Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
El ingenioso hidalgo Don Quijote de la Mancha, –1615 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 91 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor

Източник: http://bezmonitor.com, 19 май 2002

(Помолих съответната служителка на Националната библиотека да ми предостави пълно издание, но не би… Бел. Виктор)

 

Издание:

Miguel de Cervantes Saavedra „EL INGENIOSO HIDALGO DON QUIJOTE DE LA MANCHA“

Obras completas D. Aguilar, Editor Madrid, 1940.

 

БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА

МИГЕЛ ДЕ СЕРВАНТЕС СААВЕДРА

ЗНАМЕНИТИЯТ ИДАЛГО ДОН КИХОТ ДЕ ЛА МАНЧА

Четвърто съкратено издание

Превел от испански Тодор Нейков

Стиховете преведе от испански Стоян Бакърджиев

Подбор и свързващ текст Христо Джамбазки

Редактор Лъчезар Мишев

Технически редактор Спас Спасов

Коректор Снежана Бошнакова

 

9537613531 Националност испанска. Индекс 11 — Издателски N 1433. 6126-25-86

Дадена за набор м. март 1986 г. Подписана за печат м. септември 1986 г. Излязла от печат м. ноември 1986 г. Формат 16/60x90. Печатни коли 27.5. Издателски коли 27.5. УИК 24.99. Цена 1.18 лв.

Държавно издателство „Отечество“, пл. „Славейков“ 1

Държавна печатница „Г. Димитров“, бул. „Ленин“ 117

История

  1. — Добавяне на анотация

ГЛАВА ШЕСТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА,
дето се разказва за най-скръбното от всички приключения, случили се досега на Дон Кихот

Една сутрин, когато Дон Кихот бе излязъл да се разхожда по брега в пълно бойно снаряжение — защото той не се отделяше от оръжието си нито за миг и много пъти казваше, че то му е накит, а боят — отмора, видя, че насреща му се зададе рицар, въоръжен и той от глава до пети с блестяща луна, изобразена на щита му. Като се доближи толкова, че да може да бъде чут, рицарят се обърна към Дон Кихот и му каза на висок глас:

— О, славни и никога по достойнство възхвалени рицарю Дон Кихот де Ла Манча! Аз съм Рицаря на бялата луна и моите нечувани подвизи може би са запечатали името ми в паметта ти. Идвам да те предизвикам на двубой и да изпитам силата на твоите мишци, за да те накарам да се съгласиш и признаеш: че моята дама — не е важно коя е тя — е несравнимо по-красива от твоята Дулсинея дел Тобосо. Ако признаеш веднага тази истина, ще си спасиш живота, а на мене ще спестиш труда да ти го отнема; ако ли пък се биеш и бъдеш победен, аз искам само едно удовлетворение — като сложиш оръжие и престанеш да търсиш приключения, да се оттеглиш и прибереш за срок от една година в селото си, където ще трябва да живееш, без да докоснеш меча си, в мир и спокойствие, защото така ще бъде по-добре за имота ти и за спасението на душата ти. Ако ли пък ти ме победиш, главата ми ще бъде на твое разположение, твоя плячка ще бъдат доспехите и конят ми и славата на моите подвизи ще се прибави към твоята слава. Помисли кое ще е по-изгодно за теб и ми отговори веднага, защото аз си определих днешния ден като краен срок, за да свърша тази работа.

Дон Кихот се слиса. Чудеше се на високомерието на Рицаря на бялата луна, а и не можеше да разбере какво го е накарало да му отправи покана за дуел, но му отговори спокойно и със строго изражение:

Рицарю на бялата луна, за чиито подвизи не съм чувал нищо досега. Готов съм да се закълна, че никога не сте виждали прочутата Дулсинея, защото, ако бяхте я видели, зная, че щяхте да се въздържите да ми отправите такава покана — самият й вид би ви разкрил, че не е имало и не може да има хубост, която може да се сравни с нейната. Така че, без да ви казвам, че лъжете, но твърдейки, че се заблуждавате безкрайно, аз приемам дуела при поставените от вас условия, и то веднага, за да не изтече денят, който сте си определили. Не приемам от условията ви само едно — да поема върху себе си славата на вашите подвизи, защото не знам нито какви са те, нито в какво се състоят — достатъчни са ми моите собствени подвизи, такива, каквито са. Изберете си прочее каквото място пожелаете на това поле и аз ще избера своето, а комуто Бог помогне, него и свети Петър ще благослови.

От града бяха вече съгледали Рицаря на бялата луна и бяха доложили на вицекраля, че той води разговор с Дон Кихот де Ла Манча. Мислейки, че това е някакво ново приключение, устроено от дон Антонио Морено или от друг някой благородник от града, вицекралят се запъти веднага към брега, придружен от дон Антонио и много други граждани. Пристигнаха точно в минутата, когато Дон Кихот обръщаше Росинант, за да заеме изходното положение за атака. Като видя, че двамата рицари са готови да се нахвърлят един срещу друг, вицекралят застана помежду им и ги запита коя е причината, която ги кара да встъпят тъй внезапно в двубой:

Рицаря на бялата луна отговори, че става въпрос за съревнование на хубости, и повтори накратко това, което бе казал на Дон Кихот, като спомена и за поставените и приети от двете страни условия на дуела. Вицекралят се обърна към дон Антонио и го запита знае ли кой е този Рицар на бялата луна и дали не е всичко това някаква устроена на Дон Кихот шега. Дон Антонио му отговори, че не знае кой е рицарят, нито пък дали дуелът е сериозен, или на шега. Този отговор хвърли вицекраля в голямо смущение — той не знаеше дали да им позволи, или не, да продължат боя. Като реши обаче, че все пак това е някаква шега, той се отдръпна и каза:

— Сеньори рицари, щом не ви остава нищо друго, освен да признаете правото на противника или да умрете, и щом сеньор Дон Кихот поддържа своето, а и ваша милост, Рицарю на бялата луна, не желаете да отстъпите, с божията помощ напред!

Рицаря на бялата луна благодари на вицекраля с учтиви и отбрани думи за даденото разрешение, а и Дон Кихот направи[375] същото. После, като призова от все сърце на помощ небето и своята Дулсинея, както бе свикнал да прави в началото на всеки бой, той отстъпи още малко назад, тъй като видя, че противникът му направи същото, и без никаква тръба или друг боен инструмент да им даде знак за нападение, двамата обърнаха едновременно конете си един срещу друг. Тъй като обаче конят на Рицаря на бялата луна беше по-добър, той се приближи до Дон Кихот на две трети от разстоянието, което ги делеше, и там го пресрещна с такава сила, че без да го засегне копието — което бе вдигнал, види се, нарочно, — събори тежко на земята Росинант и Дон Кихот. Веднага след това той се надвеси над него, сложи копието си върху забралото му и каза:

— Победен сте, рицарю, а ще бъдете и убит, ако не потвърдите, че ще изпълните условията на нашия дуел.

Смазан и зашеметен от падането, Дон Кихот отговори, без да вдигне забралото си, с глух и отмалял глас, който идеше сякаш от дъното на някакъв гроб:

— Дулсинея дел Тобосо е най-хубавата жена на света, а аз съм най-нещастният рицар на земята. Не бива моето безсилие да опорочи тази истина. Забий, рицарю, копието си и ми вземи живота, тъй като ти ми отне вече честта.

— Не, това няма да направя — рече Рицаря на бялата луна, — нека пребъде в цялото си величие славата за хубостта на Дулсинея дел Тобосо! Достатъчно е за мене великият Дон Кихот Да се оттегли в своето село за една година или за срок, който аз определя, както уговорихме, преди да започнем боя.

Вицекралят, дон Антонио и мнозина други, които се бяха събрали там, чуха всичко това, чуха също и отговора на Дон Кихот, който каза, че щом не иска от него да извърши или каже нещо, което ще засегне Дулсинея, той ще изпълни всичко останало като истински и добросъвестен рицар. След тази изповед Рицаря на бялата луна обърна коня си, поклони се дълбоко на вицекраля и се насочи с умерен галоп към града.

Вицекралят заповяда на дон Антонио да тръгне след него и да узнае на всяка цена кой е той. Вдигнаха от земята Дон Кихот, откриха лицето му и видяха, че е бледо и цялото в пот. Росинант беше в такова лошо състояние, че не можа да мръдне от мястото си. Санчо съвсем беше посърнал и натъжен, не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи[376] — струваше му се, че всичко това е сън, че всичко това е дело на вълшебство. Той виждаше господаря си сразен и принуден да не пипне цяла година оръжие, виждаше блясъка на неговите славни подвизи помрачен и надеждите в неотколешните му обещания — отнесени като дим от вятъра. Страхуваше се да не би Росинант да остане сакат, а господарят му — разглобен. А нямаше ли да е голямо щастие, ако при разтърсването си бе поумнял! Най-сетне върху една носилка, която вицекралят нареди да донесат, понесоха Дон Кихот към града, а за там се запъти и вицекралят, нетърпелив да разбере кой беше този Рицар на бялата луна, който остави Дон Кихот в такова окаяно състояние.

Дон Антонио тръгва по следите на Рицаря на бялата луна. Последният му признава, че е бакалавърът Симеон Караско от селото на Дон Кихот. Уверен, че рицарят ще оздравее от безумието си, ако се прибере у дома си, Караско намира средство да го върне там. Той моли дон Антонио да не го издава пред Дон Кихот, за да завърши докрай делото си. След това бакалавърът се връща в родното си място.

Като оздравява от падането, Дон Кихот, придружен от Санчо Панса, потегля за своето село. На излизане от Барселона рицарят казва: „Тук бе Троя! Тук злата ми орис, а не страхливостта ми, отне предишната ми слава…“ Санчо се мъчи да го утеши. По пътя Дон Кихот отново настоява Санчо Панса да си нанесе обещаните удари, за да бъде отмагьосана Дулсинея, но оръженосецът намира повод пак да отложи неприятното самобичуване.

Една тъмна нощ, която прекарват край главния път, Дон Кихот, Санчо Панса, Росинант и Сивчо биват изпотъпкани от голямо стадо свине. Конници завеждат двамата странници в замъка на херцога, дето се урежда нова шега — „възкресяването“ на Алтисидора, която уж е умряла от любов към Дон Кихот, — като чукат по носа, щипят и бодат с игли Санчо Панса. Оставят ги да спят в една стая на замъка.

Заспаха и двамата, а през това време Сиде Амете, автор на тази велика история, пожела да опише и обясни какво накара херцогската двойка да уреди описаното зрелище. Ето какво казва той. Понеже бакалавърът Самсон Караско не можа да забрави как Дон Кихот победи и събори Рицаря на огледалата, като разстрои и обърка всичките му планове, той намисли да си опита отново щастието, надявайки се на по-добър успех. Като узна от пажа, който донесе на Тереса Пан-[377] са писмото и подаръците, къде се намира Дон Кихот, той се снабди с нови доспехи и кон, нарисува върху щита си бяла луна и натовари всичко върху едно муле. Взе за оръженосец не Томе Сесиал, по-раншния си оръженосец, а друг човек, за да не го познаят Санчо и Дон Кихот. Така подготвен, той стигна в замъка на херцога, който му съобщи по кой път и в каква посока бе тръгнал Дон Кихот с намерение да участвува в турнира в Сарагоса. Херцогът му разказа също и за всички шеги, които бе устроил на Дон Кихот, както и за измисленото освобождаване от магия на Дулсинея за сметка на Санчовите задни части. Накрай му разправи как Санчо се подиграл с господаря си, като го накарал да повярва, че Дулсинея е омагьосана и превърната в селянка, и как херцогинята от своя страна накарала Санчо да повярва, че самият той е измаменият, защото Дулсинея била наистина омагьосана. Бакалавърът се смя и чуди не малко на остроумието и простодушието на Санчо, както и на безкрайната лудост на Дон Кихот. Херцогът го помоли, ако намери Дон Кихот и независимо от това дали ще го победи, или не, да се отбие на връщане в замъка, за да му разкаже за всичко станало. Така и постъпи бакалавърът. Той тръгна да го дири и така се случи това, което ни е вече известно. На връщане той се отби в замъка на херцога и му разказа за всичко, както и за условията на дуела. Той прибави, че Дон Кихот, изпълнявайки като честен странствуващ рицар дадената си дума, се връща вече в селото си, за да прекара там една година, през което време не било изключено да се излекува от лудостта си. Тази била причината, която го накарала да предприеме своето пътуване — жал му било да гледа как един такъв просветен човек като Дон Кихот се е побъркал до такава степен. След това Самсон Караско се сбогува с херцога и се завърна на село, за да чака там Дон Кихот, който идеше след него. Ето какво даде повод на херцога да му устрои новата шега — толкова голяма наслада му доставяше всичко, което вършеха Санчо и Дон Кихот. Той изпрати много свои прислужници, на коне и пешком, да завардят всички пътища близо и далеч до замъка, по които предполагаше, че може да се върне Дон Кихот, със заповед, щом го намерят, да го докарат в замъка с добро или насила. Като го намериха, те пратиха вест на херцога, а той подготви всичко — нареди да се запалят факлите и светилниците в двора и да легне Алтисидора на катафалката.[378] Всички вече описани подробности бяха подредени тъй естествено и изкусно, че изглеждаха като истински. И Сиде Амете прибавя, че присмехулниците бяха според него не по-малко луди от подиграните, защото влагаха толкова усърдие в това да се присмиват на двама глупци, че не изглеждаха кой знае колко по-умни от тях. В това време единият от нашите герои спеше сладък сън, а другият бодърствуваше, отдаден на обърканите си мисли. Така ги завари и денят и те бързо скочиха от постелите си, защото Дон Кихот — и като победител, и като победен — никога не обичаше да се излежава.

Подучена от господарите си, Алтисидора влиза в стаята на Дон Кихот и пак му говори за любовта си към него, но той отново й заявява, че е роден, за да принадлежи само на Дулсинея дел Тобосо.