Мигел де Сервантес Сааведра
Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча (23)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА,
в която се разказва за това, което още се случи в хана, и за други неща, които заслужават да бъдат отбелязани

След тези думи Пленника замлъкна, а дон Фернандо му каза:

— Наистина, сеньор капитан, начинът, по който вие ни разказахте вашите странни приключения, е на висотата на необикновените ви подвизи. Всичко, което ви се е случило, е и необикновено, и рядко, и пълно с неочаквани събития, които учудват и завладяват слушателя. А удоволствието, което ни доставихте, е толкова голямо, че да беше продължил разказът ви дори до зори, с радост бихме го изслушали още веднъж.

След това Карденио и всички други предложиха да му услужат кой както може с толкова топли и искрени думи, че капитанът се трогна дълбоко от тяхната голяма отзивчивост. А дон Фернандо му предложи, ако е съгласен, да ги заведе при брат си, маркиза, когото ще склони да стане кръстник на Сораида. Обеща му също съдействие и подкрепа, за да може да се завърне в родното си място с нужния авторитет и с достойнство, подобаващо на неговите заслуги. Пленника благодари най-вежливо, но не пожела да приеме нито едно от неговите щедри предложения.

В това време настъпи нощта, и когато съвсем се стъмни, в хана пристигна една кола, придружена от конници.

Новодошлите поискаха подслон, но ханджийката им каза, че в целия хан няма педя свободно място.

— Дори и това да е самата истина — рече един от конниците, които бяха вече влезли в двора, — не може да остане неподслонен сеньор оидорът 2, когото ние придружаваме.

Щом чу това име, ханджийката се смути и каза:

— Лошото е, сеньор, че няма никакви легла. Ако негова милост сеньор оидорът си носи легло — а предполагам, че го носи, — нека заповяда. Аз и моят мъж ще му отстъпим стаята си, за да му услужим.

— Много добре! Прието! — каза конникът. Междувременно от колата беше вече слязъл човек, чийто[170] чин и звание личаха по облеклото му. Дългата дреха с волани по ръкавите свидетелствуваше, че лицето беше наистина оидор, както бе казал прислужникът. Той водеше за ръка около шестнадесетгодишна девойка в пътническо облекло, толкова красива, стройна и жизнерадостна, че всички й се възхитиха. Ако не бяха вече видели Доротея, Лусинда и Сораида, сигурно трудно щяха да повярват, че друга такава красавица може да се намери на света.

Когато кралският съдия влезе с девойката в хана, Дон Кихот ги посрещна със следните думи:

— Ваша милост, можете без всякакъв страх да влезете в този замък и да се разположите в него. Макар той да е тесен и лишен от удобства, няма теснота и неудобство на този свят, които да не отстъпват пред военното изкуство и пред науката, още повече когато те се предвождат и вдъхновяват от красотата. Науката, която ваша милост представлявате, е съпроводена от тази красива девойка, пред която трябва да се разтворят широко и гостоприемно не само вратите на замъците, но трябва също да се отдръпват от пътя скалите, да се отделят една от друга и да се снишават планините, за да я посрещнат достойно. Влезте, ваша милост, в този рай, където ще намерите звезди и слънца, които ще красят небето, което водите със себе си. Тук ще намерите оръжието в целия му блясък и красотата в най-превъзходния й израз.

Слисан от речта на Дон Кихот, съдията почна да го разглежда внимателно и външността на рицаря го учуди не по-малко от неговите слова. Преди да намери подходящи думи за отговор, той бе изненадан още веднъж, когато видя пред себе си Лусинда, Доротея и Сораида, които, щом чуха от ханджийката новината за пристигането на нови гости и за красотата на девойката, излязоха да я видят и да я посрещнат. Но дон Фернандо, Карденио и свещеникът го приветствуваха по по-разбираем и светски начин, отколкото Дон Кихот. Сеньор оидорът се почувствува някак смутен от всичко, което виждаше и чуваше, а красавиците от хана посрещнаха с „добре дошла“ хубавата девойка. С една дума, съдията се убеди, че останалите гости на странноприемницата бяха знатни и видни хора, но външният вид, лицето и държането на Дон Кихот съвсем го объркаха. Изслуша множество вежливи предложения, а и сам той отиде да разгледа помещенията, след което се спряха на първоначално взетото решение[171] — всички жени да се приберат в стаята, за която вече споменахме, а мъжете да останат отвън и да бдят над тяхната почивка. Сеньор оидорът изрази задоволството си, че девойката — която беше негова дъщеря — ще пренощува при тези дами, а и тя самата прие с радост поканата. В тесния креват на ханджията и в леглото, което съдията носеше със себе си, дамите се разположиха да нощуват по-удобно, отколкото очакваха.

Още щом видя оидора, сърцето на Пленника заби по-силно и в него се зароди едно съмнение, че това е родният му брат. Той запита един от прислужниците, които придружаваха съдията, как се казва и от кой край е. Прислужникът му отговори, че се казва лиценциат Хуан Перес де Виедма и че родът му е, доколкото знае, от едно планинско село в областта Леон. Това сведение потвърди първоначалното му съмнение, че съдията е този негов брат, който по съвета на баща им бе се посветил на науката. Развълнуван и зарадван, той повика настрана дон Фернандо, Карденио и свещеника, съобщи им новината и ги увери, че оидорът е негов брат. Прислужникът му беше казал също, че господарят му е назначен на служба в Америка, като съдия в Мексико. Узна освен това, че девойката е негова дъщеря, чиято майка се била поминала при нейното раждане, а също и че брат му наследил голямо богатство, като получил зестрата на покойната. Той поиска от тях съвет как да се открие и как да разбере предварително дали брат му, след като се открие, ще го приеме с отворени обятия, или като го види обеднял, ще се засрами от него.

— Позволете ми аз да уредя тази работа — каза свещеникът, — още повече че всичко ме кара, сеньор капитан, да мисля, че ще бъдете отлично посрещнат, тъй като духовната издигнатост и сговорчивият нрав, които благородната външност на вашия брат издава, не говорят в никой случай за високомерие и самозабрава или за това, че той няма правилно да разбере изпитанията на съдбата.

— Въпреки всичко — рече капитанът — аз бих желал да му се открия не изведнъж, а постепенно и със заобикалки.

— Бъдете спокоен — отговори свещеникът. — Аз така ще наредя нещата, че всички ще останем доволни.

В това време сложиха трапезата и всички седнаха около[172] масата3 с изключение на Пленника и на дамите, които вечеряха отделно в стаята си. Посред вечерята свещеникът каза:

— В Цариград, където прекарах няколко години в пленничество, имах, сеньор оидор, един другар, който носеше вашето име. Този мой другар беше един от най-храбрите войници и капитани от испанската пехота, но колкото беше храбър, толкова беше и злочест.

— Как точно се казваше този капитан, сеньоре? — попита съдията.

— Казваше се — отговори свещеникът — Руй Перес де Виедма и беше роден в едно село в планинската част на Леон. Той ми разказа за случилото се с баща му и братята му и ако тази история ми беше разказана от другиго, а не от човек, който обича истината като него, щях да я взема за приказка, каквито бабите разказват зиме край огнището. Той ми каза, че баща му разделил имота си между тримата си сина и че им дал някои съвети, по-мъдри от тези на Катон. Мога да ви уверя, че на този от тях, който избрал военното поприще, му вървяло тъй добре, че за късо време благодарение на юначността и усилията си, подкрепен единствено от големите си добродетели, стигнал до капитански чин, с изгледи и най-благоприятни перспективи да стане не след дълго командир на пехотен полк. Но щастието изведнъж му изменило, защото именно тогава, когато можело да се покаже най-щедро към него, той го загубил заедно със свободата си, и то в тъй честития ден на битката при Лепанто, в която мнозина бяха освободени от робство. Аз пък загубих свободата си в Ла Голета и след това по различни пътища се намерихме другари по съдба в Цариград. Оттам той се озова в Алжир, където узнах, че е преживял едно съвсем необикновено приключение.

Като продължи разказа си, свещеникът предаде накратко случката със Сораида. Всичко това бе изслушано с голямо внимание от оидора, който сега беше станал по оидор от всеки друг път4. Свещеникът разказа как пътуващите в гемията християни били ограбени от французите, поради което неговият другар и красивата мавърка изпаднали в голяма нужда и нищета, и прибави, че не узнал нищо повече за тяхната по-нататъшна участ, за това, дали са се добрали до Испания, или са били отвлечени от французите във Франция.

Капитанът, който се беше отделил малко настрана, изслуша[173] разказа на свещеника, следейки всяко движение на брата си. Когато свещеникът свърши, съдията въздъхна дълбоко и каза с насълзени очи:

— Ако знаехте, сеньор, колко дълбоко ме покъртиха вестите, които ми донесохте, лесно ще си обясните защо не мога, въпреки желанието и усилията си, да запазя спокойствието си и да сдържа сълзите, които пълнят очите ми. Този храбър капитан, когото споменахте, е най-големият ми брат. По-смел и с по-възвишени идеали и от другия ни брат, който е по-малък от мене, той избра почетното и достойно военно звание, което беше едно от трите препоръчани от баща ни поприща, както ви е казал и вашият другар. Аз избрах науката, поприще, в което с божия помощ и с прилежание стигнах до сегашния ми сан. Най-малкият ми брат е в Перу5 и е толкова забогатял, че с парите, които, прати оттам на баща ми и на мене, не само покри частта, която взе със себе си, но даде на баща ми възможност да задоволява вродената си страст към разточителност, а на мене помогна да следвам при по-добри и достойни условия и да се подготвя за сегашната си длъжност. Баща ми е още жив, но умира от желание да чуе нещо за най-големия си син и непрестанно моли Бога да не склопи очи, преди да го види здрав и читав. Чудно ми се вижда, като зная колко е благоразумен брат ми, как не се реши поне веднъж да пише на баща ми ако не тогава, когато се е намирал в неволя, поне в дните на сполука и щастие. Ако баща ми или някой от нас бе узнал, че е в плен, нямаше защо да чака чудото с тръстиковата пръчка, за да бъде откупен. Но това, от което сега се боя, е да не би французите да са го убили, вместо да го пуснат на свобода, за да прикрият грабежа си. Затова сега ще продължа пътуването си не вече с радост, както го започнах, а с дълбока скръб и печал. О, добри ми брате, кой би могъл да знае къде се намираш сега! Ако знаех, тръгнал бих да те търся и да те освободя от твоите страдания дори с цената да пострадам аз! Да можеше някой да занесе на стария ни баща вестта, че си жив, пък ако ще и да се намираш в най-мрачните зандани на Берберия, защото оттам биха те извадили неговите богатства, богатствата на брат ми и моите собствени! О, красива и щедра Сораида, кой ще може да ти се отплати за добрините, които си сторила на брат ми! С каква радост бихме присъствували на духовното ти прераждане и на твоята сватба![174]

— Така говореше съдията, дълбоко развълнуван от вестите, които беше получил за брата си, и всички присъствуващи, които го слушаха, съчувствуваха на болката му. А свещеникът, като видя до каква степен неговият план на действие отговаряше на намеренията му и на желанието на капитана, реши да тури край на общата скръб и затова стана от масата, влезе в помещението, където се намираше Сораида, взе я за ръка и я изведе навън, последван от Лусинда, Доротея и дъщерята на съдията. Капитанът чакаше да види какво ще направи свещеникът по-нататък, а той, минавайки край него, му подаде другата си ръка, поведе и двамата към мястото, където се намираше съдията заедно с другите благородници, и каза:

— Спрете сълзите си, сеньор оидор, съкровеното ви желание се увенчава по най-щастлив начин, защото пред вас са добрият ви брат и благородната ви снаха. Този човек, когото виждате тук, е капитан Виедма, а тази жена е хубавата мавърка, която му е направила толкова много добрини. Французите, за които ви споменах, са ги оставили в това жалко състояние, за да можете да проявите щедростта на вашето благородно сърце.

Капитанът се спусна да прегърне брата си, който сложи ръце на раменете му, за да го разгледа от известно разстояние. Когато го позна напълно, стисна го силно в обятията си и проля толкова щастливи сълзи, че всички наоколо се просълзиха заедно с него. Мисля, че едва ли някой би могъл да си въобрази, а камо ли да опише думите, които си казаха братята, и чувствата, на които дадоха свобода.

Всеки от тях разказа накратко по-важните случки от своя живот, като блесна в най-съвършена светлина вярното приятелство между двама братя. Съдията прегърна Сораида и постави целия си имот на нейно разположение. След това подкани дъщеря си и тя да я прегърне. Красивата християнка и прекрасната мавърка накараха всички да се просълзят. А Дон Кихот следеше всичко с голямо внимание, без дума да продума, размишляваше върху тези странни произшествия и приписваше всичко на химерите из рицарските романи. Решиха след това капитанът и Сораида да се завърнат заедно с брата му в Севиля, за да съобщят на бащата, че синът му е намерен и че вече е свободен, а също и за да го поканят да присъствува и той на кръщението и на сватбата на Сораида,[175] понеже на оидора не му беше възможно да се отклони от пътя си — той бе получил вест, че след месец една ескадра заминава за Нова Испания 6, и не можеше да пропусне този случай. Щастливият завършек на приключенията на Пленника изпълни всички със задоволство и радост и понеже две трети от нощта бяха вече минали, решиха да се приберат и си починат до сутринта. Дон Кихот предложи да поеме охраната на замъка, за да не би да ги нападне някой великан или някой злосторник, примамен от насъбраното там голямо съкровище от красота. Тези, които добре го познаваха, му благодариха и разправиха на оидора за странните особености на Дон Кихот. Съдията се забавлява не малко с този разказ. Само Санчо Панса беше отчаян, че толкова се бавят да си легнат, и се настани по-удобно от всички, като си стъкми легло от такъмите на магарето си. Това удобство, както ще видим по-нататък, му струва твърде скъпо. Дамите се прибраха в стаята си, другите се наредиха криво-ляво, а Дон Кихот излезе от хана, за да поеме, както беше обещал, охраната на замъка.

Обаче малко преди зазоряване до ушите на дамите достигна такъв сладък и звучен глас, че ги накара внимателно да се ослушат. Особено внимателно слушаше още будната Доротея, до която лежеше доня Клара де Виедма, така се казваше дъщерята на съдията. Никой не можеше да си представи кое може да е лицето, което тъй хубаво пееше без съпровод на какъвто и да било инструмент. Песента се носеше ту от вътрешния двор на хана, ту откъм конюшнята й докато дамите учудени слушаха, Карденио се приближи до вратата на стаята и каза:

— Който не спи, нека слуша! Ще чуете един мулетар, който пее вълшебно.

— Слушаме го, сеньор — отговори Доротея.

Клара казва на Доротея, че момъкът, който пее, е дон Луис, син на благородник. Дон Луис и Клара се обикват. Когато тя и баща й тръгват на път, момъкът ги последва, преоблечен като мулетар. Доня Клара се страхува за съдбата на тяхната любов, но Доротея я успокоява.

Дон Кихот стои на стража край хана и шепне възхвали на своята Дулсинея. Дъщерята на ханджията и слугинята му Мариторнес, за да се пошегуват, повикват рицаря при един отвор на плевника и завързват ръката[176] му. Убеден, че е омагьосан, той прекарва остатъка от нощта едва стъпил върху седлото на Росинант.

В хана пристигат четирима слуги, които познават преоблечения като мулетар дон Луис и му съобщават, че баща му ги е изпратил да го върнат при него, иначе ще умре от мъка. Около тях се събират. Карденио, дон Фернандо, Доротея, доня Клара, оидорът. Дон Луис признава пред бащата на Клара, че е напуснал бащиния си дом от любов към дъщеря му и ще е щастлив, ако тя стане негова съпруга. Оидорът смята, че този брак е подходящ, но трябва да се вземе съгласието и на бащата на момъка.

В двора на хана влиза бръснарят, от когото Дон Кихот отнема „шлема на Мамбрино“, а Санчо — самара на магарето му. Щом вижда Санчо, бръснарят почва да вика:

— А, ето че ми падна в ръцете най-сетне, сеньор крадльо! Скоро да ми върнеш легена за бръснене и самара, които ми задигна!

Двамата се сбиват. Дон Кихот твърди, че са взели плячка седло на кон и шлема на Мамбрино от рицар, когото той победил. След това накарва Санчо да донесе „шлема“.