха сърцето й.

Викентий усети, но не се поддаде. Той почна да си тананика. Ружа, отметна косата си и го погледна. Какво става с този човек? Ние сме в пълен дисонанс. Тя реши да го върне към централната тема на живота си:

— Но все пак, аз не съм звезда… И ти сигурно ще ме оставиш.

— Аз? — зае предишното си изправено положение Викентий. — Руже, не ми говори такива неща, разстройваш ме, ставам мек като гъба.

— Това са думи, Викентий.

Ружа захлупи глава на коляното му и се разтърси от плач.

Нова, абсолютно неочаквана ситуация за Викентий. Тогава той, като не беше изкусен в любовта и приказките, сложи ръка на гъвкавата й коса, утешавайки я:

— Ще си купим „Сафари“ и ще се возим на него. Оттука до Симеоново. Ще се редуваме, ако искаш — ти ще караш, аз ще тичам отпред и ще викам — писта!

Ружа се засмя плачливо, но в желанието си да изтръгне още нещо любовно, добави с глас на непоносимо съмнение; на Викентий то прозвуча злокобно, почувствува страшна вина за несторено престъпление:

— Кого обичаш повече — мене или „Сафарито“?

Хумористът Викентий прибави:

— Това са два трагически свързани въпроса. Как да ти отговоря, като винаги на „Сафарито“ виждам тебе.

— Ах, как го извъртя, Викентий — Ружа се дигна и го удари по коляното отново.

— И при това, „Сафарито“ е вносно, Руже.

Ружа погледна с подозрение.

— Какво искаш да кажеш?

— Никога нищо скрито няма под мисълта ми. Това, че ти викам Руже, не ти ли прави впечатление?

Ружа се замисли и се улови в нова голяма грешка. Как можеше да бъде такава глупачка, да не забелязва тези малки нюанси в думите, които фактически правят любовта. А тя иска от Викентий само жестове. Та той не е оперетен любовник, не е Циганския барон. Господи, колко съм изпростяла в тия няколко дни. Съдбата си играе с мене, но как да му кажа. Той няма да ме разбере. Викентий, Викентий, ще ти напиша накрая едно писмо да проумееш всичко, пък ако не искаш, мога и да се убия. Това вече ще бъде много трудно, защото баща ми няма да го понесе, Викентий ще го изключат от училище и ще го дадат под съд. А аз, аз какво ще правя без Викентий? В никакъв случай не, по-плътно до Викентий и това е! Няма друг изход.

Тя взе коварния „Декамерон“ и попита с пресъхнал глас:

— Да ти прочета ли нещо?

Викентий потръпна зиморничаво.

— Страх ме е, Ружо.

Ето сега пък Ружо, тя го погледна подозрително, но преглътна — ами той просто си играе, ходи ми по нервите. Но тя изключи и продължи:

— От какво те е страх?

— Не знам, но като слушам тези истории, нещо ми става, изстиват ми краката.

— Горкият… — изсмя се подигравателно Ружа. — На мене пък нищо ми няма.

— Аз пък нощем не мога да спя… И те сънувам като монахиня — внесе бегла плахост в гласа си той.

За Ружа това беше един добър повод да поведе нещата в замислената посока.

— Защо като монахиня? — оттенък на лъжливо оскърбление се промъкна в думите й.

Викентий с удоволствие се възползува от случая да направи един дребен виц:

Защото аз бях абатът.

И той се опита лъжливо да изиграе номера на абата. Ружа го отблъсна и като го усмиряваше, предложи:

— Добре тогава, ще ти прочета нещо срещу страх. Този път за една дама.

Викентий, който не държеше много на тия четива, тъй като по начало си беше прагматичен човек, намери начин отново да залиса Ружа:

— Дама е Станка Богоева.

Ружа го погледна малко ядосана:

— Станка Богоева е преди всичко драматург.

Влъхвата Викентий усети безпогрешно, че Ружа отново се хваща на куката и умеличко дръпна:

— Милена Гяурска казва, че Станка искала да бъде еталон за всичко.

Ето го пак Викентий, непостижимият, да хвърля примки. Ружа се направи на ударена, думичката й беше непозната, но искаше да излезе суха от положението.

— Какъв еталон? — умело се замаскира тя.

Но Викентий беше отгатнал невежеството й, по заобиколен начин той й даде да разбере, че напразно пуска димки.

— В киното има такива думи, дето никой не ги разбира — Ружа трепна, усети, че се отнася за нея. Но той, коварният му избраник, пак не поясни думата. — Казват, че еталонът малко й е окъсял.

— Да, късата мода мина — даде го двусмислено Ружа, в нея също почна да се появява гъвкавост.

Ружа намери страницата за дамата, която в киното, биха нарекли еталонно копие на женска похватливост, и наведе глава. Ухото на Викентий трепна. Той се наежи като котарак и спря Ружа с ръка:

— Чакай. Нещо шумоли.

Ружа се ослуша, но не долови нищо. И пусна транзистора. Струваше й се, че така четивото ще има по-голям ефект. Викентий обаче имаше изтънчен слух и въпреки работата на транзистора, успяваше да отдели някакви странични шумове. Ухо стерео, както казваше Милена Гяурска.

Разбира се, Викентий, колкото и да познаваше човешката природа, никога не би допуснал това. Дори да му го разкажеха, той щеше да викне — лъжете. Не беше лъжа, а горчивата и жестока истина. Зад стената шумолеше Станка Богоева. Тревожното й любопитство не й даваше покой. Тя беше изровила мазилката между две тухли на мазето си и сега трескавото й око виждаше част от мазето на Ладо Ивановски; в зрителното й поле освен четири човешки крака, влизаше и масичката с транзистора. Краката създаваха някаква лъжлива илюзия, то беше от неспокойствието, обхванало Викентий. Това още повече разпали любопитството на Станка Богоева, тя намери в тъмното пипнешком някакъв предмет, покачи се на него да вижда по-добре. Сега се чуваха два човешки гласа, по едно време й се мярна главата на Ружа, после на Викентий; Ружа си събу чорапите и отново изчезна от зрителното поле на Станка. Само това беше достатъчно за необузданото въображение на Станка. После се чу равномерен шепот, колкото и да се мъчеше, както и да поставяше ухото си, Станка не можеше да чуе нищо, пречеше й транзисторът.

Но в основни черти работата беше съвсем ясна. Откъслечните думи за някакъв монах и дама, склонна към забранени приключения, оформиха в нея твърдото убеждение, че тука става нещо безнравствено, непоносимо. Тя веднага си представи картината, хвана се за главата и едва не изпищя. Господи, какви страхотии се вършат в основите на този бял като лебед седемнадесететажен блок, олицетворение на неподкупната целомъдреност, която всеки един от заселниците носи в малкото си джобче като визитна картичка. Тя се втурна нагоре, дори забрави, че блокът има асансьор, отвори вратата на апартамента си и задъхана, с треперещи ръце, застана по средата на стаята.

— Минко, ако знаеше какво става в тая къща!

Минко току-що беше се наплискал с вода след дълбокия сън и сега загряваше, за да се включи в движението на системата. Смутен от безумния вид на жена си, от неясните й думи, от трагичния й глас, зададе съвсем неудачния въпрос:

— Къде, в кои основи?

Обикновено в неговата професия се говореше за основите на обществото, но за основите на блоковото строителство никой не беше отворил дума.

— Долу, в мазето.

Минко се усъмни в нещо, мисля, че в логичното поведение на Станка, и повдигна вежди, като приглади доста оредялото си теме.

— Чий? — В началото той си помисли за пожар, но Станка съобщи далеч по-бедствено нещо.

— В мазето на Ладо Ивановски. Странни секс истории с деца.

— Какви деца? — продължаваше Минко с еднообразните си въпроси до тъпота.

— Наши, от блока. И това е страшното… На фона на музикално оформление се произнасят думи, които аз чух едва в университета. Господи, ако и нашите деца тръгнат по тоя път да лежат по мазетата…

Минко като човек реалист и добър познавач на природата на жена си я успокои с безпощадните житейски, факти:

— Ами като изсякоха горите…

— Не, ти си нямаш представа… — продължава Станка с разпалени жестове.

— Как да си нямам.

Той я сложи да седне, даде й чаша вода. Станка отпи и се почувствува по-добре.

— Господи, хубаво, че не бяха нашите. Нямаше да оживея.

— Всичко това трябва да го приемеш като неизбежен факт — поучаваше я Минко. — И се помъчи да направи шега: — Както аз тебе.

Станка, неизбежният факт, го погледна с изненада, после постепенно премина в ужас. Тя нямаше какво да направи повече, освен да извади кърпичката си и обилно да я напои със сълзи. Отгоре на това, Минко не я разбираше. Тя си представи бъдещето като низ от мрачни събития, от тъмни безнравствени истории, в които се премятаха с болно удоволствие и нейните деца. Тя не се сдържа и викна:

— Но ние не бяхме такива… не бяхме.

Минко взе вратовръзката и застана пред огледалото.

— Това са проблеми на Ладо Ивановски и на Милтидат. Ето докъде води изкуството…

Неговата констатация ужаси отново Станка, в нея вече се съдържаха намеци и за професията й. Какво искаше да каже Минко, че се преструва и че никога няма да може да изобрази живота в произведенията си с естетическо спокойствие и висота?

Под въздействието на „Декамерон“ и уютната семейна обстановка в основите на блока любовта между Ружа и Викентий разцъфтяваше бързо. Приятелите в училището ги смятаха за най-напредналата любовна двойка и се мъчеха да споделят опит с тях. Докато Ружа се оказваше по-бъбрива, Викентий беше дискретен като откривател на атомната бомба. Той мълчеше и правеше строги забележки на Ружа. Но въпреки всичко, приятелите ги гледаха с уважение. Не можеха да не застинат от почит пред търпеливо изграденото им дело.

В празник взимаха рейса и отиваха над Симеоново, откриха си една полянка, от която градът се виждаше като на длан. Те седяха и разпознаваха между високите блокове под телевизионната кула седемнадесететажния красавец. Ружа лягаше в тревите, Викентий се плъзгаше до нея, ароматите го приспиваха, той затваряше очи блажено и усещаше как слънцето върви по небето и му маха с ръка — Викентий… Викентий… Птичките чуруликаха над главите им, отдалече се носеха трелите на транзисторите, понякога вятърът довяваше и мирис на кебапчета. Това вече убиваше част от поетичната картина. Тогава Викентий предпочиташе да си прещипне носа и да поема въздуха дълбоко с уста. Когато миризмата отлиташе, той преглъщаше и казваше:

— Закуската беше чудесна. Само ми убиха апетита.

Ружа се кискаше, късаше тревите около себе си, покриваше лицето си с тях и викаше:

— Викентий, къде съм?

Викентий се надигаше и се мъчеше да прозре през дланите на Ружа блесналото й под слънцето лице.

— Виждам само косата ти — отвръщаше Викентий, — но тебе те няма.

Той почваше да се върти около себе си, надавайки сърцераздирателни призиви:

— Руже, къде си, обади се, иначе ще се убия!

Ружа отхвърляше тревите и ставаше, като изпод земята, гледаше го с усмихнатото си лице, свежо като цветовете на шипките. Страшно нещо е любовта, ако нямаш надзорник. Затова всички умни хора я крият.

Ружа се наведе над него и започна пак старата песен, само че по нов начин:

— Викентий, искам да те питам нещо.

В този ден Викентий беше непознаваем.

— Кажи.

Тя се приближаваше до ухото му, нали любовта трябва да се крие.

— Като станеш артист, ще ме вземеш ли с тебе?

Викентий вече забравил страхотната кариера, начертана от Тони, отговаряше без засечки:

— Трябва ли питане.

— Аз да си се подсигуря, пък ти каквото искаш мисли за мене.

Тогава Викентий се спускаше по пистата на мечтата си. От културизма той вече беше се преориентирал към високите скорости.

Ще имам ситроен със стъклена предница и арматурно табло до краката. И ти ще цъфнеш до мен.

— В едно страшно палто от визон. И с шапка.

— Милионерско.

Ружа му се караше под носа, размахвайки пръст:

— И няма да караш със сто и петдесет в час.

— Защо? — дигаше учудено вежди Викентий.

— Защото ще се пребием.

— Руже, какво си мислиш? Той ще има електронно око и сам ще вижда опасностите.

Ружа отвръщаше с отчаяние:

— О, Викентий, човек не трябва да има доверие на съдбата.

— Имам доверие в себе си — проницателно рече Викентий.

На лицето му се очерта нещо съдбоносно.

— Но все пак къде ще отидем?

Като всяка жена, Ружа много държеше да уточни нещата докрай.

Ако не се хвалеше с фантазията си, то не значи, че Викентий не я притежаваше. Той я пускаше в употреба само при изключителни случаи, когато трябваше да врътне главата на Ружа.

— Аз ще имам договор с една френска кинофирма.

Говореше бавно, за да изглеждат думите му тежки.

— Значи ще бъдем в Париж! — досещаше се Ружа.

— Аз ще снимам филм, ти ще се разхождаш. Колата ще бъде на твое разположение.

— Не, не искам — разсърди се Ружа. Ще стоя до тебе и ще гледам как се снимаш. Ти знаеш ли какво е в Париж, навсякъде плъпнало с мацки.

— Но няма да бъде удобно — мъчеше се да я убеди Викентий, като че ли Париж се намираше на две крачки пред тях и там една стотачка филмови къщи се биеха за Викентий, като всяка хвърляше в краката му куфари с пари. А Викентий ги подритваше.

— Но без тебе ще ми бъде скучно — ръкомахаше в лицето му Ружа.

— Без мене ли? — Викентий просветваше. И ставаше благороден. Не можеше на една такава преданост да не отвърнеш с още по-голяма, според ранга ти. — Ще ти намеря една малка роля, колкото за занимавка. Те ще се съгласят да включат и тебе в договора, нали им оказвам чест. Ето и Париж остана вече без комици — умря Фернандел, Бурвил, живурка един Луи дьо Фюнес. Когато се снимах във филма, Милена Гяурска знаеш ли какво ми каза — само един Луи дьо Фюнес ми липсваше тука. Тя страшно мрази някой да я разсмива. Затова Милтидат я чупи с пръсти — ти си от трагичния жанр. Така че, що се отнася до таланта — имаме го. Сега остава договорът.

Викентий се приземяваше отново, докато Ружа губеше усета за ориентация и отиваше в противоположната посока:

— А пък аз ще стана еталон на модата.

Тези копнежи не му допадаха много, изглеждаха му еснафски и суетни, но в името на хармоничната любов той правеше компромиси и не възразяваше.

Дори ставаше щедър:

— Всичко, което поискаш.

Ружа радостно се заравяше в тревата. Сега Викентий гледаше голия й врат. По ръцете му се разливаше нежност. Стоеше като истукан. Голям дявол беше Викентий, докато не го поканеха, не посягаше.

Ружа чака доста дълго с неназованите сетива, които притежава любовта, сянката на Викентий да мръдне към нея. Той, малкият неопитен абат, се намираше в голямо колебание. Накъде?

От земята, тъмен и неясен, изплува гласът на Ружа:

— Викентий, убий ме!

Той изтръпна, в този слънчев ден и такъв нечовешки призив. Впи недоумяващи очи. Тялото на Ружа се губеше в тревите, покрито с клатушкащите се сенки, малко дъговидно, като рибка сред зелени води, утихнала на дъното и само опашката й като че ли се поклащаше. Не, това е зрителна измама. Ружа лежи неподвижна. И усеща с любовните сетива великите колебания на Викентий. Абате, пипни… абате, пипни… чува той нечий глас и протяга ръка. Тогава за втори път гласът на Ружа го обхваща в кадифените си лапички, този път молбата е изтръгната от сърцето й.

— Викентий, убий ме!

Вторият призив вече хвърля Викентий в съмнение, той подозира искреността на Ружа и се дръпва леко. Но Ружа вижда всичко, тя следи с крайчеца на окото си сянката му, очертала се върху разлюляната трева, не издържа и се обръща по гръб.

И казва делово:

— Щом не искаш да ме убиеш, тогава ме целуни!

— Значи такава била работата — смее се начеващият абат, използувайки съвсем обратни похвати на тези в „Декамерон“ и установявайки, че те са по-ефективни. Той се чувствува откривател.

— На драго сърце — обявява Викентий. — Само че си избери къде, защото няма да се повтаря.

— Викентий, пак ли имаш съмнения в себе си?

Той се обляга на едната ръка, забил лакът в прохладните коренчета на тревите.

— Не обичам да прекалявам.

— Един път, един… — съгласява се Ружа и се намества удобно.

Ох, колко е мека подложката отдолу и се усмихва. Викентий се опира и на другата си ръка, така че Ружа остава под разперените му ръце с широко отворени очи и следи Викентий. Сега той ще направи нещо. Но Викентий чака да му бъде посочено мястото.

— По брадичката — неохотно се съгласява Ружа, като мисли, че това привидно скъперничество спасява честта й.

Викентий приближава муцуната си, издал устни, лицето му почервенява от нахлулата кръв, очите му се затварят и в пълно неведение се устремява към лицето на Ружа. Топлината й пулсира в устните му, прониква в тялото му и го стапя. Ръцете му се отсичат и той пада в някаква пропаст, под него се въртят въздушни кръгове и свирят в ушите му.

Той прави усилие да се издигне на длани и пита:

— Руже, защо се върти земята?

— Колко си смешен, Викентий, че тя си се върти открай време. Ти вече забрави уроците по астрономия.

Сега равновесието е нарушено. Викентий разбира, че Ружа е взела връх и отговаря с брилянтна яснота. Ама тя не прилича нито на момата, нито на дамата, нито той на абата. Всичко в историята се е променило. Викентий си спомня думите на учителя по физкултура — новият човек се характеризира… Викентий изгубва сили, поразен от някаква подземна слабост, без да успее да си спомни мисълта на учителя в нейната откровеничка изящност. Заемайки позицията на абата, той говори нещо несвързано, Ружа го притиска в ръцете си и гали слънчевата му главичка… Така Викентий заспива, слънцето го носи в небитието, а Ружа, вярна на любовната си последователност, лежи неподвижно отдолу, с присъщата си преданост да съхрани ангелския му сън.