Патриша Корнуел
Двойни убийства (7)

7.

В шест без петнайсет сутринта летището в Ричмънд наподобяваше пустиня. Ресторантите бяха затворени, пред заключените сувенирни магазинчета бяха натрупани вестници. Чистач търкаляше бавно кошче за боклук. Приличаше на сомнамбул, който събира фасове и хартии от дъвки.

Открих Марино в терминала на „Юнайтед Еър“. Дремеше със затворени очи и подпряна на сгънатия си шлифер глава, в задушната, изкуствено осветена стая с празни столове и мокет на сини точки. За един кратък миг ми се стори, че не го познавам, и изпитах трогателно съжаление към него. Марино беше остарял.

Струва ми се, че току-що бях постъпила на новата си работа, когато се запознах с него. Намирах се в моргата и правех аутопсия, когато един едър мъж с безизразно лице влезе и се настани от другата страна на масата. Спомням си, че усетих хладния начин, по който ме оглеждаше. Изпитах неприятното чувство, че съм подложена на такава щателна дисекция от негова страна, както моя собствен пациент.

— Значи ти си новият шеф — отбеляза той предизвикателно, като че ли ме караше да потвърдя вярата в собствените ми способности, докарала ме на място, което никога досега не бе заемано от жена.

— Аз съм доктор Скарпета — отговорих. — А вие сте от ричмъндската полиция, предполагам?

Марино измърмори името си, сетне мълчаливо зачака, докато аз извадих няколкото куршума от трупа и му ги предадох. После си тръгна, без да каже дори „довиждане“ или „радвам се, че се запознахме“. Така се установи професионалното ни сътрудничество. Реших, че не ме одобрява само заради пола ми, и съответно го определих за тъпак с маринован от тестостерон мозък. В действителност доста ме бе притеснил.

Сега ми беше трудно да погледна Марино и да си представя, че съм можела да се страхувам от него. Изглеждаше стар и победен, с изпъната по големия му корем риза, рошави кичури посивяваща коса и повдигнати вежди, но не от гримаса или намръщване, а от дълбоките бръчки, причинени от хроничното напрежение и неприятностите.

— Добро утро — докоснах нежно рамото му.

— Какво има в торбата? — измърмори той, без да си отвори очите.

— Мислех, че спиш — казах изненадано.

Той седна и се прозя.

Седнах до него, отворих хартиената кесия и извадих пластмасовите чашки с кафе и кифличките със сирене, които бях приготвила вкъщи и затоплила в микровълновата печка точно преди да изляза навън в тъмнината.

— Реших, че сигурно не си ял — подадох му салфетка.

— Приличат на истински кифлички.

— Такива са — казах и разопаковах моята.

— Не ми ли каза, че самолетът излита в шест?

— Шест и половина. Абсолютно сигурна съм, че така ти казах. Надявам се, че не си чакал прекалено дълго.

— Да, ама всъщност чаках.

— Съжалявам.

— Билетите са у теб, нали?

— В чантата ми — отговорих.

Имаше случаи, в които ние с Марино звучахме като стара семейна двойка.

— Ако ме питаш мен, не съм убеден, че идеята ти си заслужава цената. Не бих дал парите даже и да ги имах. Но и не се радвам, че ти се набутваш, док. Ще се почувствам по-добре, ако поне опиташ да си получиш парите обратно.

— Това няма да ме накара да се почувствам по-добре — казах отегчено, защото и преди бяхме водили същия спор. — Няма да дам чек за осребряване, а и ти няма да го правиш. Ако дадеш чека, оставяш следи. Освен това — добавих — мога да си го позволя.

— Ако знам, че ще си спестя шестстотин кинта, съм готов да оставя следи оттук до луната.

— Глупости. Познавам те прекалено добре, за да ти повярвам.

— Да. Глупост е точната дума. Цялата тази история е напълно откачена.

Марино изсипа няколко пакетчета захар в кафето си.

— Струва ми се, че Аби Търнбул ти е разбъркала мозъка.

— Благодаря — отговорих лаконично.

В чакалнята влязоха и други пътници и аз се изненадах от влиянието на Марино върху околния свят, който започваше да се нагажда към неговите приумици. Беше избрал да седне в район за непушачи, после бе донесъл голям пепелник, който стоеше изправен до стола му. Това послужи като подсъзнателна покана към другите полубудни пушачи да се настанят около нас и да си донесат допълнителни пепелници. Докато стане време да се качваме на самолета, вече бе почти невъзможно да се намери и един пепелник в района за пушачи и никой от новодошлите не изглеждаше сигурен къде точно трябва да седне. Притеснена и твърдо решена да не участвам в това недружелюбно превземане на залата, оставих собствения си пакет цигари в чантата.

Марино, който мразеше да лети повече и от мен, спа по пътя до Шарлът, където се качихме на малко самолетче. То неприятно ми напомни, че между крехките човешки тела и въздуха няма почти нищо. Бях виждала достатъчно бедствия и знаех каква гледка представляват самолет и неговите пътници, разпръснати на километри наоколо. Забелязах, че няма тоалетна и не сервират напитки, а когато двигателите заработиха, целият самолет се разтресе, като че ли получаваше инфаркт. През първата част от пътуването имах удоволствието да наблюдавам как пилотите си приказват помежду си, протягат се или се прозяват, докато стюардесата най-после отиде и дръпна завесата към пилотската кабина. Вятърът стана по-бурен, планини се появяваха и скриваха отново в мъглата. Втория път, когато самолетът внезапно се спусна надолу, почувствах как сърцето ми се качва в гърлото. Марино се хвана толкова здраво за облегалките на креслото, че кокалчетата му побеляха.

— Мили боже — измърмори той.

Започнах да съжалявам, че съм му донесла закуска. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще повърне.

— Ако тази скапана тенекия стигне до земята цяла, ще ударя едно питие. Въобще не ми пука за шибания час.

— Хей, аз ще черпя — обърна се към нас човекът от предната седалка.

Марино гледаше втренчено към нещо странно, което ставаше на пътеката точно пред нас. От металната лента на края на килима се издигаше призрачна пара, каквато не бях виждала никога преди. Изглеждаше като че ли облаците нахлуват в самолета. Марино посочи този феномен на стюардесата, като придружи действията си с „какво, по дяволите…“, но тя напълно го пренебрегна.

— Следващия път ще ти сипя успокоително в кафето — предупредих го аз през стиснати зъби.

— Следващия път, когато решиш да говориш с някаква смахната циганка, която живее на края на света, аз няма да дойда с теб.

В продължение на половин час кръжахме над Спартансбърг, друсахме се и подскачахме, силен леден дъжд удряше по стъклата. Не можехме да се приземим заради мъглата и аз си помислих, че наистина може да умрем. Сетих се за майка ми, за племенницата ми Луси. Трябваше да си ида у дома за Коледа, но бях потисната от собствените си грижи, а и не исках да ме разпитват за Марк.

— Заета съм, мамо. Просто не мога да замина сега.

— Коледа е, Кей.

Не можех да си спомня последния път, в който майка ми плака, но винаги усещах кога й се иска да го направи. Гласът й ставаше странен. Речта й се накъсваше.

— Луси толкова ще се разочарова — каза тя.

Изпратих на Луси щедър чек и й се обадих сутринта на Коледа. Ужасно съм й липсвала, но мислех, че аз повече тъгувам за нея.

Изведнъж облаците се отдръпнаха и слънце огря прозорците. Спонтанно всички пътници, включително и аз, възторжено започнахме да ръкопляскаме на Бог и пилотите. Отпразнувахме оцеляването си, като се разбъбрихме дружелюбно, като че ли се познавахме от години.

— Може би твоята добра вещица Хилда се грижи за нас — каза Марино саркастично, като бършеше покритото си с пот лице.

— Може и така да е — отговорих и дълбоко си поех дъх, когато кацнахме.

— Е, благодари й от мое име.

— И сам можеш да свършиш тази работа, Марино.

— Да бе — изръмжа той и се прозя напълно възстановен.

— Тя изглежда много симпатична. Поне веднъж опитай да си по-свободомислещ.

— Да бе — повтори той.

Взех телефонния номер на Хилда Озимек от указателя. Очаквах да чуя хитра и недоверчива жена, която пресмята всяка от думите си в долари. Вместо това тя се оказа любезна и симпатична и учудващо доверчива. Не ми зададе никакви въпроси, нито поиска да й докажа коя съм аз. Гласът й прозвуча разтревожено само веднъж — когато спомена, че не може да ни посрещне на летището.

Понеже аз плащах, а и нямах настроение да шофирам, казах на Марино да си избере каквото иска. Съвсем като шестнайсетгодишно пуберче, подкарващо кола за първи път, той се спря на чисто нов черен тъндърбърд, с люк, касетофон, автоматично вдигащи се прозорци и кожени седалки. Подкара на запад с отворен люк и включено отопление. Предадох му подробностите от разговора ми с Аби във Вашингтон.

— Знам, че телата на Дебора Харви и Фред Чейни са били местени — обясних му. — А сега май разбирам защо.

— Не съм сигурен, че аз загрявам — каза той. — Защо просто не ми обясниш дума по дума.

— Ние с теб стигнахме до мястото за отдих, преди някой да е успял да прегледа джипа — започнах. — Не видяхме вале купа на таблото, на седалката или където и да било другаде.

— Това не означава, че картата не е била в жабката или някъде другаде и ченгетата не са я открили, след като кучетата са подушили всичко и са били отведени. — Марино се замисли, после добави: — Ако въобще тази история с картите е вярна. Вече ти казах, че за първи път чувам за нея.

— Нека приемем, че е вярна.

— Слушам те.

— Уесли пристигна на мястото за отдих след нас, така че и той не е видял картата. По-късно джипът бе претърсен от полицията и мога да се обзаложа, че Бентън или е бил наоколо, или се е обадил на Моръл и е поискал да узнае какво са намерили. Ако не е имало следа от вале купа, а аз съм почти сигурна, че случаят е точно такъв, това трябва да е смутило Уесли. Следващата му мисъл е била, че изчезването на Дебора и Фред не е свързано с другите двойки или ако и те са мъртви, то възможно е този път картата да е била оставена при телата им.

— И ти смяташ, че по тази причина телата им са били преместени, преди ти да пристигнеш там. Защото ченгетата са търсили картата.

— Или Бентън я е търсил. Да, точно това си мисля. Иначе всичко изглежда напълно безсмислено. Уесли и полицаите знаят, че не трябва да докосват трупа, преди да е пристигнал съдебният лекар. Но Бентън не е искал да поеме риска валето купа да пристигне в моргата заедно с телата. Не би искал аз или някой друг да разберем за тази история.

— Много по-разумно от негова страна би било просто да ни каже да си държим устите затворени, отколкото да съсипва следите на местопрестъплението — възпротиви се Марино. — Той не е бил сам в гората. Наоколо имаше и други ченгета. Те щяха да забележат, ако Бентън бе намерил карта.

— Това е ясно — казах. — Но той също така би си помислил, че колкото по-малко знаят, толкова по-добре. А ако аз бях открила картата между личните вещи на Дебора и Фред, щях да го отбележа в доклада си. Хора от персонала ми, адвокати, семейства, застрахователни компании — впоследствие всички те щяха да видят моя доклад.

— Добре, добре. — Марино ставаше нетърпелив. — И какво от това? Искам да кажа — кое е толкова важно?

— Не знам. Но ако казаното от Аби е вярно, появяването на тези карти има адски голямо значение за някого.

— Не се обиждай, док, но аз никога не съм харесвал Аби Търнбул. Нито когато работеше тук, в Ричмънд, нито пък сега, макар и репортер от „Поуст“.

— Никога не съм я хващала в лъжа — казах.

— Да, не си я хващала.

— Детективът от Глочестър споменаваше за карти в доклада си.

— Може точно оттам Аби Търнбул да е взела идеята. А сега се върти наоколо и я разпространява. Прави предположения. Надява се. Единственото, за което й пука, е собствената й скапана книга.

— В момента тя не е на себе си. Уплашена и ядосана е, но не съм съгласна с теб по отношение на характера й.

— Точно така — отговори той. — Тя идва в Ричмънд. Държи се като отдавна загубената ти приятелка. Казва, че не иска нищо от теб. И след това ти прочиташ в „Ню Йорк Таймс“, че тя пише някаква шибана книга за тези случаи. О, да. Тя е истинска приятелка, док.

Затворих очи и се заслушах в кънтри музиката по радиото. През предното стъкло нахлуваха слънчеви лъчи и затопляха краката ми. Ранният час, в който се бях измъкнала от леглото, ме зашемети като силно питие. Задрямах. Събудих се, когато се раздрусахме по неравен път по средата на нищото.

— Добре дошла в големия град Шест мили — заяви Марино.

— Какъв град?

Не се виждаха къщи, нито дори магазинче или бензиностанция. Пътищата, по които минахме, бяха оградени плътно с дървета. Къщите — мизерни и толкова отдалечени една от друга, че можеше топ да гръмне в двора ти, без съседът да чуе.

Хилда Озимек, ясновидката на ФБР и тайните служби, живееше в малка дървена бяла къщичка. В предния двор бяха подредени боядисани в бяло автомобилни гуми, които вероятно служеха като саксии за теменужки и лалета през пролетта. Изсъхнали житни стъбла се облягаха на оградата, а пред къщата стоеше ръждясал шевролет със спукани гуми. Залая мърляво куче, грозно като грях и достатъчно голямо, за да ме накара да се замисля дали да изляза от колата. После то се оттегли на три крака, като внимаваше да не докосне никъде наранената си лапа. Предната врата изскърца и се отвори. Една жена погледна към нас в ярката студена сутрин.

— Кротувай, Тути. — Тя погали кучето по врата. — Отивай отзад.

Кучето наведе глава, размаха опашка и закуца към задния двор.

— Добро утро — каза Марино и стъпките му тежко затропаха по дървените стъпала.

Зарадвах се, че поне се мъчи да бъде любезен, защото никога нямах гаранция какво ще е настроението му.

— Прекрасна сутрин — каза Хилда Озимек.

Тя беше поне шейсетгодишна и имаше вид на типична провинциалистка. Черен панталон от полиестер се изпъваше върху широките й бедра, бежовият пуловер — закопчан догоре, на краката си носеше дебели чорапи и мокасини. Очите й бяха яркосини, а главата покрита с червена кърпа. Липсваха й няколко зъба. Зачудих се дали Хилда Озимек понякога се поглеждаше в огледалото и дали се замисляше за физическото си състояние, освен когато се чувства неудобно или нещо я боли.

Покани ни в малка всекидневна, затрупана с овехтели мебели и шкафове за книги, пълни с неочаквани заглавия, без да са подредени по какъвто и да било принцип. Имаше книги за религия, психология, биографии, история и учудващ асортимент романи на някои от моите любими автори — Алис Уокър, Пат Конрой, Кери Хюлм. Единственият намек за склонностите на домакинята ни към отвъдния свят бяха някои от работите на Едгар Кейс и около половин дузина кристали, разхвърляни по маси и рафтове. Ние с Марино се настанихме пред газовата печка, а Хилда — срещу нас в едно издуто кресло. Слънчевата светлина, която блестеше през вдигнатите щори, рисуваше бели линии по лицето й.

— Надявам се, че не сте преживели големи трудности, и много съжалявам, задето не ви посрещнах. Но вече не шофирам.

— Указанията ви бяха идеални — уверих я. — Нямахме проблем да намерим къщата ви.

— Ако нямате нищо против да попитам — каза Марино, — как се придвижвате? Наблизо не видях нито един магазин.

— Доста хора идват тук, за да им гледам или просто за да си поприказваме. Винаги става така, че получавам това, от което се нуждая, или ме закарват донякъде.

В другата стая иззвъня телефон и веднага бе прекъснат от телефонния секретар.

— С какво мога да ви помогна? — попита Хилда.

— Донесох снимки — отговори Марино. — Докторката каза, че сте искали да ги видите. Но преди това искам да си изясним някои неща. Не се обиждайте, госпожо Озимек, но никога не съм се замислял сериозно върху ясновидството. Вероятно вие ще ми помогнете да разбера по-добре.

За Марино тази откровеност, без дори следа от борбеността му, бе необичайна и аз се втренчих в него озадачено. Той разучаваше Хилда с прямотата на дете. Изражението му представляваше странна смесица от любопитство и меланхолия.

— Първо, позволете ми да ви кажа, че не чета мисли — отговори сериозно Хилда. — Дори не се чувствам особено удобно, когато ме наричат ясновидка, но поради липсата на по-точен термин и аз, и околните използваме този. Всички ние имаме способността. Шесто чувство — част от мозъка, която някои хора са предпочели да не използват. Аз го обяснявам като силна интуиция. Чувствам енергията, идваща от хората, и просто разглеждам образите, които се появяват в мислите ми.

— И направихте това при срещата си с Пат Харви — каза той.

Тя кимна.

— Госпожа Харви ме заведе в стаята на Деби, показа ми нейните снимки, а после ме закара до мястото за отдих, където бе открит джипът.

— С какви впечатления останахте? — запитах.

Хилда Озимек се замисли за момент.

— Не мога да си спомня всичко. Там е работата. Същото става, когато идват да им гледам — по-късно се връщат при мен и ми разказват за неща, които съм им казала и какво е станало оттогава. Докато не ми напомнят, невинаги мога да се сетя за какво става дума.

— Спомняте ли си някое от нещата, които сте казали на госпожа Харви? — поиска да узнае Марино, леко разочарован.

— Когато ми показа снимката на Деби, знаех, че момичето е мъртво.

— А приятелят й? — попита Марино.

— Видях снимката му във вестника и разбрах, че е мъртъв. Знаех, че и двамата са мъртви.

— Значи вие сте чели за тези случаи във вестниците? — каза лейтенантът.

— Не — отговори Хилда. — Аз не си купувам вестници. Но видях снимката на момчето, защото госпожа Харви я бе изрязала от вестника, за да ми я покаже. Тя нямаше истинска негова снимка, а само на дъщеря си, нали разбирате.

— Имате ли нещо против да ми обясните откъде разбрахте, че са мъртви?

— Почувствах го. Останах с такова впечатление, когато докоснах снимките им.

Марино бръкна в задния си джоб, извади портфейла си и каза:

— Ако ви дам нечия снимка, можете ли да направите същото? Да ми кажете впечатленията си?

— Ще опитам — отговори тя и пое снимката.

Хилда затвори очи и потри пръсти по снимката с бавни движения. Това продължи около минута. После тя проговори:

— Усещам вина. Не знам дали защото тази жена се е чувствала виновна, когато снимката е била направена, или защото сега се чувства така. Но го усещам много силно. Конфликт, вина. Напред-назад. Тя взима решение в една минута, а в следващата започва да се съмнява. Напред-назад.

— Жива ли е? — прочисти гърло Марино.

— Жива е — отговори Хилда, като все още търкаше снимката с пръсти. — Получавам образа на болница. Нещо медицинско. Не знам дали означава, че тя е болна или някой неин близък. Но има нещо общо с медицината, с някакви грижи. Или това ще стане в близкото бъдеще.

— Нещо друго? — запита Марино.

Тя отново затвори очи и сложи ръце върху снимката.

— Много конфликти — повтори Хилда. — Като че ли й е трудно да се измъкне от нещо минало. Болка. И все пак тя чувства, че няма избор. Това е всичко, което усещам — погледна ясновидката към Марино.

Той взе снимката. Лицето му беше силно зачервено. Без да продума, върна портфейла в джоба си, отвори своето куфарче и извади малък касетофон и кафяв плик, който съдържаше серия ретроспективни снимки, започващи от черния път в Ню Кент и завършващи в гората, където бяха открити телата на Дебора Харви и Фред Чейни. Хилда ги разпръсна по масата за кафе и започна да трие пръстите си по ред във всяка от тях. Дълго време не каза нищо. Седеше със затворени очи, а телефонът в съседната стая продължаваше да звъни. Всеки път телефонният секретар го прекъсваше, но тя като че ли не забелязваше. Реших, че е по-търсена от която и да е друга ясновидка.

— Усещам ужас — заговори тя бързо. — Не знам дали защото някой е изпитвал ужас, когато са правени снимките, или защото някой е изпитвал ужас на същото място преди това. Но ужас. — Тя кимна, все още със затворени очи. — Определено го усещам при всяка от снимките. Всичките. Много силен ужас.

Като сляпа Хилда движеше ръцете си от снимка на снимка, разчитайки нещо, което изглеждаше за нея ясно като чертите на лицето на човек.

— Тук усещам смърт — продължи тя и докосна три различни снимки. — Усещам я много силно.

Това бяха снимки от сечището, където труповете бяха открити.

— Но не я усещам тук. — Пръстите й се върнаха към снимките от черния път и онази част от пътя, по която минах, когато ме водеха под дъжда към сечището.

Погледнах към Марино. Седеше напрегнато на канапето, с подпрени на коленете му лакти и приковани в Хилда очи. До този момент не ни беше казала нищо решаващо. Ние с Марино не бяхме предполагали, че Дебора и Фред са били убити на пътя. Смятахме, че е станало там, където намерихме телата.

— Виждам един мъж — продължи Хилда. — Светъл, не много висок, но не и нисък. Среден на ръст и слаб. Но не кльощав. Не знам кой е, но тъй като не усещам силно нищо, предполагам, че се е срещнал някъде с двойката. Усещам дружелюбност. Чувам смях. Бил е дружелюбен към двойката. Вероятно са го срещнали някъде. Не мога да ви обясня защо мисля така, но ми се струва, че по някое време са се смели с него. Имали са му доверие.

Марино проговори:

— Виждате ли още за него? Как изглежда?

Ясновидката потри снимките отново.

— Виждам тъмнина. Възможно е да е имал тъмна брада или нещо тъмно върху част от лицето си. Може да е бил облечен в тъмни дрехи. Но определено го усещам във връзка с двойката и мястото, където са направени снимките.

Тя отвори очи и се втренчи в тавана.

— Чувствам, че първата им среща е била приятелска. Нищо не ги е разтревожило. Но после идва ужасът. Много е силен на това място, в гората.

— Какво още? — Марино бе толкова напрегнат, че вените по врата му пулсираха.

Ако се наведеше още само с един сантиметър, щеше да падне от канапето.

— Две неща — каза тя. — Може и нищо да не означават, но ги усещам. Някакво място, което го няма на снимките, но има връзка с момичето. Може да е отишла или да е била отведена някъде. Мястото трябва да е някъде наблизо. Но може и да не е. Не знам, но усещам теснота, разни неща, които се опитват да те сграбчат. Паника, шум и движение. Няма нищо добро в тези образи. После има нещо загубено. Виждам нещо метално, свързано с война. Но ми се струва, че предметът не е свързан с нищо лошо — самият той е безвреден.

— Кой е загубил този метален предмет? — запита Марино.

— Имам чувството, че този човек е още жив. Не виждам образ, но ми се струва, че е мъж. Той смята предмета за изгубен, а не за изхвърлен. Не е много обезпокоен, но все пак е загрижен. Като че ли от време на време се сеща за това, което е изгубил.

Тя млъкна, когато телефонът отново иззвъня.

Обърнах се към нея:

— Казахте ли всичко това на Пат Харви миналата есен?

— Когато тя поиска да ме види — отговори Хилда, — телата още не бяха намерени. Нямах тези снимки.

— Значи тогава не сте видели тези образи?

Тя се замисли съсредоточено.

— Отидохме до мястото за отдих и госпожа Харви ме заведе там, където открили джипа. Стоях известно време там. Спомням си, че имаше нож.

— Какъв нож? — запита Марино.

— Видях нож.

— Какъв вид нож? — настоя той.

Спомних си, че Гейл, водачката на кучето, бе взела швейцарския нож на Марино, за да отвори вратата на джипа.

— Дълъг нож — отговори Хилда. — Нож за лов или военен. Май имаше нещо, свързано с дръжката. Черна, гумена, с острие, което свързвам с рязане на твърди неща — като дърва.

— Не съм сигурна, че разбирам — казах аз, макар да имах доста добра идея за какво става дума, но не исках да я подвеждам.

— Със зъби. Като трион. Струва ми се, че това, което се опитвам да кажа, е назъбен.

— Това ли видяхте на мястото за отдих? — запита Марино, като я гледаше невярващо.

— Не усетих нищо заплашително — отговори тя. — Но видях ножа и знаех, че не двойката се е намирала в джипа, когато е бил оставен на онова място. Не усетих присъствието им на мястото за отдих. Те никога не са били там.

Хилда Озимек млъкна и отново затвори очи. Челото й се намръщи.

— Спомням си, че почувствах тревога. Останах с впечатлението за някой разтревожен и забързан. Видях тъмнина. Като през нощта. После някой вървеше бързо. Не можах да видя кой.

— Можете ли да го видите сега? — попитах.

— Не, не мога да го видя.

— Него!

Тя отново направи пауза.

— Струва ми се, тогава вярвах, че е мъж.

Марино заговори:

— Казахте ли всичко това на Пат Харви, докато стояхте с нея на мястото за отдих?

— Някои неща — отговори Хилда. — Не помня всичко, което съм казала.

— Трябва да се поразходя — измърмори Марино и стана от канапето.

Хилда не изглеждаше изненадана или разтревожена, когато той излезе и вратата се затръшна след него.

— Хилда — казах. — При разговора си с Пат Харви усетихте ли нещо? Почувствахте ли, че тя може да знае нещо за случилото се с дъщеря й?

— Усетих много силна вина. Стори ми се, че тя се чувства отговорна за станалото. Но това може да се очаква. Винаги когато имам контакт с роднините на човек, убит или изчезнал, усещам вина. По-необичайна ми се стори нейната аура.

— Аура?

Знаех какво означава аура в медицината — усещане, предхождащо началото на инфаркт. Но не мислех, че Хилда има това предвид.

— Аурата е невидима за повечето хора — обясни тя. — Аз я виждам в цветове. Аурата заобикаля даден човек. Цветно. Аурата на Пат Харви беше сива.

— Това означава ли нещо?

— Сивото е нито смърт, нито живот — отговори Хилда. — Свързвам го с болест. Човек с болно тяло, разум или душа. Като че ли нещо бе изцедило всички цветове от живота й.

— Предполагам, това е обяснимо, като се вземе предвид емоционалното й състояние по онова време — казах.

— Може. Спомням си, че останах с лошо усещане. Стори ми се, че тя може да е изложена на някаква опасност. Енергията й не бе добра, положителна и здрава. Чувствах, че тя може да рискува да се изложи на опасност или да си докара неприятности чрез собствените си действия.

— Някога преди виждали ли сте сива аура?

— Не много често.

Не можах да се въздържа и да не попитам:

— Виждате ли свързани с мен цветове?

— Жълто, смесено с малко кафяво.

— Интересно — казах изненадано. — Никога не нося някой от тези цветове. Всъщност дори нямам нищо жълто или кафяво в дома си. Но обичам слънчевата светлина и шоколад.

— Аурата ви няма нищо общо с цветовете или храните, които харесвате — усмихна се Хилда. — Жълтото може да означава духовност. А кафявото свързвам със здрав разум, с практичност. Човек, който наистина е реалист. Вашата аура е на силно одухотворен човек, но в същото време и практичен. Така поне го тълкувам аз. Цветовете имат различно значение за всеки човек.

— А Марино?

— Тънка ивица червено. Това виждам около него. Червеното често означава гняв. Но ми се струва, че той се нуждае от повече червено.

— Не говорите сериозно — възпротивих се, защото според мен последното нещо, от което Марино имаше нужда, бе гневът.

— Обикновено на хората с намалена енергия казвам, че се нуждаят от повече червено в живота си. То дава същата тази енергия. Кара те да извършиш някои неща, да се бориш с трудностите си. Червеното може да е чудесно, ако е правилно канализирано. Но ми се струва, че той се страхува от чувствата си и това го прави по-слаб.

— Хилда, виждали ли сте снимки на другите изчезнали двойки?

Тя кимна.

— Госпожа Харви ми ги показа. Снимки, изрязани от вестник.

— Докоснахте ли ги? Разчетохте ли ги?

— Да.

— Какво почувствахте?

— Смърт — отговори тя. — Всички тези младежи бяха мъртви.

— А какво ще кажете за светлия мъж, който може да е имал брада или нещо друго тъмно върху част от лицето си?

Ясновидката се замисли.

— Не знам. Спомням си, че усетих дружелюбността, за която ви споменах. Първата им среща не е била заплашителна. Останах с впечатлението, че в началото никой от младите хора не е бил изплашен.

— Сега искам да ви попитам за една карта — казах. — Споменахте, че разчитате картите на хората. За карти за игра ли говорите?

— Може да се използва почти всичко. Карти за таро, кристална топка. Няма значение. Тези неща са просто инструменти. Помагат за по-добро концентриране. Използвам и колода карти за игра.

— Как работите с нея?

— Казвам на човека да цепи, после вадя по една карта и казвам какви образи се появяват в ума ми.

— Ако вземете вале купа, как бихте го интерпретирали? — попитах.

— Всичко зависи от човека пред мен, от енергията, която долавям от него. Валето купа е равно на рицар в тарото.

— Добра или лоша карта?

— Зависи кого представя във връзка с човека пред мен. В тарото рицарите са карти, свързани с любов и чувства, така както мечовете и пентаграмите означават пари и бизнес. Вале купа трябва да бъде карта за любов и чувства. И това би било чудесно. Но може да е много лошо, ако любовта се е превърнала в омраза и отмъстителност.

— По какво се различава вале купа от десетка или дама купа?

— Вале купа е карта с лице — отговори тя. — Според мен тя представлява мъж. Поп купа също е карта с лице, но него бих свързала с власт, с човек, който има контрол над себе си и околните, баща или началник, нещо подобно. Валето, също като попа, може да представлява човек, който се възприема като войник, защитник, шампион. Може просто да води битки на бизнесфронта. Може да е спортист, състезател — много неща, но понеже купите са карти за любов и чувства, приемам, че когото и да представлява тази карта, при него има емоционален елемент вместо паричен или бизнес.

Телефонът иззвъня отново. Тя се обърна към мен:

— Не се доверявайте винаги на чутото, доктор Скарпета.

— По отношение на какво? — запитах стресната.

— Нещо, което има голямо значение за вас, ви причинява мъка. Свързано е с някакъв човек. Приятел, романтичен интерес. Може и да е член на семейството ви. Не знам. Определено е много важен в живота ви. Но вие чувате и вероятно си въобразявате много неща. Внимавайте на какво вярвате.

Марк, помислих си, или Бентън Уесли. Не можех да не попитам:

— Този човек в живота ми ли е в момента? Някой, с когото се срещам?

Тя се замисли.

— Усещам някакво неясно объркване, нещо непознато. Бих казала, че в момента не сте много близка с този човек. Чувствам разстояние. Нали разбирате — може да не е географско, а в емоционално отношение. И то ви затруднява да се доверите. Съветът ми е просто да не мислите за това, да не предприемате нищо по въпроса. Ще има развръзка, не знам точно кога, но добре ще е да се отпуснете, да не се вслушвате във всичко и да не действате импулсивно. Има и още нещо — продължи тя. — Вгледайте се хубаво в това, което се намира пред вас. Не разбирам какво точно означава, но има нещо, което не виждате. Свързано е с миналото. Нещо важно, което се е случило в миналото. Ще се сетите за него и това ще ви доведе до истината, но няма да успеете да разберете значението му, ако първо не откриете себе си. Позволете на вярата си да ви ръководи.

Зачудих се какво се е случило с Марино, станах и погледнах през прозореца.

 

 

Марино изпи две уискита на летище Шарлът, после още едно във въздуха. Почти не проговори по обратния път до Ричмънд. Чак когато стигнахме до колите си на паркинга, реших да поема инициативата.

— Трябва да поговорим — казах и извадих ключовете си.

— Скапан съм.

— Почти пет часа е. Защо не дойдеш у нас на вечеря?

Той се огледа из паркинга, като се мръщеше на слънцето. Не можех да разбера дали е вбесен, или на границата на сълзи. Никога досега не бях го виждала толкова разстроен.

— На мен ли си ядосан, Марино?

— Не, док. Но в този момент предпочитам да съм сам.

— Точно сега не би трябвало да оставаш сам.

Той закопча палтото си и измърмори:

— Ще се видим по-късно.

После тръгна към колата си.

Прибрах се вкъщи напълно изтощена и безцелно се мотаех из кухнята, когато на вратата се звънна. Погледнах през шпионката и видях Марино. Изненадах се.

— Това остана в джоба ми — обясни той в момента, когато отворих вратата.

Подаде ми самолетния си билет и квитанцията от колата под наем.

— Реших, че ще имаш нужда от тях за данъците си или нещо друго.

— Благодаря — казах.

Знаех, че не това е причината за идването му. Имах разписки от кредитната си карта. Нещата, които ми върна, не ми бяха необходими.

— Точно приготвях вечерята. Щом като вече си тук, можеш да останеш.

— Е, може да остана за малко. — Той отказа да ме погледне в очите. — Имам да върша разни неща.

Марино ме последва в кухнята и седна до масата. Започнах да режа червените чушки и да ги прибавям към накълцания лук, който се задушаваше в зехтин.

— Знаеш къде е уискито — казах, докато бърках усилено.

Марино стана и се отправи към бара.

— Щом се захващаш с това — извиках след него, — защо не ми приготвиш и на мен едно уиски със сода?

Той не отговори, но когато се върна, остави питието ми на плота до мен и се облегна на стената.

Изсипах чушките и лука при доматите в другия тиган и започнах да пека надениците.

— Няма второ — извиних се, докато работех.

— Не ми изглежда да има нужда от такова.

— Агнешко с бяло вино, телешко, или свинско печено би било чудесно.

Напълних тенджера с вода и я сложих на печката.

— Страхотна съм с агнешкото, но ще те поканя друг път.

— Май ще е по-добре да изоставиш рязането на трупове и да отвориш ресторант.

— Това като комплимент ли да го приема?

— О, да. — Той запали цигара с безизразно лице. — Как го наричаш това? — кимна Марино към печката.

— Нарича се жълти и зелени спагети със сладки чушки и наденица — отговорих, докато слагах надениците в соса. — Но ако исках да ти направя впечатление, щях да го нарека „le papardelle del Cantunzein“.

— Не се тревожи. Впечатлен съм.

— Марино — погледнах към него. — Какво стана тази сутрин?

Той ми отговори с въпрос:

— Споменавала ли си на някого това, което Веси ти каза — за раната, нанесена с назъбено острие?

— Засега ти си единственият, на когото съм казала.

— Не мога да разбера как Хилда Озимек го налучка — ловния нож с назъбено острие, който се появил в мислите й, когато Пат Харви я завела на мястото за отдих.

— Трудно е да се разбере — съгласих се, докато пусках спагетите във врящата вода. — В живота има някои неща, които не могат лесно да бъдат обяснени.

На пресните спагети са нужни само секунди, за да се сготвят. Изцедих ги и ги сложих в купата, която поддържах затоплена във фурната. Добавих соса, малко масло и настъргах пресен пармезан. После съобщих на Марино, че вечерята е готова.

— В хладилника има малко ангинари — поднесох чиниите. — Но нямам салата. А във фризера има хляб.

— Нямам нужда от нищо друго — отговори той с пълна уста. — Това е много добро. Чудесно е.

Почти не бях докоснала чинията си, когато той беше готов за втора порция. Като че ли не бе ял от една седмица. Не се грижеше за себе си и това си личеше. Вратовръзката му имаше сериозна нужда от почистване, подгъвът на единия му крачол бе разпорен, а на ризата му имаше жълти петна под мишниците. Всичко по него говореше, че е изоставен, и това едновременно ме вбеси и разстрои. Не виждах защо един възрастен мъж трябва да си позволи да изпадне в такова лошо състояние — като опустяла къща. Знаех, че животът му е излязъл от релсите и той не може да си помогне. Нещо не беше наред.

Станах и взех бутилка червено вино от рафта.

— Марино — започнах, докато наливах чашите. — Чия снимка показа на Хилда? На жена ти ли?

Той се облегна на стола си и отказа да срещне погледа ми.

— Няма нужда да говориш за това, ако не искаш. Но от известно време не си на себе си. Съвсем явно е.

— Това, което ми каза Хилда, направо ми взе акъла — отговори той.

— Каквото Хилда каза?

— Да.

— Искаш ли да ми разкажеш всичко?

— На никого не съм казвал за това.

Марино взе чашата си с вино. Лицето му беше каменно, очите — унизени.

— Миналият ноември тя се върна обратно в Джърси.

— Дори не съм сигурна, че някога си ми казвал името на жена си.

— Уоу! — измърмори той горчиво. — И това ако не е забележка.

— Да, така е. Прекалено много неща задържаш у себе си.

— Винаги съм бил такъв. А и това, че съм ченге, май влоши нещата. Прекалено често слушам разни типове да се оплакват от жените, приятелките и децата си. Плачат на рамото ти, въобразяват си, че са ти като братя. После, когато ти на свой ред имаш проблем и направиш грешката да си излееш душата, всичко се разнася за секунди из цялото полицейско управление. Отдавна се научих да си държа устата затворена. — Марино млъкна и извади портфейла си. — Името й е Дорис. — Той ми подаде снимката, която сутринта показа на Хилда Озимек.

Дорис имаше приятно лице и закръглено тяло. Стоеше сковано, облечена за църква. Изглеждаше неуверена в себе си и смутена. Бях я виждала хиляди пъти, защото светът бе пълен с подобни на нея. Това бяха сладките девойки, седящи на люлката в двора и мечтаещи за любов, докато гледаха унесено към вълшебното нощно небе, обсипано със звезди и напоено с аромата на лятото. Те бяха като огледала — собствените им образи представляваха отраженията на важните хора в живота им. Извличаха значимостта си от службите, които посещаваха. Оцеляваха, като убиваха очакванията си постепенно и един ден се събуждаха ужасно ядосани на целия свят.

— През юни щяха да станат трийсет години, откак се оженихме — каза Марино, когато му върнах снимката. — И изведнъж се оказва, че тя не е щастлива. Твърди, че съм работел прекалено много, никога не съм бил около нея. Не ме познавала. Ей такива глупости. Но аз не съм роден вчера. Това не е истината.

— А каква е?

— Започна се миналото лято, когато майка й получи инфаркт. Дорис замина да се грижи за нея. Остана на север почти цял месец. Прибра майка си от болницата и я закара в старчески дом, уреди всичко. Когато се прибра у дома, беше съвсем различна. Като че ли виждах чужд човек.

— Какво смяташ, е станало?

— Знам, че е срещнала някакъв тип, чиято жена умряла преди няколко години. Той се занимава с недвижими имоти. Помогнал й да продаде къщата на майка си. Дорис го спомена един-два пъти като нещо съвсем маловажно. Но нещо започна да става. Телефонът звъни късно, а когато отговоря, от другата страна затварят. Дорис тича да прибере пощата, преди аз да я видя. После през ноември изведнъж си събра багажа и тръгна. Каза, че майка й имала нужда от нея.

— Прибирала ли се е вкъщи оттогава? — попитах.

Той поклати глава.

— Обажда се от време на време. Иска развод.

— Марино, ужасно съжалявам.

— Майка й е в онзи дом, нали разбираш. Дорис се грижи за нея и, предполагам, се вижда с онзи тип. Една минута е щастлива, на следващата — разстроена. Като че ли едновременно иска да се върне обратно и не иска. Чувства се виновна, после не й пука въобще. Точно както каза Хилда, докато гледаше снимката й. Напред-назад.

— Болезнено за теб.

— Виж какво. — Той хвърли салфетката си на масата. — Тя може да прави каквото си иска. Майната й!

Знаех, че не го мислеше. Беше съсипан и сърцето ме болеше за него. В същото време не можех да не почувствам и малко съчувствие към жена му. Не беше много лесно да обичаш Марино.

— Искаш ли тя да се върне вкъщи?

— Бях с нея по-дълго, отколкото съм живял, преди да се запознаем. Но да бъдем реалисти, док. — Той ме погледна с изплашени очи. — Животът ми вони. Вечно броя стотинки, викат ме на улицата посред нощ. Планирам отпуската си, а нещо се обърква и Дорис разопакова багажа и чака вкъщи. Така стана и в Деня на труда — когато изчезнаха момичето на Харви и приятелят му. Това бе последният пирон в ковчега.

— Обичаш ли Дорис?

— Тя не вярва, че я обичам.

— Вероятно трябва да й покажеш какво чувстваш, да я увериш в това. По-разумно ще е да й покажеш, че я искаш, а не че имаш нужда от нея.

— Не загрявам. — Той ме погледна озадачено.

Отчаяна си помислих, че никога нямаше да ме разбере.

— Грижи се за себе си — казах му. — Не очаквай тя да го прави вместо теб. Може пък нещата да се променят.

— Не печеля достатъчно мангизи, това е.

— Готова съм да се обзаложа, че на жената не й пука чак толкова за парите, а по-скоро иска да се чувства важна и обичана.

— Той има голяма къща и луксозна кола. Чисто нова, с кожени седалки. Абе — пълна програма.

Не отговорих.

— Миналата година изкарал отпуската си в Хаваи. — Марино започваше да се ядосва.

— Дорис е прекарала по-голямата част от живота си с теб. Такъв е бил изборът й, с Хаваи или без него…

— Хаваи не е нищо повече от капан за туристите — прекъсна ме той и запали цигара. — Аз бих предпочел да отида за риба на остров Бъгс.

— Помислял ли си някога, че на Дорис може да й е писнало да ти бъде майка?

— Не ми е майка — рязко отговори той.

— В такъв случай защо, откак я няма, изглеждаш, като че ли изпитваш отчаяна нужда от майка?

— Защото нямам време да шия копчета, да готвя и да чистя или разни подобни дивотии.

— Аз също съм заета, но намирам време за тези дивотии.

— Да, ама имаш и слугиня. И сигурно печелиш по сто хилядарки на година.

— Бих се грижила за себе си дори да печелех по десет хиляди на година. Ще го правя, защото уважавам себе си и не искам някой друг да се грижи за мен.

— Ако знаеш толкова много, док, как се е получило така, че си разведена? И защо приятелят ти Марк е в Колорадо, а ти си тук? Не ми се виждаш подходящият човек да пише книга върху взаимоотношенията.

Почувствах, че се изчервявам.

— Тони не ме обичаше истински и когато усетих това, го напуснах. Що се отнася до Марк, той има проблем със сериозните отношения.

— А ти се отнасяше сериозно към него? — втренчено ме загледа Марино.

Не отговорих.

— Защо не замина на запад с него? Май се отнасяш сериозно само към работата си.

— Имахме проблеми, разбира се, и за част от тях аз бях виновна. Марк се ядоса, замина на запад… може би, за да подчертае нещо или пък просто за да се махне от мен — казах аз смаяна, че не мога да изчистя гласа си от емоциите. — Професионално, отиването ми в Колорадо щеше да е невъзможно, но всъщност въобще и не стана дума за това.

Марино изведнъж ме погледна засрамено.

— Съжалявам. Не го знаех.

Замълчах.

— Струва ми се, че ние с теб сме в еднакво положение — предположи той.

— В някои отношения — отговорих.

Не исках да призная дори на себе си кои точно са тези отношения.

— Но аз се грижа за себе си. Ако Марк някога се появи отново, аз няма да приличам на вещица, а животът ми няма да е съсипан. Искам го, но не се нуждая от него. Може би трябва да опиташ същото с Дорис.

— Да. — Той изглеждаше ободрен. — Може да опитам. Смятам, че съм готов за кафето.

— Знаеш ли как да го направиш?

— Сигурно се шегуваш — отговори той изненадано.

— Урок номер едно. Правене на кафе. Ела насам.

Докато му показвах техническите чудеса на кафемашината, която не изискваше коефициент на интелигентност над петдесет, той започна да резюмира днешните ни приключения.

— Част от мен не желае да възприеме Хилда сериозно — обясни той. — Но другата ми част ми казва да го направя. Искам да кажа — донесе ми допълнителни идеи.

— Какви?

— Дебора Харви е била застреляна с деветмилиметров. Не откриха гилзата. Трудно е да повярваш, че откаченият би си намерил гилзата в тъмнината. Това ме кара да мисля, че Моръл и останалите просто не са търсили на вярното място. Спомни си как Хилда се замисли дали не е имало някакво друго място и как спомена за нещо изгубено. Нещо метално, свързано с война. Това може да е празна гилза.

— Тя каза, че предметът не бил опасен — напомних му.

— Празната гилза не може да нарани дори муха. Опасен е куршумът, и то само когато бъде изстрелян.

— Снимките са направени миналата есен — продължих. — Какъвто и да е бил изгубеният предмет, той вече не е там.

— Смяташ, че убиецът се е върнал да го търси?

— Хилда каза, че човекът, загубил металния предмет, се безпокои за него.

— Не мисля, че се е върнал там — каза Марино. — Прекалено внимателен е, за да го направи. Това е страхотен риск. Целият район гъмжеше от ченгета и хрътки, след като хлапетата изчезнаха. Обзалагам се, че убиецът се е спотаил. Трябва да е доста хладнокръвен, за да може толкова дълго време да извършва убийства, без да го хванем, независимо дали е психопат или наемен убиец.

— Може и така да е — отговорих.

— Смятам, че трябва да се върнем там и да се поразровим малко. Какво ще кажеш?

— Честно казано, тази идея ми мина през ума.